Дейвид Балдачи
Лотарията (58) — Моята библиотека

58

Дъждът най-накрая поспря. Лу Ан бе закачила някакво одеяло върху разбития прозорец. Ригс бе пуснал отоплението и вътре беше доста приятно. Останките от последното ядене бяха на умивалника. Ригс погледна петната на пода в хола. Бяха от неговата кръв. Чарли и Ригс бяха свалили матраците от спалнята горе и ги бяха сложили на земята. Единодушно бяха решили, че къщичката, където преди това бе отседнал Донован, е най-подходящото място да прекарат нощта. Чарли и Ригс бяха спорили в продължение на часове с Лу Ан, за да я накарат да промени намеренията си. Накрая тя им разреши да се обадят на ФБР сутринта, преди да позвъни на Джаксън. Може би от Бюрото щяха да успеят да проследят откъде се обаждаше той. Мъжете бяха толкова доволни, че се съгласиха да я оставят първа на пост. Ригс щеше да я смени след два часа.

Изтощени, и двамата захъркаха след минути. Лу Ан стоеше с гръб към прозореца и ги наблюдаваше. Измина доста време. Тя погледна часовника си, беше след полунощ. Провери дали пистолетът й е зареден, после коленичи до Чарли и леко го целуна по бузата. Той се размърда, но не се събуди. Лу Ан се доближи до Ригс и се загледа в равномерното движение на гърдите му. Отмахвайки кичур коса от челото му, се запита дали някога ще ги види отново и двамата. Откровено казано, шансовете не бяха много големи. Тя целуна Ригс по устните и се надигна. Облегна се за миг на стената и пое дълбоко дъх. Трябваше да бъде много силна, за да се справи с всичко, което я заплашваше.

Лу Ан се прехвърли тихо през прозореца и нахлупи качулката си, за да се предпази от дъжда. Колата щеше да вдигне много шум, затова тя отиде до бараката и отвори вратата. Джой беше още вътре. Лу Ан беше забравила да каже на някого да дойде за кобилата. Добре, че в бараката беше сухо и топло, а и имаше още сено и вода. Бързо оседла Джой и скочи на седлото. Двете потънаха безшумно в гората.

Когато стигна до границите на собствения си имот, тя скочи на земята и отведе кобилата в конюшнята. Поколеба се за миг, после свали бинокъла от стената, промъкна се през гъстия храсталак и се установи за наблюдение точно на мястото, където преди това бе застанал Ригс. Заоглежда пространството зад къщата и отскочи рязко, когато в бинокъла й се отразиха фаровете на някаква кола, която спря до гаража. От нея излезе непознат мъж и тръгна бавно, сякаш патрулирайки важен обект. На светлините на задните фарове Лу Ан забеляза емблемата на ФБР на якето му. После непознатият се качи в колата и потегли.

Лу Ан хукна през моравата към къщата. Успя да стигне навреме, за да види как колата тръгва надолу по алеята на имението към шосето, по което бе избягала от Донован. Целият този кошмар бе започнал именно тогава. Значи агенти от ФБР пазеха подстъпите към дома й. Тя изведнъж си спомни, че Ригс бе споменал нещо подобно по време на разговора си с Мастърс. С удоволствие би се възползвала от квалифицираната помощ на агентите, но те неминуемо щяха да я арестуват на място. Пък и не страхът от ареста я възпираше. Тя просто не желаеше да въвлича другиго в своите проблеми. Никой нямаше да бъде намушкан или убит заради нея. Джаксън искаше нея, и само нея. Лу Ан знаеше, че той очаква тя да пропълзи смирено при него и да понесе наказанието си в замяна на освобождаването на дъщеря й. Е, в този случай щеше да получи повече, отколкото очакваше. Много повече. Тя и Лиса щяха да оцелеят. Той не.

Докато се промъкваше внимателно към задната част на къщата, забеляза, че колата на Сали Бийчам е паркирана отпред. Това я изненада, но нямаше време да проверява. Тя се доближи безшумно до задната врата.

Звукът, който бе чула в слушалката по време на телефонния си разговор с Джаксън, я бе довел тук. Абсолютно уникалният звън на стария часовник, единственото наследство от майка й, същият, с който Лу Ан упорито не желаеше да се раздели. Сега той се бе оказал най-безценната вещ, която притежаваше, защото именно неговия звън бе чула по телефона.

Джаксън беше в къщата й, беше се обадил от дома й. И Лу Ан бе напълно убедена, че и Лиса е вътре. Не можеше да не се възхити на дързостта му. Да дойде тук, когато агентите от ФБР бяха отпред. Само след няколко минути тя щеше да се изправи пред най-зловещия си кошмар.

