Сол Дейвид
Най-големите гафове в света на военното дело (2)

Глава 1
Некадърно управление

Изглежда, че некадърните генерали имат общи черти. Напредналата възраст и физическата невъзможност да се справят с поставените им задачи са две от тях, въпреки че генерал Маклилън — един от героите в тази глава, е бил само на тридесет и пет годишна възраст и в превъзходно здраве, когато поел командването на войските на Съюза в Антиетам.

Но още по-сериозен проблем бил липсата на опит в командването на военни действия. От шестимата описани тук генерали само един, генерал Маклилън (отново!), бил командвал по-рано в битка войсково формирование по-голямо от батальон, но резултатите от нея все пак били двузначни. Останалите генерали изкарали кариерите си, занимавайки се с персонала или в щабовете, или били мобилизирани в армията по спешност, доста след пенсионирането си. Такава наивност по време на война води само до колебливост и прекалена предпазливост във военните действия. Резултатите се изразяват в пропуснати ползи и накрая в катастрофа.

Елфи Бей и отстъплението от Кабул

Един от най-забележителните примери за некадърно командване е от 1842 г. по време на Първата афганистанска война (1838–1842 г.). Главнокомандващ тогава бил генерал-майор Уилям Елфинстоун, по-известен като Елфи Бей. „Неговото малодушно и страхливо поведение, — написал фелдмаршал сър Жералд Темпъл, — доведе до един от най-катастрофалните епизоди в историята на нашите войни срещу азиатците дотогава.“

Всичко започнало три години по-рано, когато заради сигурността на Индия британците нападнали Афганистан и свалили от власт емира Дост Мохамед, защото се стремял към съюз с Русия. На негово място поставили покорния, но непопулярен сред народа си бивш управник — шах Шуджа. Въстанието било неизбежно. Генерал-лейтенант сър Джон Кейн, тогава командващ британската армия, предвидил избухването на въстание до есента на 1839 г. „Мога да те поздравя, че напусна страната, — казал той на един от подчинените си, — но помни ми думите, много скоро тук ще настъпи значителна катастрофа!“

Отначало всичко изглеждало спокойно. Войниците дори довели в Кабул своите семейства и гарнизонът водел живот, типичен за индийска военна база: с концерти, конни надбягвания, пързалки и състезания по крикет. Когато от Индия пристигнал и харемът на шах Шуджа, британците се почувствали достатъчно сигурни да напуснат крепостта на града „Бала Хисар“ и да настанят там семейството на шаха. Това била първата от поредицата фатални грешки.

Преместването на войските във временните войнишки жилища в полето извън крепостта било фатална грешка. Земята била ниска и блатиста, заградена от всички страни от хълмове и фортове. Между нея и града имало много овощни и други градини, поливани от напоителните ями. Поради това мястото било неудобно за бързото придвижване и маневриране на войските и артилерията.

Разположението на войнишките жилища в правоъгълник, обграден отвсякъде от ниски крепостни заграждения и тесни канавки, не можело да бъде по-зле избрано. Периметърът, който трябвало да бъде охраняван, бил дълъг около две мили и бил твърде голям, за да бъде защитаван от войските в гарнизона. Освен това част от укреплението била силно издадена на север, което я правела много уязвима. Но най-фатален в случая бил фактът, че по стечение на обстоятелствата командният щаб на войските бил разположен извън територията на този правоъгълник.

Мъжът, отговорен за некадърното разположение на защитните укрепления и временните войнишки жилища, бил предшественикът на Елфи Бей, генерал-майор Уилоуби Котън. Единственото обяснение е неговото самодоволство, което проличава в обръщението му към Елфи Бей при предаването на командването: „Няма да имаш никаква работа, тук всичко е спокойно.“

Но явно това място изисквало повишено внимание. Брожението, предизвикано от клана Дурани, било потушено в зародиш през януари 1841 г., благодарение решителните действия на генерал-майор Уилям Нот, твърд и безцеремонен офицер, тогава командващ военния гарнизон в Кандахар. Но Нот бил пренебрегнат като заместник на Котън в Кабул. Причина за това бил чепатият му характер и неуважение към шах Шуджа. Не помогнало дори това, че бил „индийски“ офицер, назначен в армията на Източноиндийската компания.

От друга страна, Елфи Бей бил кралски офицер с почти безукорни препоръки. Баща му бил внук на десетия барон Елфинстоун и директор на Източноиндийската компания, а братовчед му бил губернатор на Мадрас. Елфи Бей служил при дука на Уелингтън, като се отличил в Заливната кампания и при Ватерло.

През този период той бил в армията на половин щатна длъжност и до 1839 г. не заемал активна военна служба, докато не бил изпратен в Индия за командир на Бенарската дивизия. Когато поел този пост, Елфи Бей бил на шестдесетгодишна възраст: страдал от лошо храносмилане, имал проблеми с уринирането и силна подагра, от което едва ходел. Затова се опитал да отклони оказаната му висока чест. Но лорд Акланд, тогава генерал-губернатор на Индия, под натиска на конната гвардия в Лондон (щаба на британската армия), не отменил назначението. Когато Нот узнал за назначението му, той отхвърля Елфи Бей с мотива, че бил „най-некадърният войник, който може да съществува в редиците на офицерите от съответния ранг“.

Най-после Елфи Бей пристигнал в Кабул през април 1841 г. и веднага легнал болен с висока температура и ревматичен шок. Едва през юли здравословното му състояние започнало да се подобрява. Докато бил на легло, той написал до родственика си лорд Елфинстоун следното писмо: „В момента чувствам болки в китките, глезените и колената и ако лекарската комисия ми препоръча, ще се обърна към лорд Акланд с молба да бъда освободен от тази длъжност… Оставането ми тук ще бъде безполезно за обществото и болезнено за мен.“

Но събитията го връхлетели. През август 1841 г. администрацията на лорд Мелбърн била сменена от консерваторите на Робърт Пийл. Опасявайки се, че авантюрата в Афганистан щяла да усложни разклатеното икономическо положение в Източноиндийската компания, Пийл наредил да се направят спешни икономии. Сър Уилям Макнатън, тогавашният британски пълномощник в Кабул, направил необходимото и през септември 1841 г. намалил наполовина субсидиите на източното племе гилзаи, което тогава контролирало движението на стоки за и от Индия — през прохода Кибер и Джалалабад. Ответната им реакция била да нападнат веднага следващите товари със стока за Индия. Но Макнатън, притеснен да не се забави назначаването му за губернатор на Бомбай, омаловажил значението на тази заплаха. Племето гилзаи, писал той на лорд Акланд „просто вдигат много шум заради отчисления, които направихме в заплащането им, но ще бъдат жестоко наказани за престараването си“.

По-късно, за да спести някое и друго пени, Макнатън намалил още повече присъствието на англичаните в Кабул, настоявайки бригадата на полковник сър Робърт Сейл, щом приключи мандата си в Афганистан, да премине през земите на племето гилзаи и да се срещне със сменящия я гарнизон в Пешавар, вместо да накара смяната да се върне през Индия. Накрая лорд Акланд отстъпил пред молбите на Елфи Бей да бъде освободен от длъжност поради невъзможността да изпълнява задълженията си. На Елфи Бей било разрешено да се върне в Индия, когато Нот пристигне от Кандахар, за да го замести. Но вече било късно за тази промяна. На път за Пешавар, бригадата на Сейл била разгромена от племето гилзаи и не след дълго цялата държава била обхваната от въстанието.

Експлозията в Кабул избухнала призори на 2 ноември 1841 г. с атаката на местните хора срещу Английската резиденция. Когато новината дошла във войнишките укрепления, Елфи Бей не можел да предприеме решителни действия. Той на два пъти отменил заповедта си към своя заместник, бригадния генерал Джон Шелтън, да поведе войските към крепостта „Бала Хисар“, над Кабул, с мотива, че шах Шуджа контролирал положението там. Но всъщност войниците на шаха били обградени от въстаниците в тесните улици на града и когато Шелтън пристигнал в крепостта, било много късно да се намеси. Политическият офицер на кабулската армия — Александър Бърнс, бил заловен при опита му да избяга преоблечен в местна носия и насечен на парчета.

Започнала обсада и повече от 4500 войници от британските войски и от войските на Източноиндийската компания, както и 12 000 души помощен персонал, се озовали затворени в неблагоприятна отбранителна позиция. Тяхното затруднено положение станало още по-тежко, когато фортът на командния щаб паднал в ръцете на въстаниците на 5 ноември 1841 г.

През цялото това време Елфи Бей се държал като оттеглил се офицер. Непопулярен сред афганистанците и сред своите хора, той търсел съвети от офицерите си и бил в „постоянно колебание; клонял към едно мнение, а след това към коренно различно; решавал да действа, но после се отказвал“.

На 6 ноември 1841 г. Елфи Бей информирал Макнатън, че войските нямат достатъчно амуниции, и го помолил да търси изход от положението. Всъщност, според лейди Сейл, една от пленените заедно с британските сили, войската по това време разполагала с „достатъчно барут и амуниции, за да преживее даже едногодишна обсада“!

Отначало Макнатън не обръщал внимание на генерала, като предпочитал вместо това да подкупва разни племенни вождове да прекратят въстанието. Междувременно Елфи Бей наредил на генерал Шелтън да напусне „Бала Хисар“ с войските си. Но това било голяма грешка. Армията трябвало да се присъедини към Шелтън, а не обратното. Шелтън не се и опитвал да прикрие неуважението си към колебливия си главнокомандващ, като си носел дюшек на така наречения „военен съвет“ и често заспивал на него.

Унинието на Елфи Бей плъзнало и между войниците. „Броят на песимистите в гарнизона застрашително нарасна! — написал лейтенант Винсънт Ейр. — Печалните погледи и предсказания се срещат навсякъде.“

След опита на британците да прочистят околните хълмове от афганската артилерия, завършил с поражение на 23 ноември 1841 г., бунтовниците предложили примирие. Някои се опасявали, че след унищожението на британската армия в Кабул ще бъде изпратена нова, по-голяма военна сила от Индия. Други, особено от племето на кузилбашите, не желаели да се върне на власт Дост Мохамед. Те може би щяха да застанат на страната на шах Шуджа, ако британското командване им бе предоставило по-изгодни условия. Дори хан Акбар, синът на Дост Мохамед, съзнавал, че трябвало да бъдат внимателни, в случай че британците решели да отмъстят на неговия баща в изгнание.

Подкрепен от Елфи Бей, Макнатън се съгласил с оттеглянето на британците от територията им, както и с възстановяването на Дост Мохамед на власт. В замяна на това поискал гаранции, че афганците няма да се съюзяват с други чужди сили, като имал предвид Русия. Но тогава той допуснал грешката да играе двойна игра, като започнал пак да преговаря в търсене на по-изгодни условия с онези племенни вождове, които се страхували от завръщането на авторитарния режим на Дост Мохамед. Двуличието му било разкрито от Акбар и племенните вождове, застъпници на твърдата политика, в резултат на което те примамили пълномощника извън укрепленията на 23 декември 1841 г., с уверението, че ще договорят новите условия. Вместо това го убили заедно с офицерите му, като закачили обезглавеното му тяло на един ченгел за месо на централния пазар в града.

Въпреки че убийствата били извършвани пред войнишките укрепления, никой не се опитвал да ги предотврати. По-късно Елфи Бей заявил за свое оправдание, че предположил, че Макнатън „отишъл към града по работа“, а не да преговаря с племенните вождове. Когато истината излязла наяве, разтрепераният от страх генерал приел обяснението на Акбар, че виновни за убийството са племето гилзаи. Освен това Елфи Бей и неговите старши офицери вече загубили всякакво желание за каквито и да било военни действия — изглежда, смятали, че преговорите са единственото решение на възникналия проблем.

Младшите офицери искали отмъщение. Майор Елдрид Потингер, който след убийството на Макнатън станал „старши политически офицер“ (като местен жител), настоявал да се нападне Кабул, тъй като войските, безкрайно ядосани от убийствата, „без съмнение щели да щурмуват и превземат“. Когато Елфи Бей възразил и се изказал в полза на мирните преговори, Потингер заявил, че на Акбар не можело да се вярва и че единственият начин да спасят честта и армията си бил или да отидат в „Бала Хисар“ и да останат там до пролетта, или да изоставят багажа си и да си пробият път до Джалалабад. Военният съвет на старшите офицери се съгласил с Елфи Бей, като обявил предложенията на Потингер за непрактични.

В новогодишния ден валял сняг. Тогава било подписано споразумението с Акбар и афганските вождове. Британците щели да напуснат Афганистан с въоръжена охрана, която да ги предпазва от враждебните племена по пътя. Договорено било да вземат само шест артилерийски оръдия и три тежки картечници, пренасяни на мулета. Останалото снаряжение щяло да бъде оставено във военните складове.

На 6 януари 1842 г. индийската армия отчаяно напуснала войнишките укрепления. От цялата 4-хилядна армия една четвърт била съставена от европейци, членове на 44-ти полк на Кралската конна артилерия. Останалите три четвърти включвали индийски войници от армията на Източноиндийската компания и членове на пехотата и кавалерията на Шуджа. Те били придружавани от 30 европейски жени и деца и от 12 000 души помощен персонал. За да стигнат до крайната цел на похода, трябвало да изминат повече от 80 мили през снежните дефилета и проходи, във владенията на враждебните племена.

Въпреки уверенията, че ще бъде защитавана, колоната била заплашвана още от самото начало на похода. Виейки като вълци, афганистанските конници крадели багажа и посичали изостаналите от колоната хора. Снегът бил покрит от кървавата следа, оставена от мъртвите тела и разпръснатите им лични вещи. До падането на нощта групата изминала едва шест мили. По-голямата част от багажа била загубена и в тази връзка лейди Сейл написала: „Нямахме палатки, останали бяха само две или три плащаници. Всички изравняваха снега, доколкото могат, за да направят удобно място за лягане върху него. Вечерта и нощта бяха изключително студени. Нямаше храна за мъжете, нямаше и животни за ловуване.“

На зазоряване много умрели от премръзване, а болшинството били обезверени. Страдали най-вече индийските войници, защото Елфи Бей пренебрегнал предложението на Потингер да нарежат чуловете за коне предварително и да ги използват вместо одеяла, за да се предпазват от студа. Нарушението на дисциплината било неизбежно. Много преди да тръгне ариергардът, стотици войници и членове на помощния персонал избягали от лагера, а повечето от войските на Шуджа дезертирали.

