Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс — Моята библиотека

1

Ресторант „Лок-Обер“ се намира на „Уинтър плейс“ — една уличка встрани от „Уинтър стрийт“, точно под Кметството. Той е част от Стария Бостън, така както кулата на Митницата е част от него. Обзавеждането е просто. Келнерите са облечени със смокинги. Има сепарета. На долния етаж има едно помещение, което бе мъжкия бар, докато един прекрасен ден група лишени от чувство за хумор жени не се заеха да го освобождават, влизайки в шумна разправия с някакъв проповедник. Сега там може да влезе всеки и да прави каквото си поиска. Може да се разплати и с кредитна карта Master Charge.

На мен обаче не ми трябваше. Не плащах аз, а Джон Тикнър. Но и на него не му трябваше Master Charge, защото плащаше с пари на фирмата, фирмата беше издателство „Хамилтън Блак“, чиито капитали възлизаха на десет милиона долара. Поръчах си омар „Савана“, а Тикнър — млада треска.

— И още две питиета, моля.

— На вашите услуги — келнерът взе поръчките и бързо се отдалечи. Имаше слухови апаратчета и в двете си уши.

Тикнър си допи „Негрони“-то^[1].

— Вие само бира ли пиете, мистър Спенсър? — попита той.

Келнерът пристигна с една наливна бира „Хайнекен“ за мен и още едно „Негрони“ за Тикнър.

— Не, понякога пия вино.

— Но никакви концентрати?

— Рядко, не ми харесват. Обичам бира.

— А вие винаги правите това, което ви харесва.

— Почти винаги. Понякога не мога.

Той отпи още няколко глътки от питието си. Отпиването на глътки, изглежда, не му беше лесно.

— Какво би могло да ви попречи? — попита той.

— Случва се да ми се наложи да свърша нещо, което не ми харесва, за да мога да правя нещо, което много ми харесва.

Тикнър леко се усмихна.

— Звучи метафизично — рече той.

Аз изчаквах. Знаех, че се опитва да ме прецени. Беше ми все едно, свикнал бях. Хората нямаха никаква представа как да наемат човек като мен и почти винаги в началото малко се суетяха.

— Обичам и прясно мляко — казах аз. — Понякога това пия. Тикнър кимна.

— Носите ли пистолет?

— Да — казах.

Келнерът ни донесе салатите.

— Колко сте висок?

— Към един осемдесет и шест.

— Колко тежите?

— Деветдесет и три и половина тази сутрин, след бягане.

— Какво разстояние пробягвате?

Салатата беше от бостънски марули и съвсем свежа.

— Бягам по осем километра на ден — казах аз. — От време на време бягам по петнадесет, за да се поразкърша, така да се каже.

— От какво ви е счупен носа?

— Веднъж се боксирах с Джо Уолкът, когато той вече залязваше.

— И той ви счупи носа?

— Ако беше в разцвета на силите си, щеше да ме убие.

— Значи сте бил боксьор?

Кимнах. Тикнър преглътна хапка салата с остатъка от питието си.

— И сте работили в полицията?

Кимнах.

— И са ви уволнили от там?

— Да.

— Защо?

— Създавал съм проблеми.

— Имаха ли право?

— Да.

Келнерът донесе предястието.

— Казаха ми, че не си поплювате.

— И дума да няма — съгласих се аз. — Точно се чудех дали да си поръчам омар „Савана“ или да изям един стол.

Тикнър отново се усмихна, не като човек, който иска да се оженя за сестра му.

— Освен това ми казаха, че сте — мисля, че бих могъл да цитирам израза дословно — „остроумно копеле“ — макар това да бе казано с най-топли чувства.

— Виж ти — казах аз.

Тикнър изяде две грахчета от гарнитурата. Той беше около петдесетте и имаше атлетичен вид. Вероятно играеше тенис или скуош^[2]. Може би яздеше. Носеше очила без рамки, каквито вече не се срещат толкова често и имаше харвардско лице с квадратна челюст и щръкнала, прошарена коса, подстригана ниско, като на Арчибалд Кокс. Не беше сладурче, нищо че говореше толкова изискано. Не беше душичка.

— Смятате да спретнете биографична книга за мен или искате да ме наемете да строша нечии кокали?

— Познавам неколцина рецензенти на книги, които… — рече той, — но…, не, нямам предвид нищо такова — той хапна още пет грахчета. — Знаете ли нещо за Рейчъл Уолъс?

— „Сестринство“ — казах аз.

— Не може да бъде!

— Може. Имам приятелка интелектуалка. Понякога ми чете това-онова.

— Какво е мнението ви за тази книга?

— Мисля, че Симон дьо Бовоар вече се е занимала с въпроса.

— Чел ли сте „вторият пол“?

— Само не казвайте на момчетата в спортния клуб. Ще ме сметнат за пеперудка.

— Ние издадохме „Сестринство“.

— О, така ли?

— Обикновено никой не забелязва издателя. Но, както и да е, ние я издадохме. Ние ще издадем и новата й книга.

— Как е озаглавена тя?

— „Тирания“.

— Интригуващо заглавие.

— Това е една необикновена книга — рече Тикнър. — Тираните са хора от върховете, които проявяват дискриминационно отношение спрямо жените-хомосексуалистки.

— Интригуваща идея — рекох. Тикнър се намръщи за момент.

— Въпросните високопоставени лица са назовани поименно. Мис Уолъс вече е била заплашвана със саморазправа, в случай че книгата й бъде публикувана.

— А-ха — казах аз.

— Моля?

— Започва да ми става ясна моята роля в тази работа.

— А, да — заплахите. Ами, да. По същество, това е. Искаме вие да поемете охраняването й.

— Двеста долара дневно — казах аз. — Плюс разноските.

— Разноски ли?

— Да, естествено. От време на време, амунициите ми привършват и се налага да си купя нови. Това са разноски.

— Има хора, които ще се наемат и за 100 долара.

— Има.

Келнерът прибра чиниите от обяда и наля кафето.

— Не съм упълномощен да се съглася на толкова висока цена.

Аз отпих от кафето си.

— Мога да ви предложа сто трийсет и пет долара дневно.

Поклатих глава отрицателно. Тикнър се засмя.

— Бил ли сте някога литературен агент? — попита той.

— Казах ви, че не се занимавам с неща, които не ми харесват, ако мога да ги избегна.

— Значи не ви харесва да работите за сто тридесет и пет долара на ден.

Кимнах.

— В състояние ли сте да я опазите?

— Разбира се. Но и вие, и аз знаем, че зависи от какво ще я пазя. Не съм в състояние да попреча на психопат да жертва живота си, за да я убие. Не мога да попреча на тълпа обезумели от омраза сексисти да налетят отгоре й. Мога да направя така, че тя да стане по-трудно уязвима, мога да накарам всеки, който би се опитал да я уязви, да съжалява за това. Но ако тя иска да води що-годе нормален живот, не мога да гарантирам абсолютната й безопасност.

— Разбирам — рече Тикнър, но се виждаше, че от това не му стана по-хубаво.

— Защо не се обърнете към полицията?

— Мис Уолъс им няма доверие. Тя гледа на тях като на — цитирам — „репресивни елементи“.

— О-о.

— Освен това, казва че не желае да има — и тук отново ще цитирам — „банда въоръжени главорези, които да вървят навсякъде след мен, ден и нощ“. Съгласи се на един телохранител. Първоначално настояваше да бъде жена.

— Но?

— Но, щом ще е само един, ние решихме, че може би ще е по-добре телохранителят да е мъж. В случай че се наложи да се справи с някой нападател или нещо такова. Сметнахме, че един мъж ще е по-силен.

— И тя съгласи ли се?

— Не беше във възторг.

— Тя лесбийка ли е? — попитах.

— Да — отвърна Тикнър.

— И не го крие?

— Агресивно го разкрива — рече Тикнър. — Това притеснява ли ви?

— Това, че е хомосексуалистка — не. Това, че е агресивна — да. Предстои ни да бъдем много време заедно. Не бих искал по цял ден да съм на нож с нея.

— Не мога да кажа, че ще бъде приятно, Спенсър. Тя не е лесен човек. Притежава великолепен ум и е накарала света да се вслуша в думите й. Това не е било лесно. Тя е груба, цинична и чувствителна към всяка проява на незачитане.

— Какво пък, ще я поразнежа малко — казах. — Ще й поднеса бонбони и цветя, ще й пошушна някоя и друга нежна приказка…

Тикнър ме погледна така, сякаш бе глътнал някоя тапа.

— За бога, човече, не се шегувай с нея. Тя направо ще експлодира.

Тикнър наля още кафе и на двамата от малката сребърна каничка. Вече бе останала само още една заета маса. За нашия келнер това бе без значение. Той притича веднага щом Тикнър остави каничката за кафе на масата, грабна я и се върна почти светкавично с пълна.

