Анри Шариер
Пеперудата (27)

Изолаторът

Първата лодка вече бе готова за отплаване. С нея трябваше да тръгнат десет от деветнадесетимата осъдени. Извикаха и моето име.

— Не, този ще замине последен — хладнокръвно отсече Дега.

Още щом пристигнахме, бях удивен от начина, по който се държаха тук каторжниците. Никаква дисциплина и като че изобщо не им пукаше от копоите. Разговорихме се с Дега, който бе застанал до мен. Вече му бяха известни подробностите около моето бягство. Някои от хората, които лежаха с мен в Сен Лоран, му бяха разказали всичко, пристигайки на островите. Той не се хвърли да ме оплаква, държа се много тактично. Промълви само няколко думи, но от цяло сърце: „Заслужаваше да успееш, момче. Нищо, следващия път!“ Не ми пожела дори смелост — знаеше, че тя не ми липсва.

— Тук работя като главен писар и много се имаме с коменданта. Дръж се добре в изолатора. Ще ти изпращам тютюн и храна. Всичко ще ти е наред.

— Тръгвай, Папийон! — беше мой ред.

— Довиждане на всички. Благодаря ви за добрите думи.

Качих се и аз в лодката. Двадесет минути по-късно слязохме на Сен Жозеф. Имах време да забележа, че трима въоръжени надзиратели на борда пазеха шестима каторжници гребци и десет осъдени. Щеше да е детска игра да превземем корабчето. В Сен Жозеф се беше строил цял „комитет по посрещането“. Пред нас се изправиха двама коменданти — комендантът на каторгата на острова и комендантът на изолатора. Заобиколени от охрана, тръгнахме пеша към затвора. По пътя не срещнахме нито един каторжник. Още щом прекрачихме голямата желязна порта с надпис „Наказателен изолатор“, разбрахме, че тук няма място за шеги. Четирите високи стени и портата заобикаляха една малка сграда, на която пишеше „Администрация и управление“, и три здания, наречени А, Б и В. Вкараха ни в управлението в една студена стая. Ние деветнадесетимата се строихме в две редици и комендантът на изолатора се обърна към нас:

— Затворници, както знаете, тук се излежават наказанията за престъпления, извършени от хора, осъдени вече на каторга. Тук ние не се опитваме да ви превъзпитаваме. Знаем, че това би било безполезно. Тук ние се опитваме да ви пречупим. При нас важи едно-единствено правило — дръжте си устите затворени. Изискваме абсолютно мълчание. Рисковано би било да „телефонирате“, защото ако ви пипнем, наказанието ще е много тежко. Можете да искате лекарски преглед само при положение, че сте сериозно болни. Ако повикате лекар вън от това условие, ще бъдете тежко наказани. Това е всичко, което имах да ви казвам. А, и още нещо — пушенето е абсолютно забранено. Хайде, надзирателите да ги претърсят щателно и всеки към килията си. Шариер, Клузио и Матюрет да не се слагат в едно и също здание. Погрижете се лично за това, господин Сантори.

Десет минути по-късно бях затворен в моята килия — номер 234 в здание А. Клузио бе пратен в Б, а Матюрет във В. Казахме си довиждане с очи. Още щом влязохме, всички разбрахме, че ако искаме да излезем живи оттук, ще трябва да се подчиняваме на безчовечния правилник. Гледах как се отдалечават моите спътници в това дълго бягство, моите храбри и горди другари, които така себеотдайно ме бяха придружили, без нито веднъж да се оплачат или да изкажат съжаление, задето са тръгнали с мен. Сърцето ми мъчително се сви, защото след четиринадесет месеца борба рамо до рамо в името на свободата ни ние бяхме завинаги обвързани помежду си с безгранично приятелство.

Огледах килията, в която ме тикнаха. Никога дотогава не бях предполагал, нито можех да си представя, че Франция, отечество на свободата, страна, родила Декларацията за правата на човека и гражданина, би могла да построи, макар и във Френска Гвиана, макар и на изгубено сред Атлантика и голямо колкото носна кърпа островче, толкова варварски репресивно изобретение като изолатора на Сен Жозеф. Представете си сто и петдесет килии, залепени една за друга. Всяка от тях имаше само по един отвор в четирите си дебели стени — малка желязна врата с прозорче. Над прозорчетата беше изписано: „Отварянето на вратата без заповед от командването — строго забранено.“ Отляво висеше койка с дървена възглавница от типа на онези, които използваха в Болийо — можеше да се изправя и да се закрепва плътно до стената; имаше още одеяло, циментов куб в един от ъглите в дъното вместо табуретка, метличка, войнишко канче, дървена лъжица, тенекиено ведро, закрепено с верига за тежка метална плоча. (Ведрото можеше да се изтегля навън, за да се изпразва, и после да се връща обратно в килията.) Стените бяха три метра високи. Вместо таван бяха сложени огромни метални решетки, дебели като трамвайни релси, и наредени така, че отгоре да не може да се пусне никакъв по-едър предмет. После, още по-високо, на около седем метра от пода се издигаше истинският покрив на зданието. Над залепените една за друга килии минаваше широка около метър пътека с железни перила. Двама надзиратели крачеха по нея безспир — срещаха се на средата на пътя, правеха кръгом и се отдалечаваха обратно. Беше ужасно потискащо. Дневната светлина стигаше до мостика. Но долу в килията дори по пладне едва се виждаше каквото и да било. Веднага започнах да крача напред-назад в очакване да ни дадат знак да спуснем койките. И затворниците, и тъмничарите носеха платнени обувки, за да се избегне какъвто и да било шум. Помислих си: „Тук, в номер 234, ще се опита да живее, без да полудее, Шариер, наричан още Папийон, в продължение на две години или седемстотин и тридесет дни. Нека той докаже, че този изолатор несправедливо носи прякора Людоед.“

Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Копоят току-що мина над главата ми. Не го чух да се приближава, но го видях. Щрак! Запалиха лампите, закачени много високо, там някъде под покрива, на шест метра височина. Мостикът бе осветен, но килиите продължаваха да тънат в тъмнина. Продължавах да крача, а махалото отново започна да отброява своя ритъм. Спете спокойно, мръсни заседатели, които ме осъдихте, спете спокойно, защото, ако знаехте къде сте ме пратили, щяхте с отвращение да откажете съучастието си в налагането на такъв вид наказание. Явно щеше да е много трудно да удържам юздите на въображението си. Почти невъзможно. Изглежда беше по-добре да го насочвам към по-малко потискащи теми, отколкото да се опитвам да се преборя с него.

И действително — чрез изсвирване ни съобщиха, че можем да спуснем койките. Чух един силен глас да произнася:

— Специално за новопристигналите, знайте, че от този момент нататък можете да спуснете койките и да легнете, ако желаете.

Запомних само тези две думи: „ако желаете“. И продължих да крача — моментът бе прекалено съдбовен, за да заспя. Трябваше да привикна към тази клетка с открит покрив. Едно, две, три, четири, пет, веднага влязох в ритъма на махалото — главата наведена надолу, ръцете зад гърба, точно отмерени равни крачки — вървях нагоре-надолу като сомнамбул. На петата крачка дори не виждах стената, докосвах я, обръщайки се кръгом. В този маратон без финиш и без хронометър нямаше място за умора.

Е да, Папи, с Людоеда шега не бива. Отразена на стената, сянката на копоя предизвикваше странен ефект. А щом вдигнех глава и го видех там високо, усещането ставаше още по-потискащо: получавах чувството, че съм попаднал в яма леопард, наблюдаван отгоре от ловеца, дошъл да ме плени. Впечатлението бе потресаващо и трябваше да минат месеци, за да привикна.

