Стефан Цвайг
Мария Стюарт (26)

Развръзка
1587–1603

Мрачната, продължителна трагедия в гръцката драма винаги е последвана от кратка и дръзка игра на сатири: подобен епилог не липсва и в драмата на Мария Стюарт. Сутринта на 8 февруари е паднала нейната глава, още на другата сутрин цял Лондон е узнал за изпълнението на присъдата. Безгранично ликуване в градовете и селата приветствува тая новина. И ако ушите на владетелката, които иначе чуват тъй добре, изведнъж не бяха заглъхнали, оглушали, то Елизабет би трябвало да се осведоми сега какъв е този празник извън календара, който нейните поданици празнуват тъй шумно. Но тя благоразумно внимава да не пита; все по-пълно се загръща тя в чародейния плащ на своето неведение. Иска да бъде официално уведомена или по-скоро „изненадана“ от посичането на нейната съперница.

Неприятната задача да съобщи на привидно незнаещата кралица за обезглавяването на нейната „dear sister“ се пада на Сесил. Нему съвсем не е весело на душата. От двадесет години насам, при подобни случаи, върху главата на изпитания съветник са се струпвали не малко бури, яростно истински или държавно-политически привидни; и този път спокойният, сериозният човек се въоръжава вътрешно с особено хладнокръвие, преди да прекрачи прага на приемния салон на своята владетелка, за да я уведоми най-сетне официално, че посичането е извършено. Ала безпримерна е сцената, която избухва сега. Как? Дръзнали са да обезглавят Мария Стюарт без нейно знание, без нейна изрична заповед? Невъзможно! Невъобразимо! Тя никога не е имала пред вид една толкова жестока мярка, докато външен враг не е стъпил на английска земя. Нейните съветници са я измамили, предали са я, постъпили са спрямо нея като подлеци. Нейният престиж, нейната чест са омърсени неспасяемо пред целия свят поради това мерзко и коварно дело. Ах, нейната клета, злочеста сестра е станала жертва на окаяна грешка, на долно негодничество! Елизабет хлипа, крещи и тропа с крак като обезумяла. По най-груб начин наругава тя беловласия мъж за това, че той и другите членове на съвета са дръзнали без нейно изрично позволение да приведат в изпълнение подписаната от нея смъртна присъда.

Естествено Сесил и неговите приятели не са се съмнявали нито за миг, че Елизабет публично ще отърси от себе си заплетената от нея „нелегална“ държавна акция като „грешка на по-низша власт“. В съзнание за желаното от нея неподчинение, те са се сплотили, за да свалят с общи усилия „бремето“ на отговорността от кралицата. Те обаче са се надявали, че Елизабет ще си послужи с това извъртане само пред очите на света, a sub rosa, в частната зала за аудиенция, ще им изкаже дори благодарност за бързото премахване на съперницата. Ала Елизабет тъй добре е подготвила вътрешно своя престорен гняв, че същият мимо волята или най-малкото — против волята й — става истински. И това, което се струпва върху сведената към земята глава на Сесил, не е театрална буря, а страхотно разразяване на действителна ярост, ураган от ругатни, порой от хули. Елизабет едва се сдържа да не удари своя най-предан съветник, оскърбява го с такива нечувани думи, че старият човек й предлага оставката си; и действително, като наказание за неговата мнима привързаност за известно време той няма право да се явява в двореца. Едва сега става ясно как ловко, как предвидливо е постъпил Уолсингъм, действителният подбудител, като е предпочел да бъде болен или да се направи на болен през тия решителни дни. Защото целият горещ гняв на кралицата се излива върху неговия заместник, върху злочестия Дейвисън. Той е определен за „козел отпущения“, за демонстрационен обект на Елизабетината невинност. Той е нямал право, кълне го сега Елизабет, да предава смъртната присъда на Сесил и да я носи за слагане на държавния печат. Той е действувал самостоятелно, противно на нейното желание и воля, и с тая нахална прибързаност й е нанесъл неизмерима вреда. По нейна заповед в Звездната зала повдигат публично обвинение срещу неверния, в действителност прекалено верен чиновник; със съдебно решение трябва да бъде установено тържествено пред Европа, че отговорността за посичането на Мария Стюарт пада върху тоя подлец и че Елизабет е била в пълно неведение. Разбира се, същите държавни съветници, които са се клели да си поделят братски отговорността, оставят позорно своя другар на произвола на съдбата, в тая кралска буря. Те бързат само да спасят своите министерски постове и доходите от църковните имоти. Дейвисън, който няма никакъв друг свидетел за поръчението на Елизабет, освен немите стени, бива осъден на десет хиляди фунта глоба, сума, която никога не ще бъде в състояние да плати, и бива хвърлен в тъмница; наистина по-късно тайно му подхвърлят пенсия, но докато е жива Елизабет, той няма право да се явява в двореца, с неговата кариера е свършено, животът му е разбит. Винаги е опасно за царедворци да не разбират тайните желания на своя владетел. Ала още по-съдбоносно става понякога, когато са ги разбрали прекалено добре.