— Опасявам се единствено — рече Тикнър, когато келнерът се отдалечи, — че може и да не си паснете.

Аз се огледах и скръстих ръце.

— Вие изглеждате подходящ почти във всяко отношение. Имате съответното телосложение. Хора, които разбират от тия работи казват, че наистина не си поплювате. Освен това казват, че сте честен. Но понякога прекалено се напъвате да покажете, че сте остроумен. И сякаш сте всичко онова, което Рейчъл мрази.

— То не става с напъване — казах аз. — Кое?

— Да си остроумен. Това е дарба.

— Може би — рече Тикнър. — Но тази ви дарба няма да накара Рейчъл Уолъс да ви обикне. Нито мускулите и видът ви на мъжкар.

— Познавам един тип, който би ми заел люляковия си костюм — казах аз.

— Не искате ли тази работа? — попита Тикнър. Поклатих глава.

— Това, което искате вие, мистър Тикнър, е някой, който да е достатъчно смел, за да се навре в огъня да вади чуждите кестени и достатъчно печен, за да излезе оттам невредим. И в същото време искате той да изглежда като Мечо Пух и да действа като Червената шапчица. Аз дори не знам дали Червената шапчица има разрешително за носене на оръжие.

Той замълча за момент. Другата маса се опразни и сега ние бяхме сами в залата на втория етаж, като се изключат неколцината келнери и метр д’отелът.

— Дявол да го вземе — рече Тикнър, — прав сте. Ако искате работата — ваша е. Двеста долара на ден плюс разноските. И, бог да ми е на помощ, надявам се, че не съм сбъркал.

— Окей — рекох. — Кога ще се срещна с мис Уолъс?

 

 

2

Срещнах се с Рейчъл Уолъс в един ясен октомврийски ден, когато заедно с Тикнър поехме пеша край Кметството, през Градската градина с обагрени от есента листа, за да я посетим в стаята й в хотел „Риц“.

Тя не приличаше на Кари Нейшън^[3]. Беше жена с приятна външност, горе-долу на моята възраст, с рокля на Дайана фон Фурстенберг, леко червило на устните и дълга, черна и чиста коса.

Тикнър ни представи един на друг. Тя ми стисна ръката здраво и ме разгледа внимателно. Ако имах гуми, щеше да ги изпробва с ритник.

— Е, изглеждате по-добре, отколкото очаквах — рече тя.

— Какво очаквахте? — попитах аз.

— Някой дебелогъз бивш полицай с лош дъх, облечен с костюм от „Андерсън Литъл“.

— Всеки допуска грешки — казах аз.

— Нека ги сведем до минимум — рече тя. — Мисля, че за тази цел трябва да поговорим. Но не тук. Мразя хотелските стаи. Да слезем долу в бара.

Казах, че съм съгласен. Тикнър кимна. И тримата поехме надолу. Барът на „Риц“ е всичко онова, което трябва да бъде един бар — тъмен, тих и тапициран с кожа, с огромен прозорец с изглед към „Арлингтън стрийт“ и Градската градина отсреща. Стъклото на прозореца не пропуска светлина, така че барът остава полутъмен. Винаги ми е приятно да пия там. Тикнър и Рейчъл Уолъс си поръчаха мартини с лед. Аз — бира.

— Това напълно съвпада — каза Рейчъл Уолъс, когато си поръчах бирата.

— Всички ми се присмиват, когато си поръчам някое женско питие — казах аз.

— Джон ме предупреди, че сте шегаджия. Само че аз не съм. Ако искате сътрудничеството ни да бъде успешно, най-добре е веднага да разберете, че аз не обичам шегите. Независимо, дали са сполучливи или не.

— Бихте ли възразили, ако от време на време си позволявам вътрешно по някоя и друга крива усмивка, в случай че бъда изненадан от житейска прищявка?

Тя се обърна към Тикнър и рече:

— Джон, няма да стане. Разкарай го.

Тикнър отпи дълга глътка от своето мартини.

— Рейчъл, по дяволите. Той е най-добрият в околността, като се има предвид за какво ни трябва. Ти наистина го клъвна за бирата. Бъди разумна, Рейчъл.

Аз отпих малко бира. В средата на масата, в една купичка, имаше фъстъци. Взех си малко.

— Той е чел книгата ти — рече Тикнър. — Беше я чел още преди да се срещна с него.

Тя извади с клечка за зъби маслината от питието си и отхапа половината, задържа другата половина пред долната си устна и ме погледна.

— Какво е мнението ви за „Сестринство“?

— Мисля, че сте преработила Симон дъо Бовоар.

Начервените й устни изглеждаха много ярки на фона на доста бледото й лице. Затова и усмивката й не бе незабележима.

— Може би ставате — рече тя. — Аз предпочитам да си мисля, че пригаждам Симон дьо Бовоар към съвременните проблеми. Но съм готова да приема „преработка“. Това е по-прямо. Вие се изразявате открито.

Взех си още фъстъци.

— Защо сте чел Симон дьо Бовоар?

— Приятелката ми ми я подари за рождения ден. Тя ми я препоръча.

— Според вас, кое е най-убедителното й прозрение?

— Това, че на жените е отредено положението на други? вие май ме изпитвате?

— Искам да добия известна представа за отношението ви към жените и проблемите на жените.

— Това е тъпо — казах. — Би трябвало да се интересувате колко добре стрелям, силно ли удрям и дали съм достатъчно чевръст. Ето за това ми се плаща по двеста долара на ден. Моето отношение към жените е без значение. Същото се отнася и за прозренията ми, родени от „вторият пол“.

Тя ме гледа още известно време. Облегна се назад върху червените кожени възглавници на ъгловото канапе, на което седяхме. После много леко потърка длани.

— Добре — рече тя. — Ще опитаме. Но има основни правила. Вие сте едър, привлекателен мъж. Вероятно сте имал успехи сред някои жени. Аз не съм от тези жени. Аз съм лесбийка. Не изпитвам никакъв сексуален интерес нито към вас, нито към който и да е друг мъж. Ето защо, няма никаква нужда да флиртувате. И това не бива да ви засяга лично. Обижда ли ви или ви възбужда мисълта за жена хомосексуалистка?

— Нито едното, нито другото — казах аз. — Има ли трета възможност?

— Надявам се — рече тя. Направи знак на келнера и поръча по още едно питие. — Аз имам да върша работа — продължи тя. — Да пиша книги и да ги рекламирам. Да изнасям беседи, да отстоявам каузи и да живея живота си. Нямам намерение да стоя затворена в някоя безопасна къща и да се крия, докато животът ми отминава. Нямам намерение да се променям, каквото и да говорят и каквото и да правят фанатиците. Трябва да сте наясно с тези неща, ако ще се заемате с въпросната задача.

— Наясно съм — казах аз.

— Освен това, аз водя активен сексуален живот. Не само активен, но и разнообразен. Трябва да сте подготвен за това и да прикривате враждебността, която може би ще изпитате към мен или към жените, с които спя.

— Ще ме уволните ли, ако се изчервя?

— Вече ви казах, нямам никакво чувство за хумор. Съгласен ли сте или не?

— Съгласен съм.

— И накрая, като изключим случаите, в които прецените, че животът ми е в опасност, искам да не ми се пречкате. Съзнавам, че ще трябва да сте наблизо и да наблюдавате. Не знам доколко сериозни са заплахите, но вие трябва да приемете, че са сериозни. Разбирам това. Но, като изключим ситуациите, когато въпросът е на живот и смърт, не желая да чувам за вас. Искам една сянка.

— Съгласен съм — казах аз и допих остатъка от бирата си.

Келнерът дойде, взе празната купичка за фъстъци и сложи нова. Рейчъл Уолъс забеляза, че бирата ми е свършила и направи знак на келнера да донесе друга. Тикнър погледна своята чаша и тази на Рейчъл Уолъс. Неговата беше празна, нейната — не. Той не поръча.

— Външният ви вид е добър — каза тя. — Костюмът ви е хубав и добре ушит. За случая ли сте се пременил или винаги изглеждате добре.

— За случая. Обикновено нося светлосиньо трико с голямо червено „S“ отпред.

В бара беше тъмно, но нейното червило беше ярко и за момент ми се стори, че тя се усмихна, или че почти се усмихна, или че крайчецът на устните й трепна.

— Искам да сте представителен — рече тя.

— Ще бъда представителен, но ако искате да съм подходящо облечен, ще трябва да ми казвате предварително какви са плановете ви.

— Разбира се — каза тя.

Благодарих й. Постарах се да не мисля за фъстъците. Една купичка стигаше.

