Уилям Текери
Панаир на суетата (67) (роман без герой)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vanity Fair (A Novel without a Hero), –1848 (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
filthy (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2010)
Разпознаване
?

Издание:

Уилям Мейкпийс Текери. Панаир на суетата

Английска, четвърто издание

Редактор на трето издание: Жени Божилова

Редактор от издателството: София Василева

Художник: Людмил Чехларов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

Издателство: „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

История

  1. — Добавяне

Глава LXVI
Любовно недоразумение

Добротата и откровеността на Амелия бяха в състояние да трогнат дори и такава закоравяла малка грешница като Беки. Тя отвърна на ласките и нежните думи на Еми с нещо много прилично на благодарност и с чувство, което, ако не беше трайно, за миг поне беше почти искрено. Историята с детето, „откъснато разплакано от обятията й“, беше много сполучлива измислица от нейна страна. С това именно страшно нещастие Беки спечели отново приятелството на Амелия и можем да бъдем уверени, че този беше едни от първите въпроси, за който клетата добродушна Еми заговори на новонамерената си позната.

— И, значи, те ти отнеха скъпото детенце, така ли? — извика, нашата малка наивница. — О, Ребека, бедна ми изстрадала приятелко, аз зная какво значи да изгубиш детето си и мога да съчувствувам на тези, които са преживели подобно нещо. Но дано небето ти помогне да си го възвърнеш, също както милостивото провидение ми възвърна и моето.

— Детето, моето дете? О, да, страданията ми бяха ужасни — призна Беки и може би не без известно угризение на съвестта. Неприятно й беше, че трябваше веднага да започне да лъже в отговор на толкова голямо доверие и искреност. Но това е нещастието да си служиш с този вид измама. Когато силата на една лъжа се изчерпи, човек трябва да изкове друга, за да я измести; и така числото на лъжите, които сме пуснали в движение се увеличава и опасността да ни заловят се увеличава всеки ден.

— Страданията ми — продължи Беки — бяха ужасни (дано не седне върху шишето), когато ми го взеха; мислех си, че ще умра; но за щастие получих мозъчна треска, през време на която докторът ме смяташе за загубена, но… но оздравях и… и ето ме сега, бедна и самотна.

— На колко години е той? — запита Еми.

— Единадесет — каза Беки.

— Единадесет! — възкликна другата. — Но, но нали той се роди в една и съща година с Джорджи, който е…

— Зная, зная — извика Беки, която, откровено казано, съвсем беше забравила Родъновата възраст. — Мъката ме накара да забравя толкова неща, скъпа ми Амелия. Много съм се изменила. Понякога съм просто като луда. Беше единадесетгодишен, когато ми го отнеха. Господ да благослови сладичкото му личице — нито веднъж не го видях след това.

— Светъл ли беше или тъмен? — продължи нашата наивна Еми. — Покажи ми косата му.

Беки едва не се изсмя на простодушността й.

— Не днес, миличка, друг път, когато пристигне багажът ми от Лайпциг, откъдето се запътих за тук. Ще ти покажа и портретчето му, което нарисувах в по-щастливи дни.

— Клетата Беки, клетата Беки! — каза Амелия. — Колко благодарна, колко благодарна трябва да бъда! — И после тя започна да мисли, както обикновено, как нейното момче е най-хубавото, най-доброто и най-умното в целия свят.

— Ти ще видиш моя Джорджи — бяха единствените думи, които тя сметна за най-подходяща утеха за Беки. Ако нещо беше в състояние да я подкрепи, само това можеше да го стори.

И тъй, двете жени продължиха да говорят още около един час и повече, през което време Беки разправи на приятелката си пълно и подробно своята история. Разкри й как женитбата й с Родън Кроли винаги била гледана от семейството с най-голяма ненавист; как етърва й (страшно хитра жена) настроила съпруга й против нея; как той завързал разни нежелателни връзки, които охладили отношенията им; как тя понасяла всичко — бедност, незачитане, студенина от съществото, което най-много обичала — и всичко това само заради детето, как, най-накрая, поради една крайно жестока несправедливост, тя се видяла принудена да поиска да се разделят, когато онзи клетник — съпругът й, не се посвенил да поиска от нея да пожертвува доброто си име, за да може той да получи служба благодарение на влиянието на един много високопоставен, но напълно безпринципен човек — не друг, а самият маркиз Стейн. Това отвратително чудовище!

