| Дейвид Балдачи | Лотарията A> „Искаш ли да бъдеш богата? По-богата, отколкото в най-смелите си мечти?“ Този въпрос задава Джаксън, тайнственият непознат, на двайсетгодишната Лу Ан. Той има предложение: гарантира й голямата печалба от националната лотария. Тя трябва само да си купи билет. И да получи сто милиона долара на пищна церемония в Ню Йорк. Лу Ан няма нищо. Живее в стара каравана с малкото си момиченце и вечно пияния неудачник, който е негов баща. Работи като келнерка в крайпътно заведение и мечтае дъщеря й да има по-щастлива съдба. Лу Ан дори не подозира, че откаже ли на Джаксън, ще умре. Приема съблазнителното предложение, за да започне нов живот. Тя не знае, че е една марионетка в грандиозен спектакъл, режисиран от гениален психопат. И ще трябва да плати твърде висока цена. „Лотарията“ е кошмарната версия на сбъднатата американска мечта. А Лу Ан е героиня на нашето време — силна, умна, оцеляваща. _Източник:_ http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=66946 A$ D> На Колин, момчето на татко D$ > ПЪРВА ЧАСТ >> 1 Джаксън оглеждаше дългия коридор на търговския център, наблюдавайки измъчените майки, които бутаха натоварени с продукти колички, и хората от третата възраст, обикалящи комплекса и заради разходката, и с желание да завържат разговор. Облечен в сив костюм на тънко райе, набитият Джаксън се взираше напрегнато към северния вход. Очакваше я да дойде оттам, тъй като спирката на автобуса бе точно отпред. А Джаксън знаеше, че тя не разполага с друго транспортно средство. Пикапът на приятеля й, с когото живееше, бе на паркинга за принудително вдигнати коли за четвърти път в разстояние на четири месеца. Помисли си, че сигурно вече й писва от неговите изпълнения. Автобусната спирка бе на главното шосе. Налагаше й се да извърви дотам повече от километър, но тя често го правеше. Какъв избор имаше? Бебето щеше да е с нея. Тя не би го оставила на приятеля си, Джаксън бе сигурен в това. Макар името му винаги да си оставаше Джаксън при всичките му делови начинания, идния месец външността му щеше да се промени коренно в сравнение с едрия мъж на средна възраст, който представляваше сега. Чертите на лицето му, естествено, отново щяха да претърпят изменения; вероятно щеше да отслабне драстично, да увеличи или намали ръста си и да стори същото с косата. Мъж или жена? На зряла или младежка възраст? Често заимстваше изцяло самоличността на свои познати или пък съшиваше грижливо фината тъкан на новия образ от черти на различни хора. В училище любимият му предмет бе биологията. Хермафродитите — най-редките индивиди сред човешкия род — криеха за него безкрайно очарование. Усмихна се, докато поразмишлява за миг над тази най-силна физическа двойственост в природата. Джаксън бе получил първокласно образование в елитно училище на Източното крайбрежие. Любовта му към актьорската игра, съчетана със склонност към природните и точните науки, му позволи да постигне рядката комбинация от две специалности — драматургия и химия. Утрото го заварваше прегърбен над страници сложни уравнения или зловонни смеси в университетската химическа лаборатория, а вечер енергично се впускаше в поставянето на някоя класическа пиеса от Тенеси Уилямс или Артър Милър. Придобитите познания му вършеха отлична работа. Да можеха състудентите му да го видят сега. В съответствие с днешния образ — мъж на средна възраст с наднормено тегло, отпуснат поради заседналия живот — по челото на Джаксън внезапно избиха капчици пот. На устните му се появи усмивка. Тази физическа реакция, която го зарадва неимоверно, бе подпомогната от подплънките, служещи да го направят по-едър и да прикрият собствената му жилеста фигура. Ала не бе само това. Той се гордееше с факта, че се вживява напълно във всяка нова личност, сякаш в зависимост от това на кого се преструваше, в тялото му протичаха различни химични реакции. Нямаше навик да посещава търговски центрове; личните му вкусове бяха далеч по-изискани. Ала клиентелата му се чувстваше като риба във вода в такава обстановка, а в неговата работа спокойствието бе важно съображение. Разговорите с него обикновено причиняваха вълнение у хората, понякога негативно. Няколко от събеседниците му бяха проявили прекомерна възбуда и го принудиха да реагира в движение. Тези спомени отново предизвикаха усмивка у Джаксън. В името на успеха бе готов на всичко. Досега ударите му попадаха в целта. Но дори само един неточен замах можеше да го провали. Усмивката му бързо угасна. Убийството в никакъв случай не бе приятно. То рядко бе оправдано, но когато беше, просто трябваше да се извърши и да бъде загърбено. По няколко причини се надяваше, че днешната среща няма да даде повод за такъв изход. Джаксън грижливо попи с кърпичка потта на челото си и намести копчетата на ръкавелите. Приглади леко щръкналото кичурче в изрядно сресаната си перука от синтетично влакно. Истинската му коса бе прибрана под прилепваща гумена шапка. Отвори вратата към офиса, който бе наел в търговския център, и влезе. Вътре бе чисто и подредено — дори прекалено, хрумна му внезапно, докато бавно оглеждаше обстановката. Липсваше атмосферата на истинско работно място. Секретарката, седнала зад евтиното метално бюро във фоайето, вдигна поглед към него. В съответствие с инструкциите, които й бе дал, не направи опит да го заговори. Тя нямаше представа защо е там, нито кой е той. Беше й наредено да си тръгне веднага щом дойдеше особата, с която Джаксън имаше назначена среща. Съвсем скоро щеше вече да е в междуградския автобус с малко понатежало портмоне за сметка на минималните си усилия. Джаксън изобщо не я погледна; тя бе само статистка в последната му постановка. Телефонът пред нея мълчеше, пишещата машина бездействаше. Да, прекалено добре подредено, заключи Джаксън с недоволна гримаса. Погледът му попадна върху купчинката хартия на секретарското бюро. С внезапно движение разхвърли няколко листа по плота. После леко кривна телефона и постави лист в пишещата машина. Джаксън се отдръпна да прецени ефекта от намесата си и въздъхна. Не можеше да се мисли за всичко наведнъж. После прекоси тясното пространство до малкия вътрешен кабинет, влезе и седна зад старото дървено бюро. От ъгъла срещу него се взираше тъмният екран на телевизор. Джаксън извади цигара от пакета в джоба си, запали я, облегна се на стола и се опита да се отпусне въпреки неспирния приток на адреналин. Поглади тънките си тъмни мустаци. Те също бяха от синтетично влакно, прикрепено върху тюлена материя, която пък се държеше за кожата му благодарение на специално лепило. И носът му бе значително видоизменен: от тънък и прав по природа, с помощта на подходящо оцветен с пудра пластелин той бе станал масивен и леко крив. Малката бенка при удебелената му основа също бе фалшива: смес от желатин, семена от детелина и топла вода. Правилните му зъби бяха скрити от пластмасово покритие, за да изглеждат криви и нездрави. Всички тези илюзии щяха да бъдат запомнени дори от най-случайния наблюдател, а когато бъдеха отстранени, той на практика изчезваше. Какво повече би могъл да иска човек, впуснал се с цялата си душа в незаконна дейност? Ако нещата вървяха по план, скоро всичко щеше да започне отново. Всеки път бе малко по-различно, но тъкмо в тази неизвестност се криеше възбудата. Пак погледна часовника си. Да, съвсем скоро. Очакваше срещата му с нея да е изключително резултатна и най-вече — взаимно изгодна. Имаше само един въпрос към Лу Ан Тайлър, простичък въпрос, от който произтичаха важни последствия. Въз основа на опита си можеше да бъде почти сигурен за реакцията й, но знае ли човек? Искрено се надяваше за нейно добро тя да отговори правилно. Защото „правилният“ отговор бе само един. А ако кажеше не? Тогава просто бебето нямаше да помни майка си, защото щеше да остане сираче. Плесна с длан по бюрото. Тя щеше да каже да. Всички други го бяха сторили. Джаксън енергично тръсна глава, докато набързо прехвърли плана в съзнанието си. Щеше да я накара да го проумее, да я убеди в желязната логика на необходимостта да му съдейства, в сигурната перспектива изцяло да промени живота си, да надскочи и най-дръзките си фантазии и надежди. Как би могла да откаже? На такова предложение никой не би устоял. Стига да дойдеше само. Джаксън потърка буза с опакото на дланта си, дръпна бавно и продължително от цигарата си и впери невиждащ поглед към един гвоздей, забит в стената. Честно казано, тя нямаше как да не дойде. >> 2 Режещ вятър духаше по тесния черен път, притиснат от двете страни от гъста гора. Неочаквано пътят свърваше на север и после също тъй рязко се спускаше на изток. Отвъд леко възвишение пред погледа се откриваха още дървета — някои умиращи, огънати в болезнени форми от вятър, болести и студ; ала повечето бяха съвършено прави, с дебели стволове и извисяващи се разлистени клони. Отляво на пътя по-зоркото око би различило полукръг от оголено пространство, на което сред калта бяха изникнали туфи млада пролетна трева. В същата тая просека, слели се с природата, бяха разхвърляни ръждясали автомобилни части, купчинки боклук, могилка от изцедени до капка бирени кутии, разнебитени мебели и всевъзможни вехтории, които, покрити