Стефан Цвайг
Мария Стюарт (13)

Трагедията на една страст
1566–1567

Страстта на Мария Стюарт към Ботуел принадлежи към най-пламенните в историята; античните и другите пословични страсти едва ли я превъзхождат по буйност и сила. Тя лумва внезапно като висок пламък и хвърля своята безумна жар чак в пурпурните зони на екстаза, чак в тъмните като нощ глъбини на престъплението. Когато душевни състояния достигнат такава степен, ние бихме постъпили наивно, ако речем да ги мерим съгласно логиката и разума, защото в същината на неукротимите пориви влиза и това, че те се проявяват противно на разума. Страсти и болести не можем нито да обвиняваме, нито да извиняваме: можем само да ги описваме с онова все ново удивление, в което се примесва лек ужас от първичната мощ на стихиите, разразяващи се като бури било в природата, било у човека. Страсти от тая крайна степен никога не са подчинени на волята на човека, когато връхлитат, те не влизат вече с всички свои прояви и последици в сферата на неговия съзнателен живот, а се развиват сякаш покрай него и отвъд неговата отговорност. Ако речем да съдим морално един човек, сразен тъй силно от своята страст, това би значело същото безсмислие, както ако бихме решили да поискаме сметка от бурята или да дадем под съд някой вулкан. Ето защо едва ли можем да държим отговорна и Мария Стюарт за постъпките й през време на нейното състояние на чувствена душевна покорност, защото безразсъдните й действия през онзи период лежат извън нейния обикновено нормален и по-скоро умерен жизнен строй; всичко бива извършено от нейните опиянени сетива — без и дори противно на волята й. Със затворени очи и с глухи уши върви тя като лунатичка, теглена от магнетична сила, по своя път към злокоба и престъпление. Помощ не може да стигне до нея, зов не може да я разбуди и тя ще се сепне чак тогава, когато угасне пламъкът в нейната кръв, но вече изгоряла и разрушена. Който е минал някога през такъв огън, той е изгорил живота си в него.

Такава прекомерна страст не се повтаря никога у един и същи човек. Както експлозия унищожава целия запас взривно вещество, така подобно избухване изразходва завинаги вътрешния запас на чувството. Бялата жар на екстаза у Мария Стюарт едва ли трае по-дълго от половин година. Ала в тоя кратък срок нейната душа се извисява и лумва в такива пожарища, че по-късно тя може да бъде само сянка на неравно пламтяща светлина. Както някои поети (Рембо) и музиканти (Маскани) се изразходват в едно-единствено гениално творение и сетне рухват безсилни и изтощени духовно, така има жени, които прахосват наведнъж целия си любовен запас в един-единствен пристъп на страст, наместо да го разпределят пестеливо за дълги години, както правят по-умерените практични натури. Те изпиват цялата любов на своя живот като гъст сок; такива жени, гении на самораздаването, се хвърлят с един скок в оная бездна на страстта, от която вече няма спасение и връщане. Съвършен пример за такъв вид любов, която — понеже не се плаши от опасности и смърт — може наистина да бъде наречена героична, ще стане завинаги Мария Стюарт, смогнала да изживее само веднъж една страст, но до последния предел на чувството: до саморазтапяне и саморазрушение.

На пръв поглед ще бъдем озадачени, ако трябва да обясним това толкова бързо превръщане на чувствата й към Дарнли в първична страст към Ботуел. И все пак именно това развитие е единствено логичното и естественото. Защото както всяко друго изкуство, така и любовта трябва да бъде опозната, изпитана и практикувана. Никога или много рядко, както при изкуството, първият опит в любовта може да бъде напълно успешен. Шекспир, този най-задълбочен психолог на всички времена, знаел това много добре, показвайки, че почти винаги една по-слаба любов служи за начален етап, предхождащ истинската страст, която ще пламне някой ден. Може би най-гениалното хрумване в неговата безсмъртна любовна трагедия е това, че той не позволява — както би сторил някой по-незначителен творец или познавач на човешката душа — любовта на Ромео към Жулиета да се прояви съвсем внезапно, а това става на пръв поглед — парадоксално — чрез влюбването на Ромео в някоя си Розалинда. Това е позната грешка на сърцето, намиращо се пред пламтящата истина; съзнателното умение на майстора в любовта се предхожда от ученически, почти несъзнателни опити. Превъзходният пример, претворен от Шекспир, показва, че не може да бъде постигнато пълно познание без предчувствие, пълна наслада, без предварително удоволствие и за да може едно чувство да се възвиси до безкрайното, първо трябва да бъде събудено и запалено. Само защото Ромео вече се намира в състояние на вътрешно напрежение, защото неговият силен и страстен дух се стреми към още по-пълно изпитание на чувствата, неговата воля за любов, насочила се случайно и силно към Розалинда, първата, която се появява, но прозряла и знаеща непълната страст, бърза да се реализира изцяло, като заменя Розалинда с Жулиета. По същия начин Мария Стюарт със своето сляпо чувство се насочва към Дарнли само защото той е приятен на вид и млад, и се появява в благоприятен момент. Но немощният дух на младежа е прекалено слаб да подхрани нейната вътрешна жар. Той не може да я издигне до рая на екстаза, където тя ще се разгори и запламти. Ето защо тази жар продължава да мъжди — с възбудени чувства и разочарована душа — едно мъчително състояние, при което огънят изтлява без открит пламък. Веднага обаче, щом се появи онзи, който има силата да я избави от това мъчение, онзи, който дава въздух и подклажда покритата жар, подтиснатите пламъци изведнъж достигат до рая и ада. Също както чувствата на Ромео към Розалинда изчезват безследно, когато пламва истинската любов към Жулиета, така и Мария Стюарт напълно забравя своето чувствено увлечение към Дарнли пред неспокойната и замайваща страст на Ботуел. Защото винаги в същността и формата на последната страст е това, че се подхранва и развива от предшествуващата. Едва в истинската страст става това, което човек само е предусещал в предишните си увлечения.

