Филмът на Кристофър Нолан и романът на Марилу Олива показват различни гледни точки към Омировата класика

По едно и също време холивудски режисьор и италианска писателка независимо един от друг пристъпят към нов, съвременен прочит на Омировата „Одисея“. Режисьорът е Кристофър Нолан, а писателката – Марилу Олива, чийто роман „Одисея, разказана от Пенелопа, Цирцея, Калипсо и другите жени от Омировия епос“ е вече преведен на български (издание на „Книги за всички“).

В новата продукция на Кристофър Нолан актуалната политкоректност остро се сблъсква с традицията, като основната цел е да се насочи вниманието към „различната“ гледна точка – чернокожа Елена (при условие че в Омировия оригинал изрично е описана като „белоръка“), участието на транс актьор – Елиът Пейдж, който е в ролята на Синон (образ, който не присъства в оригиналната „Одисея“, а в „Енеида“ на Вергилий, т.е. персонаж от по-късната римска литература), както и рапъра Травис Скот (чийто герой няма име, а е представен като мистериозен персонаж, който само произнася няколко пророчески думи).

Проблемът тук не е, че в продукцията на Кристофър Нолан я има „различната“ гледна точка. Проблемът е, че тя се оказва твърде залитнала в контекста на либералната политика, при което в съдържанието се наблюдават груби разминавания с оригинала на Омир, по който филмът претендира, че е направен.

Част от американските критици, например, отбелязват, че екранизацията изнася на преден план съвременни представи за разнообразие, като почти напълно загърбва историческата и митологичната автентичност на историята. Като пример посочват именно кастинга за ролята на Елена. Също така отбелязват, че езикът на героите е твърде съвременен и нарушава усещането за античен свят. Реквизитът и костюмите също не са подминати от критиците, като основните твърдения за тях са, че смесват различни исторически епохи в обща визуална стилистика.

Интересно е, че най-много и най-остри реакции от страна на критици идват от САЩ. На второ място от Гърция (в две основни посоки – кастингът на Елена и липсата на гръцки актьори в продукцията), а на трето от Испания (където спорът не е за кастинга, а за снимките в Западна Сахара, която се посочва като спорна територия).

Сред критиците на продукцията се нарежда и Илон Мъск, който отново отбелязва стремежа от страна на режисьора по-скоро към политкоректност, отколкото към вярност на Омировия оригинал.

Защо по-горе споменахме, че проблемът не е в „различната“ гледна точка, а в крайното ѝ политизиране?

Писателката Марилу Олива също създава романа си „Одисея, разказана от Пенелопа, Цирцея, Калипсо и другите жени от Омировия епос“, вдъхновена от Омировото произведение. И също така го разглежда от различна гледна точка, само че тя е през гласовете на жените, които Одисей среща в хода на своето пътуване.

Романът отново представлява пренаписване, но то е вярно на оригиналния текст, при което нищо съществено не е пропуснато от Омировия епос. Автентичността на архаичното слово се запазва чрез ритмизиране на повествованието, различни разказвателни техники – всичко това с единствената цел да се насладим на великата красота на класическия текст.

Ако хитростта на царя на Итака е само един от аспектите на неговата многоликост, то героините представят почти всички вариации на жената: фриволната съблазнителка (Калипсо), мъдрата покровителка, който използва разума си (Атина), мечтателката (Навзикая), феминистката, която се опитва да се самоутвърди в патриархата (Цирцея), инстинктивната жена (сирената), умната спътница, която пази семейството (Пенелопа).

В книгата на Марилу Олива именно жените възпяват перипетиите на странстващия герой, всяка от тях е героиня в етап от голямото му приключение, преобръщайки традиционната перспектива за мъжкото начало. Контрапункт на техните гласове е този на Атина, богинята, която напътства и Одисей, и сина му Телемах с гласа на великата жена, която стои зад всеки велик мъж. 

Така един модерен роман може да бъде по-верен на класическия първообраз, отколкото един холивудски филм, направен с многомилионен бюджет и целещ се във върха на боксофиса.