със сняг, имаха вид на авангардни скулптури и служеха за подслон на змии и други гадинки, щом задухаше севернякът. В средата на полукръглото островче върху основа от сгурия се мъдреше малка тантуреста каравана. Наглед единствената й връзка с останалия свят бяха жиците за електричество и телефон, които я съединяваха с килнатите стълбове край пътя. По всички критерии караваната бе тъжна гледка насред пустошта. Обитателите й биха се съгласили с това описание: не само подслонът им, а и самият им живот бе насред пустош. Вътре в караваната Лу Ан се погледна в огледалцето, закрепено върху разнебитен скрин. Трябваше да извърти лицето си под необичаен ъгъл, защото не само скринът бе килнат на една страна поради счупен крак, а и огледалото бе за изхвърляне. По повърхността му се точеха криви пукнатини и ако застанеше право срещу него, тя щеше да види не едно, а три отражения на лицето си. Лу Ан се разглеждаше без усмивка; всъщност видът й в огледалото никога не бе я карал да се усмихва. Външността й беше нейното единствено предимство — това й бяха набивали в главата, откак се помнеше, — но малко зъболекарска намеса все пак нямаше да е излишна. Нищо чудно, след като бе отраснала с непречистена вода от кладенец и никога не бе стъпвала в стоматологичен кабинет. Жените са без капка ум, бе повтарял баща й по повод и без повод. Без ум или без възможност да го използват? Никога не бе разсъждавала по тоя въпрос пред Бени Тайлър, покойник вече от пет години. Майка й Джой, починала преди близо три години, изживя най-щастливото си време след смъртта на мъжа си. Това обстоятелство би трябвало напълно да промени мнението на Бени Тайлър относно умствените й способности, но малките момиченца най-често безусловно вярват на татковците си. Премести очи към стенния часовник — единствената вещ, останала от майка й и нещо като семейна реликва, тъй като бе подарен на Джой от нейната майка за сватбата й с Бени. Нямаше пазарна стойност — можеше да се купи от всяка заложна къща за десет долара, — но на Лу Ан й бе скъп. Като малка нощем се вслушваше в бавните му ритмични удари, които неизменно я унасяха в спокоен сън, а сутрин я поздравяваха с новия ден. През годините на юношеството часовникът й бе я крепил като една от малкото сигурни опорни точки. А и бе някаква връзка с баба й, която Лу Ан обожаваше. Да го съхрани бе все едно завинаги да се радва на присъствието й. Механизмът му се беше поизносил, тъй че издаваше доста чудати звуци. Той бе придружавал Лу Ан в далеч повече тежки, отколкото щастливи мигове. Преди да издъхне, Джой й го беше завещала, а сега Лу Ан щеше да го пази за дъщеря си. Тя опъна назад гъстата си кестенява коса, пробва я свита на руло, после сръчно я сплете в сложна плитка. Не се одобри с нито една от прическите, тъй че накрая събра буйните кичури на темето си и ги забоде с куп фиби, като постоянно накланяше главата си ту в една, ту в друга посока, за да провери ефекта. Отгоре на всичко при ръста си от метър и седемдесет и шест трябваше да се приведе, за да се вижда в огледалото. На всеки няколко секунди поглеждаше към вързопчето на креслото до себе си. Усмихна се, когато погледът й обхвана затворените очички, извитите ъгълчета на устата, издутите бузки и пухкавите юмручета. Дъщеря й беше на осем месеца и растеше като гъбка. Бе започнала да пълзи с живи и забавни бебешки движения. Скоро щеше и да проходи. Лу Ан се огледа и усмивката й изчезна. Не след дълго Лиса щеше да обхожда караваната надлъж и шир. А тя, въпреки усърдните усилия на Лу Ан да я поддържа чиста, твърде много напомняше картината навън главно поради темпераментните изблици на мъжа, проснал се на леглото. Дуейн Харви бе помръднал конвулсивно веднъж-дваж, откакто се бе прибрал залитащ в четири сутринта, хвърлил бе дрехите си и бе паднал върху леглото, но иначе позата му си оставаше непроменена. Припомни си с умиление как в началото на връзката им една вечер Дуейн се прибра, без да е пиян: резултатът бе Лиса. За миг в светлокафявите й очи проблесна влага. Не й оставаше време за сълзи, нито проявяваше съчувствие към тях, особено пък към собствените си. Смяташе, че на нейните двайсет години е проляла достатъчно за цял живот. Обърна се отново към огледалото. Докато галеше с една ръка малкото юмруче на Лиса, с другата издърпа всички фиби. Тръсна косата си и я остави да падне свободно над високото чело. Така я бе носила в училище, където остана до седми клас, а после като много от приятелките си го заряза, за да търси работа. Тогава всички те си мислеха — погрешно, както се оказа впоследствие, — че образованието е нищо в сравнение с редовната заплата. Ала за Лу Ан нямаше голям избор. Половината от надницата й отиваше в помощ на хронично безработните й родители. С другата половина плащаше за онова, което техните нямаха възможност да й осигурят — храна и дрехи. Докато разкопчаваше износения си халат, погледна предпазливо Дуейн. Като не забеляза признаци на живот у него, нахлузи набързо бельото си. Още докато беше девойче, разцъфващото й тяло неизменно предизвикваше прилив на преждевременна мъжественост у момчетата. Лу Ан Тайлър — бъдеща кинозвезда и супермодел. Мнозина от жителите на окръг Рикърсвил в щата Джорджия, които бяха постоянно занимавани от темата Лу Ан и я бяха накичили с тези титли, очакваха тя да стигне далеч. Нямаше дълго да води техния живот, то се виждаше, пророкуваха сбръчканите и пълни местни жени, докато си приказваха на обширните изгнили веранди, и никой не им противоречеше. Природната й красота заслужаваше най-лъскавото от тоя свят. Тя бе светлата надежда на съгражданите си. Или Ню Йорк, или Лос Анджелис щяха да призоват тяхната Лу Ан; бе само въпрос на време. Само че тя си беше още там, в същия окръг, където бе прекарала целия си живот. Разгледа съдържанието на малкия дрешник. Всъщност имаше само една рокля, подходяща за предстоящата среща. Тъмносиня, с къси ръкави, с бял ширит по якичката и над подгъва. Спомняше си деня, в който я купи. Цялата си заплата похарчи за нея — кръгло шейсет и пет долара! Това бе преди две години и тя повече не повтори безумното си разточителство; дори оттогава не беше си купувала никаква рокля. Сега беше малко оръфана, но тя изкусно я бе изкърпила. Постави на източената си шия наниз дребни изкуствени перли, подарък за рожден ден от бивш обожател. Предишната вечер бе стояла до късно да боядисва ожулените места по единствения си чифт обувки с високи токове. Бяха тъмнокафяви и не отиваха на роклята, но щяха да свършат работа. Освен тях имаше само сандали и гуменки, а те не ставаха за днес, макар че гуменките все пак щяха да я отведат по дългия път до спирката на автобуса. Днешният ден можеше да постави началото на нещо ново или поне различно. Кой знае? Нищо чудно да я изведеше нанякъде, все едно къде. Да отнесе нея и Лиса при нещо по-различно от дуейновците на тоя свят. Лу Ан пое дълбоко дъх, отвори ципа на вътрешното джобче в чантата си и внимателно разгъна листчето. Записала си бе адреса и други сведения от телефонното обаждане на непознат, представил се като мистър Джаксън. А за малко да не вдигне телефона, както бе грохнала от нощната смяна в крайпътното заведение „Шофьорска среща“, където работеше като сервитьорка. Когато телефонът иззвъня, Лу Ан седеше на кухненския под с плътно затворени очи и кърмеше Лиса. На момиченцето вече му растяха зъбки и Лу Ан чувстваше зърната си пламнали, ала бебешката храна беше безбожно скъпа, а бяха свършили млякото. Отначало Лу Ан нямаше желание да вдига слушалката. Работата й в известното заведение досами магистралата бе свързана с непрестанно тичане, а през това време Лиса бе настанена под тезгяха в бебешкото си столче. За щастие момиченцето можеше само да държи шишето с мляко, а управителят харесваше Лу Ан дотолкова, че присъствието на бебето да не излага на риск оставането й на работа. Не им звъняха често по телефона. Обаждаха се най-вече приятелчета на Дуейн да го викат на чашка или да оберат някоя и друга закъсала и изоставена на магистралата кола. Не, толкова рано едва ли бе някой от компанията на Дуейн. В седем сутринта всички те спяха дълбоко след поредния запой. След третото позвъняване тя неволно протегна ръка и вдигна слушалката. Гласът на мъжа бе отчетлив и звучеше професионално, сякаш четеше написан текст. Позамъгленото й от дрямката съзнание заключи, че се опитва да й продаде нещо. Ама че шега! Тя нямаше нито кредитни карти, нито банкова сметка, само малко пари в брой, скътани в найлоново пликче в торбата за мръсните пелени на Лиса — единственото място, което Дуейн никога не би претърсил. Хайде, давай, господинчо, да те видя как ще ми пробуташ нещо. Номера на кредитната карта? Ей сега ще си измисля един. „Виза“? „Мастъркард“? Платинена? Всичките ги имам, поне в мечтите си. Ала мъжът я бе потърсил по име. А после спомена местоработата й. Не й предлагаше да купи нищо, В общи линии й предлагаше работа. „Откъде ми знаете телефона?