Стефан Цвайг
Мария Стюарт (25)

В моя край е моето начало
8 февруари 1587

En ma fin est mon commencement — това изречение, по онова време още не съвсем понятно, е извезала Мария Стюарт преди много години в едно брокатово ръкоделие. Сега нейното предчувствие се сбъдва. Едва трагичната смърт е истинското начало на славата й, само тя ще заличи пред очите на потомството нейното младежко провинение и ще озари прегрешението й. Осъдената на смърт жена се приготвя от седмици старателно и решително за това последно изпитание. Самата тя като млада кралица два пъти е била принудена да гледа как благородник умира под секирата, узнала е, значи, отрано, че ужасът на един такъв нечовешки акт може да бъде превъзмогнат само чрез героично държание. Целият свят и потомството, Мария Стюарт знае това, ще преценят нейното държание, когато тя, като първа помазана кралица, превие врат над дръвника; всеки трепет, всяко колебание, всяко побледняване от страх в тая решителна минута би било измяна спрямо нейната слава. Затова през тия седмици на очакване тя събира всички свои вътрешни сили. Тъй импулсивната иначе жена не се е подготвяла за нищо друго в живота толкова спокойно и целенасочено, както за тоя свой последен час.

Ето защо в нея не може да се долови никакъв признак на уплаха или поне на почуда, когато във вторник, на 7 февруари, прислужниците й съобщават, че са пристигнали лордовете Шрузбъри и Кент заедно с неколцина чиновници. От предвидливост тя повиква жените и мнозинството от прислугата да се съберат около нея. Едва след това приема пратениците. Защото във всеки отделен миг отсега нататък тя желае присъствието на своите верни хора, за да могат един ден да свидетелствуват, че дъщерята на Джеймз V, дъщерята на Мария Лотарингска, тая, в чиито жили тече кръвта на династиите Тюдор и Стюарт е била в състояние да посрещне доблестно и славно дори най-тежкото. Шрузбъри, човекът, в чийто дом е живяла около двадесет години, коленичи и навежда побелялата си глава. Малко несигурен е неговият глас, когато съобщава, че Елизабет се е видяла заставена да отстъпи пред настойчивите молби на своите поданици и да заповяда изпълнението на присъдата. Мария Стюарт не изглежда учудена от тая лоша вест; без ни най-малък признак на вълнение — тя знае, че всеки жест ще бъде записан в книгите на историята — изслушва смъртната присъда, после спокойно се прекръства и казва: „Слава на бога за известието, което ми носите. Не бих могла да получа по-добро, тъй като то ми известява края на моите страдания и милостта, която бог ми отрежда да умра за честта на неговото име и на неговата църква — римокатолическата.“ С нито една дума вече не оспорва тя присъдата. Няма повече да се брани като кралица срещу нанесената й от друга кралица неправда, а ще приеме като християнка страданието и може би вече е обикнала своето мъченичество като последно тържество, останало й още в тоя живот. Тя има само две молби: да бъде разрешено на нейния изповедник да я подкрепи с духовна утеха и присъдата да не бъде изпълнена още на следващата сутрин, за да й остане време да направи грижливо последните си разпореждания. Двете молби биват отхвърлени. Тя нямала нужда от свещеник на лъжовната вяра, отговаря фанатичният протестант граф Кент, но той на драго сърце би й изпратил реформистки свещеник, за да я напъти към истинската религия. Разбира се, Мария Стюарт отказва в тоя час, в който чрез смъртта си иска да засвидетелствува своето изповедание пред целия католически свят, да й се дават уроци върху правата вяра от протестантски свещеник. По-малко жестоко от това безразсъдно изискване, отправено към една осъдена на смърт, е отхвърлянето на молбата за отсрочване на посичането. Защото, след като й разрешават само една нощ за подготовка, малкото свободни часове са дотам запълнени, че за страх или безпокойство почти не остава място. За един умиращ времето; винаги е твърде късо, а това е дар от бога на човека.

