Стефан Цвайг
Мария Стюарт (20)

Мрежата се затяга
Юли 1568 до януари 1569

Едва Мария Стюарт е допуснала лекомислието да й бъде изтръгнато съгласието за „безпристрастен съд“, ето че английското правителство тутакси пуска в ход всички средства на властта, за да превърне процеса в пристрастен. Докато лордовете имат право да се явят лично и снабдени с всички доказателства, на Мария Стюарт позволяват само да бъде представена от двама довереници; само отдалеч и чрез посредници може да повдигне тя своите обвинения срещу разбунтувалите се лордове, които от своя страна имат право да говорят открито и да се споразумяват тайно — благодарение на това коварство тя още от самото начало е изместена от нападателно в отбранително положение. Всички хубави обещания биват хвърлени едно подир друго в коша под съдебната маса. Същата Елизабет, която току-що е заявила, че смята за несъвместимо с честта си да се срещне с Мария Стюарт преди приключване на съдебното разследване, приема най-спокойно бунтовника Мъри. И за съображения спрямо нейната „чест“ изведнъж не става вече дума. Наистина намерението да бъде поставена Мария Стюарт върху скамейката на подсъдимите все още бива ехидно потулвано — нужно е да се съобразяват с чужбина — и формулата гласи, че лордовете трябва да се „оправдаят“ за своето бунтарство. Но това оправдание, което Елизабет лицемерно изисква от лордовете, означава естествено, че те трябва да изложат причините, поради които са се надигнали с оръжие в ръка срещу своята кралица. Същевременно от тях се иска да разкрият всички обстоятелства на кралеубийството и по тоя начин острието на ножа от само себе си се насочва срещу Мария Стюарт. Изнесат ли лордовете достатъчно обвинения срещу нея, то в Лондон ще могат да оправдаят юридически своите основания да задържат и занапред Мария Стюарт и неизвинимото нейно пленничество ще бъде лесно извинено пред света.

Обаче, замислена като фокусническа игра, тази конференция — която не смеем да наречем съдебен процес, защото ще оскърбим правосъдието — неочаквано се превръща в комедия в съвсем друг смисъл, не в тоя, в който са желали Сесил и Елизабет. Защото, когато ги изправят пред кръглата маса, за да се обвиняват взаимно, и двете страни показват слабо желание да разровят своите документи и факти, и те знаят много добре защо. Защото — неповторим куриоз на тоя процес — обвинителите и обвиняемите тук са в същност съучастници в едно и също престъпление, и едните, и другите биха предпочели да отминат мълком досадните обстоятелства около убийството на Дарнли, в което са били наравно замесени, „art and part“. Ако Мортън, Мейтлънд и Мъри отворят ковчежето с писмата и започнат да твърдят, че Мария Стюарт е била съучастница или най-малкото съмишленица, то почтените лордове ще имат пълно право. Но Мария Стюарт също така би имала право, ако обвини лордовете, че са знаели предварително за убийството и най-малкото са го одобрили с мълчанието си. Ако лордовете сложат върху масата тия писма, то Мария Стюарт, която знае от Ботуел имената на всички подписали споразумението за убийството и може би има подръка този документ, е в състояние да смъкне маската от лицето на тия закъснели кралски патриоти. Ето защо няма нищо по-естествено от нежеланието на двете страни да се нахвърлят люто една срещу друга, нищо по-понятно от техния общ интерес да претупат по приятелски, a l’amiable, тая неприятна случка и да оставят клетия Хенри Дарнли да почива мирно в гроба си. „Requiescat in pace!“ — е благочестивата молитва на двете страни.