Тази част от изобилната си със случки история Беки предаде с най-голяма женска деликатност и със силно чувство на наранена добродетелност. Принудена да избяга от покрива на съпруга си поради тази обида, тя била преследвана от отмъстителността на страхливеца Родън, който й отнел детето. И тъй, Беки заяви, че сега е само една скитница — бедна, беззащитна, нещастна и без приятели…

Еми прие тази история, разправена й доста надълго, по начин, който хората, запознати с характера й, могат добре да си представят. Тя се разтрепери от възмущение, като научи за поведението на отвратителния Родън и безпринципния Стейн. В очите й проблясваше възмущение при всяко едно от изреченията, с които Беки описваше преследванията от страна на аристократичните й роднини и неверността на съпруга й. (Беки не се нахвърляше върху него. Тя говореше повече с тъга, отколкото с яд. Нали толкова го бе обичала по-рано и нали той беше бащата на детето й?) А що се отнася до сцената на раздялата с момчето — докато Беки я описваше, Еми се разплака най-неудържимо, така че изкусната малка актриса трябва да е била очарована от въздействието върху зрителката, оказано от представлението й.

Докато дамите водеха този разговор, постоянният придружник на Амелия — майорът (който, разбира се, не искаше да прекъсне тяхната беседа и се измори да скърца напред-назад по тясното коридорче на стълбата, чийто таван докосваше шапката му), слезе в приземния етаж на странноприемницата и влезе в общата зала, откъдето започваше стълбата. Това помещение винаги е обвито в дим и напръскано с бира. На една нечиста маса се виждат десетки медни светилници с лоени свещи за пътниците, чиито ключове висят в редици над свещите. Еми бе преминала поруменяла през това място, където бяха събрани най-различни хора: тиролски продавачи на ръкавици и търговци на бельо от дунавските страни, с техните товари стока; студенти, които се подкрепяха с хлебчета с масло и месо; безделници, които играеха карти или домино на изцапаните с бира маси; циркови артисти, които се освежаваха през антрактите на представленията — с една дума, целият измет на един немски хан по време на панаир. Келнерът донесе на майора глинена кана с бира, като нещо, което се разбира само по себе си; и той извади пура и започна да се забавлява с това вредно удоволствие и с вестника, докато дамата му слезе и го повика.

След малко Макс и Фриц слязоха долу, с килнати шапки, с дрънкащи шпори и украсени с гербове и пискюли лули. Те окачиха ключа си на № 90 и си поръчаха необходимата порция хляб с масло и бира. Двамата студенти седнаха на масата на майора и се впуснаха в разговор, части от който той не можеше да не дочуе. Приказките им бяха главно за жени, за дуели и за гуляи в близкия университет на Шлопенхаузен, от който прочут източник на знания те бяха току-що дошли с дилижанса, заедно с Беки, както стана ясно, за да присъствуват на сватбените тържества в Пъмперникъл.

— Малката англичанка изглежда, че има доста приятели — обърна се Макс на френски към своя другар. — След като дебелият й дядо си отиде, при нея дойде една миличка нейна съотечественичка. Чух ги как бъбреха и хленчеха заедно в стаята на малката женичка.

— Трябва да вземем билети за концерта й — каза Фриц. — Имаш ли пари, Макс?

— Ами — каза другият, — концертът е само празни приказки. Ханс каза, че тя обявила един в Лайпциг и гражданите взели много билети. Но тя офейкала, без да пее. Вечерта в дилижанса каза, че пианистът й се разболял в Дрезден. Уверен съм, че тя не може да пее. Гласът й е прегракнал като твоя — о ти, потънало в бира същество!

— Да, наистина, че е прегракнал. Чух я как се опитва да пее на прозореца си една ужасна английска балада, наречена „Розата на балкона“.

— Пиенето и пеенето не могат да вървят ръка за ръка — забеляза Фриц с червения нос, който очевидно предпочиташе първото забавление. — Не, няма да вземаш никакви билети. Снощи тя спечели доста на карти. Видях как накара едно англичанче да играе заради нея. Ще похарчим парите си тук или в театъра или пък ще я почерпим с френско вино и коняк в парка на Аурелиус, но никакви билети няма да купуваме. Какво ще кажеш, да пийнем ли по още едно канче бира? — И след като един след друг потопиха русите си бакенбарди в съответните канчета, те ги засукаха и излязоха навън.