С обмисленост и предвидливост, които по-рано по един съдбоносен начин са й били непознати, разпределя Мария Стюарт своите последни часове. Като велика кралица тя иска величествена смърт и с безупречно чувство за стил, което всякога я е отличавало, с унаследения художествен усет и вродената достолепна осанка в опасни мигове подготвя Мария Стюарт своята гибел като някакво празненство, като тържество, като внушителна церемония. Нищо не трябва да бъде импровизирано, нищо не трябва да бъде предоставено на случайността, на настроението, всичко трябва да бъде пресметнато относно неговия успех, всичко трябва да изглежда кралски великолепно и внушително. Всяка подробност е вмъкната точно и смислено като трогателна и величаво потресена строфа в епоса на една образцова мъченическа смърт. Малко по-рано от друг път, за да й остане време да напише необходимите писма и да събере мислите си, поръчва Мария Стюарт да сложат трапезата и символично й придава тържествения вид на прощална вечеря. След като се е нахранила, тя събира прислужниците около себе си и поръчва да й донесат чаша вино. Сериозно и все пак с ведро лице вдига пълната чаша над главите на своите предани хора, които са коленичили пред нея, отпива за тяхното благополучие и след това им държи кратка реч, в която настойчиво им внушава да останат верни на католическата религия и да живеят в мир помежду си. Тя моли — това наподобава сцена от vita sanctorum, от житията на светците — всеки от тях поотделно да й прости всичко и всяка неправда, която може би някога му е нанесла волно или неволно. Едва след това дава на всеки по един специално избран подарък — пръстени, скъпоценни камъни, огърлици и дантели — всички ония дребни и хубави неща, които са разведрявали и украсявали нейния залязващ живот. Коленичили, безмълвни или хлипащи, поемат дарените своите подаръци и кралицата, мимо волята си, е покъртена от болезнената любов на своите верни хора.

Най-сетне тя се изправя и отива в стаята си, където восъчните свещи горят вече пред писалището. Има да се върши още много работа между нощта и сутринта: да прочете завещанието, да даде нареждания за мъчителния път към смъртта и да напише последните писма. Първото, най-настойчивото писмо умолява нейния изповедник да остане буден през нощта и да чете молитви за нея; наистина той е в същия замък, през две или три стаи от нея, ала граф Кент — фанатизмът винаги е безпощаден — е забранил на утешителя да напуска стаята си, за да не може да даде на Мария Стюарт последното причастие по „папски“. После кралицата пише на роднините си, на Анри III и дук дьо Гиз; една особена грижа, ала грижа, която й прави особена чест, я потиска в тоя последен час: че след прекратяване на вдовишката й издръжка от Франция нейните прислужници ще останат без средства за препитание. Ето защо тя моли френския крал да поеме задължение да откупи нейното наследство и да нареди да се четат молитви за спасение на душата „на една дълбоко християнска кралица, която като католичка и лишена от всички земни блага“ отива на смърт. На Филип II и на папата тя е изпратила писма по-рано. Само на една владетелка на тоя свят би трябвало още да пише, на Елизабет. Ала Мария Стюарт не й отправя нито дума. Тя няма да моли вече за нищо; тя може да засрами старата си неприятелка само с гордо мълчание и с величествена смърт.

Когато Мария Стюарт ляга да спи, полунощ отдавна е минала. Направила е всичко, каквото може да се направи в живота. Сега душата има само още няколко часа право на гостуване в умореното тяло. В ъгъла на стаята са коленичили прислужниците и се молят с безмълвни устни; те не искат да смутят заспалата. Ала Мария Стюарт не спи. Тя гледа с отворени очи в безкрайната нощ; оставила е само клепките да си починат малко, за да бъде утре в състояние да се изправи с бодра и силна душа пред още по-силната смърт.

