Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (10 октомври 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Илия Ангелов — Магистър ИЛМА. Тъжният клоун

Българска. Първо издание

Редактор: Светлана Желева

Компютърен набор: Виктор Вълков

Предпечатна подготовка: Драгомир Янков

София, 1999 г.

Илюстрациите към книгата са в отделен файл.

История

  1. — Добавяне

„БАЙ КОЛЬО“

Бащата на Парцалев, бай Иван беше много суетен човек. Среден на ръст, с мустаци, които поддържаше изрядно до края на живота си. Винаги изглеждаше много добре, а за външния му вид се грижеше естествено най-вече леля Веска. Той почина на 96 години, през 1988 г., една година преди сина си. Спомням си, че когато навърши 90 години, ме помоли да му донеса гребенче за мустаци от Австрия, където гастролирах с илюзионни спектакли. Не забравих желанието му и му донесох такова гребенче и той, естествено, остана много доволен. Тогава почти за първи път от години насам го видях да се усмихва и разговаря с мен.

Когато беше в настроение, Георги Парцалев с охота разказваше епизоди от живота си. По това време актьорът живееше с родителите си в една ъглова кооперация на ул. „Раковски“ и бул. „Толбухин“. Гледаха си един огромен боксер на име Вог. Парцалев обаче му викаше бай Кольо.

Напетият му баща всяка сутрин и вечер усърдно водеше кучето на разходка в градинката пред НДК. При тези разходки мустакатият бай Иван изглежда се е запознал с някаква жена, на която не е казал истинското си име, а се е назовал с името бай Кольо. Дали се е представил за разведен или вдовец, това Парцалев не е разбрал. Но както се казва нищо скрито-покрито не остава.

Парцалев подочул отнякъде, че баща му се среща с жена, докато разхожда кучето. И ето една хубава сутрин той пожелал да изведе Вог. Не минало много време и една засукана жена, на средна възраст, добре облечена, се приближила и го заговорила:

— Много се радвам, другарю Парцалев, че вие разхождате кучето на бай Кольо. Но какво е станало с него, да не би да е болен? Ако е болен, дали ще мога да го видя?

— Не е болен, не е болен, напротив — много е здрав, здрав е, че чак се е влюбил! — казал Парцалев.

Жената се посмутила за миг и отговорила:

— И аз много го харесвам.

— Харесваш го — продължил Парцалев, — но той е женен, и то за майка ми.

— Но нима бай Кольо е ваш баща?!

Жената смутено започнала да си гледа часовника и измънкала:

— Ама ние с бай Кольо просто като възрастни хора само сме си говорили, нищо повече не сме правили.

— Не се съмнявам в думите ви — казал Парцалев — но аз бях длъжен да ви кажа истината.

И Парцалев започна да се смее на глас.

— Всичко това ми беше много забавно. — сподели той с мен.

Прибрах се в къщи и когато видях баща си му казах:

— Татко, от днес на това куче ще му викам бай Кольо.

Баща му го погледнал, изчервил се и разбрал, че тайната му е разкрита. Леля Веска научи за тази случка след време и я прие с усмивка без да се тревожи.

Вог живя до 14-тата си година безоблачно и щастливо. Смъртта на боксера бе изживяна много тежко от цялото семейство. Погребахме го в гората на Витоша, над „Бялата вода“. Избрахме нарочно безлюдно място за неговото гробче. За първи път видях Парцалев да плаче. Сълзите му се стичаха по набразденото му лице. Вечерта, когато отидохме в Клуба на актьора на бул. „Цар Освободител“, след втората чаша уиски той ми каза:

— Илия, започва се. Нямам сили и не мога да си взема друго куче. — Помълча и добави:

— Имам стари родители, вече всичко може да се случи с тях. Каквото и да направя — това е живота.

Две години по-късно почина и бай Иван. Стотици хора дойдоха на погребението му. Тогавашният кмет на София Стефан Нинов, който познаваше Парцалев още като плевенски кмет, издаде специално разрешение бащата на Парцалев да бъде погребан в Централните софийски гробища.

И сега си спомням с тъга за Бай Иван като човек, така и неговото погребение. Парцалев беше много разстроен от смъртта на баща си и мъчно се възстанови.

В един от моите разговори не се стърпях и попитах бай Иван какво трябва да прави човек, за да живее като него по-дълго. Той ме изгледа малко начумерено, засука големите си мустаци и след известно мълчание насмешливо добави:

— Първата ми работа сутрин е да изпия две чаши вода. Водата измива всички киселини, останали в стомаха. Никога не ям топъл хляб, а вечер пия само по един чай от липов цвят. Месото го пека толкова много, че да стане почти твърдо. Кисело мляко ям всеки ден по една кофичка, ама преди да го хапна, го разбивам хубаво, за да му излезе въздуха.

За разлика от бай Иван, майката на Парцалев беше много сговорчива и живо се интересуваше за работата ни, за пътуванията ни и нашите изяви. Леля Веска беше лъчезарна жена. И сега си спомням топлия й поглед и усмивка. Тя беше главната жизнена сила на семейството, въпреки, че през последните си години се движеше трудно, заради болки в краката. Безкрайно грижовна за семейството и дома, лично се занимаваше и с гардероба на сина си.