“ — попита го Лу Ан. Отговори й, че такава информация е общодостъпна, и то тъй авторитетно, че мигновено му повярва. Поясни му, че вече си има работа. Тогава той попита каква е заплатата й. Отначало тя отказа да отговори, после отвори очи, докато Лиса продължаваше да суче доволно, и му каза. Сама не знаеше защо. По-късно щеше да го тълкува като предчувствие за предстоящите събития. Защото точно тогава той спомена заплащането. Сто долара на ден за гарантиран период от две седмици. Тя бързо направи сметката наум. Общо хиляда долара с реална възможност да се появи допълнителна работа при същата тарифа. Стотачка, и то не за пълен работен ден. Мъжът каза, че ще е ангажирана най-много по четири часа. Това изобщо нямаше да й попречи да поема смените в денонощното заведение. Никой от нейните познати не печелеше такива пари. Това правеше двайсет и пет хиляди долара годишно! И то при положение, че ще работи на половин ден. Тъй че тарифата си беше чисти петдесет хиляди годишно! Такива гигантски суми се печелеха от лекари, адвокати и филмови звезди, а не от някаква си учила-недоучила майка, живееща в хватката на бедността с тип на име Дуейн. Сякаш в отговор на неизречените й мисли Дуейн се поразмърда и я погледна с кръвясали очи. — Ти пък къде си тръгнала? — попита я с дрезгав глас. Струваше й се, че е чувала същите тези думи със същия тон през целия си живот от всякакви мъже. Бързо взе празна бирена кутия от скрина. — Не ти ли се ще една биричка, скъпи? Усмихна му се с престорена свенливост и палаво повдигна вежда. Плътните й устни отронваха прелъстително всяка сричка. Получи се желаният ефект. Дуейн изстена при вида на своя бог от малц и алуминий и отново се отпусна в прегръдката на прииждащия махмурлук. Въпреки честите му запои той не носеше на пиене. След минута отново беше заспал. Кукленската усмивка мигом изчезна от лицето на Лу Ан и тя пак погледна бележката. Мъжът бе обяснил, че работата включва изпробване на нови продукти, слушане на реклами, даване на мнения за разни неща. Един вид проучване. Той го бе нарекъл демографски анализ, а един дявол знаеше какво значи това. Правело се непрекъснато. Свързано било с рекламните такси, телевизионните клипове и неща от този род. Сто долара на ден само за да си дава мнението — това, което правеше безплатно във всяка минута от живота си. Прекалено хубаво беше, за да е истина. Обмисляла го бе много пъти след телефонния разговор. Не беше чак толкова тъпа, колкото си мислеше баща й. В действителност зад привлекателното й лице се криеше далеч по-развит интелект, отколкото би могъл да си представи покойният Бени Тайлър, съчетан с бърз ум, благодарение на който се бе оправяла години наред. Често си мечтаеше за съществуване, в което гърдите и дупето й нямаше да са първото, последното и единственото, което всички да забелязват и коментират у нея. Премести поглед към Лиса. Момиченцето се бе събудило и очичките му обхождаха спалнята, додето най-после, искрящи от радост, се спряха на майка му. Лу Ан отвърна на бебето с усмивка. В края на краищата можеше ли да е по-лошо от сегашното им съществуване с Лиса? Обикновено се задържаше на една месторабота за два-три месеца или ако имаше късмет — най-много за половин година. Обещаваха да я вземат на постоянна длъжност, когато времената се оправели. Стой, та чакай! Без гимназиална диплома веднага я категоризираха като тъпачка. А след като живееше с Дуейн, сама отдавна бе решила, че си заслужава тоя етикет. Но той бе баща на Лиса, макар да нямаше намерение да се жени за Лу Ан, а и тя никога не бе настоявала за това. Не умираше от желание да се сдобие с фамилията на Дуейн, нито с безотговорния мъж, който вървеше в комплект с нея. И все пак, израсла в домашна атмосфера, която далеч не се отличаваше с обич и грижовност, Лу Ан бе твърдо убедена, че семейството е жизненоважно за благосъстоянието на едно дете. Бе изчела всякакви списания и гледала безброй дискусии по въпроса. В Рикърсвил за всяка мизерна служба чакаха по двайсет души и Лу Ан вечно бе на крачка от социалните помощи. Лиса можеше и щеше да успее повече от майка си — Лу Ан бе посветила живота си да превърне това в действителност. Но с хиляда долара може би и самата тя щеше да се подреди по-добре. Автобусен билет до някое друго място. Малко пари, за да преживява, докато си намери работа; гнезденцето, за което тъй отчаяно бе копняла толкова години, но никога не бе успяла да свие. Рикърсвил умираше. Караваната бе неофициалната гробница на Дуейн. Неговият живот никога нямаше да стане по-добър, нито пък вероятно много по-лош, преди земята да го погълне. Лу Ан осъзна, че караваната може да бъде и нейна гробница, само че нямаше да стане тъй. Не и след днешния ден. Не и след като отидеше на уредената среща. Тя сгъна листчето и го прибра в чантата си. Като измъкна крадешком малка кутийка от едно чекмедже, намери достатъчно дребни пари за автобусен билет. Дооправи косата си, закопча роклята си, грабна Лиса и напусна караваната заедно с Дуейн в нея. >> 3 На вратата се почука рязко. Мъжът зад бюрото се изправи бързо, намести вратовръзката си и отвори папка, лежаща пред него. В пепелника имаше угарки от три цигари. — Влез — каза той с ясен и твърд глас. Вратата се отвори, Лу Ан влезе в стаята и се огледа. Лявата й ръка стискаше дръжките на сака, в който лежеше Лиса, а очите й обхождаха помещението с нескрито любопитство. През рамото й бе преметната голяма чанта. Мъжът проследи с поглед вената, която минавайте надолу по дългия жилест бицепс на Лу Ан и се сливаше с мрежа от други под лакътя на мускулестата й ръка. Тази жена очевидно бе силна физически. Ами характерът й? Дали и той беше силен? — Вие ли сте мистър Джаксън? — попита Лу Ан. Докато го питаше, гледаше право в него и изчакваше очите му да направят неизбежния оглед на лицето, гърдите, бедрата й и тъй нататък. В това отношение всички мъже бяха еднакви, независимо от положението им в живота. Ето защо бе изненадана, когато изпитателният му поглед не се премести от лицето й. Той протегна ръка и тя я пое със здраво ръкостискане. — Да, аз съм. Заповядайте, седнете, мис Тайлър. Благодаря, че дойдохте. Дъщеричката ви е много хубава. Бихте ли я оставили ето там? — посочи той ъгъла на кабинета. — Току-що се събуди. Винаги заспива на разходка и в автобуса. Ще я сложа до себе си, ако не възразявате. Сякаш в потвърждение Лиса забърбори на бебешкия си език и размаха пръстче. Той кимна в знак на съгласие, седна, облегна се и за момент вниманието му се насочи към папката пред него. Лу Ан постави сака с Лиса и голямата чанта на пода до себе си, извади дрънкалка с нанизани пластмасови ключове и я подаде на детето да си играе. След това с голям интерес заразглежда Джаксън. Беше облечен в скъпи дрехи. По челото му бяха избили ситни капчици пот. Като че ли бе малко притеснен. Обикновено тя отдаваше такава реакция на външността си. Повечето мъже, които срещаше, или се държаха глупашки в опит да й направят впечатление, или се затваряха в себе си като ранени животни. Но нещо й подсказа, че с този мъж не е така. — Не видях табелка на офиса ви. Хората може би нямат представа, че изобщо ви има. — И тя го изгледа с любопитство. Джаксън й се усмихна студено. — В нашия бизнес не отдаваме значение на бройката. Не ни вълнува дали в търговския център знаят за нас, или не. Работим с уговорени срещи, телефонни разговори — в тоя дух. — Тогава май съм единствената с уговорена среща. Чакалнята ви е празна. Джаксън събра дланите си в колибка, а на бузата му потрепна мускул. — Подреждаме срещите си така, че да не караме хората да чакат. В този клон аз съм единственият представител на фирмата. — Значи работите и на други места? Той кимна разсеяно. — Попълнете, ако обичате, тази анкетна карта. Спокойно, без да бързате. Бутна към нея лист хартия и писалка. Лу Ан бързо попълни формуляра. Писалката правеше къси и резки движения по листа, наблюдавани внимателно от Джаксън. След като тя приключи, той прегледа информацията. Цялата вече му бе известна. Лу Ан огледа кабинета. Винаги се бе отличавала с наблюдателност. Тъй като бе обект на желанията на много мъже, тя бе привикнала да поглъща набързо обстановката, пък макар и само за да се ориентира как най-бързо да се изниже. Когато той вдигна очи, я забеляза да разглежда помещението. — Нещо не е наред ли? — попита я. — Доста е странно. — Извинете, но не ви разбирам. — Странен кабинет имате. — В какъв смисъл? — Никъде няма часовник, нито кошче за боклук, нито календар или телефон. Вярно, не съм работила на място, където служителите да носят вратовръзки, но дори Ред, управителят на нашето заведение, си е окачил календар, а пък по телефона говори почти през цялото време. А дамата отвън няма и представа за какво става дума. Не я виждам как пише на машината с тоя дълъг маникюр. — В същия миг Лу Ан улови стъписаното му изражение и прехапа устни. Голямата й уста често й бе причинявала неприятности, а точно това интервю не биваше да проваля. — Не че придавам значение на това, разбира се — побърза да добави. — Само си приказвам, защото съм малко притеснена. Устните на Джаксън помръднаха за миг, после на тях се появи мрачна усмивка. — Много сте наблюдателна. — Имам две очи като всички други — мило му се усмихна Лу Ан, прибягвайки до изпитаните надеждни средства. Джаксън не отвърна на погледа й, а отново запрелиства книжата си. — Спомняте ли си условията за работата, които ви съобщих по телефона? Тя