Дейвид Балдачи
Лотарията (8) — Моята библиотека

8

Лу Ан не знаеше колко дълго е била в несвяст. Кръвта, изтекла от раната на брадичката й, още не бе засъхнала, тъй че едва ли бе припаднала много отдавна. Ризата й бе разкъсана и окървавена; едната й гърда се бе измъкнала от сутиена. Бавно седна и се пооправи колкото можа със здравата си ръка. Обърса брадичката си с длан и опипа резката; бе с неравни ръбове и болезнена. С усилие стана на крака. Едва си поемаше дъх от преживяната психическа травма и от физическата болка.

Двамата мъже лежаха редом; едрият непознат още дишаше, личеше си по неритмичното повдигане и спускане на корема му. За Дуейн Лу Ан не бе сигурна. Отпусна се на колене и се помъчи да напипа пулса му, но напразно. Лицето му бе сиво, може би от мрака в помещението. Отиде да светне лампата, но стаята пак си остана сумрачна. Отново коленичи до него и внимателно докосна гърдите му. Повдигна ризата му, но бързо я спусна, тъй като й прилоша от вида на многото кръв.

— Господи, Дуейн, какво си направил? Дуейн, чуваш ли ме? Дуейн?

На слабата светлина успя да види, че от раната вече не тече кръв — знак, че сърцето му вероятно бе спряло да бие. Опипа ръката му — все още бе топла, ала пръстите му вече изстиваха. Погледна към останките от телефона. Нямаше как да повика линейка, а на Дуейн май не му бе и нужна вече. Все пак трябваше да се обади на полицията, за да се разбере кой е другият човек, защо беше намушкал Дуейн с нож и се бе опитал да убие и нея.

Когато Лу Ан се изправи, забеляза малка купчина пликчета, скрити до този момент зад мазната кутия с пилешки крилца. По време на суматохата се бяха разпилели на земята. Лу Ан се наведе и вдигна едно. В полиетиленовата обвивка се виждаше бял прах. Наркотици.

Тогава чу скимтенето. Господи, къде беше Лиса? Ала и друг звук се разнесе в тоя момент. Лу Ан се извърна със секнал дъх. Ръката на едрия мъж се движеше, той понечваше да се надигне. Щеше да я нападне! Изпусна пликчето и се втурна към коридора. Грабна със здравата си ръка Лиса, която запищя, щом видя майка си, изхвръкна през външната врата и силно я затръшна зад себе си. Мина тичешком покрай колата, после се спря и се обърна. Грамадата плът, която бе цапардосала с телефона, не се беше показала от вратата. Поне още не. Премести поглед към колата. Ключовете в стартера примамливо проблясваха на слънцето. Колеба се само миг, след което и двете с Лиса се озоваха вътре. Лу Ан включи двигателя и на заден ход излезе на пътя през калта. Само минута й трябваше да овладее нервите си, преди да се качи на магистралата към града.

Сега вече си обясняваше неочакваното богатство на Дуейн. Продажбата на наркотици явно бе по-доходна от обира нето на коли. Само че Дуейн бе станал алчен и сигурно бе задържал част от стоката или парите за себе си. Кръгъл глупак! Трябваше да се обади на полицията. Дори Дуейн да беше жив, в което тя се съмняваше, щеше да го спаси само за дълъг престой в затвора. Но ако пък бе жив, не можеше да го остави да умре. За другия изобщо не се интересуваше. Искаше й се само да го бе ударила още по-силно. Даде газ и хвърли поглед към Лиса. Детето седеше с широко разтворени очи и ужасът още личеше в треперещите му устни и бузки. С ранената ръка прегърна дъщеря си, като прехапа устни от болката, причинена й от това леко движение. Чувстваше врата си като прегазен от кола. И тогава очите й попаднаха върху клетъчния телефон. Отби от пътя и го грабна.