Хубавата приказка за невинността и неведението на Елизабет е стъкмена тъй прекалено дръзко, че не може да бъде сметната за вярна от съвременниците. Има може би само един-единствен човек, който по-късно вярва в тоя фантастичен разказ, и удивително е, че този човек е Елизабет. Защото едно от най-забележителните качества на всички истерични или истерично отсенени натури е не само способността да лъжат поразително добре, но да лъжат и себе си. Онова, което са искали да бъде вярно, става за тях вярно и понякога тяхното свидетелствуване може да бъде най-честната от всички лъжи и поради това най-опасната. Навярно Елизабет сама се чувствува напълно искрена, когато заявява и се кълне на всички страни, че никога не е заповядвала, нито дори е искала посичането на Мария Стюарт. Защото наистина половината воля у нея не е искала това деяние и сега споменът за това постепенно измества участието в коварно и тайно исканото деяние. Нейното яростно избухване при получаване на вестта, която тя всъщност е искала да бъде вярна, но не е искала да я знае, е било предварително репетирано, но заедно с това е — в нейното същество всичко е раздвоено — истински искрен гняв, невъзможност да прости сама на себе си, че е допуснала да бъдат насилени нейните по-чисти инстинкти, истински гняв и към Сесил, че я е вмъкнал в това деяние и все пак не е разбрал че трябва да й спести отговорността. Елизабет се е самоубеждавала и самозалъгвала тъй пламенно в своето самовнушение, че посичането е станало против волята й, та отсега нататък в нейните думи звучи един почти убедителен тон. Действително не изглежда вече като измама, когато приема в жалейно одеяние френския посланик и се кълне, че „нито смъртта на нейния баща, нито смъртта на нейната сестра са засегнали тъй силно сърцето й“, но тя била „клета, слаба, жена, заобиколена от врагове“. Ако онези членове на нейния държавен съвет, които са скроили тая окаяна игра, не бяха й служили тъй дълго, тя би сложила главите им върху дръвника. Била подписала смъртната присъда само за да успокои народа, но била заповядала да бъде действително изпълнена само ако чужда войска нахлуе в Англия.

Тази половинчата истина и половинчата лъжа, че никога не е искала действително посичането на Мария Стюарт, Елизабет поддържа и в писмото, което отправя собственоръчно до Джеймз VI Шотландски. Отново се кълне тя в своята безмерна скръб от „подлата грешка“, станала съвършено против волята й и без нейно съгласие — „without her knowledge and consent“. Тя призовава бога за свидетел, че е „невинна в тая работа“ и че никога не е имала наум да заповяда посичането на Мария Стюарт „she never had thought to put the Queene, your mother, to death“ — макар че нейните съветници й проглушавали ушите с това. И като допуска предварително естественото възражение, че Дейвисън е само подставен виновник, казва гордо, че никаква земна сила не би могла да я накара да стовари върху плещите на друг човек нещо, което тя самата е заповядала.

