Тад Уилямс
Реката на синия огън (7) — Моята библиотека

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
В КУКЛЕНАТА ФАБРИКА

МРЕЖА/НОВИНИ: Минислончетата са не само мода.

(Картина: Кенън с миниатюрно слонче Джимсън.)

Диктор: Бизнесът на стопанството „Добри неща“ напоследък е наистина в цветущо състояние. Собственичката Глориана Кенън, която виждате с младо слонче Джимсън, отглежда и продава годишно стотина от слончетата, наричани на галено „половинки“. Бизнесът, започнал преди десетилетие като поредната мода за минилюбимци, надживя и най-оптимистичните прогнози на специалистите.

Кенън: „Това отчасти се дължи на обстоятелството, че тези малки приятелчета са изключително интелигентни. Те не са просто една новост, а истински компаньони. Освен това са далеч no-устойчиви от някои свои генетични минисъбратя — тяхната ДНК просто се справя по-добре или нещо от този сорт. Престани, Джимсън. Само като си спомня колко непредсказуеми бяха онези малки кончета, колко нещастни случаи имаше с тях. И онези миниатюрни диви котки, които се оказаха толкова опасни… как беше онова глупашко търговско наименование? «Оцемъници» или «оцелити», нещо такова…?“

Дулсинея Ануин постави ръка върху длан — разшифровчика и забеляза, че ноктите й са в ужасно състояние. Намръщи се, докато чакаше вратата да вземе решение, дали да й се довери. Трябваше да свърши твърде много неща. Сигурно изглеждаше ужасно, но в момента животът беше по-безумен и невъобразим от когато и да било.

„Последния път, когато минах през тази врата, все още не бях убила никого.“ Тази и подобни мисли не я оставяха на мира вече дни наред. Беше сигурна, че се справя добре, но нямаше достатъчно база за сравнение. Така или иначе не изпитваше чувство за вина. Допускаше, че би било по-различно, ако жертвата беше някой, когото наистина познаваше, а не някакъв второстепенен колумбийски механизъм, нает от Дред.

А и от години очакваше това да се случи. В нейния бизнес човек не можеше да успее, ако не се докосне лично до насилието, или поне не можеше вечно да го отлага. И все пак бе предполагала, че първото й съприкосновение с убийството щеше да се състои в това, да наблюдава как някой друг го извършва, а не в това, самата тя да го извърши. Отново пропъди мисълта, но споменът за невиждащите очи на Антонио Селестино както преди, така и след фаталния изстрел, изглежда, не възнамеряваше скоро да се оттегли…

Вратата на апартамента, неспособна да направи разлика между новата Дулси, която бе застреляла Селестино, и предишната Дулси, която не бе го сторила, се отвори, съскайки. Вратата се затвори зад нея точно секунда и половина след като бе пресякла лъча. Джоунс се появи на входа на спалнята, протегна се грациозно и без да бърза особено, тръгна към нея, сякаш господарката му не бе отсъствала почти цели две седмици.

Дулси пусна чантата и се наведе да погали котката, която се потърка в крака й, след което се обърна и бавно се отдалечи. Внушителната като на персийска котка пухкава задница на Джоунс, но в сиамска разцветка, която беше наследила от баща си, не показваше никакви признаци на отслабване поради немарливо гледане. Очевидно Чарли от долния етаж я беше хранила порядъчно.

Стенният екран пулсираше със слаба розова светлинка, но Дулси не му обърна внимание. Не беше получавала никакви съобщения, откакто се бе качила в самолета в Картахена, а и не бързаше да получи. Чувстваше се така, сякаш дни наред не се бе къпала, и съвсем скоро щеше да има достатъчно занимания.

— Важно съобщение — промълви мек мъжки глас, включен при отварянето на входната врата. — Има важно съобщение за вас.

— По дяволите! — Дулси отметна падналата пред очите й коса и разтърка чело. Нима би могъл отново да е Дред? Направо побесня. — Пусни съобщението.

Противното красиво лице на настоящия й работодател изплува в еднометрова височина върху екрана с гладката си, влажна коса. Приличаше на човек, който известно време бе дъвкал кат, шепнейки възбудено като кабелите на далекопровод.

— Дулси, обади ми се веднага щом се прибереш. Изключително, изключително спешно е.

— О, Господи, няма миг спокойствие. — Каза на екрана да отговори на повикването, след което се тръшна в леглото и метна обувките си във въздуха.

Появи се почти веднага.

— Имаме проблем.

— Устройството не задейства ли? — Преди да остави Дред, беше свързала няколко вериги, за да наблюдават колумбийското укрепление. Устройството позволяваше да напускат своя куклен сим за кратки периоди, през които той щеше да продължава да изглежда зает и функционален. Това по никакъв начин нямаше да разстрои щателното наблюдение, но им даваше възможност да се измъкват, докато висшестоящите спяха или се разсейваха за малко.

— Всичко действа отлично. Но групата се разпадна. Онази африканка и нейният приятел маймуна изчезнаха, може да са се удавили. Цяло стадо риби като че ли бяха полудели. Лодката се преобърна и останалата част от групата остана на брега.

Дулси пое дъх, за да запази хладнокръвие. Независимо от интелигентността на силата си мъжете много често заприличваха на хлапета, до такава степен обсебени от игрите си, че забравяха, че това са само игри. За разлика от тях жените никога не пропускаха да вземат душ и да поддържат чисти косите си.

— Но нашият сим нали е все още в групата?

— Да. Всички са заедно, с изключение на двамата. Но са в доста окаяно състояние и може всеки момент да ги загубим. Необходимо е да се заема с проверката на някои неща, които обсъждаха помежду си. А не мога да го направя, докато управлявам сима.

— Не може ли всичко това да почака един час? Сигурна съм, че си уморен, но току-що влизам и трябва да хапна нещо, за да не припадна.

Мъжете не бяха в състояние да схванат необходимостта от един душ, но обикновено схващаха необходимостта от храна.

Той я гледа втренчено дълго време. В погледа му се четеше надвисваща опасност или най-малкото остра критика, но накрая се ухили и зъбите му блеснаха на фона на мургавото му лице.

— Разбира се — каза той. — Съжалявам.

Дулси така и не успяваше да схване същността на този мъж — чудатите му реакции като този внезапен изблик на великодушие, а и хлапашкият му псевдоним не добавяха достатъчно ясни щрихи към цялостната картина. Неспособността й да го постави в точно определена категория я изнервяше.

— Наистина имам нужда от малко… — започна тя.

— Обади ми се, щом си готова. — И той прекъсна връзката.

Дулси погледна надолу към Джоунс, която се бе върнала и кротуваше до обутите й в чорапи крака.

— Бързай, бързай, бързай — заговори й Дулси. — Все бързай. Джоунс мигна с кръглите си очи; изглежда, беше съгласна, че всичко е наопаки.

 

 

Къдравата й червена коса беше опакована в хавлиен тюрбан, а най-меката й хавлия обгръщаше влажната й и най-после безупречно чиста кожа. Лежеше пльосната, с вирнати крака върху леглото, туба кисело мляко от манго в ръка и удобно наместилата се до бедрата й Джоунс — поне на Джоунс й беше удобно така.

„Погледни ме — мина й през ума. — Застрелях човек. Много мъже едва ли биха дръзнали да го направят. А погледни ме мен. Толкова съм спокойна.“

Огледа се дали позата й излъчва подобна хладнокръвна непоколебимост.

— Давай — нареди на екрана тя, — можеш да набереш отново.

Дред изплува три пъти по-едър, отколкото бе в действителност. Като че ли се беше поукротил малко.

— Всички спят и не е така напечено. Куклата изглежда великолепно — ту похръкне, ту помръдне. Отлична работа.

— Благодаря.

— Хапна ли нещо? — Тъмните му очи пробягаха по загърнатите й в хавлията форми с израз, който й се стори едновременно сексуален и някак пренебрежителен. — Бих искал да се възползвам от случая, за да те запозная с обстановката.

— Всичко е наред. — Тя размаха тубата с кисело мляко. — Давай смело.

Дред започна от момента, в който бе предала дежурството сутринта, докато цялата банда все още се носеше по водата в лодката, която се бе превърнала в листо, и стигна до настоящия момент, като обръщаше специално внимание на последователността в действията на участниците.

— На всяка цена трябва да се постараем да намерим някакво агентурно устройство, което да прави субвокални бележки в движение — каза той. — В противен случай, ако се струпат твърде много събития, бихме могли да пропуснем някой важен детайл след някоя смяна на дежурството и да издухаме защитата на куклата.

