Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maria Stuart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Стефан Цвайг. Мария Стюарт

Немска, трето издание

Редактор: Вася Данова

Редактор на издателството: Нина Цанева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Грозданка Мангова

Художник: Румен Ракшиев

Издателство на Отечествения фронт, София, 1983 г.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Мария Стюарт (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мария Стюарт
Maria Stuart
АвторСтефан Цвайг
Първо издание1935 г.
Австрия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияТодор Драгиев, 1940 г.
ПреводачДимитър Стоевски

„Мария Стюарт“ (на немски: Maria Stuart) е роман от австрийския писател Стефан Цвайг (1881 – 1942), публикуван през 1935 г. [1]

В известния си летопис „Светът от вчера“ Стефан Цвайг разказва как през есента на 1933 година, бягайки от нацистките изстъпления в Залцбург, се натъкнал в Лондон на един ръкописен доклад за екзекуцията на Мария Стюарт. В този стар документ особено го поразил един пасаж, който година по-късно той ще включи в биографичната си книга за шотландската кралица. Откъсът гласи:

„В мига, когато палачите вдигат окървавения труп, за да го пренесат в съседната стая, където трябва да бъде балсамиран, под дрехите се размърдва нещо. Незабелязано от никого малкото любимо кученце на кралицата се е промъкнало подире ѝ и сякаш в страх за участта ѝ се е притиснало до тялото ѝ. Сега то изскача, залято и мокро от изтеклата кръв. То лае и хапе, джафка и скимти и не иска да напусне трупа. Палачите се мъчат да го отстранят насила. Но то не се оставя да бъде хванато, нито подмамено, а се хвърля яростно срещу непознатите големи черни зверове, които са го наранили тъй палещо с кръвта на неговата любима господарка. По-жарко от всички и по-добре от нейния син и от хиляди други, които са и се клели във вярност, се е борило това малко животно за своята господарка.“

Кралица Мария Стюарт
Кралица Елизабет I

Докато писателят чете в Британския музей тези редове, в Германия се води зловещият Лайпцигски процес за подпалването на Райхстага, който трябва да оправдае похода на националсоциализма срещу света. Размишлявайки за съдбата на Мария Стюарт, завършила живота си в изгнание, тръпнейки и за участта на прелъстения и измамен от Хитлер немски народ, Стефан Цвайг се запитва: „Какво е станало? Коя е психологическата причина за това безпомощно отдаване на насилието, престъплението и порока, довело накрая до нравствено и физическо самоубийство?“ Образът на нещастната жена го завладява със своята трагичност и величие. Нейната история му напомня мрачна и кървава шотландска балада, която пророчески озарява настъпващата сега в Европа епоха на политическо и военно безумие. И без сам да знае как, Цвайг започва книга за Мария Стюарт, превърнала се в най-дълбоката му и най-разтърсваща биографична хроника сред романите за Фуше, Мария Антоанета и Еразъм Ротердамски.

Историята

Но каква е историческата канава, върху която Стефан Цвайг извезва като старинен гоблен своя роман?

Израснала и възпитана във Франция, Мария Стюарт се оженва за престолонаследника Франсоа II; така за година и половина тя едновременно е шотландска и френска кралица. След смъртта на младия си съпруг обаче тя трябва да се завърне в родината си и там властолюбивата жена застава в центъра на католическата реакция срещу Реформацията. Като правнучка на Хенри VII Мария Стюарт предявява претенции и за английския престол и организира таен заговор срещу Елизабет I. Конфликтът ѝ с „кралицата-сестра“ се изостря още повече, когато двайсет и три годишната Мария се омъжва за лорд Дарнли, също претендент за короната. Стремежите на Мария Стюарт да направи страната католическа я сблъскват с по-голямата част от протестантските лордове. През март 1566 година лорд Дарнли, измъчван от омраза и ревност, нарежда да убият секретаря на съпругата си, флорентинеца Ричио, но на следващата година сам бива убит от коменданта на въоръжените сили лорд Ботуел. Само два месеца по-късно Мария Стюарт сключва брак с Ботуел, който под нейно влияние е оправдан от съда. Обаче лордовете-калвинисти се опълчват срещу нея, тя е пленена, принудена е до се отрече от престола и да търси убежище в Англия. Там Мария избягва с надеждата, че от кралска солидарност Елизабет ще ѝ помогне срещу въстаналите благородници. Но това се оказва съдбоносна заблуда.

„Екзекуцията на Мария Стюарт“, картина от XIX в.

В Англия срещу шотландската кралица е възбуден процес за съучастничество в убийството на съпруга ѝ лорд Дарнли. Така Мария Стюарт близо двайсет години е държана в плен, а накрая, обвинена в заговор срещу Елизабет, е обезглавена в замъка „Фодърингхей“. С нейното убийство е нанесено трайно поражение на католицизма в Европа.

Историците рисуват Мария Стюарт като жена с прелъстителна красота, изпълнена със страст, смелост и гордост, но лишена от разсъдливост и политическа проницателност. Нейната съдба крие особено тайнствено очарование и е подбуждала въображението на учени и поети столетия наред. Тя е била изобразявана и като убийца, и като мъченица, като безумна интригантка, и като светица. По правило протестантските автори трупат цялата вина върху Мария, а католическите – върху Елизабет.

