Илия Ангелов
Тъжният клоун (6)

ХЛЯБ И СОЛ

Започнах усилена работа с Парцалев. Малко по малко спечелих доверието на цялото му семейство. В основата на това беше моята точност. Работата и спектаклите ни се увеличиха много. Където и да отидехме бяхме посрещани с топлота. Парцалев беше кумир и скъп гост. Тази обич, която му засвидетелстваха хората, го правеше много щастлив и очите му добиваха особен блясък.

Бяхме отседнали в Пловдив, където редовно имахме запазени стаи в хотел „Тримонциум“. Малко след като се настанихме нашият организатор от „Концертна дирекция“ ме попита дали Парцалев може да стане в 5 часа сутринта.

— Защо — учудено попитах аз.

— Има едно местенце, където много искат да го видят и чуят. Хората се занимават предимно с животновъдство и вечер не могат да оставят работата си. Само сутрин около 8 часа могат да намерят време. Не говоря за утре, а по принцип, — допълни организаторът.

— Ще поговоря с Парцалев за това, но се съмнявам, че ще го убедя да стане толкова рано.

Много добре знаех, че когато нямахме ангажименти, той обичаше да прекарва утрините в стаята си. Камериерките и целият персонал от хотела, почти без изключение, наобикаляха стаята му, за да могат да го зърнат и винаги ме разпитваха с голямо любопитство за него.

Сутрин Парцалев не пиеше кафе, но запалваше цигара. Вместо закуска пиеше две чаши вода. Обикновено той си правеше предварителен план за задачите, които трябваше да свърши. Почеркът му беше едър, ясен и много красив. Използваше бял лист и номерираше всичко от началото до края, като за всяка свършена от него задача, заграждаше с кръгче номера и зачертаваше написаното, но така, че можеше да се прочете какво е било написано.

Първата работа на Парцалев, когато отсядахме в някой хотел, беше да подреди своята козметика в банята. Любимите му парфюми бяха „Пако Рабан“ и „Деним“, а по-късно и „Ален Делон“. В това отношение той имаше голяма слабост. Освен костюмите, пижамите, ризите, обувките, уискито, с него беше и неизбежното тесте карти, което Парцалев притежаваше почти от 40 години. Много обичаше да нарежда пасианси в леглото си. Това му занимание траеше с часове. Този пасианс го научих и аз и си го редя до днес.

Но да се върнем към историята с пловдивското село. Във въпросната вечер, както обикновено отидохме в ресторанта на хотел „Тримонциум“ Първо ни се сервира неизменното уиски с чаша вода, а после вечерята. Часът беше около 11.30 вечерта, а аз още не смеех да му кажа за предложението на организатора за сутрешното представление. По едно време настроението на Парцалев се подобри и аз се престраших.

— Бате, имаме предложение за сутрешен концерт И му обясних всичко най-подробно. Наблюдавах го, без да мога да схвана неговата реакция. Парцалев отпи от уискито, смукна от цигарата и закачливо ме попита:

— Това ли си шушукахте снощи с организатора?

— Това си говорихме, — потвърдих аз.

— И ти, какво му каза?

— Че ще те попитам и тогава ще му дам отговор.

— Илия, защо ме лъжеш. Ясно е, че си решил да ме водиш, макар и толкоз рано. И за колко часа става дума?

— За 6 сутринта.

— Какво, за 6 сутринта!? А бе, този наш организатор да не е луд! Не бих се учудил, ако изобщо не ни позволява и да спим. Но пък за сметка на това е много кадърен. Не може да не му се признае. — и Парцалев погледна часовника си. — Тази вечер явно няма да се спи. Дай да плащаме и оттук да ходим в бара на „Новотела“. Отиди и му кажи, че утре сутрин ще участваме. Зная че те чака в рецепцията на хотела.

Отидохме в бара и както винаги седнахме на маса на първия ред. Точно преди началото на програмата се появи Иван Славков, тогава генерален директор на Българската телевизия, придружен от младо попче в черно расо. Славков и Парцалев се разцелуваха приятелски. Славков беше в приповдигнато настроение, качи се на сцената, взе микрофона и се обърна към присъстващите:

— Уважаеми гости, сбъдна се най-после мечтата ми да вкарам поп в нощен бар. Ха, да е хаирлия.

След неговите думи цялата публика в бара избухна в луд смях. Прибрахме се едва към 4 призори.

В 5 сутринта Парцалев се появи в нов костюм, избръснат, готов за пътуването. Тръгнахме след колата на организатора. Започна да се развиделява, времето беше топло и приятно. Този път Парцалев беше много мълчалив, пушеше цигара след цигара и ми каза:

— Кой ще дойде да ни гледа толкоз рано? Аз съм си виновен, че тръгнах.

Разбрах, че му се беше доспало. Когато Парцалев за нещо недоволстваше и започваше да се нервира, най-добре беше човек да си мълчи. Такава му беше зодията — „Близнак“ — избухне, а после бързо му преминава. Беше незлоблив, макар че помнеше всяка неточност спрямо него. Той изчакваше подходящия момент и казваше какво го е обидило, засегнало…

Пътуването допълнително изнерви Парцалев, а и му се приспиваше все повече. Той ми каза, че съм го насилвал да прави толкова много спектакли и все в този дух ми говореше. За мой ужас нормалният път свърши и започнахме да се люшкаме по един селски път, като отляво и отдясно се виждаха само ливади.

— Докога ще се таралянкаме по тези пътища… — недоволстваше той. Парцалев посегна да запали поредната си цигара, когато се показаха няколко селскостопански постройки и до тях имаше врата с арка. На голям плакат беше написано.

„Добре дошъл при нас скъпи другарю Парцалев!“ Около 300–400 мъже и жени го посрещнаха с бурни ръкопляскания. Когато спряхме с колата пред арката три възрастни жени, облечени в народни носии, ни посрещнаха по традиция с хляб и сол, а съсухрена старица протегна ръка, докосна го и каза:

— Доживях да те видя, синко.

Погледнах Парцалев и го видях съвсем различен — напълно спокоен. Играхме на една малка поляна, заградена с пейки, на които селяните бяха седнали. Имаше и много правостоящи. Парцалев вложи цялата си душа в този спектакъл. Отдавна не бях го виждал да играе толкова вдъхновено и емоционално.