Годината има триста шестдесет и пет дни; две години правят седемстотин я тридесет дни, освен ако една от тях не се окаже високосна. Тази мисъл ме накара да се подсмихна. Знаеш ли, няма значение дали дните са седемстотин и тридесет или седемстотин тридесет и един. Всъщност защо пък да няма значение? Не, това са две различни неща. Един ден в повече значи двадесет и четири часа в повече. А двадесет и четири часа траят дълго. Седемстотин и тридесет дни по двадесет и четири часа обаче е много-много повече. Колко ли часа прави това? Дали бих могъл да го пресметна наум? По кой начин — това е невъзможно. Защо пък не? Напротив, ще го направя. Дай да помислим. Сто дни правят две хиляди и четиристотин часа. Лесно е да се умножи по седем — това прави шестнадесет хиляди и осемстотин часа от една страна, плюс останалите тридесет дни по двадесет и четири, тоест седемстотин и двадесет часа. Общо шестнадесет хиляди и осемстотин плюс седемстотин и двадесет — което прави, ако не съм допуснал грешка, седемнадесет хиляди петстотин и двадесет часа. Скъпи ми господин Папийон, налага ви се да убиете седемнадесет хиляди петстотин и двадесет часа между гладките стени на тази килия, предназначена за укротяване на диви животни. Колко ли минути ми предстои да прекарам тук? Чакай малко, това вече наистина е без значение — едно е да броиш часовете, друго минутите. Нека не прекаляваме. Иначе можеш да стигнеш до секундите. Всъщност смисълът на тези сметки е друг. Все пак с нещо трябва да ги запълня тези дни, часове, минути, изправен тук сам срещу себе си. Кой ли е в килията отдясно? А в килията отляво? Или зад гърба ми? Ако тези три килии са заети, хората в тях сигурно също се питат кой е в 234-а.

Нещо тупна с мек шум зад гърба ми в моята килия. Какво ли ще се окаже? Дали пък съседът ми не се е изхитрил да метне нещо през решетките? Опитвам се да различа нещото. Различавам неясно дълъг и тесен предмет. В момента, в който посягам да го вдигна, предметът, чиито очертания по-скоро съм отгатнал, отколкото видял, се раздвижва и бързо тръгва към стената. Щом усетих, че нещото мърда, инстинктивно дръпнах ръка. Щом стигна до стената, то се опита да се покатери, но се свлече долу. Стената бе толкова гладка, че то не успяваше да се закрепи за нея. Оставих го да опита три пъти да се покатери и когато падна долу на четвъртия път, го смазах с крак. Усетих под терлика си, че нещото е меко. Какво ли можеше да бъде? Застанах на колене, за да го видя по-отблизо и най-накрая успях да го различа — беше огромна гъсеница, дълга повече от двадесет сантиметра и дебела колкото два пръста. Изпитах такова отвращение, че не я вдигнах, за да я изхвърля в кофата. Само я изритах с крак под койката. Утре през деня ще видя какво да правя с нея. Отсега нататък щях да се нагледам на гъсеници — те непрекъснато падаха от високия покрив. Щях да се науча дори да ги оставям да се разхождат спокойно по голото ми тяло докато лежа, без да се опитвам да ги уловя или махна от себе си. Щях да имам и случай да науча колко скъпо се плаща всяка тактическа грешка, докато гъсеницата е върху мен. Само едно ухапване от тези отвратителни гадини можеше да предизвика дванадесетчасова треска и непоносими болки около ухапаното място в продължение на шест часа.

Както и да е, този вид посещения се превърнаха в нещо като развлечение, в средство да разнообразявам мислите си. Когато някоя гъсеница паднеше докато съм буден, хващах метличката и я изтезавах възможно най-дълго. Или пък се забавлявах, като я оставях да се скрие и няколко минути по-късно тръгвах да я търся.

Едно, две, три, четири, пет… Абсолютна тишина. Никой ли не хърка тук? Никой ли не кашля? Жегата е задушаваща. И то през нощта. Какво ли става денем? Осъден съм да съжителствам с гъсениците. Когато водата заливаше подземните килии на Санта Марта, с нея нахлуваха десетки стоножки — по-малки, но от същия тип като тези. Е, да, в Санта Марта имаше всекидневни наводнения, но за сметка на това можехме да говорим, да крещим, да слушаме песните и виковете на временно или напълно откачилите. Не беше като тук. Ако можех да избирам, щях да предпочета Санта Марта. Но, Папийон, това, което казваш, е пълна глупост. Според мнението на всички, човек може да изтрае там максимум шест месеца. Докато тук са дошли мнозина с присъди от по четири, пет, дори повече години. Добре де, едно е да те осъдят, друго е да изтърпиш наказанието. Колко ли се самоубиват? Не виждам как би могъл да се самоубие тук човек. Или пък защо, възможно е. Не е лесно, но нищо не пречи да опиташ. Правиш въже от панталона си, завързваш го за метлата, стъпваш върху койката и го прекарваш през решетките. Ако го вържеш плътно до пътеката на часовите, има шанс да не го забележат. Слагаш примката и скачаш веднага, щом часовият те подмине. Когато те види на връщане, вече ще си готов. Впрочем той и така и така не би хукнал презглава да отваря килията ти и да те спасява. Да отваря килията ли? Той няма право. Пише си го на вратата: „Отварянето на вратата без заповед от командването строго забранено“. Та не се притеснявай, който е решил да се самоубива, ще има достатъчно време на разположение, преди да го откачат от примката по „заповед от командването“.

Описвам всичко това, макар че сигурно не е вълнуващо и интересно за хората, които обичат напрежението и сблъсъците. Нека прескочат тези страници, ако им се струват отегчителни. Въпреки всичко смятам, че трябва колкото е възможно по-точно да ви разкажа за първите впечатления и първите мисли, които ме обзеха, докато се запознавах с килията, където току-що ме бяха погребали.

Ето че крачех доста отдавна. Долових някакъв шепот в нощта — часовите се сменяха. Предишният беше висок и кльощав, този сега е нисък и пълен. Влачеше краката си. Звукът се чуваше две килии преди и две след моята. Не беше така абсолютно безшумен като другаря си. Продължавах да крача. Колко ли беше часът? От утре щях да имам някакъв ориентир за времето. Благодарение на четирите отваряния на прозорчетата щях приблизително да знам колко е часът. А ако можех да науча кога застъпва първият пост и на колко време се сменят часовите, вече щях да разполагам с точни мерки — първа смяна, втора, трета…

Едно, две, три, четири, пет… Автоматично крачех в безкрайната си разходка и с помощта на умората в един момент лесно се потопих в спомените от миналото. Сигурно в противовес на тъмнината в килията изведнъж се видях облян от ярко слънце, седнал на плажа и заобиколен от моето племе. Лодката, с която Лали ходеше на лов, се люлее на двеста метра от мен върху море с несравним зелен цвят. Ровя из пясъка с крака. Зорайма ми носи голяма, опечена върху жаравата, риба, добре увита в бананово листо, за да не изстине. Започвам да се храня — с ръце, разбира се, а тя седи пред мен, кръстосала крака, и ме гледа. Приятно й е, като вижда колко лесно се отлепват от костите тлъстите парчета на месестата част. По лицето ми може да разбере колко съм доволен, че ми е поднесла такова чудесно ястие.