Лу Ан надникна през матираното стъкло, напрягайки очи да види дали алармата е включена, и въздъхна с облекчение. Лампичката светеше успокояващо зелено. Тя, естествено, знаеше кода, но при набирането му се чуваше пиукане, което би провалило всичко.

Пъхна ключа в ключалката и бавно отвори вратата. Спря на прага с пистолет в ръка и наостри уши. Нищо. Беше късно след полунощ и тишината не я изненада. Въпреки това нещо я притесняваше.

Би трябвало да се чувства по-добре в собствения си дом, но не беше така. Най-малкото можеше да се подведе. Можеше да престане да бъде нащрек и да се отпусне в познатата обстановка, в резултат на което тя и Лиса едва ли щяха да дочакат утрото.

Лу Ан продължи по коридора и изведнъж замръзна. Чу ясно гласове. Няколко души, напълно непознати. Последва музика и тя облекчено въздъхна. Някой просто гледаше телевизия. Под една врата в дъното се процеждаше светлина. Лу Ан се запромъква безшумно напред и спря точно преди сянката й да премине през почти невидимия процеп между стената и вратата. Наостри уши, после леко бутна вратата с лявата си ръка. В дясната държеше пистолета и именно него насочи в отварящата се тъмнина. Вратата тихо се плъзна наляво и Лу Ан надникна вътре. Стаята беше тъмна, единствената светлина идваше от телевизора. Лу Ан се вцепени отново. Точно пред себе си видя черна, късо подстригана коса. Сали Бийчам беше в спалнята си и гледаше телевизия. Гледаше ли наистина? Седеше толкова неподвижно, че Лу Ан не можеше да каже дали е жива, или не.

За миг се върна десет години назад и се спомни как бе влязла в караваната, бе видяла Дуейн на канапето и се бе приближила до него. После той се бе обърнал към нея с посивяло лице и изтичаща на тласъци от гърдите му кръв. Бе паднал на пода и бе умрял. А нечия ръка бе притиснала устата й изотзад.

Тя се завъртя светкавично, но зад нея нямаше никой. Въпреки това рязкото движение бе предизвикало някакъв шум и когато отново погледна напред, се взря право в изпълнените с ужас очи на Сали Бийчам. Но тя бързо разпозна Лу Ан и въздъхна с облекчение, притискайки ръка към гърдите си. Преди да може да каже нещо, Лу Ан я спря, слагайки предупредително пръст на устните си.

— Шшт. Тук има някой. — Сали я погледна объркано. — Видя ли някого? — Сали поклати глава и посочи към себе си. Мъртвешки бледото й лице бе набръчкано от безпокойство.

И тогава Лу Ан разбра.

Сали Бийчам никога не паркираше пред голямата къща. Тя винаги оставяше колата си в гаража, откъдето се влизаше директно в кухнята. Лу Ан стисна по-здраво пистолета и отново се взря в лицето пред себе си. Не можеше да бъде напълно сигурна в тая тъмнина, но нямаше намерение да поема никакви рискове.

— Слушай, Сали. Искам да отидеш в килера и аз ще те заключа там. Просто за да си в безопасност.

Очите на жената пробягаха по лицето на Лу Ан. Едната ръка на Сали се плъзна назад към гърба. Лу Ан вдигна пистолета и се прицели.

— И ще го направим веднага или ще те застрелям на място. Извади пистолета, с дръжката напред.

Оръжието се появи, Лу Ан посочи с пръст пода и пистолетът падна с трясък. Когато тръгнаха към кухнята, Лу Ан протегна ръка към човека пред себе си и дръпна перуката. Мъжът имаше къса тъмна коса. Той потрепна, но тя заби дулото на пистолета в ухото му.

— Продължавай, мистър Джаксън! Или може би трябваше да кажа мистър Крейн? — Тя не хранеше никакви илюзии относно истинската съдба на Сали Бийчам, но сега нямаше как да мисли за това. Надяваше се, че по-късно ще има време да потъгува за нея.

Щом стигнаха кухнята, Лу Ан го блъсна в килера и го заключи. Масивната дъбова врата беше дебела седем-осем сантиметра, със здраво резе отвън. Щеше да го задържи вътре, поне за малко. Не й трябваше много време.