Майорът, който беше видял как окачиха ключа на № 90 на мястото му и чу разговора на двамата студенти, лесно разбра, че думите им се отнасяха за Беки. „Този дявол отново е почнал стария си занаят“ — помисли си той и се усмихна, като си спомни как в миналото тя отчаяно бе флиртувала с Джоз и колко смешно бе завършило това приключение. Той и Джордж често се бяха смели на тази случка, докато няколко седмици след женитбата на Джордж и той също бе хванат в мрежите на тази сирена, когато приятелят му подозираше, че двамата добре са се разбрали, но предпочиташе да не обръща внимание на това. Уилям се чувствуваше твърде засрамен и засегнат, за да се опитва да разгадава тази срамна мистерия, макар че веднъж, изглежда, под натиска на угризенията си, Джордж му бе загатнал за нея. Това стана сутринта на битката при Ватерло, когато двамата млади хора стояха на предната линия и оглеждаха черната тълпа французи, които се движеха на отсрещните височини, а дъждът валеше. „Забърках се в глупаво приключение с една жена — бе казал Джордж. — Радвам се, че тръгнахме на поход. Ако падна, надявам се, че Еми никога не ще узнае за тази работа. Как искам никога да не я бях започвал!“ И Уилям с радост си бе мислил и неведнаж бе утешавал клетата Джорджова вдовица, като й бе разправял, че след като си взел сбогом с жена си и след битката при Катр Бра Озбърн му говорил с любов и нежност за баща си и жена си. Това обстоятелство той бе подчертал особено силно и при разговорите си със стария Озбърн и по този начин бе сдобрил стария джентълмен с паметта на неговия син в края на живота му.

„И, значи, това дяволско създание продължава старите си интриги — мислеше си Уилям. — Бих желал да е на сто мили далеч оттук. Тя носи нещастие, където и да отиде.“ И тези неприятни мисли се ронеха в главата му, склонена между ръцете, а вестник „Пъмперникъл Газет“ от миналата седмица стоеше непрочетен под носа му, когато някой го потупа със слънчобрана и като погледна, той видя мисис Амелия.

Тази жена имаше обичай да тормози майор Добин (тъй като и най-слабото човешко същество може да господствува над някой друг) и го пращаше тук-там, заповядваше му това-онова, сякаш той беше някакво голямо нюфаундлендско куче. Картинно казано, той обичаше да се хвърля във водата, ако тя му кажеше: „Добин, дръж!“ — и да подскача подире й с чантичката й в уста. Напразно ще сме писали този роман, ако читателят не е доловил, че майорът беше един глупаво влюбен човек.

— Защо не ме чакахте, сър, да ме придружите надолу? — каза тя, като тръсна леко глава и му направи най-ироничен реверанс.

— Таванът беше много нисък за моя ръст — отвърна той със смешен, търсещ милост поглед. Радостен, че може да й подаде ръката си и да я отведе от това отвратително опушено място, той би си отишъл, без дори да си спомни за келнера, ако този младеж не бе изтичал подир него и не бе го спрял на прага на „Слонът“, за да го накара да плати бирата, която не бе изпил. Еми се разсмя. Тя му каза, че бил лош човек, който искал да избяга, без да заплати дълга си, и дори направи няколко шеги във връзка със случката и с бирата изобщо. Тя беше весела и в повишено настроение и бодро пристъпваше по пазарния площад. Искаше още веднага да се види с Джоз. Майорът се смееше на бурните чувства, проявени от мисис Амелия, тъй като, откровено казано, не й се случваше много често да иска да види брат си „още веднага“.

Намериха цивилния в неговия салон на първия етаж. Той се разхождаше из стаята, хапеше нокти и поглеждаше през площада към хотел „Слонът“, както бе вършил това най-малко сто пъти през последния един час, докато Еми седеше уединена с приятелката си в таванската стаичка, а майорът барабанеше с пръсти по мокрите от бира маси на общата зала долу, крайно нетърпелив да види мисис Озбърн.

— Е? — каза той.

— Милото клето създание, колко много е изстрадало! — възкликна Еми.

— Милостиви боже, да — каза Джоз и поклати глава, така че бузите му потрепериха като желе.

— Тя би могла да вземе стаята на Пейн, която ще се качи горе — продължи Еми. Пейн беше личната прислужница на мисис Озбърн, която куриерът се чувствуваше длъжен да ухажва и която Джорджи забавляваше със страшни разкази за германски разбойници и духове. Тя прекарваше времето си главно като мърмореше, даваше заповеди на господарката си и заявяваше, че още на следната сутрин ще се завърне в родното си село Чапам. — Тя би могла да вземе стаята на Пейн — каза Еми.

— Какво? Да не би да искате да кажете, че възнамерявате да настаните онази жена тук, вкъщи? — сопна се майорът, като скочи.

— Разбира се, точно така — каза Амелия с вид на най-голяма невинност. — Не се ядосвайте и не чупете мебелите, майор Добин. Разбира се, че ще я настаним тук.

— Разбира се, миличка — потвърди и Джоз.