Джеймз VI обаче няма кой знае какво силно желание да узнае истината, от своя страна той иска сега само едно: да разпръсне подозрението, че не е защитил достатъчно настойчиво живота на своята майка. Разбира се, той не може да каже тутакси „Да!“ и „Амин!“, а също като Елизабет трябва да си даде вид, че е изненадан и възмутен. Ето защо прави един голям жест: заявява тържествено, че подобно деяние не бива да остане неотмъстено. На Елизабетиния пратеник бива забранено да стъпи на шотландска земя и нейното писмо бива получено в пограничния град Беруик от специален куриер: светът трябва да види, че Джеймз VI се зъби свирепо срещу убийците на неговата майка. Но лондонският кабинет отдавна е приготвил един сполучлив прах за леко храносмилане, за да накара намусения син да „преглътне“ мълчаливо вестта за обезглавяването на своята майка. Едновременно с предназначеното „за световната сцена“ писмо на Елизабет, за Единбург заминава още едно, дипломатическо, в което Уолсингъм съобщава на шотландския канцлер, че на Джеймз VI е осигурено правото на наследство върху английския престол и с това тъмната сделка е приключена. Това сладко питие подействува вълшебно на привидно тъй болезнено засегнатия Джеймз VI. И той не казва нито дума повече за отказване от съюза. Нехае, че трупът на майка му продължава да лежи непогребан в един ъгъл на църквата. Не протестира и срещу това, че грубо остава незачетено нейното последно желание да бъде заровена на френска земя. По един магичен начин той изведнъж е убеден в невинността на Елизабет и приема с готовност лъжовната версия за „грешката“. „По този начин вие се очиствате от всякаква вина за оная злощастна случка“ — „ye purge youre self of one unhappy fact“ — пише той на Елизабет и като послушен храненик на английската кралица желае нейното „честно отношение да стане за вечни времена известно на света“. Златният дъжд на обещанията е укротил бързо бурните вълни на неговото недоволство. Пълен мир и сговор царува отсега нататък между сина и жената, която е издала смъртната присъда на неговата майка.

Моралът и политиката вървят по различни пътища. Ето защо едно събитие винаги бива разглеждано върху съвсем различни плоскости в зависимост от това дали го преценяваме от гледище на хуманността или от това на политическата изгода. Погледнато морално, посичането на Мария Стюарт остава едно неизвинимо деяние: противно на всяко международно право в мирно време бива задържана кралицата на съседна страна, тайно бива изплетена примка и по най-подъл начин я пъхат в ръцете й. Ала също така не може да се отрече, че от държавно-политическа гледна точка премахването на Мария Стюарт е било за Англия правилна мярка. Защото в политиката, при прилагането на известна мярка, решава — за жалост! — не правото, а успехът. При посичането на Мария Стюарт пък успехът допълнително оправдава в политически смисъл убийството, защото създава на Англия и нейната кралица не размирици, а мир. Сесил и Уолсингъм са преценили правилно положителното съотношение на силите. Те са знаели, че чуждите държави са безпомощни пред едно действително силно управление и гледат с плахо снизхождение на неговите насилия и дори престъпления. Те са пресметнали добре, че светът няма да позволи да бъде възбунен от това посичане и действително: отмъстителните фанфари във Франция и Шотландия внезапно млъкват. Анри III не скъсва дипломатическите отношения с Англия, както е заплашвал, и още по-малко оттогава, когато се е касаело да бъде спасена живата Мария Стюарт, помисля той да изпрати поне един-единствен войник отвъд Ламанша, за да отмъсти за мъртвата. За всеки случай той заповядва в Нотр Дам да се отслужи тържествена заупокойна, а поетите написват няколко елегични строфи: с това Мария Стюарт престава да съществува за Франция и е забравена. В шотландския парламент се вдига малко шум, Джеймз VI облича жалейни дрехи; скоро обаче той отново язди подарените му от Елизабет коне, отива весело на лов с подарените от Елизабет расови кучета и остава занапред най-удобният съсед, какъвто Англия въобще е имала. Само Филип Бавний Испански се размърдва сега и започва да стяга Армадата. Той е сам и срещу него е щастието на Елизабет, свързано неразривно с нейното величие, като у всички славни владетели. Преди още да влезе в сражение, Армадата се разбива в бурята и с това рухва тъй дълго кроеното нападение на Контрареформацията. Елизабет е победила окончателно, а със смъртта на Мария Стюарт Англия е избягнала най-голямата опасност. Времето на отбраната е минало, сега нейната могъща флота може да плъзне по океаните към всички материци и да ги свърже по един великолепен начин в световна империя. Богатствата растат, едно ново изкуство стига до разцвет през последните години от живота на Елизабет. Никога от кралицата не са се възхищавали повече, никога тя не е била обичана и почитана повече, както след нейното най-грозно дело. Големите държавни сгради всякога са изградени от четвъртитите камъни на суровостта и на неправдата, техните основи всякога са зидани с кръв; в политиката неправдата остава за сметка само на победените и с желязна стъпка историята минава над тях.