Дулси се запита колко ли щеше да продължи всичко това, но си спомни, че с премията, която вече бе прехвърлил на нейната сметка, и обещаната заплата за прекараното като сим време би могла да се оттегли най-малко за една-две години. Толкова много свобода си струваше известни неудобства.

Друга частица в нея се запита колко ли светкавично се бе превърнал Селестино в номер в кредитната й сметка.

А на глас каза:

— Няма ли възможност да намерим трети човек, който да ни помогне в тази работа? Дори тези хора да спят по осем часа дневно, това прави цял работен ден за нас двамата, по седем пъти седмично става адски дълго. Може би ще успея да намеря някого.

Дред не отвърна нищо, а лицето му неочаквано стана безизразно.

— Имаш предвид някого, когото би искала да включиш?

— Не, не. — До днес бе така възторжен и щастлив от резултатите на проекта „Небесен бог“, че почти бе забравила за резките скокове в настроението му, но сега си спомни за тях. Все пак, мина й през ума, поне не е досаден както повечето мъже. — Не, нямам никого предвид. Просто си мисля, че можем да се побъркаме от толкова много работа. А и сам каза, че имаш да вършиш и ред други неща с… с тези данни.

Едва не изрече името на Атаско: наистина беше уморена, даде си сметка тя. Съмняваше се някой да прослушва канала й — сам Дред й бе изпратил някакво суперзащитно устройство, което бе включила допълнително към собствената си защита — все пак беше глупост да си позволява каквито и да са излишни рискове, а и убийството на Атаско несъмнено бе световна новина вече дни наред.

— Ще помисля за това. — За миг лицето му запази каменния си израз. След това, сякаш някой наля вряла течност в студена чаша, жизнеността нахлу върху лицето му. — Има още няколко неща, които трябва да обсъдим…

— На вратата има някой — обяви домашният глас. — Някой на вратата.

Дулси завъртя очи.

— Интерком. Кой е?

— Аз съм, Чарли — последва отговор. — Значи наистина вече си тук.

— Коя е тази?

Дред отново беше свалил образа на нула градуса.

— Съседката от долния етаж. — Тя се надигна, прогонвайки безмълвната, но гневна Джоунс. — Храни котката ми. Ако искаш, пак ще ти се обадя.

— Ще почакам.

Дред изключи изображението и екранът опустя, но Дулси знаеше, че ще подслушва.

Русата до бяло коса на Чарли бе подредена в някаква сложна фризура: кичурите обкръжаваха главата й като електронни орбити на модел на атом, тъй че целувката й увисна във въздуха на около педя от бузата на Дулси.

— О, Господи, Дулси, къде ти е тенът? Какъв смисъл има да биеш път чак до Южна Америка, ако не направиш тен?

— Много работа. — Дулси беше сигурна, че за Чарли една ядрена експлозия си има добра страна — всичките онези лъчи, от които потъмнява кожата. — Някакви проблеми с Джоунси? Изглежда чудесно.

— Никакви, всичко беше просто велико. Майка ти намина един ден, когато бях тук. Тя е едно бижу.

— Да, наистина е бижу. Само да не ти е в къщата. Едва ли чувствата на Дулси към Руби О’Миара Малърн Епщайн Ануин и при най-добро желание биха могли да се определят като нежни, но другите винаги бяха склонни да я смятат за прекрасен човек. Дулси се запита каква ли беше причината да не го забелязва.

— Нещо друго?

— О, Господи, сигурно си изтощена. Всъщност се качих само за да се уверя, че наистина си тук. — Чарли внезапно се завъртя, повдигайки сребристата си, пъстра като мозайка пола, и откри дългия си, строен крак. — Харесва ли ти? Току-що я купих.

— Страхотна е. Благодаря ти още веднъж за грижите ти за Джоунс.

— Никакъв проблем. Мислиш ли, че ще можеш да даваш храна на Зиг и Заг през следващата седмица? Налага ми се да… пътувам извън града. Давай им само маруля и сменяй водата.

Чарли постоянно твърдеше, че е счетоводител в някаква козметична фирма — лъжа, чиито корени според Дулси се криеха в някое краткотрайно назначение през юношеските й години. Чарли си мислеше, че Дулси не знае, че е момиче на повикване — при това доста скъпо: нейният анимационен глас и ученическата й фигура несъмнено бяха твърде привлекателни за определен вид заможни клиенти. Чарли си вярваше, че професията й е абсолютна тайна, но Дулси направи необходимото, за да узнае всичко за съседите си, а Дулси умееше да узнава всевъзможни неща.

„Чарли си мисли, че е ужасно порочна. Тя не знае, че приятелката й от горния етаж е международен наемен терорист. И че храни котката на професионална убийца.“ Дори споделена насаме със себе си, шегата започваше да нагарча. Всъщност току-що бе решила да не мисли известно време за Селестино и да позволи на случката да заеме мястото си в ценностната система на Дулси Ануин.

Когато Чарли тръгна към асансьора с манекенската си походка, все едно някое прекомерно пораснало и натруфено момиче скаут, Дулси отново се обърна към стенния екран:

— Отиде си.

Лицето на Дред цъфна моментално, както и беше предполагала. Разбира се, че бе подслушвал. Вероятно бе и наблюдавал и през главата му бяха минали какви ли не перверзни мислички за русата, облечена в къса поличка Чарли. Но дори и да беше така, той не обели нито дума, нито пък намекна за нещо такова.

— Добре. И така, първото, което трябва да решим, е колко можем да си позволим, за да изведем тази малка група отвътре. — Дред се намръщи, а очите му гледаха с отнесен израз. — Ако мислех, че имат някаква цел въобще, не бих се помръднал, но те имат златна възможност да разберат всичко, а вместо това като че ли само… се носят по течението.

— Златна възможност да разберат всичко за теб — подсказа Дулси.

Той се усмихна самодоволно.

— Естествено. — Усмивката му се стопи. — Знаеш за кого работя, нали?

Дулси се поколеба какво да отговори.

— Никога не си ми казвал…

— Хайде. Не ме карай да си развалям мнението за теб. Вършиш си добре работата, караш си онази жестока червена спортна количка далеч над разрешената скорост, без някога да си имала свидетелство — ти обикаляш доста, Дулси. Би трябвало да си наясно кой ми е шеф.

— Така да е, мисля, че знам.

Всъщност, след като видя мрежата Адърланд отвътре, се досети, че слуховете, че Дред работи за почти митичния Феликс Жонгльора, сигурно отговарят на истината. Само Жонгльора и още съвсем малко на брой хора можеха да си позволят подобна технология.

— В такъв случай ти е ясно колко сериозно е това, което вършим. Крием съдбоносно важна информация от едни от най-подлите, хитри и всемогъщи хора на света. Тук сме точно в задния двор на Стареца. Ако разбере това, аз съм мъртвец. Същия този миг. — Той я изгледа с поглед, още по-втренчен от онзи, с който я бе изгледал преди малко. — Опитай се да го разбереш. Ако ме изработиш, дори и да не успея да те докопам, преди Стареца да ме накълца на парченца, самият той няма да те остави жива. Не и човек като теб, който знае толкова много неща за собствената му мрежа. Няма да останеш даже в историята. Само за двайсет и четири часа ще бъде унищожено и последното доказателство, че някога си съществувала.

Дулси отвори уста и пак я затвори. Беше обмисляла точно тези възможности, всички до една, но сега бяха изречени така категорично и с такава сигурност от Дред, че ги осъзна по начин, който собствените й размишления не позволяваха. Изведнъж й стана ясно, че се е изкачила на изключително високо и рисковано място.

— Искаш ли да се оттеглиш?

Тя поклати глава, защото в този момент изпитваше недоверие дори към собствения си глас.

— В такъв случай имаш ли някакви въпроси, преди да продължим?

Дулси се поколеба, след което преглътна.

— Само един. Откъде идва името ти?

Той повдигна вежда и избухна в кикот.

— Имаш предвид Дред? Сигурна ли си, че това е всичко, което искаш да ме попиташ?

Тя кимна. Когато се смееше така, ъгълчетата на устата му се изопваха като на животно. Като нещо, което, преди да те захапе, се ухилва.

— Измислих си това име още като хлапе. Онова момче там, където живеех… както и да е, това е без значение. Но той ме запали по тази стара музика от началото на века, ямайски парчета, наречени реге. В тях постоянно се използваше думата „дред“.

— И това е всичко? Изглежда някак… не знам, някак глупаво. Сякаш не става дума за теб.