Вече не съм в килията. Дори не знам за съществуването на изолатора, Сен Жозеф или островите. Търкулвам се в пясъка и почиствам ръцете си, като ги търкам във фините като брашно песъчинки. После отивам към морето, за да изплакна устата си с прозрачната солена вода. Взимам вода в шепите си и си плискам лицето. Търкам врата си и изведнъж си давам сметка, че косата мие станала много дълга. Когато Лали се върне, ще я накарам да ме подстриже. Цялата тази нощ прекарах сред племето. Свалям набедреника на Зорайма и там, на пясъка под слънцето и милувките на вятъра я любя. Както всеки път и сега тя тихо простенва от наслада. Сигурно вятърът отнася любовната музика до слуха на Лали. Пък и Лали е твърде близо, не може да не вижда, че сме се вплели един в друг, ясно й е, че правим любов. Вярно, видяла ни е — лодката й се приближава към брега. Тя слиза и се усмихва. Докато идва към нас, разплита плитките си и прекарва пръсти през мокрите си коси, които ей сега ще изсушат слънцето и вятърът в този великолепен ден. Тръгвам към нея. Тя обвива кръста ми с дясната си ръка и ме побутва нагоре по плажа към колибата ни. По време на целия път не престава да ми показва със знаци: „И мен, и мен“. Влизаме, тя ме тласка към един хамак, постлан направо на пода, и в нейните обятия аз забравям за съществуването на света. Зорайма е много умна, тя няма да се прибере, преди да прецени, че любовната ни игра е приключила. Когато пристига, ние все още лежим голи на хамака, отпуснати в любовно изтощение. Сяда при нас и погалва сестра си по бузите, като й повтаря една дума — сигурно нещо от рода на „ненаситница“. После срамежливо ми нагласява набедреника, след това и този на Лали — жестовете й са пълни с чистота и нежност. Прекарах цялата нощ при гуахиросите. Не спах нито миг. Дори не си легнах, за да мога със затворени очи да виждам през клепачите си сцените на изживяното щастие. Крачейки безспир в състояние на хипноза и без никакво усилие на волята, аз се пренесох отново в онзи толкова красив ден, изживян преди близо шест месеца.

Лампите угаснаха и стана ясно, че слънцето е изгряло. Дневната светлина навлезе в полумрака на килията и прогони лепкавата тъмнина, която като мъгла обгръщаше всичко около мен. Прозвуча свирка. Койките заскърцаха и дори чух как съседът ми отдясно закача своята за зазиданата в стената халка. После съседът закашля и долових плясък на вода. Как ли се мие тук човек?

— Господин надзирател, как се мие тук човек?

— Затворник, прощавам ви, понеже сте нов и не знаете. Нямате право да заговаряте дежурния надзирател — рискувате да получите тежко наказание. За да се измиете, се наведете над кофата, хванете канчето с вода в едната ръка и се мийте с другата. Не сте ли развързали завивките си?

— Не.

— Вътре сигурно има и кърпа.

Ето ти на тебе! Нямаш право да заговаряш дежурния надзирател? По никакъв повод? А ако нещо нетърпимо те боли? Ако усещаш, че ще пукнеш? Ако имаш сърдечна криза, астма, апандисит? Нима е забранено да помолиш за помощ, дори ако животът ти зависи от това? Прекалено е! Не, това не може да е нормално. Значи е твърде лесно да нарушиш скандално правилата — достатъчно е, когато стигнеш до предела на силите си, нервите ти да не издържат. И да се развикаш, само и само за да чуеш гласове, някой да ти проговори, пък дори и да каже „Пукни, но замълчи“. По двадесет пъти на ден около двадесетина от двеста и петдесетте нещастници, които бяха затворени тук, се опитваха да предизвикат някаква караница, за да отпушат клапана на напрежението в мозъците си.

Човекът, който е измислил тези клетки за диви зверове, сигурно не е бил психиатър — един лекар никога не би могъл да падне толкова низко. Не е бил доктор и онзи, чиято рожба е правилникът. Но и двамата създатели на комплекса — архитектът, както и чиновникът, изпипали така внимателно най-дребните детайли от наказанието, сигурно са отблъскващи чудовища, лукави и изобретателни психолози, изпълнени със садистична омраза към подсъдимите.

Колкото и дълбоко да бяха закопани килиите на Централния затвор в Кайен, от тях можеше да се процеди, да стигне до общественото мнение ехото от изтезанията и лошото отношение към този или онзи осъден.

Доказателство за това бе, че когато там ми свалиха белезниците и железата от палците, по лицата на надзирателите се изписа истински страх — страх от евентуални неприятности, без съмнение.

Но тук, в изолатора на каторгата, където единствено служителите на управата имаха достъп, никой за нищо не се притесняваше — добре знаеха, че нищо не може да им се случи.

Трак, трак, трак, трак — прозорчетата се отварят едно по едно. Приближавам се към моето, рискувам да хвърля едно око, после подавам носа си и накрая цялата си глава в коридора. Отдясно и отляво по същия начин надничат редици от глави. Веднага разбрах, че още щом се отворят прозорчетата, всички се втурват да надзърнат навън. Съседът отдясно ме изгледа съвършено безизразно. Сигурно е затъпял от мастурбиране. Нещастникът беше блед, омазан, в идиотския му поглед нямаше никаква светлина. Този отляво обаче бързо пошушна: „Колко?“

— Две години.

— А аз четири. Една вече мина. Име?

— Папийон.

— Аз — Жорж, Жожо от Оверн. Къде те пипнаха?

— В Париж, а тебе?

Нямаше време за отговор — кафето и коматите хляб бяха вече на две килии от моята. Съседът ми отдръпна навътре глава и аз последвах примера му. Протегнах канчето си, напълниха го с кафе, после ми дадоха и комат хляб. Не се протегнах достатъчно бързо и прозорчето хлопна, преди да съм го взел в ръка — хлябът се изтърколи на земята. Само четвърт час по-късно пълната тишина отново се възцари. По всяка вероятност раздаваха храната едновременно и в двата коридора, иначе нямаше да свършат толкова бързо. За обед получихме супа с парче сварено месо. Вечерта — чиния леща. В продължение на следващите две години това меню щеше да се променя само вечер — леща, фасул, грах, нахут, боб и ориз с мас. На обед обаче си оставаше едно и също.

Всеки две седмици по същия начин си подавахме главите през прозорчето и един каторжник минаваше с добре наточена машинка за стрижене и ни обръсваше брадите.

Вече от три дни бях тук. Главно една мисъл ме тревожеше. Приятелите ми от Роаял бяха обещали да ми изпращат храна и тютюн. Досега не бях получил нищо и се питах как ли ще успеят да направят това малко чудо. Не бях особено изненадан, че нищо не е стигнало до мен. Пък и да се пуши тук, сигурно бе много опасно — така че тютюнът си оставаше лукс. Храната обаче ми бе жизненонеобходима, тъй като обедната супа си беше чиста водица с няколко стръкчета зеленина и парче варено месо, не по-голямо от сто грама. Вечер — също водниста каша, из която плуват няколко шушулки фасул или друг сушен зеленчук. Искрено казано, за мизерните порции бях склонен да обвинявам не толкова администрацията, колкото затворниците, натоварени да приготвят и да раздават храната. Защото имаше един дребен марсилец — той обикновено минаваше вечер, — който бъркаше с черпака до дъното на казана и винаги ми сипваше повече зеленчуци, отколкото вода. Останалите напротив — загребваха отгоре, като само леко поразбъркваха. И естествено сипваха вода, а не зеленчук. Това системно недохранване бе изключително опасно. Ако искаш да имаш силен дух, е нужно и физическо здраве.

