Кон Игълдън
Буревестник (13)

11.

С топли кожи на ръцете и плътно загърната около врата Маргарет излезе в скованите от мраз градини. Уедърби Хаус беше първият й дом в Англия, където прекара почти три месеца. Дърветата бяха все още голи, но около корените им вече растяха кокичета и пролетта бе на път. Почти като че ли беше във Франция, та разходката по пътеките разсея малко носталгията й.

Всички местни ферми колеха прасета и осоляваха месо. Маргарет усещаше пушека и знаеше, че покриват мъртвите животни със слама, която палеха, за да ги опърлят. Горчивата миризма изневиделица й докара спомен, толкова зрим, че спря и се загледа. Устата й си спомняше вкуса, когато майка й накара момчетата от конюшнята да смесят прясна кръв със захар, за да се образува паста, почти като мус. Сестра й Йоланда и братята й си поделиха купичка с редкия деликатес и се бореха за лъжицата, сетне някой я изпусна в прахта и те започнаха да топят вътре пръсти, докато кожата и зъбите им се оцветиха в червено.

Почувства как в очите й напират сълзи. Сомюр щеше да е по-тих без нея това лято. Трудно беше да не й липсват пълнените сардини или пилето с резене на майка й, или огромното парче свинско месо, което поставяха пред нея, и се извисяваше като скала насред море от грах, залято обилно със сметана. Англичаните, изглежда, обичаха да варят храната. Още едно нещо, с което трябва да свикне.

Лорд Уилям й вдъхваше успокоение — почти единственото познато лице, откакто напусна дома си. Беше й помогнал да подобри английския си, макар че прекрасно можеше да бъбри на добър френски, ако пожелаеше или пък когато трябваше да й обясни някоя дума. Въпреки това той често отсъстваше, пристигайки на всеки няколко дни с новини за сватбата.

В живота й имаше странна празнина, докато разни високопоставени мъже и жени уреждаха повторната й сватба. Когато корабът акостира на южния бряг на замъка Порчестър, тя се бе надявала самият Хенри да я посрещне. Беше си представяла красив млад крал, който язди до грандиозните руини от Лондон, пристига може би още същата вечер и я взема в обятията си. Вместо това я бяха отвели в Уедърби и очевидно я бяха забравили. Дните и седмиците се изнизваха без никакъв знак от краля, само Съфолк или приятелят му граф Съмърсет, нисък, жилест мъж, който й се беше поклонил толкова ниско, че се бе притеснила дали изобщо някога ще може да се изправи. Усмихна се, като си спомни, че преди да дойде Съмърсет, Дери Бруър й го беше описал като „истинско благородно петле“. Беше научила фразата с удоволствие, а й стана още по-забавно, когато се запозна с графа и видя, че е облечен в яркосиньо и жълто. Харесваше и тримата мъже по различни причини. Дери беше и чаровен, и любезен, и тайно й беше дал торбичка с бонбончета, когато Уилям не гледаше. Беше се раздвоила дали да реагира ядно, че я възприемат като дете, или да се отдаде на удоволствието да смуче лимоново драже, при което стискаше устни от киселината.

Коледа дойде и отмина, като на нейно име пристигнаха странни и пищни подаръци от стотина непознати благородници, използващи случая да й се представят. С Уилям като придружител и закрилник тя бе отишла на бал, за който още си спомняше като за вихрушка от танци и уханен ябълков сайдер. Надяваше се там да види съпруга си, въображението й беше изпълнено с романтични истории, в които кралят се явява и пируващите изведнъж млъкват. Но Хенри не дойде. Започна да се чуди дали изобщо ще се появи.

