Дейвид Балдачи
Лотарията (7) — Моята библиотека

7

Беше осем сутринта на въпросния ден. Лу Ан слезе от автобуса с Лиса. Това не бе обичайната й спирка, но се намираше недалеч от караваната и тя щеше да стигне за половин час ходене пеша, което за нея не бе нищо. След дъжда небето бе яркосиньо, а земята — наситенозелена. Ята птички пееха химни в прослава на новия сезон, радостни от отминаването на още една тягостна зима. Лу Ан вървеше под наскоро изгрялото слънце и на всяка крачка срещаше свежа растителност. Обичаше този час на деня. Беше спокоен, умиротворяващ и я караше да се чувства обнадеждена.

Погледна напред към хълмистата шир, изпълнена с мрачна почит и очакване. Мина бавно под сводестия вход на гробището „Небесни поля“. Дългите й стройни крака я понесоха механично към сектор 14, парцел 21, гроб 6 — беше в сянката на туфа кучешки дрян, който скоро щеше да разцъфти в неповторими багри. Постави сака с Лиса на каменната пейка край гроба на майка си и повдигна момиченцето. Коленичи в росната трева и отмахна от бронзовата плоча няколко вейки и бучици пръст. Джой не бе живяла дълго: трийсет и седем години. Доколкото Лу Ан знаеше, за майка й това време бе и мимолетно, и цяла вечност. Годините с Бени не бяха от приятните и както Лу Ан вече твърдо вярваше, бяха ускорили заминаването й от този свят.

— Нали помниш, Лиса? Тук е твоята баба. Отдавна не сме идвали заради лошото време. Но сега е пролет и отново сме дошли да я посетим. — Лу Ан повдигна дъщеря си и посочи към слегналата земя. — Тя е тук. Сега спи, но когато ние идваме, сякаш се събужда. Не може да ни отвърне истински, но ако здраво стиснеш очички и се вслушат напрегнато, можеш да я чуеш. Тя казва какво мисли за разните неща.

След тия думи Лу Ан се надигна и седна на пейката с Лиса в скута си. Добре бе увила детето, за да го запази от сутрешния хлад. Лиса още бе сънена, нужно й бе време да се разсъни, но пък после няколко часа не преставаше да шава и да бърбори. Гробището бе съвсем пусто, само един работник в далечината подрязваше тревата с автоматична косачка. Шумът на косачката не стигаше до нея, а по пътя рядко минаваха коли. Тишината носеше покой; тя стисна здраво очи и се вслуша напрегнато.

В заведението бе взела решение веднага след работа да се обади на Джаксън. Бе й казал, че е на разположение по всяко време, и тя бе сигурна, че независимо от часа той ще вдигне слушалката при първото позвъняване. Да каже „да“ изглеждаше най-лесното нещо на света. И най-разумното. Сега тя бе на ход. След двайсет години, изпълнени със скърби, разочарования и дълбоко отчаяние, които се връщаха при нея като бумеранг, боговете най-сетне й се бяха усмихнали. От милионите тъкмо името на Лу Ан Тайлър бе излязло в тройна комбинация на игралния автомат. И никога повече нямаше да се случи, в това тя бе твърдо убедена. Сигурна бе също тъй, че другите хора, за които бе чела във вестника, се бяха обадили по телефона. Никъде не пишеше, че някой от тях е имал неприятности, а такава новина щеше да гръмне, защото в бедния район, където живееше, всички играеха на лотарията в отчаяно усилие да отхвърлят безнадеждната си бедняшка съдба. Някъде помежду излизането си от заведението и качването на автобуса обаче нещо дълбоко в нея й бе подсказало да не вдига телефона, а да потърси нечий съвет. Често идваше тук да поговори, да остави цветя, които беше набрала, или да почисти вечното жилище на майка си. В миналото в много случаи й се бе струвало, че действително може да осъществява връзка с майка си. Никога не бе чувала гласове; всичко бе по-скоро на ниво сетива и чувства. Често тук бе обладавана от еуфория или дълбока тъга и тя ги отдаваше на контакта на майка си с нея, която изказваше мненията си за неща, свързани с Лу Ан, като ги прокарваше направо в съзнанието й. Знаеше, че лекарите би ха я обявили за луда, но това не отнемаше нищо от убедеността й.