— Аз казах, каквото имах да казвам. Сега е ваш ред. Сигурно имате някакви изисквания или въпроси, или каквото и да е там. Говорете.

Отпих от бирата.

— Както казах на мистър Тикнър при първия ни разговор, аз не мога да гарантирам вашата безопасност. Това, което мога да направя, е да увелича шансовете да бъде избегнато евентуално нападение. Но някой фанатик или луд би могъл да се добере до вас.

— Разбирам това — рече тя.

— Вашият сексуален живот не ме интересува. Не ме е грижа дали ще избягате с Анита Брайънт, но, когато това стане, аз непременно трябва да съм край вас. Ако го правите с непознати, съществува възможност да поканите убиеца в леглото си.

— Да не би да намеквате, че съм развратна?

— Вие самата го потвърдихте преди малко. Ако не е така, няма проблеми. Не допускам някоя от вашите приятелки да ви убие.

— Смятам да не обсъждаме повече моя сексуален живот. Джон, за бога, поръчай по още едно питие. Изглеждаш толкова притеснен, че се боя да не се разпаднеш.

Той се усмихна и махна на келнера.

— Имате ли някакви други изисквания? — обърна се тя към мен.

— Може би още едно — казах аз. — Наел съм се да охранявам вашето тяло, това е, което ще правя. Част от работата ми в това отношение ще се състои в това да ви казвам какво може и какво не може да правите. Имайте го предвид, преди да ми кажете, че ви се пречкам. Ще стоя настрана от вас, когато мога, но няма да мога винаги да правя това.

Тя протегна ръката си през масата и аз я поех.

— Ще опитаме, Спенсър — рече тя. — Може и нищо да не се получи, а може и да се получи. Ще опитаме.

 

 

3

— Окей — казах. — Разкажи ми кога започнаха да ви заплашват със смърт.

— Винаги съм получавала писма, пълни с омраза. Но напоследък започнаха да ми се обаждат по телефона.

— Какво значи напоследък?

— Веднага щом бяха отпечатани шпалтите.

— Какво представляват шпалтите? И до кого стигат те?

— Щом се отпечата даден ръкопис — намеси се Тикнър, — се пускат няколко екземпляра, за да бъдат изчетени от автора и от редактора. Тях наричаме шпалти.

— Този етап ми е известен — казах. — Какво става е онези шпалти, които излизат вън от издателството?

— Шпалтите обикновено са на дълги листове, по две-три страници на един лист. За рецензентите и за хора, от които бихме желали да получим благоприятни отзиви с рекламна цел, подрязваме шпалтите, подвързваме ги с евтини картонени корици и им ги изпращаме.

Сега, след като бе погълнал половината от третото си мартини, Тикнър изглеждаше по-спокоен. Аз все още се борех с желанието си да посегна към фъстъците.

— Имате ли списък на хората, на които сте изпратили от тях?

Тикнър кимна утвърдително.

— Мога да ви го дам утре.

— Добре. Значи, телефонните обаждания започнаха след отпечатването на шпалтите. Разкажете ми за тях.

Рейчъл Уолъс ядеше маслината от мартинито си. Зъбите й бяха малки, равни и изглеждаха добре поддържани.

— Мъжки глас — каза тя. — Нарече ме гадна лесбийка, „шибана долна лесбийка“, доколкото си спомням. И ми каза, че ако тази книга види бял свят, аз ще съм мъртва в деня, в който тя се пръкне по улиците.

— Книгите не се пръкват по улиците — казах аз. — Този идиот бърка клишетата.

— През последната седмица ми се обажда по веднъж всеки ден.

— И всеки път ли казва едно и също нещо?

— Не дума по дума, но приблизително същото. Смисълът винаги се свежда до това, че ще умра, ако книгата бъде издадена.

— Винаги ли е един и същ глас? — Не.

— Това е много лошо.

— Защо? — попита Тикнър.

— Значи е по-малко вероятно да е някой изкукал, който си излива яда по телефона — казах аз. — Предполагам, че сте отхвърлила мисълта да оттеглите книгата си?

— Абсолютно.

— Ние й предложихме — рече Тикнър. — Казахме, че няма да й търсим отговорност по договора.

— Но споменахте и за връщане на аванса — каза Рейчъл Уолъс.

— Ние се занимаваме с бизнес, Рейчъл.

— Същото правя и аз — каза тя. — Моят бизнес са правата на жените, хомосексуалната свобода и писането — тя погледна към мен. — Не мога да ги оставя да ме изплашат. Не мога да ги оставя да ме накарат за замълча. Разбирате ли ме?

Казах, че я разбирам.

— Това ви е работата — рече тя. — Да направите така, че да ми бъде разрешено да говоря.

— Какво има в новата книга — попитах аз, — което би накарало някой да ви убие?

— Отначало я започнах като книга за сексуалните предразсъдъци. За дискриминацията на трудовата борса по отношение на жените, на хомосексуалистите и особено на жените-хомососексуалистки. Но темата се разшири. Сексуалните предразсъдъци вървят ръка за ръка с другите форми на корупция. Нарушаването на законите за равнопоставеност при наемането на работа често пъти е съпътствано от нарушаването и на други закони. Подкупи, рушвети, рекет, изнудване. Назовала съм поименно някои личности. Много хора ще бъдат засегнати от моята книга. Всички до един си го заслужават.

— Корпорации — намеси се Тикнър, — местни правителствени агенции, политици, градските власти, римокатолическата църква. Разобличила е голяма част от местните структури на властта.

— Все за Бостън ли става дума?

— Да — каза Рейчъл. — Използвам го като един микрокосмос. Вместо да правя обобщения за нацията, аз изследвам от много близо един голям град. Реториците биха нарекли това синекдоха.

— Да — казах, — обзалагам се, че така биха го нарекли.

— Така че, нали виждате — рече Тикнър. — има достатъчно много потенциални злодеи.

— Може ли да получа един екземпляр от книгата да я прочета?

— Донесъл съм един — Тикнър взе куфарчето си от пода, отвори го и извади една книга със зелена обложка. Заглавието, изписано с жълто-розови букви, заемаше по-голямата част от корицата. Снимката на Рейчъл Уолъс заемаше почти цялата задна корица. — Току-що излезе от печат.

— Довечера ще я прочета — казах аз. — Кога да се явя на работа?

— Още сега — каза Рейчъл Уолъс. — вие сте тук. Въоръжен сте. И ще бъда съвсем откровена, уплашена съм. Няма да позволя да ме разколебаят. Но съм уплашена.

— Какви са плановете ви за днес? — попитах.

— Ще изпием тук още може би три питиета, след което ще отидем да вечеряме някъде. След вечеря аз ще се прибера в стаята си и ще работя до полунощ. В полунощ ще си легна. Щом си вляза в стаята и заключа вратата, мисля, че може да си вървите. Сигурна съм, че охраната тук е доста добра. При най-малкия шум край вратата ми, ще повикам, без да се колебая, хотелската охрана.

— А утре?

— Утре трябва да ме вземете от стаята ми в осем часа. Сутринта ще държа реч, а следобед ще раздавам автографи.

— Тази вечер имам уговорена среща. Може ли да я поканя да дойде с нас?

— Вие не сте женен — рече тя.

— Вярно е — казах.

— Среща с някоя случайна ли е или става дума за приятелката ви?

— Става дума за приятелката ми.

— Ние не можем да поемем нейните разноски, нали разбирате — обади се Тикнър.

— О, по дяволите — казах аз.

— Да, естествено, поканете я. Все пак, надявам се, че не възнамерявате да я мъкнете навсякъде. Първо работата, после удоволствието, нали знаете.

— Тя не е от онези, дето ги мъкнат — казах аз. — Трябва да се радвате, ако дойде с нас.

— Не ми пука от тона ти, копеле такова — каза Рейчъл Уолъс. — Аз имам напълно закон но основание д а държа д а не се разсейваш с приятелката си, за да можеш да вършиш онова, за което съм те наела и за което ти плащам. В случай на опасност за кого би се погрижил най-напред, за нея или за мен?

— За нея — казах аз.

— В такъв случай, предлагам тя да не е винаги с нас.

— Няма да бъде — успокоих я аз. — Съмнявам се, че би го изтърпяла.

— Възможно е да променя решението си за тази вечер — каза тя.

— Възможно е и аз да променя своето.

— Чакайте! Чакайте сега — намеси се Тикнър. — Сигурен съм, че Рейчъл не искаше да каже нищо лошо. Тя има право, Спенсър, сигурен съм, че разбираш това.

Аз не казах нищо.

— За тази вечер, естествено, е напълно разбираемо — рече Тикнър. — Ти си имал среща. Не си могъл да знаеш, че Рейчъл ще поиска да си с нея тази вечер. Сигурен съм, че ще й е приятно да вечеря с вас двамата.