Сутринта ариергардът бил мощно атакуван и трите оръдия били изоставени в суматохата. Тогава се появил Акбар с 600 конници и заявил, че те били обещаният въоръжен ескорт. Като причина за досегашния неуспех на похода той посочил преждевременния му старт. Той предложил колоната да спре за един ден и да се раздели, за да съберат дърва за огрев и храна и да бъдат разпръснати мародерите. Елфи Бей се съгласил. Шелтън, който остро се противопоставил на това, заявил: „Още един изгубен ден, който да позволи на врага да се прегрупира.“

През следващата нощ, когато температурата паднала под минус десет градуса, положението станало още по-трагично. Тъй като вече им било все едно, доста войници запалили личните си вещи и униформите си, за да се сгреят. За два дни успели да изминат едва десет мили.

На следващата сутрин обезверената колона достигнала до страховития проход Курд в Кабул, дълъг пет мили и ограден от високи планински зъбери. Отначало всичко вървяло добре. Войниците от 44-ти пехотен полк застанали с ножовете си при входа към прохода, а през това време кавалерията разпръснала група вражески конници, навъртащи се наблизо. Но когато колоната с цялата си бойна сила, влязла навътре в прохода, чакащите от другата страна въоръжени гилзаи пренебрегнали предупредителните викове на Акбар и открили огън. Целият строй се разпръснал, когато хиляди се разбягали в паника. Лейди Сейл била простреляна в китката, но избягала с коня си заедно с двадесет и една годишната си дъщеря Александрина. Придружавайки нередовната кавалерия в авангарда, двете били с тюрбани и пущини, подобни на местните, за да не привличат вниманието. Капитан Стърт, съпругът на Александрина, бил смъртоносно ранен. Равносметката на събитието била 3000 мъртви „оставени“ в прохода, повечето лагерници и помощен персонал.

На следващия ден Акбар предложил да закриля семействата на войниците от английската армия, като им обещал да язди на един ден разстояние след тях. Елфи Бей се съгласил. Той дори изпратил съпрузите им да ги убедят в почтеността на Акбар.

На петия ден, когато повечето индийски войници вече страдали от премръзване, европейците били единствената останала ефективна войска. На две мили отвъд лагера им, в тясното дефиле Тунги Тарики, афганците настървено ги атакували. Авангардът на войниците от 44-ти пехотен полк, една кавалерийска рота и едно от оръдията на конната артилерия, направил пробив, макар и с цената на тежки жертви. Останалите били посечени. На много от тях им прерязвали гърлата, както си лежали беззащитни на снега. През същата нощ Шелтън посъветвал да бъде извършен извънреден преход и Елфи Бей веднага се съгласил. Живи били едва 450 войници и 3000 лагерници.

На 11 януари 1842 г. останките от войската си пробили път до село Джугулук, а на следващата сутрин Елфи Бей приел поканата да участва заедно с Шелтън в съвещание в разположения наблизо лагер на Акбар. Преговорите се проточили цял ден, тъй като Акбар се опитвал да подкупи вождове от племето гилзаи, за да осигури коридор за измъкване на британците. Като уверил Елфи Бей, че всичко било уредено, той не му разрешил да си възвърне командването. Обаче в негово отсъствие бригадният генерал Анкетил, вече старши офицер в колоната, решил да продължи похода по тъмно.

Като открили, че върхът на прохода бил блокиран с бариери, бодливи дъбови дървета, мъжете отчаяно се борели да си пробият път. Това вдигнало афганците на крак, като едни започнали да стрелят от фланговете, а други се втурнали напред с извадени ножове. Накрая успели да пробият дупка в бариерата, много британски войници били убити от своите и прегазвани от конете. „Объркването беше ужасно“, написал Уилям Брайдън, военен лекар, който служил във войските на Шуджа.

Само осемдесет мъже пробили блокадата, включително и Брайдън, като едва четиринадесет конници се измъкнали невредими. На зазоряване на 13 януари, пехотинците стигнали до село Гандамак. Те имали само двадесет мускета и два снаряда на парчета. Заобиколени от враждебните селяни, те се съгласили да преговарят, но били принудени да се бият, когато последните се опитали да им отнемат оръжията. Само шестима войници от 44-ти кралски полк оцелели след опита да ги превърнат в затворници.

Междувременно отрядът на доктор Брайдън, яздейки напред, пристигнал във Футехабад, на 15 мили от Джалалабад, където било безопасно. Там, прекалено изтощени, те глупаво приели предложената им вода и храна. След извършеното предателство от местните жители, едва петима от тях избягали, но четиримата скоро били заловени и убити. Само Брайдън се спасил. Вече тежко ранен, той преживял още три атаки, при които ръката му била отрязана, а конят му прострелян в слабините, преди да стигне до британския форт в Джалалабад. От 16 000 мъже и жени, които напуснали Кабул, успели да се спасят неколцина, като Брайдън бил единственият европеец.

Афганското въстание било резултат от поредица сериозни грешки, допуснати от британските военни и политически лидери. Но след като започнало, само един носи вина за превръщането му в тотална катастрофа: Елфи Бей. Един енергичен, решителен и динамичен мъж, като генерал Нот, е можел да спаси гарнизона в Кабул, като потуши въстанието или като отиде на сигурно място в „Бала Хисар“. Елфи Бей не направил нито едното, нито другото. Напротив, неговата отстъпчивост и толерантност само окуражили въстаниците и обезверили собствените му войски. Дори когато станало ясно, че не може да се вярва на Акбар и неговите последователи, той продължил политиката, унищожила собствената му армия. Поне трябвало да направи така, че да не избият хората му в капан.

Все пак Елфи Бей заслужава снизхождение. Той не бил нито физически, нито духовно готов за работата, за която бил назначен. Дори съобщил това на лорд Акланд. Но вместо да избере друг командващ, като генерал Нот например, лорд Акланд, под влиянието на генерал лорд Фитцрой^[1] Съмърсет от конната стража, избрал генерал Елфи Бей. По-късно, титулуван като лорд Раглан, генерал лорд Фитцрой Съмърсет щял да изиграе важна роля в събитията, в които участвала Леката бригада. Той имал пръст в две от големите военни катастрофи в английската военна история.

Лорд Раглан и битката на леката бригада

Няма друга военна грешка, която по-добре да илюстрира аматьорството на ранната Викторианска армия от щурма, предприет от Леката бригада през октомври 1854 г. Най-голямата вина за нея носи фелдмаршал лорд Раглан, главнокомандващ британските войски в Крим.

В годините, когато постовете били спечелвани, а издигането в длъжност зависело от титлите, благосъстоянието и влиянието на кандидатите, лорд Раглан имал късмета да се роди като единадесетия^[2] син на петия дук на Бюфорт. Но му липсвал опитът, необходим да командва армия. Повечето от неговите петдесет години служба включвали предимно работа с персонала и армейския щаб, като отначало той бил адютант, а после и военен секретар на дука на Уелингтън. И макар че по-късно служил и в конната стража, лорд Раглан никога не бил командвал военно формирование по-голямо от батальон. Неговите шестдесет и пет години и загубената ръка в битките при Ватерло едва ли са били еталони за препоръки при издигането му в службата.

Обаче той говорел френски, езика на дипломацията, а правел и добро впечатление с уравновесения си миролюбив характер. И двете качества можели да му помогнат лесно да поддържа сърдечни отношения с френските и турските съюзници. Също така бил взет предвид фактът, че лорд Раглан получил уроци по генералско поведение от своя велик учител и настойник — сър Уелингтън.

Неговите старши офицери не притежавали и тези качества. От шестимата дивизионни генерали само двама преди това командвали военни бригади и само един от тях — тридесет и пет годишният дук на Кеймбридж, бил по-млад от шестдесет години. Но той бил братовчед на кралица Виктория и никога не бил воювал. Но още по-малко заслужавали постовете си петимата адютанти на лорд Раглан, понеже четирима му били племенници, а петият бил мъж на негова родственица. Никой от тях нямал предишен опит в армията.

Освен това имало проблем с войската. 25-хилядната армия била съставена от разнородни полунезависими военни корпуси. Само пехотата и кавалерията били под прякото командване на лорд Раглан. Някои от самостоятелните полкове и батальони вече имали предишен опит от военни действия, даже на бригадно ниво. По онова време смятали, че битките трябва да се провеждат в сгъстен боен ред, заедно с повтарящи се строеви обучения, които ги предхождали.

Кримската война избухнала заради спор относно опеката на свещените места в Йерусалим. Този спор предизвикал Русия да предяви претенциите си за покровител на всички хора, принадлежащи към Православната християнска църква на територията на Османската империя. Когато турците отказали да се съгласят с това, военният конфликт станал неизбежен.

Но по-дълбоката причина за конфликта била увереността на Русия в неизбежното разпадане на Османската империя (руският цар Николай I я наричал „болният човек на Европа“) и в желанието й да бъде първата, която да постави ръка върху останките й (руснаците се стремели към завладяването на стратегическия град Константинопол).

Англия и Франция били твърдо решени да не допуснат повече разрастването на Русия към Близкия Изток, за да не се наруши балансът на силите на Балканския полуостров. Това щяло да позволи на Русия да изпрати военни кораби в Средиземно море.

Отначало, за да пресекат пътя на Русия към Константинопол, Съюзническите войски дебаркирали на територията на България. Но когато руснаците се оттеглили оттам, Съюзниците решили да предприемат по-строги наказателни действия, изразяващи се в решението им да разрушат руската морска база Севастопол, разположена на Кримския полуостров. Десантът започнал през септември 1854 г. и за няколко седмици Съюзниците победили руснаците в битката при Алма, като обсадили великото пристанище. Скоро обаче полевата армия на руснаците била подсилена и веднага се появила възможната заплаха за обсаждащите да се превърнат в обсадени.

За място, откъдето да снабдяват войските си с провизии, англичаните избрали малкото пристанище Балаклава, на десет мили югоизточно от Севастопол. То било разположено на открития десен фронт на Съюзническите войски и лорд Раглан изпратил в равнината пред него една кавалерийска дивизия да го защитава. Освен това наредил да се започне изграждането на редути по протежение на Високия път, които представлявали редица от могили, разположени в посока от изток към запад, разделящи равнината на две долини: южна и северна. На източната част се издигала стръмна и отвесна скала, позната като Сапунѐ Ридж^[3], която се спускала до Херсонското плато и оттам до Севастопол. Именно от Херсонското плато Съюзниците провеждали обсадата.

На 24 октомври 1854 г., седмица след започване на бомбардировките над Севастопол, лорд Раглан получил от един татарски (местен кримски) шпионин съобщение, че руснаците се готвят да нападнат Балаклава с 28-хилядна армия. Въпреки това той не укрепил защитата на застрашеното пристанище, независимо че два от редутите още не били довършени, а останалите били охранявани само от 1400 турски войници, които никога не били виждали военни действия. Само три редута били добре защитавани от артилерията. Потвърждавайки, че получил сигнала за готвеното нападение от татарския шпионин с думите „много добре“, лорд Раглан поискал и занапред „да му се докладва за всяко ново нещо“.

Този пропуск се допълвал и от недоверието на лорд Раглан към шпионите, защото вече бил получавал „няколко фалшиви сигнала“. Освен това той не желаел да въвлича слабата си армия във военни действия при Севастопол. Каквато и да е била причината за тази реакция, тя щяла да струва скъпо на кавалерията.

На другия ден призори руснаците атакували Високия път. За четири часа четирите укрепени редута били превзети, а техните защитници се разбягали през южната долина. Застанал до ръба на платото Сапунѐ Ридж, за да види бедствието, лорд Раглан незабавно заповядал две пехотни дивизии да се придвижат към равнината. Нито една дивизия обаче не пристигнала навреме, за да повлияе на сражението. Сега на бойното поле между руската армия и Балаклава останали само 1500 кавалеристи, един слаб пехотен батальон, 93-та шотландска дивизия от 550 души и един разколебан турски батальон.

Наблюдавайки безпомощно битката отвисоко, лорд Раглан можел да види как руската кавалерия, наброяваща повече от 2500 войници, се придвижвала нагоре по северната долина. Тяхната цел била Балаклава.

В този критичен момент Уилям Хауърд Ръсел, военен кореспондент на „Таймс“, наблюдавайки безръкия командир на армията, написал: „Лорд Раглан беше смутен. Нямаше и следа от божественото спокойствие, което му приписваха неговите поклонници. Загриженият му вид, изразен в начина, по който местеше очилата си, докато разговаряше с генералите си Ейри, Есткорт и останалите хора от персонала му, ми показа, че той беше в «беда».“

Спасението дошло от две незабравими акции. Първо шотландските планинци на Ръсел отблъснали в сражение четири ескадрона на руските хусари, а след това Тежката бригада влязла в бой с руската армия и я изблъскала постепенно назад до Високия път.

Последвало успокоение на обстановката, след като руснаците се укрепили на три от страните на северната долина. Тяхната кавалерия се оттеглила до източния край и се разположила зад една батарея на Казашката армия, но пехотата им още контролирала Високия път и Федюхинските хълмове на север. Те се намирали там, където в устието на долината Леката бригада по-късно щяла да влезе в сражение.

Лорд Раглан искал да се възползва от предимството, спечелено с отстъплението на руската кавалерия, за да си възвърне контрола върху Високия път. Но още нямало сигнали от приближаващата се в подкрепление пехота. Затова той издал следната заповед (позната като Третата заповед) на генерал-майор граф Лукан, командващ кавалерийската дивизия: „Кавалерията да се придвижи напред и да се възползва от всички възможности, за да си възвърнем обратно контрола върху Високия път. Тя ще бъде подкрепена от пехотата, която вече е тръгнала на път. Придвижвайте се откъм два фронта.“

Получавайки заповедта, Лукан помислил, че лорд Раглан не желаел да предприема атака, преди да е пристигнала пехотата, но не било така. Това тълкуване на заповедта било оправдано, поради неточната подредба на думите и факта, че било срещу всички правила на военното дело да изправиш кавалерия срещу пехота и артилерия без допълнително подкрепление. Вследствие на това, Лукан разположил Леката бригада в северната долина, а Тежката бригада — в южната. Те били готови да атакуват Високия път откъм два фронта веднага щом пристигнела пехотата в подкрепление.