Поради това става нещо странно и съвсем неочаквано за Елизабет: при започване на съдебното разследване Мъри обвинява само Ботуел — той знае, че този опасен човек е на хиляди мили далеч от тук и няма да издаде своите съучастници — и със забележителна дискретност отбягва всячески да обвини сестра си. Окончателно забравено изглежда това, че преди година в парламента тя открито е била призната за виновна като съучастница в убийство. Съвсем не тъй буйно, както се е надявал Сесил, се хвърлят тия своеобразни рицари в борбата; те не тупват върху масата уличителните писма и — втора и не последна забележителност в тая изобретателна комедия — дори английските пълномощници благоразумно мълчат и не разпитват много. Лорд Нортъмбърланд като католик стои може би по-близо до Мария Стюарт, отколкото до Елизабет, неговата кралица, лорд Норфък пък по частни съображения, които ще се разкрият постепенно по-късно, съдействува за мирно споразумение; основните линии на спогодбата са вече начертани: на Мария Стюарт ще бъде върната титлата и свободата, в замяна на това Мъри ще запази единствено важното за него — фактическата власт. Там, дето Елизабет е желала да падне гръм, за да смаже морално своята противница, полъхва само тих ветрец. Вместо да разискват гласно върху документите и фактите, те беседват сърдечно при закрити врати, настроението става все по-топло и по-задушевно. И след няколко дни — забележителен процес! — вместо да водят строго съдебно заседание, обвинители и обвиняеми, пълномощници и съдии се запретват единодушно да приготвят достолепно първокласно погребение на тая конференция, която Елизабет е очаквала да се развие в политическа кралска и държавна акция срещу Мария Стюарт.

Подходящ парламентьор, призван посредник за тая нерешителност между двете страни, е шотландският държавен секретар Мейтлънд Летингтън. Защото в това тъмно дело, убийството на Дарнли, той е играл най-тъмна роля, разбира се, като роден дипломат — двулична роля. Когато в Крейгмилър лордовете отиват при Мария Стюарт и й предлагат да се отърве от Дарнли чрез развод или по някакъв друг начин, тъкмо Мейтлънд става техен изразител и дава тъмното обещание, че Мъри ще „гледа през пръсти“. От друга страна, той насърчава женитбата с Ботуел, „случайно“ е свидетел на отвличането и едва двадесет и четири часа преди края минава отново на страната на лордовете. Ако между кралицата и лордовете се стигне до силна престрелка, за него се явява мрачната възможност да попадне в обсега на куршумите; ето защо той бързо употребява всички позволени и непозволени средства, за да постигне спогодба.

Най-напред сплашва Мария Стюарт, че лордовете били решени в случай на неотстъпчивост от нейна страна да използуват безскрупулно всичко, което може да им послужи за защита, дори ако тя бъде опозорена. И за да й покаже какви смъртоносни оръжия са приготвили лордовете, накарва тайно жена си Мери Флеминг да препише главната улика на обвинението, любовните писма и сонети от ковчежето, и изпраща преписите на Мария Стюарт.

Това тайно издаване на уличителния материал, за който тя е още в неведение, е, разбира се, един шахматен ход на Мейтлънд против другарите му и освен това грубо нарушение на всяко морално съдопроизводство. Обаче то бива незабавно покрито със същата непочтеност на лордовете, които от своя страна също си послужват с „ковчежните писма“, като ги пъхват, така да се каже — под съдийската маса, в ръцете на Норфък и на другите английски пълномощници. С това е нанесен тежък удар върху каузата на Мария Стюарт, тъй като съдиите, които току-що са имали намерение да посредничат, сега предварително са повлияни лично срещу нея. Особено Норфък е смутен от зловонието, което лъха от тая отворена Пандорина кутия. Той съобщава веднага в Лондон — нещо, което също няма право да върши, обаче в тоя своеобразен процес е валидно всичко, само не правото, — че „разюзданата и мръсна любов между Ботуел и кралицата, нейното отвращение към убития съпруг и заговорът срещу неговия живот са тъй явни, че всеки добър и честен човек би трябвало да изтръпне и да се ужаси“.

Лоша новина за Мария Стюарт, добре дошла за Елизабет. Защото сега, когато знаем какъв съкрушителен за честта уличителен материал може да бъде поставен на масата, тя няма да си позволи покой и отдих дотогава, докато той не бъде разгледан. Колкото повече напира сега Мария Стюарт за мирно споразумение, толкова по-силно ще настоява тя за явно приковаване на позорния стълб. Поради враждебното становище на Норфък, поради неговото искрено ожесточение, след като е видял писмата от прословутото ковчеже, играта изглежда загубена за Мария Стюарт.