мигновено стана делова. — Да, сто долара на ден в продължение на две седмици, а по-нататък може би и още при същото заплащане. В момента работя до седем сутринта. Ако ви е удобно, бих искала да идвам в ранния следобед. Около два часа, да речем? Нали няма да възразите да водя дъщеричката си? Точно по това време е най-дългият й сън и никак няма да пречи. Честна дума. С механично движение Лу Ан се наведе и вдигна дрънкалката с ключетата от пода, където я бе хвърлило бебето, за да му я подаде отново. Лиса благодари на майка си с шумно ръмжене. Джаксън се изправи и пъхна ръце в джобовете си. — Така, добре. Всичко е наред. Единствено дете сте и родителите ви са починали, нали? Лу Ан едва не подскочи при тази рязка смяна на темата. Поколеба се, после кимна с присвити очи. — От близо две години живеете с някой си Дуейн Харви, общ работник, в момента безработен, в каравана в западната част на Рикърсвил. — Докато изреждаше фактите, не сваляше поглед от нея. Вече не чакаше потвърждението й. Лу Ан усети това и само го наблюдаваше мълчаливо. — Дуейн Харви е бащата на дъщеря ви Лиса, осеммесечна. Напуснали сте училище в седми клас и оттогава сте били на множество нископлатени служби. Мисля, че няма да сбъркам, ако обобщя резултата от всичките като задънена улица. Необичайно интелигентна сте и притежавате умения за оцеляване, достойни за възхищение. Благополучието на дъщеря ви е от първостепенно значение за вас. Изгаряте от желание да промените начина си на живот и да оставите мистър Харви в миналото. В момента се чудите как да го постигнете, като сте лишена от всякакви финансови средства и вероятно винаги ще бъдете. Чувствате се в капан, мис Тайлър, и с пълно право. Вие без всякакво съмнение сте в капан. Взираше се втренчено в нея иззад бюрото. Лу Ан се изправи с пламнало лице. — Какво, по дяволите, става тук? Какво право имате… Той я прекъсна нетърпеливо: — Дойдохте, защото ви предложих повече пари, отколкото някога сте печелили. Не е ли така? — Откъде знаете всички тия неща за мен? — настойчиво попита тя. Той скръсти ръце и я огледа изпитателно, преди да отговори. — В мой интерес е да узная всичко, което мога, за хората, с които влизам в делови отношения. — Какво общо имат сведенията за мен с моите мнения, проучвания и тям подобни? — Много просто, мис Тайлър. За да знам как да преценявам мненията върху нещата, нужно ми е да знам интимни подробности за човека, който ги дава. Коя сте, какво искате, какво знаете. И какво не знаете също. Какво харесвате и не харесвате, какви предразсъдъци имате, къде са силните и слабите ви места. Всички ги притежаваме в различна степен. Общо взето, ако не знам всичко за вас, значи не съм си свършил работата. — Той заобиколи бюрото и приседна на ъгъла му отпред. — Простете, ако съм ви засегнал. Може би бях твърде прям, но не желаех да ви губя времето. Най-после гневът в очите на Лу Ан изчезна. — Е, наистина, ако нещата стоят така… — Точно така стоят, мис Тайлър. Мога ли да ви наричам Лу Ан? — Така ми е името — остро отвърна тя. Сетне отново седна на мястото си. — Аз също не желая да ви губя времето, тъй че кажете устройва ли ви да работя следобед. Джаксън рязко се върна на стола си зад бюрото и впери поглед надолу, като потъркваше с длани ожулената повърхност. Когато отново погледна към нея, изражението му бе още по-сериозно, отколкото секунди преди това. — Мечтала ли си някога да си богата, Лу Ан? Говоря за богатство, надхвърлящо и най-буйните ти фантазии. Тъй богата, че с дъщеря ти да можете да си позволите буквално всичко на този свят, когато ви се прииска? Имала ли си някога тази мечта? Лу Ан понечи да се изсмее, но улови погледа в очите му. Нямаше нито искрица хумор, нито стеснителност, нито съчувствие в дълбините им — само напрегнато желание да чуе отговора й. — Че как не. Кой не си е мечтал за това? — Уверявам те, че тези, които са вече безсрамно богати, рядко си го пожелават. Но ти си права, повечето други хора в някакъв момент от живота си са се отдавали на тази фантазия. Само че на практика никога не я превръщат в реалност. Причината е проста. Не могат. Лу Ан се усмихна обезоръжаващо. — Сто долара дневно също не е лоша перспектива. Джаксън взе да поглажда брадичката си и помълча няколко секунди, после се прокашля и попита: — Лу Ан, играеш ли понякога на лотария? Въпросът я изненада, но тя отговори без колебание: — От време на време. Всички тукашни хора го правят. Но излиза скъпичко. Дуейн играе всяка седмица и понякога си дава половината заплата… Като се случи да получи заплата де, което не е обичайно при него. И е дяволски сигурен, че ще спечели. Всеки път сънува, че изтеглят неговите числа. А истината е, че е тъп като галош. Защо питате? — Играла ли си някога на националната лотария? — Имате предвид оная за цялата страна ли? Джаксън кимна с прикован в нея поглед. — Да — бавно каза той. — Точно нея имам предвид. Месечната, с десетте числа. — Случва се. Но шансовете са толкова малки, че по-скоро ще стъпя на луната, отколкото да спечеля това чудо. — Абсолютно права си. Шансовете този месец са приблизително едно на трийсет милиона. — Това ви казвам и аз. Предпочитам да играя за малките печалби. Там поне имаш изгледи да спечелиш някоя двайсетачка. Няма смисъл реални пари да се пилеят за въображаеми, особено когато нямаш никакви. Джаксън прекара език по устните си, опря лакти на бюрото и я загледа настойчиво. — А какво би казала, ако те уверя, че мога рязко да увелича шансовете ти да спечелиш на лотарията? — Моля? Джаксън не й отвърна. Лу Ан огледа стаята, сякаш очакваше да зърне някъде насочена към нея камера. — Какво общо има това със службата? Не съм дошла да си играем игрички, господине. — Ами ако мога — продължи Джаксън, без да обръща внимание на въпросите й — да превърна шанса ти в едно към едно? Би ли приела? — Шега ли си правите с мен? — избухна Лу Ан. — Ако не си познавах човека, бих помислила, че е работа на Дуейн. Обяснете ми какво става, преди сериозно да съм се ядосала. — Не е никаква шега, Лу Ан. Лу Ан се надигна от стола си. — Явно ви се върти някаква муха в главата, но аз не желая да имам нищо общо! Нищо общо! Дори срещу сто долара на ден! — изрече тя със силна неприязън, примесена с още по-силно разочарование при бързото рухване на плановете й да спечели хиляда долара. Грабна Лиса и чантата си и се насочи към вратата. Ала тихият, сдържан глас на Джаксън я застигна. — Гарантирам ти, че ще спечелиш на лотарията, Лу Ан. И гарантирам, че минималната ти печалба ще е петдесет милиона долара. Тя се закова на място. Макар разумът да й подсказваше да бяга, някаква сила я накара да се обърне. Джаксън не бе помръднал. Седеше си зад бюрото с преплетени пред себе си ръце. — Край на мъжете като Дуейн, край на кошмарните смени в заведението, на тревогите как ще осигуриш храна и дрехи за дъщеря си. Ще имаш всичко, което поискаш. Ще можеш да идеш където си пожелаеш, да станеш каквато ти хрумне — продължи той с непроменен тих глас. — Имате ли нещо против да ми обясните как ще стане това? _Наистина ли бе казал петдесет милиона долара? Боже милостиви!_ С една ръка се опря на вратата, за да не се олюлее. — Държа да получа отговор на въпроса си. — На кой въпрос? — Искаш ли да си богата? — поясни Джаксън, като разпери длани върху бюрото. — Вие луд ли сте или какво? Достатъчно съм яка и ако опитате нещо, така ще ви подредя, че ще се чудите откъде ви е дошло. — Да го приема ли като отказ? — попита той. Лу Ан отметна косата си на една страна и прехвърли сака с Лиса от дясната в лявата си ръка. Момиченцето местеше поглед от единия към другия, сякаш погълнато от напрегнатия разговор. — Няма никакъв начин да ми гарантирате такова нещо. Затова си отивам и ще се обадя в лудницата да дойдат да ви приберат. В отговор Джаксън погледна часовника си, отиде до телевизора и го включи. — След една минута ще се тегли ежедневният тираж на националната лотария. Наградният фонд е само един милион долара, но ще послужи за илюстрация на думите ми. Разбери, не извличам печалба от това, използвам го само за демонстрационни цели, за да победя напълно разбираемия ти скептицизъм. Лу Ан се обърна към екрана. Наблюдаваше как започва тегленето на лотарията и как светват сферите с топките. Джаксън насочи поглед към нея. — Печелившите числа ще бъдат осем, четири, седем, единайсет, девет и шест. В тази последователност. — Той извади от джоба си лист и писалка и записа числата. После подаде листа на Лу Ан. Тя понечи да се изсмее, но звукът заседна в гърлото й, когато бе обявено първото число — осем. В бърза последователност изскочиха топките с числа четири, седем, единайсет, девет и шест. С побледняло лице Лу Ан се взираше ту към листчето в ръцете си, ту към печелившите числа на екрана, — Джаксън изключи телевизора. — Надявам се, че съмненията ти относно моите способности са се разсеяли. Нека се върнем към предложението ми. Лу Ан се опря на стената. Струваше й се, че кожата й трепти, опъната върху костите, сякаш в тялото й се бяха вмъкнали милион пчели. Погледна телевизора. Не видя никакви по-специални жици или устройства, които биха му помогнали да предвиди резултата. Нямаше видео. Само щепсел, включен в контакта. Преглътна