Тъй като времето напредвало, лорд Раглан ставал все по-нервен. Той бил убеден, че руският боен дух е изгубил силата си след отстъплението на кавалерията им, и след една атака към Високия път руснаците щели да отстъпят. Но Лукан не помръдвал. Внезапно един от наблюдателите на лорд Раглан възкликнал: „Господи, те прибират оръжията!“

Уверени в себе си, руснаците докарали коне с ласа и инструменти, за да приберат оръдията, разположени в три от превзетите британски редута. Знаейки, че Уелингтън — неговият кумир — никога не е губил оръжие, лорд Раглан се обърнал към своя генерал-майор сър Джеймс Ейри и му продиктувал следната заповед за Лукан (известна на историците като Четвъртата заповед): „Лорд Раглан желае кавалерията бързо да се придвижи към фронта, да последва врага и да се опита да попречи на руснаците да изнесат оръдията. Кавалерийската конна артилерия може да те придружи. Френската артилерия е от лявата ти страна. Незабавно.“

Като проверил още веднъж словореда на текста, лорд Раглан връчил заповедта на капитан Луис Едуард Нолън, адютант на генерал Ейри и най-добрия ездач във войската. Да се даде заповедта на Нолън било крайно неблагоразумно, като се има предвид раздразнителният му характер и фактът, че открито показвал презрение към командира на кавалерията. Щом като Нолън се спуснал към отвесния склон, лорд Раглан извикал след него: „Кажи на лорд Лукан кавалерията да атакува незабавно.“

След няколко минути Нолън намерил Лукан, който се намирал между двете си бригади, и му връчил заповедта. Лукан бил ужасѐн. Сега му било наредено да прибере оръдията, но без да разчита на подкрепа от пехотата. Забелязал, че се двоуми, Нолън му казал остро: „Лорд Раглан издаде заповед кавалерията да атакува незабавно.“

Намирайки се на по-ниско място от това на лорд Раглан, Лукан не можел да види, че оръдията били изнасяни от редутите. Би ли могъл главнокомандващият да има различна цел? „Да атакувам ли!? Какво да атакувам? Какви оръдия, сър?“, поискал да знае Лукан.

С императорски жест на ръката си, посочвайки в неопределена посока към редутите, Нолън проговорил: „Там, господарю мой, е Вашият враг! Там са Вашите оръдия!“

Но Лукан приел, че Нолън сочел към далечния край на северната долина, където ясно се виждали казашките оръдия, а слънцето си играело по полираната гладка повърхност на цевите им. Предполагайки, че лорд Раглан иска той да влезе в сражение надолу по долината, Лукан наредил на кавалерията си да се приготви за действие.

Когато го попитали след два дни, той признал, че задачата му била „да попречи на врага да изнесе оръдията, изгубени от турските войски“. Поради това все още е мистерия защо той в крайна сметка изпратил Леката бригада надолу по долината, вместо към Високия път. Едно от вероятните обяснения е, че комбинацията от безочливия жест на Нолън и пропускането на „Високия път“ в текста на четвъртата заповед го е накарала да предположи, че Раглан е искал да се придвижи надолу по долината, като единствен начин да се спасят оръдията.

Всъщност истинското намерение на лорд Раглан било да изпрати срещу пленените редути кавалерията, без подкрепа от допълнителна пехота, като считал тази акция за по-малко самоубийствена. В тази връзка Ръсел написал: „Не разбирам как Леката бригада би могла да се справи със задачите, които й поставил лорд Раглан. Оръдията били разположени в първи, втори и трети редут. Първият бил недостъпен за конници, а да се опитват да атакуват и превземат втори и трети редут пред очите на пехотната артилерийската и кавалерийската руска сила, които ги пазели, щяло да бъде невероятно донкихотовско начинание.“

Хвърляйки жребия, Лукан направил своите последни планове. Леката бригада щяла да води напред, а Тежката бригада щяла да я следва в подкрепление. Но знаейки, че неговият презрян зет, генерал-майор граф Кардиган, командващ Леката бригада, щял да се противопостави на тази операция, Лукан отишъл да му връчи заповедта лично. Яздейки, той стигнал до мястото, където чакал Кардиган, начело на своята бригада. Лукан му наредил: „Лорд Кардиган, Вие ще атакувате руснаците в долината.“

Последвал отговор: „Разбира се, господарю мой, но позволете да Ви доложа, че насреща си имам руска батарея, на всеки фланг имам по една руска батарея, а цялата земя е покрита от руски стрелци.“

Лукан промърморил: „Не мога да направя нищо, заповедта на лорд Раглан е Леката бригада да атакува врага.“

Считайки под достойнството си да продължи разговора, Кардиган препуснал на коня си, за да се срещне с лорд Джордж Паджет, командващ 4-ти полк на Леките драгуни. Тъй като братът на Паджет съдил Кардиган, че спял с жена му, двамата избягвали всякакви отношения помежду си, но тяхното сътрудничество било неизбежно, защото Паджет бил заместник-офицер и вторият след Кардиган по ранг в армията.

Кардиган остро заявил: „Лорд Джордж, имаме заповед да предприемем атака към фронта. Ти ще поемеш командването на втората редица и очаквам да получа твоята най-добра подкрепа, имай предвид — най-добрата ти подкрепа.“

Възмутеният Паджет отвърнал: „Разбира се, господарю мой, ще получиш най-добрата подкрепа от мен.“

След този разговор Кардиган се върнал на своята позиция, начело на бригадата. Висок и симпатичен, облечен в златиста синя туника, с тъмночервени панталони и кожена хусарска шапка; яхнал кафявия си кон Роналд бил прекрасна гледка. Зад него се нареждал офицерският му щаб в сини палта и високи хусарски шапки, а малко зад тях били разположени рамо до рамо, в две редици, водещите полкове — 17-ти Ланкерски полк и 13-ти полк на Леките драгуни. Следвал 11-ти Хусарски полк, разположен на сто ярда отзад. Последни на опашката, се нареждали войските от 8-ми Хусарски полк, разположен от дясната страна и 4-ти полк на Леките драгуни, разположен съответно от лявата страна.

„Ето, тръгва последният Бруденел!“, промърморил Кардиган, чието фамилно име било Бруденел, наредил на тромпетиста си: „Свири атака!“

676-те конници яздели все още в тръс, когато капитан Нолън се спуснал напред, изпреварвайки предната редица, крещейки и сочейки с меча си към Високия път. Осъзнал, че Леката бригада няма да завие надясно и да атакува редутите, Нолън се опитвал да направи отчаян опит да предотврати предстоящата грешка. Неразбиращ намеренията му и крайно вбесен, Кардиган предположил, че Нолън нарежда на бригадата му да се движи по-бързо. „Не, не! — изкрещял той. — Връщай се обратно в редиците!“ Но Нолън продължил покрай предните позиции на Кардиган, като постоянно крещял.

Когато ги делели само 50 ярда, между тях избухнал снаряд. Нолън издал ужасен вик, мечът паднал от ръката му, а тялото му се свило в спазъм. Конвулсивното свиване на ръката, с която държал юздата, накарало коня му да се обърне назад и да препусне в галоп между приближаващите се ескадрони на 13-та дивизия на Леките драгуни. После тялото му се плъзнало към земята. Парче от шрапнел го ударило в гърдите и пробивайки сърцето му, го убило на място. Последният шанс да бъде предотвратена трагедията бил отминал безвъзвратно.

Напредвайки, бригадата попаднала под кръстосан огън. „Адът се отвори над нас, пред нас и от всички страни, — спомня си редник^[4] Уитман от 17-ти Ланкерски полк. — Времето спря за няколкото минути, които ни се сториха часове, докато изминем миля и половина, за да стигнем до врага. Разбитите и оредяващи бойни редици се изправяха пред страшния екот от диви и свирепи викове, които се усилваха от летящите около нас куршуми и снаряди, а непрекъснатият огън от пехотата по двата фланга поваляше хора и коне.

Само няколко ярда ни оставаха, за да стигнем до казашката батарея, когато Кардиган издигна меча си и издаде последната си команда: «Внимавай! Опичай си акъла! Сгъсти се!»“

Някои от стрелците се скрили под лафетите на оръдията си, други набързо препасали саби и се пръснали в отчаян опит да се спасят. След това оцелелите от бригадата били събрани и поведени в отчаяно сражение срещу многобройните редици на руските кавалеристи, намиращи се от другата страна.

„Това беше най-ирационалното нещо, което някой някога е извършвал, — написал един руски офицер. — Те пробиха редиците ни, превзеха артилерията и след това, вместо да пленят оръдията и да напуснат с тях бойното поле, те се върнаха за нас… Спуснаха се, крещейки и сипейки проклятия. Не съм виждал подобно нещо. Изглеждаха така непобедими, че нашите войници дори започнаха да се отчайват.“

Руската кавалерия побягнала, но стигнала до виадукта в края на долината. Това препятствие ги принудило да се обърнат, за да се сблъскат лице в лице с преследвачите си. Едва сега видели численото им превъзходство: преследвачите се превърнали в преследвани. Кардиган се оттеглил на безопасно място. Петстотин руски улани се спуснали надолу от двете страни на долината и се строили пред оръдията си. Въпреки че пътят им бил пресечен, някои оцелели войници от Леката бригада успели да си пробият път и да се измъкнат.

„Вярвам, че се промъкнахме покрай тях, без да загубим пито един войник — написал лорд Паджет. — Как стана това, не знам! Ако войската им беше от английски юнаци, не смятам, че някой от нас би се спасил.“

Когато разбитите части се строили до същото поле, където преди половин час се сражавали, само 125 човека още били по конете си. Дори с взетите заложници и тези, които се завърнали, загубите били поразяващи. От 294 жертви 113 били убити, а 134 били ранени, а много други били пленени. В допълнение към този ужасяващ списък, 475 коня били убити или умрели по-късно от раните си.

Изнасяйки реч пред оживелите, Кардиган заявил с известна доза оправдание: „Това е огромна грешка, но не по моя вина.“ Кого трябва да виним? „Моето мнение е, — написал Кардиган, — че Лукан трябваше да има моралния кураж да не се подчини на заповедта и да изчака допълнителни инструкции.“

В тези думи има доза истина, но и тримата главни участници носят отговорност. Позволявайки на личното си презрение към Лукан да вземе връх, капитан Нолън се провалил в основното си задължение на щабен ординарец да осигури допълнително устно разясняване на писменото съобщение.

Лукан, от своя страна, се провалил, защото не настоял за по-подробно разяснение на задачата си. Вместо това той, изглежда, стигнал до странното заключение, че лорд Раглан искал той да спаси оръжията, като атакува най-отдалечения край на северната долина, вместо да атакува Високия път.

Без съмнение Раглан трябва да поеме най-голямата вина за случилото се. Дори и да била интерпретирана правилно, неговата последна заповед била ненужна и безотговорна. Оръдията били извадени от строя, преди да бъдат пленени, и не можели да стрелят, пехотата била на път да пристигне в подкрепление, следователно самостоятелната атака на кавалерията към Високия път щяла да струва много скъпо, ако не се превърнела в катастрофална. Но дори и да решил да се атакува, той трябвало да предвиди, че виждането на Лукан за бойните сражения е било много по-ограничено от неговото. Затова е трябвало да направи заповедта си по-категорична и конкретна, като спомене изрично в нея за Високия път.

Ненужно е да се казва, че Лукан и мъртвият Нолън били превърнати в изкупителните жертви. Лукан бил освободен от длъжност, щом отказал да поеме отговорността за случилото се. Лорд Раглан, както и Елфинстоун преди него, успял да избегне последиците от некадърното си командване при Балаклава, тъй като „навреме“ починал в Крим следващата година. Един офицер споменал като причина за смъртта му „изтощение от дизентерия, което, се засилило и от неспокойна съвест. Бедният човек!“

Маклилън в Антиетам

Битката в Антиетам на 17 септември 1862 г., позната като най-кървавия ден в историята на Американската гражданска война, била прекрасна възможност за Севера да удари решително Юга и да сложи край на конфликта между тях. Но заради нерешителността на главнокомандващия армията на Съюза, генерал-майор Джордж Брайнтън Маклилън, шансът бил пропилян и армията на Конфедерацията, под командването на генерал Робърт Е. Лий се измъкнала, за да продължи да воюва.

В началото на септември, въодушевен от победата си в Бул Ран, генерал Лий убедил Джеферсън Дейвис, президента на Конфедерацията, че идва времето да се предприеме решителна война навътре в територията на Севера. Едно нападение срещу граничния щат Мериленд изглеждало много удачно. Тъй като все повече граждани на Мериленд воювали на страната на Юга, присъствието на армията на Конфедерацията на територията на щата можело да ги убеди да се присъединят към Юга. Но по-важно било, че една победа на територията на Съюза можела да донесе европейско признание на Конфедерацията и да принуди Севера да се моли за мир.

На 4 септември изтощената, но победоносна 45-хилядната армия на генерал Лий се пръснала по поречието на река Потомак, близо до Лисбърг. Три дни по-късно Лий издал прокламация с призив Мериленд да се присъедини към Юга. Отговорът бил отрицателен и той продължил настъплението на североизток към Хаджерстаун.

За да подсигури тила си, той изпратил генерал-майор Томас Стоунуол Джаксън, известен като Каменната стена с 25-хилядна армия да плени големия гарнизон на Съюза, заедно с арсенала в Харпър Фери във Вирджиния, там където се сливат реките Потомак и Шенандоа. Бил готов да рискува и разделил войските си, защото знаел, че Поуп щял да се забави, за да реорганизира победената си армия, преди да тръгне да ги преследва.

Но генерал Лий преценил ситуацията, без да има предвид способностите на тридесет и пет годишния генерал-майор Джордж Маклилън, новия главнокомандващ армията на Съюза. На 5 септември Поуп бил освободен от длъжността главнокомандващ и армията му от Вирджиния била присъединена към 90-хилядна армия на Потомак. Въпреки че не било официално обявено, Маклилън изпълнявал функциите на командващ военните сили на Съюза в околностите на Вашингтон и поради липсата на по-достоен кандидат, бил назначен за главнокомандващ.

