Том Кланси
Оперативен център (1) — Моята библиотека

1.
ЧЕТВЪРТЪК, 16:10 Ч., СЕУЛ

Грегъри Доналд отпи от уискито си и огледа гъмжилото от хора в бара.

— Сещаш ли се понякога за миналото, Ким? Не за тази сутрин или предишната седмица, а за доста по-отдавна?

Ким Хван, заместник-директор на Корейското централно разузнавателно управление, побутна с червената сламка парченцето лимон, което плаваше в чашата му с диетична кока-кола.

— За мен, Грег, и днес сутринта е минало. Особено в ден като днешния. Ей богу, какво не бих дал да съм на лодката с чичо Пак в Янян.

— Той все същият стар мърморко ли е? — засмя се Доналд.

— Още по-голям. Нали помниш, че имаше две рибарски лодки. Взе че продаде едната. Не можел да понася ортаци. Само дето понякога бих предпочел да меря сили с рибите и бурите, отколкото с разни бюрократи. Ти поне знаеш какво е.

— Да — кимна Доналд. — Много добре знам. И затова се махнах.

Хван се наведе над масата, огледа се и заговорнически присви очи.

— Не исках да говоря, докато ония от „Сеул Прес“ бяха тук. Знаеш ли, че принудиха хеликоптерите ми днес да не излетят?

— Да не са откачили? — намръщи се озадачено Доналд.

— По-лошо. Пълна безотговорност. Според господа журналистите, ако им се мотаели хеликоптери над главите, щели да вдигат много шум и да им развалят записа. Не дай боже нещо да стане — нямаме въздушно разузнаване.

Доналд си допи уискито и бръкна в джоба на вълненото си сако.

— Неприятна работа, но навсякъде е така, Ким. Сметкаджиите изместиха истински талантливите хора. Не само в разузнаването. В правителството, даже в Дружеството за американо-корейско приятелство. Вече никой не се хвърля с главата напред. Всичко първо се проучва, претегля, преценява, докато не ти се изпари всякаква инициатива.

Хван бавно поклати глава.

— Бях малко разочарован, когато напусна и отиде в дипломатическите служби. Но всъщност ти постъпи умно. Да не мислиш, че нещата в управлението ще се оправят. Със зъби и нокти се боря да задържа сегашното положение.

— Но го правиш доста добре.

— Само от любов към управлението — усмихна се Хван.

Доналд кимна и извади лулата си от морска пяна и пакет тютюн „Балканско събрание“.

— Я ми кажи, ти наистина ли смяташ, че днес ще стане нещо?

— Получихме предупреждения от обичайния контингент радикали, революционери и откачени. Тях обаче си ги знаем и ги наблюдаваме. Те са като ония смахнатите, дето се обаждат на Хауърд Стърн по време на всяко предаване. Едни и същи идиотщини макар и в различен ден. Тия обаче само си приказват.

Доналд натъпка тютюн в лулата си и вдигна въпросително вежди.

— Че вие хващате ли Хауърд Стърн?

Хван допи содата си.

— Не. Миналата седмица разбихме една пиратска мрежа. Прослушах техните записи. Грег, нали познаваш тая страна. На нашето правителство даже Опра често им се вижда прекалено отворена.

Доналд се изсмя. Хван се извърна и каза нещо на бармана. Сините очи на американеца отново обходиха помещението.

Част от посетителите бяха южнокорейци, но както често става в баровете близо до правителствени учреждения, преобладаваха представителите на международната преса: Хедър Джаксън от Си Би Ес, Бари Бърк от „Ню Йорк Таймс“, Джил Вандъруълд от „Пасифик Спектейтър“ и други, с които не му се разговаряше. Точно затова пристигна по-рано и се заби в едно тъмно, далечно ъгълче на бара. А съпругата му, Сунджи, въобще не дойде. И тя като Доналд смяташе, че пресата не се бе отнесла почтено с него — нито преди двадесет години, когато беше посланик в Корея, нито сега, когато само преди три месеца стана съветник по корейските въпроси в Оперативния център. За разлика от съпруга си обаче Сунджи се ядосваше на нападките в печата. Грегъри много отдавна се беше научил да се обвива в дима на вярната си лула — успокоително занимание, което му напомняше, че като облачето пушек заглавията във вестниците съществуват само за момента.