За много празненства се е обличала Мария Стюарт, за коронясване и кръщавка, за сватба и рицарски игри, за пътешествия, война и лов, за приеми, балове и турнири, винаги обгърната от разкош и съзнаваща властта, която хубостта упражнява на земята. Ала при никакъв друг случай не се е пременяла тъй старателно, както за най-великия час на своята съдба, за смъртта си. Сигурно дни и седмици преди това е обмисляла най-достойния обред на смъртта и е избирала съзнателно всяка подробност. Сигурно е преглеждала една по една роклите си, за да се спре на най-достойния етикет за този небивал досега случай: изглежда, че тя и като жена е искала в една последна суетност да даде за вечни времена пример с какво съвършенство трябва да се запъти една кралица към ешафода. Два часа, от шест до осем часа сутринта, я обличат нейните прислужници. Тя не иска да застане пред дръвника като бедна грешница, неспретната и в неизискани дрехи; за своите последни стъпки избира една официална, празнична рокля, най-сериозната и най-хубавата, ушита от тъмнокафяво кадифе и поръбена с ивица самурова кожа, с високо вдигната бяла яка и свободно спуснати широки ръкави. Наметка от черна коприна обгръща тоя достолепен разкош, а тежкият шлейф е тъй дълъг, че домоуправителят Мелвил трябва да го носи почтително на ръце. Бяло вдовишко було се вее от главата чак до земята, изискани стихари и броеници от скъпоценни камъни заместват земните накити, обувки от бял марокен ще направят безшумни стъпките й в очакваната тишина, когато се отправи към ешафода. Саморъчно е избрала кралицата от скрина си кърпичката, с която трябва да бъдат превързани очите й — тънка като паяжина тъкан от най-фина батиста със златни ресни, навярно везани от самата нея. Всяка тока върху нейното облекло е избрана смислено, всяка дреболия като че е нагласена за случая и в предвидливостта си тя се е сетила дори за това, че пред дръвника ще трябва да смъкне тоя черен разкош пред очите на непознати мъже. За тази последна кървава минута Мария Стюарт е облякла кървавочервени долни дрехи и си е приготвила дълги до лактите яркочервени ръкавици, та когато секирата се вреже в нейния врат, цветът на бликащата кръв да не се отличава много от одеянието. Никога една осъдена жена не се е подготвяла по-художествено и достолепно за смъртта.

Към осем часа сутринта на вратата се похлопва. Мария Стюарт не отговаря, тя още коленичи пред иконостаса и чете на глас молитвите за обречени на смърт. Едва след като свършва молебствието, се изправя и вратата бива отворена след повторно почукване. Шерифът влиза с бяла пръчка в ръката — тя скоро ще бъде пречупена — и казва почтително с дълбок поклон: „Madame, лордовете ви очакват и ме изпратиха да ви придружа.“ — „Да вървим“ — отговаря Мария Стюарт. Тя се приготвя.

Сега започва последният неин път. Подкрепяна отдясно и отляво от двама прислужници, тръгва бавно със своите ревматично вдървени нозе. Трояко се е защитила с оръжията на вярата, за да не бъде разколебана от пристъп на страх; около шията си носи златно разпятие, от пояса надолу виси молитвена броеница от скъпоценни камъни, в ръката си държи благочестиво мечовидния край на кръст от слонова кост: светът трябва да види как една кралица умира в католическа вяра, и за католическата вяра. Трябва да се забрави каква вина и глупост тегнат върху нейната младост, а също и това, че я завеждат пред палача като съмишленица на предумишлено убийство: тя иска да изтъкне за вечни времена, че загива като мъченица на католическото дело, жертва за заколение на неговите протестантски врагове.

Само до вратата, така е пресметнато и уговорено, я придружават и подкрепят нейните лични прислужници. Защото не трябва да изглежда, като че ли те са взели участие в ненавистното дело и сами са отвели своята господарка на ешафода. Те ще й помагат и служат само в нейните покои, но няма да бъдат помощници при жестоката й смърт. От вратата до подножието на стълбата трябва да я подкрепят двама подчинени на Еймиъс Поулет: тези, които вземат участие в престъплението и водят една помазана кралица на ешафода, трябва да бъдат изключително врагове, неприятели. Долу, на последното стъпало на стълбата пред входа за голямата зала, където ще стане посичането, е коленичил Андрю Мелвил, нейният домоуправител: на него, като шотландски благородник, е възложена задачата да уведоми сина й след посичането. Кралицата го изправя и го прегръща. Добре дошъл е за нея този верен свидетел, защото неговото присъствие може само да я подкрепи в твърдото държание, което се е заклела да запази. И когато Мелвил казва: „Това ще бъде най-тежката задача в моя живот — да съобщя, че моята обожавана кралица и господарка е мъртва“, тя му отговаря: „Би трябвало по-скоро да се радваш, че стигнах края на своите страдания. Занеси само вестта, че съм умряла вярна на своята религия, истинска католичка, истинска шотландка, истинска принцеса. Нека бог прости на ония, които искаха моя край. И кажи на моя син, че никога не съм извършила нещо, което би могло да му навреди, и никога не съм се отказвала от нашето височайше право.“