— Горкото създание, след всичките й страдания — продължи Еми. — Ужасният й банкер фалирал и избягал; съпругът й — проклетникът такъв — я напуснал и й отнел детето (тук тя сви малките си юмручета и ги разтърси заканително, така че майорът с удоволствие наблюдаваше безстрашната малка жена) — милото, клето същество! Съвсем сама и принудена да дава уроци по пеене, за да си изкарва прехраната — и да не я приемем тук ли?

— Вземайте от нея уроци, скъпа ми мисис Джордж — извика майорът, — но не я довеждайте вкъщи. Умолявам ви да не го правите.

— Ами, ами — каза Джоз.

— Вие, който сте винаги толкова добър и милостив — поне такъв бяхте по-рано, — наистина ме учудвате, майор Уилям — извика Амелия. — Нима не трябва да й се помогне тъкмо сега, когато е толкова злочеста? Тъкмо сега е времето да я подкрепим. Най-старата приятелка, която съм имала, и…

— Тя невинаги е била ваша приятелка, Амелия — каза майорът, който се беше много ядосал. Това загатване беше твърде много за Еми, Тя погледна почти гневно Добин и каза:

— Как не ви е срам, майор Добин! — и след като изпрати този изстрел, излезе от стаята с най-наперен вид и затвори шумно вратата на стаята си, изпълнена с възмущение.

— Да прави намек за това! — възкликна тя, когато вратата беше затворена. — Колко жестоко беше от негова страна да ми напомня за тази работа — и тя погледна портрета на Джордж, окачен, както обикновено, с портретчето на момчето под него. — Много беше жестоко. Ако бях простила всичко, защо трябваше той да заговори?! И тъкмо от неговите собствени устни научих колко неоснователна е била ревността ми; и че ти беше невинен — да, ти беше невинен, мой светецо на небето!

Тя се заразхожда из стаята разтреперана и възмутена. После отиде и се облегна на скрина, над който беше окачен портретът, и дълго стоя там с поглед, вперен в образа на Джордж. Очите му сякаш я гледаха с укор, който се усилваше, колкото по-дълго го гледаше тя. Скъпите ранни възпоминания за краткотрайния разцвет на любовта им нахлуха в паметта й. Раната, която годините едва бяха затворили, започна отново да кърви и, о, с каква остра болка! Тя не можеше да издържи укорите на съпруга си там пред нея. Не, това беше невъзможно! Невъзможно!

Клетият Добин! Клетият добър Уилям! Онази злощастна дума бе съборила построеното през толкова много години — сградата на толкова годишна любов и преданост, издигната върху толкова тайни и скрити основи, където лежаха притаени страсти, неразказани никому мъки, неоткрити жертви, — една малка думица бе изречена и изграденият от надежди дворец се сгромоляса, една думичка, и тя пропъди птичето, което той цял живот се бе мъчил да примами!

Макар и от вида на Амелия Уилям да разбра, че е настъпила голяма криза, той все пак продължи да моли Седли с най-силни изрази да се пази от Ребека; и ревностно, едва ли не безумно заклеваше Джоз да не я приема. Той умоляваше мистър Седли поне да разпита за нея; разправи му как бе научил, че тя се движи в обществото на картоиграчи и хора с лошо име; разкри му какви беди бе носила в миналото — как двамата с Родън бяха подвели клетият Джордж към провала — как сега сама признаваше, че е разделена със съпруга си и навярно съществуваше сериозно основание за това. Каква опасна приятелка ще бъде тя на сестра му, която не познава живота! Уилям молеше Джоз с всичкото си красноречие и с много по-голяма енергичност, отколкото този тих джентълмен обикновено проявяваше, да държи Ребека далеч от дома си.

Ако не беше толкова настоятелен или ако бе проявил по-голяма ловкост, той може би щеше да успее с молбите си към Джоз; но цивилният джентълмен се дразнеше не малко от превъзходството, което той си въобразяваше, че майорът постоянно показва спрямо него, така че сега започна да му държи гръмка реч, в която заявяваше, че бил способен сам да защищава своята чест, че не желаел никой да му се бърка в работите и, с една дума, прояви намерението си да се възпротиви на майора, когато разговорът им — доста дълъг и бурен — се прекрати по възможно най-простия начин, а именно от появяването на мисис Беки с един носач от хотел „Слонът“, натоварен с доста скромничкия й багаж.

Тя поздрави домакина на къщата с нежна почтителност и се здрависа плахо, но любезно с майор Добин, който, както инстинктът й веднага подсказа, беше неин неприятел и бе приказвал против нея. Шумът и тропотът от пристигането й доведоха Амелия от нейната стая. Еми прегърна гостенката си с най-голяма топлота и не обърна никакво внимание на майора, като само му хвърли ядосан поглед — най-несправедливия и презрителен поглед, който бе отправян от клетата малка жена през целия й живот. Но тя си имаше собствени причини за това и беше твърдо решила да му се сърди. И Добин, възмутен от тази несправедливост, но без да се чувствува победен, си излезе, като се поклони със също тъй надменен поклон, какъвто беше и презрителният реверанс, с който малката жена бе благоволила да му каже сбогом.