Страстта

Стефан Цвайг обаче пристъпва към тази лична и в същото време национална трагедия с безкористния интерес на художника. За разлика от повечето биографи той схваща характера на шотландската кралица като противоречив единствено в неговото външно развитие; психологически обаче, от самото начало до гибелния ѝ край, той е праволинеен и ясен. Мария Стюарт според Стефан Цвайг – нека не забравяме съвременната политическа аналогия – спада към онзи твърде рядък и възбуждащ тип жени, чиято действителна възможност за себеизживяване е ограничена и чийто емоционален живот достига бърз и мощен разцвет в тясното и нажежено пространство на една-единствена страст. Затова в романа първите двадесет и три години от живота на кралицата и последните десетилетия на нейното затворничество заемат по-малко място от двете кратки години на нейната трагична любов към лорд Ботуел. А той е изобразен като човек на шпагата и юмрука, който иска всичко и малко дава. В безумната си страст към него Мария потъпква своето гордо защитавано човешко и кралско достойнство; тя става сляпо оръдие на чуждата воля, заслепена от бруталността на този мускулест мъж, който е желал жената не повече от час, а след това се е стремил единствено към короната ѝ.

Австрийският писател показва Мария Стюарт като самка, увлечена от първична и непреодолима природна сила, извършваща всичко поради своите опиянени сетива – без и дори противно на волята си. Със затворени очи и с глухи уши върви тя като лунатичка, теглена от магнетична сила, по своя път към злокоба и престъпление. И тя ще се сепне чак тогава, когато угасне вътрешният пламък на нейната кръв, но вече изгоряла и разрушена. Стефан Цвайг майсторски рисува съдбоносния прелом в душата на властната жена, зараждането на тази гибелна похот, в която се крие нещо страхотно, понеже кралицата знае от първия миг, че нейният любовен избор е престъпен и напълно безизходен.

Европа и похитителите
Стефан Цвайг

Подобно на мнозина немски писатели като Лион Фойхтвангер, Бруно Франк и Хайнрих Ман, Стефан Цвайг се стреми посредством съдбата на една историческа фигура да осмисли и изобрази конфликтите на своето собствено време. Защото за Цвайг историята е поредица от събития и стълкновения около някоя изтъкната извън рамките на националното личност. В това се корени и непоклатимият му космополитизъм – сам той се нарича европеец, като влага в тази дума най-дълбоко съдържание. В годините, когато създава романа си „Мария Стюарт“ понятието „Европа“ все още е имало стойността на културен и политически мост между европейските държави. Самият Стефан Цвайг е виждал континента обединен от могъща обща енергия, за него Европа е била „страната на осъзнатите“, проникната от възгледа за „нова духовност, нова етика и нова естетика“. Затова и светогледът на писателя претърпява такава дълбока криза след нашествието на националсоциализма в Германия.

Само седем години след публикуването на „Мария Стюарт“ Стефан Цвайг се самоубива в Бразилия сред разгара на Втората световна война. В своята предсмъртна изповед той възкликва: „Смятам, че е най-добре да напусна своевременно и достойно живота, в който върховно благо за мен бяха личната свобода и доставящият ми огромна радост умствен труд. Поздравявам всички свои приятели. Възможно е те да видят утринната зора след тази дълга нощ. Аз, най-нетърпеливият, си отивам по-рано от тях...“

Историческата хроника „Мария Стюарт“ е първата книга на Цвайг, написана в изгнание. В по-дълбок смисъл тя представлява призив и предупреждение срещу всички похитители на човешкото сърце и човешката свобода, в които той вижда рушителите на света и на всеобщото щастие.

Бележки

  1. Цвайг, Стефан „Мария Стюарт“. Превод от немски Димитър Стоевски, изд. „Тодор Драгиев“, София, 1940 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Съдбовната нощ в Холируд
9 март 1556

В същината на всяко пълнокръвно чувство влиза и това, че то не брои, не пести, не се колебае и не пита: щом едно царствено същество обича, това означава пълно отдаване и прахосване. В първите седмици на брака Мария Стюарт просто не може да засвидетелствува достатъчно благосклонност към своя млад съпруг. Тя всеки ден изненадва Дарнли с нови подаръци: ту кон, ту дреха — стотици дребни и нежни неща, след като му е предоставила вече кралската титла и своето неспокойно сърце. „Всяка почест, която може да бъде отредена на мъж от жена — долага английският посланик в Лондон, — му е въздадена напълно и всецяло. Признати са му всяка слава, всички отличия, с които разполага тя. Не й се нрави никой, който не прилича на него, и какво да кажа повече от това, че тя му е подчинила цялата си воля.“ Съобразно буйната си природа Мария Стюарт не е в състояние да прави нещо наполовина, а всичко върши цялостно и повече от цялостно: когато се отдава, то не е нерешително, плахо, а несвястно-буйно и разточително даряване без мяра. „Тя се е поставила напълно под неговата воля — пише Рандолф — и се оставя да бъде направлявана и ръководена така, както харесва нему.“ Като страстно любеща, тя разтапя целия си живот в подчинение и прехласнато смирение. Само могъща гордост у една любеща жена може да се превърне тъй дивно в могъща всеотдайност.