Обаче на игралната маса и в политиката не бива да смятаме играта за загубена дотогава, докато държим в ръцете си поне още една карта. Тъкмо в тоя миг Мейтлънд размества изумително ловко картите. Той посещава Норфък и води с него продължителен поверителен разговор. И изведнъж — просто да се смаеш, да не вярваш на сведенията — неочаквано е станало чудо: този, който оборваше едно гледище, става негов защитник; възмутеният, негодуващият, зле настроеният към Мария Стюарт съдия Норфък се превръща в неин най-ревностен помощник и привърженик. Вместо да служи на намеренията на своята кралица, която иска публично разглеждане на процеса, той изведнъж гледа повече интересите на шотландската: внушава неочаквано на Мария Стюарт да не се отказва по никакъв начин от шотландската корона и от претенцията си към английския престол, укрепва волята й за съпротива, калява ръката й. В същото време настойчиво увещава Мъри да не изнася писмата и — виж ти — Мъри също прави остър завой, след като е имал един таен разговор с Норфък. Той става мек и примирителен, съгласява се напълно с Норфък, че за убийството трябва да бъде държан отговорен само Ботуел, не и Мария Стюарт. Сякаш внезапно над покривите е минал приятен топъл вятър и ледът се е стопил; още няколко дни и над тая чудновата къща ще грейнат лъчезарно пролетта и приятелството.

Какво, трябва да се запитаме ние, може да е накарало Норфък да завие внезапно на сто и осемдесет градуса, да се превърне от съдия на Елизабет в предател спрямо нейната воля, от враг на Мария Стюарт в неин най-усърден приятел? Първа мисъл: сигурно Мейтлънд е подкупил Норфък. При втори поглед това изглежда невероятно. Защото Норфък е най-богатият английски благородник, неговият род стои по богатство непосредствено зад Тюдор; толкова много пари не може да извади не само Мейтлънд, но дори и цялата бедна Шотландия. И все пак както обикновено първото чувство е вярно — на Мейтлънд действително се е отдало да подкупи Норфък. Той е предложил на младия вдовец единственото, което може да съблазни дори един могъщ човек, именно — още по-голямо могъщество. Предложил е на дука ръката на кралицата, а заедно с това и наследствените права върху английската кралска корона. Все още от кралската корона се излъчва магията, която прави смели дори най-страхливите, честолюбиви — най-равнодушните и безразсъдни — най-благоразумните. И сега разбираме защо Норфък, който до вчера тъй настойчиво е съветвал Мария Стюарт да се откаже доброволно от кралските си права, от един път тъй очебийно я убеждава да ги брани. Защото той ще се ожени за Мария Стюарт само заради това, което с един скок ще го издигне на мястото на династията Тюдор, същите, които заповядаха да бъдат обезглавени като предатели неговите баща и дядо. И не можем да се сърдим на сина и внука за това, че върши предателство спрямо един кралски род, който е унищожил неговия собствен род с брадвата на палача.

Действително в първия миг нашето днешно чувство не се решава да приеме чудовищното: този човек, който довчера се е ужасявал от убийцата, от прелюбодейката Мария Стюарт, който се е възмущавал от нейните „мръсни“ любовни афери, да се реши тъй бързо да вземе тая жена за съпруга. И естествено защитниците на Мария Стюарт са вмъкнали тук хипотезата, че в оня таен разговор Мейтлънд сигурно е убедил Норфък в невинността на Мария Стюарт и му е доказал, че ковчежните писма са били фалшиви. Запазените документи не казват нито дума по тоя въпрос, а в действителност Норфък седмици наред след това е продължавал пред Елизабет да нарича Мария Стюарт убийца. Обаче нищо не би било по-погрешно от това, да се мъчим да си представим нравствените възгледи преди четири столетия, защото стойността на един човешки живот в границите на различни епохи и зони не е абсолютна — всяка епоха я определя различно, моралът е само относителен. Ние днес сме много по-снизходителни към политическото убийство, отколкото е бил деветнадесети век, а шестнадесети също не се е отличавал с големи скрупули. Угризенията на съвестта са били съвършено непознати в една епоха, която е черпела морала си не от Светото писание, а от Макиавели.