След като той си отиде, Еми се показа особено оживена и мила към Ребека, шеташе насам-натам из жилището и настани гостенката си в определената за нея стая с такова усърдие и пъргавина, каквито нашата кротка малка приятелка рядко проявяваше. Но когато се върши нещо несправедливо, и то от слаби хора, най-добре е това да се направи бързо; и Еми си мислеше, че показва голяма твърдост и истинско зачитане към паметта на капитан Озбърн с това си държане.

На обед Джорджи се прибра от увеселенията и видя на масата сложени четири прибора както обикновено; но едно от местата вместо от майор Добин бе заето от една дама.

— Я виж! Къде е Доб? — запита младият джентълмен с обичайната си краткост в изразите.

— Предполагам, че майор Добин ще обядва навън — каза майка му. И като привлече момчето към себе си, тя го целуна много пъти, отмахна косата му от челото и го представи на мисис Кроли. — Това е моето момче, Ребека — каза мисис Озбърн, все едно, че казваше: „Нима в света има някой друг, подобен на него?“ Беки го погледна с възхищение и стисна с обич ръката му.

— Милото момченце — каза тя, — то е също като… — Вълнение задуши по-нататъшните й думи, но Амелия разбра какво искаше да каже приятелката й и знаеше, че Ребека мисли за собственото си мило момченце. Обаче присъствието на обичната й Амелия утеши мисис Кроли и тя изяде обеда си с голяма охота.

По време на обеда тя имаше твърде голяма възможност да говори и Джорджи я гледаше и слушаше любопитно. При поднасянето на десерта Еми излезе да види нещо във връзка с домакинството. Джоз се беше отпуснал в голямото си кресло и дремеше над вестника, а Джорджи и гостенката седяха близо един до друг. След като я изгледа продължително няколко пъти, той най-после остави клещите за чупене на орехи.

— Я виж ти! — възкликна Джорджи.

— Какао да видя? — запита Беки, като се засмя.

— Вие сте дамата с маската, която видях снощи пред игралната маса.

— Шт, хитро малко създание! — каза Беки, като взе ръката му и я целуна. — И вуйчо ти беше там, но мамичка не трябва да узнае това.

— О, не, не, в никакъв случай — отвърна малкият джентълмен.

— Виж какви добри приятели станахме вече! — каза Беки на Амелия, която току-що беше влязла в стаята; и трябва да се признае, че мисис Озбърн бе въвела в дома си много подходяща и симпатична гостенка.

Уилям, обхванат от силно възмущение, макар и още да не знаеше каква друга несправедливост го чака, тръгна да се разхожда неспокойно из града, докато срещна случайно Тейпуърм, секретаря на легацията, който го покани на обед. Докато разискваха за менюто, той намери случай да запита дипломата дали знае нещо за някоя си мисис Родън Кроли, за която той чул, че била вдигнала доста шум в Лондон, и тогава Тейпуърм, който, разбира се, знаеше всички лондонски клюки и освен това беше роднина на лейди Гонт, разправи на смаяния майор такива неща за Беки и съпруга й, които удивиха събеседника му и доставиха всички подробности на настоящия разказ, тъй като тази именно беше масата, на която авторът има щастието да чуе историята. Тъфто, Стейн, семейство Кроли и техният живот — всичко свързано с Беки и нейното минало бе разправено от жлъчния дипломат. Той знаеше всичко — и повече от всичко — из живота на обществото. С една дума, той направи най-удивителни разкрития пред простодушничкия майор. Когато Добин каза, че мисис Озбърн и мистър Седли са я взели в дома си, мистър Тейпуърм избухна в силен смях, който шокира майора, и запита дали няма да е по-добре, ако те поканят неколцина от обитателите на затвора, с бръснати глави и жълти жакети, които метат улиците на Пъмперникъл, оковани по двама във вериги, за да служат за възпитатели на онова хлапе Джорджи.

Тези сведения учудиха и ужасиха майора не малко. Сутринта (преди срещата с Ребека) бяха уговорили Амелия да отиде на дворцовия бал същата вечер. Там той щеше да й разправи всичко. Майорът се прибра вкъщи и се облече в униформата си, след което се появи в двореца, надявайки се да срещне там мисис Озбърн. Но тя не дойде. Когато се прибра в жилището си, всички светлини в квартирата на семейство Седли бяха изгасени. Той нямаше да може да я види преди сутринта. Просто не зная каква е била почивката му в леглото с тази ужасна тайна.