Големите дарове обаче са милост само за този, който е достоен за тях, за всеки друг те се превръщат в опасност. Силните характери стават по-силни чрез неочаквано прирасналата им власт (защото властта е техен естествен елемент), слабите характери обаче загиват под незаслуженото щастие. Триумфът не ги прави смирени, а надменни — в детинската си глупост те смесват падналия им се подарък с някаква собствена заслуга. Прибързаната и неограничена щедрост на Мария Стюарт скоро се оказва съдбоносно прахосана по тоя тесногръд, суетен момък, който се нуждае още от настойник, наместо да се чувствува господар на една великодушна и милостива кралица. Защото едва забелязал каква власт е добил, Дарнли става високомерен и нахален. Той приема подаръците на Мария Стюарт като дължима нему дан, а милостта на тая кралска любов — като полагащо му се мъжко право; въздигнат в господар, той мисли, че има право да се отнася към нея като към подчинена. Вътрешно едно жалко създание с „heart of wax“[1], както презрително ще каже по-късно за него самата Мария Стюарт — разглезеният момък загубва всякакви скрупули, започва да се надува и да се бърка господарски в държавните работи. Свършено е със стиховете и с изтънчените маниери, те не са потребни вече; сега той се пъчи в съвета, говори грубо и високо, пие с другарите си и когато веднъж кралицата се мъчи да го измъкне от една такава недостойна дружина, той я изругава по такъв срамен начин, че открито унизената жена избухва в сълзи. Понеже Мария Стюарт му е дарила титлата крал — само титла и нищо повече, — той мисли, че вече наистина е крал и напира невежливо за съвладичество, за „matrimonial crown“; преди още да му е поникнала брада, деветнадесетгодишното момче иска вече да управлява Шотландия като неограничен господар. Ала всеки вижда: зад това самохвалство няма решителна воля. Скоро и Мария Стюарт не ще може вече да потулва срама, че е прахосала първото си най-хубаво любовно чувство по един непризнателен хапльо. Много късно, както толкова пъти вече, ще се разкайва сега, че е пренебрегнала добронамерените предупреждения на най-добрите си съветници.

В живота на една жена няма по-дълбоко унижение от това, че се е отдала прибързано на мъж, който е бил недостоен за такава любов: една истинска жена никога не ще може да прости такава вина нито на себе си, нито на виновния. Ала след толкова много страст между двама люде обикновената хладност и гладката вежливост биха били противоестествени: веднъж разпалено, чувството трябва да продължи да гори; то може само да промени цвета си, да тлее тъмно в омраза и презрение, наместо да пламти ярко в любов и страст. Ето защо Мария Стюарт, винаги безогледна към чувството си, щом го е осъзнала като недостойно, отдръпва благоволението си от Дарнли може би по-грубо и по-рязко, отколкото би направила това една благоразумна, пресметлива жена. От една крайност тя изпада в друга. Къс по къс отнема отново на Дарнли всичко, каквото, без да обмисля и без да смята, му е отредила в първия устрем на своята страст. За фактическо съвладичество, за „matrimonial crown“, което тя някога бе прехвърлила на шестнадесетгодишния Франсоа II, сега из един път не става вече дума. Дарнли забелязва, преизпълнен от яд, че вече не го канят на важни заседания на държавния съвет и му забраняват да носи в герба си кралските знаци. Деградиран в обикновен принц-съпруг, изведнъж сега той играе в двора наместо бленуваната главна роля само тази на сърдит словоборец. Това презрително отношение скоро бива възприето от царедворците; неговият приятел Давид Рицио не му показва вече никакви държавни документи и подпечатва, без да го пита, всички писма с неговия „iron stamp“, кралския му подпис; английският посланик отказва да го титулува „величество“ и е в състояние още по Коледа, едва половин година след медения месец, да доложи за „strange alterations“[2] в шотландския кралски двор. „Доскоро все още се казваше: кралят и кралицата, сега се говори само за съпруга на кралицата. Той бе навикнал да бъде споменаван на първо място във всички укази, сега идва на второ. Неотдавна бяха насечени монети с «Henricus et Maria», но веднага бяха изтеглени и пуснати нови. Между двамата съществуват известни несъгласия, но понеже те са «amantium irae» или «household words», домашни приказки, както казва народът, всичко това не значи още нищо с предпоставката, че не стане по-лошо.“

Но става по-лошо! Към чувствителните пренебрегвания, които е принуден да търпи книжният крал в своя собствен двор, се прибавя още тайното и най-чувствителното — пренебрегването му като съпруг. Мария Стюарт, която дълбоко в себе си е честна натура, отдавна е била принудена да се научи да лъже в политиката: ала там, където е засегнато нейното лично щастие, тя никога не може да се преструва. Едва уяснила си по какъв нищожен човек е прахосала страстта си, едва зад въображаемия Дарнли от медения месец се е показало глупавото, суетно, нахално и непризнателно момче, ето че физическата влюбеност рязко се превръща в телесно отвращение. Става съвсем непоносимо да отдава и занапред тялото си на своя съпруг, след като чувството й се е отчуждило от него.

Ето защо, почувствувала се бременна, кралицата тутакси се откъсва под всевъзможни предлози от неговата прегръдка. Тя се прави ту на болна, ту на уморена, намира винаги нови причини да му откаже. И докато през първите месеци (сам Дарнли разкрива в гнева си всички тия подробности) именно тя е била чувствено домогваща се, сега тя го кара да се вижда посрамен от честите откази. И в тази най-интимна област, в която той най-напред е добил власт над тая жена, Дарнли изведнъж се чувствува обезправен и отблъснат — твърде дълбоко и твърде болезнено оскърбление.

Дарнли няма достатъчна душевна сила да премълчи своето поражение. Глупаво и безразсъдно дърдори и крещи открито и навред за това пренебрегване, роптае и заплашва, ежи се и се заканва да си отмъсти страшно. Но колкото по-бомбастично разтръбява яда си, толкова по-смешно звучат неговите брътвежи и подир няколко месеца всички го смятат, въпреки кралската му титла, само за досаден и сърдит безделник и всеки му обръща равнодушно гръб. Никой вече не се покланя, а само се усмихва, когато този Henricus Rex Scotiae, иска, желае или настоява за нещо. А дори омразата не е тъй съдбоносна за един владетел, както всеобщото презрение.

Страшното разочарование, което изпитва Мария Стюарт от Дарнли, не е обаче само човешко, а и политическо. Тя се бе надявала, застанала до един млад, телом и духом предан съпруг да стане най-сетне независима от настойничеството на Мъри, на Мейтлънд и на бароните. Ала заедно с медения месец отлитат всички илюзии. Заради Дарнли тя е отблъснала Мъри и Мейтлънд и сега е сама повече от когато и да било по-рано. Ала натура като нейната, макар и тъй дълбоко разочарована, не може да живее без доверие; тя постоянно търси сигурен човек, на когото да може безусловно да се довери. Тя ще предпочете да избере човек от по-долен ранг, но притежаващ оная добродетел, която й е по-необходима в този шотландски двор, най-ценната от всички служителски дарби — безусловна вярност и благонадеждност.