Онзи, който се стремял към трон, не бил възпиран от сантиментални задръжки и не обръщал особено внимание дали земята е още мокра от пролятата кръв. Сцената в „Крал Ричард III“, в която кралицата се съгласява да даде ръката си на убиеца на своя съпруг, е описана от съвременник и съвсем не е изглеждала невероятна на зрителите. За да стане крал, претендентът бил готов да убие, да отрови баща и брат, да въвлече във война хиляди невинни хора, да отстрани от пътя си всеки, без да пита дали е прав. В тогавашна Европа едва ли би могло да се намери управляваща династия, която не била извършила подобни престъпления. Когато се е касаело за корона, четиринадесетгодишни момчета са се женили за петдесетгодишни матрони, а незрели момичета — за грохнали старци; не се е питало много за добродетели и хубост, за достойнство и морал, женили са се за малоумни, гърбави и хроми, за сифилитици, уроди и престъпници; защо тогава да очакваме тъкмо от тоя суетен честолюбец Норфък някакви особени скрупули, щом младата, хубава, жарка владетелка изявява готовност да го издигне в свой съпруг? Заслепен от честолюбие, Норфък не гледа много назад какво е вършила Мария Стюарт, а само това, което може да направи за него; този слаб и не много умен мъж се вижда вече мислено в Уестминстър на мястото на Елизабет. Листът неочаквано се е обърнал. Ловката ръка на Мейтлънд е разхлабила мрежата, изплетена за Мария Стюарт, и неочаквано тя намира кандидат за женитба и помощник там, дето е трябвало да очаква строг съдия.

Ала Елизабет има добри доносници и буден, крайно подозрителен ум. „Les princes ont des oreilles, qui oyent loin et pres“ — „Владетелите имат големи уши, за да чуват далеко и близко“ — веднъж казва тя тържествуващо на френския посланик. Тя подушва по безброй дребни признаци, че в Йорк се варят всевъзможни черни питиета, които нейният стомах не ще понесе. Отначало повиква Норфък при себе си и му казва подигравателно право в очите: била чула, че тръгнал да се жени. Норфък обаче не е герой за характерни роли. Петелът на свети Петър пропява високо и ясно; той се отрича веднага по най-окаян начин от Мария Стюарт, от тая, към която вчера се е домогвал. Всичко това било лъжа и клевета, никога не би се оженил за такава прелюбодейка и убийца; и заявява с удивително лицемерие: „Когато лягам да спя, трябва да имам вяра във възглавницата си.“

Но Елизабет е сигурна в това, което знае, и може по-късно да каже с гордост: „Ils m’ont cru ci sotte, que je n’en sentirais rein“ — „Мислеха, че съм толкова глупава, та няма да разбера нищо.“ Когато тази жена в неукротимата си сила сграбчи яростно някого от придворните ласкатели, всички негови тайни се изсипват тутакси от ръкавите му. Незабавно тя започва да действува енергично. По нейна заповед на 25 ноември разглеждането на делото бива пренесено от Йорк в Уестминстър, в Изрисуваната зала. Тук, на няколко крачки от нейната врата и непосредствено пред нейните подозрителни очи Мейтлънд не може вече да си играе така лесно, както в Йоркшър, на два дни път и настрана от пазачите и шпионите. Освен това, разбрала неблагонадеждността на своите пълномощници, Елизабет им придава още неколцина, на които безусловно може да се осланя, преди всичко — своя любимец Лестър. И сега, когато нейната сурова ръка е хванала юздите, процесът тръгва в бърз ход по заповядания път. Мъри, нейният стар храненик, получава кратко и ясно заповед „да се защищава“, а освен това и опасното насърчение да не се бои да отиде докрай в това гнусно обвинение — „extremity of odious accusations“ сиреч, да представи доказателствата за прелюбодеянието с Ботуел: ковчежните писма. Тържествено даденото на Мария Стюарт обещание, че няма да бъде изнесено нищо, което би било насочено срещу нейната чест — „against her honour“, — е изчезнало окончателно от сцената. Лордовете обаче все още се чувствуват доста неудобно. Все още бавят и бавят писмата и се ограничават върху общи подозрения. И тъй като Елизабет не може да им заповяда открито да представят писмата, защото в такъв случай би издала явно своето пристрастие, тя измисля друго, още по-голямо лицемерие. Преструва се, че самата е убедена в невинността на Мария Стюарт и знае само едно средство, с което би спасила честта й: тя настоява със сестринска нетърпеливост да се хвърли пълна светлина, като се изнесе доказателственият материал за всички тия „клевети“. Иска писмата и посветените на Ботуел любовни сонети да бъдат сложени на съдийската маса. С Мария Стюарт трябва да се свърши веднъж завинаги.

