Виктор Суворов
Последната република (61)

1

В едно доста именито и известно във военния свят учебно заведение някъде в края на осемдесетте години приключи учебната година. Отминаха изпитите, щастливите випускници се сбогуваха с родните стени, разотидоха се. Опустяха коридорите, стихна смехът в сенчестите градини…

Красиво място. Ако предварително не ви кажат къде сте се озовали по волята на съдбата, няма веднага да се сетите: градини, паркове, обрасли с тръстики езерца, кедри до небето, океани от цветя, покрай алеите ту тук, ту там — оръдия, танкове, самолети от всички времена и народи. Вървиш като из музей: вертолети, морски мини, торпили. И не наредени едни до други, ами за всеки танк е подбрано специално местенце, всеки е вписан в градините и полянките досущ като китайска беседка над ромолящ ручей — с усет. А ето го и нашето родно 76-мм полково оръдие модел 1942 година с железни германски колела и с германски гърлен спирач — германците ги използвали в боевете — те просто не разполагали с такова фантастично оръдие. Понякога германците използвали трофейното оръжие във вида, в който са го завладели, а понякога внасяли промени в конструкцията. По някакви известни само на тях причини сваляли нашите напълнени с лепкаво вещество колела и слагали свои германски — железни. Очевидно не са имали гума в изобилие. И гърления спирач сменяли… И ги използвали срещу Червената армия. Огромни количества първокласно оръжие и боеприпаси отишли в ръцете на германците в крайграничните райони на Съветския съюз през първите дни от войната. А после — край Харков и в Крим — през 1942-ра. А в края на войната тези съкровища попаднали в ръцете на британската армия като бойни трофеи и ето че едно от тях стои сред люляковите храсти като в засада.

И тъй, учебната година е приключила — ремонтират се всички учебни сгради, боядисват се стените и подовете, в старинния корпус се извършва реставрация, та всичко да бъде както едно време, а в съседния пренастройват компютър с чудовищна мощност за нови програми.

За нас, преподавателите, това е златно време — заври се за цял ден в библиотеката и гризи гранита на науката, никой няма да ти пречи. По стените — колекции от ордени, за каквито мечтае всеки музей. И колекции от лично оръжие на прочути генерали. В стъклена витрина — парадна униформа с екселбанти и еполети. Библиотечните рафтове — безкрайни. Тишина като в космоса.

Заградих се и аз най-накрая с томове като с бастиони и си направих крепост, та да не ме забележат, да не ме откъсват от работата ми.

Но ме намериха и ме откъснаха: имаш възможност да се отличиш.

Вика ме един голям началник, поставя ми задача: да помогна на инженерите да пренастроят въпросния компютър. „Аз — казвам му — не съм кой знае колко вещ по компютрите…“

А началникът ми отговаря, че от мен не се иска такова нещо: там вече шестима електронни специалисти от два месеца магерят, чародействат — единият е викнат от Япония, двама са докарани от Америка, останалите са си англичани. И мен ме прибавят към тях — да станем великолепната седморка. Интернационал. Компютърът се пренастройва за друга програма. До края на срока им остават две седмици. Електронните инженери си знаят работата, но им трябва някой, който да им измисля фантастични ситуации, нещо като война между световете: нашите срещу марсианците или друго от този род. Компютърът е създаден специално за моделиране на бойни операции. В цяла Британия може би има само два толкова мощни: единият боен, в някое подземие за планиране на войната, другият тук — за подготовка на оператори, програмисти и висшия команден състав. Право да си кажа, не знам колко такива компютъра има в Британия. Просто изказвам предположение. А в цял свят (според дилетантските ми разбирания) те надали ще са повече от десет.

„Теб — казва ми началникът — те знаем като известен чудак, все ти идват в главата някакви шантави, парадоксални идеи. Идеите ти не можем да ги разберем. Но ще се възползваме от твоята развинтена фантазия. Върви при електронните експерти и измисляй. За да не ти отиват идеите на вятъра, повоювай с марсианците.“

И аз отидох.