Чух, че помитат коридора и ми се стори, че пред моята килия метат твърде дълго. Метлата упорито блъскаше по вратата. Вгледах се внимателно и забелязах да се подава крайче бяла хартия. Веднага разбрах, че искат да пъхнат нещо под вратата, но не могат да го натикат цялото. Изчакаха ме да го изтегля цялото и чак тогава продължиха да метат по-нататък. Дръпнах листчето и го разгънах. Оказа се бележка, написана с фосфоресциращо мастило. Изчаках копоя да мине и бързо прочетох: „Папи, от днес нататък всеки ден ще намираш в кофата си пет цигари и един кокосов орех. Дъвчи добре ореха, преди да преглътнеш, ако искаш да ти бъде полезен. Гълтай месестата част. Пуши сутрин, докато чистят кофите. Никога след сутрешното кафе, но може по време на обедното хранене, веднага след като си си изял порцията или вечер със зеленчуците. Пращаме ти и парче графит от молив. Всеки път, когато се нуждаеш от нещо, пиши на късче от тази хартия. Когато чуеш метлата да се блъска в твоята врата, драсни с нокти по нея. Ако ти отговорят по същия начин, пъхни листчето отдолу. Никога не се опитвай да го предадеш, преди да си получил отговор. Пъхни хартията в ухото си, за да не се налага да си вадиш патрона, а графита остави където и да е до стената. Смелост. Целуваме те. Иняс и Луи.“

Бележката ми бе изпратена от Галяни и Дега. Усетих как гърлото ми се стяга от вълнение — съзнанието за верността и предаността на моите приятели ме изпълни с топлина. И още по-сигурен в бъдещето, убеден, че ще се измъкна жив от този гроб, аз закрачих с бодра и весела стъпка — едно, две, три, четири, пет, кръгом и така нататък. И докато вървях, си мислех: колко благородство, колко воля за добри дела се крие в душите на двамата мъже. Сигурно поемат опасен риск, могат да загубят службите си на писар и на пощальон. Грандиозно е това, което правят заради мен, да не говорим, че сигурно им струва много скъпо. Колко ли хора е трябвало да подкупят на Роаял, за да стигнат до мен, до килията ми в Людоеда!

Читателю, трябва да знаеш, че сушеният кокосов орех е пълен с масло. Твърдата му бяла ядка е толкова наситена с масло, че ако обелиш шест ореха и просто натопиш месестата им част в топла вода, на следващия ден ще обереш от повърхността цял литър олио. Това масло, освен че ми осигуряваше мазнините, от чиято липса страдаха всички, подложени на същия режим, изобилстваше от витамини. Един кокосов орех на ден — това бе почти равнозначно на гарантирано здраве. Най-малкото можех да съм спокоен, че няма да се обезводня или да умра от недохранване. Вече повече от два месеца получавах безпроблемно храна и цигари. Когато пушех, се прикривах като индианец — гълтах надълбоко дима и после го изпусках малко по малко и за да го разсея, размахвах разперената си длан като ветрило.

Вчера се случи нещо странно. Не знам дали постъпих правилно. Един от дежурните надзиратели се облегна на перилото на пътечката и погледна към моята килия. Запали цигара, дръпна няколко пъти и после я остави да падне при мен, след което се отдалечи. Изчаках го да се върне и демонстративно стъпках цигарата с крак. Крачката му леко се забави — след като забеляза постъпката ми, той продължи напред. Дали бе изпитал съжаление към мен, или го бе досрамяло от администрацията, на която служеше? Дали пък не ставаше дума за капан? Не знам — и това ме притеснява. Когато човек страда, става прекомерно мнителен. Надявам се, че ако надзирателят е искал да се превърне за няколко секунди в добър човек, не съм му причинил болка с презрителния си жест.

Ето че изтекоха повече от два месеца. Според мен този изолатор е единственото място, където нищо не успях да науча. Защото нямах възможност за никакви контакти. За сметка на това добре усвоих умението да се раздвоявам. Изработих си тактика без грешка. За да предизвикам ярки видения, за да се завърти пред очите ми лентата на моя живот като авантюрист или на детството ми, или за да превърна мислено мечтите си в действителност, трябваше първо много да се изморя. Нужно беше да вървя в продължение на часове, без да сядам и без да спирам, като си мисля за обикновени неща. После, когато усетя, че буквално ще падна от изтощение, лягам на койката, слагам глава върху част от одеялото, а другата част нагъвам върху лицето си. Така и бездруго недостатъчният въздух в килията стига до носа и устата ми още по-трудно. Получава се нещо като задушаване, главата ми пламва. Дробовете ми се свиват от жега и липса на въздух и точно в този момент внезапно отлитам в страната на мечтите. О, какви неописуеми изживявания ми осигуриха тези препускания на душата. Прекарвах любовни нощи, по-наситени, по-вълнуващи, по-страстни, отколкото истинските, изживени на свобода. Способността да пътувам в пространството ми позволяваше да сядам до майка ми, починала преди седемнадесет години. Играех с роклята й, а тя галеше къдрите на дългите ми като на момиче коси — и бях на пет годинки. Галех дългите й нежни пръсти и меката като коприна кожа. Заедно с мен тя се смееше на упоритото ми желание да скоча в реката както големите момчета, които бях наблюдавал по време на една разходка. Виждах най-дребните детайли на прическата й, светлата нежност в лъчистите й живи очи, чувах неизразимата ласкавост на думите й: „Бъди добро дете, мой малък Рири, много добро дете, за да може мама много да те обича. По-късно, когато пораснеш, ще можеш и ти да скачаш в реката от високо. Само че сега си още съвсем малък, съкровище мое. Хайде, скоро, даже твърде скоро ще пораснеш и ти.“

И после, хванати за ръка, двамата се връщахме у дома покрай реката. Аз наистина попадах в къщата на моето детство. До такава степен всичко беше истинско, че дори покривах с шепи очите на мама, за да не може да чете нотите, но въпреки това тя продължаваше да ми свири на пиано. Казвам ви, наистина се връщах там, това не бяха просто спомени. Аз действително стоях качен на един стол зад табуретката й и се опитвах с мъничките си ръце да закрия големите й очи. А гъвкавите й пръсти продължаваха да докосват клавишите, за да дослушам „Веселата вдовица“ докрай.

Нито ти, безчовечни прокуроре, нито вие, полицаи със съмнителна честност, нито нещастникът Полен, който изтъргува свободата си срещу едно лъжесвидетелство, нито дванадесетте глупаци, които се оставиха на обвинението да ги подведе, нито копоите от изолатора — достойни служители на Людоеда, — никой, абсолютно никой, нито дори дебелите стени и отдалечеността на този изгубен сред Атлантика остров — отново повтарям, нито едно материално или духовно препятствие не можеше да попречи на пътешествията ми и на щастието да летя сред виденията си.

Сбърках, като пресметнах времето на усамотението си в часове. Това бе грешка. Защото има периоди, в които човек отброява всяка минута. Така например едва след раздаването на кафето и хляба идва моментът за опразването на кофите — около час по-късно. В празната кофа ще открия кокосовия орех, петте цигари, а понякога и някоя фосфоресцираща бележка. Невинаги, но най-често в този период броя минутите. Това е лесно, защото щом започна да се движа автоматично, правя една крачка за секунда и на всеки пет крачки в момента, когато се обръщам кръгом, си казвам — едно. Щом стигна до дванадесет, значи е минала минутата. Само не мислете, че треперя да знам дали ще си получа кокосовия орех, макар в общи линии от него да зависи животът ми, нито дали ще получа цигарите, макар че пушенето по десет пъти на денонощие (всяка цигара деля на две) внася в този гроб неизразимо удоволствие. Не, но понякога, докато раздават сутрешното кафе, ме обзема безпричинен страх, че нещо е сполетяло хората, които рискуват спокойствието си, за да ми помагат толкова щедро. Затова чакам и се успокоявам, едва когато видя ореха. Щом той е там, значи с тях всичко е наред.