Рейчъл Уолъс не каза нищо.

— Вероятно би могъл да се обадиш на дамата и да я поканиш.

На Рейчъл Уолъс не й хареса, че Тикнър употреби думата „дама“, но се задоволи само да му отправи пълен с отвращение поглед. Той не забеляза или отказа да забележи, не знам кое от двете.

— Къде ще вечеряме? — обърнах се аз към Рейчъл.

— Искам да е в най-добрия ресторант в града — рече тя. — Имаш ли някакво предложение.

— Най-добрият ресторант в града не е в града. Намира се в Марбълхед, нарича се „Розали“.

— Каква е кухнята там?

— Северноиталианска. Еклектична. Преобладават специалитети на заведението.

— Без разни кюфтета? Без пици?

— Без нищо такова.

— Ти знаеш ли го този ресторант, Джон?

— Не съм ходил в него. Чувал съм, че е отличен.

— Много добре, отиваме. Кажи на приятелката си, че ще я чакаме там в седем часа. Аз ще се обадя за резервации.

— Приятелката ми се казва Сюзън. Сюзън Силвърман.

— Добре — каза Рейчъл Уолъс.

 

 

4

„Розали“ се намира в обновена търговска сграда в една от най-лошите части на Марбълхед. Но най-лошата част на Марбълхед е едробуржоазна. Търговската сграда, вероятно, някога е произвеждала щипки за банкноти.

Към ресторанта водеше стълбище, а зад вратата имаше малък бар за правостоящи. Сюзън беше на бара и пиеше чаша шабли^[4], разговаряйки с някакъв млад мъж със сако от рипсено кадифе и карирана риза. Мъжът имаше стражарски мустаци, засукани нагоре. Хрумна ми да го удуша с тях.

Спряхме за момент при вратата. Сюзън не ни виждаше, а Уолъс се оглеждаше за метр д’отела Сюзън беше облечена в двуреден жакет от камилска вълна и пола от същата материя. Под жакета се виждаше горскозелена риза, разкопчана на шията. Беше обута с високи ботуши, които се губеха под полата. Винаги имах чувството, че когато я срещна внезапно в малко необичайно обкръжение, сбор от фанфари би трябвало да свирят тревога и туш. Приближих се до нея и казах:

— Извинявай, но щом те видя, сърцето ми започва да пее като априлски ден на крилете на пролетта.

Тя се обърна към мен, усмихна се и рече:

— Всички така ми говорят — посочи към младия мъж със стражарските мустаци. — Това е Том — представи го тя. После, с насмешливи, зли пламъчета в очите си, добави — Том бе така добър да ме почерпи чаша шабли.

— Броя: Едно! — обърнах се аз към Том.

— Моля? — каза той.

— Това е краят на един стар виц — поясних. — Приятно ми е.

— Да — рече Том, — и на мен.

Метр д’отелът беше застанал до Рейчъл Уолъс, облечен в тъмнокадифян костюм с жилетка под сакото.

— Вземи си виното и ела — казах аз.

Сюзън се усмихна на Том и двамата се приближихме към Уолъс.

— Рейчъл Уолъс — представих я аз, — Сюзън Силвърман. Сюзън подаде ръка и каза:

— Здравей, Рейчъл. Мисля, че пишеш чудесни книги. Уолъс се усмихна, пое ръката й и каза:

— Благодаря. Приятно ми е да се запознаем.

Метр д’отелът ни отведе до нашата маса, подаде ни менюто и каза:

— Сега иде изпратя някого да вземе поръчката ви за аперитива.

Седнах срещу Сюзън, вдясно от Рейчъл Уолъс. Тя бе жена с приятна външност, но в съседство със Сюзън изглеждаше така, сякаш е била прана в силен разтвор от белина. Тя беше силна личност, интелигентна, известна, но аз изпитвах съжаление към нея като я гледах редом със Сюзън. От друга страна, изпитвах съжаление към всички жени, когато ги сравнявах със Сюзън.

— Разкажи миза Спенсър — каза Рейчъл. — Отдавна ли го познаваш?

— Запознахме се през 1973-та — рече Сюзън, — но винаги съм го познавала.

— Така й се струва — казах аз. — И то само, когато говоря.

Рейчъл се направи, че не ме чува.

— И какъв е той?

— Той е такъв, какъвто изглежда — рече Сюзън.

Келнерката дойде и ни взе поръчките.

— Не, имам предвид в подробности, що за човек е. Може би ще разчитам на него да охранява живота ми. Трябва да го познавам.

— Не ми се ще да ти го казвам пред него, но за тази цел не би могла да намериш някой по-добър.

— Или толкова добър — казах аз.

— Трябва да превъзмогнеш този стремеж да подценяваш добродетелите си — рече Сюзън. — Прекалено си скромен.

— В състояние ли е да подтисне неприязънта си към радикалния феминизъм, така, че да може да ме охранява пълноценно?

Сюзън погледна към мен и отбори широко очи:

— Няма ли да е по-добре ти да отговориш на този въпрос, хитрецо?

— Според мен, твърдението ти е голословно — казах аз.

— С нищо не съм показал неприязън към радикалния феминизъм. Всъщност, няма дори никакви доказателства, че ти си радикална феминистка.

— По принцип съм свикнала да очаквам неприязън по отношение на радикалния феминизъм — каза Рейчъл Уолъс.

— Рядко греша в това отношение.

— Може би с право — отвърнах.

— Понякога наистина е много досаден — рече Сюзън. — Знае, че искаш да те разубеди в това и нарочно няма да го направи. Но аз ще го направя. Него не го е особено грижа за радикалния феминизъм. Но щом е казал че ще те охранява, значи ще го направи.

— Не съм досаден — казах аз. — Ако й кажа, че не изпитвам неприязън към нея, това няма да я убеди. Или поне не би трябвало да я убеди. Няма начин да й се докаже, докато нещо не се случи. Това не става с приказки.

— Става — рече Сюзън. — Зависи и от тона, с който ще ги кажеш. Просто ти си толкова дяволски независим, че не искаш да се обясняваш пред никого.

Келнерката дойде и донесе вино за Сюзън, бира „Бек“ за мен и мартини за Рейчъл Уолъс. Другите пет, които бе изпила същия следобед, изглежда нямаха никакво въздействие върху нея.

— Май че не трябва да я мъкна навсякъде — обърнах се към Рейчъл.

— Мъжкото начало — каза тя. — Кодът на мъжкарите. Той го стяга като ризница и затова не е в състояние да се обясни или да се извини, или евентуално да заплаче, или да покаже някаква емоция.

— Затова пък повръщам хубаво и след малко ще го направя.

Уолъс рязко се извърна към мен. Лицето й беше сурово и опънато. Сюзън я потупа леко по рамото.

— Дай му време — рече тя. — Докарва ти се. Трудно е да го класифицираш. Но ще се грижи за теб. И ще внимава какво ти се случва. И ще те пази да не ти се случи нещо лошо — Сюзън отпи от виното си. — Наистина ще го направи.

— А за теб грижи ли се? — попита Рейчъл.

— Всеки от нас се грижи за другия — отвърна Сюзън. — Сега аз правя точно това.

Рейчъл Уолъс се усмихна, лицето й се отпусна.

— Вярно е — рече тя. — Правиш го и още как! Келнерката се появи отново и ние поръчахме вечерята.

Наслаждавах се на крем-супата от моркови, когато Рейчъл каза:

— Джон ми каза, че си се занимавал с бокс.

Кимнах. Предусещах накъде бие разговорът.

— И си участвал във войната в Корея?

Отново кимнах.

— И си бил полицай?

Ново кимване.

— И сега се занимаваш с това.

Последното беше констатация. Нямаше нужда от кимване.

— Защо престана да се боксираш?

— Постигнах всичко, на което бях способен.

— Не беше ли добър?

— Добър бях. Но не бях велик. Ако си просто добър, не можеш да преживееш. Само великите преживяват наистина добре. Освен това, тази работа не е особено чиста.

— Уморяваше ли те насилието?

— Не на ринга — казах аз.

— Значи, не си имал нищо против да набиеш някого до кръв?

— Той участва доброволно. Ръкавиците са с подалата. Няма нищо общо с пацифизма, но ако има насилие, то е контролирано, по правила и регламентирано. Никога не съм наранил някого лошо. Никога не са ме наранявали лошо.

— Носът ти очевидно е чупен.

— Много пъти — казах. — Но това е дреболия. Боли, но не е нещо сериозно.

— И си убивал хора.

— Да.

— Не само в армията.

— Не.

— Що за човек е онзи, който прави това?

Сюзън се беше загледала много съсредоточено в мебелировката.

— Това е великолепен старинен шкаф, вижте месинговите панти — каза тя.