Най-сетне под тоя натиск лордовете отстъпват. В последната минута бива разиграна още една малка комедия на съпротива — Мъри не слага лично писмата на масата, а само ги показва и оставя после да му бъдат изтръгнати „насилствено“ от един секретар. Но сега — какво тържество за Елизабет! — те лежат на масата, сега ще бъдат гласно прочетени, веднъж, а на другия ден за втори път пред още по-голяма комисия. Наистина лордовете отдавна са потвърдили с клетва тяхната достоверност, обаче това все още не е достатъчно. Сякаш предугаждала за векове напред всички възражения на защитниците на Мария Стюарт, които ще обявят писмата за фалшиви, Елизабет заповядва да се направи пред очите на цялата комисия точно сравнение между почерка в тия писма и почерка в ония, които тя самата е получила от Мария Стюарт. През време на това изследване застъпниците на Мария Стюарт напускат съдебното заседание (още един тежък аргумент за достоверността на писмата) и заявяват с пълно право: — Елизабет не е удържала думата си, че няма да бъде изнесено нищо „against the honour“ на Мария Стюарт.

Но какво значение има правото в тоя най-безправен от всички процеси на света, на който главната обвиняема няма право да се яви, а в същото време нейните врагове, например Ленъкс, могат да изнасят свободно своите обвинения? Едва застъпниците на Мария Стюарт са излезли, ето че събраните членове на комисията единодушно вземат „предварително решение“, по силата на което Елизабет не може да приеме Мария Стюарт, докато тя не се очисти от тия обвинения. Елизабет е постигнала целта си. Най-сетне изфабрикуват предлога, който й бе тъй нужен, за да отблъсне бегълката от себе си; сега вече не ще бъде трудно да се намери и някакво привидно основание да бъде задържана тя и занапред „под почетен надзор“, „in honourable custody“ — чудесна перифраза за „пленничество“. И един от нейните верни служители, архиепископът Паркър, може да викне тържествуващо: „Най-сетне нашата добра кралица хвана вълка за гушата!“

С това „предварително решение“ главата на Мария Стюарт е превита, нейният врат е разголен. Сега присъдата може да изсвисти като брадва. Тя може да бъде обявена за убийца и предадена на Шотландия, а там Джон Нокс не знае що е милост. Но в тоя миг Елизабет вдига ръка и смъртоносният удар не бива нанесен. Винаги, когато трябва да вземе окончателно решение, еднакво за добро или за зло, тази загадъчна жена не намира достатъчно смелост в себе си. Дали това е великодушен порив на човещина, която често прелива в нея, срам от неудържаната кралска дума, че ще остави незасегната честта на Мария Стюарт? Дипломатична съобразителност ли е това, или — както обикновено в тая неразбулена натура — безредие от противоречиви чувства? Така или иначе, Елизабет отново страхливо пропуска възможността да свърши окончателно със своята противница. Наместо да заповяда да бъде произнесена бързо строга присъда, тя отлага окончателното решение, за да преговаря с Мария Стюарт. В дъното на душата си Елизабет би искала само да бъде оставена на мира от тая упорита, неотстъпчива и неустрашима жена, иска само да я накара да млъкне и да я натика в черупката й: ето защо преди да бъде прочетена окончателната присъда, й внушава да повдигне възражение срещу документите и на Мария Стюарт бива съобщено тайно, че ако се откаже доброволно от своите претенции, ще бъде оправдана и ще може да остане да живее на свобода в Англия, като й бъде отпусната пенсия. В същото време я сплашват — сладкиши и камшик — с новината за публичен съд и Ноулис, довереният човек на английския двор пише, че й е отправил толкова заплахи, колкото са му позволявали силите. Елизабет отново прилага едновременно своите две любими средства: заплахата и примамката.

Ала Мария Стюарт не е от страхливите и не допуска вече да бъде мамена. Тя винаги трябва да се опари в истинска опасност, за да се окопити, и тогава заедно с решителността й расте и нейното достолепие. Тя отказва да провери документите. Много късно вижда примката, в която е попаднала и се оттегля на старото становище, че не ще допусне да бъде изправена пред своите поданици като равна пред равни.

