Стефан Цвайг
Мария Стюарт (18)

Сбогом на свободата
Лято 1567 до лято 1568

Мрачно-драматичните сцени на трагедията Ботуел биха могли да бъдат пресъздадени поетично и съвършено само от един Шекспир: по-мекият романтично-трогателен епилог в замъка Локлийвън е пресъздаден от друг по-малък автор — Уолтър Скот. И все пак, който го е чел като дете, като момче, за него той е вътрешно по-правдив от историческата правда, защото в някои редки щастливи случаи хубавата легенда побеждава действителността. Как обичахме ние тия сцени, когато бяхме още млади и жарки люде, как картинно се отпечатаха те в нашия ум, с каква жал обгърнаха душата ни! Защото всички елементи на романтично-трогателния разказ бяха сякаш предварително готови; там бяха свирепите пазачи, които бдяха над невинната принцеса, клеветниците, които бяха я опозорили, там беше тя самата, млада, добра и хубава, която превръщаше по вълшебен начин строгостта на враговете в кротост и опияняваше сърцата на мъжете за рицарска помощ. А романтична като сюжета беше и обстановката: мрачен замък сред бистро езеро. От преддверието принцесата може да гледа с прибулен взор далеко над своята хубава шотландска земя с нейните гори и планини, а някъде далече се вълнува Северно море. Всичко, което е било скътано като поетична мощ в сърцето на шотландския народ, е могло да кристализира в тоя романтичен съдбовен миг на неговата любима кралица; а щом веднъж подобна легенда е създадена толкова съвършено, тя прониква дълбоко и неразривно в кръвта на народа. Всяко поколение я разказва и презаверява, като неизсъхващо дърво разлиства тя всяка година нови цветове, жалки и невзрачни лежат книжните документи на фактите редом с тая по-висша истина, защото онова, което веднъж е пресъздадено тъй хубаво, запазва правото си на съществуване благодарение тъкмо на тая хубост. И ако по-късно, станали по-зрели и по-недоверчиви, се опитаме да открием истината зад тая трогателна легенда, тогава тя ни се струва дръзко-трезва, като че пишем съдържанието на стих в студена, суха проза.

Обаче всяка легенда крие опасността да премълчи действително трагичното в полза на само трогателното. Така и романтичната балада за пленничеството на Мария Стюарт в Локлийвън потулва нейната действителна, съкровена, чисто човешка беда; Уолтър Скот навсякъде е забравил да разкаже едно: че по онова време тази романтична принцеса е била бременна от убиеца на своя мъж, а тъкмо то в действителност е било най-страшната й душевна мъка през ония ужасни месеци на унижение. Защото, ако детето, което носи в утробата си, се роди преждевременно, както е трябвало да се очаква, тогава хората биха могли безжалостно да пресметнат по нелъжливия календар на природата кога се е отдала тялом на Ботуел. Наистина денят и часът не се знаят, ала във всеки случай това е станало в непозволено от нравите време, когато любовта е била или прелюбодеяние, или липса на самообладание: може би по време на жалейката за умрелия съпруг в Сетън или по време на пътуванията от замък на замък; може би дори и преди това и още приживе на съпруга й — позорно едното, позорно и другото. И само тогава можем да разберем цялата беда на тая отчаяна жена, когато си припомним, че раждането на Ботуеловото дете би разкрило календарно ясно на целия свят началото на нейната престъпна страст.