— Не сменяй темата вместо него — каза Рейчъл. — Нека да ми отговори.

Тя говореше малко рязко за моя вкус. Но ако има нещо на тази земя, в което съм сигурен, то е, че Сюзън не се оставя да падне по гръб. Трудно може да се намери някой, който да й се наложи.

— Всъщност — рече тя, — аз исках да сменя темата заради себе си. Ще се изненадаш, като разбереш колко пъти съм слушала този разговор.

— Искаш да кажеш, че те отегчаваме.

— Съвсем малко — усмихна й се Сюзън.

— Аз отегчавам мнозина — каза Рейчъл. Това не ме притеснява. Нямам нищо против да досаждам, за да разбера онова, което искам да знам.

Келнерката ми донесе телешкото. Хапнах малко.

— И какво искаш да знаеш?

— Защо се занимаваш с неща, които са свързани с насилие и с опасности.

Отпих половин чаша бира. Взех си още една хапка от телешкото.

— Знаеш ли — казах. — мисля, че насилието е своего рода страничен ефект. Винаги съм искал да си живея живота така, както аз го разбирам. И винаги съм се стараел да правя това, което мога да правя. Бива ме в определени неща — старал съм се да вървя в тази посока.

— Отговорът не ме удовлетворява — каза Рейчъл.

— Не е и нужно. Важното е, че мен ме удовлетворява.

— Това, което той няма да каже — рече Сюзън, — и което не би признал дори и на себе си е, че би искал да е сър Гейвин^[5]. Той просто се е родил с петстотин години закъснение. Ако разбереш това, ще разбереш повечето от нещата, за които питаш.

— Шестстотин години — казах аз.

 

 

5

Как да е, привършихме с останалата част от вечерята. Сюзън разпита Рейчъл за книгите и за работата й и това отвлече вниманието й от мен към нещо, което й харесваше много повече. Сюзън си я бива в това отношение. След вечерята трябваше да откарам Рейчъл обратно в хотел „Риц“. Сбогувахме се със Сюзън на паркинга зад ресторанта, където бяхме оставили колите си.

— Не бъди лош с нея — меко каза Сюзън. — Тя е изплашена до смърт и се чувства страшно зле с теб и със своя страх.

— Аз не я упреквам за това, че се страхува — казах. — Но вината за това не е моя.

— Спенсър, имам да върша работа — обади се Рейчъл от предната седалка на колата ми.

— Господ да ми е на помощ — казах на Сюзън.

— Изплашена е — рече тя. — На това се дължи проклетията й. Помисли си как би се чувствал ти, ако тя беше единствената ти защита.

Потупах Сюзън по дупето, реших, че ще е лицемерно да я целуна и й отворих вратата, за да се качи в спортната си кола. Бях доволен, че се е отървала от Шевролета си. Не й отиваше.

— Държа ми вратата, само за да я подразниш — каза Сюзън през отворения прозорец.

— Да, скъпа, но аз се прибирам вкъщи с нея.

Сюзън включи на скорост и подкара колата от паркинга. Аз се настаних до Рейчъл и също потеглих.

— Господи, от коя година е тази кола? — попита Рейчъл.

— 1968-ма. Бих си купил нова, но вече не произвеждат открити — може би трябваше да си взема някаква спортна кола. Или може би само някой стар Шевролет щеше да ми тича.

— Сюзън е много привлекателна личност — каза Рейчъл.

— Вярно е — съгласих се аз.

— Това, че тя те харесва, ме кара да изпитвам по-добри чувства към теб — каза Рейчъл.

— Тя ми помага да ме приемат на доста места.

— Личи си привързаността ви един към друг.

Кимнах.

— Различно е от начина, по който обичам аз, но мога да го разбера у другите. Щастлив си, че имаш такава силна връзка.

— И това е вярно — потвърдих аз.

— Ти не ме харесваш.

Свих рамене.

— Така е — каза тя.

— Това е без значение.

— Не ме харесваш и не харесваш това, което олицетворявам.

— Какво олицетворяваш?

— Правото на всяка жена да бъде такава, каквато е. Да организира живота си в съответствие със своето собствено желание, да не поставя волята си в зависимост от прищевките на мъжете.

— Ау! — казах аз.

— Разбираш ли, че нося името на баща си?

— Не знаех това.

— Не съм имала никакъв избор — рече тя. — То ми е било дадено.

— И при мен е така — казах аз.

Тя ме погледна.

— Било ми е дадено — Спенсър. Не съм имал избор. Не съм могъл да кажа, че бих предпочел да се казвам Спейд, Самюел Спейд. Това би било страхотно име, но уви. Трябвало е да се сдобия с име като на някакъв английски поет. Знаеш ли какво е писал Спенсър?

— „Вълшебната кралица“?

— Да. Така че от какво се оплакваш?

Вече бяхме излезли от Марбълхед и карахме по шосе 1А, през Суомпскот.

— Не е същото — каза тя.

— Защо да не е?

— Защото аз съм жена, а са ми дали мъжко име.

— Всяко име е щяло да бъде без твоето съгласие. Било на майка ти или на баща ти. Пък и ако беше взела името на майка ти, нямаше ли това да е в крайна сметка името на дядо ти?

Пред мен имаше някакъв Буик-Електра, който започна да намалява. Отзад един Додж излезе в лявото платно и се изравни с мен.

— Лягай долу — казах аз.

— Какво? — попита тя и аз я хванах с дясната си ръка зад врата и я притиснах надолу към пода. С лявата си ръка завъртях силно волана и минах от вътрешната страна на Буика. Десните гуми се качиха на тротоара. Буикът изви надясно, за да ми прегради пътя и аз дадох газ докрай, изподрах дясната му страна и слязох от тротоара пред него, оставяйки след себе си силна миризма на изгоряла гума. Продължих нататък по моста „Генерал Едуардс“, натискайки газта до дупка и с лакът на клаксона, следван от Буика и Доджа. Лакътят ми беше на клаксона, защото в ръката си държах пистолет.

Беше твърде светло, твърде оживено и прекалено рано вечерта. Буикът отби по посока на „Пойнт ъв пайнс“ и Доджът го последва. Аз кривнах наляво, за да избегна една кола, след това извих обратно надясно, за да избегна друга и започнах да намалявам скоростта.

Рейчъл Уолъс се беше привела в почти ембрионална поза към пода на колата от нейната страна. Сложих пистолета на седалката до мен.

— Едно от предимствата на карането на Шевролет модел 68-ма — казах аз — е, че не ти пука особено, ако случайно го чукнеш.

— Може ли да се изправя? — попита тя. Гласът й прозвуча силно.

— Да.

Тя се изви и се изправи обратно на седалката.

— Нужно ли беше това?

— Да.

— Наистина ли ни преследваше някой?

— Да.

— Ако е било така, ти се справи добре. Аз нямаше да реагирам толкова бързо.

— Благодаря — казах аз.

— Не ти правя комплименти. Просто отчитам един факт. Видя ли им номерата?

— Да, 469ААГ и Д60240, и двете с масачузетска регистрация. Но няма да имаме никаква полза от това, освен ако не са някои калпави аматьори, а начинът по който ме сгащиха на шосето преди да се усетя, ме кара да мисля, че не са аматьори.

— Смяташ, че трябваше да ги забележиш по-рано ли?

— Да. Прекалено се бях увлякъл да споря с теб относно именната система. Не трябваше изобщо да допускам да се качвам на тротоара по този начин.

— В такъв случай, отчасти аз съм виновна, задето съм ти отвлякла вниманието.

— Това не е твоя работа, а моя. Аз знам по-добре от теб кое как трябва да бъде.

— Добре де — рече тя, — нищо лошо не е станало. Отървахме се.

— Ако типът с Буика пред нас беше само малко по-добър, нямаше да се отървем.

— Щеше да ти отреже пътя ли?

— А Доджът щеше да ни помете — кимнах аз.

— Всъщност, нямаше ли да те помете теб? Аз бях на пода, а ти беше много по-близо до него, все пак.

— Това е съвсем без значение — свих рамене аз. — Ако ти беше оцеляла при сблъсъка, те щяха да изчакат и да ти видят сметката.

— Ти приемаш толкова спокойно всичко.

— Нищо подобно. Това ме плаши.

— Може би. И мен ме плаши. Но ти сякаш го очакваш.

Никакво морално негодувание. Ти не се чувстваш отвратен. Или оскърбен. Или… потресен. Не знам. Ти правиш всичко това да изглежда толкова обикновено.

— Потресът също е безсмислен. Безполезен е. Или поне изразяването му е безполезно. Освен това, аз не съм някой от типовете в онази кола.

Минахме покрай кучешката алея и обиколихме край „Бел Съркъл“. В огледалото за обратно виждане не се забелязваше никой.