Сутринта, в най-ранния удобен час, той изпрати отсреща слугата си с една бележка, в която казваше, че желае да говори с нея по много важна работа. Отговориха му с друга бележка, в която се съобщаваше, че мисис Озбърн не се чувствува никак добре и ще пази стаята.

И тя също бе лежала будна цяла нощ и си бе мислила за нещо, което я бе тревожило стотици пъти по-рано. Стотици пъти тя беше почти готова да отстъпи, но не се бе решавала да направи жертвата, която й се струваше прекалено голяма. Не можеше да направи това въпреки неговата любов и постоянство, въпреки собствените си добри чувства, уважение и благодарност. Какво са получените облаги, какво са постоянството или заслугите? Една къдрица от главата на някоя девойка, един косъм от нечии бакенбарди натежават в миг на везните срещу тях. За Еми те не тежаха повече, отколкото за другите жени. Тя се бе опитала; бе се старала да мисли само за тях; но не бе успяла; и безмилостната малка жена бе намерила сега предлог и бе решила да остане свободна.

Когато най-после след обеда майорът успя да получи достъп до Амелия, вместо сърдечния и нежен поздрав, на който бе свикнал от дълго време насам, той получи само един реверанс и една малка, облечена в ръкавица ръка, която се отдръпна в мига, когато му бе подадена.

Ребека също беше в стаята и се приближи да го поздрави с усмивка и протегната ръка. Добин се отдръпна смутен.

— Аз… аз моля да ме извините, госпожо — каза той, — но съм длъжен да ви кажа, че не идвам тук като ваш приятел.

— Ами, ами! Дявол да го вземе — да нямаме такива работи! — извика Джоз, изплашен и загрижен да се избегне всякаква сцена.

— Интересно какво има да каже майор Добин против Ребека — каза Амелия с нисък ясен глас, който леко потрепваше, и с много решителен израз в очите.

— Не позволявам подобно нещо в дома ми — отново се намеси Джоз. — Повтарям, че не позволявам и затова, Добин, моля ви да не продължавате. — И той се огледа наоколо разтреперан и силно поруменял, след което изпухтя тежко и тръгна към вратата.

— Драги приятелю — каза Ребека с ангелска сладост в гласа си. — Моля ви настоятелно, чуйте какво има да каже майор Добин срещу мене.

— Не, няма да го чуя — изцвъртя Джоз и като сбра полите на халата си, излезе.

— Сега сме само две жени — каза Амелия. — Вече можете да говорите, сър.

— Държането ви към мене никак не ви подхожда, Амелия — отвърна високомерно майорът, — нито пък предполагам, че можете да ме обвините в грубо отнасяне към жените. Не изпитвам никакво удоволствие да изпълня дълга си, за който съм дошъл.

— Моля, майор Добин, побързайте да го изпълните по-скоро — каза Амелия, чието раздразнение се усилваше все повече и повече. Докато тя говореше по този властнически начин, изражението на лицето на майора никак не беше приятно.

— Дойдох да кажа — и тъй като вие останахте, мисис Кроли, аз трябва да го кажа във ваше присъствие, — че не смятам за подходящо вие да играете ролята на член на семейството на мои приятели. Една дама, която е разделена от съпруга си, която пътува не под собственото си име, която посещава публични игрални домове…

— Аз бях отишла там за бала — извика Беки.

— … не е подходяща компания за мисис Озбърн и нейния син — продължи Добин. — И мога да прибавя, че има хора, които ви познават и които заявяват, че знаят за вашето поведение неща, за които не искам дори да споменавам пред… пред мисис Озбърн.

— Вашият начин на клеветничене е много скромен и удобен, майор Добин — каза Ребека. Оставяте ме под тежестта на едно обвинение, което не разкривате. Какво е то? Дали е това, че съм невярна на мъжа си? Отхвърлям всяко подобно твърдение и предизвиквам всеки да го докаже — да, повтарям, предизвиквам ви. Честта ми е ненакърнена също тъй, както и тази на най-големия ми неприятел, който някога е злословил против мене. Дали пък не ме обвинявате в това, че съм бедна, изоставена, нещастна? Да, аз съм виновна във всичко това, за което всеки ден получавам наказанието си. Остави ме да си вървя, Еми. Ще трябва само да си внуша, че не съм те срещнала, и тогава днес няма да бъда по-зле, отколкото съм била вчера. Ще трябва само да си кажа, че нощта е изминала и че клетата скитница отново е поела пътя си. Не си ли спомнящ песента, която пеехме през доброто старо време? Оттогава насам аз постоянно скитам — бедна изгнаница, презирана за това, че е нещастна и обиждана поради това, че е сама. Нека да си вървя — стоенето ми тук пречи на намеренията на този джентълмен.