За историята на страстта на Мария Стюарт към Ботуел имаме два вида сведения. Първите са съвременни летописи, хроники и документи, другите — редица запазени писма и стихове, приписвани на Мария Стюарт; двете форми, външната проекция на фактите и вътрешното свидетелство на душевния подтик, съвпадат една с друга. Въпреки това обаче всички ония, които мислят, че са длъжни в името на сетнешния морал да защитят Мария Стюарт от една страст, от която тя самата не е смогнала да се защити, отказват да признаят достоверността на тези писма и стихове. Те ги наричат най-спокойно подправени и исторически недостоверни. В процесуален смисъл, без съмнение те имат известно оправдание. Защото тия писма и сонети на Мария Стюарт са стигнали до нас само в преведени и може би осакатени текстове. Оригиналите липсват и никога не ще се явят на бял свят; собствените ръкописи на Мария Стюарт, значи, най-важното и неопровержимо свидетелство, са унищожени — знае се също от кого. Нейният син Джеймз I веднага след възкачването си на престола е хвърлил в огъня тия писания, уличаващи в буржоазен смисъл женската чест на неговата майка. Оттогава за достоверността или недостоверността на тия тъй наречени „ковчежни писма“ се води ожесточено препирня с цялото онова пристрастие, което се развило по религиозни и национални съображения в разглеждането на Мария Стюарт; ето защо тъкмо за безпристрастния писател е необходимо да претегля доказателство срещу доказателство. Неговото решение обаче ще трябва да бъде лично, индивидуално, защото последното научно или съдебно валидно доказателство, представянето на оригиналите, не е възможно и тяхната достоверност може да бъде потвърждавана или отричана само логически, само психологически.

Все пак, който иска да види вярно Мария Стюарт и да си я представи в нейната съкровена същина, трябва да бъде решителен, все едно дали самият той смята тия стихове и писма за достоверни или не. Той не бива да се промъква скришно покрай този въпрос с едно, казано със свиване на раменете, „forse che si, forse che no“ — с боязливо „може би да, може би не“, — защото точно тук лежи душевният средец на вътрешното развитие; той трябва с пълно съзнание за отговорност да претегли всички „за“ и „против“; и ако разчита на достоверността и използува в своето описание тези стихове като валидни показания, е длъжен тогава да обоснове открито и ясно своето убеждение.

Тези писма и сонети са наречени „ковчежни писма“ затова, защото след главоломното бягство на Ботуел са намерени в едно заключено сребърно ковчеже. Не подлежи на никакво съмнение, че действително Мария Стюарт е подарила на Ботуел, както всичко друго, това ковчеже, което е получила от първия си съпруг Франсоа II, а също така е несъмнено, че Ботуел е съхранявал в това здраво сандъче своите най-тайни документи, между тях, разбира се, и писмата на Мария Стюарт. Още по-малко съмнително е, че тия съобщения на Мария Стюарт до любовника й сигурно са били непредпазливи и компрометиращи, защото, първо, Мария Стюарт през целия си живот е била смела и решителна жена и никога не е умеела в слова или писания да сдържа чувствата си. Второ: безмерната радост на нейните врагове при намирането на тия писма доказва, че те сигурно са съдържали нещо уличително или срамно за Мария Стюарт. Обаче защитниците на хипотезата за фалшификация вече съвсем не отричат сериозно наличността на такива писма и стихове, а само твърдят, че лордовете, през няколкото дни от съвместното сверяване до предаването в парламента, вместо оригиналите били пъхнали злонамерени фалшификати, така че обнародваните писма по никакъв начин не били същите, които били намерени най-напред в заключеното ковчеже.

Тогава тук възниква въпросът; кой от съвременниците е повдигнал това обвинение? И отговорът идва незабавно: в същност никой. В деня, когато ковчежето попаднало в ръцете на Мортън, лордовете го отворили заедно и потвърдили с клетва достоверността, свиканият парламент ги сверил още веднъж (сред тях имало близки приятели на Мария Стюарт) и не било изказано никакво съмнение: били показани трети или четвърти път в Йорк и Хемптън Корт, сравнени с други оригинали от ръката на Мария Стюарт и намерени за достоверни. Преди всичко обаче натежава убедителното обстоятелство, че Елизабет изпратила във всички дворове отпечатъци от текстовете, а колкото и подозрителен да е иначе нейният характер, английската кралица никога не би покровителствувала една явна, безочлива фалшификация, която някой от съучастниците един ден би могъл да разкрие: тази политична жена е била твърде предпазлива, за да допусне да бъде заловена в дребни измами. Единственото лице, което по онова време би се чувствувало задължено в името на честта си при наличието на фалшификацията да повика на помощ целия свят, Мария Стюарт, главното действуващо лице, уж невинно наклеветената е протестирала — чудно! — твърде, твърде слабо и съвсем неубедително. Отначало тя се мъчи чрез тайни преговори да попречи писмата да бъдат показани в Йорк. Защо, би трябвало да запитаме ние, тъй като една доказана фалшификация само би затвърдила нейното положение. И ако накрая тя дава поръчение на своите представители предварително да отричат изцяло, en bloc, като невярно всичко, каквото би могло да бъде изнесено срещу нея, то това не означава много за Мария Стюарт, която в политическите работи малко се е придържала към истината и просто е изисквала нейната кралска дума, „parole de prince“, да важи повече от всякакви доказателства. Но даже когато писмата биват отпечатани в пасквила на Бюкенън и летят обвинително по всички посоки, когато биват четени във всички дворове, и тогава тя не отправя буен протест, не възразява с нито една сричка срещу фалшификация на документите й, а само нарича Бюкенън „отвратителен безбожник“. В нито едно писмо, нито до папата, нито до френския крал, нито до роднините си, тя не пише нито дума за това, че нейните писма и стихове са фалшифицирани, а френският двор, който още от първия час е имал в ръцете си копия от оригиналите, не е взел никога страната на Мария Стюарт в тая шумна случка. Никой от съвременниците, значи, не се е съмнявал нито за миг в достоверността, никой от съвременните приятели не е заявил за една тъй чудовищна неправда, каквато все пак би представлявало представянето на фалшиви документи. Едва след сто, едва след двеста години, когато оригиналите отдавна са били унищожени от нейния син, лека-полека се явила хипотезата за фалшификация заедно със старанието — тази смела и неукротима жена да бъде изтъкната като невинна и неопетнена жертва на подла конспирация.