— В такъв случай ти вършиш всичко това отчасти от морално негодувание.

Погледнах я и поклатих глава.

— Правя всичко това, защото ми е приятно да го правя.

— Господи! — каза тя — Ти си голям инат.

— Някои го смятат за достойнство в моята професия — рекох аз.

Тя погледна към пистолета, който лежеше върху седалката.

— Няма ли да махнеш вече това нещо?

— Мисля да го оставя там, докато стигнем хотела.

— Никога през живота си не съм пипала пистолет.

— Те са едни добре направени уреди — казах. — Ако са добри. Много точни.

— Този добър ли е?

— Да, много хубав пистолет.

— Никой пистолет не е хубав — рече тя.

— Ако онези господа се появят отново — казах аз, — може и да започнеш да го харесваш.

Тя поклати глава.

— Докъде сме я докарали. Понякога ми призлява като се замисля.

— За кое?

— В тази страна — земята на свободните и прочие глупости аз се нуждая от мъж с пистолет, за да ме пази, просто защото съм такава, каквато съм.

— А от тоба на човек наистина може да му призлее — съгласих се аз.

 

 

6

В осем и половина на другата сутрин отидох да взема Рейчъл Уолъс от стаята й и слязохме да закусим в кафенето на „Риц“. Бях в одеждите си на бодигард — дънки, тениска, кадифено яке „Левис“ и ослепително нови маратонки „Пума“: тъмносини, велурени със златна ивица. Специален полицейски „Смит и Уесън“ 38 лежеше в раменен кобур.

— Аха, днес не сме толкова официални. Ако и довечера се облечеш така, няма да те пуснат в ресторанта — каза Рейчъл Уолъс.

— Работни дрехи — рекох. — Удобни са ми, като се движа. Тя кимна и дояде яйцето си. Беше облечена в скромна сива рокля с кашмирен шал около врата.

— Смяташ ли, че ще се наложи да се движиш?

— Вероятно не — отвърнах. — Но, както казват в Пентагона, трябва да планираш действията си съобразно възможностите, а не съобразно намеренията на противника.

Тя подписа чека и рече:

— Да тръгваме.

Взе чантата си изпод масата и се запътихме навън през фоайето. Получи палтото си от гардероба — светлокафяв тренчкот. Личеше си, че струва доста пари. Не си направих труда да й го държа. Тя не ми обърна никакво внимание докато го обличаше. Огледах фоайето. Имаше немалко хора, но никой не изглеждаше не на място. Нямаше никой с пистолет или поне нямаше никой, на който да му се вижда пистолета. Всъщност, аз бях единственият човек, когото бих заподозрял, ако не се познавах толкова добре и ако не се обичах толкова.

Една млада жена в зелен костюм и с кафява барета се приближи към нас от входа откъм „Арлингтън стрийт“.

— Здравейте, мис Уолъс. Колата ви чака.

— Познаваш ли я? — попитах аз.

— Да — каза Рейчъл. — Това е Линда Смит.

— Имам предвид лично — настоях аз, — не само да си чувала за нея или да сте си разменяли писма.

— Да, виждали сме се вече няколко пъти.

— Добре.

Излязохме на „Арлингтън стрийт“. Аз вървях напред. Улицата беше оживена както всеки ден по това време. До жълтия бордюр беше паркирано едно волво. Моторът работеше, а портиерът държеше предната врата откъм мястото до шофьора. Когато видя Линда Смит, той отвори вратата. Аз надникнах в колата, след това се отдръпнах встрани. Рейчъл Уолъс се настани вътре, портиерът затвори вратата, аз се качих отзад, а Линда Смит седна зад волана.

— Линда, познаваш ли мистър Спенсър? — попита Рейчъл, когато се вляхме в потока от коли.

— Не. Приятно ми е да се запознаем, мистър Спенсър.

— И на мен, мис Смит — отвърнах. На Рейчъл щеше да й хареса обръщението.

— Спенсър се грижи за мен при тази обиколка — обясни Рейчъл.

— Зная. Джон ми каза — тя погледна към отражението ми в огледалото за обратно виждане. — Никога не съм срещала истински бодигард.

— Ние сме съвсем обикновени — казах. — И в наште вени кръв червена блика.

— Пък и начетен!

— Кога трябва да бъдем в Белмонт?

— В десет часа — отвърна Линда — в градската библиотека на Белмонт.

— Какво ще правим там? — попитах.

— Мис Уолъс ще изнесе сказка в клуба „Приятели на библиотеката“.

— Хубаво либерално градче сте си избрали.

— Не се безпокой, Спенсър — каза Рейчъл Уолъс. Тонът й беше рязък — Казах, че ще говоря където мога и пред когото мога. Имам какво да кажа и не възнамерявам да убеждавам тези, които вече са съгласни с мен.

Кимнах.

— И да има проблеми, не е страшно. Затова ти се плаща.

Пристигнахме в библиотеката на Белмонт в десет без петнадесет. Там десетина мъже и жени се разхождаха нагоре-надолу с плакати, закачени с ремъци на прътове.

От другата страна на улицата беше паркирана една патрулна кола с двама полицаи, които кротко седяха вътре.

— Паркирайте зад ченгетата — казах.

Линда направи завой и спря зад полицейската кола. Аз излязох навън като им казах:

— Останете за малко в колата.

— Няма да се свивам тук заради няколко демонстранти.

— Тогава гледай страшно, докато седиш тук. Затова ми се плаща. Искам само да поприказвам с ченгетата.

Приближих се до патрулната кола. Полицаят на волана беше млад, с умно лице. Имаше вид на човек, който при първа възможност ще ти каже да си налягаш парцалите. И ще се изсмее. Дъвчеше една клечка за зъби, от тези дето ги мушват в двойни сандвичи с препечени филийки. На края на клечката, който стърчеше от устата му, все още стоеше къдравата целофанена лентичка.

Наведох се и заговорих през отворения прозорец:

— Охранявам лекторката за срещата в библиотеката. Има ли вероятност онази групичка да създаде някакви проблеми?

Той задържа погледа си върху мен десетина секунди, въртейки клечката с език.

— Да, и ние имаме грижата за това — рече той. — Да не мислиш, че чакаме тук да заемем от библиотеката „Отнесени от вихъра“?

— Стори ми се, че по си падаш по книжките с картинки.

Той се изсмя.

— Как ти се струва това, Бени? — обърна се към колегата си. — Ама че нагло лайно! Май още нищо не му се е случило днес.

Другият полицай седеше отпуснат на седалката, а фуражката му се беше килнала над очите. Нищо не отвърна и дори не помръдна.

— Кого охраняваш?

— Рейчъл Уолъс — отвърнах.

— Нищо не ми говори.

— Ще се постарая да скрия това от нея — рекох. — Сега ще я въведа вътре.

— Добре. За такова нагло лайно като теб не би трябвало да има проблеми.

Върнах се при колата и отворих вратата на Рейчъл Уолъс за да слезе.

— Какво прави? — попита ме тя като излезе от колата.

— Досаждах на още едно ченге — отвърнах. — За тази година стават вече триста шестдесет и едно, а октомври още не е изминал.

— Казаха ли ти кои са онези с плакатите?

Поклатих глава. Тръгнахме да пресечем улицата. Линда вървеше от едната страна на Рейчъл, а аз от другата. Аинда изглеждаше безцветна и напрегната, а лицето на Рейчъл беше напълно безизразно.

Някой от групичката каза: „Ето я“. Всички се обърнаха и се скупчиха по-плътно, докато вървяхме към тях. Линда погледна към мен, а после назад към полицаите. Продължихме по пътя си.

— Не ви искаме тук — извика една жена насреща ни.

— Гадна лесбийка — изкрещя някой друг.

— На мен ли ми вика това? — попитах аз.

— Не — каза Рейчъл Уолъс.

Една жена с едри черти и сиви коси до раменете носеше плакат с надпис: „Целта на комунизма е Америка на педерастите“. Друга елегантна жена облечена в костюм шит по поръчка носеше лозунг: „Педерастите не могат да се размножават. Да им изправим резбата!“

— Обзалагам се, че е искала да каже „да ги покръстим“, но не е имало кой да й каже как се пише.

Никой не се засмя, започнах да свиквам вече с това. Когато се приближихме, групичката се събра още по-плътно и блокира входа. В средата на редицата имаше един здравеняк с квадратна челюст и гъста кафява коса. Приличаше на човек, който е играл център нападател, може би в отбора на Харвард. Беше с тъмен костюм и светлосива копринена вратовръзка. Бузите му бяха розови, а очите — ясни. Вероятно още работеше активно в Асоциацията на бившите студенти. Имаше страхотна фигура и беше основният камък, на който се крепеше групичката. Положително беше враг на атеизма, комунизма и хомосексуализма. Сигурно беше абсолютен кретен.