Роден във Филаделфия, Маклилън бил правнук на един от генералите от войната за независимост на САЩ. Той учил две години в университета в Пенсилвания, преди да го приемат в американската военна академия в Уест Пойнт през 1842 г. Брилянтен студент и президент на асоциацията за изучаването на Наполеоновите кампании, Маклилън завършил втори с успех през 1864 г. и веднага бил назначен в Сапьорските войски. Изпратен да служи във войната срещу Мексико (1846–1848 г.), той на три пъти бил набързо повишен в ранг за проявена храброст. През 1855 г. бил изпратен за една година в Европа да изучава различните военни организации. Обучението му включвало и посещението на Крим, за запознаване с обсадата на Севастопол. Урокът, който научил от това, бил, че бавното и методичното приближаване към целта било по-необходимо във военното дело, отколкото прибързаните атаки без подсигурено подкрепление.

През 1857 г. той напуснал Сапьорските войски и бил назначен за главен инженер на Централните железници на Илинойс, а през 1861 г. станал президент на железниците в Охайо и Мисисипи. Когато избухнала Гражданската война през 1861 г., Маклилън веднага бил назначен за генерал-майор във Военното окръжие в Охайо, което включвало и щатите Индиана и Илинойс. Успехът му в присъединяването на Западна Вирджиния към Съюза, отделяйки я от Конфедерацията, изиграл голяма роля при издигането му за командир на армията при Потомак, а след това и за главнокомандващ. Но въпреки административната му и стратегическа проницателност, военната му тактика била много предпазлива. Поради това опитът му да превземе Ричмънд през Заливната кампания през 1862 г. се оказал неуспешен, независимо от численото превъзходство на армията му. Накрая той бил отзован, а войските му присъединени към армията на Поуп.

След като Поуп обаче бил победен и принуден да отстъпи пред армията на Конфедерацията във Втората битка при Бул Ран, ролите им се разменили и на преден план изпъкнали организационните умения на Маклилън. За няколко дни той възвърнал бойния дух на Съюзната армия и на 8 септември напуснал Вашингтон, за да преследва генерал Лий. Неговият авангард пристигнал във Фредерик на 12 септември и влязъл в схватка с ариергарда на генерал Лий. На следващия ден Маклилън се възползвал от успешното стечение на обстоятелствата. Един редник от 27-ми полк, съставен от доброволци от щата Индиана и разположен на територията, наскоро освободена от една от дивизиите на Конфедерацията, командвана от бригаден генерал Д. Х. Хил, открил копие на целия план на военните действия на генерал Лий, известен като „Специална заповед 191“. Маклилън изпаднал в див възторг. „Ето го листът хартия, с който, ако не разбия Боби Лий, сам ще си отида у дома.“

След като узнал, че Лий разделил силите си, Маклилън изоставил обичайната си предпазливост и наредил на армията да настъпи към проходите в южните планини, за да вбие клин между войските на Джаксън в Харпър Фери и тези на Лий, близо до Хаджерстаун. Но когато на 14 септември започнала битката за проходите, отново се проявило благоразумието му. Убеден, че ариергардът на Конфедерацията, командван от генерал Хил, бил подкрепен от военния корпус, командван от генерал-майор Джеймс Лонгстрийт, Маклилън се отказал от заповедта си за атака с всички сили до пълното разгръщане на цялата си военна мощ. Всъщност Лонгстрийт не успял да пристигне до края на деня и била пропусната златна възможност.

През нощта Лий се оттеглил шест мили на запад към Шарпсбург, близо до река Потомак, и на следващия ден научил, че Харпър Фери се е предал и че Джаксън щял да се присъедини към него. Осъзнавайки неотложността на положението, Каменната стена потеглил с част от войските си на нощен поход, като дал заповед още две дивизии да потеглят на 16 септември, а дивизията на А. П. Хил да ги последва веднага щом присъедини към себе си част от пленените 11 000 войници, 13 000 малки оръдия и 73 топа.

Планът на Лий за битка близо до Шарпсбург, покрай тясното заливче на Антиетам, бил добре пресметнат риск. Той бил в неизгодна позиция относно числеността на войските и в случай, че бъдел принуден да отстъпи, река Потомак щяла да се окаже сериозна пречка. Юга пък се нуждаел от бърз успех в Мериленд, за да обезкуражи Севера и да впечатли европейските правителства. Следователно главно поради политически причини той не можел да се върне във Вирджиния без тактическа победа.

Но Лий имал късмет, че противник му бил Маклилън. Един опитен генерал би преследвал отстъпващата армия на Конфедерацията на 15 септември, за да стигне до позиция, от която да започне битка на следващия ден, докато силите на Лий още били разделени. Но Маклилън предпочитал да разполага с пълната си бойна сила и въпреки схватките по места и артилерийските стрелби 16 септември минал спокойно. Този следобед Лий концентрирал силите на армията си, като оставил в Харпър Фери само дивизията на А. П. Хил. През това време Маклилън прекарал деня в разузнаване на вражеските позиции и изготвяне плана на битката.

Сутринта на 17 септември Лий изтеглил 38 000 души покрай фронта, дълъг три мили, разположен на възвишенията на запад от Шарпсбург. Те били защитени от река Потомак, покриваща тила им, и от залива Антиетам, разположен от предната им страна. Но пък Маклилън имал 82 000 души. Това би трябвало да е достатъчно, за да победи.

Планът му за битката бил прост, но ефективен. Той щял да атакува в ешелон, отдясно наляво, като принуди впоследствие по-малобройните войски на Конфедерацията да хвърлят в боя и резервните си сили, за да посрещнат всяко ново нападение. Когато десният фланг на силите на Конфедерацията бъдел отслабен, лявото крило на Съюзните войски трябвало да предприеме последната решителна атака.

Мъжът, избран да открие битката, бил четиридесет и пет годишният генерал-майор Джоузеф Хукър, командващ 1-ви корпус. Въпреки че бил амбициозен офицер, с прякор Воюващия Джо, той пиел прекалено много и имал неудържимо влечение към жените, особено към проститутките. През 1861 г. във Вашингтон репортерите шеговито нарекли постоянно увеличаващия се брой жени в списъка му „Дивизията на Хукър“.

Като пресякъл залива предния ден, корпусът на Хукър се приближил призори на 17 септември към лявата страна на разгърнатия строй на Конфедерацията, контролирана от Джаксън. Той разположил войниците си между дърветата в ливадите, северно от Шарпсбург. Целта му била да стигне до немската баптистка църква, издигаща се на място по-високо от това на врага му. Първоначалната атака била успешна и две дивизии на Джаксън били изтласкани от източните гори през нивите в западните гори. Но тъй като се появила опасност от провал, Джаксън хвърлил в боя две резервни бригади, командвани от Джон Худ. Въпреки че били по-малобройни, тексасците на Худ се хвърлили свирепо в битката и си върнали позициите в нивите. Строят им пак бил възстановен.

Шокиран от отстъплението, Хукър заявил на генерал-майор Мансфийлд, командващ съседния 12-и корпус, че тази контраатака разбила силите му и се нуждаел от помощ. По-късно той бил ранен в петата и напуснал бойното поле да се лекува. Болката му била повече душевна, отколкото физическа.

Мансфийлд нямал никакъв късмет. Препускайки начело на двете си дивизии, той загубил ориентация и по погрешка взел един от напредващите полкове на Конфедерацията за отстъпващата дивизия на Хукър. Бил застрелян от упор и умрял на място, докато се мъчел да прескочи с коня си една каменна стена. Наследникът му, бригадният генерал Уилямс решил, че атаката трябва да продължи, независимо от местоположението на 1-ви корпус. Но докато едната дивизия напредвала към баптистката църква, другата се сблъскала с решителна съпротива в западните гори и понесла тежки поражения.

Настъпило кратко затишие. 2-ри корпус, който бил изпратен през залива същата сутрин, успял да преодолее източните гори и да се придвижи покрай земята, осеяна с трупове и ранени. Докато дивизията на генерал Седжуик си пробивала път през западните гори, тя била контраатакувана от две дивизии на Конфедерацията, като назад останала само една бригада на Конфедерацията да се защитава при евентуално настъпление от 12-ти корпус на Съюзната армия. След половинчасова битка полковете на Седжуик започнали да отстъпват.

Предимството на Конфедерацията било отнето от пристигането на две дивизии от 6-ти корпус, командвани от генерал-майор Франклин. Видял, че лявата страна на размирната редица била отслабена, генерал Франклин бил нетърпелив да атакува. Това можело да се окаже решителна маневра, понеже генерал Лий не разполагал с достатъчно резерви за боя. Но Съмнър, командващ 2-ри корпус, ги предупредил да бъдат предпазливи и Маклилън го подкрепил. „Командващият генерал стигна до заключението, — написал по-късно Франклин, — че не е уместно да се предприема атака.“

Междувременно друга дивизия на Съмнър, водена от генерал-майор Френч, се придвижила на изток към западните гори, защитавани от хората на Д. Х. Хил (изтощени от битката при Южните планини). В неведение за силните защитни позиции, докато не стигнали до тях, хората на Френч пострадали още при първите изстрели. Но те били подкрепени, както и враговете им, и кървавата битка продължила повече от три часа. Накрая Съюзните войски пробили десния фланг на Конфедерацията и започнали обстрел по протежението му. Най-близкият размирен полк изпаднал в паника и побягнал, последван от останалите защитници. Само огънят от резервната артилерия на Лонгстрийт и поредицата контраатаки, предвождани от Д. Х. Хил, предотвратили пълния разгром на Конфедерацията. Часът бил един следобед.

Мъжът, който имал честта да нанесе смъртоносния удар срещу армията на Лий, бил тридесет и седем годишният генерал-майор Амброуз Бърнсайд, командващ 9-ти корпус. Известен с гъстите си мустаци и бакенбарди, той останал във военната история не заради бойните си успехи, а заради това, че от неговото фамилно име произлиза думата „бакенбарди“.

Работещ като чирак, преди да постъпи в армията като лейтенант от артилерията, той напуснал през 1853 г., за да основе собствена компания за производство на пушки. Въпреки че компанията му фалирала много бързо, кредиторите продължили да влагат средства и още 50 000 пушки били произведени по време на войната.

Присъединил се към армията веднага след започването на войната, Амброуз Бърнсайд бил повишен в длъжност след успешната му мисия в Северна Каролина в началото на 1862 г. Маклилън се запознал с успехите му, като му поверил командването на два корпуса в началото на кампанията. Тъй като Маклилън възнамерявал да разгърне тези корпуси срещу фронтовата линия на Съюзните войски в Антиетам, той ограничил командването на Бърнсайд върху тях.

Но никой не съобщил това на Бърнсайд. Станало дори по-лошо, когато генерал Рено, временно командващ 9-ти корпус, бил убит в южните планини. В резултат, не било проведено разузнаване на територията на залива преди започването на атаките. Ако го бяха сторили, Бърнсайд щял да научи за наличието на слабо охраняван брод, миля по-надолу от каменния мост Рохърбак, което щяло да забави фатално неговото придвижване.

Отначало намерението било 9-ти корпус на Бърнсайд да поеме сутринта контрола върху моста, разположен над залива Антиетам, и да заеме позиция за атака (която да бъде осъществена до обяд на същия ден) срещу отслабения десен фланг на войските на Конфедерацията, разгърнати пред Шарпсбург. След това Маклилън щял да изпрати 5-ти корпус в подкрепление и да разгроми напълно армията на Лий.

Според главнокомандващия Съюзните войски, заповедта, отправена към Бърнсайд „да превземе моста и да завладее хълмовете, разположени по-надолу, като се придвижи към крайната цел — Шарпсбург“, била издадена точно в осем сутринта. Но нищо не се случило. Бил изпратен адютант да установи защо. Той се върнал и докладвал, че „малко било направено“. Бил изпратен друг адютант. Накрая генералният инспектор на Маклилън, полковник Сакет, тръгнал към мястото с изричната заповед да остане с Бърнсайд, докато хората му са в залива.

Според версията на Бърнсайд първите инструкции били: „… Изчакай за по-нататъшни разпоредби, преди да атакуваш.“ Според него до десет часа сутринта той не бил получил заповед за атака. За закъснението допринесло и това, че бригадният генерал Кокс бил командващ 9-ти корпус и всички заповеди трябвало да минат през него.

Когато атаката все пак започнала, броят на защитниците се равнявал на една бригада, командвана от генерал-майор Тумбс, бивш сенатор, без военен опит. Но въпреки че били по-малобройни, войниците от Джорджия се сражавали храбро и подкрепени от втора бригада, удържали на натиска още три скъпоценни часа. Още два часа били изгубени след това, понеже Бърнсайд настоял да пренареди разбърканите си войски и да ги доснабди с амуниции. Едва в три следобед, когато жестоките битки отляво и в центъра на армията на генерал Лий продължавали вече два часа, той решил окончателно, че настъплението към Шарпсбург е започнало.

Отначало хората на Бърнсайд постигнали значителен успех: дивизията на бригадния генерал Джоунс била разпръсната и изглеждало, че нищо не може да предотврати пълния разгром на Конфедерацията. Но щом отминал критичният момент, след похода от седемнадесет мили от Харпър Фери, дивизията на А. П. Хил влязла в бой. Това, че много от войниците на Хил носели униформи от пленените войници на Съюзните войски, допълнително добавило елемент на изненада. Нападнати по фланга, водещите полкове от 9-ти корпус на Съюзните войски, се разбягали. Само упоритата съпротива на бригадата на Кокс предотвратила изтласкването на целия корпус към залива. Слънцето залязвало и битката фактически била приключила.

Три дни по-късно, Лий организирал отстъплението на своята разбита, но несломена армия покрай реката Потомак към Западна Вирджиния. Всичко можело да бъде по-различно, ако Маклилън проявил повече кураж и по-малко предпазливост. Това, че в ръцете му попаднала „Специалната заповед 191“, му давало възможност да разбие изцяло армията на Лий, но той изгубил шанса си. Трябвало да предприеме нощен поход на 13 септември и да започне преследване на врага по планините на следващия ден след битките. Но той не го направил. Трябвало е да нападне Антиетам на 16 септември, преди Джаксън да пристигне на помощ с корпуса си, но той бил по-зает да проучва терена и да концентрира своите превъзхождащи по численост войски.