След тия думи тя се обръща към графовете Шрузбъри и Кент и ги помолва да бъде разрешено и на жените от нейната свита да присъствуват на посичането й. Граф Кент прави възражения: с плач и писъци жените биха предизвикали смут, а може би и негодувание, ако натопят кърпичките си в кръвта на кралицата. Но Мария Стюарт не допуска да й отнемат последното желание: „Аз давам честна дума — отговаря тя, че те няма да направят нещо подобно и съм сигурна, че вашата кралица не би отказала на друга кралица в последния миг да има подкрепата на жените си. Изключено е тя да е издала такава строга присъда. Дори ако бях от по-долен ранг, тя би ми разрешила това, а аз съм нейна най-близка сродница, аз съм от кръвта на Хенри VII, кралска вдовица на Франция и помазана кралица на Шотландия.“

Двамата графове се съвещават и накрая й разрешават да бъде придружена от четирима прислужници и две жени. Това е достатъчно за Мария Стюарт. Последвана от тази отбрана и предана дружина и от Андрю Мелвил, който носи шлейфа й, тя влиза зад шерифа, Шрузбъри и Кент в голямата зала на замъка Фотърингей.

През цялата нощ в тази зала е имало неспирна работа. Масите и столовете са изнесени, в дъното на залата е издигната платформа, висока шестдесет сантиметра и покрита с черно платно като катафалка. В средата, пред дръвника, обковано също в черен плат, грижливо е приготвено ниско черно столче с черна възглавка — тук ще коленичи кралицата, за да посрещне смъртоносния удар. Отдясно и отляво чака по едно кресло за графовете Шрузбъри и Кент като представители на Елизабет, а до стената стоят вкаменени като статуи, облечени в черно кадифе и с черни маски, две фигури без лица: палачът и неговият помощник. На тая страхотно величава сцена могат да се качат само жертвата и палачите, на другия край на залата пък се тълпят зрителите. Пазена от Поулет и неговите войници, там е издигната преграда, зад която стоят двеста благородници, дошли спешно от околностите, за да видят неповторимото и нечувано досега зрелище — как ще бъде обезглавена една кралица. Освен това отвън, пред заключените врати на замъка, напират стотици и хиляди от простолюдието, примамени от новината: ала достъпът за тях е забранен. Само благородническа кръв има право да гледа как се пролива кралска кръв.

Спокойно влиза Мария Стюарт в залата. Кралица от първата година на своя живот, тя се е научила още от самото начало да се държи по кралски и това висше изкуство не я напуска дори в тоя най-тежък миг. С вдигната глава изкачва тя двете стъпала към ешафода. Така се е изкачила като петнайсетгодишна на френския престол, така се е изкачила по стъпалата на олтара в Реймската катедрала. Така би изкачила и стъпалата към английския престол, ако други звезди бяха грели над нейната съдба. Също тъй смирено и едновременно гордо би коленичила тя редом с един крал на Франция и с един крал на Шотландия, за да получи благослова на свещеника, както сега навежда глава, за да приеме благослова на смъртта. Равнодушно слуша тя, когато секретарят прочита още веднъж смъртната присъда. И чертите на нейното лице показват през това време едно тъй приветливо и почти радостно изражение, че дори Уингфийлд, свиреп неин враг, се вижда принуден да спомене в своя доклад до Сесил, че тя е изслушала произнасянето на смъртната присъда като блага вест.