Бавно, много бавно се изнизват часове, дни, седмици, месеци. Ето че съм тук почти от година. От единадесет месеца и двадесет дни не съм разговарял с никого за повече от четиридесет секунди, и то с недоизречени, неясно изшептени думи. Все пак веднъж получих възможността да поговоря с някой на висок глас. Бях настинал и много кашлях. Реших, че това е достатъчно основание, за да изляза и да отида на преглед, и докладвах, че съм болен.

Ето го и доктора. За мое най-голямо учудване той открехна само прозорчето. Главата му се показа през тесния отвор:

— Какво ви е? От какво се оплаквате? От бронхит? Обърнете се. Кашляйте.

Не, това вече е прекалено. Подиграва ли се с мен? Напротив — точно това се случи. В колонията се беше намерил лекар, готов да ме прегледа през прозорчето, и той ме караше сега да се обръщам на един метър от вратата, като протягаше ухо да ме преслуша. После каза:

— Протегнете ръка.

Щях машинално да я протегна, когато някакво чувство на самоуважение ме възпря и отговорих:

— Благодаря, докторе, но не си давайте чак толкова труд. Няма смисъл.

Най-малкото, събрах достатъчно сили, за да му покажа, че не приемам този преглед насериозно.

— Ако щеш — отвърна цинично той. И си тръгна. Слава Богу, защото иначе всеки момент щях да избухна от гняв.

Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Аз крача и крача без умора, безспир, крача гневно, мускулите на краката ми не са отпуснати както обикновено, а стегнати. Като че ли след случилото се имам нужда да смачкам нещо. Но какво ли бих могъл да стъпча? Под краката ми има само цимент. Всъщност в момента потъпквам много неща. Стъпквам малодушието на това докторче, което приема да участвува в отвратителната игра, само за да се хареса на администрацията. Тъпча безразличието на една класа хора към страданието и болката на друга класа. Тъпча незнанието на френския народ, неговата липса на интерес или любопитство към това къде попадат човешките товари, които отпътуват на всеки две години от Сен Мартен дьо Ре, и как се отнасят към тях. Тъпча журналистите от жълтата хроника, които пишат скандални материали против хората, извършили някое престъпление, а няколко месеца по-късно изобщо забравят за съществуването им. Тъпча католическите свещеници, които са изслушвали изповеди и знаят какъв е животът във френската каторга, но си траят. Тъпча съдебната система, която се е превърнала в състезание по надприказване между обвинителя и адвоката. Тъпча организацията на Лигата за защита на правата на човека и гражданина, която не издига глас, за да каже: „Спрете тази безкръвна гилотина, премахнете колективния садизъм, ширещ се сред чиновниците в администрацията.“ Тъпча това, че нито една организация или група не се е захванала да разпита виновниците за системата, да им постави въпроса как и по какъв начин на всеки две години в блатото загиват осемдесет на сто от захвърлените в него хора. Тъпча смъртните актове на официалните доктори: самоубийство, системно недохранване, изтощение, скорбут, туберкулоза, бяс, слабоумие. Какво ли още не се опитвам да стъпча? Едно е сигурно — след всичко, което се случи, аз вече не ходя нормално, а с всяка крачка смазвам по нещо.

Едно, две, три, четири, пет… и бавно течащите часове укротяват чрез умората моя безмълвен бунт.

Още десет дни и ще преполовя наказанието си в изолатора. Това е наистина хубава дата и си заслужава да я отбележа, защото, като изключим силния грип, може да се каже, че съм в добро здраве. Не само не съм полудял, но и засега няма подобна опасност. Убеден съм, дори ще кажа сто на сто убеден, че ще се измъкна жив и с акъла си в края на годината, която започва да тече от днес.

Събудиха ме нечии приглушени гласове. Чух:

— Тоя съвсем е вкочанясал, мосю Дюран. Как така не сте го забелязали досега?

— Не знам, шефе. Обесил се е откъм пътеката и затова много пъти съм минавал, без да го забележа.

— Не че има някакво значение, но все пак е някак нелогично, дето не сте го видели досега.

Съседът отляво се е самоубил, доколкото разбирам. Отнесоха го. Вратата се затвори зад тях. Регламентът беше стриктно спазен, тъй като вратата бе отворена и затворена в присъствието на „командването“ — самия началник на изолатора, чийто глас успях да позная. От десет седмици насам този беше петият ми съсед, който изчезваше така.

Настъпи денят на юбилея. В кофата намерих кутия кондензирано мляко „Нестле“. Беше лудост от страна на приятелите ми. Сигурно е струвало майка си и баща си, да не говорим за рисковете по пренасянето. Така че можах да прекарам ден на триумф над противника. Затова си обещах него ден да мина без видения. Останах си в изолатора. От идването ми тук бе изминала цяла година, а аз се чувствах готов да поема в бягство още утре, ако ми се представеше подобна възможност. Това беше голям успех и аз се гордеех с него.

Съвсем необичайно бе, че получих бележка от приятелите си с помощта на следобедния чистач: „Смелост. Остава ти още само една година. Знаем, че си здрав. При нас всичко е наред. Целуваме те. Луи и Иняс. Ако можеш, изпрати ни още сега няколко думи чрез същия човек, който ти предаде нашата бележка.“

Върху малкото листче хартия, прикрепено към бележката, аз написах: „Благодаря ви за всичко. Засега съм във форма и се надявам, че благодарение на вас ще се чувствам така и след една година. Можете ли да ми съобщите нещо за Клузио и Матюрет?“ И действително, чистачът се върна, подраска на вратата ми. Бързо подпъхнах листчето, което веднага изчезна. През целия ден и дори през част от нощта останах здраво стъпил на земята и в трезво съзнание — така, както си бях обещал неколкократно. Още една година и ще ме въдворят на някой от островите. На Роаял или на Сен Жозеф. Тогава до насита ще говоря, ще пуша и ще подготвям следващото си бягство.

На сутринта започнах да отброявам новите триста шестдесет и пет дни, които ми оставаха. Бях изпълнен с вяра в бъдещето си. Последвалите осем месеца оправдаха надеждите ми. Но на деветия стана провал. Нея сутрин преносителят на кокосовите орехи бил пипнат на местопрестъплението в момента, в който се опитвал да върне обратно в килията ми кофата с ореха и петте цигари в нея.

Инцидентът бе толкова значителен, че законът за мълчанието бе забравен за няколко минути. Ясно чувах ударите, които се сипеха по нещастника. После някой изкрещя като смъртно ранен. Прозорчето ми се отвори и един надзирател навря през него налятата си с кръв мутра:

— И на тебе няма да ти се размине!

— На твое разположение съм, подлецо! — креснах аз в отговор, побеснял от начина, по който се отнесоха към нещастното момче отвън.

Това се случи в седем часа. А едва в единадесет пристигна да ме търси цяла делегация, предвождана от втория комендант на изолатора. Отвориха вратата, която бяха заключили зад гърба ми преди двадесет месеца и която никой досега не бе отварял. Аз стоях в дъното на килията с канчето в ръка. Бях заел положение за защита, готов да раздавам колкото е възможно повече удари. По две причини: първо, за да не останат ненаказани юмруците на надзирателите, и, второ, за да ги накарам по-скоро да ме доведат до състояние на безсъзнание. Никой обаче не се нахвърли върху мен.