Вдигна глава, като чу шума от трополенето на пристигаща карета по чакълестата алея от другата страна на къщата. През този ден Уилям го нямаше и я налегнаха притеснения, че ще да е още някоя английска благородница, дошла да я огледа или пък да се уговаря за услуги, за които очевидно си мислеха, че може да им осигури. Беше седяла в неловки срещи със съпругите на разни графове и барони, хапваше кейк със семена, потопени в подправено вино, и се напрягаше да намери нещо, което да каже в отговор на техните въпроси. Най-ужасна от всички беше Сесили, херцогинята на Йорк, жена, толкова висока и самоуверена, че караше Маргарет да се чувства като болнаво дете. Английският й все още беше далеч от гладък, а херцогинята твърдеше, че не знае френски, затова прекара един от най-тежките следобеди в живота си, с далеч повече мълчание, отколкото разговор.

— Пак ще съм болна — промърмори тя на себе си при мисълта за друга такава среща. — Ще бъда… неразположена.

Всъщност, след като пристигна, наистина беше болна известно време. Странната тежка храна може би или пък просто смяната на въздуха я бяха заставили да повръща безпомощно, а учените доктори й забраниха да напуска леглото почти две седмици. Тогава си мислеше, че тази изключителна скука ще я убие, но тихите дни я бяха върнали към странно щастливи спомени, вече полузабравени.

Имаше неясната идея, че една кралица трябва да поддържа краля си, като ласкае и ухажва поддръжниците му, но ако Сесили Йорк беше етикет, нямаше да е лесно да се научи да го следва. Маргарет си спомни сухия, възкисел мирис на жената и потрепери.

Вдигна очи, когато един висок глас извика името й в далечината. Мили боже, пак я търсеха! Виждаше как слугите се движат из къщата и побягна малко по-навътре в градината, за да се скрие от прозорците. Уилям каза, че сватбата ще бъде само след няколко дни. Дошъл бе да й го съобщи със зачервено лице и засмян, гъстата му грива от тъмносива коса бе сресана и блестяща. След връщането му Маргарет щеше да пътува до абатството в Тичфийлд, само на десет мили оттук. Хенри най-сетне щеше да е там и да я чака. Как й се искаше да може да си представи лицето на младия крал при тази среща. В мислите си тя се беше омъжвала за него хиляда пъти и всяка друга подробност й беше ясна без тази.

— Маргарет! — извика някой.

Тя погледна и изведнъж се съживи. Когато гласът се обади отново, почувства как сърцето й развълнувано заби в гърдите й. Прибра полите си и затича обратно към къщата.

Сестра й Йоланда стоеше до градинската врата и я търсеше. Щом я зърна, лицето й просветна и тя хукна срещу нея. Двете се прегърнаха в замръзналата градина с побеляла трева около тях. Йоланда изля цял поток от бърза френска реч, подскачайки на място, докато държеше по-малката си сестра.

— Каква радост да те видя пак! По-висока си станала, заклевам се, а на бузките ти са цъфнали рози. Май че добре ти понася да си в Англия, така мисля.

След като видя, че няма признаци бъбренето й скоро да спре, Маргарет притисна устните й с ръка и това накара и двете да се засмеят.

— Как така си тук, Йоланда? Толкова се радвам, че те виждам. Едва мога да си поема дъх. Но как пристигна? Трябва да ми разкажеш всичко.

— За твоята сватба, Маргарет, естествено! По едно време си мислех, че ще я изпуснем, но тъй или иначе пристигнах. Твоят лорд Уилям изпрати за мен в Сомюр най-красивата покана, която съм виждала. Баща ми се възпротиви, разбира се, но го разсея някакво ново пътуване, което планираше. Нашата мила майка каза, че семейството трябва да е представено, и надделя, благословено да е сърцето й свято. Твоят английски приятел изпрати кораб за мен, така както ти или аз бихме пратили карета. О, и не съм сама! Фредерик е с мен. Той си пуска едни абсурдни бакенбарди. Трябва да му кажеш, че изглеждат ужасно. Стържат ме непрекъснато, не го искам с тях.

Маргарет погледна настрани, изведнъж осъзнавайки колко странно е положението й. Тя се омъжи месеци преди сестра си, но досега още не беше виждала съпруга си. С въпросително изражение се вгледа по-внимателно в Йоланда.