Случайността е довела в страната й такъв човек. Когато савойският посланик маркиз Морета посещава Шотландия, в неговата свита се намира един млад пиемонтец, Давид Рицио, мургав („in visage very black“), на около двадесет и осем години, с кръгли будни очи и сочна уста, която умее да пее хубаво („parti colarmente era buon musico“). А известно е, че поетите и музикантите са добре дошли гости в романтичния двор на Мария Стюарт. От баща си и от майка си тя носи в кръвта страстно влечение към изящните изкуства, нищо друго не я възхищава и ощастливява тъй силно в мрачината на нейната среда, както да се наслаждава на хубави гласове, на свирня на цигулка и лютня. Тъкмо по това време в нейния хор липсва басист и понеже „Seigneur Davie“ (така ще го наричат занапред в тесен кръг) не само умее да пее хубаво, но е и похватен в нареждането на думи и ноти, тя моли Морета да й остави този „buon musico“ за нейна лична служба. Морета е съгласен, а също така Рицио, който бива назначен с шестдесет и пет фунта годишна заплата. Обстоятелството, че в сметководните книги го пишат „David le Chantre“ между прислугата като „valet de chambre“[3] не означава само по себе си нещо унизително, тъй като чак до Бетховеново време в дворовете причисляват дори музиканти с божествена дарба просто към прислугата. Още Волфганг Амадеус Моцарт и старият беловлас Хайдн, макар прочути вече в цяла Европа, не се хранят на дворцова трапеза редом с благородниците и князете, а на гола маса с конярите и стайните прислужници.

Рицио обаче заедно с хубавия си глас е донесъл и бистър ум, ведър, жив разсъдък и висока художествена култура. Той владее латински също така добре, както френски и италиански, и пише на добър стил; един от неговите запазени сонети показва поетичен вкус и истинско чувство за форма. Скоро за него се явява желаният случай да напусне масата на слугите. Тайният секретар на Мария Стюарт, Роле, не показва голяма съпротивителна сила срещу епидемичната в шотландския двор болест: срещу английския подкуп. И кралицата се вижда заставена набързо да го уволни от заеманата длъжност. На свободното място в нейния работен кабинет се врежда сега гъвкавият Рицио и от тоя миг той се издига бързо все по-високо и по-високо. От обикновен писар става за кратко време неин съветник. Скоро вече не Мария Стюарт диктува писмата на пиемонтския секретар, а той ги съставя по лично усмотрение; след няколко седмици неговото влияние в шотландските държавни работи започва вече да се чувствува. Бързата женитба с католическия принц-съпруг Дарнли е предимно негово дело и извънредната твърдост, с която кралицата отказва да помилва Мъри и другите шотландски въстаници, последните приписват не без право на неговите хитро скроени игри. Това, че Рицио покрай другото е бил и агент на папата в шотландския двор, е може би истина, може би само подозрение; но макар и предан страстно на папското, на католическото дело, той все пак служи на Мария Стюарт по-самопожертвувателно, отколкото й е било служено досега в Шотландия. А у когото Мария Стюарт вижда вярност, него тя съумява да възнагради заслужено, на когото може да говори с отворено сърце, нему отваря и ръката си. Явно, прекалено явно отличава тя Рицио, подарява му скъпи дрехи, поверява му държавния печат и всички държавни тайни. Не минава много време и слугата Давид Рицио е станал големец, който се храни на трапезата на кралицата с нейните приятелки, помага от сърце в качеството на „maitre de plaisir“, също както някога Шатлар (злокобно братство по съдба) в устройването на музикални тържества и други забави в двора, и служебното отношение става все повече и повече приятелска връзка. Този чужденец от долно потекло, за завист на прислугата, има право да стои до късна нощ в най-задушевна близост в кралските покои; най-висшата държавна служба бива извършвана от един докаран като принц и високомерно недостъпен мъж, който само преди няколко години е пристигнал в тоя двор съвършено беден, в окъсани лакейски дрехи, с нищо друго у себе си освен мъничко благозвучие в гърлото. Сега в шотландското кралство не се взема вече нито едно решение без негова воля и знание. Но макар и господар на всички други, Рицио все пак остава в същото време най-верният слуга на своята кралица.

И втори сигурен стълб на нейната самостоятелност — не само политическата, а и военната власт — е сега в надеждни ръце. И тук до нея е застанал нов човек, лорд Ботуел, който още на младини се е борил за делото на нейната майка Мари дьо Гиз срещу лордовете на протестантското духовно братство, макар самият той да е протестант, и е бил принуден да напусне Шотландия поради омразата на Мъри. Завърнал се след падането на своя смъртен враг, той се поставя заедно с приближените си на разположение на кралицата. И тази сила не е малка. Самият той неустрашим войник, готов на всякаква авантюра, желязна натура, еднакво страстен в любовта, както и в омразата си, Ботуел има зад себе си своите поддръжници, своите войници. А неговата особа сама по себе си значи вече една решителна армия; Мария Стюарт с признателност го назначава за велик адмирал и знае, че той ще долети, за да отбранява нея и короната й срещу когото и да било.

С тези двама верни другари двадесет и три годишната Мария Стюарт полага най-сетне яко в ръката си двете юзди на властта, политическата и военната. Сега тя би могла за пръв път да се реши да управлява сама срещу всички, а непредпазливата жена е готова на всяка опасност.