Ала булото над тая тайна никога не е било вдигнато. Ние не знаем докъде е била стигнала бременността на Мария Стюарт, когато я отвеждат в Локлийвън, не знаем кога се е избавила от кошмара на съвестта си, не знаем дали детето се е родило живо или мъртво, не знаем нищо недвусмислено, обяснително, не знаем на колко седмици или колко месеца е бил плодът на престъпната любов, когато е бил премахнат. Всичко това е тъма и предположения, защото данните взаимно си противоречат и сигурно е само едно, че Мария Стюарт е имала важно основание да потули датата на своето майчинство. В нито едно писмо, с нито една дума — това вече е подозрително — не е споменала тя никога вече това Ботуелово дете. Според съставения от Нау, секретаря на Мария Стюарт, доклад, писането на който лично е надзиравала, тя била родила преждевременно нежизнеспособни близнаци — преждевременно и бихме могли да добавим предположението: не съвсем случайно преждевременно, защото в своето пленничество тя е довела със себе си и своя аптекар. Според друга също така непотвърдена версия детето, което било момиче, се родило живо, било пренесено тайно във Франция и умряло там в един женски манастир, без неговият кралски произход да е бил известен някому. Ала никакви догадки и мълва не могат да ни помогнат в тази неразгадаема точка, тук фактите остават засенчени за вечни времена. Ключът на тази последна нейна тайна е хвърлен в глъбините на Локлийвън.

Само този факт, че нейните пазачи са помогнали да се забули тъй опасната за честта на Мария Стюарт тайна около раждането или преждевременното раждане на това незаконно дете в замъка на Локлийвън, доказва, че те не са били такива зли тъмничари, каквито, от черни по-черни, ги рисува романтичната легенда. Лейди Дъглас Локлийвън, на която била поверена Мария Стюарт, е била преди повече от тридесет години любовница на нейния баща, тя е родила на Джеймз V шест деца, сред които, като най-голямо, граф Мъри, преди да се омъжи за граф Дъглас Локлийвън, комуто допълнително дарила седем деца. Една жена, която вече тринадесет пъти е преживяла сама мъките на раждането, която сама е изстрадала душевното терзание да вижда, че първите й деца не биват признати за законни, е била способна по-добре от всяка друга да разбере тревогите на Мария Стюарт. Суровостта, която й се приписва, сигурно е басня и измислица и можем да предполагаме, че тя се е отнасяла към затворницата изключително като към почетен гост. Мария Стюарт обитава цяла редица стаи, довела е готвача си, аптекаря си, четири или пет жени за лична прислуга, не е била по никакъв начин спъвана в свободата си вътре в замъка и изглежда дори, че й било позволено да ходи и на лов. Ако се освободим от всяка романтична трогателност и опитаме да погледнем справедливо, то ние трябва да наречем начина на отнасяне към нея напълно снизходителен. Защото в края на краищата — романтиката ни кара да забравяме това — тази жена се е провинила най-малкото в груба немара, като три месеца след убийството на своя съпруг се е омъжила за убиеца; дори един съвременен съд в най-добрия случай би могъл да я оправдае от съучастничество само благодарение на смекчаващото вината обстоятелство, че е била в състояние на душевен смут или на подчинение. Следователно, ако тази жена, която със своето скандално поведение е размирила своята страна и е възмутила цяла Европа, насила е заставена да стои известно време мирна, то с това е направена услуга не само на страната, а и на самата нея. Защото през тия седмици на уединение на възбудената жена е дадена най-сетне възможност да успокои своите свръхраздразнени нерви, да възстанови вътрешната си твърдост и смутената от Ботуел воля: в същност арестът в Локлийвън е предпазил за няколко месеца тая прекалено дръзка жена от най-опасното — от нейното собствено неспокойствие и нетърпение.