Леля Веска и майката на Стоянка Мутафова се познаваха и често се чуваха по телефона особено, когато тандемът Стоянка Мутафова — Георги Парцалев беше много актуален. Когато Стоянка Мутафова станала „народна артистка“, майка й позвънила на леля Веска и тревожно споделила с нея новината:

— Веске, Стояна са я направили народен артист — и замълчала като мислела, че Мутафова са я понижили в работата.

Леля Веска, без да му мисли, рекла:

— Не се нервирай, от тези комунисти, човек всичко може да очаква.

— Така хубаво я успокоила, — ми разказваше Парцалев, — че майката на Мутафова се разплакала по телефона. Час по-късно като разбрала, че това звание е по-високо от „заслужил“ артист леля Веска й позвънила отново и й казала:

— Не се тревожи, ами се радвай. Това е хубава новина. Трябва да почерпиш за нея. Стояна са я повишили.

По-късно, през 1985 година, в предаването си „Всяка неделя“ Кеворк Кеворкян гостуваше на сем. Парцалеви в дома им на бул. „Ленин“ 39 (сега „Цариградско шосе“). Разговорът се водеше на живо за всичко около Парцалев и неговото семейство. В един момент Кеворк запита леля Веска:

— Другарко Парцалева, мислила ли сте някога, че вашият син ще стане толкова известен актьор?

— Разбира се, отвърна тя със закачлива усмивка.

— Е, откъде бяхте толкова сигурна?

— Знаех си, че ще стане артист и то добър, защото от малък много ме лъжеше, като порасна започна да лъже по-малко. Сега вече не лъже. Сега хората го лъжат, защото много вярва в тях. Иначе мене… понякога пак продължава да ме лъже.

Усмивката й се усили и очите й заблестяха. Такава беше леля Веска. Хуморът бликаше от всяка нейна дума и това качество може би Парцалев бе наследил от нея. Той често казваше:

— Тя, майка е такава. Все ме смята за малък и ми се бърка в живота. А аз като добър син трябва да слушам.

И наистина Парцалев беше силно привързан към родителите си и където и да пътувахме, първата ми работа след настаняването в хотела, беше да го свържа с майка му. Никога не пропускаше да я зарадва с подарък — както нея, така и баща си.

По този повод си спомням едно пътуване с известната наша певица К.Т. Имахме концерти в град Кнежа. Взехме въпросната дама от дома й сутринта, след което потеглихме. По пътя към град Кнежа спряхме на едно пазарче, където на Парцалев му подариха един голям хубав пъпеш и фъстъци в пликче, които поставихме в жабката на колата.

След пристигането си в града, влязохме да обядваме в ресторанта на хотела. Парцалев си поръча неизменното уиски, а след това — чушкабюрек. Известната наша певица обаче ни събра очите с многото ястия, които си поръча и изяде почти мълниеносно. Първо четири вида салати, а след това си поръча и няколко специалитета. Тя изгълта набързо още мляко с ориз и кремкарамел за десерт.

Парцалев и аз се спогледахме, а той ококори очи към мене. Когато се прибирахме по стаите, се спря и шепнешком ме попита:

— Илия, какво беше това чудо? Повдигнах рамене и нищо не отговорих. Историята с похапването не спря дотук. Някъде в ранния следобед същото момиче започна да разнася из фоайето на хотела една баница, която майка й беше приготвила. След като я изяде, я видяхме в барчето на хотела да яде сандвич със шунка.

Какво беше учудването на Парцалев следващия ден, когато слезна от хотела, влезе в колата и потърси в жабката пакетчето с фъстъци. След като не го намери начумерено ме попита:

— Илия, тук бях поставил пакетче с фъстъци. Къде е? Няма го.

Погледнах го учудено и в момента, когато трябваше да кажа, че не съм вземал нищо, се чу гласът на певицата:

— Бате Жоро, аз го изядох. Като спрем някъде ще ти купя друго пакетче фъстъци.

Парцалев се намръщи, но от етичност нищо не отговори.

Продължихме да пътуваме в неловко мълчание. След известно време се чу отново гласа на певицата, седнала зад нас:

— Бате Жоро, ама много хубаво мирише този пъпеш в колата.

Въпросният пъпеш беше поставен до задното стъкло на колата и наистина ухаеше много приятно.

— Мирише, мирише, — повтори Парцалев и млъкна навъсен.

След 3–4 минутно мълчание отново се чу гласа на певицата:

— Ама, бате Жоро, за първи път така хубаво да мирише пъпеш.

В този момент търпението на Парцалев се изчерпа и той избухна така, както не го бях виждал отдавна:

— Няма ли да се спреш вече! Толкова много неща изяде. Този пъпеш го нося на майка ми и баща ми! Няма да ти позволя и него да изядеш. Спри се най-после!

След това Парцалев нервно запали цигара и до пристигането ни в София мълча.

Пъпешът стигна до неговото семейство, хапнах от него и аз, но не беше толкова сладък, колкото хубаво миришеше. Историята е напълно истинска и досега остава като едно весело общо приключение.