мъчително и отново впери очи в него. — Как го направихте, по дяволите? — прошепна уплашено. — Не ти е нужна тази информация. Просто отговори на въпроса ми, ако обичаш — леко повиши той тона си. Тя пое дълбоко дъх и се опита да отпусне изопнатите си нерви. — Питате ме дали искам да извърша нещо нередно? Тогава направо ще ви отговоря, че не желая. Не притежавам много, но не съм престъпничка. — Кой е казал, че има нещо нередно? — Извинете, но нима твърдите, че гаранция за печалба от лотарията не е нередна? Уверена съм, че това е нагласена работа. Смятате ме за глупава, защото съм получавала все мизерна заплата, така ли? — Напротив, имам високо мнение за твоята интелигентност. Именно затова си тук. Все някой трябва да спечели тези пари, Лу Ан. Защо да не си ти? — Защото е нередно. — И на кого точно ще навредиш? Освен това на практика не е нередно, ако никой не узнае. — Аз ще знам. Джаксън въздъхна. — Много благородно. Но нима искаш да прекараш остатъка от живота си с Дуейн? — Той си има добрите страни. — Нима? А би ли ги изредила? — Я вървете по дяволите! Оттук отивам право в участъка. Имам приятел полицай. Уверена съм, че ще му е интересно да чуе за това. — Лу Ан се обърна и хвана дръжката на вратата. Това бе моментът, който Джаксън чакаше. Гласът му продължи да се повишава. — Значи Лиса ще порасне в мръсна каравана сред гората. Дъщеричката ти ще бъде невероятно красива, ако се е метнала на майка си. Като поотрасне, младежите ще започнат да проявяват интерес към нея, тя ще напусне училище, между другото може да се появи и бебе. И цикълът започва наново. Като с майка ти. — Той помълча и после много тихо добави: — Като с теб. Лу Ан бавно се обърна с пламнали разширени очи. Джаксън я огледа със съчувствие. — Неизбежно е, Лу Ан. Знаеш, че казвам истината. Какво бъдеще имате при него вие двете с Лиса? А ако не е той, ще се появи друг Дуейн, после друг… Ще живееш в бедност, ще умреш в бедност, а същата съдба ще има и момиченцето ти. Нищо не може да го промени. Не е честно, разбира се, но от това не става по-малко сигурно. Хора, които не са били в твоето положение, биха казали, че е най-добре да си стегнеш багажа и да се махнеш. Да вземеш дъщеря си и да заминеш. Само че не обясняват точно как да го направиш. Откъде ще се вземат пари за автобус, за мотел, за храна? Кой ще гледа детето, докато търсиш работа, и после, като я намериш, ако това изобщо се случи? — Джаксън поклати съжалително глава, подпря с длан брадичката си и погледите им се срещнаха. — Естествено, ако желаеш, можеш да идеш в полицията. Но докато се върнеш, тук вече няма да има никой. А и смяташ ли, че там ще ти повярват? — На лицето му се появи пренебрежително изражение. — И какво ще постигнеш? Ще се лишиш от шанса на живота си. Ще пропилееш единствената си възможност да се измъкнеш. — Поклати тъжно глава, сякаш й казваше „не го прави“. Лу Ан стисна по-здраво дръжките на сака. Възбудената Лиса се бореше да се измъкне отвътре и майка й механично я залюля напред-назад. — Говорите за мечти, мистър Джаксън. И аз си имам своите мечти. Големи. Ама много големи. И все пак гласът й трепереше. Лу Ан Тайлър бе кораво момиче, постигнала го бе след дълги и трудни години борба за съществуване, която не я бе довела доникъде. Ала думите на Джаксън я нараниха или по-скоро истината в тях. — Знам, че е така. Казах, че си умна, а на тази ни среща само затвърди първоначалното ми мнение. Заслужаваш много по-добра съдба от сегашната. В живота обаче хората рядко получават онова, което заслужават. Предлагам ти начин да осъществиш големите си мечти. — И той рязко щракна с пръсти, за да подсили ефекта. — Ей така, за миг. Видът й внезапно стана враждебен. — Откъде да знам, че не сте от полицията и не се опитвате да ми направите клопка? Нямам намерение да ходя в затвора заради пари. — Не е така, защото това щеше да е очевидно подвеждане и никога няма да се приеме в съда. А и защо полицията би избрала тъкмо теб за такъв невероятно сложен план? Лу Ан се облегна на вратата. Чувстваше под роклята си как сърцето лудешки се блъска в гърдите й. Джаксън се изправи. — Вярно, ти не ме познаваш, но аз гледам на бизнеса си много сериозно. Никога нищо не предприемам без причина. Не бих ти губил времето заради някаква шега и за нищо на света не бих губил своето време. — В тона на Джаксън звучеше авторитетност, а очите му се взираха в Лу Ан с настойчивост, която нямаше как да се пренебрегне. — Но защо аз? Защо от всички хора на тоя свят точно на мене се спряхте, дявол да го вземе? — почти умолително изрече тя. — Основателен въпрос, но нямам желание да му давам отговор, а и не е наложително. — Как е възможно да знаете, че ще спечеля? Той погледна телевизора. — Освен ако не смяташ, че съм бил невероятен щастливец в това теглене, не би трябвало да се съмняваш в резултата. — Ха! Точно сега се съмнявам във всичко, което чувам. Ами ако се съглася да играя и все пак не спечеля? — Какво губиш тогава? — Двата долара за билета, това губя! За вас може да не са много пари, но с тях се возя цяла седмица на автобуса! Джаксън извади от джоба си четири банкноти от по един долар и й ги подаде. — Можеш да смяташ този риск за елиминиран, а и вече имаш стопроцентова печалба отгоре. Тя потърка парите между пръстите си. — Искам да знам вие какво печелите от всичко това. Доста съм голяма, та да вярвам в добри феи и сбъднати пожелания, отправени към звезда. — Погледът на Лу Ан вече бе ясен и фокусиран. — Отново добър въпрос, но става валиден само когато се съгласиш да участваш. Права си обаче, не върша всичко това от добро сърце. — Лека усмивка докосна устните му. — Това е сделка. А при всички добри сделки полза имат и двете страни. И все пак според мен ще останеш доволна от щедрите условия. Лу Ан пъхна парите в чантата си. — Ако искате отговора ми в тази минута, отговорът ще е твърдо и категорично „не“. — Наясно съм, че моето предложение създава известна сложност. Ето защо ще ти дам време да помислиш над него. — Той написа на един лист номера на телефон без градски код и й го подаде. — Но не твърде много време. Тегленето на месечната лотария е след четири дни. Искам да ми отговориш до десет часа сутринта вдругиден. На този номер ще ме намериш, където и да съм. Тя погледна към листа в ръката му. — А ако и след два дни все пак откажа, както вероятно ще стане? Джаксън сви рамене. — Тогава друг ще спечели лотарията, Лу Ан. Друг ще забогатее най-малко с петдесет милиона долара и сигурно няма да си губи времето в угризения за това, уверявам те. — Усмихна й се приветливо. — Не се съмнявай, че мнозина с радост биха заели мястото ти. С радост. — Той пъхна листчето в ръката й и затвори пръстите й в юмрук. — Помни, само минута след десет часа, и предложението ми вече няма да важи за теб. Губиш го безвъзвратно. Естествено, Джаксън не спомена, че ако Лу Ан откажеше, той щеше да нареди незабавно да бъде убита. Тонът му бе едва ли не суров, но бързо отново й се усмихна и докато отваряше вратата, отправи поглед към Лиса. Момиченцето спря да се друска и ококори очички срещу него. — Много прилича на теб. Надявам се да е наследила и ума ти. — На прага се спря и добави: — Благодаря ти за посещението, Лу Ан. Приятен ден. — Какво ли ме кара да мисля, че името ви не е Джаксън? — промърмори тя, като му отправи мрачен и пронизващ поглед. — Искрено се надявам скоро да те чуя, Лу Ан. Обичам да виждам как хубавите неща се случват на хора, които ги заслужават. И той безшумно затвори вратата зад нея. >> 4 В автобуса на път за вкъщи Лу Ан стискаше с еднаква сила Лиса и хартийката с телефонния номер. Изпитваше крайно неловкото чувство, че всички наоколо знаят какво й се е случило току-що и строго я осъждат. Старица с оръфано палто, с развлечени и изпокъсани три четвърти чорапи, здраво стиснала торбичките си с покупки, седеше и се взираше в Лу Ан. Дали наистина отгатваше тайната й, или просто й завиждаше, че е млада и хубава и има сладко бебче? Лу Ан се отпусна на облегалката и умът й запрепуска напред, за да обмисли какво бъдеще я чака в зависимост от отговора, който дадеше на предложението. Отказът щеше да донесе последствия, всичките изплуващи с образа на Дуейн, съгласието пък щеше да създаде проблеми от съвсем нов характер. Ако наистина спечелеше лотарията и се сдобиеше с неизчислимо богатство, мъжът бе казал, че може да има каквото си поиска. Да отиде навсякъде! Да осъществи всичко! Господи! Мисълта за такава неограничена свобода, от която я деляха само едно телефонно обаждане и четири дни, по раждаше у нея желанието да затича, крещяща от радост, по тясната пътека в автобуса. Бе отхвърлила подозрението, че всичко е просто шега или примамка. Джаксън не й бе поискал пари, нито пък тя имаше, за да му даде. С нищо не бе подсказал, че очаква от нея сексуални услуги, макар че все още не бе разкрил условията изцяло. Но поведението му бе професионално и откровено. Ако беше луд, извънредно сполучливо бе успял да се престори пред нея на трезвомислещ човек. Освен всичко бе направил разходи по наемане на офис, секретарка и прочие. Дори Джаксън да бе освидетелстван, определено имаше и нормалните си моменти. Тя поклати глава. Та той бе назовал правилно всяко число