След като бързо се ориентира как работи, тя започна да набира 911. После бавно прекъсна телефона. Погледна пръстите си. Трепереха толкова силно, че не можеше да ги стисне в юмрук. Също тъй бяха покрити с кръв и вероятно не само собствената й. Внезапно започна да й просветва, че лесно можеше да се окаже замесена в престъпление. Макар да се бе раздвижил, мъжът като нищо можеше да се е станал отново и да е умрял. Тя самата знаеше, че това щеше да е убийство при самоотбрана, но щяха ли да го повярват другите? Търговец на наркотици, А тя караше неговата кола.

При тази мисъл се озърна, за да види не я ли гледа някой. Към нея наближаваха някакви коли. Гюрукът! Трябваше да го вдигне. Скочи на задната седалка и задърпа напред коравия брезент, сетне отново се прехвърли на шофьорското място и подкара по пътя.

Щеше ли полицията да й повярва, че нищо не е знаела за престъпната дейност на Дуейн? Дуейн бе успял да укрие от нея заниманията си, но кой би приел, че това е истината? Тя самата не можеше да повярва. Тази реалност я връхлетя като пожар, помитащ хартиена къща; изход не се виждаше. А може би имаше. Едва не извика, когато й хрумна мисълта. За миг в съзнанието й изникна майчиното й лице. С огромна мъка го изтика настрани. „Съжалявам, мамо. Не ми остана избор.“ Трябваше да го направи: обаждането до Джаксън.

Едва тогава погледът й спря на часовника върху таблото. Като че тялото й в миг се изцеди от последната капка кръв.

Беше десет часът и пет минути.

„Губиш предложението безвъзвратно“, така бе заявил Джаксън и тя нито за миг не се усъмни, че го бе казал сериозно. Отново отби от пътя и в отчаянието си се захлупи върху волана. Какво щеше да стане с Лиса, докато лежеше в затвора? Този глупав, глупав Дуейн! Тормозил я бе приживе, продължаваше и след смъртта си.

Бавно вдигна глава и погледна през улицата, като потърка очи, за да фокусира образа пред себе си: банков клон, ниска и солидна тухлена сграда. Ако имаше пистолет, сериозно щеше да се замисли дали да не го обере. Ала дори и от тази възможност бе лишена. Днес беше неделя и банката бе затворена. Докато погледът й обхождате фасадата, сърцето й отново лудешки ускори ритъма си. Промяната в душевното й състояние бе тъй внезапна, че се чувстваше като упоена от наркотик.

Часовникът на банката показваше десет без пет.

Предполагаше се, че банкерите са сериозни и надеждни хора. Надяваше се от все сърце и часовниците им да са тъй надеждни. Грабна телефона, а с другата ръка трескаво затършува в джоба на палтото си за листчето с телефонния номер. Способността й за координация като че изцяло я бе напуснала. Едва насилваше пръстите си да натиснат цифрите. Като че мина цяла вечност, преди в слушалката да се чуе сигналът „свободно“. За щастие на изопнатите й нерви отговорът дойде още след първото позвъняване.

— Започнах да се чудя какво става с теб, Лу Ан — каза Джаксън.

Представи си го как поглежда часовника си и се удивлява, задето е изчакала последния момент. Насили се да диша нормално.

— Просто изгубих чувство за време. Много неща ми се струпаха.

— Дързостта ти е освежаваща новост, макар, честно казано, малко да ме смайва.

— Е, какво сега?

— Не забравяш ли нещо?

— Какво? — попита Лу Ан озадачена.

Мозъкът й заплашваше да гръмне. Цялото й тяло бе пронизано от болезнени тръпки. Ако се окажеше, че всичко това е шега…

— Направих ти предложение, Лу Ан. За да мога да пристъпя към юридически оформен договор, нужно ми е изричното ти съгласие. Формалност, наистина, но аз държа на нея.

— Съгласна съм.

— Прекрасно. Мога да те уверя, че никога няма да съжаляваш за това решение.