Поведението на съвременниците, историческият аргумент, а също така ясно, по мое мнение, филологическите и психологическите данни, всичко говори безусловно за достоверността. Защото, ако вземем най-напред стиховете, кой в тогавашна Шотландия, трябва да запитаме ние, би бил способен в такъв къс срок да съчини на чужд, на френски език, цикъл сонети, предпоставка за които се явява най-интимно познаване на частните работи от живота на Мария Стюарт? Наистина световната история знае безброй случаи на подставени документи и писма, често в литературата също са се появявали тайнствено всевъзможни апокрифни съчинения, но винаги се е касаело за филологически феномени от заглъхнали, от отдалечени с векове епохи, каквито са били случаите с Осиановите стихове на Макферсън или с фалшификацията на Кьонигинховския ръкопис. Никога обаче не е бил правен опит да бъдат подставени на жив човек цял цикъл стихове. А колко абсурдна е и мисълта, че шотландски селски благородници, за които поезията е била най-чуждото нещо на земята, ще съчинят на бърза ръка единадесет сонета на френски език само за да компрометират своята кралица! Кой тогава е бил безименният вълшебник — на този въпрос не е отговорил никой от тия галантни рицари, — който е могъл да подстави на кралицата, на чужд език, тъй съвършено и точно по стил, цяла редица стихове, които дума по дума, чувство по чувство са в хармония с най-съкровеното у тая жена? Дори един Ронсар, един Дю Беле не биха успели да направят това тъй бързо и тъй душевно правдиво, камо ли пък някой от родовете Мортън, Аргайл, Хамилтън и Гордън, които умеели да въртят меча, но едва ли умеели да водят на трапезата разговор на френски език!

Но ако достоверността на стиховете е несъмнена (а днес никой вече не я отрича сериозно), то ние се виждаме принудени да признаем и достоверността на писмата. Ще се съгласим, че поради обратното превеждане на латински и шотландски (само две писма са запазени на оригиналния език), някои подробности може да са изменени, може би дори действително е вмъкнат някой и друг пасаж. Ала общо взети всичките тия аргументи, а особено един последен, психологически, говорят убедително за достоверността. Защото, ако някакъв мним „престъпен консорциум“, ръководен от омраза, би искал да фалшифицира уличителни писма, естествено, че той ще фабрикува едносмислени признания, които ще опозорят Мария Стюарт и ще я представят като похотлива, лукава, злобна жена. Съвсем безсмислен обаче би бил абсурдът, че за да се напакости на Мария Стюарт, ще измислят писма и стихове като оставените, които по-скоро я извиняват, отколкото обвиняват, защото изразяват човешки покъртително преди всичко ужаса на Мария Стюарт от това, че е знаела и съдействувала в престъплението. Не блаженството на тая страст, а нейната най-страшна мъка разкриват писмата, които сякаш са сподавени викове на жив запален и изгарящ човек. Тъкмо обстоятелството, че са нахвърлени с такава несръчност, в такова страшно безредие на мислите, в такава явна бързина и обърканост от една ръка, която очевидно трепери от вълнение при писането — тъкмо това отговаря напълно на онова свръхвъзбудено душевно състояние, за което свидетелствуват постъпките на Мария Стюарт през ония дни; само извънредно гениален душевед би могъл да съчини тъй съвършено такава психологическа основа на видимите факти. Мъри, Мейтлънд и Бюкенън, които един след друг и напосоки биват обвинявани от професионалните бранители на честта на Мария Стюарт за тази фалшификация, не са били обаче нито от ранга на Шекспир, нито на Балзак или Достоевски, а дребни душици, способни навярно на дребни мошенически измами, но неспособни да изградят в своите кабинети един образ с тъй потресаваща душевна правдоподобност, какъвто за вечни времена ще разкриват тия писания на Мария Стюарт; тепърва би трябвало да бъде намерен геният, който уж е измислил тия писма. Ето защо всеки безпристрастен човек може със спокойна съвест да признае за авторка на тия писма и стихове и да призове като най-сигурна свидетелка на най-горчивите си часове единствено Мария Стюарт, която винаги само злочестина и дълбок душевен гнет са превръщали в поетеса.