За момент й мина през ума, дали не е отишла твърде далеч, но мургавото му лице отново се развесели.

— Има още едно значение — нещо, което влудява Стареца заедно с всичките му тъпотии от сорта на крал Артур, Граал и тъй нататък. Пълният вариант не е просто Дред, а Подред. Схващаш ли?

Дулси сви рамене. Всички тези средновековни глупости я отегчаваха до сълзи, когато беше ученичка, както и цялата останала история.

— Не съвсем.

— Добре, няма нужда да си блъскаш главата. Имаме си по-важна работа, сладурано. — Къдравата усмивка отново цъфна. — Ще забъркаме на Стареца голяма каша — страхотна каша.

Възстановила до известна степен самообладанието си, Дулси си позволи удоволствието да се наслади на пренебрежението си към него. Мислеше се за много лош, за отвратителен, за опасен. Всички типове в този бизнес бяха или абсолютни психопати, или студенокръвни техничари, или комплексари на тема екшън-звезди, мятащи унищожителни погледи наляво-надясно. Обзалагаше се, че Дред беше от последните.

— Никакъв проблем, Панчо — изтърси тя любимата фраза на Чарли. — Да се захващаме.

Празен поглед, погълнат изцяло от самия себе си… да, познаваше този тип мъже. Бе готова да се обзаложи, че беше минал през много жени, но връзката му с нито една не беше продължила особено дълго.

 

 

Кристабел се беше подхлъзнала и бе ожулила коляното си в училище предишния ден, докато се опитваше да демонстрира на Порша, как да направи един специален сервис в квадрат. Майка й беше казала да престане да олющва спрея, за да погледне какво има отдолу, затова спря колелото чак след като стигна края на улицата и зави зад ъгъла.

Спреят беше много смешен, кръгло белезникаво петно върху коляното й, също като паяжина. Седна на тревата и застърга с нокти по ръбчето на бялото вещество, докато то започна да се отлепя. Червеното възпалено петно под него беше започнало да пожълтява и да омеква. Учуди се дали така става, когато парчета от Стадното прасе в Джунглата на чичо Джингъл падат както миналата седмица, когато всичките носове на Стадното прасе се откъснаха едновременно, след като то кихна. И реши, че ако бе именно така, би било адски противно.

Когато мина покрай спортното игрище, нямаше никой, но на другата му страна видя няколко облечени в униформи военни, които маршируваха напред-назад, напред-назад върху пистата за моторни състезания. Днес не се чуваше музика и звукът от педалите й сам напомняше музика с тяхното „скръц-а-а, скръц-а-а“.

Носеше се по улиците почти без да поглежда знаците, тъй като вече познаваше пътя, докато най-после стигна до обраслия с рядка тревица край на базата с малките циментови постройки. Паркира колелото до едно дърво, натисна с всичка сила с крак стойката, за да я свали, и извади книжната чанта от коша на колелото, който татко й беше затегнал, за да не се клатушка на всички страни.

— Хей, пикло. Que haces?

Кристабел подскочи и изписка по-силно и от педалите. Обърна се и видя, че от дървото се спуска някакво същество, което за момент й заприлича на облечена маймуна, някаква ужасна маймуна убиец като в онова предаване, което майка й не й разрешаваше да гледа и се наложи да й обещае да не сънува кошмари от него. Прииска й се да изпищи, но всичко приличаше на лош сън, в който не можеш да направиш нищо, освен да наблюдаваш.

Не беше маймуна, а някакво момче с мръсно лице и без един зъб. Същото момче, което й беше помогнало да среже оградата, когато помагаше на господин Селърс, само че беше още по-мръсно и някак си по-дребно от предишния път. И беше отсам оградата! Отсам оградата, където се намираше и тя! Знаеше, че това не е нормално.

— Затваряй си устата, чу ли! — Момчето се усмихваше, но нещо сякаш го болеше. Кристабел отстъпи няколко крачки. — Хей, mu’chita, няма да ти направя нищо. К’во носиш в чантата?

— Н-не е за теб. — Кристабел я стисна силно до блузката си. — 3-за друг човек е.

— Verdad, пикло? — Момчето пристъпи съвсем бавно към нея, сякаш мимо волята си. — Нещо за кльопане, а? Носиш кльопачка на някого, нали? Знам аз. Мернах те.

— Мернал ли си ме?

Така и не можеше да проумее какво прави този кирливец наоколо. Имаше хора „отсам оградата“ и хора „оттатък оградата“ и той не беше измежду първите.

— Да, claro, отдавна си ми на мерника. Откак ме накара да срежа онази ограда, все си ми на мерника. Оградата се изключи и се покатерих. Мислех, че ще намеря нещо добро. Но оградата пак се включи. И двете. Метнах една пръчка, да видя к’во шъ стане, и се разтичаха разни хора — войничета. Качих се на едно дърво, ама замалко да ме ступат.

— Не можеш да се измъкнеш. — Осъзна го, докато го казваше. — Не можеш да се изкатериш обратно, щото… — млъкна уплашено тя. Едва не изрече името на господин Селърс. — Щото пак е включена. Щото е електрическа.

— Адски си права, mu’chita. Обаче намерих малко кльопачка — тук изхвърлят всичко на поразия, мой човек, тия locos — големи сладури, чат ли си? Но не изхвърлят редовно. И съм страшно гладен.

Той пристъпи към нея и Кристабел неочаквано се уплаши, че ще я убие и ще я излапа както в приказките за чудовища, които Офелия разказваше за приспиване, ще я сграбчи и ще я захапе с мръсната си уста със зееща дупка на мястото на липсващия зъб. Обърна се и хукна да бяга.

— Хей, пикло, върни се!

Тичаше, без да откъсва очи от земята, летяща под мятащите й се нагоре-надолу крачета. Сякаш нещо подскачаше в гърдите й, бумтеше отвътре и се опитваше да изскочи. Чуваше гласа на момчето все по-близо и по-близо, накрая нещо я блъсна в гърба и тя се затича по-бързо, отколкото беше по силите й. Залитна и се просна в тревата. Момчето застана над нея. Болеше я коляното, което беше ударила в училище, а сега и другото. Когато си пое дъх, Кристабел се разплака, а от страх дори се разхълца.

— Дива малка кучка. — Беше почти толкова нещастен, колкото и тя. — К’во ти става?

— Ако м-ме удариш, ще… ще кажа на татко!

Изсмя се, но изглеждаше ядосан.

— Тъй л и? Айде, пикло, кажи му. Пък аз ще му кажа какво криеш тука.

Кристабел продължаваше да хълцука, но спря да плаче, защото се уплаши още по-силно.

— Да к-крия?

— Казах, че си ми на мерника. К’во носиш? К’во криеш тук? Някаква кучешка храна или нещо друго? — Той протегна настоятелно ръка. — Fen, не ми пука дали е кучешка. Дай чантата.

Тъй като тя не помръдна, той се наведе и я взе от стиснатите й пръсти. Не я издърпа със сила и Кристабел отново си помисли, че това е само някакъв лош сън. Пусна чантата.

— Que…? — Той се вторачи в опаковката. — Ама това е сапун! Ти к’во, бъзикаш ли се с мен? — Той разгъна един от калъпите с чевръстите си мръсни пръсти, вдигна го до носа си и вдъхна шумно. — Fen! Сапун! Mu’chita loca! — И го хвърли на земята. Сапунът-отскочи настрана. Кристабел го проследи с очи до мястото, където остана да лежи върху тревата като великденско яйце. Избягваше да погледне момчето, което явно беше много ядосано.

— Така — промълви след минута той, — тогава ще ми носиш ядене, кучко. Всеки ден на това място, m’entiendes? Иначе татко ти ще научи, че се мъкнеш тук. Не знам к’ви ги вършиш с тоя сапун, но бас ловя, че переш нещо, което не е твоя работа. Ясен ли съм, малка vata loca? Знам те къде живееш, в къщичката на мама и тате. Виждам те през прозорчето. Някоя нощ ще вляза през прозорчето, ако не ми донесеш нещо за ядене.

Всичко друго би понесла, само не и крясъците му. Тя кимна с глава.

— Това е. — И отново размаха ръце като маймуна. — И да не забравиш, щото Чо-Чо е un mal hombre. Чу ли? Не се бъзикай с Чо-Чо да не се събудиш умряла.

Той продължи да бърбори такива неща още известно време. Накрая Кристабел разбра, че Чо-Чо беше самият той, момчето. Досега не беше чувала подобно име. Учуди се дали то има някакво значение „оттатък оградата“.