Когато накрая на 17 септември той атакувал, още имал възможност да унищожи Лий. Но планът му за разчет на времето и проучването на терена не позволил това. Главнокомандващият останал на източната част на залива Антиетам, като позволил на генералите да разпределят задачите помежду си. Резултатът бил поредица от некоординирани нападения, вследствие на което атаката на 9-ти корпус започнала два часа след като огънят навсякъде утихнал. Това закъснение, плод на слабата комуникация между Маклилън и Бърнсайд, въпреки навременното пристигане на А. П. Хил, струвало великата победа на Съюза.

Маклилън никога не признал вината си. „Считам, че съм направил всичко по силите си, за което съм бил помолен — писал той до жена си на 20 септември, — спасявайки на два пъти страната ни.“

Но мнението на Ейбрахам Линкълн било единственото валидно в случая. На 13 октомври, вбесен от извиненията на Маклилън, че не преследвал Лий по поречието на река Потомак, той го попитал: „Не си ли твърде предпазлив, когато предполагаш, че не можеш да направиш това, което врагът ти постоянно върши?“

Това била последната капка. На 7 ноември Маклилън бил освободен от длъжност и никога повече не бил изпращан на бойното поле. Неговата прекалена предпазливост струвала на Севера и на Съюза убедителна победа през 1862 г., която би могла да бъде краят на Гражданската война.

Генерал Уорен и битката при Спион Коп

Битката при Спион Коп на 24 януари 1900 г. въобще не е трябвало да се състои. Но тя се състояла и се превърнала в позорно отстъпление за числено превъзхождащите врага си британци основно благодарение на генерал-лейтенант Чарлз Уорен, считан за най-некадърния британски командир по време на Втора бурска война (1899–1902 г.).

Месец по-рано, когато войната се водела вече от девет седмици, британският главнокомандващ в Южна Африка, генерал Редверс Бюлер, направил първия си опит да освободи обсадения град Лейдисмит, в провинция Северен Натал, като пресякъл река Туглеа при Коленсо. Този опит завършил с унизително отстъпление. През януари англичаните пак се опитали да освободят Лейдисмит, само че сега решили да пресекат през дрейфа Потжетер, на двадесет мили нагоре по течението на реката.

Изненадвайки бурите, брегът бил превзет без бой на 11 януари, а след пет дни Бюлер пресякъл на другия бряг и завзел предмостовото укрепление. Но от удобната си позиция на възвишението Спеарман, точно под дрейфа, Бюлер виждал как врагът усърдно копаел окопи в платото Брейкфонтейн — част от хълмовете на Туглеа, разположено на три мили северно от река Туглеа. Убеден, че ако атакува такава силна позиция, ще повтори грешката при Коленсо, той решил да пресече за втори път реката, на пет мили по-нагоре по течението й при дрейфа Трикхардт. Неговият разузнавателен отряд го уверил, че там брегът бил охраняван само от 600 бури.

Затова Бюлер избрал две трети от армията си, която под собствено командване трябвало да пресече реката при дрейфа Трикхардт. Щом се установили на северния бряг, те трябвало да преминат от лявата страна на платото Табаняма, три мили на север, и да достигнат равнината. Обградени, бурите щели да се оттеглят от позициите си в платото Брейкфонтейн, като оставели пътя към Лейдисмит открит. Самонадеян план, който зависел от решителността на командира и от атаката при дрейфа Трикхардт.

За нещастие изпълнението на този план било поверено на петдесет и девет годишния Уорен, описан като „много муден, но неспокоен човек, свръхпредпазлив, нерешителен и незнаещ за какво служи кавалерията“.

Назначен в кралските инженерни войски, Уорен започнал дългата си мисия в Южна Африка през 1876 г., когато наблюдавал границата между Оранжевата Свободна държава и Западен Грикланд, наскоро присъединени към Кейпската колония. След десет години, като помогнал в залавянето на египетските убийци на един британски професор, той бил назначен за комисар в Метрополитенската полиция в Лондон. Оспорваната му кариера в полицията приключила, когато хората му не успели да заловят Джак Удушвача.

Завърнал се отново в армията, той командвал войски главно в Сингапур и Лондон, преди да се пенсионира през 1898 г. Когато избухнала войната, той поискал позволение за връщането си на активна военна служба. На среща с фелдмаршал лорд Уолсли, главнокомандващ британската армия, неговото желание било удовлетворено, въпреки че двамата били в яростен спор относно военната тактика. Според Уолсли единственият начин да се победят бурите бил, като ги обградят в окопите им. Уорен настоявал, че британците щели да имат успех „или като нападнат бурите с огромна пехота, или като ги обстрелват непрекъснато, докато умрат от страх“.

Независимо от конфликта, на Уорен било връчено командването на 5-та пехотна дивизия и той заминал в Южна Африка като главен заместник на Бюлер. Ярко проличала липсата на доверие към Бюлер, когато генерал-майор Невил Литълтън помолил Уорен много скоро, щом пристигнал в Кейптаун през декември, да се отправи бързо на север и „да покрие Бюлер, иначе армията ще бъде разгромена“.

Бюлер, със сериозно разклатени позиции след военните си провали, бил много щастлив да предостави на Уорен командването при следващия опит за пробив при Лейдисмит. Ако акцията бъдела успешна, Бюлер също щял да се възползва, ако се проваляла, то Уорен щял да поеме цялата вина.

На 15 януари Уорен получил последни инструкции. Пресичайки дрейфа Трикхардт с 15 000 души, част от които щяла да влезе в схватка с бурите при платото Табаняма, докато останалата част трябвало да ги обсади с обграждаща маневра. Литълтън пък щял да проведе отклоняваща вниманието атака срещу платото Брейкфонтейн със своята 4-та бригада.

След полунощ на 17 януари авангардът на Уорен пристигнал във видимата част на дрейфа. Само 500 бури охранявали хълмовете, разположени четири мили по-нататък. Ако тогава Уорен бил нападнал противника си, неговата кавалерия щяла да превземе хълмовете още същата нощ или най-късно до сутринта и щяла да обсади бурите, докато пристигнела пехотата в подкрепление. Но Уорен не бързал, убеден, че правилното решение било методичното напредване. Неговата тъй наречена „летяща колона“, разтегната на 15 мили, достигнала за 13 часа до целта. Един разгневен офицер написал: „Всички се чудехме каква е причината за закъснението. Някои казваха мудност, други — невъзможност, а трети считаха, че се дължи на чист мързел.“

Въпреки че реката била плитка, за да я прекоси кавалерията, Уорен настоял да се построят два понтонни моста и затова само кавалерията и една пехотна бригада успели да стигнат до северния бряг към свечеряване на 17 януари. Бурите усърдно прегрупирали наличните мъже, за да защитят застрашеното място.

Само една британска кавалерия от 1500 човека, командвана от полковник граф Дъндоналд, била инициативна през този ден. Заобикаляйки отляво платото Табаняма, те разпръснали един бурски патрул и заели позиция в съседните хълмове. Пред тях се простирал полегат склон, който водел към равнината преди Лейдисмит. За да обгради бурския фронт, Уорен трябвало да следва успеха на Дъндоналд, като го подкрепя с пехота. Вместо това, страхувайки се от капан, той отзовал част от кавалерията. По-късно Уорен обяснил: „Трябваше да съм сигурен, че конните войски в своето опиянение нямаше да стигнат до положение да не могат да се измъкнат.“

На следващия ден били отзовани още конници. Дъндоналд написал: „Тази заповед парализира конната бригада в момента, когато спешно се нуждаеше от подкрепление.“

Едва на 19 януари Уорен започнал фланговият марш. Причината за закъснението била, че целият му багаж по влака през Туглеа още не бил пристигнал. Но дори когато колоната тръгнала, тя не стигнала далече. Преодолявайки дерето към Туглеа, Уорен се почувствал уязвим за атака и се върнал пак в предмостието. Бюлер бил толкова шокиран от липсата на напредък в придвижването му, че се зачудил дали да не го освободи. По-късно той писал: „На 19 януари трябваше лично да поема командването. Виждах, че нещата не вървят добре, както всички останали.“

Вечерта, на съвещание на старшите офицери, Уорен направил отклонение от първоначалните си инструкции. Изтъквайки, че фланговият марш щял да удължи линията на комуникациите, той предложил да се предприеме поход към платото Табаняма, независимо че това значело да се предприеме фронтална атака срещу укрепените вражески позиции, защитавани от 2000 бури. Тази атака била в противоречие със заповедите на Бюлер, но никой не възразил.

На следващия ден призори атаката започнала и отначало имала напредък. Хълмовете били окупирани без никакви загуби. Но когато атакуващите се опитали да пресекат полегатия гол склон към хребета, пътят им бил пресечен от огъня на бурите. Следобед настъплението на войските било спряно.

Съдбата предоставила на Уорен още една възможност да направи най-важния пробив. Лорд Дъндоналд, яздейки по посока на изстрелите, видял как от близкото плато бурите обстрелвали британската пехота, атакуваща платото Табаняма. Той изпратил малък отряд нагоре по хребета Бастион, южно от платото, за да отслаби напрежението. Отрядът се окопал в хребета и зачакал подкрепление. Обаче подкрепление не дошло, защото Уорен бил зает с източната част на платото.

Атаката била подновена призори на 21 януари. Войските пак се изправили срещу точния пушечен огън на врага. Но бурските защитници, подложени на здрав артилерийски огън, били към края на силите си. Следобед някои започнали да напускат окопите. В дневника си един германски офицер, който служил при тях, написал: „Всичко е загубено, ако англичаните нападнат сега. Никой не остана в окопите.“

Освен това те нямали храна и медикаменти, а повечето страдали от дизентерия, тъй като пиели заразена вода. Само личният пример, който им давал смелият генерал Луис Бота, поддържал духа им в бойните редици. Въпреки това Уорен бил пред една незаслужена победа, когато отменил атаката.

На следващата сутрин Бюлер се върнал в щаба на Уорен, разположен на предните хълмове, и го смъмрил за липсата на напредък. „Казах му или да атакува, или ще отзова армията му“, написал по-късно той.

Но Уорен отхвърлил съвета на Бюлер с нелепия мотив, че „ако атаката е успешна, това означава да превземат целия бурски фронт, който нямало да могат да удържат“.

Според него превземането на Табаняма щяло да е невъзможно, без да се превземе преди това Спион Коп — стръмен хребет, издигащ се източно над него. Бюлер му отговорил „че трябва да превземе Спион Коп“.

Като си спомня за това, Бюлер твърди, че още тогава имал резерви: „Не харесах идеята, — писал той, — и се помъчих да отклоня Уорен от атаката, но приех предложението му.“

Въпреки всичко планът да се атакува силната природна позиция си имал своите предимства. Тъй като не се очаквала атака по стръмните склонове на Спион Коп, защитата щяла да бъде оскъдна. Ако англичаните бяха превзели върха и закарали там полевите си оръдия, те щели да контролират бурските позиции, принуждавайки ги впоследствие да напуснат платото.

Вместо да се придвижи същата нощ, Уорен отстъпил пред молбата на генерал-майор Талбот Коук, който командвал предната колона за отсрочка от едно денонощие. Коук поискал да разузнае подстъпите към хребета, а и неговата 10-та бригада се нуждаела от почивка преди атаката. Когато Бюлер научил за това закъснение, той поискал Коук (възстановил се наскоро от фрактура в крака) да бъде заменен от „по-енергичния генерал Едуард Удгейт“ (който бил куц). Генерал майор Удгейт командвал 11-та Ланкаширска бригада.

След като се стъмнило, на 23 януари, колоната на Удгейт от 1700 мъже, която включвала и половината рота на кралската инженерна войска, тръгнала от едно дере, разположено под предните хълмове, на около шест мили югоизточно от Спион Коп. Предвождана от полковник Алек Торникрофт и 200 души от конната му пехота, главно от бегълци, колоната стигнала в полунощ подножието на Спион Коп. Започнали да се изкачват към върха по козя пътека, между заоблените каменни блокове, под лек дъжд и пълна тъмнина.

По същото време, за да обстрелват мостовете при дрейфа Трикхардт, бурите се изкачвали по северния склон, като влачели след себе си едно полево оръдие „Круп“. Преди тях била изпратена немска инженерна група, за да подготви монтирането на оръдието. Те се присъединили към седемдесет и шестимата души от бойния отряд „Врайхейд“ в двата плитки окопа, на върха на югозападния склон. Не очаквайки атака, бурите не поставили нощна охрана.

Към четири сутринта Торникрофт почувствал, че склонът става все по-полегат. Развиделявало се, но гъстата мъгла намалявала видимостта до няколко ярда. Щом чул гласове, Торникрофт наредил на хората си да заредят оръжията и да се строят в редици. Приближавайки хребета, те чули самотен вик: „Какво е това?“

Предните редици залегнали, щом бурите открили огън. Но когато по шума разбрали, че бурските заряди са вече празни, Торникрофт наредил да заредят оръжията. С бесни викове „Маджуба!“ те се втурнали към вражеските окопи, атакувайки с щик един от бурите, докато останалите хукнали да бягат, забравяйки дори ботушите си. Англичаните превзели хребета само с трима ранени.

Пристигайки след това, Удгейт наредил на сапьорите си да изградят извита система от окопи с дължина триста ярда, която щяла да бъде превърната във фронтова позиция по редицата от хълмове. Те не разузнали района и не знаели, че има втора редица от хълмове, които прераствали в хребета Ало Нол — удобна позиция за противника да обстрелва цялата отсрещна територия. Англичаните нарушили важното военно правило, че можеш да контролираш плосък хълм само от две места: да се укрепиш на предната редица от хълмове или на втората. Вместо това те се окопали в средата на платото в най-неизгодната позиция.

Тъй като половината сапьорска рота тръгнала да се изкачва — само с двадесет кирки и лопати — пехотата насядала, за да ги гледа как копаят. За съжаление земята била скалиста и те успели да изградят тънка стена от камъни пред един плитък окоп. Всеки от колоната трябвало да носи празна торба, която да напълни с изкопаната от окопите пръст. С пълните торби трябвало да се изгради защитен парапет. Но някои забравили да вземат торби.