Обаче още едно тежко изпитание й предстои. Мария Стюарт иска да направи тоя последен час чист и велик: той трябва да лумне над света като огнена факла на вярата, като огромен пламък на католическо мъченичество. Протестантските лордове обаче гледат на всяка цена да попречат последния жест на нейния живот да се разгърне като внушителна изповед на благочестива католичка; ето защо и в последния миг те се мъчат да смалят царствената осанка на Мария Стюарт чрез дребнава заядливост. По краткия си път от своята стая до залата на посичането кралицата се е огледала няколко пъти, за да види дали все пак нейният изповедник не е между присъствуващите, та да може поне чрез един мълчалив знак да получи от него опрощение и благослов. Но напразно. На нейния изповедник не е разрешено да напуска стаята си. Сега обаче, когато тя вече се приготвя да бъде обезглавена без религиозна утеха, неочаквано на ешафода се изправя реформисткият свещеник от Питърбъроу доктор Флетнър; до последната секунда на живота продължава страхотно жестоката борба между две религии, която е смутила младините й и е разрушила съдбата й. Наистина лордовете много добре знаят от нейния трикратен отказ, че вярващата католичка Мария Стюарт ще предпочете да умре без духовна подкрепа, но няма да я приеме от еретически духовник. Но както Мария Стюарт иска пред ешафода да възвеличи своята религия, така и протестантите искат да почетат своята, те също настояват за божието присъствие. Под предлог на нежна загриженост за нейното душевно спасение реформисткият свещеник започва крайно посредствена проповед, която Мария Стюарт, нетърпелива да умре по-бързо, напразно се мъчи да прекъсне. Три-четири пъти моли тя доктор Флетнър да не си прави тоя труд, тъй като тя постоянствува в римокатолическата вяра, за защита на която, благодарение на божията милост, й е отредено да пролее кръвта си. Обаче дребното пасторче не изпитва никакво страхопочитание пред волята на една умираща и е твърде суетно. Той е подготвил старателно своята проповед и се чувствува високо поласкан, че може да я изнесе пред толкова знатни слушатели. Той продължава да дърдори и да дрънка, докато най-сетне Мария Стюарт не намира никакво друго средство срещу това противно проповядване, освен да издигне като оръжие в едната си ръка своето разпятие, в другата молитвеника, да се хвърли на колене и да започне да се моли на глас по латински, за да заглуши с тия благочестиви думи неговия брътвеж. Вместо заедно да издигнат глас към общия бог за спасение на душата на един пожертвуван човек, двете религии се борят една срещу друга на две крачки от ешафода: както винаги ненавистта е по-силна от страхопочитанието към чуждо бедствие. Шрузбъри и Кент, а заедно с тях и мнозинството от събраните тук, се молят на английски, Мария Стюарт и нейните прислужници пък на латински. Едва когато свещеникът най-сетне млъква и отново става тихо, Мария Стюарт също взема думата на английски и се застъпва за засегнатата Христова църква. Тя изказва благодарност за края на своите страдания, изповядва високо, притиснала разпятието до гърдите си, че се уповава да бъде спасена чрез кръвта на Исус Христос, чийто кръст държи в ръце и за когото е готова да пролее кръвта си. Фанатичният граф Кент се опитва още веднъж да смути нейната чиста молитва, като я предупреждава да остави настрана тия „popish trumperies“ — тия „папски измамничества“. Ала обречената на смърт жена е вече твърде далеч от всяка земна разпра. Тя не отговаря нито със звук, нито с поглед, а казва с ясен глас към залата, че от сърце прощава на всички свои врагове, които тъй дълго са жадували за кръвта й, и моли бог да я напъти към истината.

Настава тишина, Мария Стюарт знае какво ще последва сега. Тя целува още веднъж разпятието, прекръства се и казва: „Както твоите ръце, Исусе Христе, са разперени върху тоя кръст, така приеми и мене в тия милосърдни ръце и ми прости всички грехове. Амин.“

Средновековието е жестоко и насилническо, но поради това то не е бездушно. И в някои от своите обичаи е запазило по-дълбоко съзнание за своята безчовечност, отколкото нашата епоха. Всяко посичане, колкото варварско и да е то, е разкривало сред ужаса, макар и само за миг, известно човешко величие; преди палачът да вдигне ръка, за да убие или да изтезава, той трябва да помоли жертвата си да му прости тая постъпка спрямо нейното живо тяло. Така и сега палачът и неговият помощник, скрити под маските си, коленичат пред Мария Стюарт и я молят да им прости за смъртта, която те по принуждение й носят. И Мария Стюарт отговаря: „Прощавам ви от все сърце, защото се надявам, че тази смърт ще сложи край на всички мои страдания.“ Едва след това палачът и неговият помощник стават и започват да се готвят за възложената им работа.