Линкове към книгата:

https://www.ozone.bg/product/odiseya-razkazana-ot-penelopa-tsirtseya-kalipso-i-drugite-zheni-ot-omiroviya-epos/

https://www.book.store.bg/p650107294/odiseiata-razkazana-ot-penelopa-circeia-kalipso-i-drugi-marilu-oliva.html

Милими (:

Продължаваме да подготвяме алманах „ФантАstika ∞“.

Как да помогнете?

1. Предварителни поръчки: до 29 юли ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) колко хартиени бройки желаете. Трябва ни и ваш телефонен номер.
   Ориентировъчно, цената на хартиеното издание ще кръжи около 20 евро. Ако ни пратите парички предварително, ще ни помогнете.
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми, мрежи…
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне. Ние ви слушаме.

Надолу ви предлагаме откъс от един от разказите, отличени в конкурса „Изгревът на следващото“ през 2020 г. (и включени в едноименния раздел на предстоящия алманах).

~

Към недрата

Мария Вълчева

Пристъпът ме вцепенява. Клепачите ми се отварят по рефлекс, а жилите на врата ми се изпъват до скъсване. Очите ми пламват болезнено, но не мога да ги затворя. Тялото ми е камък на път да се разпука. Около мен има раздвижване, подредена суматоха от оживени гласове, забързани стъпки и размазани сенки. Следва ги съскането на помпа, която еякулира релаксант в кръвта ми. Камъкът се разтапя като под немилостиво слънце до гума и успявам да си поема дъх.

– Алия, всичко ще бъде наред – достига ме мек женски глас, придружен от премерена милувка по схванатата шия. – Просто дишай.

Стискам клепачи, докато ламтя за кислорода, а гръдният ми кош се отпуска с пробождания. Звездите и паренето избледняват, заглъхва и пищенето в ушите. Устата ми е суха като шкурка и когато проговарям, звуча, сякаш не съм го практикувала от твърде дълго време.

– Къде съм?

– ЕкзоТера-1945.

– Алтера – въздъхвам покрай хлип, заседнал в гърлото ми.

– Промъкна се покрай планетарните ни установки и не можахме да предотвратим падането ти. Сега си в безопасност.

Планетарни установки? Почти се изсмивам, но излиза като хъхрене. Това си беше планетарен пръстен, подсигурен с релсови оръдия. И да предотвратят? Може и да се измъкнах от пръстена, но опънатата над планетата електромагнитна паяжина беше ефективната причина за падането ми. В един момент всичко беше наред, в следващия светът премигна и корабът ми изпадна от орбита като от скъсана кошница, запращайки ме със силата и скоростта на малък метеорит право към земята.

Но пък съм жива. Мозъкът ми не се е разплискал при падането и работи добре. И най-вече – не съм вързана и съм точно там, където се надявах да стигна.

– Трябва да… – изпъшквам, захванала ръба на леглото, но мускулите все още не ме слушат, а безплътният глас се връща, придружен от мека ръка, натискаща рамото ми.

– Трябва да почиваш, Алия. Току-що те извадихме от стазиса. Ако съдим по спешния порядък, в който се хвърли в космическото ни пространство, си тук по важни въпроси. Но те ще почакат до утре.

– Но утре…

Не довършвам. И да съм довършила, не помня. Може би мозъкът ми не работи чак толкова добре. По-скоро като захарен памук, който все още не се е навил напълно около съществото ми.

Пойната песен на безтелесно птиче ме примамва в света на будните. През отворен наблизо прозорец се прокрадва свеж въздух, който не е плод на използван твърде дълго филтър, а плътни завеси притъпяват утрото навън. Шията ми се жалва, когато облизвам стаята с поглед. Бели стени, пастелни тонове, ваза със свежи цветя. Мониторът, за който съм закачена, почти не ми прави впечатление. С мониторите съм свикнала. С чистотата, свежия въздух и пресните цветя – никак.