Рейчъл Уолъс тръгна право към него и каза:

— Извинете, мога ли да мина?

Вече никой не викаше. Настъпи тишина. Квадратната челюст поклати глава бавно и драматично.

— Вие нарушавате правото ми да изнасям речи и да организирам събрания — права, които ми гарантира Конституцията.

Никой не помръдна. Погледнах към полицаите. Умникът беше излязъл от колата и се бе облегнал на вратата от страната на тротоара, ръцете му бяха скръстени, а черният му кожен колан — натежал от пълнителите, белезниците, палката, пистолета и една връзка ключове. Може би искаше да дойде и да ни проправи път, но коланът му тежеше.

— Искаш ли да ти направя проход, за да минеш? — попитах Рейчъл.

— Как предлагаш да стане това?

— Мисля, че ако ритна този красавец по задника, ще можем да минем по него.

— Може да сбъркаш, ако се опиташ, човече — рече той. Гласът му беше туземски, като този на Дейзи Бюканън.

— Не — отвърнах. — Няма да сбъркам.

— Спенсър — остро каза Рейчъл, — не искам това. Няма да прибягваме до бой.

Свих рамене и погледнах към младия полицай. Колегата му като че ли не беше мръднал. Той все още седеше в патрулната кола със смъкната върху лицето шапка. А може би полицията правеше икономии и колегата беше просто надуваемо чучело. Младият полицай ми се ухили.

— В момента тук нарушават гражданските ни права — изкрещях аз. — Имате ли някакви планове как да се справите с това?

Той се отблъсна от колата и се изпъчи. Наполовина сдъвканата клечка за зъби мърдаше в устата му докато я буташе напред-назад с език. Дръжката на служебния пистолет се удряше в бедрото му. На униформената му риза бяха закачени няколко ленти — отличия за военна служба. Виетнам, помислих си. Имаше пурпурна лента, лента с бойни звезди и още една — може би със сребърна звезда.

— Може да се изтълкува и така — каза той, когато пристигна, — а би могло да се приеме и че вие създавате безредие.

— Ще ни придружите ли, господин полицай? — попита Рейчъл — Бих казала, че това е ваш дълг и мисля, че трябва да го изпълните.

— Ние сме тук за да предотвратим разпространението на една неморална и вредна доктрина, господин полицай — каза Квадратната челюст. — Това е нашият дълг. Не мисля, че трябва да помагате на хора, които искат да разрушат американското семейство.

Полицаят погледна към Рейчъл.

— Не се хващам на несъстоятелни спорове — каза тя. — Имам абсолютното право да говоря в тази библиотека. Поканена съм и ще говоря. Тук не става въпрос кой е прав. Аз имам права и те се опитват да ги нарушат. Свършете си работата.

Събраха се и други хора, преминаващите коли намаляваха скорост и движението започна да се затруднява, тъй като шофьорите се опитваха да видят какво става. Привлечени от тълпата тийнейджъри се спираха да гледат и се подхилваха.

— Може би ще ви е от полза, господин полицай, да знаете, че съм близък приятел на началника Гарнър. Сигурен съм, че ще му е интересно да чуе от мен какво точно е станало и как са се държали хората му.

— Приятел на шефа — каза младият полицай и ме погледна.

— Ужас — казах. — Най-добре е да го заобиколиш на пръсти. Ченгето ми се ухили широко.

— Точно така — рече той и отново се обърна към Квадратната челюст. — Разкарай се, мухъл! Усмивката му беше изчезнала.

Квадратната челюст леко се олюля, сякаш някой го беше фраснал.

— Моля? — рече той.

— Казах да си размърдаш задника. Тая мадама може да е всякаква, но тя не се опита да ме сплаши. Не ми харесва, когато някой се опитва да ме сплаши. Тези хора ще влязат вътре. Можеш да кажеш това на шефа като го видиш. Можеш да му кажеш, че са минали покрай тебе или по тебе. Твоя си работа какво ще му кажеш.

Лицето на младия полицай беше на около сантиметър от лицето на Квадратната челюст, но, тъй като той беше с около осем сантиметра по-нисък, гледаше полицая отдолу. В това време другият полицай беше излязъл от колата. Той беше по-възрастен и по-пълен, с голямо шкембе и големи ръце с едри кокалчета. В дясната си ръка държеше палка, с която потупваше леко бедрото си.

Хората от двете страни на Квадратната челюст се отдръпнаха. Той погледна към Рейчъл и заговори, почти съскайки:

— Ти, мръсна, презряна жена, гнусна лесбийка такава. Никога, никога няма да те оставим да победиш. Ти, извратена…

Аз посочих наляво към улицата и казах на двамата полицаи:

— Там става нещо.

Те се обърнаха да погледнат и тогава аз треснах с десния си юмрук Квадратната челюст в слънчевия сплит от около петнадесет сантиметра. Той изохка и се преви надве. Полицаите се обърнаха, погледнаха него, после — мен. Аз се втренчих, накъдето им бях посочил и казах:

— Изглежда съм сбъркал.

Квадратната челюст се беше навел, хванал се с две ръце за корема и се олюляваше напред-назад. Един добър удар в слънчевия сплит почти те парализира за минута-две.

Младият полицай ме погледна безизразно и каза:

— Да, сигурно. Е, да вървим в библиотеката.

Като минахме покрай Квадратната челюст възрастният полицай му каза:

— Повръщането на улицата е нарушение на наредбите по чистотата.

 

 

7

В библиотеката и в малката лекционна зала по нищо не личеше, че се е случило нещо. Събралите се бяха предимно жени, всичките с побелели коси, повечето с наднормено тегло. Те седяха спокойно на сгъваеми столове, търпеливо вторачени в малкия подиум и празната катедра.

Полицаите ни оставиха на вратата.

— Ще седим отвън, докато свърши — рече младият.

Рейчъл Уолъс се представи на председателя на клуба „Приятели на библиотеката“, който на свой ред щеше да я представи на слушателите. Младият полицай се загледа в нея и ме попита:

— Как каза, че й е името?

— Рейчъл Уолъс.

— Каква е тя? Някоя смахната или нещо подобно?

— Писателка е, феминистка. Хомосексуалистка. Не е лесно да я уплашиш — отвърнах.

Ченгето поклати глава и каза на колегата си:

— Проклета лесбийка — после се обърна към мен — Ще чакаме отвън.

Двамата поеха по стълбите. Като измина три стъпала, младият се спря и ми каза:

— Имаш добър удар. Не са много хората, които могат да удрят толкова силно отблизо.

След това се обърна и продължи по стълбите след колегата си.

Рейчъл се бе настанила на един сгъваем стол до катедрата. Ръцете й лежаха сплетени в скута, а краката й бяха кръстосани. Председателят обясняваше на присъстващите коя е тя. На една маса вдясно от катедрата имаше двадесетина екземпляра от книгата й. Аз се облегнах на стената до вратата и огледах слушателите. Никой нямаше вид да крои нещо. Не всички изглеждаха будни. Линда Смит застана до мен.

— Готина публика — казах.

— Е. Все е нещо — сви рамене тя и попита — Удари ли онзи човек отвън?

— Само веднъж — отвърнах.

— Чудя се какво ще каже тя за това.

Свих рамене.

Председателят свърши с представянето на Рейчъл Уолъс и тя застана зад катедрата. Слушателите изръкопляскаха учтиво.

— Тук съм по същата причина, поради която и пиша — започна Рейчъл. — Защото имам да кажа една истина и ще я кажа.

— Мислиш ли, че много от тези хора тук са чели книгите й? — попитах шепнешком Линда Смит.

Тя поклати глава.

— На повечето просто им е интересно да видят истински, жив писател.

— Думата „жена“ (на английски „woman“) произлиза от староанглийското „wifmann“ което означава човек-съпруга. Самото съществително име, с което нашият език ни обозначава, ни определя единствено чрез мъжа.

Слушателите гледаха предано и се мъчеха да вникнат в думите й. Като ги гледах си помислих, че по-голямата част от тях нямат никакви допирни точки с нея. Най-малкото, една голяма част от тях вероятно не биха могли да схванат онова, за което говореше тя. Това бяха приятели на библиотеката, хора, които през целия си живот са обичали да четат и то в библиотека и които, освен това, разполагаха с много свободно време. При други обстоятелства те биха застреляли една лесбийка още като я видят.

— Аз не съм дошла тук — говореше Рейчъл Уолъс, — за да променя вашите сексуални предпочитания. Тук съм само, за да кажа, че сексуалните предпочитания не са справедливо основание за дискриминационни действия, за малтретиране в обществото. Тук съм, за да кажа, че една жена е в състояние да се реализира без съпруг и деца, че жената не е машина за размножаване, че тя не трябва да бъде роб на семейството си и проститутка в леглото на мъжа си.

