Артър Хейли
Летище (42)

18

От своя автомобил, паркиран недалеч от писта три-нула, Мел Бейкърсфелд, забеляза, че пилотите на Полет 2, без да губят време, поведоха самолета към аерогарата. Виждаха се бързо отдалечаващите се светлини. Мел чуваше по радиото как диспечерите задържат на пресечките другите самолети, за да дадат път на пострадалия самолет. На борда му имаше ранени пътници. Полет 2 бе насочен право към изход 47, където чакаха линейки, медицински персонал и служители от „Транс Америка“.

Мел наблюдаваше как светлините на самолета постепенно намаляха и се сляха с галактиката от светлини на аерогарата. Аварийните коли, от които не стана нужда, освобождаваха района на пистата.

Таня и репортерът от „Трибюн“ Томилсън бяха на път към аерогарата. Пътуваха с колата на Джо Патрони, който остави друг да откара мексиканския боинг в хангара.

Таня настояваше да бъде на изход 47 при свалянето на пътниците. Вероятно щяха да имат нужда от помощта й.

Преди да тръгне, тя тихо попита Мел:

— Ще дойдеш ли у дома?

— Бих искал — отвърна той. — Стига да не стане много късно.

Таня отметна червения кичур коса от челото си. Гледаше го със своя прям и ясен поглед и се усмихна.

— Няма да стане късно.

Уговориха се да се срещнат пред главния вход след три-четвърти час.

Томилсън искаше първо да интервюира Джо Патрони и после — екипажа на Полет 2. Несъмнено след няколко часа екипажът и Патрони щяха да станат герои. Драматичната история за произшествието на борда на самолета и неговото оцеляване, мислеше си Мел, ще изтласка на заден план неговите идеи за по-либерално преустройство на летищата, за премахване на недостатъците в тяхната система на експлоатация. А може и да не стане така. Томилсън, пред когото Мел разкри своите възгледи, бе умен и интелигентен журналист, който би могъл да свърже настоящите драматични моменти със сериозни перспективни изменения.

Вече изтегляха мексиканския боинг, Видимо, по него нямаше никакви повреди, но трябваше да бъде почистен и основно проверен, преди да излети за Акапулко. Зад него вървяха колите и техниката, които му помагаха, докато той се мъчеше да се изтръгне от калта.

Мел реши, че няма за какво повече да стои на аеродрума. Можеше да си върви. Но за втори път тази вечер той усети, че самотата на пустия аеродрум, непосредствената му близост до същността на авиацията го настройва за размисъл.

Тук, преди няколко часа, го загложди инстинктът, мрачното предчувствие за предстоящо бедствие. Това предчувствие, не го излъга. Бедствие се случи, но за щастие, не беше нито фатално, нито по вина на летището.

Но все пак катастрофата можеше да засегне и летището. Летището на свой ред можеше да предизвика тотална катастрофа поради опасната несъвместимост между наземни съоръжения и въздушна техника, която Мел безуспешно се бе мъчил да изправи.

Риск винаги съществуваше, защото международното летище „Линкълн“ бе вече остаряло.

Остаряло! Мел знаеше това, въпреки доброто му ръководство и блестящата сграда от стъкло и хром, въпреки наситения въздушен трафик, въпреки рекордния брой пътници, въпреки ниагарския водопад от товари, въпреки надеждите му за развитие и самохвалния му лозунг: „Кръстовище на авиацията от цял свят“.

Летището остаря. Това бе често явление в кратката шестдесетилетна история на модерната авиация. То остаря, защото прогресът във въздуха бързо надмина всички прогнози. Още веднаж опитните плановици на бъдещето се оказаха на погрешен път, правото остана на страната на мечтателите.

Такава беше истината — не само за това летище, а за всички, навсякъде.

В цялата страна, в целия свят картината е една и съща. Говореше се много за растежа на авиацията, за нейните нужди, за бъдещото и развитие, което ще осигури най-ниски транспортни цени за хора и стоки в човешката история, говореше се много за възможностите на авиацията да постигне сближение между народите в мир и свободен обмен. Но нищо не се правеше за наземните съоръжения, поне пропорционално с размерите на този проблем.