още преди проклетите сфери да изхвърлят топките. Това нямаше как да отрече. Тъй че, ако той казваше истината, единственият спорен момент бе във факта, че деловото му предложение намирисваше на незаконност, на измама и още лоши неща, за които не й се и помисляше. Единствен, но пък силно спорен момент. Ами ако някак си я хванеха и цялата истина излезеше наяве? Щеше да иде в затвора, и то може би за цял живот. Какво щеше да стане с Лиса? Внезапно я налегна отчаяние. Като повечето хора, и тя често си мечтаеше да попадне на съкровище. Тази фантазия й бе помагала да преживее много безнадеждни мигове, когато я бе нападало самосъжаление. Ала в бляновете й за съкровището не се мяркаха белезници. „По дяволите“, промърмори тя на себе си. Ясен избор помежду рая и ада? Какви ли бяха условията на Джаксън? Не се съмняваше, че той ще поиска висока цена, за да я превърне от беднячка в принцеса. И тъй, ако се съгласеше и наистина спечелеше, какво щеше да прави? Тъй лесно бе потенциалът на такава свобода да се види, вкуси, чуе, почувства. Практическият му израз бе нещо съвсем различно. Да обиколи света? Тя никога не бе напускала окръг Рикърсвил, който бе най-известен с ежегодния си панаир и вонящите кланици. На едната си ръка можеше да преброи случаите, когато се бе качвала на асансьор. Никога не бе притежавала къща или кола, както и. никаква друга собственост. Нито една банкова сметка не бе носила името й. Можеше да чете, пише и говори доста правилно, но очевидно бе далеч под средното социално ниво. Джаксън ка за, че може да има всичко. Но възможно ли бе наистина? Дали бе реално да се очаква, че ако извадиш жаба от някое затънтено блато и я пренесеш във френски замък, нещата ще потръгнат? Не бе длъжна да го прави — да промени коренно живота си и да се превърне в нещо чуждо на природата й. Тя потръпна. Ала точно там беше въпросът. Тя отметна дългата коса от лицето си, наведе се над Лиса и прокара пръсти по челцето й с няколкото златисти косъмчета над него. Лу Ан вдиша дълбоко ароматния пролетен въздух през прозореца на автобуса. Въпросът бе, че отчаяно копнееше да е всяка друга, но не и тази, която беше. През по-голямата част от живота си бе мечтала, че един ден ще направи нещо, за да го постигне. С всяка изминала година обаче надеждата ставаше все по-безплътна, а един ден щеше да отлети и да я остави самотна в безличния й живот, докато загубеше дори спомена, че някога е притежавала мечти. С всеки ден мрачното й бъдеще ставаше все по-отчетливо — като на телевизор, на който най-сетне са закрепили антената. А сега всичко внезапно се промени. Тя се взираше в листчето с телефонния номер, докато автобусът подскачаше по неравната улица и ги носеше с Лиса обратно към черния път, водещ към още по-черната за нея каравана, където ги чакаше Дуейн Харви, несъмнено в лошо настроение. Щеше да иска пари за бира. Ала изведнъж си спомни за банкнотите на Джаксън в джоба си и се ободри. Мистър Джаксън вече я бе облагодетелствал, като й даваше възможност да разкара Дуейн, за да премисли всичко на спокойствие. С два долара Дуейн щеше да се напие до безпаметност. Погледна през прозореца към света, който се пробуждаше от зимата. Пролетта вече бе тук. Ново начало. Може би и за нея също? И то щеше да започне в десет сутринта след два дни. Погледите им с Лиса се срещнаха, майка и дъщеря си размениха нежни усмивки. Тя отпусна глава върху малката, като не знаеше да плаче ли, или да се смее. Много й се искаше да направи и двете заедно. >> 5 Изметнатата врата се отвори със скърцане и Лу Ан влезе с Лиса на ръце. Вътре в караваната бе тъмно, студено и тихо. Дуейн може би още спеше. Докато внимателно заобикаляше препятствията в тесния коридор, напрягаше слух и зрение да улови някакво движение или звук. Ни най-малко не се боеше от Дуейн, стига да не я изненадаше. В открит бой лесно можеше да го надвие. Неведнъж му бе избивала глупостите от главата с юмруци, когато бе по-пиян. Той рядко проявяваше агресивност в горе-долу трезвото състояние, което успяваше да докара и в каквото очакваше да го завари сега. Странни отношения с човек, който би могъл да бъде категоризиран като нейна половинка. Ала тя можеше да назове поне десет познати жени, които поддържаха подобни връзки, крепящи се по-скоро на чисто икономически съображения, ограничен избор и инерция, отколкото на нещо, което макар и бегло да напомня нежни чувства. Бе имала предложения и от други мъже, но и те бяха същата стока — това го знаеше от опит. Когато чу хъркането от спалнята, запристъпва по-предпазливо и безшумно надникна вътре. Дъхът й секна, като видя двете тела под завивките. Главата на Дуейн бе отдясно, а другата до него бе изцяло покрита от чаршафа, но заоблените форми отдолу отхвърляха предположението, че някой от пияните му приятели е полегнал до него да си отспи. Лу Ан тихо излезе в коридора и постави сака с любопитно ококорилата се Лиса в банята. Не искаше момиченцето й да се вълнува от онова, което щеше да се случи. Когато отново влезе в спалнята, Дуейн все така шумно хъркаше, но тялото до него се бе раздвижило и вече се виждаше тъмнорижата коса. На Лу Ан й бе нужна само секунда, за да я сграбчи, да измъкне от леглото нещастната й притежателка и да я залепи до отсрещната стена. — Мамка му! — изрева жената, когато се озова по задник на пода и мигом бе потътрена от Лу Ан по износения груб килим. — Дявол да те вземе, Лу Ан, пусни ме! Лу Ан й хвърли бърз поглед. — Шърли, дойдеш ли пак да мърсуваш тук, ще ти счупя главата, кълна се! — Дуейн! Помогни ми, да ти се не види! Тая е луда! — изкрещя Шърли, като напразно се мъчеше да освободи косата си от желязната хватка на Лу Ан. Бе ниска жена с близо десет килограма свръхтегло. Едрите й отпуснати гърди се мяткаха наляво-надясно, докато Лу Ан я влачеше към вратата. Дуейн чак сега се размърда. — Какво става бе? — сънено промърмори той. — Ти да мълчиш! — тросна му се Лу Ан. Когато очите му успяха да се фокусират върху гледката, той се протегна към нощното шкафче и извади от чекмеджето пакет „Марлборо“, Запали цигара и се ухили на Шърли. — Тръгваш си толкова скоро? — Сетне отметна разрешената коса от очите си и доволно засмука цигарата. Шърли, чието бузесто лице бе станало алено, го стрелна гневно и обяви: — Ти си боклук, да знаеш! Дуейн й изпрати въздушна целувка. — И аз те обичам, Шърли. Благодаря за посещението. Запълни ми сутринта. — Плесна се по бедрото, седна, подпрян на възглавницата, и с гърлен смях изпрати двете жени, които изхвърчаха от стаята. Лу Ан пусна Шърли чак при ръждясалия двигател пред караваната и тръгна да се прибира. Шърли се изправи и запищя: — Оскуба ми косата ма, кучко! — Лу Ан продължи да върви, без да се обръща. — Искам си дрехите! Да си ми ги дадеш ей сега! Лу Ан се извърна към нея. — Вътре не са ти били нужни. Не виждам защо ти трябват сега. — Не мога да се прибера у дома така! — Ами не се прибирай тогава — подхвърли през рамо Лу Ан й блъсна вратата зад гърба си. Дуейн я посрещна в коридора по боксерки, с незапалена цигара в уста. — На мъжа му се отразява добре две фусти да се бият за него. Направо ми кипна кръвта, Лу Ан. Не щеш ли да си легнем, а? Хайде, мила, дай целувчица. — Той се ухили насреща й и се опита да обгърне с ръка дългата й шия. Ала следващото му издихание бе хрипкаво, тъй като десният й юмрук попадна право в устата му и разклати няколко зъба. Колкото и да беше болезнен ударът, направо бледнееше пред коляното й, забито с все сила между краката му. Дуейн тежко рухна на пода. Лу Ан се надвеси над него. — Ако пак ми погодиш такава гадост, Дуейн, да знаеш, ще ти го откъсна и ще го пусна в тоалетната! — Смахната! — изхленчи той през кръвта, шуртяща от устата му, стиснал с ръце слабините си. Тя се пресегна рязко и здраво стисна лицето му. — Ти си смахнат, ако си въобразяваш, че ще търпя това. — Не сме женени. — Така е, но живеем заедно. Имаме дете. И караваната е толкова твоя, колкото и моя. — Шърли не значи нищо за мен. Какво ти пука? — Той я гледаше, все още притискащ интимните си части, а в очите му бяха изскочили сълзи. — Тая дебелана ще иде да го разправи и във фризьорския салон, и в закусвалнята и аз ще изляза най-голямата загубенячка. — Не биваше да ме оставяш тая сутрин — оплака се той и с мъка се надигна от пода. — За всичко ти си виновна. Тя дойде да види теб. Е, какво да направя аз? — Не знам, Дуейн. Би могъл да й предложиш чаша кафе вместо оная си работа. — Никак не ми е добре, мила, честно. — Той се опря на стената. Тя грубо го отмести от пътя си, за да иде да види Лиса. — Най-добрата новина, която чух днес. След минута отново мина край него и започна да смъква чаршафите от леглото. Дуейн я гледаше намусено от прага. — Хвърли ги, ако щеш, ти си ги купувала. Тя му отвърна, без да го поглежда: — Ще ги занеса при Уонда да ги изпера. Няма да хвърлям пари на вятъра за това, че ти се търкаляш с уличници. Когато повдигна дюшека, й се мярна нещо зелено. Тя го отмести от рамката, после се обърна към Дуейн. — Какво е това? Той я изгледа кисело, приближи се, взе пачката пари и ги пъхна в хартиен плик, който взе от нощното шкафче. — Да кажем, че съм ги спечелил от лотарията — отвърна й нахално. Тя замръзна, сякаш й бяха