Един възрастен мъж в сив костюм от изкуствена коприна се наведе към съпругата си и й прошепна нещо, от което нейните рамене се затресоха в беззвучен смях. Някакво момченце на около четири годинки стана от мястото до баба си, отиде до пътеката в центъра на залата, седна на пода и се вторачи в Рейчъл. На последния ред една пълна жена в пурпурна рокля четеше списание „Мадмоазел“.

— Колко книги се разпродават благодарение на подобни сказки? — попитах шепнешком Линда Смит.

— На практика няма как да се разбере. Теоретично рекламата помага. Колкото е по-голяма, толкова по-добре. Големи представяния като интервюто за телевизионното шоу, малки като това тук. Стараем се да покрием определени райони.

— Имате ли някакви въпроси? — попита Рейчъл. Слушателите се втренчиха в нея. Един мъж с бели чорапи и по домашни пантофи беше заспал в десния край на първия ред. В тишината силно се чуваше шумоленето от разгръщането на страниците на „Мадмоазел“. Изглежда, че на жената това не й правеше впечатление.

— Ако нямате въпроси, много благодаря за вниманието.

Рейчъл слезе от ниския подиум, мина покрай момченцето и се отправи по пътеката към нас с Линда. На една маса във фоайето имаше малки разноцветни сладки и голяма кана за кафе с отпечатъци от пръсти около чучура.

— Беше чудесно — каза Линда на Рейчъл.

— Благодаря — отвърна тя. Председателят на клуба попита:

— Желаете ли кафе и малко сладки?

— Не, благодаря — отказа Рейчъл, кимна ми с глава и тримата се отправихме към вратата.

— Сигурна ли си, че не искаш да се подсладиш малко? — подхвърлих аз, докато излизахме от библиотеката.

— Искам две, може би дори три мартинита и обяд — отвърна Рейчъл. — Линда, каква е програмата ми следобед?

— Раздаване на автографи в Кембридж.

— Господи — потрепери Рейчъл.

Навън не се виждаше никой, освен двамата полицаи в патрулната кола. Групичката с плакатите се беше разотишла, а моравата пред библиотеката беше празна и неосквернена. Докато се качвахме в колата на Линда Смит, вдигнах палец към младия полицай. Той ми кимна. Потеглихме.

— Изглежда че между теб и младото ченге се установиха някакви отношения — отбеляза Рейчъл Уолъс. — Познаваш ли го?

— Не точно, но и двамата знаем някои неща. Когато бях на неговите години и аз бях като него.

— Не се и съмнявам — рече тя без особено задоволство. — Какви са тези общи неща? И как разбрахте, че ги знаете?

Свих рамене.

— Мисля, че няма да го схванеш. Самият аз не знам как го разбрахме, но е така.

— Опитай — каза Рейчъл. — Не съм тъпачка. Опитай се да ми обясниш.

— Знаем кое причинява болка — казах аз — и кое не. Знаем какво значи страх и какво значи храброст. Знаем как да приложим теорията на практика.

— И можеш да разбереш това само от гледане?

— Ами… отчасти. Той имаше няколко бойни отличия на ризата си.

— Медали от войната ли?

— Да, ченгетата ги носят понякога. Ето, той, например. И се гордее с тях.

— И по това правиш своите заключения?

— Не, не само по това. По походката, по извивката на устните, по начина, по който държи главата си. По това как реагира на предводителя на протестната група.

— На мен ми се видя като пародия на мъжкото начало.

— Не е пародия. Чиста проба е.

— Чистата проба е пародия — каза тя.

— Нали ти казах, че няма да разбереш това.

— Не се дръж покровителствено с мен. Не ми пробутвай приказки от рода на „жените нищо не разбират от тия работи“.

— Казах, че ти не разбираш. Не съм казал, че другите жени не разбират. Не съм казал, че не разбираш, защото си жена.

— И — озъби се тя — предполагам, че като удари онзи нещастен женомразец, си въобразяваше, че си някакъв сър Галахад, който защитава доброто ми име. Е, добре, не е така. Ти се държа като глупав побойник. Няма да ти позволя да действаш от мое име по начин, който не одобрявам. Ако удариш още някой, освен ако не се налага, за да ми запазиш живота, начаса ще те уволня.

— Ами ако му се изплезя и изблея?

— Говоря сериозно — каза тя.

— Не се и съмнявам.

След това настъпи пълно мълчание. Линда Смит караше към Кембридж през Уотъртаун.

— Наистина мисля, че сказката мина много добре, Рейчъл — каза тя. — Аудиторията беше трудна, но мисля, че ти успя да стигнеш до тях.

Рейчъл Уолъс не отговори.

— Можем да влезем в Кембридж и да обядваме в „Харвест“ — каза Линда, — а след това да отидем пеша до книжарницата.

— Добре — съгласи се Рейчъл. — Гладна съм и трябва да пийна нещо.

 

 

8

Висях на вратата на книжарница „Кримсън“ на булевард „Масачузетс“ и гледах как Рейчъл Уолъс раздава автографи. В устата си още усещах слабия вкус на панирани скариди с горчица. От другата страна на улицата се виждаше „Харвард ярд“, окъпан от есенния дъжд, който заваля докато обядвахме.

Рейчъл стоеше до една малка маса близо до касата в предната част на книжарницата. На масата имаше двадесетина екземпляра от новата й книга и три сини флумастера. Голям надпис на витрината гласеше, че тя ще е тук между един и три часа днес. Вече беше два и десет и се бяха продали три книги. Още няколко души се завъртяха, влязоха, огледаха я и си излязоха.

Линда Смит се въртеше край масата, отпиваше кафе и от време на време насочваше някой от купувачите. Оглеждах всеки, който идваше и си отиваше, но не научих нищо. В два и петнадесет влезе едно девойче с дънки „Левис“ и морава грейка с огромен надпис.

— Вие наистина ли сте писателка? — обърна се тя към Рейчъл.

— Да — отвърна тя.

— И сте написали тази книга?

— Да.

— Искате ли да си я купите? Мис Уолъс ще ви даде автограф — намеси се Линда.

Девойчето не й обърна внимание.

— Бива ли я книгата? — попита тя. Рейчъл Уолъс се усмихна и отговори:

— Мисля, че да.

— За какво се разказва в нея?

— За това, какво значи да си жена, за начина, по който някои хора дискриминират жените и за това, как корупцията води до още по-голяма корупция.

— О, така ли? Интересна ли е?

— Ами… Не бих казала, че е интересна. Може би по-добре би било, ако кажа, че е въздействаща.

— Мислила съм си дали да не стана писателка — рече хлапачката.

— Наистина ли? — Рейчъл не й се усмихна много широко.

— Откъде черпите идеите си?

— Измислям ги — каза Рейчъл, а усмивката й вече почти не се забелязваше.

— А, така ли? — момичето взе една от книгите на Рейчъл, хвърли й един поглед, после я обърна и погледна задната корица. Прочете набързо написаното на обложката и върна книгата обратно.

— Това роман ли е? — попита тя.

— Не — отвърна Рейчъл.

— Голяма е като роман.

— Да — каза Рейчъл.

— Тогава защо не е роман?

— Това не е белетристика.

— О!

Косата на момичето беше светлокестенява, сплетена на две плитки, които покриваха ушите й. На зъбите си имаше шини. Тя взе отново книгата и небрежно започна да я прелиства.

Настана мълчание.

— Смяташ ли да си я купиш? — попита Рейчъл Уолъс.

Девойчето поклати глава и каза:

— Не. И без това нямам пари.

— Тогава остави книгата и върви някъде другаде — каза Рейчъл.

— Ей, аз не правя нищо лошо. Рейчъл я погледна.

— Е, както и да е, вече свърших — каза момичето и излезе от книжарницата.

— Много умело се справяш с читателите — отбелязах аз.

— Малка нахалница — каза Рейчъл. — Откъде черпя идеите си? Боже мой, откъде си мисли, че ги черпя? всички ме питат това. Що за глупав въпрос?

— Може би тя не се сеща за някой по-умен — казах аз. Рейчъл Уолъс ме погледна, но не каза нищо. Имах чувството, че не ме смята за особено проницателен.

В книжарницата влязоха двама млади мъже. Единият беше нисък и слаб, късо подстриган, с очила със златни рамки. Беше облечен с къс жълт шлифер с качулка и сини панталони от шевиот с маншети, които бяха с около седем сантиметра по-къси от върховете на обувките му от щавена кожа. Носеше и галоши. Другият беше доста по-висок. Имаше вид на дебел щангист. В никакъв случай не беше на повече