Тя хукна по коридора и нагоре по стълбите и заотваря вратите на стаите една по една. Почти беше сигурна, че Лиса е в спалнята на майка си, но нямаше право да рискува. Очите й бързо привикнаха в тъмнината, но досега не беше открила нищо. Оставаше само една стая — нейната спалня. Лу Ан напрегна слух. Искаше само да чуе дишането или хленченето на Лиса, за да знае, че е добре. Не можеше да извика, беше прекалено опасно. Спомни си, че Джаксън вече има някакъв спътник. Къде беше тоя човек сега? Тя пое дълбоко дъх и отвори вратата.

 

 

Ярка светкавица озари небето, последвана от оглушителна гръмотевица. Одеялото от прозореца отлетя нанякъде и дъждът нахлу вътре. Ригс се събуди стреснато, седна и се заоглежда объркано. Видя зеещия прозорец и спящия Чарли. После изведнъж осъзна какво е станало.

— Лу Ан? Лу Ан? — Виковете му събудиха Чарли.

— Какво има, по дяволите?

Само след минута вече бяха претърсили малката къща.

— Няма я! — изкрещя Ригс.

Двамата хукнаха навън. Колата беше там. Ригс се огледа объркано.

— Лу Ан! — опита се да надвика рева на бурята Чарли.

Ригс видя, че бараката е отворена и се досети какво е станало. В калта отпред ясно се очертаваха отпечатъци от конски копита. Той ги проследи до гората. Чарли тичаше до него.

— Джой беше в бараката — каза Ригс. — Явно е отишла в голямата къща.

— Защо?

Ригс се замисли.

— Я ми кажи, не се ли изненада, когато тя най-накрая се съгласи да се обадим на ФБР?

— Да — кимна Чарли, — но бях прекалено уморен, за да разсъждавам повече. А и почувствах такова облекчение.

— Защо ли е отишла в къщата? — повтори въпроса на Чарли Ригс. — ФБР охраняват имението. Какво ли я е накарало да поеме тоя риск?

Чарли побледня и леко залитна.

— Какво има, Чарли?

— Лу Ан веднъж ми каза нещо, което бе научила от Джаксън. Едно от неговите правила в живота.

— И какво е то?

— Ако искаш да скриеш нещо, сложи го пред очите на всички. Така никой няма да го види.

Сега беше ред на Ригс да побледнее. Истината го удари право в лицето.

— Лиса е в къщата.

— Както и Джаксън.

Двамата хукнаха към колата. Докато се носеха по шосето, Ригс грабна телефона, набра номера на полицията, после на местния отдел на ФБР. С изненада чу отсреща гласа на Мастърс.

— Здрасти, Джордж. Крейн е в Уикънс Хънт. Вземи всички хора, с които разполагаш. — Ригс чу как отсреща изпускат слушалката, чу и тропота на тичащи крака. Той затвори и натисна педала на газта докрай.

 

 

Лу Ан се втурна в стаята. Точно в средата имаше стол, а на него се бе отпуснала изтощената Лиса. После Лу Ан чу тиктакането на часовника, този прекрасен, вълшебен часовник. Тя затвори вратата, хвърли се към дъщеря си и я притисна към себе си. Лицето на момиченцето засия в усмивка, когато видя майка си.

Примка от дебело въже стисна врата на Лу Ан. Полузадушена, тя изпусна пистолета на пода. Лиса се опита да изкрещи, макар че около устата й все още беше залепена дебела лента, и зарита с крака, за да събори стола и да достигне до майка си. Трябваше да й помогне, преди този мъж да я убие.

Джаксън бе вече точно зад Лу Ан. Бе наблюдавал от тъмнината до гардероба как Лу Ан се спуска към Лиса, без да забелязва присъствието му. После бе хвърлил примката на врата й и бе започнал да я затяга. Лицето на Лу Ан посиня, тя усети, че губи съзнание. Опита се да удари нападателя си, но не успя. Размаха юмруци и почувства как силите й я напускат. Помъчи се да го ритне, но той бе прекалено бърз и тя не успя да го улучи. Дори не можа да пъхне пръсти под примката, толкова дълбоко се бе впила.

— Тик-так, Лу Ан — прошепна в ухото й той. — Тик-так, тик-так. Хубавият стар часовник. Привлече те като магнит и те доведе при мен. Бях долепил слушалката до него, нямаше начин да не го чуеш. Казах ти, че знам всичко за хората, с които правя бизнес. Посетих караваната ти в добрия стар Рикърсвил. Чух часовника още тогава. После го видях на стената в спалнята ти. Малката евтина семейна реликва. — Той се изсмя. — Съжалявам, че не видях лицето ти, когато реши, че си ме надхитрила, Лу Ан. Беше ли много щастлива, а?

Джаксън усети, че тя се отпуска все повече в ръцете му и усмивката му стана още по-широка.