Обаче винаги, когато в Шотландия някой крал е намислил действително да владее, лордовете се опълчват срещу него. За тези непокорни вироглавци нищо не може да бъде по-нетърпимо от монархия, която нито се стреми да ги спечели на своя страна, нито се плаши от тях. Мъри и другите изгнаници напират от Англия за разрешение да се върнат в родината. Те употребяват всички средства, дори сребърните и златните, и понеже Мария Стюарт неочаквано става твърда, негодуването на благородниците се насочва на първо място срещу нейния съветник Рицио; скоро из замъците започва да се носи таен ропот и мълва. Ожесточените протестанти усещат, че в Холируд работи една тънка дипломация от макиавелистическа школа. Те по-скоро предугаждат, защото не могат да знаят, че Шотландия трябва да бъде въвлечена в големия таен план на Контрареформацията, че може би и Мария Стюарт действително се е задължила вече пред великата католическа уния. Отговорен за това е на първо място чужденецът — натрапникът Рицио, който наистина е спечелил неограниченото доверие на своята господарка, но иначе няма нито един приятел в този двор. Умните винаги постъпват най-неразумно. Вместо да потулва скромно своята власт, Рицио я излага самохвално на показ — вечна грешка на всички, които се издигат бързо. Преди всичко обаче за гордите шотландски аристократи е непоносимо да гледат как един бивш слуга, един пришелец, странствуващ музикант от най-съмнително потекло, има право да стои по цели часове на интимен разговор в покоите на кралицата, непосредствено до спалнята й. Все по-яростно става подозрението, че тези потайни беседи целят изкореняването на Реформацията и установяването на католицизма. И за да пресекат своевременно всички подобни планове, неколцина протестантски лордове се сплотяват тайно в заговор.

Шотландските благородници обаче от векове насам знаят един и същи метод за разправа с неудобни противници: убийството. Едва когато бъде стъпкан паякът, който тъче всички тия скрити нишки, едва когато бъде премахнат този гъвкав, непроницаем италиански авантюрист, едва тогава те ще станат отново господари, тогава Мария Стюарт ще бъде отново послушна. Този план за премахване на Рицио чрез убийство, изглежда, е спечелил още твърде рано привърженици, защото месеци преди това престъпление английският посланик вече съобщава в Лондон: „Бог ще отреди или нему някакъв бърз край, или тям несретен живот.“ Дълго време обаче заговорниците не се осмеляват да се разбунтуват открито. В сърцата им е заседнал твърде дълбоко ужасът от бързината и твърдостта, с които Мария Стюарт е смазала последния бунт и те нямат никакво желание да споделят съдбата на Мъри и на другите изгнаници. Не по-малко се боят и от желязната ръка на Ботуел, който обича да удря здравата, и за когото знаят, че е твърде високомерен, за да влезе с тях в общ заговор. Те могат само да роптаят и тайно да свиват пестници, докато най-сетне един от тях — дяволски гениална мисъл — скроява план: убийството на Рицио да бъде превърнато от бунтовнически акт в легално и патриотично дело, като начело на заговора бъде поставен за покровител крал Дарнли. На пръв поглед тази мисъл изглежда неразумна. Владетелят на една страна в заговор срещу собствената си жена, кралят срещу кралицата? Ала тая комбинация се оказа психологически права, защото у Дарнли, като у всеки малодушен човек, пружина на всички негови действия е неудовлетворената суетност. И на Рицио е дадена такава голяма власт, че сваленият Дарнли не може да не се сърди завистливо на своя някогашен приятел. Този пришелец-голтак води дипломатически преговори, за които той Henricus, Rex Scotiae, не бива уведомяван; той седи в покоите на кралицата до един и до два часа през нощта — значи часовете, които съпругата би трябвало да прекарва със своя венчан съпруг — и властта му расте ден след ден в същата степен, в която намалява неговата собствена власт пред целия двор. Отказът на Мария Стюарт да му въздаде правото на съвладичество, „matrimonial crown“, Дарнли отвежда върху влиянието Рицио и дори само това би било достатъчно да раздуха омразата в един оскърбен и вътрешно неблагороден човек. Лордовете обаче капват още по-парлива отрова в отворената рана на неговата суетност, те дразнят Дарнли там, дето е най-чувствително уязвен — в мъжката му чест. Чрез всевъзможни недомлъвки разбуждат у него подозрението, че Рицио дели с кралицата не само трапезата, а и леглото. Това само по себе си недоказуемо предположение добива особена правдоподобност за сърдития Дарнли поради обстоятелството, че в последно време Мария Стюарт все по-често е отказвала на съпружеските му искания. Нима това — жестока мисъл — става затуй, защото тя предпочита тоя тъмнокож музикант? Оскърбено честолюбие, което няма смелостта да се изяви открито и ясно, може лесно да бъде спечелено за подозрение; човек, който не вярва сам на себе си, става бързо недоверчив към всеки друг. Не е нужно лордовете да го подстрекават дълго време, за да го смутят и озлобят. Скоро Дарнли е твърдо убеден, „че му е нанесено най-голямото безчестие, което може да сполети един мъж“. И затова невероятното се случва: кралят застава начело на заговора срещу своята собствена жена, срещу кралицата.