— Ти самата, сестро… цъфтиш. Бременна ли си?

Топлина обля Йоланда и тя се изчерви.

— Надявам се! Правим опити и о, Маргарет, прекрасно е! Първият път беше малко неприятно, но не по-лошо от, да речем, ужилване от пчела. Но после…

— Йоланда! — възкликна сестра й, като почервеня не по-малко от нея. — Не искам да слушам — после спря, замисли се и осъзна, че всъщност иска да чуе, и то много. — Добре, сигурна съм, че Фредерик ей сега ще дойде да те търси. Разказвай всичко, за да знам какво да очаквам. Какво искаш да кажеш с „малко неприятно“?

Йоланда се засмя гърлено, хвана по-малката си сестра под ръка и я поведе по пътеката надалеч от къщата.

 

 

Всичко беше различно и същевременно всичко си беше същото. Чувството за дежа вю беше натрапчиво, докато Маргарет заемаше мястото си в каретата в сватбената рокля, която беше носила и в Тур. Поне денят беше студен, същинска благодат за рокля, която тъй я притискаше.

Йоланда седеше срещу сестра си. В очите на Маргарет тя изглеждаше по-възрастна, сякаш в женитбата имаше някаква странна алхимия, а може би защото сега тя беше вече графиня. Съпругът й Фредерик седеше със строг вид — в тъмна туника и с меч върху коленете. Маргарет забеляза, че все още е с бакенбарди, които слизаха от ушите надолу по челюстта му. Беше обяснил, че баща му има същите и цялата енория много им се възхищава, та се зачуди дали сестра й някога ще успее да го придума да ги обръсне. Но строгостта му изчезваше, щом погледът му се спираше върху Йоланда. Привързаността между тях беше трогателна и очевидна — сключили ръце, както се клатушкаха в каретата по изровените пътища.

Сутринта бе преминала във вихрена възбуда. Уилям сновеше напред-назад до абатството със собствения си кон, за да се погрижи за последните подробности, после се изми и се преоблече в чисти дрехи в една от горните стаи. Представиха я на дузина мъже и жени, които не познаваше, докато сватбарите изпълваха Уедърби Хаус, смееха се и разговаряха през цялото време. Статутът й беше деликатен, що се отнася до срещите й с благородниците и техните съпруги. Все още без да е кралица, тя направи реверанс пред херцогинята на Йорк, както би сторила с всеки от поколението на майка си. Може би си въобразяваше, че Сесили Йорк я ненавижда — в отговор тя й беше направила комплимент за роклята. Лорд Йорк беше изключително любезен и й се поклони, изразявайки удоволствието си, че я вижда и на втората й сватба. Съпругата му промърмори няколко думи, които тя не успя да чуе, но видя, че те го накараха да се усмихне, докато се навеждаше да целуне ръката й. Нещо в споделеното само помежду им задоволство я подразни.

С усилие пренебрегна подобни мисли. Щеше да се срещне със съпруга си днес. Щеше да види лицето му. Докато колата лъкатушеше, тя безмълвно се молеше да не се окаже грозен или недъгав. Уилям я беше уверил, че нейният Хенри е красив, но знаеше, че той няма как да каже друго. Страх и надежда се смесваха поравно в мислите й — можеше само да гледа как пред погледа й прелитат живи плетове и черни гарвани. Сърбеше я челото там, където прислугата й го бяха пооскубали, но не смееше да разчеше белезите, покрити с бяла пудра, и само хапеше устни от дразнението. В косата й бяха вплели цветя, а лицето си усещаше втвърдено от всичките бои и парфюми, които бяха сложили по нея, след като се беше изкъпала при изгрев-слънце. Мъчеше се да не диша твърде дълбоко, за да не й прилошее от стегнатите банели на роклята.