— Хайде, хайде, не забравяй дъщеря си. — Той запали лампата и я обърна така, че да вижда лицето на Лиса. — Тя ще те гледа как умираш, Лу Ан. После ще дойде и нейният ред. Заради теб загубих член на семейството си, когото много обичах. Как се чувстваш сега, като знаеш, че ти ще си причината за смъртта й? — Той стисна примката по-здраво. — Умри, Лу Ан. Просто се отпусни. Затвори очи и престани да дишаш. Направи го. Толкова е лесно. Направи го заради мен. Знаеш, че искаш — просъска той.

Очите на Лу Ан почти бяха изскочили от орбитите, в дробовете й нямаше въздух. Все едно беше под вода; би дала всичко на света само за една глътка въздух.

С ъгълчето на кръвясалото си око виждаше как Лиса пищи без глас и протяга към нея вързаните си ръце през пропастта, която след секунди можеше да се окаже вечна. И в този миг от дълбини, за които Лу Ан не подозираше, в нея се надигна такава мощ, че тя едва не загуби съзнание. С пронизителен писък се изправи, наведе се напред и повдигна с гърба си изненадания Джаксън. Краката му заритаха във въздуха, тя ги обгърна с ръце и с невероятна сила се заби гърбом в гардероба. Острият дървен ръб го удари в гръбнака и той изкрещя от болка, но не изпусна примката. Лу Ан протегна ръка и заби нокти в прясната рана на ръката му, получена при сблъсъка в къщичката. Той отново изкрещя и този път изпусна въжето. Усещайки, че примката около врата й отслабва, Лу Ан извъртя тялото си напред и Джаксън изхвърча през рамената й и се заби в огледалото на отсрещната стена.

Лу Ан се залюля като пияна в средата на стаята и задиша дълбоко. После вдигна ръце към врата си и свали примката, приковала очи във врага си.

Джаксън се мъчеше да се изправи. Твърде късно. С дрезгав вик Лу Ан се хвърли върху него и го просна на пода. Краката й обвиха неговите в стоманен захват. Ръцете й се впиха в гърлото му и този път неговото лице започна да посинява. Пръстите, душащи го сега, бяха десет пъти по-силни от онези, стиснали го в къщичката на пазача. Той се взря в налетите й с кръв очи, със спукани от пристягането на примката капиляри, и осъзна, че не би могъл да се освободи от смъртоносната й хватка. Пръстите му задращиха по пода. Животът изтичаше от него. През очите му пробягаха някакви видения, но нямаше сила да направи нещо. Тялото му започна да се отпуска. Очите му изхвръкнаха от орбитите, вратът му всеки миг можеше да се счупи под непрекъснато увеличаващия се натиск. Пръстите му най-накрая докоснаха парче стъкло от счупеното огледало. Той го сграбчи и замахна нагоре, забивайки го в ръката й над лакътя. Никакъв ефект. Той я удари отново. Тя отдавна бе престанала да усеща болка. Просто знаеше, че не може да го пусне.

С последната останала сила Джаксън заби пръсти в раната. Ръцете й за миг сякаш се парализираха и отслабиха хватката си. Джаксън я отблъсна от себе си и скочи на крака, поемайки си дълбоко дъх.

Лу Ан видя с ужас как той грабва стола на Лиса и го повлича през стаята към прозореца. Тя скочи и се хвърли към тях. Знаеше точно какво иска да направи, но просто нямаше да му позволи. Джаксън вече вдигаше стола с Лиса на него, когато Лу Ан скочи и обви с ръце краката на дъщеря си. Столът счупи прозореца, който беше на около десет метра височина над тухлената веранда под него, и Лу Ан и Лиса паднаха на пода сред порой от стъкла.

Джаксън се опита да грабне пистолета й, но Лу Ан се оказа по-бърза. Светкавичният ритник в слабините го преви на две и той простена. Тя скочи и заби яростно юмрук в челюстта му. Джаксън се строполи на пода.

В далечината се чуха полицейски сирени. Джаксън изруга, надигна се и притискайки слабините си с ръка, хукна навън, като не забрави да тръшне и заключи вратата.

Лу Ан не го последва. Плачейки от облекчение, тя развърза Лиса и отлепи лентата от устата й. Майка и дъщеря се прегърнаха. Лу Ан зарови лице в косите на малката, вдишвайки с наслада детския аромат. После стана, доближи се до прозореца и стреля два пъти във въздуха.

 

 

Ригс, Чарли и агентите спореха оживено в началото на алеята, когато чуха изстрелите. Ригс натисна газта и полетя напред. Агентите хукнаха към своята кола.