Барманът се завъртя край тях и си отиде. Хван се обърна с гръб към плота. Тъмните му очи бяха приковани в Доналд, а дясната му ръка бе опряна неподвижно на бара.

— Какво всъщност означаваше въпросът ти? — попита той. — За миналото.

Доналд свърши с пълненето на лулата си.

— Помниш ли един човек на име Юнгил О?

— Слабо. Едно време преподаваше в управлението.

— Той беше сред основателите на психологическия отдел. Много интересно старче от Тегу. Когато за пръв път пристигнах тук, той тъкмо щеше да напуска. Всъщност го изритаха. КЦРУ много държеше да бъде по последната мода и да прилича на американските разузнавателни агенции, а пък в свободното си време, когато не изнасяше лекции за войната с психологически средства, Юнгил О преподаваше чондокио.

— Религия и КЦРУ? Вяра и шпионаж?

— Не съвсем. Беше си развил някакъв по-особен, духовен подход към дедукцията и разследването. Учеше, че сенките на бъдещето и миналото са навсякъде около нас. Смяташе, че чрез медитация, чрез размишления за хората и събитията, които са били и ще бъдат, можем да се докоснем до тях.

— И?

— Те ще ни помогнат да видим настоящето по-ясно.

— Сега разбирам защо са го уволнили — подсмихна се Хван.

— Не ставаше за нас — съгласи се Доналд, — пък и, честно казано, не мисля, че беше съвсем в ред. Само че странна работа — все по-често започва да ми се струва, че теорията му беше много близо до десетката, ако не и в самата десетка.

Доналд си потърси кибрита. Хван гледаше внимателно някогашния си наставник.

— Нещо конкретно ли имаш предвид?

— Не — призна си Доналд. — Просто изпитвам такова усещане.

Хван бавно потърка дясната си ръка.

— Винаги си се интересувал от необикновените хора.

— Естествено. От тях има какво да се научи.

— Като оня възрастен учител по таекуондо. Дето го доведе да ни научи на нагината.

Доналд запали една клечка, хвана лулата в лявата си длан и поднесе пламъчето към тютюна.

— Тази програма беше добра и трябваше да я разширят. Човек никога не знае дали няма да го нападнат, когато е невъоръжен, и да се налага да се отбранява със стегнато навит вестник или…

Ножът изхвърча изпод дясната ръка на Хван и кореецът се плъзна от столчето на земята.

В същия момент Доналд се дръпна рязко назад, без да изпуска лулата от ръка, изви китка и замахна с дръжката на лулата към Хван. Отби светкавичния удар с нож и избута ръката на Хван наляво.

Кореецът дръпна ножа назад и отново нападна, но Доналд отново посрещна удара и го отби наляво. Младият мъж замахна отдолу, Доналд присви лакът към тялото си и пресече пътя на ножа с дръжката на лулата си.

Приглушеният шум от дуела привлече вниманието на седящите край тях хора. Те извърнаха глави и се загледаха в двамата мъже, чиито ръце се стрелкаха напред-назад прецизно и точно като бутала.

— Ама вие наистина ли… — попита един техник с фланелка на Си Ен Ен.

Никой от съперниците не отговори. Бяха така погълнати от двубоя, че не забелязваха нищо около себе си. Следяха се очи в очи, с каменни лица. Телата им не помръдваха. Само левите им ръце се движеха. Дишаха запъхтяно през нос, здраво стиснали устни.

Около тях в плътен полукръг се насъбра тълпа. Ножът присвяткваше във въздуха, но Доналд посрещаше и парираше ударите с изяществото на фехтовач. Най-накрая острието издрънча на пода.

Очите на Доналд не се отделяха от тези на Хван. С леко разтърсване на дясната си китка той загаси клечката, която продължаваше да гори в ръката му.