Остави й останалите сапуни, но дори след като се беше покатерил на най-близкото от потъналите в буйна зеленина дървета и се беше заврял в някое тайно скривалище, тя не посмя да остави чантата за господин Селърс. Сложи я обратно в кошчето на велосипеда й подкара към къщи. Когато преполови разстоянието, отново заплака. Щом стигна до тяхната улица, вече почти не можеше да види тротоара.

Сега и двете й колене бяха обелени.

 

 

Дред прекъсна връзката и се отпусна назад, изопвайки дългите си крака. Свърза се със сима в Адърланд и леко открехна очите му. Другите все още спяха и от тягостната гледка усети клепачите му да натежават. Разтърси глава, след което пъхна ръка в джоба си за стимулираща таблетка — адренакс от черните пазари на Южна Америка — и я глътна без вода. Подкрепи я с малко ударни по външната система, чийто ритъм да направи въздействието по-възбуждащо. Когато ритъмът затуптя в подходящите децибели, прескачайки от единия към другия край на главата му, той се върна към задълженията си. Остави прозореца към Адърланд открит, но притвори почти напълно очите на сима, за да не привлече ненужно внимание, ако някой от останалите се събудеше, и се облегна обратно в креслото, потъвайки в размисъл.

Ръката му се прокрадна към т-жака; загрубелите му пръсти опипаха гладката периферия на шунта. Имаме толкова много неясноти и толкова малко време за обмислянето им. Може би идеята на Дулси все пак не беше съвсем лоша. Сам той не би могъл още дълго време да прекарва по девет-десет часа в симулация дори да нямаше никаква друга работа, а и Стареца с положителност нямаше дълго да го остави насаме.

Ами самата Дулси? Доброто му мнение за нея, подплатено от светкавичната решителност, с която ликвидира онзи идиот Селестино, беше доста разклатено от настояването й да се върне в Ню Йорк. И всичко това заради една котка — една котка! Възможно най-изумителният технологичен напредък, цялата тази мрежа Адърланд, симулация, по-реална от самия РЖ, а тя се притесняваше да остави котката си на грижите на тази бледолика руса курветина от долния етаж за една-две седмици. Подобна глупост беше почти напълно достатъчно основание да извади госпожа Ануин от списъка на защитените видове.

И още по-отвратителното беше, че току-що намали с много хиляди собствената си лична сметка, пазена строго от вниманието на Стареца, за построяването на нов офис за двамата с нея в Картахена, а сега трябваше да се притеснява дали домашната й система можеше необезпокоявано да поеме подобна мощна връзка. Когато му каза, че си отива вкъщи, той сериозно се замисли просто да я убие и сам да се заеме с цялостното наблюдение на Адърланд. Но прецени, че това няма да е разумно — не и при сложилите се обстоятелства.

Затова отложи удоволствието за по-късно.

Така или иначе беше твърде унизително да зависиш от някаква жена. По правило не се доверяваше на никого освен за съвсем дребни поръчки и държеше всичко в собствените си ръце. Когато прехвърли отговорността другиму, нещата винаги се оплескват. Ето и тази гнойна пришка замалко да съсипе цялата работа.

Е, Селестино вече е отписан, нещо, с което дори той трудно би се справил.

Дред запали тънка пура Corriegas, една нищожно малка компенсация за престоя му в Южна Америка, и се замисли какво да предприеме. Трябваше да бъде готов, ако Стареца реши да му предложи друг ангажимент; моментът беше крайно неподходящ за каквото и да е колебание или съпротива. Същевременно трябваше да поддържа сима в Адърланд активен или със собствени сили, или с помощта на предани наемници. За сега Дулси все още беше подходящият вариант, но включването на още един човек би му струвало допълнителни усложнения, грижи по сигурността и възможности за сериозни гафове…

Прецени, че е по-добре да отложи решението за по-късно. Когато Дулси поеме дежурството след четири часа и ако останалите симуланти в неговата система му го позволят, щеше да се опита да подремне, след което вероятно би бил в по-добро разположение на духа, за да вземе необходимото важно решение.

Междувременно се налагаше да продължи собствените си проучвания. Онова, което попадналите в симулационната мрежа Адърланд хора бяха открили, му даваше твърде малко информация относно намеренията на Стареца; но това, което неволно бяха разкрили за себе си, беше далеч по-ценно. От една страна, ако привлечеше на помощ още сим-надзиратели, би могъл да се опита да отстрани и втори член на тази симпатична компанийка от речни пътешественици, в случай че настоящият му агент бъде изхвърлен от системата при следващото гигантско рибешко нападение или нещо друго.

Така или иначе за него представляваше още по-голям интерес да узнае кои са тези хора и защо тайнственият Селърс ги бе събрал заедно, а от всички тях африканката и нейният приятел бяха най-важните. Останалите в момента му бяха под око, но доколкото беше наясно, Рени както-й-беше-името бе изхвърлена от мрежата, което означаваше, че е твърде несигурна нишка.

Дред коригира силата на ритъм-пътеката така, че да съответства на задълбочения му размисъл, и изпрати колелце дим, което се завъртя нагоре към прихлупения бял таван. Стаята нямаше прозорци и беше част от полупразен офисен комплекс в крайните квартали на Картахена, но разполагаше със свръхмощни комуникации, а именно това беше най-важното.

Тази Рени беше африканка, можеше да го отгатне дори само по акцента й. Но някой бе споменал, че нейният спътник е бушмен, а светкавичната проверка установи, че повечето оцелели представители на племето обитават Ботсуана и Южна Африка. Това не означаваше, че жената не е от другаде или че не бяха се срещнали в мрежата, но му допадаше вероятността да са от едно и също място.

Значи Ботсуана и Южна Африка. Нямаше кой знае каква информация за нея, но знаеше, че брат й е в кома, а когато направеше справка с първото й име и възможните му варианти, това доста щеше да стесни кръга.

Все пак нямаше намерение сам да се заеме с това. Не и с черната работа. След като местенцето се очертаваше да е в Южна Африка, щеше да я възложи на Клекър и компания поне до откриването на гореща следа. За после не беше сигурен: хората на Клекър бяха предимно главорези, което понякога вършеше работа, но в този случай положението беше твърде деликатно. Щеше да реши, след като натрупа повече информация.

Дред изпусна още едно кръгче, след което го разпръсна с ръка. Адреналините го раздрусваха и заедно с прилива на енергия почувства някаква тъпа, идиотска болка в слабините и зад очите, каквато не беше изпитвал от нощта, в която се зае със стюардесата. Знаеше, че е само началото, което много скоро щеше да набъбне, но нямаше никаква представа как би могъл да намери време за безопасен лов. Намираше се точно на прага на най-голямото си начинание и този път искаше да се възползва от съвета на Стареца и да не подлага на риск успеха си заради личните удоволствия.

Дред се ухили. Дъртото копеле би се гордяло с него.

Хрумна му нещо. Спусна ръка към слабините си и ги притисна мечтателно. Не беше време за лов — поне не в РЖ. Но тази симулация бе тъй реалистична…

Какво ли би било да половува в Адърланд? До каква степен биха имитирали живот тези симове — и особено загубата му?

Стисна още веднъж и отново усили барабаните в главата си, докато в скулите му не затрептя саундтракът на някакъв съвсем нов, заплетен филм на ужасите и мрака. Веднъж припламнала, идеята започна да се разгаря.

Какво ли би било?

 

 

ПЕТА ГЛАВА
МАРШИРУВАЩИТЕ МИЛИОНИ

МРЕЖА/НОВИНИ: САЩ и Китай в спор за Антарктика.

(Картина: Церемонията при подписването на договора между шестте сили.)

Диктор: Броени месеци след подписването на цюрихското споразумение две от шестте сили водят спор за Антарктика.

(Картина: Американското посолство в Елсуърт.) Китайски и американски компании, притежаващи разрешение от ООН за търговия, спорят по въпроса, кой притежава правата върху смятаната за богата с минерални залежи жила в района на Уилкис Ланд. Напрежението нарасна миналата седмица, когато изчезнаха двама китайски изследователи и китайски медийни източници предявиха обвинения, че американски работници са ги отвлекли, а може би и убили…

— Може ли да вляза? — запита глас в ухото на Рени. Секунда по-късно Ленор Куок се появи в залата за конференции. Носеше живописен кожен авиационен шлем и чисто нов комбинезон. „Сигурно са нови — помисли си Рени. — Включени са обратно.“

Дори за човек като нея, прекарал толкова време в симулация, му беше трудно да свикне с този удивително реалистичен нов свят — не, нова вселена с целия й смисъл и предназначение и различни правила във всеки неин сектор.