Никога не е било доказано, нито има голяма вероятност да бъде установено, че този дребен мургав музикант Давид Рицио действително е бил любовник на кралицата. Самият факт, че Мария Стюарт показва открито пред целия кралски двор благосклонното си отношение към своя частен секретар отхвърля това предположение. Дори ако приемем, че между духовната близост на мъж и жена и плътските отношения съществува много малка граница, която може да бъде премината внезапно в някой напрегнат момент или в резултат на несъзнателен жест, все пак по отношение на Рицио Мария Стюарт, кралицата на Шотландия, жена очакваща дете, показва своето кралско приятелство с такова доверие и безгрижност, каквито никога не биха били проявени при подобни обстоятелства от една прелюбодейка. Ако тя наистина имаше незаконна връзка с Рицио, първата и най-естествена нейна мисъл би била да отбягва да дава признаци на явна интимност. Тя не би свирила или играла карти със своя любовник до среднощ в покоите си, нито би се уединявала с него в кабинета, когато изготвя дипломатическата си кореспонденция. Но както вече бе станало в случая с Шатлар, едно от нейните привлекателни качества се превръща в заплаха за самата нея: абсолютната й самоувереност, когато знае, че е безупречна, нейното презрение по отношение на онова, което „хората казват“, пълното пренебрегване на слуховете и клюките, естествената й безгрижност. Почти винаги непредпазливостта съпровожда куража, както добродетелите — опасността, подобно на двете страни на една монета. Само страхливците и онези, които не са сигурни в себе си, се страхуват от всяко подобие на вина и действуват внимателно и пресметливо.

Но когато веднъж слуховете са обвинили една жена в непочтено поведение, колкото и зловредни и безсмислени да са, тогава вече няма покой. Те се разпространяват от уста на уста, като непрекъснато подхранват злостното любопитство. Половин век по-късно Анри IV, крал на Франция, продължава да поддържа клеветата, като казва шеговито на Джеймз I (когото Мария Стюарт носи този момент в утробата си), че той заслужава да се нарича „Соломон“, защото подобно на библейския цар и той е син на Давид. За втори път репутацията на Мария Стюарт бива сериозно накърнена не от грешка, а поради непредпазливостта й.

Самите заговорници, които подстрекават Дарнли, не вярват в собствената си измислица, защото две години по-късно обявяват тържествено този уж незаконен син за крал Джеймз VI. Тези надменни лордове никога не биха положили клетва за вярност пред незаконния потомък на един пътуващ музикант. Въпреки омразата си те приели истината по този въпрос, а клетвата само им послужила да пришпорят Дарнли. Той бил прекомерно раздразнен, побъркан от чувството си за малоценност и подозрението подействувало със страшна сила. Изгаряйки го като огън, то вляло ярост в кръвта му и Дарнли като бик се хвърлил срещу червения плащ, размахван пред очите му, и така слепешката влязъл в заговора. Без да мисли, се оставил да бъде въвлечен в конспирация срещу неговата собствена съпруга, така че след няколко дни никой повече от него не жадувал за кръвта на Рицио, неговия близък приятел, с когото споделял трапезата и леглото — незначителния музикант от Италия, който му помогнал да получи короната.

По онова време за шотландската аристокрация политическото убийство представлява тържествено дело: ударът не бива нанасян буйно и бързо в първия гняв, а съучастниците се обвързват старателно с печати и писма за тая странна рицарска сделка, сякаш тя е позволена от закона; чест и клетва не биха им дали достатъчно сигурност, защото те много добре се познават един друг. При всички насилствени начинания се съставя, както при търговски договор, чисто и ясно на пергамент един тъй наречен „covenant“ или „bond“, чрез който високопоставените бандити се обвързват взаимно на живот и смърт, защото само като група, като клика, като роднинска шайка се чувствуват достатъчно смели да се надигнат срещу своите владетели. Този път — за пръв път в шотландската история — заговорниците са почетени с кралски подпис върху такъв договор. Между лордовете и Дарнли биват сключени напълно честно и справедливо два контракта, в които точка по точка изместеният крал и изключените барони взаимно се задължават да извият ръцете на Мария Стюарт и да й изтръгнат властта. Дарнли обещава в първия договор във всички случаи да остави заговорниците ненаказани, „shaithless“, и лично да ги закриля и брани дори в присъствие на кралицата. Той обещава по-нататък, че изгнаните лордове ще бъдат пуснати да се завърнат свободно и ще им бъдат простени всички техни „faults“ тутакси, щом му бъде прехвърлена кралската власт, отказваното досега от Мария Стюарт „matrimonial crown“; по-нататък той заявява, че ще брани тяхната „kirk“ от всяко ограничение на нейните права. В замяна на това заговорниците-лордове от своя страна обещават във втория договор — в „насрещното писмо“, както бихме се изразили на търговски език — да облекат Дарнли в това „matrimonial crown“ и дори (ще видим, че те необмислено са взели пред вид тази възможност) в случай на преждевременна смърт на кралицата да му въздадат кралско право. Ала зад тия привидно ясни думи се мярка нещо повече от това, което схваща Дарнли — английският посланик долавя правилно истинския текст, — именно намерението въобще да се отърват от Мария Стюарт и с помощта на някоя „нещастна случайност“ да я обезвредят едновременно с Рицио.

Едва сложени подписите под тая срамна разменна сделка и ето че пратениците вече препускат на коне, за да уведомят Мъри да се приготви за връщане. Английският посланик, който съдействува пряко на комплота, поема от своя страна грижата Елизабет навреме да узнае за кървавата изненада, която се готви на съседната й кралица. „Зная сега положително — е писал той в Лондон още на 13 февруари, значи дълго време преди убийството, — че кралицата се разкайва за женитбата си и ненавижда него и целия му род. Зная също, че той вярва, че има съучастник в играта си («partaker in play and game») и че между бащата и сина са в ход известни хитро скроени сметки да се доберат до короната против волята й. Зная, че ако те успеят, през следващите десет дни, с одобрението на краля, на Давид ще бъде прерязан гръклянът.“ Но този съгледвач, изглежда, е имал точни сведения и за по-задните намерения на заговорниците. „До ушите ми стигнаха и по-лоши неща, дори за покушение срещу особата й.“ След това писмо не може вече да има никакво съмнение, че заговорът си е поставил и други цели, не само тия, които са доверени на слабоумния Дарнли, и че ударът, който се готви уж само срещу Рицио, е насочен срещу самата Мария Стюарт и нейният живот е застрашен почти толкова, колкото и неговият. Ала вбесеният Дарнли — най-страхливите са винаги най-жестоки, щом почувствуват сила зад себе си — жадува за някакво особено рафинирано отмъщение за мъжа, който му е отнел печата и доверието на неговата жена. За да унизи жена си, той изисква убийството да бъде извършено в нейно присъствие — безумство на малодушен човек, който се надява да сломи чрез „наказание“ една силна натура и да обуздае отново чрез брутално насилие една жена, която го презира. Действително, съобразно желанието му, клането бива преместено в покоите на бременната жена, а за най-удобен ден бива избран девети март; гнусотата на изпълнението трябва да превъзхожда гнусотата на покушението.