Леко наказание за толкова много безразсъдства трябва да назовем тоя романтичен арест, преди всичко — ако го сравним с наказанието на нейния съучастник и любовник. Как другояче изглежда участта на Ботуел! Въпреки даденото обещание изгнаникът бива преследван от бандата по суша и по море, за главата му са определени като награда хиляда шотландски крони и Ботуел знае, че и най-добрият му приятел в Шотландия би го издал и продал за тая цена. Ала не е лесно да бъде уловен тоя смелчага: в началото той опитва да събере своите войници по границата за последна съпротива, после избягва на Оркнейските острови, та оттам да поведе война срещу лордовете. Ала Мъри го сподиря с четири кораба към островите и преследваният с голяма мъка успява да побегне с един кораб, жалка орехова черупка, навътре в океана. Там го връхлита буря. Ладията, предназначена само за крайбрежно плаване, се понася с раздрани платна към Норвегия, дето накрая бива спряна от един датски военен кораб. Ботуел се мъчи да не бъде познат, за да се изплъзне от предаване. Заема от моряците обикновени дрехи, защото предпочита да бъде смятан за пират, отколкото за търсения шотландски крал. В края на краищата обаче го познават, мъкнат го от едно място на друго, в Дания го пускат за известно време на свобода и той мисли вече, че щастливо се е избавил. Ала едно неподозирано отмъщение застига пламенния похитител на жени: положението му се влошава поради това, че една датчанка, която на времето е съблазнил с обещание за брак, подава тъжба срещу него. Междувременно и в Копенхаген са узнали по-точно в какво престъпление е обвинен и отсега нататък брадвата висне непрекъснато над главата му. Дипломатически куриери сноват натам-насам, Мъри изисква предаването му, а още по-силно Елизабет, за да има главен свидетел против Мария Стюарт. Френските роднини на Мария Стюарт обаче тайно се погрижват датският крал да не предаде тоя опасен свидетел. Арестът става все по-строг и все пак затворът е негова единствена закрила срещу отмъщението. Човекът, който решително и смело би се изправил в битка сам срещу стотина неприятели, трепери всеки ден от страх, че може да бъде изпратен в окови назад в отечеството и след най-невъобразими мъчения да бъде посечен като кралеубиец. Непрестанно сменя той затвор подир затвор, ограничават го все повече и повече, държат го все по-строго зад решетките и зидовете като опасен звяр и той скоро разбира, че сега може да го избави само смъртта. Силният пълнокръвен мъж, ужасът на враговете, любимецът на жените, прекарва в страшна самота и бездействие седмици и седмици, месеци и месеци, години и години, и жив изгнива и загива този огромен къс живот. За неукротимия човек, който се е чувствувал сит само в неизчерпаемостта на силата, само в безграничната свобода, който е препускал на лов из полята, отивал е на битка с привържениците си, вземал жени във всички страни и се надсмивал над духовните неща — по-страшна от мъченията, по-страшна от смъртта е тази ужасна, бездейна самота между студени, неми и тъмни стени, тази празнота на времето, която смазва жизнената му пълнота. Донесения съобщават — а тях можем да наречем достоверни, — че той буйствувал като обезумял зад железните решетки и загинал окаяно в лудост. От множеството мъже, които са изтърпели смърт и мъчения за Мария Стюарт, този, когото е обичала най-силно, е изкупил това най-дълго и най-страшно.

Но мисли ли Мария Стюарт още за Ботуел? Действува ли още магията на подчинението отдалеч или огненият обръч се отпуска тихо и бавно? Никой не знае. И това е останало тайна, както много други неща в нейния живот. Само едно виждаме с изненада: едва привдигнала се от родилно легло, едва освободена от майчинското бреме, тя отново упражнява като жена някогашното очарование, отново от нея се излъчва неспокойство. Отново, за трети път, притегля тя един млад човек в своя съдбоносен кръг.

Трябва постоянно да повтаряме и да скърбим: запазените портрети на Мария Стюарт, рисувани предимно от посредствени живописци, не ни позволяват да видим нейния истински нрав. Те изправят пред нас, хладно и плоско, едно миловидно, спокойно, приветливо, пленително и нежно лице, но не позволяват да доловим оная чувствена прелест, която сигурно е била присъща на тая забележителна жена. От нея сигурно се е излъчвала някаква особена, покоряваща женска власт, защото тя печели приятели навред, дори сред враговете си. През време на годеничеството и на вдовството си, на всеки престол и във всеки затвор тя съумява да създаде около себе си особено сияние на симпатия и да направи атмосферата мека и дружелюбна. Едва пристигнала в Локлийвън, тя е покорила вече тъй силно младия лорд Рутвън, един от пазачите, че лордовете се виждат заставени да го отстранят. И едва той е напуснал замъка, тя обайва вече друг — младия лорд Джордж Дъглас Локлийвън. След няколко седмици синът на нейната пазачка е вече готов да направи всичко за нея и той действително става неин най-предан, най-самопожертвувателен помощник в бягството.