Лу Ан се огледа притеснена. Двама души, които вървяха от другата страна на магистралата, гледаха колата. Включи на скорост и излезе на платното.

— Е, какво сега? — попита го отново.

— Къде си?

— Защо? — попита сепната. После добави бързо: — У дома съм.

— Добре. Иди до най-близкия пункт, където се продават лотарийни билети. Купи си един.

— С какви числа да играя?

— Няма значение. Както ти е известно, имаш две възможности. Да си вземеш билет с готови числа, отбелязани от автомата, или ти да си избереш числата, които желаеш. Всички се подават в една и съща компютърна система с точност до секундата на вкарване и не се допуска дублиране на комбинации. Това гарантира само един победител. Ако предпочетеш своя комбинация, а тя вече е заета, просто си избираш друга.

— Не разбирам. Мислех, че вие ще ми кажете с кои числа да играя. Печелившите числа.

— Няма нужда нищо да разбираш, Лу Ан. — Гласът на Джаксън леко се бе повишил. — Просто ще правиш каквото ти се казва. Когато вече имаш комбинацията, ще ми се обадиш и ще ми кажеш числата. За останалото ще се погрижа аз.

— А кога ще получа парите?

— Ще има пресконференция…

— Пресконференция! — Лу Ан едва не преобърна колата и взе да се мъчи да я овладее със здравата си ръка, като крепеше телефона с брадичка.

Джаксън вече говореше с нескрито раздразнение.

— Не си ли ги гледала по телевизията? Победителят присъства на пресконференция, която обикновено се провежда в Ню Йорк. Предават я по телевизията в цялата страна, по света дори. Правят ти снимка с официалния чек и после репортери ти задават въпроси за живота ти, за детето ти, за мечтите ти, за бъдещите ти планове. Твърде досадно, но лотарийната комисия държи на това. За тях е голяма реклама. По тази причина продажбата на билети се удвоява ежегодно през последните пет години. Всички обичат победителя, достоен за печалба ако не за друго, то защото повечето хора смятат самите себе си за достойни.

— Длъжна ли съм да го правя?

— Моля?

— Не искам да се показвам по телевизията.

— Боя се, че нямаш избор. Не забравяй, че ще забогатееш поне с петдесет милиона, Лу Ан. За такива пари организаторите очакват от теб да изтърпиш поне една пресконференция. И, честно казано, имат право.

— Значи трябва да отида?

— Безусловно.

— Истинското си име ли трябва да използвам?

— А защо не?

— Имам си свои причини да не го желая, мистър Джаксън. Длъжна ли съм?

— Да! Съществува известен юридически статут, Лу Ан, макар да не очаквам от теб да си наясно с него, наричан популярно закон „за правото да се знае“. Простичко казано, в него се твърди, че обществеността има право да знае истинската самоличност на спечелилите на лотарията.

Лу Ан въздъхна тежко и с разочарование.

— Добре де, а кога ще взема парите?

Джаксън направи дълга пауза. Косъмчетата по тила на Лу Ан настръхнаха.

— Чуйте, не си помисляйте да ми играете номера. Питам за проклетите пари!

— Не е нужно да настръхваш, Лу Ан. Просто обмислях как да ти го обясня по най-достъпен начин. Парите ще бъдат преведени по сметка, която ти посочиш.

— Но аз нямам никаква сметка. Никога не съм разполагала с достатъчно пари, че да открия сметка.

— Спокойно, Лу Ан. Аз ще се занимая с това. Ти нямаш грижа. От теб се иска само да спечелиш. — Джаксън се постара гласът му да звучи оптимистично. — Иди в Ню Йорк с Лиса, вземи тлъстия чек, усмихни се, помахай, кажи няколко приятни смирени слова и после прекарай живота си в безкраен празник.

— А как ще стигна до Ню Йорк?