 

 

Докато Елизабет и нейните министри в Лондон знаят всички подробности от преди седмици (без тя да предупреди застрашената посестрима), докато Мъри държи на границата оседлани конете и Джон Нокс подготвя вече проповедта, с която ще възвеличи убийството като подвиг, „most worthy of all praise“, Мария Стюарт, предадена от всички, не подозира нищо. Тъкмо през последните дни Дарнли — притворството винаги прави предателството особено отвратително — се е показал необикновено послушен и нищо не може да я накара да предполага каква нощ на страхотии и на продължаваща още много години съдбовност ще започне със спускащата се на девети март вечер. Рицио, наопаки, е получил предупреждение от неизвестна ръка, ала не му обръща внимание, защото същия ден следобед Дарнли, за да приспи недоверието му, го поканва да изиграят една игра на тенис. Весело и безгрижно приема музикантът тази покана на своя добър предишен приятел.

Междувременно настъпва вечерта. Както винаги Мария Стюарт е поръчала да й донесат вечерята в стаята на кулата, която се намира на първия етаж до спалнята й: това е малък салон, в който има място само за най-интимни дружески срещи. Един тесен семеен кръг — неколцина благородници и заварената сестра на Мария Стюарт, е заел място около тежката дъбова маса, осветена от восъчни свещи в сребърни канделабри. Срещу кралицата седи Давид Рицио, докаран като големец, с шапка a la mode de France на главата, в копринена горна дреха с кожени обшивки; той разказва живописно и след яденето може би ще посвирят малко или ще се позабавляват по някакъв друг ленив начин. Няма нищо необикновено и в това, че из един път завесата, която води към спалнята на кралицата се дръпва и влиза Дарнли — кралят, съпругът; тутакси всички стават на крака, сторват място на редкия гост до съпругата му, която той леко прегръща и поздравява с юдинска целувка. Разговорът продължава оживено, чиниите и чашите звънят весело като приятна музика.

Ала завесата се вдига втори път. Сега всички трепват учудени, ядосани, уплашени, защото зад вратата като черен ангел в пълно въоръжение се е изправил човекът, от когото всички се страхуват и го бедят като магьосник, лорд Патрик Рутвън, един от заговорниците, с гол меч в ръка. Лицето му е неподвижно и особено бледо, защото има треска и е станал от леглото тежко болен само за да не пропусне похвалното дело; в неговите пламнали очи се чете твърда, решителност. Кралицата, която тутакси предугажда някаква беда — защото никой освен нейния съпруг няма право да използува тайната вита стълба, която води в спалнята й — запитва повелително строго Рутвън, кой му е разрешил да влиза недоложен при нея. Рутвън обаче отговаря хладнокръвно, със спокойна сдържаност, че не възнамерява нещо нито срещу нея, нито срещу някого другиго. Неговото идване се отнасяло единствено до оня страхопъзльо Давид, „yonder poltroon David“.

Рицио пребледнява под разкошната шапка и се вкопчва с ръка за масата. Той е разбрал тутакси какво му предстои. Сега може да го брани още само неговата господарка, само Мария Стюарт, тъй като кралят няма никакво намерение да изпъди нахалника, а си седи студен и смутен, като че цялата тази работа не го засяга. Мария Стюарт веднага се опитва да посредничи. Тя запитва в какво укоряват Рицио, какво престъпление е извършил.

Рутвън свива презрително рамене и казва: „Ask your husband.“[4]

Мария Стюарт неволно се обръща към Дарнли. Ала в решителния час този малодушник, който от седмици насъсква към това убийство, се уплашва и сгушва. Той няма смелостта да застане открито и ясно зад своите съучастници. „Не зная нищо за цялата тази работа“ — излъгва смутено той и извръща очи.

Но в този миг зад завесата отново се чуват твърди стъпки и звън на оръжие. Съзаклятниците са се изкачили един след друг по тясната стълба и затварят като желязна стена пътя за отстъпление на Рицио. Бягството е вече невъзможно. Ето защо Мария Стюарт се опитва да спаси своя верен служител поне чрез преговори. Ако Давид трябва да бъде укорен в нещо, тогава тя самата ще го повика пред парламента на благородниците, но сега, заповядва тя, Рутвън и всички други да напуснат покоите й. Ала те не се подчиняват. Рутвън се е приближил вече към бледия като мъртвец Рицио, за да го улови, друг един мята въже около тялото му и започва да го тегли навън. Настъпва страшна бъркотия, при която бива обърната масата и свещите угасват. Рицио, невъоръжен и слабичък, човек, който не е нито боец, нито герой, се хваща разтреперан за роклята на кралицата, страхливият му вик еква пронизително в блъсканицата: „Madonna, io sono morto, giustizia, giustizia!“[5]. Ала един от заговорниците насочва пълния пищов срещу Мария Стюарт и би дръпнал спусъка съобразно решението на заговора, ако друг един не го отбива своевременно; сам Дарнли държи здраво с двете си ръце тежкото тяло на бременната жена, докато другите измъкват от стаята смъртно уплашения клетник, който бясно вие и се брани. Още един път, когато вече го влачат през съседната спалня, той се вкопчва за леглото на кралицата и тя безсилна слуша неговите викове за помощ. Но безмилостните мъже откъсват със сила пръстите му и продължават да го влачат чак до парадната зала; там се нахвърлят вкупом и като бесни върху него. Намерението им било уж само да арестуват Рицио и после на другия ден да го обесят тържествено на пазарния площад. Ала възбудата ги вбесява. Като състезатели мушкат те отново и отново беззащитния човек с камите си и опиянени от димящата кръв, се разяряват накрая дотам, че започват взаимно да се нараняват. Подът гизне вече мокър и червен, а те все още продължават да беснеят. Едва след като са изтръгнали последното дихание от потръпващото тяло на нещастника, кървящо с повече от петдесет рани, те го пускат. И трупът на най-верния приятел на Мария Стюарт бива хвърлен от прозореца на двора като страхотно обезобразена купчина месо.