Наченките на тая злощастна страст се узнават единствено и преди всичко благодарение на самоиздаването в стиха. Благодарение на тия пламенни редове узнаваме, че тази любов се е създавала не бавно и чрез кристализиране, а се е хвърлила с един скок върху безгрижната жена и я приковала завинаги към себе си. Непосредствен повод е един груб телесен акт, едно нападение от страна на Ботуел, едно половинчато или пълно изнасилване. Стиховете в нейния сонет озаряват като мълния тъмнината:

Pour luy aussi j’ay jette mainte larme,

Premier qu’il fust de ce corps possesseur,

Duquel alors il n’avoit pas le coeur.^[1]

Из един път виждаме цялото положение. Мария Стюарт от седмици е била все по-често и по-често с Ботуел; като пръв държавен съветник, като комендант на въоръжените сили той я е придружавал в пътуванията и разходките от замък на замък. Но нито за миг тя, която неотдавна сама е избрала една хубава благородническа жена за този мъж и е присъствувала на сватбата му, не съзира в младия съпруг свой задирвач; благодарение на този брак тя трябва да се е чувствувала двойно сигурна и неприкосновена по отношение на своя предан васал. Могла е простодушно да пътува с него, да остава с него спокойно насаме. Ала винаги това непредпазливо доверчиво чувство на сигурност у Мария Стюарт, тъкмо най-ценното качество на характера й, става за нея опасност. Навярно — струва ни се, че виждаме тая сцена — понякога си позволява с него нехайна близост, някоя от ония женски кокетни небрежности, които са станали съдбоносни за нея още с Шатлар, още с Рицио. Може би тя остава дълго насаме с него в покоите си, приказва по-свойски, отколкото повелява предпазливостта, закача се, играе си, шегува се с него. Ала Ботуел не е Шатлар, не е романтичен свирач на лютня и трубадур, не е Рицио, не е угодлив парвеню; Ботуел е мъж с жарки сетива и корави мускули, човек на нагони и инстинкти, който не трепва пред никаква дързост. Такъв мъж не се оставя лекомислено да бъде предизвикван и дразнен. Той посяга грубо, сграбчва жената, която отдавна вече се намира в колебливо и възбудено душевно състояние, чиито сетива са раздразнени от първото безразсъдство и все пак не са усмирени. „Il se fait de son corps possesseur“; той я изненадва неподготвена или я изнасилва — кой може да определи разликата в такива моменти, когато желание и отбрана преливат шеметно едно в друго? Едва ли можем да се съмняваме: и от страна на Ботуел това нападение сигурно не е било умишлено скроено, не е било сбъдване на дълго сдържана нежност, а импулсивно сладострастно деяние без каквото и да било душевно съдържание, чисто телесен, чисто физически насилствен акт.

Ала въздействието върху Мария Стюарт е светкавично поразително. Нещо съвсем ново нахлува като буря в нейния спокоен живот; заедно с тялото й Ботуел е изнасилил и чувството й. У двамата съпрузи, петнадесетгодишния дете-съпруг Франсоа II и голобрадия Дарнли, тя е срещнала досега само полумъжки характери, мекушави и слаби хора. За нея е вече естествено и в тая най-интимна сфера да бъде даряваща, великодушно ощастливяваща, господарка и владетелка, но никога вземаща, вземана и покорявана. В тоя брутален насилствен акт обаче тя неочаквано — и нейните сетива се люшкат зашеметени при тая изненада — среща един истински мъж, най-сетне един, който е разбил всички нейни женски сили, нейния срам, нейната гордост, чувството й за сигурност, най-сетне един, който й е разкрил сладостно нейния собствен, досега още неосъзнат вулканичен свят. Преди още да се помъчи да се съпротивява, тя е вече победена, твърдата черупка е строшена и скритата вътре жар прелива опустошителна, изгаряща. Първото й чувство при това издебване е само гняв, възмущение, само бясна, смъртна омраза към този сладострастен убиец на нейната женска гордост. Но една от най-дълбоките тайни на природата ще остане за вечни времена тая, че полюсите за пределното усещане се допират. Както кожата не е вече в състояние да различава пределен студ и пределна горещина, както мраз може да гори, като че е огън, така понякога противоположни чувства внезапно преливат едно в друго. За миг омразата в душата на една жена може да се превърне в любов, а оскърбената гордост — в безумно унижение, в миг нейното тяло може с безмерна жад да поиска и да утвърди това, което само преди секунда е отказвало с крайно отвращение. Във всеки случай от тоя час нататък тази досега доста разумна жена е в огън, гори, изгаря всецяло в тия пламъци. Рухват всички устои, които са крепили досега нейния живот — чест, достойнство, приличие, гордост, самоувереност и разум: веднъж повалена и запокитена, тя иска сега само да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко, само да пада и да се забравя. Обзела я е някаква нова, непозната сласт и тя я пие до саморазтапяне, жадна и опиянена: смирено целува ръката на мъжа, който е унищожил нейната женска гордост и в замяна на това я е научил на новия екстаз на отдаването.

Тази нова, тази ненадмината страст превишава неизмерно първата към Дарнли. С Дарнли нейното желание за отдаване се бе само появило и изпитало, сега то се изживява; с Дарнли бе искала само да дели — корона, власт и живот. На Ботуел тя не иска вече да дава отделни неща, това и онова, а всичко, каквото притежава на земята, да обеднее, за да обогати него, радостно да се унизи, за да възвиси него. В някаква тайнствена възхита захвърля всичко, което я обвързва и притеснява, за да обгърне и задържи него, единствения. Тя знае, че нейните приятели ще я напуснат, че светът ще я хули и презира, ала тъкмо това й дарява нова гордост в замяна на нейната стъпкана гордост и тя заявява възторжено:

Pour luy depuis j’ay mesprise l’honneur,

Ce qui nous peust seul pourvoir de bonheur.

Pour luy j’ay hazarde grandeur & conscience,

Pour luy tous mes parens J’ay quitte & amis,

Et tous autres respectz sont a part mis.

 

Pour luy tous mes amis, j’estime moins que rien,

Et de mes ennemis je veux esperer bien.

J’ay hazarde pour luy & nom & conscience,

Je veux pour luy au monde renoncer,

Je veux mourir pour le faire avancer.^[2]

Нищо вече за себе, всичко само за него, на когото тя за пръв път се усеща всецяло отдадена:

Pour luy je veux rechercher la grandeur,

Et feray tant que de vray congnoistra

Que je n’ay bien, ne contentement,

Qu’a l’obeir & servir loyaument.