— Добър въпрос. Аз обаче вече съм подготвен за него. Близо до мястото, където живееш, няма летище, но има автогара. Ще вземеш автобус до железопътната гара в Атланта, откъдето ще се качиш на линията Амтрак Кресънт. Гарата на Гейнсвил ти е по-близо, но там не продават билети. Пътуването е дълго — около осемнайсет часа с много спирки, но голяма част от него ще прекараш в сън. Ще те отведе право в Ню Йорк, без да се налага да сменяш влакове. Бих те качил на самолет до Ню Йорк, но е малко по-сложно. Трябва да покажеш документ за самоличност, а и, честно казано, не те искам толкова скоро в Ню Йорк. Аз ще уредя всичко. Ще се обадя и на вашата автогара, и на гарата в Атланта да ти запазя билети. Можеш да тръгнеш за Ню Йорк, когато се тегли лотарията.

В ума на Лу Ан се мярнаха прострените тела на Дуейн и човека, който се бе опитал да я убие.

— Не съм сигурна, че ми се иска да се мотая тук толкова дълго.

Джаксън като че се стресна.

— А защо?

— Това си е моя работа — остро отвърна тя, после смекчи тона. — Просто, ако ще спечеля това чудо, не ми се ще да съм тук, когато хората вече ще знаят. Ще ми се нахвърлят като глутница вълци на агне, ако ме разбирате правилно.

— Няма такава опасност. Няма да обявят името ти публично преди пресконференцията в Ню Йорк. Когато пристигнеш там, ще те чака човек и ще те отведе в лотарийната централа. Печелившият ти билет ще бъде потвърден, а на следващия ден ще се проведе пресконференцията. Някога удостоверяването на билета отнемаше седмици, но с новата технология са им достатъчни няколко часа.

— Ами ако отида с кола до Атланта и се кача на влака още днес?

— Ти имаш кола? Боже мой, а какво ще каже Дуейн? — В гласа на Джаксън прозвучаха весели нотки.

— Оставете аз да се тревожа за това — тросна му се Лу Ан.

— Би могла да проявиш по-голяма благодарност, Лу Ан, освен ако някой най-редовно не ти осигурява състояние, което да надхвърля и най-смелите ти мечти.

Лу Ан преглътна мъчително. Без съмнение щеше да бъде богата. Чрез измама.

— Благодарна съм — промълви тя. — Само че сега, след като вече взех решение, всичко ще се промени. Целият ми живот. А също и животът на Лиса. Това може да обърка главата на всеки.

— Да, разбирам, че е така. Но имай предвид, че въпросната промяна е за добро. Не е като да отиваш в затвора например.

Лу Ан с мъка преодоля внезапното задавяне в гърлото си и силно прехапа долната си устна.

— Мога ли още днес да се кача на влака? Моля ви.

— Почакай малко. — Джаксън натисна бутон за временно изключване. Лу Ан погледна напред. Край пътя бе спряла полицейска кола с радар, поставен на вратата. Механично погледна таблото и макар да караше под разрешената скорост, намали. Възобнови дишането си чак след неколкостотин метра. В слушалката отново се чу щракането на бутон и резкият глас на Джаксън, който я стресна.

— Влакът ще е в Атланта в деветнайсет и петнайсет довечера, а в Ню Йорк пристига утре следобед в тринайсет и трийсет. Атланта е само на два часа път с кола от дома ти.

Той помълча за миг.

— Ще ти трябват пари за билет обаче, а също и джобни за пътуването.

Лу Ан несъзнателно кимна на телефона.

— Да.

Внезапно се почувства много долна — като проститутка, която моли за още пари след едночасов ангажимент.

— Близо до железопътната гара има офис на Уестърн Юниън. Ще ти преведа пет хиляди долара там. — Лу Ан хлъцна при тая сума. — Нали помниш първоначалното ми предложение за работа? Да приемем, че това е заплатата ти за добре свършена работа. Само ще трябва да покажеш нужните документи и…

— Нямам никакви документи.