Само помощник ли е бил той? Младият Дъглас не е ли бил нещо повече за нея през тия месеци на пленничество? Действително ли тази привързаност е останала напълно рицарска и платонична? Ignorabimus — неизвестно. Ала във всеки случай Мария Стюарт използува най-практично страстта на младия човек и не пести измамата и лукавството. Освен личните си прелести една кралица има и друга примамка: изкушението заедно с ръката й да се спечели и властта действува магнетично върху всеки, който я срещне. Изглежда, че Мария Стюарт — тук можем да правим само предположения, не и твърдения — е подлъгала поласканата майка на младия Дъглас с възможността за брак, за да я настрои по-снизходително, защото лека-полека надзорът става по-нехаен и Мария Стюарт може най-сетне да пристъпи към оная работа, към която са насочени всички нейни мисли: към освобождението си.

Първият опит (на 25 март) не успява, макар да е ловко скроен. Всяка седмица пристига и си отива с лодка по езерото една перачка с други слугини. Дъглас съумява да я предума и тя изявява готовност да размени дрехите си с кралицата. В грубото облекло на слугиня и закрита с гъсто було, за да не бъде разпозната, Мария Стюарт минава благополучно през строго надзираваната порта на замъка. Лодката я носи вече по езерото, на другия бряг на което ще я чака Джордж Дъглас с коне. Обаче на един от моряците хрумва да се позадява със стройната забулена млада перачка. Той посяга да вдигне булото, за да види дали е хубава. Ала Мария Стюарт развълнувана го възпира твърдо със своите тесни, нежни бели ръце. И тъкмо нежността, мекотата, неотговарящата за една перачка изтънченост на пръстите я издава. Моряците незабавно бият тревога и макар че кралицата гневно им заповядва да я закарат на другия бряг, те отново я връщат в затвора й.

Съобщават веднага за случката и след това надзорът става още по-строг. На Джордж Дъглас е забранено занапред да влиза в замъка. Това обаче не му пречи да остане в близост и във връзка с кралицата; като верен куриер той пренася сведения на нейните привърженици. Защото, виж ти, макар прокълната и набедена като убийца, една година след поемането на властта от Мъри кралицата отново има свои привърженици. Неколцина от лордовете, преди всичко Хънтли и Сетън, останали безусловно предани на кралицата — не по-малко и от омраза към Мъри. Но забележително: Мария Стюарт намира най-добрите си съмишленици тъкмо в рода Хамилтън, който досега е бил най-яростен неин противник. Наистина между родовете Хамилтън и Стюарт съществува вековна вражда. Хамилтън като втори могъщ род винаги са завиждали на Стюарт за шотландската корона и са се домогвали да я обсебят: сега изведнъж се явява възможност посредством женитба с Мария Стюарт да направят един от своите господар на Шотландия. И те застават веднага — политиката няма нищо общо с морала — на страната на жената, за чието посичане като убийца са настоявали преди няколко месеца. Трудно може да се допусне, че Мария Стюарт се е занимавала сериозно с мисълта (нима е забравила вече Ботуел?) да се омъжи за някого от рода Хамилтън. Вероятно е дала съгласието си само по сметка — да се освободи. Джордж Дъглас, на когото също е обещала — смела двойна игра на отчаяна жена — служи за куриер в тая борба и ръководи решителното действие. На 2 май всичко е назряло; и там, където смелостта замества благоразумието, Мария Стюарт не губи никога.