Разбра, че приближават абатството „Сейнт Мери“ и Сейнт Джон Иванджълист тъй като местните хора бяха надошли, за да я видят как минава, бяха се струпали по пътя, водещ към обширните земи, собственост на монасите. В нейна чест на чираците бяха дали свободен ден, а гражданите и гражданките се бяха издокарали в дрехите си за църква само за да стоят и да чакат жената, която щеше да е кралица на Англия. Маргарет зърна ликуващите и махащи с ръка тълпи, преди каретата да прелети край тях и да навлезе в алеята, която водеше през ширнали се гори и ниви, разорани на тъмни бразди.

Доброжелателите не прекрачваха тази невидима граница. Пътят се спусна надолу и тя видя пред себе си и зад себе си карети, общо четиринайсет, които пътуваха заедно към църквата на абатството в далечината. Сърцето й биеше като барабан срещу плата на роклята, тя допря ръка до гърдите си и почувства ускорения му ритъм. Хенри щеше да е там, двайсет и три годишният крал. Погледът й се стрелна покрай сестра й и Фредерик и тя се напрегна да различи за първи път съпруга си. Но знаеше, че е безсмислено. Крал Хенри ще е вече вътре, предупреден от идващата процесия от карети по алеята. Може би дори я чакаше пред олтара, а Уилям е застанал до него.

Чувстваше се замаяна, боеше се, че може да припадне, преди дори да е влязла в църквата. Като видя колко е нервна, Йоланда извади ветрило и започна да й вее в лицето, а Маргарет се отпусна, като поемаше дъх със затворени очи.

Църквата на абатството беше част от много по-голям комплекс от сгради. В този ден монасите не работеха на полето, но тя видя рибарници, заградени градини и лозя, както и конюшни и дузина други сгради. Не разбра как слезе от каретата, подкрепяна от Фредерик, който хукна от другата страна да поеме реката й.

Предните карети бяха опразнени и макар мнозина от гостите да бяха влезли вътре, пред входа на църквата все още имаше много хора, които се усмихваха и разговаряха помежду си. Видя Дери Бруър, застанал близо до херцога на Йорк. Дери й махна с ръка, докато тя се завтече напред със сестра си и цялата свита след нея. Видя как той каза нещо на Йорк и лицето му се вкамени. Маргарет приближи входа на църквата и всички влязоха вътре в полумрака като гъски, подгонени от гъсарката — така тя остана насаме със сестра си и свитата си.

— Каква благословия е, че си тук, Йоланда — каза й тя разчувствано. — Нямаше да е приятно да стоя тук сама.

— Пфу! Трябваше татко да е на моето място, ама той пак обикаля да си търси глупавите титли. Никога не е доволен. Моят Фредерик казва… Не, това няма значение днес. Само съжалявам, че мама не е тук с нас, но татко настояваше тя да остане и да се грижи за Сомюр. Но тя те споменава в молитвите си, Маргарет. Можеш да си сигурна в това. Готова ли си да видиш своя крал? Нервна ли си?

— Да… и да, наистина. Направо ми е замаяна главата. Само постой с мен да си взема въздух. Тази рокля е прекалено тясна.

— Пораснала си от миналото лято, Маргарет, това е причината. Преди не беше тясна. Виждам наченки на гърди и съм готова да се закълна, че си по-висока. Може би е истина, че английското месо ти се отразява добре.

Тя намигна, а Маргарет зяпна и поклати глава.

— Направо ме шокираш, сестро. Да си правиш такива шеги, докато аз чакам да ме омъжат!

— Според мен е най-добрият момент — весело отвърна Йоланда. И премина на английски с искрящи очи: — Сега, по дяволите, хайде да се омъжваш вече.

— Не се казва така — усмихна й се Маргарет. Пое си пак въздух, доколкото можеше, и наклони глава към монасите, застанали край вратата. Вътре напомпаха меховете и най-сложното съоръжение на света произведе налягане. Първите тонове се разнесоха сред църковното паство и всички се обърнаха като един, за да видят как влиза булката.

