Ханс Кароса
Завръщане

Ромони ли вече реката?

Тъмнее ли модрият свод?

Все още от твойта целувка

аз тръпна във огнен живот.

 

Все още от теб озарени,

очите ми пият безспир

невнятната твоя магия,

магията в целия мир.

 

В небето луната забулва

в съня си притихнала скръб,

сив облак над нея разтапя

обагрен патинено ръб.

 

Водата нечуто разбива

на късове нощния мрак

и сякаш понесла е тежки

товари от лунния зрак.

 

Невидими струни на арфа

над пътя самотен ехтят,

дълбоки следи от колата

по снежния губер блестят.

 

Блестят надалеко и свято

ме връщат към свидния кът

и зная, че още си будна

с блажено вълнувана гръд.

 

На лампата сенникът вино

разлива по твойто чело,

стоиш на прозореца, дъхаш

сковано от скрежа стъкло

 

и в блянове сладостни спираш

очите над речния брод —

едничко от мойта целувка

ти черпиш покой и живот.