Бягството става твърде романтично, както подобава на една романтична кралица: Мария Стюарт или Джордж Дъглас са спечелили подкрепата на едно младо момче от обитателите на замъка, Уилям Дъглас, който служи там като паж, и пъргавото събудено хлапе изпълнява ловко своята задача. Строгият вътрешен ред повелява през време на общата вечеря в замъка Локлийвън всички ключове на изходните врати да бъдат слагани за сигурност отстрани на масата, до управителя на замъка, който после през нощта ги взема със себе си, за да ги скъта под възглавката си. Но дори докато яде, той иска да ги има подръка: така и този път те лежат, тежки, метални, на масата пред него. При поднасяне на вечерята обаче малкото невръстно момче хвърля бързо една салфетка върху ключовете на управителя и докато сътрапезниците, гощавани обилно с вино, безгрижно продължават да приказват при разтребването на масата, то незабелязано взема със салфетката и ключовете. После всичко става с подготвена бързина; Мария Стюарт се преоблича в дрехите на една от своите прислужници, момчето изтичва напред, отключва вратите отвътре и грижливо ги заключва отвън, така че никой да не може бързо да ги последва: ключовете хвърля в езерото. Преди това е навързало въжетата на всички свободни лодки и ги откарва със своята навътре в езерото; по този начин всяко преследване е невъзможно. Сега, в топлата и ясна майска нощ, то трябва само с няколко бързи удара на веслата да отведе лодката на другия бряг на езерото, а там вече чакат Джордж Дъглас и лорд Сетън с петдесетина конници. Кралицата незабавно се мята на коня и галопира цяла нощ до замъка на Хамилтън. Заедно със свободата в нея се е пробудила отново и някогашната смелост.

Това е прочутата балада за бягството на Мария Стюарт от средновековния замък благодарение на всеотдайността на един пламенен млад човек и пожертвувателността на едно момче; който има време, може да я прочете с цялата нейна романтика у Уолтър Скот. Малко по-хладнокръвно мислят за това летописците. Те са на мнение, че строгата пазителка лейди Дъглас не ще е била чак толкова недосетлива, както се е показвала и както я представят, и че въобще тази хубава приказка била измислена впоследствие, за да се оправдае безразличието и желателната слепота на пазачите. Но когато легендите са хубави, не бива да ги разрушаваме. Защо да помрачаваме тази последна романтична заря в живота на Мария Стюарт? На хоризонта вече се надигат сенки. Дошъл е краят на авантюрите и тази млада, смела жена за последен път вдъхва любов и изпитва любов.

След една седмица Мария Стюарт е набрала армия от шест хиляди души. Изглежда като че тъмните облаци отново ще се разпръснат, за миг само вижда тя отново над главата си благосклонни звезди. Дошли са не само старите другари Хънтли и Сетън, в нейна служба се е поставил не само целият род Хамилтън — тук са, просто за невярване, по-голямата част от шотландските благородници: осем графа, девет епископа, осемнадесет лорда и над сто барона. За невярване и все пак не за невярване, защото никога никой в Шотландия не може да бъде господар, без благородниците да се опълчат срещу него. Твърдостта на Мъри е настроила враждебно лордовете: пред тоя строг регент те ще предпочетат една смирена, макар и стократно виновна кралица. Чуждите държави също потвърждават незабавно положението на освободената кралица. Френският посланик посещава Мария Стюарт, за да й отдаде почести като на законна владетелка, Елизабет, научила „радостната вест за нейното бягство“, изпраща специален пратеник. Несравнено по-укрепнало и по-надеждно е станало нейното положение през тая година на пленничество, листът се е обърнал по един чуден начин. Но сякаш вълнувана от мрачно предчувствие, Мария Стюарт, иначе тъй решителна и войнствена, се мъчи да избегне развръзката с оръжия, би предпочела тихо помирение със своя брат. Ако той й остави сега един малък тънък кралски блясък, тая жена, прекарала тежки изпитания, би му оставила властта. Нещо от силата — близките дни ще покажат това, — която е била жива в нея, докато я е калявала желязната воля на Ботуел, изглежда сломена; сега, след всички тия тревоги, несгоди и мъки, след всички диви вражди, тя жадува само за едно: свобода, мир и покой. Ала Мъри не помисля вече да дели властта. Неговото честолюбие и честолюбието на Мария Стюарт са рожба на един и същ баща, а добри помагачи усилват неговата решителност. Докато Елизабет изпраща честитките си на Мария Стюарт, английският държавен канцлер Сесил го увещава енергично да свърши най-сетне веднъж завинаги с Мария Стюарт и католическата партия в Шотландия. И Мъри не се колебае дълго: той знае, че Шотландия няма да се усмири, докато е на свобода тази неотстъпчива жена. Иска веднъж завинаги да си разчисти сметките с размирните шотландски лордове и да даде един добър пример. С привичната си енергия събира незабавно една армия, по-малобройна от тая на Мария Стюарт, но по-добре обучена и дисциплинирана. Без да дочака други подкрепления, той потегля за Глазгоу. И на 13 май пред Ленгсайд става окончателно разчистване на сметките между кралицата и регента, между брата и сестрата, между Стюарт и Стюарт.