— Наистина съжалявам — каза Ленор, — но така и не успях да намеря човек да ти помогне с устройството. Днес много народ отсъства от Кошера — мисля, че има някакъв проблем в системата. Всички са се побъркали. Останали са само тези, на които смяната приключва, а сме по-скоро по средата на нещо. — Лицето й се натъжи по подходящ за случая начин. — Но си мислех да ви предложа една светкавична обиколка наоколо. След което, ако искате, можете да дойдете с мен и Кулен да разгледате бивака Еситон Бурчели… Гледката е изключителна и положително ще ви хареса повече, отколкото да скучаете тук.

!Ксабу се покатери върху рамото на Рени, за да му е по-удобно да разговаря.

— Какво ще ходите да разглеждате?

— Мравки. Идвайте — не сте виждали подобно нещо. Докато се върнем, би трябвало да са се справили с проблемите в системата и все някой ще може да ви помогне.

Рени погледна !Ксабу, който присви тясното си сим-рамо.

— Добре. Но наистина трябва да се махнем оттук, и то не само във ваш интерес.

— Разбирам напълно. — Ленор кимна със сериозно лице. — Сигурно си имате работа у дома. Трябва да е голямо губене на време да те залостят в мрежата.

— Да. Много голямо.

Ленор сви пръсти и залата за конференции изчезна, изместена от огромна куполообразна аудитория. Бяха заети само няколко места и миниатюрни петна светлина блещукаха над други петнайсетина, тъй че огромната зала беше почти празна. На сцената — или по-скоро над сцената — се носеше най-огромното насекомо, което Рени някога бе виждала, скакалец с размерите на реактивен самолет.

„… Екзоскелетът — съобщаваше интелигентен безплътен глас — притежава голям брой преимущества за оцеляване. Може да се занижи изпарението на течности, определено предимство при малките животинки, чието съотношение между повърхностна зона и обем ги предразполага към опасна загуба на течности, освен това скелетната им структура осигурява голяма вътрешна площ за прикрепване на мускулатурата…“

Скакалецът продължаваше да се върти бавно във въздуха, но едната му страна се отдели от тялото и се отдалечи, демонстрирайки разрез на живо.

— Обикновено това се прави за студенти първа година — обясни Ленор, — за онези от тях, които имат късмета изобщо да влязат в Кошера. Но както ви казах, днес няма почти никой.

Различни части от скакалеца плуваха свободно във въздуха, като някои от тях изчезваха, осигурявайки по-добра видимост за скритите под тях вътрешности, други бяха силно осветени отвътре.

„Самият екзоскелет е изработен предимно от епидермис, извлечен направо от подповърхностния епидермис, пласт епителни клетки, разположени върху зърнест слой, наречен базисна мембрана. — Отделни пластове под отстранената броня проблясваха ярко, след което угасваха. — Самият епидермис е не само изключително ефикасен по отношение контрола на загуба на течност, но служи и като защита на животното. Епидермисът на насекомите притежава якост на скъсване като на алуминия при двойно по-ниско тегло…“

!Ксабу наблюдаваше съсредоточен о въртящия се скакалец.

— Като богове — промълви той. — Помниш ли, веднъж го казах, Рени? С такива машини хората могат да постъпват като богове.

— Бива си го, а? — обади се Ленор. — Ще ви покажа и други неща в това местенце.

И с това щракване на пръстите те напуснаха аудиторията. Обиколката на Ленор из Кошера ги отведе в ресторанта на самообслужване — макар, веднага обясни тя, в него никой да не консумираше. Беше по-скоро място за срещи. Високите прозорци правеха напълно прозрачна една от стените на красивата зала и разкриваха покрит с трева склон, както и част от масивно коренище на дърво. Разликата между съответстващите на човешките пропорции предмети в залата и наблюдаваната сякаш през очите на насекомо гледка накара Рени да почувства известна неловкост, сякаш гледаше под много остър ъгъл.

Водачката им ги разходи из всевъзможни други места — предимно лаборатории, представляващи по-малки варианти на аудиторията, в които се разиграваха виртуални екземпляри и явления най-малко в три измерения и с всички цветове на дъгата. Показа им и някои „спокойни кътчета“, предназначени за отдих и дълбок размисъл и сътворени с характерната за японско хайку прецизност. Минаха и през някакъв странен музей с миниатюрни образци на аномалии, които се срещат в живата лаборатория извън стените на Кошера.

— Едно от най-изумителните неща — посочи Ленор към едно кръжащо насред въздуха многокрако същество, осветено от невидим източник на светлина — е, че някои от тях въобще не приличат на нищо в реалния свят. Понякога се питаме дали Кунохара не се забавлява с нас — Кулен е абсолютно убеден в това, — но уставът ни е основан на достоверното наподобяване на напречното сечение на площ от десет хиляди квадратни метра с истински жизнени форми, тъй че лично на мен много не ми се вярва. Още повече че Кунохара се отнася съвършено сериозно към предмета на дейността ни. Не мога да си го представя ей тъй да си изобретява въображаеми насекоми и да ги подмята в една среда, която на всяка цена държи да съхрани.

— Има ли и други странни неща в този симулационен свят? — попита !Ксабу.

— От време на време се появяват съобщения за обекти, които не се срещат в нито една симулация на реалния свят, както и някои други свръхестествени ефекти — смущения в базисната медия, странни светлини, локални деформации. Но, разбира се, и на ентомолозите, както на всички хора им е дошло до гуша да виждат разни неща, особено в едно такова място, което и без това е достатъчно мистериозно.

— И защо все пак го е създал този Кунохара? — поинтересува се Рени.

— Колкото знаеш ти, толкова и аз. — Ленор прокара ръка през косата си и този напълно нормален жест по парадоксален начин напомни на Рени, че наблюдава една симулация, че по всяка вероятност истинската Ленор изобщо не прилича на съществото пред нея и със сигурност се намира някъде другаде. — Четох някъде, че като дете се е страхувал от буболечки — разбира се, това важи за почти всички нас, които сме тук. Разликата е, че той е направил пари от това. Успял да регистрира някои важни биомедицински патенти малко след като навършил двайсет години — „Симбексин“, който се опитват да използват за ускоряване или блокиране растежа на клетката, е един от тях, както и самонагаждащата се тухла информика — и направил милиони. А по-късно и милиарди.

— И построил с парите това? — !Ксабу наблюдаваше как една ларва на ручейник с извънредно много крачета отново и отново се измъква от какавидата като счупена грамофонна плоча.

— Не, ние го построихме, ако става дума за Кошера — всъщност го построи един университетски и агробизнесменски консорциум. Но Кунохара създаде света около него — симулацията, която изследваме. Наистина е поразителен. Да вървим, ще ви го покажа.

Преходът от музея в кабинета на самолета водно конче беше мигновен. Кулен вече се намираше в седалката на пилота. Кимна за поздрав и отново се обърна към таблото.

— Съжалявам, че ви подмятам така нагоре-надолу — извини се Ленор, — но се възползваме от свободата, с която разполагаме в Кошера, за да не си губим времето с излишно наподобяване на реалистичност. Преминем ли през вратите на хангара, всичко протича в измеренията на реалния живот, дори и да се случва в Света на гигантските насекоми. Правилата на Кунохара.

— Ако можеше, би ни принудил да ходим пеша — добави Кулен. — От време на време някой от симовете току бива изяден — онзи ден някакъв камшичест скорпион сгащи Трейнър, специалист по миграцията. Превърна го в храна за буболечки по-светкавично, отколкото го изрекох. Бас ловя, че Кунохара доста се е забавлявал.

— И какво му се случи? — притесни се !Ксабу, представяйки си очевидно как би могъл да изглежда един скорпион с подобни размери.

— На Трейнър? Поредният грубичък шок. След което беше изхвърлен от системата. — Кулен завъртя очи. — Винаги се случва едно и също. След което се наложи да му приложим нов разрешен сим. Именно затова Анджела не се зарадва особено, като ви видя. Достопочтеният господин К. твърде изкъсо следи какво влиза и излиза от неговия сим-свят.

— Благодарим ти за яркия образ, Кулен — подхвърли Ленор.

— Стегнете коланите — отвърна той. — Говоря най-вече на вас двамата новобранци. Получих разрешение и сме готови за излитане. Нали не искате да ви раздрусам повече от необходимото.