Тъкмо съм се понадигнала, втренчена с отворена уста във вазата, когато вратата на стаята ми изщраква. Дребна жена в бяла престилка се промъква на пръсти, преди да забележи ококорената ми физиономия.

– Алия, събудила си се сама! Това е добър знак – усмихва се тя и мургавото ѝ лице засиява. – Надявам се, че се чувстваш добре.

– Откъде знаете името ми? – обуздавам рефлекса да се търколя от леглото и да заема отбранителна позиция.

Жената отбелязва усилието ми с повдигнати вежди, а маслинените ѝ очи се насочват към нощното шкафче до мен. Там с изненада забелязвам личното си оръжие и кучешките плочки, по които могат да ме идентифицират.

– Алия Оброчена, Летец II ранг, екзоТера-2020, пълноправен член на Свръхсистемата? – кима тя към двете малки парчета метал. Не изглежда много по-възрастна от мен, когато се усмихва. – Бяха се усукали. Дадоха ни името ти и информация, която не ми говори много. Но знам, че се намираш на триста светлинни години от дома, Алия. Аз съм Ирма и се грижих за теб през двете седмици, последвали падането ти от небето.

Две седмици?! Пропилени, като за капак на цялото време, което ми отне да се добера от Визтера до тук. От гърлото ми се откъсва грачене, по рефлекс отмятам завивката и спускам крака покрай ръба на леглото. Ирма се спуска към мен и ме хваща под мишниците точно когато колената ми се огъват от тежестта, сякаш са скършени сухи клони. Инстинктивно впивам пръсти в жилавите ѝ рамене. Макар и с глава по-дребна от мен и вероятно с двадесет килограма по-лека, Ирма се оказва здрава и ми помага да седна отново.

Задъхана и объркана, опитвам да установя какво не е наред. Със сигурност не е мускулна атрофия. Пътувах четири месеца в еквивалента на метален гроб сред мрака и тишината на първична радиационна супа, направих четири пространствени скока, преплувах кипящ от активност звезден куп, презаредих в ехото на свръхнова… Останах с всичкия си само заради дисциплината и физическите тренировки, на които бях свикнала като добър войник, уплътняващи безкрайните часове сред пустошта. Е, войник, не особено добър в следването на заповеди, предвид отклонението от назначението ми, но дисциплиниран със сигурност.

– Кажи ми как се чувстваш – пита тя.

– Сякаш ме е прегазил бронетранспортьор.

– Очаквано – цъква Ирма, докато ми налива чаша вода. – Ускорението при падането ти почти бе смазало органите и меките тъкани. Не се тревожи, до седмица ще се чувстваш по-добре.

– Не разполагам със седмица. – Изпробвам усещането на хладните плочки под стъпалата си. Не е и парализа, имам чувствителност в крайниците. – Трябва да говоря с лидерите ви.

– Виждам, че озоваването ти на Алтера не е новина за теб.

Ирма оставя неприетата чаша настрана и отстъпва, докато ме оглежда внимателно, сякаш преценява колко точно да ми каже. Накрая въздъхва и си придърпва стол. Не съм свикнала да ме гледат отдолу, но е тактика, на която учат и нас, за ситуации на преговори и контрол.

– Падането ти предизвика множество разкъсвания, счупвания и ред други… неприятни травми. – В гласа ѝ се прокрадва колебание. Започвам бавно да осъзнавам: цяло чудо е, че съм жива. – Ще отнеме известно време, докато възстановиш напълно опорно-двигателните си функции. Биокомпозитите печатаха усилено, но възстановяването на нерви, кръвоносни съдове, кости, мускули и тъкани е… сложно начинание. Титановата ти протеза беше смачкана до неузнаваемост и не успяхме да възобновим предишния ѝ вид, тъй като отдавна не използваме подобна технология. Но мисля, че това, с което медиците ни я замениха, ще ти допадне.

Тялото ѝ се напряга едва забележимо миг преди мозъкът ми да регистрира казаното. Осъзнавам, че се подготвя да изпадна в паника, явно свикнала на това при подобни новини. Разкъсвам се между възмущението, задето го очаква от мен, и желанието да се поддам.