 

 

Барон Жан дьо Рош беше щастлив човек, макар че дори брендито не можеше да притъпи порива на студения вятър. Пролетта идваше, чувстваше го. Никой не воюваше през зимата. Преди всичко бе практически невъзможно да храниш придвижваща се армия през студените месеци, но и времето бе твърде сурово за водене на война. Ръцете вкочанясваха, дъждът се просмукваше, а и винаги съществуваше опасността хората ти просто да се вдигнат през нощта и да изчезнат. Той огледа малката си банда от грубовати рицари и се усмихна широко, показвайки розовия горен венец, където всичките му зъби бяха извадени. Мразеше ги тези зъби. Толкова силно го боляха, че ги мразеше дори след като се отърва от тях. Денят, в който се съгласи да му ги изтръгнат всичките с клещите, беше най-щастливият в живота му. Устата, пълна с кръв, и това, че трябваше да топи хляба си в мляко, беше ниска цена да се отърве от агонията. Убеден беше, че животът му тръгна нагоре след онзи ден, сякаш зъбите му, с цялата си отрова и подутини, го бяха задържали на едно място. Всмука горната си устна, докато тичаше, прегъна я над венеца и задъвка космите над нея. Беше извадил и няколко от долната страна, ама само големите отзад, които загниваха. Все още държеше предните по средата и беше усвоил усмивка, която показваше само тази правилна, жълта редичка.

Животът бе добър за човек със здрави зъби, помисли си той самодоволно. Обърна се и радостно потупа пълните дисаги зад него. Животът бе добър и за онзи, който се бе сетил да язди пред армията в Мен. А какви бяха резултатите от мародерствата по домовете в Анжу — Дьо Рош бе изумен. Сякаш англичаните не вършеха друго, освен да трупат купища монети, проклетите му алчни търговци! Той бе виждал рицари, които забогатяват за един-единствен ден и френските лордове бързо се научиха, че си струва да претърсват каруците, които бягаха от тях на север. Семействата по правило взимаха най-ценните си притежания и зарязваха останалото. Защо да губят време да трошат цяла къща, когато онези сред тях, които бяха наясно, вече бяха присвоили най-ценното? Благородниците даваха част от намереното на краля, естествено, но точно в това беше проблемът, поне що се отнасяше до Дьо Рош. Те можеха да си го позволят. Тези мъже вече бяха богати и щяха да станат още по-богати, докато приключи завладяването на английските ферми и градове.

Физиономията му се вкисна, като си помисли колко незначително е неговото богатство в сравнение с тяхното. Хората му можеха да се нарекат едва ли не псевдорицари, ако не беше флагът на неговия род. Само година преди това той бе готов да се откаже от всички тях, преди да му излезе име на съмнителен барон. Отново засмука устната си при горчивите спомени. Всички ферми на семейството му бяха отишли, за да се изплащат дълговете, малко по-малко изтичаха, година след година, докато почти нищо не му остана. Тогава откри картите, научи го един негов приятел, на когото отдавна прерязаха гърлото. Сети се за цветните дъсчици и се зачуди дали в Мен ще се намери някой, който ще иска да залага с него. Вярно, сполетя го период на лош късмет, но сега пак имаше злато, а и знаеше, че разбира играта по-добре от мнозина. С малко повече шанс можеше да удвои онова, което неговите хора му бяха спечелили. Ще откупи замъка на баща си и ще изгони стареца навън на снега заради присмеха му. И това ще бъде само началото.

Пътят под краката на малката банда се промени, от коларски стана павирана настилка, сигурен признак, че онези отпред са богати. Дьо Рош остави коня си в лек тръс, като се чудеше дали си струва риска да влиза в града. С него бяха само десетина мъже, достатъчно, за да вземат каквото поискат от някоя самотна ферма или пък малко селце. Понякога градовете можеха да си позволят да наемат милиция, а Дьо Рош нямаше желание да влиза в истинска битка. И все пак не беше престъпник, когото издирват за нещо. Представляваше просто предния авангард на победната френска армия. На около четирийсетина мили напред, преди останалите му сънародници да успеят да присвоят всички най-добри трофеи, той взе бързо решение. Можеше поне да хвърли поглед на местните английски търговци и да прецени дали ще дадат прекалено силен отпор на хората му.