ударили шамар. За миг й се стори, че ще припадне. Нима наистина Дуейн стоеше зад всичко това? Заедно ли действаха с Джаксън? Не можеше да си представи по-несъвместими партньори. Не беше възможно. Бързо се съвзе и скръсти ръце. — Я стига глупости. Откъде ги взе, Дуейн? — Да речем, че са добра причина да бъдеш мила с мен и да си държиш устата затворена. Тя гневно го изблъска от стаята и заключи вратата. Смени си дрехите с джинси, тениска и гуменки и набързо прибра малко багаж в една чанта. Когато отключи вратата, Дуейн не беше мръднал. Тя взе от банята Лиса и стиснала в другата ръка мръсните чаршафи и чантата, се отправи към външната врата. — Къде отиваш, Лу Ан? — Не е твоя работа. — Колко време смяташ да се цупиш? Аз не ти се разсърдих, задето ме изрита в топките, нали? Дори вече го забравих, ако искаш да знаеш. Тя се извърна за секунда. — Дуейн, ти трябва да си най-тъпото същество на тази земя. — Аха, така ли било? А ти за коя се мислиш? За принцеса Даяна? Че ако не бях аз, нямаше да има къде да живеете с Лиса. Аз те прибрах, иначе щеше да си на улицата. — Той запали нова цигара, но предпазливо застана далеч от досега на юмрука й. Хвърли изгорялата клечка на овехтелия килим. — Вместо да ми се мръщиш непрекъснато, да беше опитала да си по-добра с мен. — Размаха хартиения плик с парите. — Там, откъдето дойдоха тия, има още много, малката. Няма да живея дълго в тая дупка. И няма да търпя гадости нито от теб, нито от никой друг. Чуваш ли ме? Тя отвори външната врата. — Дуейн, започвам да съм добра с теб още отсега. Ето, отивам си, преди да съм те убила! При гневния глас на майка си Лиса се разплака, сякаш бе помислила, че се кара на нея. Лу Ан целуна момиченцето и загука на ушенцето му да го успокои. Дуейн изпрати с поглед Лу Ан, докато прекосяваше калния двор, като се възхищаваше на заобленото й задниче в тесните джинси. За миг се огледа и за Шърли, но тя явно бе побягнала както си беше гола. — Обичам те, миличка — подвикна й ухилен. — Върви по дяволите, Дуейн. >> 6 Търговският център бе много по-оживен, отколкото при идването й предишния ден. Лу Ан бе благодарна за множеството, докато направи широк кръг около посетения от нея офис, като все пак се осмели да му хвърли поглед. През стъклото на вратата се виждаше, че вътре е тъмно. Почти сигурна бе, че ако натисне дръжката, ще се окаже заключено. Не очакваше Джаксън да е останал тук дълго след нейното тръгване, защото бе стигнала до извода, че е единствената му „клиентка“. Бе се обадила в заведението, че е болна, и прекара безсънна нощ в дома на една приятелка, като се взираше ту в пълната луна, ту в личицето на дълбоко спящата Лиса, по което се изписваха усмивки и най-разнообразни гримаси. Накрая реши да не взима окончателно решение относно предложението на Джаксън, докато не събере повече информация. Бързо бе стигнала до едно заключение: нямаше да ходи в полицията. Нищо не можеше да докаже, тъй че кой щеше да й повярва? От такъв ход нямаше да има никаква полза, а причини против — колкото щеш. При цялото й развито чувство за редно и нередно не можеше да отмине неизбежното изкушение: на пътя й може би се изправяше невероятно богатство. Чувстваше се виновна, че не вижда решението в по-ясни краски. Ала последната й преживелица с Дуейн само засили решимостта й да не допуска Лиса да израсте в такава обстановка. Канцелариите на търговския център бяха в дъното на коридора от южната страна на сградата. Лу Ан отвори вратата и влезе. — Лу Ан? Лу Ан се извърна натам, откъдето дойде възклицанието. Зад гишето стоеше млад човек, спретнато облечен в риза с къси ръкави, вратовръзка и черни панталони. В своето вълнение той постоянно щракаше химикалката в дясната си ръка. Лу Ан се взря в него, но така и не можа да го разпознае. Мъжът се надвеси над гишето. — Не очаквах да си спомниш за мен. Джони Джарвис. Само че вече ме наричат Джон. Той й протегна ръка с професионален жест, после усмихнато я прегърна и отдели цяла минута да гука на Лиса. Лу Ан извади от чантата си одеялце, настани Лиса на него и й подаде плюшено животинче. — Не мога да повярвам, че това си ти, Джони. Не съм те виждала май от шести клас. — Ти беше в седми, а аз — в девети. — Добре изглеждаш. Много добре. Откога работиш тук? Джарвис се усмихна с гордост. — След гимназията завърших общинския колеж. Вече от две години съм в търговския център. Започнах като въвеждащ данни, но вече ме повишиха в заместник-управител. — Поздравявам те. Това е чудесно, Джони… тоест Джон. — По дяволите, можеш да ми казваш Джони. Просто не мога да повярвам, че влезе през тая врата. Като те видях, помислих, че ще се гътна и ще умра. Изобщо не очаквах да те видя повече. Мислех, че си заминала за Ню Йорк или друг голям град. — Не, още съм си тук — побърза да каже тя. — Чудно как тогава не съм те срещнал по-рано. — Не идвам често. Доста е далеч от мястото, където живея сега. — Седни и ми разкажи какво правиш. Не знаех, че имаш дете. Не бях чул дори, че си омъжена. — Не съм омъжена. — О… — Джарвис леко се изчерви. — Искаш ли кафе? Току-що го сварих. — Бързам, Джони. — С какво мога да ти бъда полезен? — Внезапно той придоби изненадано изражение. — Да не би да търсиш работа? Тя го изгледа от упор. — А какво, ако е така? Нещо нередно ли има? — Не, разбира се, че не. Просто не очаквах, че ще останеш тук и ще работиш в търговски център. — Работата си е работа, нали така? Ти самият работиш тук. И след като стана въпрос, какво точно се очаква от мен да постигна в живота? Усмивката на Джарвис помръкна и той нервно отърка длани в панталоните си. — Нищо лошо не исках да кажа, Лу Ан. Просто винаги съм си представял как живееш в замък, носиш хубави дрехи и караш скъпи коли. Извинявай. Гневът на Лу Ан се стопи, като си припомни предложението на Джаксън. Замъците може би не бяха вече недостъпни за нея. — Няма нищо, Джони. Имах напрегната седмица, нали ме разбираш? Не търся работа. Нужна ми е просто информация за един от наемателите ви тук. Джони погледна през рамо към задния офис, откъдето долиташе звънене на телефони, тракане на клавиатури и откъслечен разговор, после отново се обърна към нея. — Информация ли? — Да, дойдох тук вчера сутринта. Беше ми определена среща. — С кого? — Точно това искам да узная от теб. Беше в оня офис вдясно от входа, който е при автобусната спирка. Няма никаква табела, до будката за сладолед е. В продължение на една секунда Джарвис я гледа озадачен. — Мислех, че това помещение още е вакантно. Имаме много такива. Не може да се каже, че търговският център е в процъфтяващ район. — Вчера във всеки случай не беше вакантно. Джарвис приближи до компютъра и започна да натиска клавиши. — За какво беше срещата? Отговорът на Лу Ан дойде мигновено. — За работа в сферата на търговията. Предлагане на продукти по домовете. — Да, имали сме такива временни наематели. Използват помещенията просто за интервюта. Ако имаме свободни, даваме им ги, понякога само за един ден. Шумът от съседния офис се усили и той притвори вратата. — Та какво точно искаш да знаеш, Лу Ан? Тя забеляза загрижения му поглед и също насочи очи към току-що затворената врата. — Да не би да си имаш неприятности по тоя повод, Джони? Той й махна с ръка. — Ами, не. Забрави ли, аз съм заместник-управител? — важно отбеляза Джарвис. — Кажи ми просто каквото можеш. Що за хора са, какъв е бизнесът, някакъв адрес, неща от този род. — Те не ти ли казаха на интервюто? — объркан я попита Джони. — Казаха някои неща — бавно отвърна тя. — Но искам да се уверя, че всичко е законно, преди да приема или да откажа. Ще трябва да си купя по-хубави дрехи и може би да си взема кола. А не ми се ще да влизам в разходи, ако не всичко е тип-топ. — Много разумно — похвали я Джарвис. — Това, че даваме под наем помещения на тези хора, не гарантира, че ще са почтени с теб. — После добави тревожно: — Да не са ти искали пари? — Не, дори сумата, която ми обещават да получа, е неочаквано висока. — Прекалено хубаво, за да е истина, а? — Точно от това се опасявам. — Тя наблюдаваше как пръстите му се плъзгат по клавиатурата. — Къде се научи на това? — попита го с възхищение. — А, това ли? В колежа имат всякакви програми, там ни обучаваха почти на всичко. Голяма работа са компютрите. — И на мен ми се ще някой ден да си довърша образованието. — Беше много добра в училище, Лу Ан. Уверен съм, че бързо ще наваксаш пропуснатото. Тя му се усмихна приветливо. — Някой ден може би. А сега, какво откри за мен? Джарвис се вгледа в екрана. — Името на фирмата е „Асошиейтс Инкорпорейтид“. Поне това са записали в договора. Наели са офиса за седмица, смятано от вчера. Платили са в брой. Друг адрес не са посочили. Плащат ли в брой, нас не ни интересува. — Но сега там няма никой. Джарвис кимна разсеяно, загледан в екрана. — Наемния договор е подписал някой си Джаксън — добави той. — Горе-долу с моя ръст, чернокос, възпълен? — Същият. Сега си го спомних. Държеше се много професионално. Случи ли се нещо неочаквано при интервюто? — Зависи какво имаш предвид под неочаквано. С мен също се държа много професионално. Можеш ли да ми кажеш още нещо? Джарвис се втренчи в екрана с надежда да намери още някои сведения, с които да направи впечатление