И наистина, гребенът на вълната се е разпенил, пронизителният вопъл на паниката бучи в гърдите ми. Но аз съм войник. И то трениран да издържа на вечността между звездите. Жива съм. Намирам се там, където исках да стигна. Противно на всякаква логика, алтеранците са се погрижили за мен и на пръв поглед не съм затворник.

Изопвам рамене и позволявам вълната да ме умие и да се оттече около мен. Имам една-единствена протеза. Навивам ръкава на болничната роба, за да видя какво е останало от нея.

Предателският монитор писва и Ирма се напряга, когато сърцето ми се разблъсква под ребрата. От протезата, свързваща десните ми рамо и лакът, сега няма и следа. Крайникът ми е бил практически разкъсан, но това ми се струва като досадна подробност. На мястото на титановата коруба сега има кожа. Вярно, малко по-бледа от околния мат, но… изпробвам я с пръст. Кожа!

– Надявам се, че ти харесва.

– Да ми харесва?!

Не бях сбъркала! ЕкзоТера-1945 беше по-технологично напреднала. Не беше изпаднала от картите на Свръхсистемата, защото е била назадничава и безполезна. Не се е нуждаела от Свръхсистемата! Може би, само може би, и нашето спасение се крие тук!

– Трябва да говоря с лидерите ви! – повтарям настойчиво, с нотка на отчаяна молба в гласа, което кара веждите на Ирма да потеглят на поход през високото ѝ чело.

– Ще говориш. Ще бъдеш официално приета като представител на друга Земя. – В гърдите ми се заражда болезненото напрежение на надеждата. – След две седмици.

Примигвам глуповато, докато нишките на вълнението се разпридат и изплъзват от пръстите ми. Понечвам пак да скоча на крака, но само се изсулвам до ръба, задъхана.

– Не разполагам с още две седмици!

– Нямаш избор. Освен че беше радиоактивна в резултат на космическия си преход, идваш от друг свят, със свои микроорганизми, бактерии и вируси. – Гласът ѝ е прецизен до клиничност. Непреклонната нотка ми напомня на пословично суровия ни адмирал. – Докато възстановяваш опорно-двигателните си функции, ще наблюдаваме какъв отпечатък оставяш и как се влияеш от нашата среда. Не можем да те пуснем наоколо, ако си ходещо биологично оръжие.

– Ти очевидно не се тревожиш от компанията на биологичния терорист – сопвам се кисело; бунтувам се, защото знам, че е права.

– Напротив, се.

– Не виждам да си защитена от скафандър.

– Съм. – Ирма се усмихва благосклонно и прокарва пръст по бузата си. Нещо подобно на електромагнитната паяжина около планетата проблясва за миг и изчезва. Също толкова елегантно, но много по-ефимерно. – Просто нашите скафандри са по-деликатни.

Гледам я онемяла. Тя ме дарява с още една мила усмивка и ми помага да легна.

– Почивай сега. Скоро ще дойда пак. Ще прекараме доста време заедно, но ще получиш своята среща с „лидерите ни“.

Има нещо странно в начина, по който го произнася, придружено от намигване, но преди да попитам, вече е излязла, оставяйки ме в компанията на новата ми кожа.

Остатъка от разказа прочетете в предстоящия алманах „ФантАstika ∞“.

През 2000та модата и темите сред престъпността са вече по-различни, не е вече толкова притегателно да обираш банки. Нещата са по-глобални. Има нови технологии, интернет, вируси, електроника с военно приложение, танкери с петрол, както и добрите стари картели, които перат огромни обеми кеш. Че то тяхното не са суми, то са кубици.

Като цяло книгата се чете бързо, има достатъчно екшън, жестокости и престрелки. Има и малко нещо любови и като цяло това е всичко. Предполагам, че въпреки това като наближи премиерата на филма, пак ще има доста хора, които да я потърсят и прочетат. Да им я похваля като малко по-модерен уестърн? Защо не.