— Затворник, излезте.

— Ако смятате да ме биете, знайте, че ще се защитавам. Нямам намерение да излизам, за да ми се нахвърлите от всички страни. Тук се чувствам по-добре и първият, който ме докосне, горчиво ще съжалява за това.

— Няма да ви бият, Шариер.

— Кой ми го гарантира?

— Аз, втори комендант на изолатора.

— Може ли да ви се разчита?

— Не ме обиждайте, безсмислено е. Давам ви честната си дума, че никой няма да ви удари. Хайде, излезте.

Продължавах да стискам канчето.

— Носете го със себе си, ако ви харесва. Но няма да се наложи да го използвате.

— Добре, хубаво. — Излязох и тръгнах по коридора, заобиколен от шестима надзиратели и втория комендант. Щом стигнахме в двора, ми се зави свят. Очите ми бяха заслепени от светлината и не можех да ги държа отворени. Най-после успях да различа къщурката, в която ни бяха приели на идване. Около нея стояха дванадесетина надзиратели. Без да ме побутват, ме насочиха към помещението с надпис „Администрация“. На земята лежеше и стенеше облян в кръв човек. Стенният часовник показваше единадесет часа. „Значи вече от четири часа го измъчват, бедничкият“, помислих аз. Комендантът седеше зад писалището си, вторият комендант се настани до него.

— Шариер, от колко време получавате храна и цигари от този човек?

— Той сигурно вече ви е казал.

— Сега ви питам вас.

— Имам амнезия и вече не си спомням какво се е случвало вчера.

— Подигравате ли ми се?

— Не, изненадан съм, че не го пише в досието ми. Получих амнезия след един удар по главата.

Комендантът толкова се изненада от отговора ми, че нареди:

— Попитайте в Роаял дали знаят подобно нещо.

Докато се опитваха да се свържат по телефона, той продължи:

— Нали си спомняте, че името ви е Шариер?

— Това да. — И много бързо, за да го объркам още повече, зарецитирах като автомат: — Наричам се Шариер, роден съм през 1906 г. в департамента Ардеш, осъден съм доживот в Париж.

Онзи отвори очи като чинии — почувствах, че съм го шашнал.

— Получихте ли кафето и хляба тази сутрин?

— Да.

— Какъв зарзават ви дадоха снощи?

— Не знам.

— Значи искате да кажете, че нямате никаква памет?

— Не запомням нищо от това, което ми се случва. Но лица помня. Знам например, че вие ни посрещнахте първия ден тук. Обаче кога — не мога да кажа.

— Добре тогава, знаете ли колко време остава до изтичането на наказанието ви?

— На доживотното ли? Ами по всяка вероятност докато умра.

— Не, не! Става дума за присъдата ви в изолатора.

— Аз да съм осъден на изолатор? Защо?

— Боже господи! Това вече е върхът! По дяволите! Да ме изкараш от кожата ми ли искаш? Не ми казвай, че не си спомняш за двете години затвор в изолатора, които получи като наказание заради бягството си!

И тук аз напълно го утрепах:

— Да бягам? Аз? Господин комендант, аз съм сериозен човек, в състояние съм да отговарям за постъпките си. Елате с мен до килията и ще видите дали съм избягал.

В този момент един от копоите се върна и докладва:

— Роаял на телефонната линия, господин комендант.

Онзи отиде до телефона:

— Нищо ли му няма? Странно, твърди, че е получил амнезия… Причината ли? Удар по главата… Ясно, симулант. Човек никога не може да е сигурен… Добре, извинете ме, господин комендант, ще проверя. Дочуване. Ще ви държа в течение.

— Ела, хитрецо, да ти видя главата. Я виж ти, наистина имаш белег от голяма рана. А как става така, та си спомняш, че си изгубил памет след удара? Я ми го обясни това.

— Не мога да го обясня. Само констатирам, че си спомням удара, името си и още няколко неща.

— Какво в крайна сметка искате да постигнете?

— Отговарям на въпроса ви. Питате ме, откога получавам храна и цигари. Ето окончателния ми отговор: не знам дали днес бе първият или хилядният път. Поради амнезията си не съм в състояние да ви отговоря. Това е всичко, правете каквото намерите за добре.

— Аз ще направя нещо съвсем просто. В продължение на дълго време си ял твърде много. Затова сега малко ще поотслабнеш. Отменям ти вечерното хранене до края на наказанието.

Още същия ден получих бележка от следобедния чистач. За съжаление не беше фосфоресцираща и не можах да я прочета. През нощта запалих цигарата, която ми бе останала от предишния ден и която бях скрил така добре в койката си, че копоите не успяха да я открият при пребъркването. Благодарение на нейната светлина успях да разчета следното: „Нашият човек не е пропял. Казал е, че ти изпраща храна по своя воля, и то само за втори път. И че го е направил, понеже те е познавал във Франция. Никой на Роаял няма да пострада. Смелост.“

И така, бях лишен от кокосовите орехи, от цигарите и от новините за моите приятели на Роаял. Отгоре на всичко престанаха да ми дават вечеря. Не бях свикнал да чувствам глад, а десетте цигарени паузи бяха основна занимавка през дните и част от нощите ми. Мислех не само за себе си, но и за горкото момче, което пребиха заради мен. Дано не го накажат твърде сурово.

Едно, две, три, четири, пет, кръгом… Едно, две, три, четири, пет, кръгом… Няма да ти е толкова лесно да издържиш на отслабващия режим и може би сега, когато ще ядеш толкова малко, би трябвало да промениш тактиката си. Ще трябва например да лежиш възможно най-дълго, за да не изразходваш енергия. Колкото по-малко се движа, толкова по-малко калории ще изразходвам. Ще седя през по-голямата част от деня. При този режим сигурно скоро ще се разболея от анемия. Не преди да минат два месеца, все пак. Значи ми предстоят два съдбовни месеца. Когато отслабна твърде много, болестите ще получат чудесен терен за действие. Реших да оставам легнал от шест вечерта до шест сутринта. Щях да ходя само в периода между раздаването на сутрешното кафе и почистването на кофите — тоест два часа. И на обед след супата — още два. Общо четири часа движение. През останалото време щях да седя или лежа.

Щеше да ми е трудно да извиквам виденията си, без да се чувствам физически преуморен. Все пак можех да опитам.

Днес, след като дълго мислих за приятелите си и за жестоко бития нещастник, започнах да привиквам към новото разписание. Справях се добре, макар че времето течеше по-бавно, а неподвижните ми в продължение на часове крака изтръпваха ужасно.

Режимът продължаваше от десет дни. Сега вече изпитвах непрекъснат глад. Чувствах и една постоянна умора, която постепенно ме побеждаваше. Кокосовите орехи ми липсваха ужасно. Цигарите също, в известен смисъл. Лягах си много рано и бързо успявах да се измъкна мислено от килията си. Вчера например бях в Париж, в „Умрелия плъх“, и пих там шампанско с приятеля си Антонио Лондончанина, роден в Балеарите, но говорещ френски като парижанин и английски като истински островитянин. На следващия ден в „Кестена“ на булевард „Клиши“ той уби един от другарите си с пет изстрела. Е да, в нашите среди приятелството бързо може да премине в смъртна омраза. Да, вчера бях в Париж и танцувах под звуците на акордеона на бала в Пти Жарден, на авеню „Сен Уен“, където се събират само корсиканци и марсилци. В това въображаемо пътешествие срещах всичките си приятели и те изглеждаха толкова истински, че не можех да се усъмня нито в присъствието им, нито в това, че аз самият се намирам в онези хубави места, където бях прекарал толкова хубави нощи.