Разбира се, едно твърде досадно изпитание на търпението чака сина на Мария Стюарт: не с един скок, както е мечтал, стига той до английския престол, не тъй бързо, както се е надявал, му бива изплатена цената за неговата продажна снизходителност. Той трябва да чака, да чака, да чака, — ужасна мъка за един честолюбец. Петнадесет години, почти толкова, колкото майка му е държана под ключ от Елизабет, трябва да дреме бездейно той в Единбург и да чака, да чака, да чака, докато най-сетне падне скиптърът от изстиналата ръка на старата жена. Сърдито седи той в своите замъци в Шотландия, ходи често на лов, пише трактати върху религиозни и политически въпроси, но неговото главно занимание остава това тъй дълго, пусто и досадно чакане на някакво известие от Лондон. Дълго се бави то. Като че пролятата кръв на съперницата е съживила Елизабет. Тя става все по-крепка, по-уверена, все по-здрава след смъртта на Мария Стюарт. Няма ги сега нейните безсънни нощи, трескавото безпокойство на съвестта, което я е мъчило през месеците и годините на нейната нерешителност, сега е уталожено от неспокойствието, настъпило в нейната страна и в нейния живот. Никое земно същество не ще посмее да й оспорва престола и тази ревнива жена се противопоставя дори на смъртта с една поривиста енергия, дори на нея не отстъпва короната си. Тази упорита и неотстъпчива седемдесетгодишна старица не иска да умре, лута се по цял ден от стая в стая, не я сдържа в леглото, не я сдържа и в стаята. Страхотно и мълчаливо се брани тя, за да не остави някому на земята онова място, за което тъй упорито и безогледно се е борила.

Но най-сетне нейният час все пак идва, най-сетне, след ожесточена борба смъртта поваля неотстъпчивата; дробовете още хъркат, все още бие, наистина все по-уморено, старото опърничаво сърце. Под прозореца един пратеник на нетърпеливия наследник на Шотландия чака с оседлан кон уговорения знак. Защото една придворна дама на Елизабет е обещала в минутата, в която Елизабет изпусне последното си дихание, да хвърли през прозореца един пръстен. Минава доста време, напусто поглежда пратеникът нагоре; старата девствена кралица, която е отблъснала толкова много кандидати, все още не пуска смъртта до тялото си. Най-сетне, на 24 март, прозорецът траква, една женска ръка се подава бързешком навън, пръстенът пада. Куриерът се мята тутакси на коня и препуска в непрекъснат галоп два и половина дни до Единбург — езда, която остава паметна за ония времена. Също тъй буйно е препускал преди тридесет и седем години лорд Мелвил от Единбург за Лондон, за да извести на Елизабет, че Мария Стюарт е дарила живот на един син, както сега пратеникът препуска назад към Единбург, за да извести на тоя син, че смъртта на Елизабет го дарява с още една корона. Защото Джеймз VI Шотландски в тоя час е станал най-сетне крал на Англия, станал е най-сетне Джеймз I. В сина на Мария Стюарт двете корони биват съединени завинаги, злощастната борба на много поколения е свършена. Историята често върви по тъмни и криви пътища, но накрая историческият смисъл бива осъществен, накрая необходимостите изтръгват своето право.

Джеймз I се настанява удобно в двореца Уайтхол, за който неговата майка е бленувала като за свой. Най-сетне се е отървал от паричните грижи и честолюбието му е задоволено; той мисли само за удобства, а не за безсмъртие. Често яхва коня и отива на лов или посещава на драго сърце театъра, за да протежира там някой си Шекспир и неколцина други признати поети — единственото добро, за което и днес можем да го похвалим. Малодушен, мързелив и бездарен, без оная душевна широта, която отличаваше Елизабет, без решителността и пламенността на романтичната си майка, той управлява честно общото наследство на двете враждебни една към друга жени; това, което двете са жадували за себе си с жарко напрежение на душата и на сетивата, е паднало на него, на търпеливо чакащия, без борба в скута. Ала сега, когато Англия и Шотландия са обединени, трябва да бъде забравено, че една шотландска кралица и една английска кралица са разстройвали взаимно живота си с омраза и вражда. Нито едната вече е била неправа, нито другата права, а на двете смъртта е върнала ранга. Ето защо тези, които тъй дълго са стояли изправени една срещу друга могат най-сетне да почиват една до друга. Джеймз I заповядва трупът на неговата майка, който лежи самотен, сякаш низвергнат, в гробището на Питърбъроу, да бъде пренесен с празнично запалени факли в гробницата на английските крале, в Уестминстърското абатство. Изваян от камък, бива поставен образът на Мария Стюарт, изваян от камък е и образът на Елизабет, близо до нейния. Сега старият раздор е уталожен навеки, едната няма вече да оспорва на другата нито правото, нито мястото. И тези, които в живота са се избягвали враждебно и никога не са се погледнали в очите, сега почиват сестрински една до друга, заспали еднакво светия сън на безсмъртието.