— Просто шофьорска книжка или паспорт. Друго не им трябва.

Лу Ан едва не се разсмя.

— Паспорт? Тук за да идеш от една мърлява махала до друга не ти трябва паспорт. А и шофьорска книжка нямам.

— Но нали смяташ да шофираш до Атланта? — От смайването на Джаксън й стана още по-смешно. Тоя човек уж си играеше с милиони, а не можеше да схване, че Лу Ан ще кара автомобил без книжка.

— Ще се изненадате, ако разберете колко хора вършат разни неща без разрешителни.

— Парите обаче не можеш да си вземеш без документ.

— Вие не сте ли някъде наблизо?

— Посетих славния Рикърсвил само заради срещата си с теб, Лу Ан. След като тя приключи, нищо повече не ме задържаше там. — Той отново замълча и когато заговори, Лу Ан почувства неудоволствие в тона му. — В такъв случай имаме проблем.

— Колко горе-долу струва билетът за влак?

— Около хиляда и петстотин долара.

Припомнила си дебелата пачка на Дуейн, Лу Ан внезапно бе осенена от ново хрумване. Отби встрани, остави телефона и бързо огледа вътрешността на колата. Кафявата кожена чантичка, която измъкна изпод предната седалка, не я разочарова. С парите в нея вероятно можеше да купи целия влак.

— Една жена, с която работя, наследи пари от покойния си мъж. Мога да й поискам в заем. Знам, че ще ми даде — увери тя Джаксън. — Ако плащам в брой, няма да ми трябва документ, нали?

— Парите са всевластни, Лу Ан. Само не използвай истинското си име, естествено. Измисли нещо простичко, да не звучи фалшиво. Иди сега да купиш лотарийния билет и после веднага ми се обади. Знаеш ли как да стигнеш до Атланта?

— Голям град е, доколкото съм чувала. Няма как да го пропусна.

— Сложи си нещо да прикриеш лицето си. В никакъв случай не бива да те разпознаят.

— Разбрах, мистър Джаксън.

— Почти на прага си, Лу Ан. Моите поздравления.

— Нещо нямам желание да празнувам.

— Не се тревожи, занапред все това ще правиш в живота си.

Лу Ан затвори телефона и се огледа. Стъклата на колата бяха тъмни и едва ли някой я беше видял, но не можеше дълго да разчита на това. Трябваше да се освободи от автомобила колкото е възможно по-бързо. Единственият въпрос бе къде да го остави. Не искаше да я видят как слиза от него. Висока окървавена жена с бебе на ръце, слизаща от кола с тъмни стъкла, трудно би останала незабележима. Най-после й дойде наум една идея. Може да бе малко опасно, но точно сега нямаше друга възможност. Направи обратен завой и подкара обратно. След двайсетина минути вече пъплеше бавно по черния път и напрягаше зрение да види какво става напред. Най-сетне караваната се показа. Не видя други коли, изобщо никакво движение. Когато спря, я скова леден ужас; пак усети железните пръсти на мъжа около шията си, видя острието на ножа да я приближава.

Смъкна стъклото край седалката до себе си, за да се ослуша за някакъв шум, ала не чу нищо. Извади бебешка пелена от торбата с нещата на Лиса и старателно избърса всички повърхности в колата, които бе докосвала. Гледала беше няколко епизода от „Най-търсените престъпници в Америка“. Ако не беше толкова опасно, щеше да влезе и в караваната, за да изтрие телефона. Но, тъй или иначе, бе живяла там повече от две години и навсякъде имаше нейни отпечатъци. Слезе от колата и натъпка колкото можа от парите под подплатата в сака на Лиса. Пооправи криво-ляво скъсаната си риза. Затвори безшумно вратата на колата и хванала Лиса със здравата си ръка, забърза обратно по пътя.