 

Pour luy j’attendz toute bonne fortune,

Pour luy je veux garder sante & vie,

Pour luy tout de suivre j’ay envie,

Et sans changer me trouvera tout’une.^[3]

Всичко, което притежава, всичко, каквото е тя самата, кралския си сан, честта, тялото, душата си, запокитва в бездната на тая страст и в глъбините на своето падение пие едновременно безбрежността на своето чувство.

Подобно бясно напрежение и свръхнапрежение на усещанията трябва да преобрази душата. Прекомерната страст изтръгва непознати и неповторими сили от тая досега ленива и сдържана жена. Нейното тяло, нейната душа заживяват през тия седмици с удесеторени сили, в нея бликват възможности и способности, които преди и след това никога не е имала. През тия седмици Мария Стюарт може да язди в галоп цели осемнадесет часа и сетне да седи будна без умора цяла нощ и да пише писма. Иначе само поетеса на къси епиграми и бегли стихове при даден случай, сега тя е в състояние да напише на един дъх в най-пламенно вдъхновение ония единадесет сонета, в които изказва цялата си наслада и мъка с такава сила на словото и красноречието, до каквато не е достигала никога по-рано и никога след това. Иначе непредпазлива и безгрижна, сега тя е в състояние да се преструва тъй съвършено пред хората, че цели месеци никой не забелязва нейните отношения с Ботуел. Пред хората може да говори хладно и студено, като на подчинен, с тоя мъж, от чието най-леко докосване изтръпва като попарена; тя е в състояние да се прави на весела, докато в същото време вътре в нея нервите тръпнат и горят и душата й загива от отчаяние. Неочаквано в Мария Стюарт се е родило едно демонично, едно свръх „Аз“, което я издига далеко над нейните собствени сили.

Но тия шеметни постижения на чувството, изтръгнати насилствено от волята, са платени понякога със страшна разруха. Тогава тя лежи по цели дни безсилна и изтощена в леглото, лута се цели часове със замаяни сетива из стаите, стене и хлипа в леглото си: „Бих искала да съм мъртва“ и крещи за кинжал да се самоубие. Тази свръхсила изчезва отново тайнствено в някои часове така, както е дошла. Защото тялото й не може да понася дълго време това бясно себепревишаване, това яростно себеразпръсване, то негодува, бунтува се. Нервите горят и треперят. Нищо друго не показва по-ясно до какъв краен предел е разтърсено нейното тяло от безмерното буйство на страстта както прочутият епизод в Джедбъръ. На 7 октомври в борба с един бракониер Ботуел е ранен опасно за живота; вестта стига до Мария Стюарт в Джедбъръ, дето тя заседава с областния съд. За да не обърне всеобщо внимание, тя се отказва от намерението да се метне тутакси на седлото и да измине в галоп двадесет и петте мили до Хърмитидж Касл. Ала няма никакво съмнение, че лошото известие я разстройва напълно, защото най-безпристрастният наблюдател в нейната среда, посланикът Дю Крок, който тогава още не е могъл да се досеща за някаква по-интимна връзка с Ботуел, съобщава в Париж: „Ce ne luy eust este peu de perte de le perdre“ — не би било никаква загуба, ако го изгуби. Мейтлънд също забелязва нейната разсеяност и обърканост, но също в неведение за действителната причина допуска, че тези „мрачни мисли и това безразличие се дължат на отношението към краля“. Едва след няколко дни кралицата препуска в буйна езда към Ботуел, придружена от лорд Мъри и неколцина благородници. Остава два часа край леглото на ранения и после хуква също така бясно назад, та в тази яростна езда да потуши своето мъчително неспокойство. Но нейното тяло, подкосявано от пламтяща страст, рухва сега изведнъж. Когато я свалят от седлото, пада в безсъзнание и лежи така два часа. После избухва треска, типична нервна треска — тя започва да удря наоколо и да бълнува. Накрая внезапно тялото се вцепенява, тя не вижда, не чувствува вече нищо, благородниците и лекарят стоят безпомощни около загадъчно болната. Изпращат по всички посоки куриери да доведат краля и епископа, за да й даде за всеки случай последно причастие. Осем дни лежи така Мария Стюарт между живота и смъртта. Сякаш тайно желание да не живее повече е разкъсало в страшна експлозия нейните нерви, подкопало е силите й. Въпреки това — и тъкмо то показва с клинична яснота, че това рухване е било предимно душевно, типична истерия, — когато довеждат в една покрита кола оздравяващия Ботуел, тя се чувствува вече по-добре и — повторно чудо — след две седмици тази, която всички мислели вече за мъртва, се мята отново на седлото. Отвътре е дошла опасността, отвътре я превъзмогва застрашената жена.

Но макар и телесно оздравяла, все пак през следващите седмици кралицата е променена и объркана. Дори най-чуждите забелязват, че тя е станала „друга“. Нещо в нейните черти, в нейното същество е променило завинаги боята си, привичната лекота и сигурност са изчезнали. Тя ходи, живее и действува като човек под някакъв тежък гнет. Затваря се в стаята си и през вратите прислужничките я чуват да хлипа и стене. Иначе твърде доверчивата жена този път не се доверява никому. Устните й остават запечатани и никой не се досеща за страшната тайна, която носи през дните и нощите си и която бавно трови душата й.