Докато Рени и !Ксабу бързаха да се закопчеят, вратата на хангара бавно се отвори, разкривайки стена от растителни форми на фона на бледосиво небе.

— Колко е часът? — попита Рени.

— Ти къде се намираш? По-добре от мен би трябвало да знаеш. — Ленор поклати глава. — Този сим-свят е настроен на Гринуич. В момента минава пет сутринта. Най-подходящото време за разглеждане на Еситон е на зазоряване, когато започва движението.

— Само че закъсняваме — намръщи се Кулен. — Ако бяхте дошли навреме, Куок, вече щяхме да сме там.

— Млъквай и си карай таратайката, бръмбар такъв.

!Ксабу седеше кротко и наблюдаваше през прозореца приближаването и отдалечаването на величествените дървета от двете страни. Рени също беше силно впечатлена: от тази гледна точка беше доста страшничко. Цял живот мрежите бяха тъпкали главата й с екологични катастрофи, от което си бе изградила представа за околната среда като за нещо крехко и деликатно, една постоянно изтъняваща паяжина от зеленина и чиста вода. В реалния свят може и да беше така, но превърнат в такова джудже, човек имаше възможност да съзре природата в изначалното й ужасяващо властно великолепие. Най-после беше в състояние да си представи Земята като Гея, едно-единствено живо същество, и себе си като частичка от една сложна система, а не като нещо курдисано на върха на стълбата на Сътворението. Даде си сметка, че това чувство за надмощие е продиктувано до голяма степен от гледната точка — просто защото човек спада към по-едрите животински екземпляри. В настоящия й размер всяко листо представляваше истинско чудо от сложни взаимовръзки. Под всяко камъче, върху всяка бучица кал процъфтяваха цели селища от миниатюрни създания, а върху тях щъкаха още по-микроскопични същества. За първи път успя да проследи в представите си веригата на живота чак до молекулно ниво и дори по-нататък.

„И това също ли е конструирано от някого? — запита се тя. — Както каза !Ксабу, нима наистина се превръщаме в богове и сме в състояние да се разширим като вселената или да проникнем в един атом?“

Трудно беше човек да не бъде поразен от Атаско, Кунохара и останалите — или поне от онези, които несъзнателно бяха създали своите страни на чудесата чрез страданията на другите. Това, което бе видяла до този момент, беше направо зашеметяващо.

— По дяволите! — Кулен стовари ръка върху лоста за управление. — Закъсняваме.

Рени се наведе, за да надникне покрай него, но през предното стъкло се виждаше все същата гигантска гора.

— Какво има?

— Роякът вече е потеглил — поясни Ленор. — Виждаш ли онези там? — Тя посочи към няколко тъмни силуета, които се бяха стаили в клоните над тях. — Мравоптици и дърволази. Следват рояка Еситон, когато той пътешества, и се хранят със съществата, които подгонва пред себе си.

— Ще се наложи да превключа на автопилот — каза ядосано Кулен. — Малко ще ви пораздруса, но вината не е у мен — аз бях точен.

— Хората пилоти не са достатъчно чевръсти, за да избегнат всички сблъсквания с птиците — поясни Ленор. — Не се засягайте от възхитителните му обноски. Винаги преди закуска се държи така, нали, Кули?

— Остави ме на мира.

— Все пак е твърде неприятно — продължи тя. — Едно от най-интересните неща при Еситон е как си правят лагер нарича се бивак. Имат пищялни нокти, онези куки по краката им и когато роякът спре, се хващат една за друга и се скачват в дълги, провиснали вертикални вериги. Останалите мравки също се хващат една задруга, докато се получи нещо като многопластова мрежа от мравки, която покрива царицата и ларвите й.

Рени беше почти сигурна, че е чувала и по-отвратителни неща, но в момента не можеше да си спомни нито едно от тях.

— Това мравки воини ли са?

— Един от видовете — потвърди Ленор. — Щом си от Африка, вероятно си виждала жилеща мравка…

Беседата й за насекомите, които се срещат в родината на Рени, беше грубо прекъсната от внезапното пропадане на водното конче самолет, което се спусна като камък надолу, след това се преметна във въздуха и накрая се плъзна хоризонтално в дълъг, плавен полет над гората от трева. Кулен изкрещя.

— Майната ви, справихме се!

Рени се мъчеше да не повърне. Дори !Ксабу въпреки маската с бабуински черти изглеждаше твърде зле.

Природонаучната лекция на Ленор беше възпрепятствана в продължение на още няколко минути от последвалите светкавични действия. Извършвайки цяла серия от гмуркания, виражи и лупинги, за да избегне сблъсък с птиците, които Рени почти не успяваше да види поради мигновената реакция на автопилота, водното конче no-скоро се стрелкаше нагоре-надолу, отколкото да се придвижи напред. Всъщност, обясни им Ленор, дори не се опитваха да полетят напред; вместо това изчакваха приближаването на рояка на място.

В кратките мигове между редуващите се едно след друго сблъсквания с !Ксабу и пристъпите на неудържимо гадене Рени успяваше да обърне внимание на изключителната реалистичност на усещанията за безтегловност и гравитация. Не беше за вярване — те да се възпроизвеждат единствено от V-резервоарите, в които в момента плуваха телата им.

Огромна сянка с пера внезапно изскочи пред предното стъкло. Поредният тласък със скоростта на мисълта и непредизвестеното рязко вертикално издигане, което сякаш запрати вътрешностите й в краката, й дойдоха в повече. Рени изпита усещане, че след миг ще повърне, и стомахът й се сгърчи. Но не последваха никакви видими резултати от прилошаването; миг по-късно, като се изключат стихващите контракции в коремната област, вече се чувстваше така, сякаш никога нищо не се бе случвало.

„Сигурно пречиствателните маркучи в маската ми сподавят усещането — проблесна бегла мисъл в съзнанието й. — Маската, която вече не усещам.“

А на глас каза:

— Няма да мога да издържа дълго още.

— Никакъв проблем. — Кулен, чието поведение не подсказваше да е особено притеснен от обстоятелството, че вози някого, протегна ръка към лоста и спусна водното конче в стръмна спирала. — Ще стане още по-лошо, когато роякът изскочи насреща ни и ще трябва едновременно да отчитаме показанията и да избягваме сблъсъците с проклетите птици.

— Много лошо — обади се Ленор. — Няма да виждате съвсем отблизо. Но ще се опитаме да ви оставим някъде, където все пак ще виждате добре. — Тя посочи към зрителния екран. — Гледайте, задава се фронталната вълна с плячката; Еситон е почти тук.

Втурвайки се през потъналия в сенки листак, с проблясващи по крила и черупки матови отблясъци от утринната зора, нахлу гмеж от насекоми — бясно препускащи като на кокили бръмбари, мятащи се във всички посоки над тях мухи, едри, подобни на паяци и скорпиони същества, които тъпчеха по-бавните и дребни жертви под краката си, бързайки да избягат от огромния неприятел. Фантастичната гледка на Рени й заприлича на масов опит за бягство на насекоми затворници. Докато водното конче пикираше спираловидно надолу, вълната от насекоми ставаше все по-плътна и нестройна. Гледката на мятащи се хаотично във всички посоки безизразни глави и членести крайници й подейства потискащо. Сякаш присъстваше на обреченото и безсмислено бягство на осъдените от тръбните звуци на Страшния съд грешници.

— Виждате ли ги онези? — посочи Ленор към група насекоми с крехки крила, които прелитаха над изпадналата в паника навалица и полетът им беше далеч по-целеустремен, отколкото движенията на тези под тях. — Това са итомиини — така наречените мравки пеперуди. Следват Еситон навсякъде, също като мравоптиците, и се хранят с курешките им.

Капакът на пода на водното конче се отвори със съскане. Разстроена от прекомерно клоакалния характер на заобикалящите я природни явления, Рени се заспуща по стълбата, докато стъпи върху един покрит с мъх камък и се приведе на две, за да нахлуе кръв в главата й. !Ксабу се спусна след нея и застана от едната й страна.

— И гледайте да не мърдате много-много — викна Ленор през отвора. — И птиците, и останалите твари имат предостатъчно за ядене, но все пак не е нужно да привличате вниманието им към себе си безпричинно. Ще се върнем да ви вземем след около половин час.

— Ами ако нещо ни нападне?

— Ами вероятно ще напуснете мрежата по-скоро, отколкото се надявахме — отвърна ободрително Ленор. — Приятно гледане!