Ето как, без да прекалявам с ходенето, при ограничения режим на хранене, постигах същия резултат, както и след преумора. Спомените от миналото с такава сила ме теглеха извън килията, че действително мога да кажа — прекарвах повече часове на свобода, отколкото в изолатора.

Оставаше ми само месец. От три месеца не бях поемал друга храна освен парче хляб и топла нишестена супа с парче варено месо. Непрекъснатият глад ме бе докарал дотам, че понякога, едва получил дажбата си, се втренчвах в месото, за да проверя дали не е само кожа — нещо, което често ми се беше случвало.

Отслабнах много и си дадох сметка колко незаменим беше за поддържането на здравето и равновесието на организма ми кокосовият орех, който бях имал щастието да получавам в продължение на година и осем месеца.

Тази сутрин, след като изпих кафето си, се почувствах бесен. Бях си позволил да нагълтам половината от хляба — нещо, което никога не правех. Обикновено го разделях на четири парчета и го изяждах в шест сутринта, на обяд, в шест вечерта и една хапка ми оставаше за през нощта. „Кажи, защо го направи! — ругаех се наум. — Нима ще позволиш накрая да проявиш такова безволие?“ — „Гладен съм и нямам сили.“ — „Не бъди толкова капризен. Как искаш да имаш сили? Откъде да дойдат — от храната, която получаваш? Най-важното е — и тук ти си победител, — че макар и слаб, все още не си болен. Ако всичко върви така, при малко повече късмет Людоеда трябва да загуби баса си срещу теб.“ Бях седнал на циментовия блок, който ми служеше за табуретка, след двата часа задължително ходене. Още тридесет дни, или седемстотин и двадесет часа, и вратата щеше да се отвори и да ми кажат: „Затворнико Шариер, излезте. Двете години в изолатора изтекоха.“ И какво трябваше да отвърна аз? „Да, най-после свършиха дните ми в тази гробница.“ Не, не, почакай! Ако насреща ти е комендантът, на който извъртя номера с амнезията, ще му кажеш хладнокръвно: „Какво, помилван ли съм? Нима мога да замина за Франция? Свърши ли се с доживотното ми наказание?“ Ще го направиш, само и само да видиш физиономията му и да го убедиш, че не е било справедливо да те осъжда на глад. „По дяволите, какво ти става?“ Несправедливо или не — пука му на коменданта. Какво значение би могло да има това за безчувствен човек като него? Да не би да си въобразяваш, че ще страда от угризения, загдето ти е наложил несправедлива присъда? Забранявам ти да си мислиш — сега или по-късно, че подобен копой може да се сравнява с нормалните хора. Нито един човек, достоен да се нарича така, не би служил в тукашната банда. Животът сигурно може да те накара да привикнеш към всичко — дори към това да бъдеш мръсник докрай. Евентуално чак когато се изправи пред гроба си, страхът от Бога — ако е вярващ — ще го накара да се уплаши и да се разкае. Не, той няма да изпита истинско угризение заради извършените подлости — ще изпита страх, че сега Бог ще го съди така, както е съдил самият той.

Затова, когато излезеш навън и отидеш на някой остров — независимо кой, отсега нататък не се съгласявай на никакъв компромис с тази раса. Стоим от двете страни на ясно очертана барикада. При тях е малодушието, бездушната педантична власт, интуитивният садизъм, безмозъчната изпълнителност. При нас са се наредили хората като мен, които без съмнение са извършвали престъпления, но у които страданието е породило несравними качества: жалост, доброта, самопожертвователност, благородство, смелост.

Искрено казано, предпочитам да съм каторжник, отколкото надзирател.

Само двадесет дни още. Наистина се чувствам слаб. Забелязах, че винаги ми дават от по-дребните парчета хляб. Кой би могъл да падне дотам, че да подбира къшея ми? От няколко дни насам супата ми се състои от топла водичка и кокал с малко месо или кожа. Боя се да не се разболея. Това се е превърнало във фиксидея. Толкова съм слаб, че мога без никакви усилия да мечтая за каквото и да е. Дълбоката умора, придружена с тежка депресия, започна сериозно да ме тревожи. Опитвах се да им се противопоставя и успявах криво-ляво да отхвърля едно след друго двадесет и четирите часа на всеки пореден ден. Някой подраска на вратата ми. Бързо издърпах бележката. Беше с фосфоресциращо мастило — от Дега и Галяни. Прочетох: „Прати ни поне две думи. Тревожим се за здравето ти. Остават деветнадесет дни. Смелост — Луи, Иняс.“

Бяха приложили парченце бял лист и малко графитче. Написах: „Справям се, много съм слаб. Благодаря — Папи.“

Щом чух метлата отново пред вратата си, изпратих бележката. Тези няколко думи без цигари и без кокосов орех струваха за мен повече от всички лакомства. Проявата на това толкова прекрасно и дълготрайно приятелство ми даде силата, от която се нуждаех. Навън знаеха как съм и ако се разболеех, приятелите ми сигурно щяха да накарат доктора да ме лекува, както подобава. Бяха прави — след деветнадесет дни щях да пресека финалната линия на изтощителното си надбягване срещу смъртта и лудостта. Нямаше да се разболявам. От мен зависеше да огранича движенията си до минимум, за да не губя невъзстановими калории. Трябваше да се откажа от двата сутрешни и двата следобедни часа ходене. Това бе единственият начин да издържа. Затова лежах по цяла нощ, а останалите дванадесет часа прекарвах неподвижно седнал на каменната си пейка. От време на време се надигах и сгъвах по няколко пъти ръцете си, после сядах обратно. Още десет дни само.

Тъкмо се разхождах из Тринидад и се любувах на тъжните мелодии на хавайската китара, когато ужасен, нечовешки вик ме върна към действителността. Идваше от килията зад моята или някъде съвсем наблизо. Чух:

— Слез долу в моята дупка, мръснико. Не ти ли писна да ме наблюдаваш от високо? Губиш половината от спектакъла, защото тук е тъмно.

— Млъкнете, ще си навлечете тежко наказание! — изсъска му копоят.

— Ха-ха! Не ме разсмивай, глупако! Как може да се изнамери по-тежко наказание от мълчанието? Накажи ме, както искаш, пребий ме, ако това ти харесва, мръсен убиецо, но никога няма да измислиш нещо по-страшно от тишината, в която ме караш да живея. Не, не, не! Не искам, не мога повече да мълча! Още преди три години трябваше да ти кресна: пукни, мръснико! А бях толкова глупав, че чаках тридесет и шест месеца, преди да ти покажа колко не ми пука от наказанията ви! Да ти кажа колко си ми противен — ти и твоите другарчета, гадни копои такива!

Няколко мига по-късно вратата му се отвори и чух:

— Не, не така! Сложете му я наопаки — по-сигурно е!

А нещастникът изкрещя:

— Надявай ми я, както искаш, мръсната ти усмирителна риза, гадино! И наопаки, ако щеш! Стегни я да ме задуши, хайде, опри се на коляно, за да я вържеш по-здраво. Тя няма да ми попречи да ти кажа, че си лайно и че никога няма да станеш нещо по-добро от купчина нечистотии!

Сигурно му запушиха устата, защото не чух нищо повече. Вратата се затвори отново. Сцената сигурно развълнува младичкия надзирател, защото малко по-късно той се спря над килията ми и подхвърли:

— Този сигурно е полудял.

— Смятате ли? Все пак всичко, което каза, звучеше съвсем разумно.

Копоят остана поразен и процеди на тръгване:

— Ами последвайте примера му!