В тая страст се крие нещо страшно, нещо, което я прави едновременно тъй величава и страхотна — безпределно страшното е, че кралицата знае от първия миг: нейният любовен избор е престъпен и напълно безизходен. Ужасно трябва да е било пробуждането още след първата прегръдка — Тристанов миг, — когато те, отровени от любовното питие, се стрясват в шемета и си спомнят, че не живеят сами в безкрайността на своето чувство, а са обвързани с тоя свят чрез дълг и закон. Ужасно пробуждане, когато сетивата се окопитват и ослепително ярко блясва съзнанието в какво безумие са изпаднали. Защото тя, която се е отдала, е съпруга на друг мъж, а той, комуто се е отдала — съпруг на друга жена. Това, което са извършили техните бесни сетива, е прелюбодеяние, двойно прелюбодеяние, а няма много дни — четиринадесет, двадесет или тридесет, — откак самата тя, Мария Стюарт, като кралица на Шотландия тържествено е издала и подписала указ, който предвижда смъртно наказание за прелюбодеяние и за всяка друга форма на непозволени наслади в страната й. Още от първия миг тази страст е заклеймена като престъпна; ако иска да трае дълго, тя може да се утвърждава и осъществява само чрез нови и нови престъпления. За да могат да се свържат навеки, двамата трябва най-напред насилствено да се освободят — тя от своя съпруг, той от своята съпруга. Тази грешна любов може да даде само отровен плод и Мария Стюарт съзнава със страхотна яснота още от първия час, че отсега нататък за нея няма вече спокойствие и спасение. Ала тъкмо в такива отчаяни мигове у нея се пробужда крайната решителност — да опита и безумно-напразното и да предизвика съдбата. Не ще отстъпи страхливо, нито ще се затули и скрие тя, а с вдигната глава ще извърви докрай пътя до пропастта. Дори всичко да е загубено, щастието за нея в тая мъка е, че е пожертвувала всичко заради него.

Entre ses mains, & en son plain pouvoir,

Je mets mon fils, mon honneur & ma vie,

Mon pais, mes subjets, mon ame assubjettie

Est toute a luy, & n’ay autre vouloir

Pour mon objet, que sans le decevoir

Suivre je veux, malgre toute l’envie

Qu’issir en peut.^[4]

„Каквото и да стане“ — тя ще дръзне да върви по тоя път в безнадеждността. След като се е предала всецяло с тяло, душа и съдба на него, на него, неизказано любимия, тази безмерно любеща жена се плаши вече само от едно на земята: да не го загуби.

Ала най-ужасното в тоя ужас, пределната мъка в тая мъка все още чака Мария Стюарт. Защото въпреки увлечението си тя е прекалено прозорлива и схваща, че и този път отново се прахосва, че мъжът, за когото пламтят всички нейни сетива, в действителност съвсем не я обича. Ботуел я е взел като много други жени: чувствено, набързо и брутално. Ала той е готов да я изостави също така равнодушно, както е захвърлил всички други жени след охлаждане на сетивата. Това насилие е било за него само жарък миг, бърза авантюра; и че този любим господар на нейните сетива не изпитва някакво особено преклонение пред нея, това несретницата скоро ще трябва сама да си признае:

Vous m’estimez legiere que je voy,

Et si n’avez en moy nulle asseurance,

Et soupconnez mon coeur sans apparence,

Vous meffiant a trop grand tort de moy.

Vous ignorez l’amour que je vous porte,

Vous soupconnez qu’autre amour me transporte.

Vous despeignez de cire mon las coeur.

Vous me pensez femme sans jugement;

Et tout cela augmente mon ardeur.^[5]

Ала наместо да се отвърне гордо от неблагодарника, наместо да се владее и обуздава, тази пияна от страст жена се хвърля на колене пред равнодушния, за да го задържи. Нейната някогашна надменност се е превърнала по един страшен начин в безумно самоунищожение. Тя моли, проси, хвали се, предлага се като стока на любимия, който не иска да я люби. Тъй напълно, до такова крайно унижение е загубила чувството за достойнство, тя, някога тъй царствена, че като продавачка, пазарейки се, изброява пред него всичко, което е пожертвувала, отново и отново настойчиво — и трябва дори да кажем натрапчиво — го уверява в най-робска покорност.

Car c’est le seul desir de vostre chere amie,

De vous servir, & loyaument aimer,

Et tous malheurs moins que rien estimer,

Et vostre volonte de la mienne suivre,

Vous cognoistrez aveques obeissance,

De mon loyal devoir n’obmettant la science,

A quoy j’estudiray pour tousjour vous complaire,

Sans aimer rien que vous, soubs la subjection

De qui je veux san nulle fiction,

Vivre & mourir.^[6]

Страшно и протестно е това пълно разрушение на самоуважението у гордата жена, която досега не е изпитала страх пред никой владетел в света и пред никоя земна опасност, а сега се унижава до най-срамните похвати на една завистлива и злобна ревност. Мария Стюарт сигурно е забелязала по някакви признаци, че Ботуел е привързан вътрешно повече към собствената си млада жена, която тя самата безгрижно му е избрала, отколкото към нея и че не мисли заради нея да се отрече от онази. И сега тя се мъчи — ужасно, че тъкмо великото е в състояние да направи една жена дребнава — по най-неблагороден, най-окаян, най-злобен начин да принизи неговата съпруга. Тя се стреми да възбуди мъжката му еротична суетност, като припомня (навярно въз основа на интимни разговори), че жена му не е показала достатъчно жар в неговите прегръдки, че му се отдавала само наполовина и нерешително, наместо с пълна поривиста пламенност. Тя, която някога е била преизпълнена с високомерие, сравнява сега с жалко самохвалство колко повече жертвувала и губела за Ботуел тя, прелюбодейката, отколкото неговата собствена жена, която имала само облага и удоволствия от неговото величие. Не, при нея, при Мария Стюарт, би трябвало да остане той, само при нея и да не се оставя да бъде мамен от писмата, сълзите и заклинанията на тази „фалшива“ жена.