— В момента се надяваше да чуе съвет как да постъпи. Майка й я бе възпитала добре. Лу Ан никога не бе изричала лъжа, докато не заживя с Дуейн. После измислиците започнаха да идват някак от само себе си, бяха просто средство за оцеляване. Ала никога не бе откраднала нищо през целия си живот, нито бе извършила нещо нередно, доколкото й бе известно. През годините бе запазила достойнството и самоуважението си и това й създаваше приятно чувство. Помагаше й да се пребори с трудностите на всеки нов ден, когато този ден съдържаше мъничко надежда, че следващият ще е по-различен, по-добър.

Ала днес нищо не се получаваше. Шумната косачка се приближаваше, а движението по пътя се бе усилило. Тя отвори очи и въздъхна. Нещо не беше наред. Тъкмо днес майка й бе недосегаема за контакт. Изправи се и понечи да си тръгне, когато я обзе неясно чувство. Никога преди не го бе изпитвала. Очите й неволно се насочиха към друга част на гробището, към един парцел на петстотин метра встрани. Нещо я теглеше натам и тя не хранеше съмнения какво е то. С широко разтворени очи и с крака, движещи се от само себе си, Лу Ан прекоси широката асфалтова алея. Инстинктивно притисна Лиса към гърдите си, сякаш детето можеше да бъде засмукано от силата, която притегляше Лу Ан към епицентъра си. С приближаването й към мястото небето сякаш ужасно се смрачи. Шумът от косачката бе изчезнал, колите спряха да се движат по пътя. Единственият звук идеше от вятъра, свирещ над полегналата трева между изронените надгробни паметници. Тя спря с развяна назад коса и погледна надолу. Бронзовата плоча бе в същия стил като на майка й, а и фамилията бе същата: Бенджамин Хърбърт Тайлър. Не бе стъпвала тук от смъртта на баща си. Стискала бе здраво ръката на майка си. И двете никак не се чувстваха натъжени, но бяха длъжни да се покажат такива от приличие пред многото приятели и роднини на покойника. По странен, но не съвсем необичаен начин Бени Тайлър се ползваше с огромна популярност пред всички освен пред собственото си семейство, защото бе сърдечен и щедър към другите, но не и към семейството си. Видът на пълното му име, гравирано върху метала, я накара рязко да поеме дъх. Сякаш буквите бяха изписани върху врата, която щеше да се отвори и отвътре да се появи самият човек. Започна да отстъпва назад и тогава натрапчивото чувство, което бе усетила при гроба на майка си, отново я връхлетя. Не другаде, а точно тук. Почти виждаше нишки, подобни на паяжина, да се точат над гроба и да се извиват, подхванати от вятъра. Обърна се и побягна. Дори и с Лиса на ръце спринтираше със скорост, която би накарала мнозина олимпийци да настръхнат от завист. Без да забавя крачка, прелетя през входа на гробището. Не беше стиснала здраво очи, нито се бе вслушвала особено напрегнато. И все пак думите на Бени Тайлър се бяха издигнали от гроба и бяха проникнали в съзнанието на единственото му дете.

Взимай парите, момичето ми. Това татко ти го казва, а другите да вървят по дяволите. Мен слушай. Използвай малкото мозък, дето го имаш. Отиде ли си тялото, нищо не ти остава. Нищо! Кога съм те лъгал, кукличката ми? Взимай ги, по дяволите, глупачко! Татко те обича. Направи го за татко. Знаеш, че го искаш.

Човекът с косачката спря да я изгледа, както тичаше под невинно синьото небе, което бе само за снимка. Каза си, че някои хора се плашат в гробищата дори посред бял ден. После продължи да коси.

Лу Ан вече не се виждаше.

 

 

Вятърът гонеше майката и дъщерята в прегръдките й по дългия черен път. Лицето на Лу Ан се обливаше в пот под слънцето, което прозираше през разлистените дървета; дългите й крака препускаха с някаква животинска грация. В юношеството си вече успяваше да надбяга почти всички в окръга, включително и повечето момчета от футболния отбор. Но никой никога не й каза какво да прави с тази си дарба. За тринайсет годишно момиче с фигура на жена това означаваше, че ако не може да надвие момчето, което се опитва да я опипва, то поне може да му избяга.