Инцидентът ме беше откъснал от острова на готините хора, от цигулките, от живописните кътчета на Порт оф Спейн, за да ме върне в тъжната реалност на изолатора.

Още десет дни — значи двеста и четиридесет часа мъчение.

Тактиката на пълната неподвижност донесе своите плодове. Дните минаваха по-леко, сигурно и благодарение на бележката от моите приятели. Чувствах се по-силен, може би защото непрекъснато правех следното мислено сравнение — само двеста и четиридесет часа ме делят от освобождаването ми от изолатора, слаб съм, но съзнанието ми е незасегнато, организмът ми ще започне отново да функционира нормално, стига само да получи повече гориво. Докато там, зад мен, на два метра зад стената, един нещастник навлиза в първата фаза на лудостта, и то може би през най-опасната врата — тази на отприщеното насилие. Няма да живее още дълго, защото бунтът му ще им даде възможност да го налагат до насита с изтънчените си, обмислени наказания, за да могат да го убият възможно най-научно. Упреквах се, че се чувствам по-силен, защото другият е паднал победен. Питах се, дали и аз не съм като онези егоисти, които се гушат на топло в кожусите си, добре облечени и обути през зимата, и наблюдават как покрай тях минават работниците, премръзнали от студ, зле облечени, с посинели от утринния мраз ръце. И като гледат как тълпата тича, за да хване първото метро или първия автобус, онези с кожусите се чувстват още по-затоплени и по-щастливи в топлите си дрехи. Много често нещата от живота зависят от сравненията, на които ги подлагаш. Наистина, аз съм осъден на десет години, но пък Папийон получи доживот. Да, вярно, аз съм доживот, но пък съм на двадесет и осем години, докато онзи там има да лежи петнадесет, но е на петдесет.

В крайна сметка приближавах се към края и вярвах, че след шест месеца ще се чувствам добре по всички параграфи — здраве, самочувствие, енергия, сили за предстоящо бягство. Първото ми бягство се прочу, историята на второто направо щяха да я изсекат върху каменните стени на каторгата. Няма място за съмнение. Ще поема на път, и то със сигурност след не повече от шест месеца.

Предстоеше ми последната нощ в изолатора.

От мига, в който пристъпих прага на килия номер 234, бяха изминали седемнадесет хиляди петстотин и осем часа. През този период вратата бе отворена само веднъж, когато ме заведоха при коменданта, за да ми наложи наказание. Като изключим съседа ми, с който си разменям всеки ден по няколко едносрични думи, ми бяха проговорили четири пъти. Първия път, за да ми кажат, че като чуя свирката, мога да опъна койката си — това бе при пристигането ни. Вторият случай беше при посещението на доктора: „Обърнете се, кашляйте.“ По-дълъг и разпален разговор водих с коменданта. А накрая онзи ден надзирателят ми каза четири думи по повод на нещастния луд, който го бе развълнувал. Не може да се каже, че съм се радвал на някакво разнообразие! Заспах спокойно, като мислех само за едно: утре тази врата ще се отвори веднъж завинаги. Утре ще видя слънцето, а ако ме изпратят на Роаял, ще подишам морски въздух. Утре ще бъда свободен. Избухнах в смях. Как така свободен? Не, утре ти ще започнеш официално да излежаваш доживотната си присъда като каторжник. Това ли наричаш свободен? Знам, знам, но животът, който ми предстои, не може да се сравнява с изстраданото тук. Как ли ще изглеждат Клузио и Матюрет?

В шест ми дадоха кафето и хляба. Искаше ми се да извикам: „Но днес аз излизам оттук. Имате някаква грешка.“ Бързо се сетих, че имам „амнезия“ и трябваше да внимавам — комендантът може да ми друсне още тридесет дни наказание заради подигравката, ако разбереше, че съм се преструвал. Но при всички случаи законът повеляваше, че днес, 26 юни 1936 г., трябва да изляза от изолатора на Сен Жозеф. След четири месеца щях да навърша тридесет години.

Осем часът. Бях изял целия хляб. По-късно щях да ям навън. Вратата се отвори. Пред мен стояха вторият комендант и двама надзиратели.

— Шариер, наказанието ви изтече. Днес е 26 юни 1936 г. Последвайте ни.

Излязох. На двора слънцето блестеше толкова силно, че ме заслепи. Почувствах как отмалявам. Краката ми омекнаха и пред очите ми заиграха черни петна. А не бях извървял и петдесетина метра, от които само тридесет на слънце.

Стигнах до сградата на администрацията. Матюрет и Клузио вече бяха там. Матюрет приличаше на истински скелет — с хлътнали страни и очи. Клузио лежеше на носилка. Лицето му беше призрачно бледо и над него вече витаеше смъртта. Помислих: „Хич не изглеждат добре моите мили другари. Дали и аз съм в същото състояние?“ Мечтаех да се погледна в огледало. Казах:

— Е, как сме?

Двамата мълчаха. Повторих:

— Как сте?

— Добре — прошепна Матюрет.

Искаше ми се да му кажа, че наказанието ни в изолатора е свършило и вече имаме право да говорим. Целунах Клузио по бузата. Той ме погледна с трескавите си очи и се усмихна:

— Сбогом, Папийон.

— Моля те, не казвай това!

— Така е, с мен е свършено.

Няколко дни по-късно той умря в болницата на Роаял. Беше на тридесет и две години и имаше двадесетгодишна присъда заради кражба на велосипед, която при това не бе извършвал. Пристигна комендантът:

— Да влязат. Вие, Матюрет, и вие, Клузио, спазвахте примерно поведение. Затова ще запиша в досиетата ви: „Добро поведение“. Но тъй като вие, Шариер, направихте тежко нарушение срещу правилника, ще впиша това, което сте заслужил: „Лошо поведение“.

— Простете, господин комендант, но каква грешка съм допуснал?

— Наистина ли не си спомняте за кокосовия орех и цигарите, които открихме?

— Честна дума, не.

— А на какъв режим сте от четири месеца насам?

— В какъв смисъл — от гледна точка на храната ли? Такъв, какъвто си е бил винаги.

— Това вече е върхът! Какво ядохте снощи?

— Това, което ми дадоха, както обикновено. Де да знам? Не си спомням съвсем точно. Фасул ли беше, ориз ли, или може би някакъв друг зарзават?

— Значи снощи ядохте?

— Ами да, естествено! Да не мислите, че си изхвърлям канчето?

— Не, не това исках да кажа. Добре, отказвам се. Махам „лошо поведение“. Подгответе нова справка за досието на господина. Ще напиша „примерно поведение“. Така става ли?

— Така е справедливо. Всичко съм направил, за да го заслужа.

И с тези думи излязохме от кабинета.

Голямата порта на изолатора се отвори, за да минем. Придружавани от един-единствен надзирател, бавно поехме по пътя към лагера. Пред очите ни се разстилаше морето с бляскавите си отблясъци от сребристата пяна на вълните. Отсреща се издигаше покритият със зеленина Роаял с червените покривчета. Дяволският остров бе все така суров и див. Помолих надзирателя за разрешение да приседнем за няколко минути. Той се съгласи. Седнахме от двете страни на Клузио и без да усетим, се хванахме за ръце. Допирът ни развълнува и без да промълвим нито дума, се целунахме. Надзирателят се обади: „Хайде, момчета, трябва да вървим.“

И бавно, много бавно тръгнахме надолу към лагера. Влязохме в него по същия начин — ние с Матюрет вървяхме отпред и се държахме за ръце, а зад нас двама души носеха агонизиращия ни приятел.