Битката при Ленгсайд е кратка, но решителна. Тя не започва като онази край Карбъри Хил с дълго колебание и преговаряне: конните дружини на Мария Стюарт се хвърлят в атака срещу неприятеля. Ала Мъри е избрал добре позициите си, неприятелската кавалерия е разпръсната със силен огън, преди да успее да превземе хълма и в контраатака бива разбита цялата линия. След три четвърти час всичко е свършено. Последната армия на кралицата се пръска в безпаметно бягство, като изоставя топовете си и триста мъртъвци.

Мария Стюарт е наблюдавала сражението от една височина; щом забелязва, че всичко е загубено, тя се спуска бързо надолу по ската, мята се на един кон и побягва в буен галоп, съпроводена от неколцина конници. Тя не мисли вече за отпор, връхлетяла я е ужасна паника. Без почивка, в луда езда през пасбища и мочурляци, през гори и поля препуска първия ден все напред, изгаряна от едничката мисъл: само да се спаси. „Понесох — пише тя по-късно на лотарингския кардинал — хули, клевети, пленничество, глад, студ, жега, бягах, без да зная накъде, деветдесет и две мили из страната без храна и почивка. Трябваше да спя на голата земя, да пия кисело мляко и да ям овесена каша без хляб. Три нощи живях в тази страна като кукумявка, без прислужница.“ И такава — в картината на тия последни дни — като смела амазонка, като героично-романтичен образ е останала тя в паметта на своя народ. Забравени са днес в Шотландия нейните слабости и глупости, простени и извинени са простъпките на нейната страст. Запазил се е само този образ, образът на кротката пленница в самотния замък, и другият — на смела ездачка, която, за да спаси свободата си, препуска на запенен кон в нощта и предпочита хиляди пъти да се изложи на смърт, отколкото да се предаде страхливо и малодушно на своите врагове. Три пъти вече е побягвала тя нощем: първия път с Дарнли от Холируд, втория път в мъжки дрехи от замъка Бортуик Касл при Ботуел, третия път с Дъглас от замъка Локлийвън. Три пъти е спасявала свободата и короната си с такава буйна и смела езда. Сега не спасява нищо друго освен живота си.

На третия ден след битката пред Ленгсайд Мария Стюарт пристига в манастира „Дъндренън“, близо до морето. Тук свършва нейното кралство. Гонили са я като побягнал звяр до пределите на нейното владение. За вчерашната кралица няма вече нито едно сигурно кътче в цяла Шотландия, няма връщане назад; в Единбург я чакат неумолимият Джон Нокс и отново подигравките на тълпата, отново омразата на духовенството, а може би позорен стълб и изгаряне на клада. Нейната последна армия е разбита, последната й надежда е разрушена. Сега настъпва тежък час на избор. Зад нея лежи загубената страна, към която не води вече нито един път, пред нея безкрайното море, което води към всички страни. Тя може да отиде във Франция, може да отиде в Англия, може да отиде в Испания. Тя е отраснала във Франция, има там приятели и роднини, там живеят още мнозина, които я обичат — поетите, които са я възпявали, благородниците, които са я придружавали; тази страна я бе приела някога гостолюбиво и коронясала сред великолепие и разкош. Но тъкмо защото там е била кралица, окичена с целия блясък на тая земя, въздигната като най-висша над най-висшите в кралството, тя не иска да се върне там като просякиня, като молителка с окъсани дрехи и опетнена чест. Не иска да види подигравателната усмивка на преизпълнената от омраза италианка Катерина Медичи, не иска да приеме милостиня или да се остави да бъде затворена в манастир. Бягството й при студения Филип в Испания би било унижение: лъженабожният двор никога не ще й прости, че е подала ръка на Ботуел за обручение пред протестантски свещеник, че е получила благословия от протестант. Тогава в същност остава само един избор, който не е вече никакъв избор, а принуда — да отиде в Англия. Не беше ли поръчала Елизабет точно в най-безнадеждните дни на пленничеството да й кажат насърдчително, че „тя може по всяко време да се осланя на английската кралица като на сигурна приятелка“? Не беше ли обещала тържествено да я възвърне като кралица? Не й ли прати Елизабет един пръстен като залог, с който да си послужи във всяко време, за да позове нейното сестринско чувство?