— Да, действително им пречи, госпожо — каза майорът. — Ако имам някаква власт в тази къща…

— Власт ли? Никаква! — избухна Амелия. — Ребека, ти ще останеш при мене. Аз няма да те напусна, защото си преследвана, или да те обиждам, защото… защото майор Добин благоволявал да върши това. Хайде, миличка, ела. — И двете жени се отправиха към вратата.

Уилям я отвори. Но когато те излизаха, той взе ръката на Амелия и каза:

— Останете за малко, да ви кажа нещо.

— Той иска да ти говори без мене — каза Беки с вид на мъченица. В отговор Амелия стисна ръката й.

— Честна дума, не за вас искам да й говоря — каза Добин. — Елате, Амелия.

И тя отиде. Добин се поклони на мисис Кроли, докато тя затваряше вратата зад себе си. Амелия го погледна, а лицето и устните й бяха съвсем бледи.

— Бях смутен, когато говорех преди малко — каза майорът след кратко мълчание, — и не употребих на място думата „власт“.

— Да, точно това направихте — каза Амелия с тракащи зъби.

— Най-малкото имам право да искам да бъда изслушан — продължи Добин.

— Много е благородно от ваша страна да ми напомняте за всичко онова, което ви дължим — отвърна Амелия.

— Правата, за които говоря, са ми оставени от бащата на Джорджи — каза Уилям.

— Да, вие обидихте паметта му. Сторихте го вчера. Знаете това много добре. И аз никога не ще ви простя. Никога! — каза Амелия. Всяко едно от тези изречения излизаше като залп от устата на силно развълнуваната и разтреперана жена.

— Нима това искате да кажете, Амелия? — каза тъжно Уилям. — Нима тези думи, изречени прибързано, трябва да се противопоставят на предаността на цял един живот? Не мисля, че паметта на Джордж е била осквернена от отношението, което съм имал към нея. И ако трябва да си подхвърляме укори, аз поне не заслужавам да бъда укоряван от неговата вдовица и от майката на сина му. Размислете после, когато… когато ще бъдете по-свободна, и съвестта ви ще отхвърли това обвинение. Тя прави това дори и сега.

Амелия наведе глава.

— Не са вчерашните ми думи, които ви карат да се държите така — продължи той. — Това е само предлог, Амелия, иначе напразно съм ви обичал и наблюдавал в продължение на петнадесет години. Нима в това време не научих да отгатвам всичките ви чувства и да разбирам мислите ви? Зная на какво е способно сърцето ви: то може вярно да обича спомена и с любов да се привърже към нещо въображаемо; но то не е в състояние да изпита любовта, с която моята заслужава да й се отвърне и каквато бих спечелил от някоя по-великодушна от вас жена. Не, вие не сте достойна за любовта, която изпитвах към вас. Знаех си през всичкото време, че наградата, за която бях посветил живота си, не си струва усилието за спечелването й. Знаех, че бях само един глупак, предаден на някаква фантазия, заложил цялата си страст за вашите малки останки от любов. Няма повече да се боря. Оттеглям се. Не ви обвинявам. Вие сте много добросърдечна и направихте всичко, каквото беше по силите ви; но вие не можахте не можахте да достигнете висотата на привързаността, която изпитвах към вас и която една по-благородна от вашата душа би била горда да сподели. Сбогом, Амелия! Аз наблюдавах борбата ви. Нека тя се прекрати. И двамата сме изморени от нея.

Амелия стоеше изплашена и смълчана, докато Уилям счупи тъй внезапно веригата, с която тя го бе водила, и прокламира своята независимост и своето надмощие. Той бе стоял при краката й тъй дълго, че клетата малка жена бе свикнала да стъпва отгоре му. Тя не желаеше да се омъжи за него, но искаше да си го пази. Не желаеше да му даде нищо, но чакаше той да й дава всичко. При любовта този данък нерядко се плаща.

Неговото избухване я бе сломило напълно. Нейното нападение бе отдавна отблъснато и прекратено.

— Трябва ли тогава да разбирам, че вие… че вие си отивате, Уилям? — каза тя.

Той се засмя тъжно.

— Веднъж в миналото аз пак си отидох — каза той — и се върнах след дванадесет години. Тогава ние бяхме млади, Амелия. Сбогом. Тази игра отне доста от живота ми.