Et maintenant elle commence a voir,

Qu’elle estoit bien de mauvais jugement,

De n’estimer l’amour d’un tel amant,

Et voudroit bien mon amy decevoir

Par les ecrits tous fardez de scavoir…

Et toutes fois ses paroles fardeez

Ses pleurs, ses plaincts remplis de fictions,

Et ses hautz cris & lamentations,

Ont tant gaigne, que par vous sont gardeez

Ses lettres, escrites ausquels vous donnez foy,

Et si l’aimez, & croiez plus que moy.^[7]

Все по-отчаяни стават нейните викове. Той не бивало да смесва нея, единствено достойната, с недостойната; най-добре би било да отблъсне онази, за да се свърже с нея, защото тя била готова, каквото и да се случи, да върви с него в живота и смъртта. Нека той поиска всичко от нея, моли го Мария Стюарт на колене; като доказателство за вярност и вечна покорност тя била готова да пожертвува всичко; дом и имущество, корона, чест и детето си. Нека вземе всичко, всичко и да задържи само нея, която всецяло чезне по него, любимия.

Сега за пръв път се прояснява задният план на тоя трагичен пейзаж. Сцената става напълно ясна благодарение на прекомерните самопризнания на Мария Стюарт — Ботуел я е взел случайно като много други жени и с това в същност авантюрата би била свършена за него. Мария Стюарт обаче, предадена му духом и тялом, преизпълнена от жар и екстаз, иска да го задържи, и да го задържи навеки. Ала една обикновена любовна връзка крие малък чар за този щастливо оженен и честолюбив мъж. В най-добрия случай заради облагите и заради удобството Ботуел би продължил още известно време връзката си с тая жена, която може да раздава всички санове и почести на Шотландия, той би търпял може би и по-нататък Мария Стюарт като държанка редом с жена си. Ала това не може да бъде достатъчно за една кралица с душа на кралица, а още по-малко за жена, която не иска да дели, която в страстта си иска да има този мъж единствено за себе си. Но как да го задържи? Как да привърже навеки към себе си този буен, необуздан авантюрист? Обещания за безпределна вярност и унижение могат само да отегчат и едва ли да примамят един такъв мъж — той ги е слушал прекалено често от други жени. Само една-единствена награда може да съблазни този алчен човек, най-висшата награда, за която са се домогвали и блудствували толкова много хора: короната. Колкото и безразлично да е на Ботуел да остане и занапред любовник на една жена, която вътрешно не обича — все пак властно изкушение е мисълта, че тази жена е кралица и редом с нея би могъл да стане крал на Шотландия.

Наистина тази мисъл изглежда на пръв поглед безумна. Защото законният съпруг на Мария Стюарт, Хенри Дарнли, е още жив: за втори крал няма място. И все пак тази безумна мисъл е единствената, която от тоя миг свързва Мария Стюарт и Ботуел, защото тя, злочестата, няма друга примамка, за да задържи необуздания. На земята не е имало нищо друго, заради което този волен, независим, властолюбив човек би се оставил да бъде купен и обичан от една напълно покорна жена освен короната. И няма цена, която тази опиянена жена, забравила отдавна чест, положение, достойнство и закон, не би била готова да плати. Дори ако Мария Стюарт би била заставена да откупи с някакво престъпление короната за Ботуел, тя, заслепена от страстта си, не би трепнала пред тава престъпление.

Защото както Макбет няма друга възможност да стане крал, за да осъществи пъкленото предсказание на вещиците, освен насилственото изтребване на целия кралски род, така и Ботуел не би могъл да стане никога крал на Шотландия по честен, по законен път. Този път води само през трупа на Дарнли. За да могат да се слеят кръв с кръв, трябва да бъде пролята кръв.

Без съмнение Ботуел знае с пълна сигурност, че не бива да очаква никаква сериозна съпротива от страна на Мария Стюарт, ако след освобождаването й от Дарнли поиска ръката и короната й. Дори ако онова изрично писмено обещание, което уж било намерено в прочутото сребърно ковчеже и в което тя се съгласява да се „омъжи въпреки всяко възражение от страна на нейните роднини и други лица“ за него, дори ако то е апокрифно или фалшиво — той е сигурен в нейната покорност и без писма и печати. И на него, както на всички други, тя твърде често се е оплаквала колко силно страда от угнетителната мисъл, че Дарнли е неин съпруг; тя му е засвидетелствувала твърде пламенно в сонетите, а може би още по-пламенно в някои любовни часове — как силно жадува да се свърже завинаги и навеки с него, с Ботуел, така че той би се решил на последното, би опитал най-безумното за нея.

Без съмнение обаче Ботуел си е осигурил — поне мълчаливо — и одобрението на лордовете. Той знае, че всички са единодушни в омразата си към неудобното, непоносимо момче, което ги е предало, и че за тях не би могло да се случи нещо по-приятно от това — да бъде отстранен на бърза ръка по някакъв начин от Шотландия. Та Ботуел е присъствувал лично на онова забележително съвещание, което се е състояло през месец ноември в замъка Крейгмилър в присъствие на Мария Стюарт, на което един вид със закрити зарове се е играло за участта на Дарнли. Най-висшите сановници на кралството: Мъри, Мейтлънд, Аргайл, Хънтли и Ботуел са се спогодили тогава да предложат на кралицата една странна сделка; ако тя се реши да върне изгнаниците-благородници, убийците на Рицио — Мортън, Линдзи и Рутвън — те от своя страна биха се задължили да я отърват от Дарнли. Пред самата кралица отначало се говори само за законната форма „to make her quit of him“, за развод. Ала Мария Стюарт поставя условие това разтрогване да стане по начин, който от една страна да бъде съобразен със закона, а от друга да не ощети нейния син. На това отвръща сега по странно неясен начин Мейтлънд: тя да им предоставела начина, те щели да се погрижат за тази работа така, че тя да не ощети никак сина й, а и Мъри, макар като протестант да е по-малко скрупульозен в тия въпроси, „би гледал през пръсти“. Това заявление е странно, толкова странно, че Мария Стюарт подчертава още веднъж да не се предприема нищо, което „би могло да падне като товар върху честта или съвестта й“. Зад тия тъмни слова се крие някакъв тъмен смисъл и Ботуел би бил последният, който не би го доловил. Ясно обаче е само едно, че още тогава всички: Мария Стюарт, Мъри, Мейтлънд, Ботуел, главните актьори на трагедията, са били единодушни да премахнат Дарнли, а не са били единодушни само по какъв начин най-добре да се отърват от него — дали с добро, с хитрост или с насилие.