Усещаше как гърдите й горят. За миг се почуди дали няма да получи сърдечен удар като баща си. Може би някаква наследствена слабост чакаше удобния момент да извади още един член на фамилията Тайлър от строя. Забави крачка. Лиса вече ревеше и тя накрая спря, като силно прегърна детето и зашепна успокоителни думи в малкото му розово ушенце, докато плачът най-сетне престана.

Лу Ан извървя бавно останалия път до дома. Думите на Бени Тайлър бяха определили решението й. Щеше да събере колкото можеше багаж от караваната и да изпрати някого за останалото. За известно време щеше да отседне у Бет. Тя й го бе предлагала неведнъж. Имаше стара паянтова къща, но пък с много стаи и след смъртта на съпруга й единствена компания й бяха две котки, за които Бет се кълнеше, че са по-щури и от нея. Ако трябваше, Лу Ан щеше да води Лиса в класната стая със себе си, но щеше да получи гимназиална диплома и после може би да постъпи в общинския колеж. Щом Джони Джарвис бе успял, и на нея щеше да се удаде. А мистър Джаксън да си търси друг, който „с радост“ щеше да заеме мястото й. Всички тези отговори на житейските дилеми я връхлетяха тъй бързо, че се уплаши главата й да не гръмне от внезапното облекчение. Майка й все пак й бе проговорила, може би по заобиколен начин, но вълшебството бе подействало.

— Никога не забравяй скъпите покойници, Лиса — прошепна тя на момиченцето. — Човек не знае кога ще му потрябва помощта им.

Щом приближи караваната, Лу Ан забави ход. Предния ден Дуейн разполагаше с куп пари. Кой знае колко му бяха останали. Имаше ли няколко долара в джоба, бързаше да почерпи всички в кръчмата. А с тая пачка под дюшека бог знае докъде беше стигнал. Нямаше представа как я е получил. Още една причина да го напусне час по-скоро.

Когато свърна при завоя, от близкото дърво излетя ято косове и я подплаши. Погледна ги ядосано за миг и продължи да върви. Но щом караваната се показа пред очите й, тя рязко спря. Отпред бе паркирана кола. Голяма, с подвижен покрив, лъскавочерна, с бели гуми, а на капака имаше хромиран орнамент, който от разстояние напомняше жена в неприличен акт. Дуейн караше очукан пикап, който му бе вдигнат за неправилно паркиране, доколкото Лу Ан знаеше. Никой от приятелчетата му не караше такава натруфена кола. Какво ставаше, дявол да го вземе? Нима Дуейн напълно бе превъртял, та да купи тоя хамбар? Прокрадна се до автомобила и взе да го разглежда, като държеше под око и караваната. Седалките бяха от бяла кожа с виненочервени ленти. Вътре колата бе безупречно чиста. Излъсканият до блясък часовник на таблото ослепяваше очите, когато върху него попаднеше слънчев лъч. По седалките нямаше нищо, което да й подскаже кой е собственикът. Ключовете висяха на стартера с верижка, към която бе прикрепена миниатюрна бирена кутия. Помежду таблото и предната седалка в специално гнездо лежеше телефон. А може би наистина това чудо принадлежеше на Дуейн. Но тогава значи бе похарчил всички ония пари.

Тя бързо се изкачи по стълбите и се ослуша. Като не чу нищо, реши да влезе. Последния път го бе ступала добре и пак можеше да го направи.

— Дуейн? — Тя блъсна силно вратата зад гърба си. — Дуейн, какво си направил, по дяволите? Твое ли е това нещо отвън? — Все още никакъв отговор. Остави възбудената Лиса в коридора и продължи напред. — Дуейн, тук ли си? Хайде, отговори, ако обичаш. Нямам време за игрички.

Влезе в спалнята, но там го нямаше. Очите й се спряха на стенния часовник. Отне й само миг да го напъха в чантата си. Нямаше намерение да го оставя на Дуейн. Излезе от спалнята и се спря за малко до дъщеря си, за да я успокои, като остави чантата си на пода до нея.