Само нейната кралска дума, че всички тия обвинения и документи са фалшиви, трябва да важи повече от всички други доказателства и твърдения. Троснато отблъсва тя предложената сделка — да откупи с отказване от престола оправданието си от един съд, който тя не признава. И отправя решително към посредниците ония думи, които е потвърдила с живота и със смъртта си: „Нито дума повече за възможността да се откажа от короната си! Преди да се съглася на това, ще предпочета да умра и последните думи в моя живот ще бъдат думи на шотландска кралица.“

Сплашването не успява, на Елизабетината половинчата решителност Мария Стюарт противопоставя своята пълна дързост. Елизабет отново започва да се двоуми и въпреки непреклонността на Мария Стюарт не посмява да заповяда публичното й осъждане. Елизабет всеки път се страхува (ще виждаме това постоянно по-нататък) от последиците на собствената си воля. Не тъй унищожителна, както е тъкмяла тя, но подла като целия процес излиза и присъдата. На 10 януари бива тържествено оповестена нескопосаната присъда, че срещу Мъри и неговите привърженици не е изнесено нищо, което би накърнило тяхната чест и техния дълг. С това бунтът на лордовете бива недвусмислено одобрен. Неизмерно по-двусмислено е решението за удовлетворение на оскърбената чест на Мария Стюарт: лордовете от своя страна не могли да подкрепят достатъчно обвиненията си срещу кралицата, за да накарат кралицата на Англия да добие някакво лошо мнение за своята посестрима. Ако прочетем повърхностно това решение, бихме могли да го сметнем за удовлетворение на честта и да кажем, че доказателствата не са били дадени или не са успели. Обаче намазаната с отрова въдица се крие в думите „bene sufficiently“. С тях е загатнато, че наистина са изнесени наяве всевъзможни работи, които са извънредно подозрителни и уличителни, но нищо тъй „напълно“ достатъчно, че да убеди една тъй добра кралица като Елизабет. А Сесил не се нуждае от нещо повече за своите намерения: сега подозрението продължава да висне над Мария Стюарт и е намерено достатъчно основание беззащитната жена да бъде държана в плен и занапред. За момента Елизабет е победила.

Но това е Пирова победа. Защото докато държи пленена Мария Стюарт, в границите на Англия ще живеят две кралици и докато живеят и едната, и другата, страната няма да се успокои. Неправдата винаги ражда размирие, винаги е лошо направено това, което е измислено прекалено лукаво. В същия ден, в който отнема свободата на Мария Стюарт, Елизабет загубва своята собствена свобода. Като се отнася към Мария Стюарт като към враг, тя й дава право за враждебност, нейното вероломство с неизпълнение на дадената дума оправдава всяко вероломство, нейната лъжа — всяка лъжа на другата. Дълги години ще изкупва Елизабет грешката си, че не е отстъпила пред своя пръв и най-естествен инстинкт. Твърде късно ще разбере тя, че великодушието в тоя случай би било и благоразумие. Колко жалък и оскъден би бил животът на Мария Стюарт, ако Елизабет след евтината церемония на един хладен прием бе оставила просителката да напусне страната й! Та накъде още би могла да се обърне тази пренебрежително отпратена жена? Ни кмет, ни поет би се застъпил вече за нея; заклеймена от ония скандали, унизена от великодушието на Елизабет, тя би се лутала безцелно от двор на двор; в Шотландия Мъри би й препречил пътя, ни Франция, ни Испания биха приели с особено уважение тая досадна недоволница. Може би поради темперамента си тя щеше да се заплете в нови любовни афери, може би щеше да последва своя Ботуел в Дания. Но името й щеше или да заглъхне в историята, или в най-добрия случай би било назовавано не дотам почтително като име на кралица, която се е омъжила за убиеца на своя съпруг. Само несправедливостта на Елизабет е запазила исторически Мария Стюарт от цялата тая мрачна и жалка участ. Нито едно от собствените й дела не е извисило Мария Стюарт до тоя легендарен образ както ненужно понесената неправда, и нито една Елизабетина постъпка не е накърнила тъй силно нейния нравствен облик, както това, че в един велик миг е пропуснала да бъде истински великодушна.