— Благодаря все пак — измърмори Рени, но крилата на водното конче отново бяха заблъскали, притискайки я със стоварилото се върху й въздушно течение, и тя се усъмни, че я бяха чули. Миг по-късно водното конче подскочи със силата на внезапен локален ураган, след което се понесе зигзагообразно над панически прииждащите насекоми и изчезна в гората.

Сега, вече застанали на открито, Рени имаше възможност да чуе същинските звуци и осъзна, че никога не й бе минавало през ума, че природата е толкова шумна. Даде си сметка, че всъщност почти винаги бе наблюдавала природата в съчетание със запис на класическа музика и дикторски текст. Само цвърченето на ловуващите птици беше направо оглушително, а заедно с тракането и скърцането на носещите се в бърз полет жертви и бръмченето на рояците мухи над тях тя и !Ксабу все едно бяха попаднали в някаква фантастична фабрика с умопомрачителна производителност.

Спусна се към една туфа от мъх; когато хлътна в нея, наоколо й се възправиха твърди, цилиндрични стволове и тя осъзна, че мъхът е висок почти колкото нея. Придвижи се към едно оголено място върху скалата и приседна.

— И какво си мислиш? — обърна се тя най-после към !Ксабу. — Сигурно си твърде развълнуван, като познавам собствените ти надежди. Имам предвид, че щом са успели да създадат това, значи и ти би могъл да построиш мястото, което искаш.

Той приклекна до нея.

— Трябва да призная, че през последните няколко часа дори не съм се сещал за моя проект. Изумен съм от всичко това. Изумен съм. Не съм и сънувал, че подобни неща са възможни.

— Нито пък аз.

Той поклати глава, набръчквайки мъничкото си маймунско челце.

— Нивото на реалистичност истински ме плаши, Рени. Мисля, че сега разбирам как са се почувствали моите предци и съплеменници, когато са видели за първи път самолет или светлините на голям град.

Рени се вторачи в далечината.

— Тревата се движи. Искам да кажа, наистина се движи.

!Ксабу също присви хлътналите си очи.

— Мравките са. Прататко Богомолка! — ахна той и измърмори нещо неразбрано на своя език. — Погледни ги!

Рени едва ли можеше да не го направи. Челният фронт на мравешкото гъмжило се заизлива в сравнително оголеното пространство пред тях в следващи една след друга яростни вълни като лава, която покрива тревата, листата и всичко останало. Повечето мравки бяха тъмнокафяви с червеникави кореми. Източените насекоми бяха два пъти по-дълги от ръста на Рени, без да се смятат съставените от сегменти антени, които извършваха десетократно повече движения, отколкото всички останали части на тялото им. Но не като отделни индивиди упражняваха те своето абсолютно, ужасяващо въздействие.

Щом основната маса се изпречи насреща им, Рени зина, без да може да каже нито дума. Фронтът се изопваше на километри, докъдето стигаше погледът, и в никакъв случай не беше особено тънък. Гъмжащата, клокочеща мравешка блъсканица се изливаше в плътна тълпа от хиляди екземпляри, сякаш самият хоризонт бе поел в марш насреща им.

Независимо от първоначалното впечатление за целенасочено движение напред Еситон не просто маршируваше в права посока. Съпровождачите отстрани препускаха напред, след което се обръщаха и бързо се връщаха до най-близкия псевдопод на гърчещата се гмеж; в същото време други поемаха по пътеката, която предишните бяха токущо маркирали, и разузнаваха по-нататък, преди да забързат и те назад, докато най-после цялата пулсираща сган не достигнеше мястото, посетено преди малко от съпровождачите. Така пълзеше напред цялата тази армия, подобно на някаква огромна амеба, безкрайна клокочеща сбирщина, невероятно жизнена до най-малката си частица, една армия, която в присвитите като цепки очи на Рени като нищо можеше да покрие с препускащите си тела целия Дърбан.

— Исусе Христе — прошепна тя. — Никога… — И отново потъна в мълчание.

Водното конче изскочи иззад дърветата в дъното на гъмжилото и се придвижи към фронта на колоната, като пикираше и кръжеше, докато неговите хора пилоти извършваха своите наблюдения. Внезапно кривна настрани, за да избегне сблъсъка с една птица на кафяви и бели петна, която се спусна като камък надолу и сграбчи една напразно съпротивляваща се хлебарка.

Гледката на водното конче накара Рени малко да се поокопити. В края на краищата всичко това представляваше само една симулация и макар в нея тя да беше само една незабележима шушулка, застанала на пътя на мравешкия рояк, все пак симулацията беше създадена от човешки същества и те можеха да я измъкнат благополучно от нея.

Според нейните представи мравешката тълпа се бе приближила на около четиристотин метра от основата на скалата, върху която седяха с !Ксабу, но техният наблюдателен пункт като че ли оставаше встрани от основната посока на пулсиращото придвижване на гмежта, тъй че тя се поуспокои и дори започна да се наслаждава на невероятния спектакъл. Ленор имаше право — зрелището беше поразително.

— Много са бързи, особено като сме толкова малки — каза нечий глас зад гърба й. — Челният фронт на един набег на Еситон Бурчели се придвижва с около двайсет метра в час.

Рени подскочи стреснато. В първия миг помисли, че Кулен бе приземил самолета и двамата с Ленор се бяха приближили тихичко изотзад, а вместо въздухоплавателната им машина бе видяла истинско водно конче, но покритият с бяла роба сим, който стоеше изправен на хълма на няколко крачки от тях, беше явно някакъв непознат.

— Впечатлението е хипнотизиращо, нали? — попита той. И се усмихна под сянката на качулката си.

— Кой сте вие?

Непознатият бутна небрежно назад качулката без каквато и да е театралност, разкривайки остриганата си глава и азиатско лице с мрачен израз.

— Аз съм Кунохара. Вероятно вече се досетихте, нали? Предполагам, че все още споменават името ми в Кошера. — Произношението му беше акуратно, английският му прекалено прецизен, но безупречен. Рени си помисли, че едва ли използва преводно устройство.

— Споменаха ви, да.

— Този свят е ваш, нали така? — запита новодошлия !Ксабу. Рени долови едва забележими признаци на безпокойство в поведението на приятеля си, а и тя не се чувстваше кой знае колко комфортно в присъствието на непознатия. — Той е много, много впечатляващ.

— Хората от Кошера сигурно са ви довели, за да видите една от най-зрелищните му прояви — продължи Кунохара. — Погледнато отстрани, сякаш цари пълен безпорядък, но не е така. Виждате ли паяка ето там? — Той посочи към най-близкия ръб на кипящата тълпа. Един дългокрак зелен паяк не беше успял да се промъкне покрай един от псевдоподите и водеше безнадеждна битка с тройка едроглави мравки. — Попадна на истинските воини на рояка Еситон. Единствената им работа е да защищават рояка — повечето жертви ги убиват низшите и средните труженици. Гледайте какво се случва!

Паякът бе обърнат по гръб; съпротивата му отслабваше. Още докато краката му подритваха немощно, група по-дребни мравки се покатери върху него. Две от тях прерязаха главата му с челюстите си, остри и удобни като градинарски ножици; други започнаха да отхапват от останалите части и да ги отмъкват във вътрешността на рояка. След секунди бяха останали единствено тежкият, гладък корем и късове от гръдния кош.

— Сега ще докарат някой старшина — обади се отново Кунохара и в гласа му прозвуча истинско задоволство, сякаш наблюдаваше последното действие на любима опера. — Гледайте, войниците се върнаха при своя командир. Те не се занимават с пренасяне, но на един старшина това му е работата.

И наистина, като по заповед се появи една по-едра мравка, възседна останалата от паяка част, която беше по-голяма от самата нея, и захапа с челюстите си края на разтрошения гръден кош. Няколко от по-дребните мравки се притекоха да й помогнат и заедно го повлякоха към закусващата тълпа.

— Виждате ли? — заслиза бавно по хълма Кунохара, без да откъсва поглед от Еситон. — Отстрани сякаш цари абсолютен безпорядък, но само за невъоръженото око. В действителност една ограничена, но гъвкава последователност от дейности, умножена по хиляди или милиони индивиди, създава изключителна сложност и изключителна ефикасност. Мравките са оцелели в продължение на десет милиона поколения, докато ние само няколко хиляди. Те са съвършени и въобще не се интересуват от нас — спомням си, един писател казваше, че са „безжалостни и изящни“. Разбира се, същото би могло да се каже и за първокласните симулации. Но ние едва започваме да откриваме сложността на своя собствен изкуствен живот. — Той млъкна и на лицето му се появи странна усмивка, плаха, но все пак не твърде предразполагаща. — Пак започнах да държа лекции. Семейството ми постоянно ми повтаряше, че съм влюбен в звука на собствения си глас. Може би затова сега прекарвам толкова много време сам.