Бота бил информиран за загубата на хълма. Решен да си го върне, той събрал подкрепление и изпратил 400 немци и холандци от бойните отряди „Каролина“ и „Претория“ да подсилят хълма. Сутринта, когато мъглата взела да се вдига, бурите били заели всички ключови позиции срещу войските на Удгейт.

После бурите открили огън по британските позиции, убивайки много хора. Английските офицери веднага отговорили с поредица бързи атаки на щик и успели да прогонят защитниците.

Но щом слънцето изгряло и мъглата се вдигнала, англичаните осъзнали опасното си положение. Войниците от незащитената предна редица хълмове, както и тези в плитките окопи, били уязвими от огъня, изстрелван по позициите на британците. Благоприятното разположение на бурите им позволявало да обезвредят англичаните.

Бурите били подкрепени в битката от трите си полеви оръдия „Круп“, от двете си шестинчови пушки „Кресот“ и двете автоматични оръдия, които Бота майсторски разположил на платото. Британската артилерия, макар и по-мощна от бурската, била затруднена от слабите комуникации помежду си и от неведението относно позициите на бурите. Едва когато оръдията взели да гърмят, британците установили разположението на бурите по хребета Ало Нол. Уорен обаче останал с впечатлението, че неговите хора превзели цялото плато и наредил да прекратят огъня. След като повечето английските снаряди се разбили върху собствените им позиции, вероятно именно „приятелски огън“ е ранил смъртоносно генерал Удгейт. Командването поел полковник Блумфийлд от войската на Ланкаширските мускетари, но скоро и той бил ранен, командването поел полковник-лейтенант Малби Крофтън от Ланкастърския полк.

Първо Крофтън се свързал с Уорен, който се намирал в щаба си на трите предни хълма. Тъй като нямало опънат телефонен кабел, Крофтън установил, че редник Гудиър можел да предава сигнали със семафор, използвайки знамена. Гудиър обаче решил да подобри съобщението на Крофтън и вместо: „Генерал Удгейт мъртъв. Спешна нужда от подкрепление!“ предал следното: „Подкрепление веднага или всичко е загубено. Генералът мъртъв.“

Уорен получил отчаяното послание в десет сутринта. Той вече бил изпратил два батальона в подкрепление, но решил да изпрати още един, нареждайки на генерал Коук да поеме командването при хребета. Последните му инструкции били: „Никакво отстъпление.“

Междувременно Уорен не направил никакъв опит да получи ясна представа за битката. Нито пък разгърнал своите останали 10 000 войници, за да смали напрежението в боя. Вместо това се оттеглил за кратка почивка.

Коук направил същото. Започвайки изкачването към 11 часа сутринта, счупеният му крак го заболял и той стигнал до издатината, на 600 фута от мястото при хребета, едва към обяд. Той останал там необезпокояван от никого и успял дори да подремне, поради което стигнал под южното било на платото чак в пет и тридесет следобед. Час по-късно се върнал на издатината, покрита с храсти от мимоза.

През това време битката затихвала и се разгаряла с нова сила на приливи и отливи. Сутринта англичаните стабилизирали позициите си по протежение на предната редица от хълмове. Но щом повел летящата си колона от бойците на Северна Каролина, комендантът Хенрик Принслу предприел решителна контраатака.

Около обяд битката се насочила към главния британски окоп. Малцината оцелели мъже били гладни, жадни, уморени, обезверени, без амуниции и към края на силите си. В един часа следобед стотици бури се приближавали, прикривайки се зад камъните. От дясната страна на окопа се появила редица от размахани кърпички.

Де Коук от Трансваал си спомня следното: „Англичаните тъкмо щяха да се предадат, а ние се изкачвахме нагоре, когато едър, сърдит мъж, със зачервено лице, изскочи от окопа, като крещеше: «Аз съм командирът тук, връщай си мъжете обратно в ада! Не позволявам на никого да се предава!»“

Това бил Торникрофт, който, куцайки, излязъл от окопа. Преди бурите да се намесят, той и няколко мъже се отправили към скалите, разположени зад окопа и открили оттам огън. Когато към тях се присъединило подкрепление от една рота на Мидълсъсекския полк, те влезли в битка и си възвърнали дясната страна на главния окоп, докато бурите избягали със 170 пленници.

От удобната си позиция на хълма Спеарман Бюлер съзрял гигантската фигура на Торникрофт да възвръща статуквото. Той бил явният заместник на Крофтън, който вече бил загубил бойния си дух. Бюлер сигнализирал на Уорен: „Ако не поставиш начело някой добър боец, ще загубиш хребета. Съветвам те да бъде Торникрофт.“

За пръв път Уорен се подчинил и телеграфирал на Крофтън, че Торникрофт е повишен в бригаден генерал, командващ при хребета. Но пропуснал да информира за това генерал Коук.

Но още по-голяма грешка била на път да промени хода на битката. В десет сутринта генерал Литълтън с бригадата си, намираща се южно от Туглеа, при хълма Спеарман, получил съобщение от Уорен, който го молел за помощ. По своя инициатива Литълтън се отправил към Спион Коп. Забелязвайки, че подкреплението вече изкачва хълма, той изпратил един батальон от войската на Кралските стрелци към върховете източно от Ало Нол, известни като Туин Пийкс. Когато узнал за тази маневра, Бюлер я отменил. Но заповедта му била пренебрегната и в пет часа следобед стрелците завладели върховете.

Изглежда, че вече нищо не пречело да се придвижват покрай предните хълмове, за да превземат Ало Нол и да се присъединят към войските при Спион Коп. Нищо, освен Бюлер. Въпреки успеха на батальона, главнокомандващият пожелал той да се оттегли и накрая постигнал своето. Още една възможност да бъдат изтласкани бурите била пропусната.

Торникрофт не знаел за втората битка по югоизточните склонове на Спион Коп, понеже двата батальона в подкрепление не позволявали на бурите да притискат десния фланг на британците под южния ръб на платото. В два и половина часа следобед той изпратил вестоносец при Уорен със съобщение: „Ако искаш да завземеш върха през нощта, трябва да изпратиш повече пехота и да атакуваш пушките на врага.“

Пресичайки пътя на писмото към Уорен, Коук добавил в него: „Всъщност ние все още държим позициите си.“

По-късно Коук променил мнението си, като посетил хребета, където открил „сцена на невъобразим хаос“. Но не направил опит да определи ситуацията лично, а и не бил уведомен за повишението на Торникрофт. Вместо това се върнал на изходни позиции и предложил на Уорен, да се предадат. В отговор Уорен му наредил да му докладва за ситуацията лично.

Истината била, че в шест часа следобед битката била почти спечелена. Дори некадърността на генералите не попречила на войниците с цената на 500 жертви героично да отблъснат опитите на бурите да изпълзят нагоре по склона. Хълмовете Туийн Пийкс били в техни ръце и вече застрашавали най-важния бурски клин на Ало Нол. Планинската батарея скоро щяла да се изкачва и се нуждаела спешно от голямо подкрепление. Дори бурите не спорели вече за изхода на битката и щом се стъмнило, започнали да се измъкват от района, като само една част останала близо до предните редици.

Торникрофт обаче не знаел за тези събития и щом се стъмнило, събрал на съвещание старшите офицери. Той бил уморен, а и нямал никакви вести от Уорен, откакто го повишил в длъжност. Тъй като липсвали ясни инструкции, той предложил незабавно да се оттеглят. Офицерите се били разделили на два лагера, докато Крофтън не дал решителния си глас в полза на оттеглянето.

След това лейтенант Уинстън Чърчил пристигнал на хълма със съобщение от Уорен за Торникрофт: трябвало да се изкачат две оръдия към хребета същата нощ; работната група вече идвала на помощ с хиляди торби пясък.

Чърчил си спомня по-късно: „Но решението вече беше взето. Той (Торникрофт) никога не получил съобщеше от Генерала, нито пък имал време да пише някакво… Битката била толкова гореща, толкова го разочаровала, за да обърне внимание на нещо друго… Тъй като нямал никакви вести и не очаквал допълнителни оръжия, той решил да се оттегли, като разсъждавал така: «По-добре шест спасени батальона да се оттеглят, отколкото сутринта да останат само трупове.»“

През нощта бурите, търсейки загиналите си другари, за свое учудване открили, че хълмът бил изоставен. Един от тях писал: „Вместо ужасната битка, която очаквахме, слава на бога, ние открихме, че врагът толкова се е уплашил през нощта, че изоставил всичките си позиции, зарязвайки дори повечето си мъртви и ранени войници.“

Имало 650 трупа на британски войници. Повече от 70 от тях били простреляни от дясната страна на главата, от което можело да се съди за точното местоположение на бурите при Ало Нол. В допълнение към този списък от жертви, 554 души били ранени, а 170 — отведени в плен. Описанието, което по-късно наблюдателите дали на битката — „Полето на клането“, пасвало много точно на случилото се. От своя страна, бурите загубили 58 души, а ранените били само 140.

Много рядко се срещала така лошо проведена и ненужно изгубена битка. Независимо от катастрофата, Уорен не бил обезкуражен — заявил на един млад офицер, че „бурите вече преживели страхотен удар при Спион Коп и щели да избягат при вида на британските щикове“. Той стоварил цялата вина на Торникрофт за отстъплението му, заявявайки, че трябвало да го разстреля за напускане на поста си!

Бюлер бил щастлив да посочи с пръст Уорен. В секретна записка до Военното министерство той описал Уорен като човек, „който не може да командва нито щаба си, нито подчинените си. Никога няма да го назнача отново на пряко командване.“

Той бил прав. Ако Уорен бил по-решителен и по-съобразителен, битката при Спион Коп никога нямало да се състои. Но вместо да последва успешния напредък на Дъндоналд на 17 януари, той настоял да събере армията си и да изчака багажа си. После не се подчинил на инструкциите на Бюлер и наредил фронтална атака срещу платото Табаняма, като пропуснал златната възможност да подкрепи хората на Дъндоналд при хълма Бастион. На другия ден, когато бурите били на ръба на силите си, той отменил атаката.

Накрая, в отчаянието си, решил да нападне Спион Коп. Въпреки грешките, които направил, и факта, че само една трета от бойната му сила участвала в битката, храброто поведение на войниците осигурило победата. Но той пропуснал и този шанс и не поел контрола върху събитията. Нито веднъж не отишъл лично на бойното поле. Вместо това предпочел да командва от разстояние с далеч не толкова перфектни комуникационни средства. Най-голямата му грешка била, че той пропуснал да установи контакт с Торникрофт, докато не станало прекалено късно. Без ясни указания отгоре, Торникрофт правилно предпочел да вземе фаталното решение да се оттегли.

На 6 март, след освобождаването на Лейдисмит, Уорен бил изпратен на по-спокойно място в армията, в Западен Грикланд. След четири месеца той се върнал в Англия и прекарал останалите си години, като се отдал на астрономията и основал първото бойскаутско движение („На Сър Чарлз Уорен“). Защо ли не се е занимавал винаги с такива по-леки задачи.

Генерал Стопфорд при залива Сувла

Безпрепятственото акостиране в залива Сувла през август 1915 г. дало възможност на съюзниците да сложат край на безизходната ситуация в Галиполския полуостров, като нанесат съкрушителен удар срещу Турция по време на Първата световна война. Но шансът бил проигран от некадърния командир на съюзническите войски, генерал-лейтенант Фредерик Стопфорд, който прекарал първата жизненоважна фаза на битката, без да бъде в течение на развитието й и далече от войските си.

Десет месеца по-рано Турция влязла във войната като съюзник на Германия и веднага атакувала Русия в Кавказ. В края на декември, силно притиснати, руснаците помолили англичаните да предприемат действия в източната част на Средиземно море за отвличане вниманието на турците. Въпреки че докато пристигне до Лондон, молбата вече била остаряла, тъй като турците били принудени да отстъпят още през януари, фелдмаршал лорд Кичънър, военният министър на Англия, имал огромно желание да я удовлетвори.

Притеснен, че турците могат да насочат вниманието си към Суецкия канал, той с готовност решил да ги отблъсне и така да открие южен маршрут за доставки към Русия.

Уинстън Чърчил, министър на английската флота, също подкрепил идеята за втори фронт и двамата настояли за атака по вода и суша през протока Дарданели, разделящ Галиполския полуостров от Азиатска Турция.

Убедено от Чърчил, че кралската флота с подкрепата на Франция може да завладее Дарданелите „само с кораби“, без прехвърлянето на войски от западния фронт, британското правителство дало своето одобрение. На 19 февруари 1915 г. британски и френски военни кораби започнали бомбардировка на външните фортове, охраняващи водния път. Войниците от морската пехота акостирали успешно и ако тогава дори само една дивизия атакувала, щяла да завладее целия полуостров.

Но изминал един месец, преди флотата да навлезе в проливите. Бомбардировките отново били успешни. Турските брегови батареи останали без амуниции, така че нямало пречка за големите бойни кораби да навлязат в Дарданелите на следващия ден. За съжаление, на връщане се натъкнали на минно поле и два английски и един френски кораб потънали. Съюзниците не желаели повече загуби.

Междувременно Кичънър решил да изпрати армия за превземането на Константинопол. Командвана от генерал Йън Хамилтън, армията се състояла от пет дивизии, от които само една била съставена от редовна войска. Останалите били необучени колониални дивизии.

При пристигането си на Дарданелите, Хамилтън установил, че товарът бил неправилно опакован и необходимите вещи се намирали на дъното на багажа. Така че експедицията оставила турците на защитните им укрепления и се върнала в Александрия, за да подреди отново багажа и да продължи обучението на войските. Те се завърнали след месец, но междувременно турците изпратили подкрепление на Галиполския полуостров. Когато британците акостирали на 25 април, турците разполагали вече с шест дивизии срещу техните пет.

Въпреки това, извършвайки маневра за заблуда на врага в най-тясната част на пролива и акостирайки на южния край, Съюзниците действали изненадващо. За едно денонощие успели да се обединят и да напреднат навътре в полуострова. Но поради лош късмет АНЗАКС (Австралийско-новозеландския армейски корпус) акостирал на грешен бряг и поради липса на инициатива от страна на генералите при акостирането този шанс бил загубен.