на Лу Ан. Накрая въздъхна разочарован. — Не, май няма друго. Лу Ан вдигна Лиса и в този момент забеляза бележници и химикалки, поставени в ъгъла зад гишето. — Мога ли да взема един бележник и химикалка, Джони? Ще ти платя за тях. — Шегуваш ли се? Вземи си колкото искаш. — Само по едно, благодаря. — И тя ги пъхна в чантата си. — Не е никакъв проблем, имаме с тонове от тях. — Много ти благодаря за онова, което ми съобщи. Радвам се, че се видяхме, Джони. — Ти ми повиши настроението за цяла година, като влезе през тая врата. — Той погледна часовника си. — След десет минути излизам в обедна почивка. На територията ни има добър китайски ресторант. Имаш ли време? Аз черпя. Тъкмо да се изприказваме. — Може би друг път. Нали ти казах, бързам. Лу Ан забеляза разочарованието на Джарвис и се почувства малко гузна. Остави Лиса на пода и го прегърна силно. Усмихна се, като го чу да диша учестено в измитата й коса. Близостта до тялото й очевидно отново повдигна духа на Джони. — Виждам, че си постигнал много, Джони — похвали го Лу Ан, като отстъпи назад. — Винаги съм знаела, че ще успееш в живота. Помисли си, че ако бе го срещнала по-рано, положението й щеше да е доста различно. Джарвис вече пърхаше в облаците. — Така ли? Учуден съм, че изобщо си помисляла за мен. — Това е то, аз съм пълна с изненади. Всичко хубаво, надявам се пак да се видим. Тя вдигна Лиса, която взе да търка плюшената играчка в бузата на майка си и да гука щастливо. Двете се отправиха към вратата. — Лу Ан? Тя се обърна. — Ще приемеш ли работата? За миг тя се замисли над въпроса му. — Не знам още. Но ако реша, непременно ще научиш. Следващата спирка на Лу Ан бе в обществената библиотека. Често я посещаваше като ученичка, но отдавна не беше стъпвала там. Библиотекарката бе много приветлива, направи й комплимент за дъщеричката. — Тя много обича книжки — увери я Лу Ан. — Чета й всеки ден. — Има вашите очи — отбеляза библиотекарката, като местеше поглед от майката към бебето. Лу Ан нежно помилва бузката на малката. Усмивката на жената се стопи, като забеляза отсъствието на венчална халка на пръста й. — Тя е най-хубавото нещо в живота ми. Вярно, не съм богата, но на детето ми никога няма да му липсва обич. Библиотекарката се усмихна вяло и кимна. — Дъщеря ми е самотна майка. Помагам й както мога, но й е много тежко. Парите все не стигат. — На мен ли го казвате? — Лу Ан измъкна шише за хранене и бутилка вода от чантата си, разбърка малко сухо мляко, взето от една приятелка, и помогна на Лиса да захапе биберона. — Ако някой път стигна до края на седмицата с повече пари от тия, с които съм я започнала, чудо ще е. Жената замислено поклати глава. — Знам я приказката, че парите били коренът на всяко зло, но често ми се иска да не се налагаше да се тревожа за сметките. Не мога да си представя какво е да нямаш грижа за пари. — Сигурно е дяволски хубаво чувство. Библиотекарката се засмя. — С какво мога да ви услужа? — Тук държите броевете от вестниците на нещо като филм, нали? — Да, на микрофилм — кимна жената. — В онази зала са. — И тя посочи към една врата в дъното на библиотеката. Лу Ан се поколеба. — Умеете ли да си служите с машината за микрофилми? Ако не, ще ви покажа. Не е много трудно. — Ще бъде много мило, благодаря ви. Влязоха в помещението, което бе пусто и тъмно. Жената включи луминесцентна лампа на тавана, настани Лу Ан в една от кабинките и извади ролка с микрофилм от едно чекмедже. Отне й минута да нагласи ролката и информацията се появи на осветения екран. После започна да натиска бутоните и текстът се задвижи по екрана. Лу Ан я наблюдаваше внимателно, като свали ролката и изключи машината. — Сега вие опитайте — подкани я библиотекарката. Лу Ан сръчно постави ролката и с помощта на бутоните започна да мести текста. — Много добре. Бързо схващате. Повечето хора не успяват от пръв път. — Винаги ме е бивало в ръцете. — Файловете в каталога са ясно маркирани. Имаме местния вестник, разбира се, и някои от националните. Датите са отпечатани отвън на етикети. — Много ви благодаря. Веднага щом жената излезе, Лу Ан взе Лиса, която още смучеше от биберона, и се зае да разглежда описанията по чекмедженцата. На едно от тях забеляза течение на голям вестник и продължи да следи надписите, докато открие датите от последните шест месеца. Отне й една минута да преобуе Лиса и да я остави да се оригне, след което постави първата ролка в машината за микрофилми. С Лиса в скута си, която възбудено бърбореше на бебешкия си език и сочеше към образите на екрана, тя пробяга с поглед по първата страница. Почти веднага откри репортажа с едрите букви на заглавието „Победителят в лотарията прибира четирийсет и пет милиона долара“. Лу Ан бързо прочете материала. После разстла одеялцето на пода и сложи дъщеря си да седне на него, заобиколена от играчки. Извади от чантата си бележника и химикалката и взе да си записва нещо. Прехвърли се на следващия месец. Тегленето на лотарията ставаше винаги на петнайсето число. Нужни й бяха датите от шестнайсето до двайсето число. Два часа по-късно бе събрала всички данни за последните шестима спечелили. Облегна се и започна да преглежда бележките си. Главата й бучеше и тя умираше за чаша кафе. Чак сега видя, че навън е завалял пороен пролетен дъжд. Върна Лиса в сака й и я постави на масата до себе си. Като усети, че задрямва, улови нежно крачето на момиченцето сякаш за да го закриля. Събуди се внезапно от леко докосване по рамото. Обърна се и видя библиотекарката. — Съжалявам, че ви будя, но вече затваряме. Лу Ан се огледа объркана. — Боже мой, колко е часът? — Минава шест, мила. Лу Ан стана и бързо засъбира нещата си. — Извинете, че съм заспала тук. — С нищо не сте ме притеснили. Мъчно ми беше само, че трябваше да ви събудя. Такава спокойна и мила картинка бяхте с дъщеричката си. — Отново ви благодаря за помощта. — Лу Ан наклони глава и се заслуша в дъжда, барабанящ по покрива. — Щеше ми се да можех да ви откарам донякъде, но самата аз пътувам с градския транспорт — каза жената. — Няма нищо. С автобуса сме добри познайници. Лу Ан придърпа палтото си върху Лиса и си тръгна. Тича през целия път до спирката и зачака там, докато половин час по-късно автобусът спря пред нея със скърцащи спирачки и отвори врати. Не й достигаха десет цента за билет, но шофьорът, набит чернокож мъж, когото познаваше по физиономия, й махна да се качи, като добави парите от собствения си джоб. — На всеки от нас понякога му е нужна помощ — отбеляза той и Лу Ан му благодари с усмивка. Двайсет минути по-късно влезе в крайпътното заведение. Имаше няколко часа до започването на смяната й. — Защо си толкова подранила, момиче? — попита я Бет, към петдесет годишната й, майчински настроена колежка, докато бършеше тезгяха с влажна кърпа. Един тлъст шофьор на камион огледа похотливо Лу Ан над ръба на чашата кафе и макар тя да беше вир-вода, очите му светнаха от възторг. Както винаги. — Дошла е, за да не изпусне стария Франки — намеси се той, широко ухилен. — Знаела е, че съм ранна смяна, и не е понесла мисълта, че няма да ме види. — Да бе, Франки, ще й се пръсне сърцето, ако не зърва всеки ден брадясалата ти мутра — подхвърли Бет, като човъркаше зъбите си с коктейлна пръчица. — Здравей, Франки, как си? — кимна му Лу Ан. — Екстра съм си — отвърна Франки все с тая усмивка, която сякаш бе циментирала физиономията му. — Бет, би ли наглеждала Лиса за минутка, докато си облека униформата? — помоли Лу Ан, като бършеше мокрото си лице. — Ей сега ще й приготвя храната. Ще й дам разредена овесена каша и после ще я приспя, макар че добре си подремна допреди малко. — Разбира се, че ще го гушна това красиво дете. Ела тук, миличкото ми. — И тя притисна до гърдите си малката, която започна да издава всевъзможни звуци в старанието си да докопа химикалката, затъкната зад ухото на Бет. — Можеше да си почиваш още няколко часа, Лу Ан. Какво има? — Цялата съм мокра, а нямам други чисти дрехи, освен униформата си. Пък й ми беше неудобно, задето не можах да дойда снощи. Остана ли нещо от обяд? Днес още не съм слагала залък в уста. Бет я изгледа неодобрително и постави ръка на мощния си ханш. — Да можеше да се грижиш за себе си поне наполовина, колкото за бебето. Че то минава осем бе, дете! — Стига ми мърмори, Бет. Просто забравих. — Ясно, Дуейн пак ти е изпил паричките — изсумтя колежката й. — Я го зарежи тоя негодник, Лу Ан — изръмжа Франки. — Но първо ми разреши да го ступам. Не заслужаваш такова отношение. Бет повдигна вежди, за да изрази съгласие с Франки. — Благодаря и на двама ви, че сте се заели да ми оправяте живота — намръщи им се Лу Ан. — А сега ме извинете. По-късно същата вечер Лу Ан седеше в най-отдалеченото сепаре и довършваше порцията, донесена от Бет. Накрая бутна чинията настрана и отпи от димящото кафе. Дъждът бе завалял отново и трополенето на капките по тенекиения покрив й действаше успокоително. Придърпа тънкия пуловер, метнат на раменете й, и погледна часовника зад тезгяха. Имаше още два часа, преди да застъпи на смяна. Обикновено, като дойдеше по-рано, се опитваше да изработи малко извънредни, но управителят не й разрешаваше вече. Обясни й, че е направила максимума часове. А как тъй пар