Рени не беше наясно как да отговори.

— Както каза и приятелят ми, това е много впечатляващо.

— Благодаря. Но може би е време вие да поговорите. Той направи няколко крачки по камъка към тях. Под бялата роба и белите провиснали панталони се виждаха босите му крака. Когато се приближи, тя забеляза, че не е кой знае колко по-висок от !Ксабу — или поне симът му бе съвсем малко по-едър от истинския !Ксабу. Накрая се отказа да сравнява. Сякаш се бе оплела в лабиринтите на Айнщайновата относителност.

— Какво ви води тук? — запита Кунохара. — Пристигате от симулирания свят на Атаско, нали така?

Знаеше. Как бе възможно това? Все пак той имаше достъп до цялата техника в симулацията, докато тя и !Ксабу бяха не по-свободни от опитни плъхове.

— Да — призна тя. — Да, всъщност точно така. Там нещо се обърка, затова преминахме…

— През един от задните входове на моя свят, естествено. Има няколко такива. А както вероятно знаете, там не просто нещо се е объркало. Боливар Атаско е убит. В реалния живот.

Малките пръсти на !Ксабу отново стиснаха ръката й, но нещо в светлия поглед на Кунохара я накара да си помисли, че лъжата би била грешен ход.

— Да, разбрахме. Познавате ли Атаско?

— Да, като колега. Обменяхме ресурси — програмирането на това ниво е почти абсурдно скъпо. Затова притежавам микроскопична версия на една от горите в Колумбийската версия на Атаско. Това ни позволи да си разменяме суров материал на по-ранните етапи, макар да се различавахме в същността си. Сега, независимо че представят една и съща географска област, те са съвършено различни като въздействие. Интересът на Боливар Атаско бе насочен към човешкото измерение. При мен, както вече забелязахте, не е така.

Рени полусъзнателно искаше да спечели време, макар нищо в държането на Кунохара да не подсказваше зла умисъл.

— А защо се интересувате толкова много от насекомите?

Той се изсмя със странно, беззвучно хихикане. Рени остана с впечатление, че е постъпила според очакванията му и това го е разочаровало.

— Въпросът е в това, че не аз се интересувам кой знае колко от насекомите, а че всички останали се интересуват твърде много от хората. Атаско и неговото Братство на Граала са отличен пример. Всички тези пари, цялата тази власт, а всичките им интереси се ограничават единствено в човешкото измерение.

Стоящият до нея !Ксабу бе застинал като камък.

— Братството на Граала? Нима знаете за тях? — попита Рени и млъкна, преди да се реши да продължи: — Вие негов член ли сте?

Той отново изхихика.

— О, не, не. Не е по вкуса ми, както се казва. Нито пък ме интересува обратната страна на монетата, онези непоносимо сериозни хорица от Кръга.

— Кръга? — почти изпищя !Ксабу. — Те пък какво общо имат с това?

Кунохара не го удостои с вниманието си.

— Все тези дуализми — механистици или идеалисти. — Той протегна двете си ръце, сякаш в очакване да хване нещо, което би могло да падне от небето. — Все това предпочитание само към едната страна на монетата вместо към самата монета. Всяка така упорито отхвърля срещуположната страна, че един ден ще съжаляват за това.

Той събра рязко дланите си, след което протегна едната си свита в юмрук ръка към !Ксабу. Жестът беше очевидно подканващ. Бушменът се подвоуми за момент, след това посегна с тънкия си маймунски пръст и докосна юмрука му. Той го отвори и върху дланта му бяха кацнали две пеперуди — едната черна, другата бяла — с размери, отговарящи по-скоро на човешките мащаби, отколкото на гигантските форми на симулацията. Крилата им потрепваха леко от вятъра.

Рени и !Ксабу кротко наблюдаваха Кунохара и пеперудите му.

— Говорейки за дуалистичния подход, съществуват две идеи, които биха могли да ви се сторят полезни — продължи Кунохара, — ако въобще откривате смисъл в това, имам предвид. В подкрепа на механистиците бих искал да изтъкна Закона на Доло, предпочитан от теоретиците на ранния И-живот и същевременно пренебрегван, необяснимо защо, от инженерите на Граала. Ако се обърнем към идеалистичната иконология, вероятно ще ви впечатли фигурата на будиста Кишимо-Джин — благодарение и на обстоятелството, че притчите му дават основание за умерен оптимизъм. Така или иначе будистите са склонни да разсъждават, прибягвайки до по-многословна терминология, отколкото сме свикнали всички ние, тъй че надали бихте я намерили за особено подходяща. — Той събра в юмрук ръката си и отново бързо я отвори. На мястото на двете пеперуди имаше една сива. Кунохара я подхвърли нагоре. Тя изпърха няколко пъти с крилца и изчезна.

— За какво е всичко това? — попита настоятелно Рени. Всички тези загадки? Не можете ли просто да ни кажете какво според вас би трябвало да знаем?

— О, не, това не е пътят на истинското учение. — Кунохара отново рязко изхихика; звукът все повече дразнеше Рени. — Всеки дзен-учител, който заслужава дипломата си, ще ви каже, че на харизан кон петалата не се гледат.

— Кой сте вие? И защо въобще разговаряте с нас?

Кунохара се извърна. Втренченият му поглед, макар все така ярък и непоколебим, беше помътнял, сякаш онова, което бе скрито зад сим-лицето му, беше започнало да губи интерес към тях.

— Защо разговарям с вас? Е, добре, точният ентомологичен термин за моя интерес би бил щръклица, вероятно. А моята симулация би трябвало да ви подскаже кой съм и защо проявявам твърде нетраен интерес към крамолите между боговете. — И посочи към гъмжащото множество от мравки под тях, океан от дъвчещи и пълзящи чудовища. — Между впрочем, понеже стана дума за механистиците, надявам се приятелите ви от Кошера скоро да разберат заблудата на контрола малко по-определено. — Той постави ръка върху покритите си в бяла роба гърди. — Що се отнася до мен — е, вече казах, моята симулация би трябвало да ви разкрие всичко. Както виждате… аз съм само един малък човек.

Миг по-късно Рени и !Ксабу стояха сами върху пустата скала.

Тя първа наруши продължително надвисналата тишина.

— Какво беше всичко това? Искам да кажа, какво искаше той — схвана ли въобще някакъв смисъл?

— Той каза „Кръга“ — изрази се за тях така, сякаш имат нещо общо с Братството на Граала. — !Ксабу изглеждаше направо втрещен, поставил ръка върху полегатия си череп.

— Е, и? Никога не съм чувала за тях. Кои са те?

Маймунското лице на !Ксабу бе така опечалено, че й се дорева само като го гледаше.

— Това са хората, които ме изпратиха да уча, Рени. Казах ти го. Поне такова беше името на групата, която плати обучението ми — Кръгът. Възможно ли е да е съвпадение?

Рени не беше в състояние да разсъждава повече. Думите на Кунохара заподскачаха в мозъка й и се разместиха. Напрегна се да си ги припомни. Някои от нещата, които бе споменал, искаше да обмисли по-късно. Единственият отговор, който предложи на !Ксабу, беше поклащане на главата.

Продължаваха да седят, потънали в мълчание, когато водното конче се завърна и отгоре спуснаха стълбата.

— Все едно сме в замръзналата каменна ера! — беснееше Кулен, докато тя и !Ксабу затягаха ремъците. — Направо не е за вярване!

— Системата върши необясними неща — поясни Ленор. — Не можем да се свържем с Кошера както трябва.

— Изобщо не можем да се свържем — изръмжа Кулен. — Нито да се изключим от мрежата, нито нищичко.

— И вие ли не можете да се изключите? — В главата на Рени като че ли отново затътнаха далечни барабани, все по-натрапващ се сигнал за събуждащите се в животинското й подсъзнание мрачни предчувствия.

Ленор сви рамене.

— Да, по всичко изглежда, не сте само вие. В нормална ситуация това не би било кой знае какво, но роякът Еситон промени посоката. Насочва се към Кошера.

— Точно така — вметна навъсено Кулен, — и ако пристигнат там, преди да сме успели да предупредим някого, за да го запечатат, проклетниците, дето се представят за мравки, просто ще го заличат. И понеже трябва да запазваме тъпите правила на Кунохара, ще се нал