 

 

Преизпълнена с ожесточение, Мария Стюарт чува всеки предсмъртен вик на своя предан служител. Ала безсилна с тромавото си бременно тяло да се изскубне от Дарнли, който я държи желязно в ръцете си, тя все пак се бунтува с цялата сила на страстната си душа против нечуваното унижение, нанесено й пред очите на нейните поданици в собствената й къща. Дарнли може да й стиска ръцете, но не и устните; кипнала в безумна ярост, тя заплюва със смъртното си презрение този страхливец. Нарича го предател и син на предател, обвинява себе си, че е възкачила на престола такова нищожество като него; това, което у тая жена е било досега само отвращение към нейния съпруг, се закалява през тия минути в незабравима, неугасима ненавист. Напусто Дарнли се мъчи да извини своето поведение. Той я укорява, че от няколко месеца насам тя постоянно му е отказвала физически, че е отделяла повече от времето си за Рицио, отколкото за него, нейния съпруг. Мария Стюарт не пести най-страшните заплахи и срещу Рутвън, който в този миг е влязъл в стаята и изтощен от извършеното, се отпуска на един стол. Да би могъл Дарнли да чете в очите й, би изтръпнал от убийствената омраза, която нескрито пламти насреща му. И ако сетивата му бяха по-будни и по-умни, би трябвало да проумее опасното в нейните думи, че тя не се смята занапред негова жена и няма да си разреши покой и отдих дотогава, докато неговото сърце не бъде изпълнено с такава скръб, с каквато е изпълнено нейното в този час. Дарнли обаче, способен само на кратки и дребни страсти и в неведение как смъртно дълбоко е уязвил гордостта на Мария Стюарт, не подозира, че в тоя миг тя е произнесла вече неговата присъда. Клетият и жалък предател, който глупаво се оставя да бъде мамен от всички, мисли, че сега, когато изтощената жена млъква и видимо безволно се оставя да бъде отведена в стаята си, устоите на нейната сила окончателно са разбити и тя отново ще му бъде покорна. Но той скоро ще узнае, че омраза, която умее да мълчи, е по-опасна и от най-бесните слова и че който веднъж е оскърбил смъртно тази горда жена, сам се е обрекъл на смърт.

Виковете за помощ на отвлечения Рицио и шумът от оръжията в кралските покои са разбудили целия замък: верните привърженици на кралицата Ботуел и Хънтли изскачат с меч в ръка от стаите си. Ала заговорниците са предвидили и тази възможност; Холируд е обграден от всички страни от техни въоръжени служители, затворен е всеки достъп, за да не може от града своевременно да бъде доведена помощ за кралицата. За да спасят живота си и за да могат навреме да повикат войска за освобождаване на замъка от обсадата, на Ботуел и Хънтли не остава друг път, освен да скочат от прозорците. Когато те надават тревога, че е застрашен животът на кралицата, градоначалникът заповядва веднага камбаните да заехтят за бедствие, гражданството се събира и потегля през градските порти към Холируд, за да види и да говори с кралицата. Ала вместо кралицата ги посреща Дарнли, който лъжливо ги успокоява, че не се е случило нищо, в замъка са премахнали само един чуждестранен шпионин, който искал да доведе испански отреди в страната. Разбира се, градоначалникът не смее да се усъмни в думите на краля, добрите граждани отново се прибират тихо по домовете си и Мария Стюарт, която напусто се е мъчила да прати вест на приближените си, остава затворена под строга стража в покоите си. На нейните придворни дами и прислужнички е забранен всякакъв достъп, всички врати и порти в замъка се пазят от тройна стража: за пръв път в живота си тази нощ Мария Стюарт от кралица е станала пленница. Заговорът е успял до последната подробност. На двора плува в локва кръв разкъсаният труп на най-добрия й служител, начело на враговете й стои кралят на Шотландия, защото сега, когато тя няма дори право да напуска стаята си, короната е присъдена нему. Из един път тя е паднала от най-високото стъпало — безсилна, изоставена, без поддръжници, без приятели, обградена от омраза и гавра. Всичко изглежда загубено за нея през тази страшна нощ, ала под чука на съдбата се закалява едно горещо сърце. Тъкмо в мигове, когато се касае за свободата, за честта, за престола й, Мария Стюарт намира в себе си повече сили, отколкото у всички свои поддръжници и служители.

Бележки

[1] Восъчно сърце (англ.). — Бел.пр.

[2] Странни промени (англ.). — Бел.р.

[3] Камериер (фр.). — Бел.пр.

[4] Попитайте мъжа си (англ.). — Бел.пр.

[5] Господарке, аз съм мъртъв, справедливост, справедливост (ит.). — Бел.пр.