Напрежението нараснало през май, когато руснаците били победени от обединената австро-унгарска и немска армия и били отблъснати на триста мили назад. Тъй като му било обещано, че ще получи в подкрепление петте необучени военни дивизии на Кичънър, Хамилтън предпочел да атакува с пристигането още на първите три, тъй като искал да се възползва от природните условия през нощта на 6 срещу 7 август: тъмнината, която щяла да съпътства войските, докато приближавали брега, щяла да бъде последвана от изгряващата луна веднага след като те стигнели на сушата. Това природно условие щяло да се появи пак едва през септември. Две дивизии — 10-та ирландска и 11-та северна, обединени в новия 9-ти корпус, били разпределени към залива Сувла. Останалите щели да подкрепят австралийските и новозеландските войски в залива Анзак на източната част на полуострова.

Планът, създаден в главната квартира на Хамилтън, на остров Имброс, предвиждал битката да започне на 6 август с атака от дясната страна на Лон Пайн, докато основните сили се насочат към лявата страна на платото Сари Баир. През нощта 11-та дивизия щяла да акостира на юг от залива Сувла и до сутринта да превземе околните възвишения. На разсъмване атакуващите щели да бъдат подкрепени от 10-та дивизия, а при необходимост щял да се намеси целият корпус в подкрепа на австралийските и новозеландските сили в битката за платото Сари Баир. Бързината била от огромно значение. Всеки час закъснение след акостирането щял да позволи на турците да доведат подкрепления.

Много важен бил изборът на генерал, който да ръководи битката при залива Сувла. Кичънър предложил генерал-лейтенант Брайън Махон, командващ 10-та дивизия, но Хамилтън не смятал, че „той бил способен да командва военен корпус“. Вместо това предложил генерал-лейтенант Джулиан Бинг или генерал-лейтенант Хенри Роулисън и двамата на висши постове във Франция. Кичънър не се съгласил. Те не стигнали до компромис, а Махон (висш армейски генерал) не можел да приема заповеди от по-младши офицери. Изборът бил само между две кандидатури: генерал-лейтенант Джон Иуърт и генерал-лейтенант Фредерик Стопфорд. Тъй като генерал-лейтенант Иуърт се чувствал физически неподходящ за тази задача, поради липсата на друга кандидатура изборът паднал на генерал-лейтенант Фредерик Стопфорд.

По-малкият син на четвъртия граф на Коурттаун, Стопфорд учил в Итън и Сандхърст, преди да влезе в Пехотната кралска гвардия. По-голямата част от военната си кариера той изградил в щаба и на административни постове, като най-голямото военно формирование, което командвал, било смесен половин батальон при експедицията „Ашанти“ през 1895 г. Уволнен от активна военна служба през 1909 г., той бил назначен на почетната длъжност Лейтенант на Кулата в Лондон. Когато избухнала Първата световна война, Стопфорд бил повикан запас да обучава Първа армия за вътрешна отбрана. На възраст шестдесет и една години, с разклатено здраве и теоретически опит, той бил неподходящ за командването на жизненоважните действия в залива Сувла.

Когато му бил разяснен планът в щаба на Хамилтън, той отговорил: „Сигурен съм, че планът ще успее и поздравявам този, който го е съставил.“

Но скоро след това той променил тона в разговор с бригадния генерал Рийд, неговия началник-щаб, който бил офицер за свръзка с турската армия по време на Балканските войни (1912–1913 г.). Рийд бил убеден, че окопите нямало да бъдат превзети без артилерийска подкрепа, а тъй като гаубиците нямало да бъдат свалени на брега по тъмно, той не виждал как ще бъдат превзети Шоколаденият хълм и Хълмовете „W“ преди зазоряване. Освен това не вярвал, че войските са физически добре подготвени, да издържат похода до платото Теке Тепе. А тъй като Шоколаденият хълм трябвало да бъде атакуван от север, по-удачно щяло да бъде да се намали дължината на похода, като войските акостират в залива Сувла.

Теоретически това било вярно, но турците имали само три батальона, в залива Сувла им липсвали бодлива телена мрежа и картечници. Но хората на Хамилтън направили желаните промени, като освободили Стопфорд от първоначалното условие да завземе всички възвишения преди зазоряване. Сега главната цел била да се укрепи заливът Сувла като база за новата северна зона. Само когато тази цел бъдела постигната, войските щели да превземат Шоколадения хълм и Хълмовете „W“. Едва тогава щели да подкрепят битката при залива Анзак. Така била пренебрегната целта на акостирането в залива Сувла: да се изчистят до сутринта от хълмовете „W“ пушките, затрудняващи действията на австралийските и новозеландските сили. Освен това една военна бригада щяла да акостира в залива Сувла.

Стопфорд направил още една фатална грешка. Вместо да последва съвета на Хамилтън да остане в Имброс, откъдето имал пряка връзка с щаба на 11-та дивизия, докато слезел на брега на 7 август, той настоял да се премести на малкия военен кораб Джонкил, който имал проблеми с комуникациите. По време на първите часове на операцията Стопфорд бил в буквалния и преносен смисъл „на тъмно“.

Акостирането било извършено в 10 часа вечерта на 6 август. За батальони от 32-ра и 33-та бригада, определени за бряг „В“, на юг от Сувла, всичко се развило по план. „Акостирането беше изненадващо, — написал флотският матрос Ерик Буш. — Нямаше съпротива и не падна нито една жертва. Бяха изстреляни няколко ракети и два пушечни изстрела прозвучаха в нощта. Това беше всичко.“

Докато два батальона започнали да изграждат защитната бойна линия, за да укрепят десния фланг на плацдарма, другите атакували турските позиции в Дала Баба и Нибрунези, покрай ниската част на залива Сувла. До полунощ турските постове били прегазени и останалите пет батальона се съсредоточили върху Лала Баба.

Войските показвали признаци на умора. Понеже трябвало всичко да е в пълна секретност, повечето войници не знаели крайната си цел до вечерта и заради това прекарали деня си в тренировки, вместо в почивка. Освен това акостирането на 34-та бригада на бряг „А“, в горната част на залива Сувла, се превърнало в провал. Не само, че хвърлили котва на грешно място, хиляда ярда по на юг, но и корабите, превозващи войските, акостирали в погрешен ред, оставяйки войските да слязат на брега, в позиции, неподходящи една за друга.

Три роти от 11-ти манчестърски полк трябвало първи да стигнат брега, макар че акостирали южно от бряг „А“. Те оставили едната рота да пази десния им фланг, а останалите се отправили на север. До три часа сутринта те се придвижили с две мили напред към платото Киреч Тепе. Но били изключение. Екипажът от малки кораби, които превозвали 9-та мускетарска ланкастърска дивизия, заседнал на петдесет ярда от брега. Като се мъчели да стигнат до брега през дълбоката вода, те не могли да превземат хълм 10, разположен пред бряг „А“. А и те също акостирали на юг и не се ориентирали в тъмното. Още повече се обезкуражили, че офицерите им и военнослужещите се превърнали в мишени за турските резачи на жици.

Едва на миля на юг 32-ра и половината от 33-та бригади се събрали в Лала Баба. Трябвало да се придвижат към хълм 10, за да предприемат от него атака към Шоколадения хълм. Но командващият офицер, за да не прибавя още смут към обърканата ситуация, наредил на войските да останат на място. Той трябвало да се придвижи напред и да поеме командването по превземането на хълм 10 от 34-та бригада, но пропускът на Стопфорд (да се превземат хълмовете същата нощ), позволило на подчинения му командир прекалена свобода на действие.

Накрая в три сутринта, когато двата батальона на 34-та бригада заседнали в плитчините и изоставали от плана, бригаден генерал Хагард, командващ вече войските в Лала Баба, изпратил четири роти напред. Пътят им бил отрязан от турска контраатака, южно от бряг „А“, и те не могли да стигнат до хълм 10. Командващият 34-та бригада, генерал Ситуел, пристигнал на брега. Понеже се зазорявало, той наредил на 9-ти мускетарски полк да превземе върха. Погрешно насочена, атаката била отблъсната с огън от истинския хълм 10, на четвърт миля северно. Час по-късно, като устроил щаб наблизо до Лала Баба, генерал-майор Хамърсли наредил на 32-ра бригада да подкрепи 34-та. Този път походът бил успешен и след шест часа сутринта стотината турци, защитаващи хълм 10, се оттеглили.

До този момент транспортните кораби, които превозвали 31-ва и половината от 32-ра бригади на 10-та дивизия, трябвало да акостират на бряг „А“, да помогнат при превземането на Киреч Тепе. Но Стопфорд променил мястото за акостиране до бряг „С“, по на север от бряг „В“. Щом флотата го информирала, че открила подходящо място за акостиране на бряг „А“, по-близо до целта, той отказал да промени заповедта си, заявявайки, че това щяло да предизвика голямо объркване. Дивизионният командир, генерал Махон и останалата му бригада, пристигнали с кораб в седем и половина сутринта. Изпратили ги до новия бряг на флотата на северната част на залива, за да подкрепят 11-ти манчестърски полк. Дивизията останала разделена няколко дни.

Първите артилерийски части слезли на брега призори. Хамърсли издал заповед за атака срещу Шоколадения и Зеления хълм. Тези атаки не се състояли, защото бригадир Ситуел, старши офицер на хълм 10, сметнал, че 32-ра и 34-та бригади били твърде уморени и с нисък боен дух, за да вземат участие!

Стопфорд пък навехнал крака си предишната сутрин, решил да не идва на брега и затова нямал връзка с хората си там.

Едва към пет и половина следобед започнала атаката начело с три батальона от 10-та и с два батальона от 11-та дивизии. Въпреки че били подкрепени от артилерийски огън от военната флота, те не превзели Шоколадения и Зеления хълм, докато не паднала нощта. Но изненадващо били отзовани и нощта преминала в укрепване на спечелените позиции. Дори не се опитали да превземат тактически жизненоважните хълмове „W“ на юг, където майор Вилмер, местният немски командир, разположил войските си.

Такава липса на инициатива затруднявала операциите и на северния плацдарм. Останалите батальони от 10-та дивизия, командвани от Махон, достигнали до Манчестърския полк в Киреч Тепе рано следобед. Но те дори не се опитали да напреднат към склоновете, съединяващи платото Теке Тепе.

„Пред нас беше само врагът, за когото не знаехме нито къде се намира, нито числеността му, а трябваше да се окопаем, понеже щабът смяташе, че сутринта щяхме да сме обстрелвани с артилерийски огън — написал един офицер от 5-ти кралски мускетарски полк. — Почвата беше скалиста… Копахме цяла нощ и когато се развидели, установихме, че сме изкопали съвсем малко“.

Така че до свечеряване на 7 август турците още владеели всички важни хълмове, защото британците не ги превзели. Сега се надпреварвали да акостират повече войски, за да намерят изход от ситуацията, преди турците да докарат резервните си дивизии от Булаир, на най-тясното място на полуострова. Призовани в седем сутринта на същия ден, те вече се движели тридесет часа и щели да пристигнат вечерта на 8 или сутринта на 9 август. Значи още можело да се завземат хълмовете и да се застрашат турските позиции около залива Анзак, но всичко зависело от бързината и решителността на действията.

За съжаление и двете липсвали навсякъде. Консултирайки се с бригадирите си сутринта на 8 август, Хамърсли разбрал от тях, че войниците се нуждаели от още почивка и допълнителна организация. Понеже не можел да обсъди ситуацията със Стопфорд, още на борда на Джонкил той се съгласил с тях и заповядал да се съединят заедно малките отряди по външния периметър. Махон в Киреч Тепе бил не по-малко колеблив и настоял за допълнителна артилерия в подкрепление, за да се придвижи напред. Получавайки докладите от местата, Стопфорд не се запознал лично със ситуацията. Убеден, че не са пристигнали достатъчно артилерия и доставки, той наложил вето върху атаките до вечерта.

Хамилтън пък се притеснявал от липсата на прогрес. В единадесет сутринта неговият щаб напомнил на Стопфорд колко важно е да стъпи на платото Теке Тепе. Отговорът на командващия корпуса било издаването на строго ограничителната заповед: „Ако установиш, че територията не е охранявана от врага, настъпи напред. Но ако се нуждаете от артилерийска подкрепа, не искам да атакуваш добре защитените вражески позиции.“

Но Стопфорд знаел от докладите на въздушното разузнаване, че очакваните турски подкрепления още не са пристигнали на Теке Тепе. Когато Хамилтън видял заповедта на Стопфорд, разбрал, че трябва да се намеси. Но понеже разрушителят му бил извън строя, той трябвало да чака пет часа за смяната му с нов и не успял да пристигне в залива преди шест часа вечерта. Един от щабните му офицери, изпратен от Имброс призори да докладва за събитията от плацдарма, стигнал в Сувла едва към обяд. Той бил придружен от полковник Морис Ханки, политик, изпратен от Лондон, да наблюдава създаването на конструкцията. „Пълна липса на оживление от великото акостиране, — написал Ханки. — Изглежда, не осъзнаваха необходимостта от бърза офанзива и че резултатите зависеха от развитието на събитията за няколко часа.“

Двойката се отправила за среща със Стопфорд на борда на Джонкил. „Е, Аспинал, — казал Стопфорд, — момчетата се справиха чудесно.“

„Но те не стигнаха хълмовете, сър.“

„Да, но стигнаха брега“.

Аспинал помолил за незабавно придвижване, преди пристигането на турските подкрепления. Стопфорд отказал, като заявил, че вече е издал необходимите заповеди. Спорът бил безсмислен, затова Аспинал изпратил следното съобщение на Хамилтън: „Бях на брега, където всичко е спокойно и тихо. Няма пушечни изстрели, няма артилерийска стрелба и очевидно няма турци. Корпусът почива. Уверен съм, че златните възможности са пропуснати. Погледни сериозно на ситуацията.“ Хамилтън вече бил на път.

Накрая, жегнат от настойчивостта на Аспинал, Стопфорд се отправил към брега и пристигнал в щаба на Хамърсли в четири часа следобед.