Най-после откри Дуейн, проснат на продъненото канапе. Телевизорът бе включен, но без звук. На масичката имаше мазна картонена кутия от пилешки крилца, празна тенекийка от бира и разсипани пържени картофи с разлят около тях кетчуп. Не беше ясно дали това е закуската му, или са остатъци от снощната вечеря.

— Хей, Дуейн, не ме ли чу?

Видя го много бавно да обръща глава към нея. Тя се намръщи. Още беше пиян.

— Дуейн, кога ще се вразумиш? — Пристъпи напред. — Трябва да поговорим. Едва ли ще ти хареса, но за съжаление нямаш избор, защото…

Повече не можа да продължи, тъй като едра длан запуши устата й и пресече писъка й. Дебела ръка я хвана здраво през кръста и я лиши от възможност да мърда. Ужасените й очи обходиха стаята и тя чак сега забеляза, че цялата риза на Дуейн е аленочервена отпред. Докато го гледаше втрещена, той се изтърколи от канапето на пода и повече не помръдна.

Ръката се премести към гърлото й и така рязко изви брадичката й нагоре, че тя се уплаши да не й прекърши врата. Дъхът й секна, като видя другата ръка с нож в нея да се насочва към шията й.

— Жалко, госпожо. Ме уцели момента и мястото.

Лу Ан не разпозна гласа. Дъхът му вонеше на бира и пилешки крилца. Гадната миризма я задушаваше колкото и грубата му длан върху устата й. И все пак той бе допуснал грешката да остави ръцете й свободни. Вероятно предполагаше, че ще е парализирана от страх. Нищо подобно. Стъпалото й го ритна право в коляното и в същия момент лакътят й се заби дълбоко в отпуснатия му корем точно под диафрагмата.

От силата на удара й ръката му отскочи и ножът поряза брадичката й. Тя усети вкуса на кръв. Мъжът рухна на пода, като кашляше задавено и плюеше. Ловджийският нож падна на килима до него. Лу Ан се втурна по посока на външната врата, ала той успя да докопа крака й и тя се изтърколи на земята до него. Макар да бе превит одве, стискаше глезена й с железни пръсти и я теглеше назад към себе си. Чак сега успя да го види, преобръщайки се по гръб и ритайки го с все сила: загорял здравеняк с гъсти вежди, мокра от пот черна коса и дебели устни, извити в болезнена гримаса. Не виждаше очите му, защото бяха притворени, докато напрягаше мускулите на тялото си да избегне ритниците й. Лу Ан за миг го огледа. Беше два пъти по-едър от нея. По хватката около крака си можеше да прецени, че не би го надвила със сила. Ала нямаше никакво намерение да остави Лиса сама срещу него, поне не без борба.

Вместо да продължи да се съпротивлява, тя се хвърли към него и закрещя с все сила. Викът и скокът й го стъписаха и загубил равновесие, той пусна крака й. Сега вече виждаше очите му: бяха кафяви с оттенъка на стара монета от пет цента. След секунда отново бяха плътно стиснати, защо то тя заби двата си показалеца в тях. С нов крясък мъжът залитна назад към стената, но веднага отскочи и слепешката се стовари върху нея. Здраво вкопчени един в друг, те се свлякоха на канапето. Докато падаше, Лу Ан напипа някакъв предмет. Не можеше да види какво е хванала, но бе здраво и твърдо, а това й стигаше. Запрати го с все сила към главата му и в следващия миг падна на пода, като едва успя да се изтърколи настрани от трупа на Дуейн.

При съприкосновението с якия череп на мъжа телефонът се разби на парчета. Онзи рухна по очи на пода, явно в безсъзнание. Черната му коса бързо се сплъсти от кръвта, рукнала от раната на главата. За миг Лу Ан остана легнала на пода, после се надигна. Ръката й бе изтръпнала от удара по масичката. От падането задните й части бяха натъртени, а главата й пулсираше от сблъсъка със стената.

— По дяволите! — изруга, като с мъка се опитваше да се изправи на крака и да запази равновесие. Каза си, че миг по-скоро трябва да се махне оттук. Да грабне Лиса и да хукне с все сила, докато издържат краката и дробовете й. Зрението й се замъгли и почувства как очите й се завъртат в орбитите.

— О, господи — простена в предчувствие на онова, което щеше да я сполети. Устните й се разтвориха и тя падна на пода в безсъзнание.