Докато те разговаряха, вратата на стаята на мисис Озбърн се беше отворила мъничко. Беки бе хванала дръжката й в момента, когато Добин я пусна, тя чу всяка дума от разговора между двамата. „Какво благородно сърце има този мъж — помисли си тя — и как безсрамно си играе тя с него!“ Ребека се възхищаваше от Добин; тя не изпитваше ненавист за нападението, което бе предприел срещу нея. Това беше открит ход в играта, изигран честно. „Ах — мислеше си тя, — ако бих имала такъв съпруг като него — човек със сърце и с мозък! Нямаше да имам нищо против големите му крака.“ И като изтича в стаята си, тя бързо намисли нещо и му написа кратко писмо, с което го умоляваше да остане още няколко дни — да не мисли за заминаване, защото тя ще му помогне във връзка с А.

Раздялата бе настъпила. Клетият Добин още веднъж отиде до вратата и излезе. И малката вдовица, причината за всичко това, постигна каквото искаше, спечели свободата си и остана да й се радва както намери за добре. Нека дамите й завиждат за победата.

В романтичния обеден час мистър Джордж се появи и пак забеляза отсъствието на „стария Доб“. Всички се хранеха и мълчаха. Охотата на Джоз не се беше намалила, но Еми не яде нищо.

След обеда Джорджи се изтегна на възглавниците на дивана край широкия трикрилен прозорец на еркера, който гледаше към пазарния площад, където се намираше хотел „Слонът“, Майка му се суетеше наоколо, когато той забеляза, че от къщата на майора отсреща се изнася багаж.

— Я гледай! — каза той. — Ето возилото на Доб, изкарват го от двора.

Въпросното „возило“ беше едно малко файтонче, което майорът бе купил за шест лири стерлинги и за което всички много го закачаха.

Еми се сепна, но не каза почти нищо.

— Я виж! — продължи Джорджи. — Франсис изважда куфарите, а Кунц, едноокият кочияш, се приближава с конете си. Е, какво ли е пък това? Впрягат конете в Добиновото файтонче. Отива ли той някъде?

— Да — каза Еми, — отива.

— И кога ще се върне?

— Той… той няма да се върне — отвърна Еми.

— Няма да се върне ли? — извика Джорджи, като скочи.

— Момче, стой тук! — изрева Джоз.

— Джорджи, остани — каза майка му с много тъжно лице.

Момчето се спря. После започна да подритва мебелите и да се катери и слиза от дивана пред прозореца, като показваше всички признаци на безпокойство и любопитство.

Впрегнаха конете и привързаха багажа. Франсис излезе със сабята на господаря си, бастуна му и чадъра, завързани заедно, а едно сандъче и старата тенекиена кутия за цилиндър сложи под седалището. После изнесе и старата синя връхна дреха с нейната подплата от червен вълнен плат, която бе служила на собственика си в продължение на петнадесет години. Тя беше нова по време на похода към Ватерло и бе покривала Уилям и Джордж през нощта след битката при Катр Бра.

Старият Бурке, собственикът на къщата, където майорът бе живял, излезе вън, след това Франсис се появи отново с последните пакети, а най-после видяха и майор Уилям. Бурке поиска да го целуне. Всички, които имаха някаква връзка с майора, го обожаваха. И сега той едва успя да се отърве от тази проява на привързаност.

— Бога ми, ще изляза на всяка цена! — изкрещя Джорджи.

— Дай му това — каза Беки развълнувана и сложи една хартийка в ръката на момчето. Той изтича по стълбата и прекоси за миг улицата. Уилям се бе качил в екипажа, освободен от прегръдката на хазаина си. Джордж се втурна при него и обви ръце около врата му (както видяха това през прозореца), след което започна бързо да му задава въпроси. После бръкна в джоба на жилетката си и му подаде една бележчица. Уилям я грабна нетърпеливо, отвори я разтреперан, но лицето му в миг измени изражението си и той скъса хартийката и я хвърли през прозореца на екипажа. Добин целуна Джорджи по челото и момчето слезе от файтона, като триеше с юмруци очите си. Кочияшът плесна с камшика си, Франсис скочи на капрата и конете тръгнаха. Добин бе обронил глава на гърдите си. Той не вдигна очи, когато минаха под прозореца на Амелия, а Джорджи, останал самичък на улицата, избухна в плач пред всички, които се бяха насъбрали наоколо.

Камериерката на Еми го чу да плаче отново през нощта и му донесе няколко консервирани праскови да го утеши. И тя прибави своите оплаквания към неговите. Всички бедни, всички смирени и честни, всички добри хора, които го познаваха, обичаха този добросърдечен и простодушен джентълмен.

А що се отнася до Еми, нима тя не бе изпълнила дълга си? Най-после тя си имаше и портрета на Джордж, който да й послужи за утеха.