— Към града — извика на останалите. — Ще поогледаме набързо и ако е тихо, ще видим какво можем да намерим. Ако има стража или милиция, ще намерим добра странноприемница за през нощта като всички други прашни пътници.

Мъжете бяха изнемощели след поредния ден на път, но се придвижваха сред разговори и смях. Част от златото и среброто щеше да стигне и до тях, а пък предната вечер бяха открили ферма с три сестри. Дьо Рош си зачеса чатала при тази мисъл. Надяваше се да не е прихванал пак въшки. Мразеше да му бръснат и пърлят гениталиите. Разбира се, той първи отиде при сестрите, както си му е редът. Мъжете му щяха да разправят истории от това преживяване месеци наред и той се подсмихваше, когато приказките им ставаха все по-необуздани и разкрасени. Настоял бе да подпалят фермата, когато напуснаха сутринта. Живи свидетели можеха да му причинят неприятности, но още една опожарена сграда нямаше да направи впечатление на армията, която идеше зад тях. Един бог знаеше за техните безчинства.

Видя как Албер приближава с коня си. Старецът беше в семейството му открай време, обикновено като градинар или треньор на коне, но Дьо Рош помнеше как беше вършил и някои по-специални услуги на баща му. Албер не носеше доспехи, но имаше дълъг нож, почти колкото меч и, — както баща му преди него, — Дьо Рош смяташе, че има полза от него при трудни обстоятелства.

— Какво има, Албер? — попита го.

— Тук наблизо имах една леля, когато бях момче. На няколко мили на запад има замък с войници.

— Е, и? — рече Дьо Рош намръщен. Не биваше слуга да поставя под съмнение куража му, особено пред мъжете.

— Моля да ме извините, милорд. Просто исках да ви уведомя, че няма да е толкова лесно като при фермите и жените.

Дьо Рош премига. Нима това беше обида? Не можеше да го повярва, но Албер определено го гледаше с лоши очи.

— Трябва ли да ти напомням, че нашето малко пътуване не е повече от онова, което англичаните ще получат от краля и армията му? Можели са да си тръгнат, Албер. Мнозина вече са го сторили всъщност. Тези, които остават, са незаконно пребиваващи, всеки мъж, жена и дете. Не! Като имаме предвид, че са се разбунтували срещу волята на собствения си крал, те са предатели, Албер. Ние вършим Божа работа.

Докато говореше, групата му мина край един фермер, застанал с приведена глава. Каруцата му беше натоварена с купчина ряпа и неколцина от мъжете се пресегнаха и си взеха от нея. Селянинът изглеждаше ядосан, но си знаеше интереса и мълчеше. Някак си тази гледка успокои кипналия у Дьо Рош гняв. Спомни си, че Албер не се беше възползвал от правото си върху жените предната вечер и реши, че слугата му го критикува.

— Язди накрая, Албер. Аз не съм дете, та да ми се заканваш с пръст.

Албер сви рамене и отдръпна коня си настрана, за да минат другите напред. Дьо Рош продължи, все още гневен от нахалството му. Ето този няма да спечели от богатствата на Мен, помисли си. Когато се върнеха в армията, той се закле, ще остави Албер да проси за храната си въпреки дългите години, които беше служил на семейството.

Стигнаха покрайнините на града, когато слънцето вече се бе наклонило на запад — кратък зимен ден с дълга нощ, преди отново да го зърнат. Дьо Рош беше уморен и вече се потеше, макар че настроението му се повиши, като видя цветната табела на една кръчма, която се полюшваше на вятъра. Той и хората му предадоха конете си на конярите, хвърляйки ези-тура за онзи, дето щеше да остане с тях, докато другите се наспят хубаво. Дьо Рош ги поведе вътре и с висок глас извика за храна и вино. Не забеляза как детето на собственика излезе само минути след това, хуквайки с все сила към града, сякаш дяволът го преследваше по петите.