Разнесоха се ръкопляскания и подвиквания, няколко души се приближиха и потупаха Доналд по гърба. Хван се усмихна широко и му протегна ръка. Доналд също се усмихна и я пое с двете си ръце.

— Страхотен си, не си мръднал — обади се кореецът.

— Ти ме щадеше…

— Само при първия удар, да не би да си станал по-бавен. Но не си. Като сянка си.

— Като сянка значи — обади се един мек глас зад Доналд.

Доналд се извърна. Съпругата му си проправяше път сред разотиващите се зяпачи. Младостта и красотата й привлякоха погледите на мъжете.

— Това си беше чиста фукня — обърна се тя към съпруга си. — Все едно гледаш инспектор Клозо и слугата му.

Хван се поклони дълбоко, а Доналд прегърна жена си през кръста, придърпа я към себе си и я целуна.

— Не знаех, че ще ни свариш. — Той драсна нова клечка и най-после запали лулата си. Погледна неоновия часовник над бара. — Нали щяхме да се срещнем при трибуните след петнадесет минути.

— Да, но преди.

Доналд я изгледа въпросително.

— Преди петнадесет минути.

Той сведе очи и прокара пръсти през прошарената си коса.

— Извинявай. С Ким се увлякохме да си разправяме разни ужасии и да си изясняваме дълбоко лични философии.

— Голяма част от които се оказаха едно и също нещо — подметна Хван.

Сунджи се усмихна.

— И аз реших, че като не сте се виждали цели две години, ще има за какво да си поприказвате. — Тя се обърна към съпруга си. — Скъпи, ако искаш да продължите да си говорите или да се дуелирате с други прибори след церемонията, мога да отложа вечерята с родителите ми…

— Недей — намеси се бързо Хван. — Ще бъда зает до късно — ще правим разбор как е минало мероприятието. Пък и нали се запознах с баща ти на сватбата ви — доста едър мъжага е. Ще гледам скоро да дойда във Вашингтон, та да се видим. Може даже да си взема някоя американка за жена — нали Грег отмъкна най-хубавата корейка.

— Все някой трябваше да го научи как да се радва на живота — подсмихна се Сунджи.

Хван поръча на бармана да впише питиетата им на сметката на КЦРУ, вдигна ножа и го остави на бара.

— Преди да си тръгна, искам да ти кажа, че много ми липсваше, Грег.

Доналд махна с ръка към ножа.

— И на мен ми беше приятно.

Сунджи го целуна по рамото. Той се пресегна и я погали по бузата с опакото на ръката си.

— Наистина — настоя Хван. — Често си мисля за годините след войната, когато ти се грижеше за мен. Даже родителите ми да бяха живи, надали щях да бъда обграден с повече обич.

Хван им кимна за довиждане и бързо си тръгна. Сунджи го проследи с поглед и постави тънката си ръка на рамото на съпруга си.

— Беше се просълзил.

— Забелязах.

— Побърза да си тръгне, за да не те разстрои.

Доналд кимна и вдигна очи към съпругата си — жената, която му беше доказала, че младостта и мъдростта не са взаимно изключващи се понятия… и че като изключим болките при сутрешното ставане, възрастта е въпрос на нагласа.

— Затова толкова го обичам — поясни той, докато Хван излизаше на ярката дневна светлина. — Ким е мек отвътре, но твърд отвън. Юнгил О казваше, че това е най-добрата броня във всяка непредвидена ситуация.

— Юнгил О ли?

Доналд я хвана за ръка и я поведе към вратата.

— Един човек, който работеше в КЦРУ Все повече съжалявам, че не го опознах малко по-добре.

Следван от тънка струйка дим, Доналд изведе жена си на широкия, изпълнен с хора „Чонгиечоно“. Свиха на север и хванати за ръка бавно се насочиха към внушителния дворец „Кионбок“, построен през 1392 г. и отново издигнат през 1867, който се намираше на гърба на стария Капитолий. С приближаването си видяха дългата синя трибуна за почетните лица. Събитието обещаваше да бъде странна смесица от скука и зрелище — Южна Корея празнуваше годишнината от избирането на първия си президент.