От караваната чифт тъмни очи наблюдаваха бързото оттегляне на Лу Ан, като поглъщаха всяка подробност. Когато тя неочаквано се обърна, мъжът бързо отстъпи от прозореца назад в тъмната стая. Лу Ан не го познаваше, но той не искаше да рискува да бъде забелязан. Ципът на черното му кожено яке бе вдигнат до средата и от вътрешния джоб се подаваше дръжката на деветмилиметров пистолет. Прескочи двамата мъже, лежащи на пода, като внимаваше да не стъпи в локвите кръв. Попаднал бе тук в много удобен момент. Заварил бе резултатите от битка, в която дори не му се бе наложило да участва. Какво по-добро от това? Събра пакетчетата с наркотик от масичката и от пода и ги пъхна в найлонов плик, който измъкна от якето си. След като размисли за миг, върна половината от тях там, където ги бе намерил. Нямаше смисъл да става алчен, защото, ако организацията, за която работеха тия юнаци, дочуеше, че полицията не е открила наркотици в караваната, можеше да се залови да търси крадеца. А ако липсваха само част от пликчетата, щяха да помислят, че полицаите са се полакомили. Огледа стаята и забеляза откъснато парче плат на пода. Досети се, че е от ризата на жената, и го прибра в джоба си. Ето че вече му бе длъжница. Разгледа останките от телефона, разположението на двете тела, ножа и дупките в стената. Изводът му бе, че тя е влязла по средата на разправата. Дебелият бе видял сметката на по-дребния, а после Лу Ан някак бе надвила дебелия. Докато оглеждаше якото туловище, възхищението му към нея порасна.

Сякаш усетил, че го наблюдават, здравенякът отново се разшава бавно. Без да го чака да се съвземе напълно, мъжът се наведе, хвана ножа с кърпа и го заби няколко пъти в жертвата си. Умиращият зарови пръсти в килима, сякаш искаше да се вкопчи в живота. След няколко мига тялото му се разтресе и пръстите се отпуснаха. Лицето му, обърнато настрани, бе втренчило едното си безжизнено око в убиеца.

После мъжът се надвеси над Дуейн, за да провери дали гръдният му кош не се движи. За да е сигурен, че Дуейн Харви ще прави компания на дебелака в отвъдното, нанесе и на него няколко точно премерени удара с ножа, след което хвърли оръжието на килима.

След още няколко секунди излезе, заобиколи караваната и се шмугна в гората отзад. Колата му бе паркирана край рядко използван черен път, виещ се в гъстата гора. Бе криволичещ и неравен, но щеше да го изведе на главния път съвсем навреме, за да осъществи същинската си задача: следенето на Лу Ан Тайлър. Щом се качи в колата, телефонът вътре зазвъня. Той го вдигна.

— Задълженията ти приключиха — уведоми го Джаксън. — Преследването официално се отменя. Другата половина от заплащането ти ще ти бъде изпратена по обичайния начин. Благодаря ти за работата и ще те имам предвид в бъдеще.

Антъни Романело здраво стисна слушалката. Поколеба се дали да каже на Джаксън за двата трупа в караваната, но се отказа. Може би бе попаднал на нещо действително интересно.

— Видях малката да тръгва оттук пеша. Не ми се стори, че има средства да стигне далеч — съобщи Романело.

— Според мен парите ще са най-малката й грижа — засмя се Джаксън. Връзката бе прекъсната.

Романело затвори телефона и поразсъждава за миг. Технически той беше отзован. Работата му бе приключила и можеше да се прибере у дома, за да чака остатъка от парите си. Но тук ставаше нещо. Цялата задача бе някак особена. Изпратен бе в тая пустош да убие някаква си жена. После пък му наредиха да не го прави. Не бе за пренебрегване мимолетната забележка на Джаксън за парите. Доларите неизменно приковаваха интереса на Романело. Взе решението си и включи колата на скорост. Щеше да проследи Лу Ан Тайлър.