Ботуел като най-нетърпелив и най-дръзновен е за насилието. Той не може и не иска да чака, защото за него е от значение не само да изтикат това досадно момче, а и да наследи от него корона и кралство. Докато другите само желаят и чакат, той трябва да действува решително; изглежда, че по някакъв прикрит начин е търсил своевременно съучастници и помощници сред лордовете. Ала и тук историческата светлина само мъждука — подготовката на едно престъпление винаги става в сянка или сумрак. Никога не може да се узнае колко и кои от лордовете са били посветени в неговото намерение и кои той действително е спечелил за подкрепа или мълчаливо съгласие. Изглежда, че Мъри е знаел, но не е взел участие. Мейтлънд, по-непредпазлив, изскочил напред. Затова пък е достоверно показанието на Мортън, което той дал на смъртния си одър. При него, току-що завърнал се от изгнаничество и стаил смъртна ненавист към Дарнли, който го предал, отива на кон Ботуел и чисто и просто му предлага съвместно убийство на Дарнли. Ала след последното дело, при което неговите другари са го изоставили, Мортън е станал по-предпазлив. Той се бави с обещанието и изисква сигурност. Осведомява се най-напред дали кралицата е съгласна с убийството. За да го подтикне, Ботуел потвърждава това с пълна увереност. Ала Мортън знае от убийството на Рицио как бързо post festum^[8] биват отричани устни уговорки и затова изисква, преди да се обвърже, да види черно на бяло писменото съгласие на кралицата. По стар шотландски обичай той иска редовен „bond“, който в случай на неприятни последици да може да покаже за свое оправдание. Ботуел му обещава и това. Ала разбира се от само себе си, той никога не би могъл да представи „bond“, защото една бъдеща женитба е възможна само ако Мария Стюарт остане съвсем непричастна и може да изглежда „изненадана“ от събитията.

Поради това делото отново се връща при Ботуел, най-нетърпеливия, най-дръзкия, а той е достатъчно решителен, за да го извърши сам. Все пак от двусмисления начин, по който Мортън, Мъри и Мейтлънд са посрещнали неговия план, той е усетил вече, че от лордовете не бива да се очаква открита съпротива. Ако не с печати и писма, то поне с красноречиво мълчание и любезно държане настрана всички са изразили съгласие. И от този ден, от който Мария Стюарт, Ботуел и лордовете са на едно мнение, Дарнли, още жив, носи своята мъртвешка риза.

Сега всичко е почти готово. Ботуел е влязъл вече във връзка с неколцина от своите най-доверени съучастници, мястото и начинът на убийството са определени в тайни заседания. Ала за жертвоприношението липсва още едно нещо: жертвата. Защото Дарнли, колкото и глупав да е, трябва някак смътно да е предугаждал какво му предстои. Седмици преди това той отказвал да стъпи в Холируд, докато лордовете стоят въоръжени там; той не се чувствува вече сигурен и в замъка Стърлинг, откакто убийците на Рицио, на които е изменил, отново се намират в страната благодарение на онзи многозначителен акт за помилване. Отхвърлил покани и примамки, той остава в Глазгоу. Там е неговият баща, граф Ленъкс, там са неговите верни другари; къщата е яка, сигурна и в случай на нужда, ако неговите врагове решат да го нападнат със сила, в пристанището чака кораб, с който може да побегне. И като че ли съдбата е искала да го закриля в най-опасния миг: тя му праща още в първите дни на януари шарка и с това — желан предлог да остане няколко седмици в Глазгоу, своето сигурно убежище и пристанище.

Тази болест неочаквано обърква твърде напредналите планове на Ботуел, който нетърпеливо очаква жертвата в Единбург. По някаква причина, която ние не знаем и за която можем само да се досещаме, Ботуел трябва да е бързал с деянието си било поради това, че нетърпение го е тласкало към короната, било защото с право се е опасявал, че един заговор с толкова много несигурни съмишленици би могъл с течение на времето да бъде разкрит, било пък, че неговите интимни отношения с Мария Стюарт са започнали да дават последиците си — така или иначе, той не иска да чака по-дълго. Но как да подмами болния и недоверчивия към мястото на убийството! Как да го измъкне от леглото и от тая оградена със зидове къща? Една открита покана би озадачила Дарнли, а нито Мъри, ни Мейтлънд, ни някой друг от тоя двор е толкова близък с прокълнатия и омразния, та да може да го склони да се завърне доброволно. Само една-единствена има власт над тоя малодушник. На нея два пъти се е удало да подчини на волята си клетника, който й се покорява тялом и духом: само Мария Стюарт би могла да дръпне недоверчивия към печалната му орис, ако наподоби любов към този, който не иска нищо друго освен нейната любов. Само тя и единствено тя от всички хора на земята има възможност да извърши тази чудовищна измама. И тъй като от своя страна тя също не е господарка на волята си, а се покорява на всяка повеля на своя деспот, нужно е само Ботуел да заповяда и невероятното или по-скоро това, което чувството отказва да вярва, става: на 22 януари Мария Стюарт, която от седмици избягва плахо всяка среща с Дарнли, отива на кон в Глазгоу, уж да навести болния си съпруг, в действителност обаче по заповед на Ботуел да го подмами да се върне в Единбург, където смъртта вече го чака с наточен нож.