Но този, чиято ръка е докосната веднъж от нещастието, посяга винаги към фалшиви зарове. Прибързано като при всеки важен въпрос взема Мария Стюарт и това извънредно важно решение; без да поиска предварителни сведения, още от Дъндренънския манастир пише тя на Елизабет:

Прескъпа сестро, ти навярно си узнала голяма част от моите злощастни обстоятелства. Ала тия, които днес ми дават повод да ти пиша, станаха преди толкова късо време, че още не биха могли да стигнат до ушите ти. Ето защо трябва да те уведомя, колкото е възможно по-кратко, че някои от моите поданици, на които най-много вярвах и които бях издигнала до най-високите почетни длъжности, грабнаха оръжията срещу мен и се отнесоха най-недостойно спрямо мен. По един неочакван начин всемогъщият господар на всички неща ме избави от жестокото пленничество, на което бях подложена. Обаче след това аз загубих едно сражение, в което пред очите ми паднаха повечето от ония, които бяха запазили верността си към мен. Сега съм прокудена от кралството си и изпаднала в такива несгоди, че нямам вече никаква надежда в друго освен в бога и в твоята доброта. Ето защо те моля, прескъпа сестро, да бъда доведена пред теб, за да мога да ти доверя всички свои работи.

В същото време моля бога да дари на теб цялата си небесна благодат, а на мен — търпение и утеха, която се надявам и моля да добия преди всичко от тебе. За да ти припомня повода, който имам, за да се доверя на Англия, изпращам на нейната кралица тая скъпоценност, този знак на обещаното от нея приятелство и подкрепа.

Твоята любяща сестра М. С.

С бърз почерк, сякаш за да се увещае сама, написва Мария Стюарт тия редове, които решават завинаги нейното бъдеще. После запечатва пръстена в писмото и го предава на един конен куриер. Ала в това писмо е запечатан не само пръстенът, а и съдбата й.

Заровете са хвърлени вече. На 16 май Мария Стюарт се качва на една малка рибарска лодка, прекосява залива Солуей и слиза на английска земя близо до малкия пристанищен град Карлайл. На тоя съдбовно решителен ден тя още не е навършила двадесет и пет години, ала нейният истински живот е вече свършен. Тя е изживяла и изстрадала всичко, каквото светът е могъл да даде в повече, стигнала е до висините на земното, пребродила е всички бездни. В извънредно кратък период от време и в най-невъобразимо душевно напрежение е изпитала всички крайности, погребала е двама мъже, пропиляла е две кралства, минала е през затвор и по черния път на престъплението, и винаги с нова гордост се е изкачвала по стъпалата на престола и олтара. В пламъци е живяла тия седмици, тия години, в такива буйни и фанатични пламъци, че отражението им продължава да свети още векове наред. Но сега този пожар отслабва и угасва и всичко най-добро, каквото е притежавала, е погълнато от него: това, което остава, е сгурия и пепел, жалък остатък от огромна жар. Станала сянка на самата себе си, Мария Стюарт влиза в здрача на своята съдба.