Разбира се, един глас нищо не може да промени, но всеки глас, който говори убедено и аргументирано, може да помогне. И Мел реши — все още не знаеше защо и как — да продължи активно да говори по тези проблеми, така както бе говорил тази вечер, а не да мълчи и да се свива като през последните няколко години.

Утре или, по-точно, по-късно днес ще свика за понеделник спешно заседание на Съвета на пълномощниците и ще настоява пред тях незабавно да подкрепят построяването на нова писта, успоредна на три-нула.

Събитията от тази вечер доказаха необходимостта от повече писти, за което Мел отдавна пледираше. Сега вече той ще поведе открита борба със сурови и дръзки слова, ще докаже, че за безопасността на човешкия живот само се приказва, а оперативните нужди се пренебрегват и забравят. Ще се погрижи печатът и общественото мнение да застанат на негова страна и да заставят градските политици да се съобразят с тях.

След построяването на новите писти трябваше да наложи други проекти, за които досега само се приказваше и мечтаеше — като например съвършено нова аерогара и комплекс от писти, творчески нововъведения за пътниците и товарите, по-малки сателитни аеродруми за вертикално кацащи и излитащи летателни апарати.

Международното летище „Линкълн“ или ще влезе в реактивния век, или не! Ако иска да влезе в този век, трябва да не изостава от прогреса.

Освен това, мислеше си Мел, летищата не са нито лукс, нито разглезена приумица. Повечето летища бяха на самоиздръжка, носеха големи доходи и поглъщаха много работна ръка.

Всички битки за съразмерен прогрес на земята и във въздуха не можеха да бъдат спечелени. Това бе невъзможно. Но частичен успех можеше да се постигне. И голяма част от това, което се каже и направи тук, благодарение на авторитета, с който се ползуваше Мел в средите на авиацията, можеше да се възприеме в национален и дори в международен мащаб.

Какво по-хубаво, ако успее! Мел си спомни един стих от английския поет Джон Дън:

Човек не е самотен остров,

отхвърлен сам и неразбран.

Човекът е отломка от скала огромна,

частичка малка от велик океан.

Никое летище не е самотен остров. Тези, които се наричаха международни, трябваше така да се развиват, че да оправдаят името си. Може би съвместната работа с други летища щеше да даде резултат.

Хората, забравили за съществуването на Мел Бейкърсфелд, скоро щяха да чуят, че той все още е личност.

Предстоеше му напрегната работа; трябваше да възстанови всестранните си интереси; това щеше да ангажира мислите му, да ги откъсне от личните му проблеми. Поне Мел се надяваше така. Изведнъж си припомни, че скоро — може би още утре — трябваше да позвъни на Синди, да се уговорят кога да изнесе своите вещи. Неприятна работа, дано поне стане в отсъствието на дъщерите му Роберта и Либи. На първо време, мислеше си Мел, ще се настани в хотел, докато си наеме собствен апартамент. Сега вече твърдо знаеше, че решението на Синди и собственото му решение да се разведат не търпеше отлагане. И двамата отдавна знаеха това, но едва днес намериха сили да сринат фасадата, зад която вече нищо не съществуваше. Ако продължаваха да отлагат, нищо нямаше да спечелят — нито за себе си, нито за децата. Разбира се, докато свикнат, трябваше да мине време.

А Таня? Мел не знаеше какво точно им предстои. Във всеки случай времето за решителната стъпка — ако въобще можеше да се мисли за такава — все още не бе настъпило. Но чувствуваше, че тази нощ, след дългия и мъчителен ден, той копнее за приятелство, за топлина и нежност, които само Таня можеше да му даде. А докъде щяха да стигнат, бъдещето ще покаже.

Мел включи мотора и свърна по обиколния път, който щеше да го изведе пред аерогарата. Писта три-нула остана вляво.

Въпреки късния час непрестанен поток от самолети излиташе и кацаше по освободената писта. Един „Конвейр 880“ на „ТУА“ се плъзна ниско и докосна земята. На една миля от него заблестяха светлините на друг кацащ самолет. Зад него се задаваше трети.

Като зърна светлините на третия самолет високо в небето, Мел изведнъж разбра, че облачната пелена се бе вдигнала. Чак сега забеляза, че бе престанало да вали, а далече на юг хоризонтът се проясняваше. С облекчение Мел си помисли: бурята отмина.