Войските, казал той „трябва да атакуват веднага“. След това се върнал на Джонкил, за да узнае, че турските резерви още не били пристигнали и че хората от 53-та уелска дивизия вече били на път. Следобед той издал категорични заповеди за началото на атака и завземането на хълмовете около залива Сувла. Но оставил избора на момента за атака на Хамърсли, който бил предвидил нападение срещу хълмовете „W“ от 33-та бригада на следващата сутрин. Но в последния момент Хамърсли отложил нападението, като го присъединил към общата атака. Така бил изгубен още един ден.

Хамилтън пристигнал на борда на Джонкил в 6,30 часа следобед. Той съобщил на Стопфорд, че Теке Тепе трябвало да се превземе най-късно до края на нощта. Стопфорд отговорил, че 11-та дивизия се нуждаела от още една нощ почивка преди атаката. Разгневен, Хамилтън отишъл да види Хамърсли, който веднага се извинил, че войските били разпръснати, теренът бил труден и не било извършено разузнаване. Накрая се съгласил да нареди на 32-ра бригада, на територията на Сулджик, да атакува същата нощ, така че поне един батальон да стигне до платото преди зазоряване.

Но двата батальона на бригадата контролирали ключовите позиции по периметъра и за да стигнат до мястото на срещата в 10,30 часа вечерта, се нуждаели от време, за да изминат разстоянието. Освен това и бригадирът нямало да тръгне, преди батальоните да успеели да се съберат заедно. Единият батальон не пристигнал и след половинчасово закъснение придвижването започнало. Авангардът достигнал върха на Теке Тепе, но бил отблъснат от внезапното пристигане на една от турските резервни дивизии.

Всеобщата атака, подкрепена от новопристигналата 53-та дивизия, продължила през целия ден. Тя не постигнала нищо и окопаните на хълма турци били подкрепени от новопристигналите войски. Стопфорд пристигнал с щаба си на брега и вместо да ръководи битката, прекарал целия ден в разпореждания около построяването на стабилни временни постройки за себе си и щаба.

Моментът отминал. Нямало да има пробив. Двата ценни брегови плацдарма само станали три. Липсата на решителност у Стопфорд се оказала фатална на 8 август. След осем дни той бил освободен от командването и се върнал на почетния си пост Лейтенант на Кулата в Лондон. Освободен от задълженията си, той никога вече не поел командването на войски до пенсионирането си през 1920 г.

Галиполската кампания била изоставена в края на годината по заповед на сър Уилям Робертсън, новия началник на Имперския генерален щаб, който вярвал, че войната може да се спечели само във Франция и че Галиполи се превърнала в една скъпа и разрушителна кампания. (Списъкът с жертвите надвишавал 200 000 души). Войските от залива Сувла и залива Анзак били евакуирани в края на декември, а от залива Хелес — на 8 януари, 1916 г. Отстъплението било успешно, тъй като не загинал нито един човек, въпреки множеството изоставени складове. А. Дж. П. Тейлър писал: „Галиполската експедиция била ярък пример как една гениална идея се превърнала в ужасна катастрофа заради неадекватната подготовка и некадърното командване.“ Нито един генерал не бил по-бездеен от Стопфорд.

Генерал Пърсивал и падането на Сингапур

Падането на островната крепост Сингапур в ръцете на японците през февруари 1942 г. било катастрофа с големи стратегически и икономически последици. С един удар англичаните се лишили освен от позициите си в Далечния Изток, от пристанището за износ на каучук, но и от ценните морски и инженерни съоръжения, военно оборудване, складове и петрол, два бойни кораба и хиляди човешки живота. Такава катастрофа може да бъде резултат само от политически или военни грешки. Все пак един човек носи отговорност за случилото се тогава: британският командир в Малая и Сингапур, генерал-лейтенант А. Е. Пърсивал.

Още през 1925 г. трите въоръжени служби не се споразумели как да защитават тази важна база. Докато армията и флотата искали укрепления и тежки оръдия, за да отблъснат евентуална атака откъм морето, военновъздушните сили настоявали за повече свои подкрепления за отбиване на нападенията, преди да проникнат на острова. Както можело да се очаква, по-старшите офицери постигнали своето. Последствията от това били, че Сингапур бил оставен без защита от северната му страна, където се съединявали Сингапур и островната част на Малая чрез главния път.

Този пропуск изглеждал по-застрашителен през лятото на 1941 г., две години след избухването на Втората световна война, когато Уинстън Чърчил наредил да се включат всички подкрепления в битката за Северна Африка, въпреки че неговите главни съветници смятали защитата на Сингапур за второстепенна по важност след защитата на Англия. Ситуацията се влошила още повече, след като американският президент Франклин Делано Рузвелт и Чърчил решили да накажат японската агресия във френски Индокитай през юли с налагането на търговско ембарго. Лишена от суровини, единственият изход за Япония бил да завладее още територии в Югоизточна Азия до Малая (за да се сдобива с каучук и калай) и до немски Източен Индокитай, (за да се сдобива с петрол). Тъй като Англия и Америка нямало да й разрешат това, сблъсъкът с тях ставал неизбежен.

Войната започнала на 7 декември. Япония предприела удар срещу американските морски бази в Пърл Харбър, в Хавай. В същото време, рано сутринта на 8 декември, първите военни поделения на 77-хилядната армия (25-та армия), командвана от генерал Томоюки Ямашита, акостирали в източния провлак на полуостров Малая. Две поделения били разположени в Тайланд, а трето, точно по границата на Малая, в Кота Бару.

Защитникът на Малая и Сингапур бил петдесет и три годишният генерал-лейтенант Артър Пърсивал, бивш главен асистент на Имперския генерален щаб. Занимавал се с търговия преди Първата световна война, той се присъединил към Есекския полк през 1914 г., воювал в окопите и бил награден за особени бойни заслуги с Военен кръст и с Френски военен кръст. Останал в армията и до 1939 г. се издигнал до бригадир. Последвали още повишения и през май 1941 г. той бил назначен за главнокомандващ войските в Малая.

От 88 000 души в неговата армия повечето били зле екипирани и необучени войници. Генерал Пърсивал не поправил тези недостатъци, защото не предвиждал среща с японците на бойното поле. Както и останалите „експерти“ той смятал, че японската армия не може да се придвижи през джунглата на полуостров Малая. Или поне не с танкове. Това обяснява защо преди нападението хилядите брошури на военното министерство за борба с вражеските танкове останали нераздадени.

„Едва ли някой би допуснал, че противотанковите брошури останали да гният в шкафа, — написал Норман Диксън в книгата си «Психология на военната некадърност», — защото те били толкова нетактични, че дори били еретични.“

В деня на агресията лорд Пърсивал изпратил първото си комюнике от щаба в Сингапур, съобщавайки, че японците се провалили при акостирането в Кота Бару. Във второто комюнике се казвало: „Всички (японски) кораби се изтеглят с висока скорост, а останалите на брега войски са стабилно въоръжени с картечници.“ Всъщност 5500-те японски войници не срещнали трудности при акостирането си и за няколко часа завзели близкото летище. Корабите, които се „оттеглили с висока скорост“, отивали да натоварят още войски. До десети декември японската 5-та дивизия, акостирайки по-нататък по брега, пресякла западния бряг на полуострова, и проникнала в Малая.

Същия ден бойният кораб „Принцът на Уелс“ и крайцерът „Сблъсък“ били потопени от японски бомбардировачи. Командващият офицер, адмирал Том Филипс, преди да потегли с кораба си, бил предупреден, че военновъздушните сили не можели да осигурят прикритие. Въпреки това той вдигнал платната, като разчитал, че е невъзможно големите бойни кораби да се потопят от самолети. Заради загубата на двата кораба и зле оборудваните военновъздушни сили англичаните не могли да предотвратят акостирането на още японски войски.

Оттогава имперските и британските сили били в постоянно отстъпление. Но докато хората и колите затъвали в задръстените пътища, те бивали изненадвани от японски танкове, маневриращи между каучуковите дървета и пехотата, която се придвижвала през граничната джунгла. Когато командващият в Северна Малая генерал Хийт решил да защити река Перак, фронтът му бил заобиколен от японска колона, придвижваща се по полегатия склон на полуострова. Японците избегнали и здраво укрепената защитна линия в Кампар, като се придвижили надолу по западния бряг в кораби, пленени по време на похода им.

През януари британците били отблъснати до линията на север от река Слим, обхващаща провинцията Селандор и летището до столицата Куала Лумпур. През нощта на 7 януари една японска танкова рота се втурнала да завладее пътния мост, разположен на двадесет мили от предната фронтова линия. Били пленени 4000 души. Японците загубили шест танка и няколко войници.

През този ден генерал Арчибалд Уейвъл пристигнал в Сингапур, на път за остров Ява, където щял да поеме новия извънреден пост на висшестоящ командир на съюзническите сили на югозападното тихоокеанско крайбрежие. Той ускорил постепенното оттегляне на Пърсивал и изградил защитна линия при южния град Йохор. Куала Лумпур бил изоставен на 11 януари, а Тампин — след два дни. Но това дало възможност на японците да се възползват от добрата пътна мрежа в южната провинция, разполагайки едновременно две дивизии. Отстъплението било по-бързо, отколкото било предвидено, и било невъзможно да се изгради ефективна отбранителна линия.

Същото се случило и на източния бряг, с евакуацията на Куантан и летището му на 6 януари и с евакуацията на Ендоу на 21 януари. До края на януари всички британски и имперски сили били изтикани в южния край на полуострова. Ариергардът пресякъл пролива към остров Сингапур същата нощ. Японските войски завоювали Малая само за 54 дни. Те дали само 4600 жертви срещу британските 25 000 (повечето затворници).

По време на ускоряващото се британско отстъпление от полуострова, командващият инженерните войски, бригадир Иван Симсън, подканял няколко пъти Пърсивал да укрепи отбраната на северната част на острова. Молбите били пренебрегнати. Той казал на Пърсивал, че имал хора и материали, които „да изградят устойчива защитна линия, противотанкова защита, подводни препятствия, огневи капани, мини, стоманена и подвижна бодлива тел, методи да се осветява водата“. Но Пърсивал не разрешил.

„Сър, — продължил Симсън, — трябва да помогнем на нашите войски. Те са слабо обучени, уморени и отчаяни. Вече отстъпват стотици мили. И моля Ви, спомнете си, че японците са по-добре обучени, по-добре оборудвани и въодушевени от постоянните победи… и това трябва да се направи сега, сър… веднага след като попаднем под обстрел.“

Пърсивал останал непоклатим. „Виж, генерале — казал Симсън, без да контролира повече гнева си, — повдигах този въпрос хиляди пъти. Вие винаги го отхвърляхте и никога не ми изтъкнахте конкретни причини. Кажете ми най-накрая защо, за бога, поддържате тази позиция?“

След малко лорд Пърсивал отговорил: „Считам, че защитата, която ще изградиш, ще бъде лоша за духа на войниците и на гражданите.“

Кръвта на Симсън замръзнала. Той не можел да повярва, че Сингапур бил загубен. „Сър — казал той, — ще бъде по-лошо за бойния ни дух, ако японците настъпят в полуострова.“

По-късно Пърсивал бил посетен от генерал Уейвъл, „много разочарован, че нищо не било направено“ и „говорейки рязко“, поискал да узнае причината. Отговорът бил същият: да се защити гражданският дух. Щяло да бъде по-лошо за духа, отговорил Уейвъл, ако войските от полуострова бъдели изтласкани обратно към острова.

Информиран от Уейвъл за провала на Пърсивал при защитата на Сингапур, Чърчил издал директива за защитата на северния бряг. Много от мерките били като предложените от Иван Симсън. Но Пърсивал още отказвал да действа. Когато накрая направил план за действие, вече било късно.

Норман Диксън дава психологическо обяснение за това странно поведение: „В случая с Пърсивал и Гордън Бенет (командващ 8-ма австралийска дивизия) да изградят отбранителна линия означавало да признаят пред себе, че се намират в опасност. Тяхната показна загриженост за гражданския дух била изместена от загрижеността им за собствения им дух. Наблюдавайки случилото се след това в Сингапур, някой би могъл да се ужаси от принудителния отказ на военния да се отбранява. Такова поведение е типично за представителите на авторитарното общество. Те са «обединени» в организации, които се отнасят към страха и заплахата с ритуални средства.“

Но Пърсивал не бил доволен от провала си в изграждането на адекватна защита. С 85-хилядната си армия на острова той защитавал бреговата линия, вместо да поддържа една централна резервна сила, която можела да се изпрати към всяка застрашена точка. Освен това премахнал повечето защитни постове на североизток по острова, независимо че признаците сочели за нападение от северозапад. Когато японските войски показали, че ще нападнат именно оттам, Пърсивал наредил да се върнат обратно защитните постове. Но било късно.

През нощта на 8 февруари две японски дивизии навлезли между острова и полуострова с разнородни кораби. Част от тях били потопени, но повечето пристигнали невредими. Бреговите прожектори не били използвани, комуникационните връзки били прекъснати, а артилерията се забавила при изграждането на огневия си вал. Призори 13 000 японци пристигнали на брега и трите австралийски батальона, охраняващи този сектор, се оттеглили навътре в острова. До обяд 20 000 японски войници акостирали в северозападната част на острова.

Англичаните имали достатъчно войски да отблъснат нашествениците, тъй като не повече от 35 000 японски войници били разгърнати на територията на острова. Но поради некадърното командване на Пърсивал войниците му били с нисък боен дух и необучени. Липсата на защита срещу въздушните атаки на врага още повече понижили бойния дух, както и пожарът от запалените петролни контейнери в тила на защитата. Призивът на Чърчил битката „да се води до горчивия край“ и към командирите „да умрат със своите войски за честта на Британската империя“ бил последната капка. Повечето стигнали до заключение, че пленничеството е за предпочитане пред смъртта. Само ако знаели какво ги очаква.

Вечерта на 15 февруари дошъл краят. Когато японците наближавали Сингапур, хранителните запаси привършвали, а водните се били изчерпали, генерал Пърсивал излязъл с бяло знаме и се предал. Англичаните загубили 138 000 души, като повечето от тях се превърнали във военнопленници.

Загубата на Сингапур била последвана и от японското завоюване на голяма част от Югоизточна Азия, включително Бирма и немска Източна Индия. Но с падането на Сингапур бил разрушен митът за превъзходството на бялата раса. Генерал Пърсивал със своята некадърност изиграл значителна роля в насърчаването на последвалата война на азиатския национализъм.