В същото време две жени са започнали да събличат Мария Стюарт; самата тя помага да свалят от шията й огърлицата с божия агнец. Тя прави това с твърда ръка и — както казва пратеникът на нейния враг Сесил — „с такава бързина, както че ли гори от нетърпение да напусне тоя свят“. Когато от плещите й падат черната наметка и тъмната рокля, върху нея светва червеното копринено бельо, а след като прислужниците надяват червените ръкавици върху ръкавите й, тя внезапно, наподобява кървав пламък — величава, незабравима осанка. И сега идва раздялата. Кралицата прегръща своите прислужници и им напомня да не хлипат на глас и да не я оплакват. Едва след това тя коленичи върху възглавката и изговаря на висок глас латинския псалом: „In te, domine, confido, ne cotundar in aeternum“ — „На тебе, господи, се уповавам, че моята казън няма да е вовеки веков“.

Сега вече не остава много да се прави. Трябва само още да положи главата си върху дръвника, който тя обгръща с две ръце като влюбена в своята смърт. До последния момент е запазила Мария Стюарт своето кралско величие. С нито един трепет, с нито една дума не е показала страх. Дъщерята на родовете Стюарт, Тюдор и Гиз се е приготвила достойно за смърт. Но каква полза от всяко човешко достойнство, от заучена или унаследена осанка, когато убийството е обгърнато от такъв ужас! Посичането на жив човек — тук всички книги и сведения лъжат — никога не може да бъде романтично и чисто трогателно. Смъртта под секирата на палача се превръща в потресна страхотия и в отвратителен касаплък. Първият удар на палача е улучил лошо, секирата не се е врязала във врата, а е попаднала тъпо върху тила. Едно хъркане, един стон излиза глухо из устата на мъченицата, но не високо. При втория удар секирата се забива дълбоко във врата и бликва ярка струя кръв. Но едва след третия удар главата се отделя от врата. И още една страхотия: когато палачът понечва да вдигне главата за косите и да я покаже, той хваща само перуката и главата пада. Тя се търкулва като топка за кегли и тропа окървавена по дъсчения под и когато палачът отново я хваща и вдига, присъствуващите виждат — призрачна гледка! — че това е глава на стара жена с побелели остригани коси. За миг ужасът от тоя касаплък вцепенява зрителите, никой не диша и не говори. Най-сетне свещеникът от Питърбъроу се обажда запънато: „Да живее кралицата.“

Странната бяла като тебешир глава гледа с бледи безжизнени очи тия благородници, които, ако заровете бяха паднали иначе, биха били нейни най-предани служители и най-усърдни поданици. Още четвърт час потръпват конвулсивно устните, които жертвата в страха си е прехапала свръхчовешки насилствено, и зъбите тракат. За да се смекчи ужасът на това зрелище, хвърлят тутакси къс черно платно върху трупа и върху медузината глава. И когато сред вцепененото мълчание слугите се навеждат да вдигнат и изнесат тъмния товар, една малка случка разпръсва тръпния ужас. Защото в мига, когато палачите вдигат окървавения труп, за да го пренесат в съседната стая, където трябва да бъде балсамиран, под дрехите се размърдва нещо. Незабелязано от никого, малкото любимо кученце на кралицата се е промъкнало подире й и сякаш в страх за участта й се е притиснало до тялото й. Сега то изскача, залято и мокро от изтеклата кръв. Лае и хапе, джавка и скимти и не иска да напусне трупа. Палачите се мъчат да го отстранят насила. Но то не се оставя да бъде хванато, нито подмамено, а се хвърля яростно срещу непознатите големи черни зверове, които са го наранили тъй палещо с кръвта на неговата любима господарка. По-жарко от всички и по-добре от нейния син и от хиляди други, които са й се клели във вярност, се е борило това малко животно за своята господарка.