 

 

Джаксън тичаше по коридора, но пред стаята на Сали Бийчам спря и надникна вътре. Беше празна. Той забеляза пистолета на пода и го взе. После чу някакво блъскане. Бързо отиде до кухнята и отключи вратата на килера. Роджър Крейн едва не падна отгоре му. Трепереше от глава до пети.

— Слава богу, Питър. Тя имаше оръжие. Вкара ме тук. Аз… направих точно каквото ми каза.

— Благодаря ти, Роджър. — Той вдигна пистолета. — Предай много поздрави на Алиша. — Джаксън застреля брат си от упор. След миг вече бягаше през моравата към гората.

 

 

Докато излизаха от колата, Ригс забеляза тичащия Джаксън и се спусна след него. Въпреки престоя в болницата Чарли беше само на метри след него. Агентите пък се насочиха право към къщата.

Лу Ан ги посрещна на стълбите.

— Къде са Матю и Чарли?

Те се спогледаха, после единият изведнъж се сети:

— Видях някой да тича към гората — извика той.

Току-що бяха излезли на моравата отпред, когато чуха шума на хеликоптера, който след секунди кацна пред тях. Надписът ФБР се четеше съвсем ясно. Лу Ан и Лиса дотичаха първи до него. Едновременно пристигнаха и няколко полицейски коли и спряха до фонтана. От тях се изсипа група полицаи.

Джордж Мастърс скочи от хеликоптера, следван от екип федерални агенти.

— Вие ли сте Лу Ан Тайлър? — погледна я той. Тя кимна. — А това дъщеря ви ли е?

— Да — отвърна Лу Ан.

— Слава богу — въздъхна той облекчено и протегна ръка. — Джордж Мастърс, ФБР. Пристигнах да разпитам Чарли Томас. Но когато отидох в болницата, той вече беше изчезнал.

— Трябва да намерим Джаксън. Искам да кажа, Питър Крейн. Той се скри в гората — прекъсна го Лу Ан. — Матю и Чарли хукнаха след него. Но искам Лиса да е в безопасност. Не мога да я оставя, ако не съм напълно сигурна.

Мастърс погледна майката и дъщерята, които си приличаха като две капки вода. После обърна глава към хеликоптера.

— Ще я отведем в офиса на ФБР в Шарлътсвил. Ще я сложа в средата на стая, пълна с половин дузина тежковъоръжени агенти. Така съгласна ли сте? — поусмихна се той.

— Да. — Лицето й изразяваше искрена благодарност. — Добре, че ме разбрахте.

— И аз имам деца, Лу Ан.

Докато Мастърс даваше инструкции на пилота, Лу Ан прегърна Лиса, целуна я и хукна към гората, следвана от групата федерални агенти и полицаи. Тъй като тя тичаше много бързо, а и познаваше терена отлично, те скоро изостанаха значително.

 

 

Ригс чуваше бягащите стъпки пред себе си. Чарли бе доста по-назад, но Ригс още долавяше тежкото му дишане. В гората беше почти тъмно, а дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Ригс примигна няколко пъти, за да вижда по-добре, извади пистолета и дръпна предпазителя. След това спря рязко — звукът от бягащи нозе бе изчезнал. Той приклекна и се заоглежда, описвайки кръг с пистолета. Чу шума зад себе си миг по-късно от необходимото. Някой го ритна жестоко в гърба и той полетя напред. Заби лице в мократа земя и с все сила блъсна ръката си в голямо дърво. Пистолетът изхвърча настрани. Раната му започна да кърви отново. Когато се обърна по гръб, видя връхлитащата отгоре му фигура, готова да нанесе съкрушителния удар. Изведнъж отнякъде се появи Чарли и се хвърли странично върху Джаксън. Двамата полетяха към земята.

Вбесеният Чарли заби юмрук в корема на Джаксън и се приготви да нанесе последен удар в челюстта му. Бърз и хлъзгав като змиорка, Джаксън впи пръсти право в раната на Чарли. Възрастният мъж изкрещя от болка и се преви на две. После, имитирайки движението на удрящия цимбали музикант, Джаксън плесна с длани Чарли по ушите, причинявайки рязко и болезнено нахлуване на въздух в ушните канали. Замаян от удара, Чарли падна на земята и изстена.

— Трябваше да ти прережа гърлото още в мотела — изплю се отгоре му Джаксън и тъкмо се готвеше да разбие главата му с ритник, когато чу вика на Ригс.

— Махни се от него, преди да съм ти пръснал мозъка!

Джаксън вдигна очи. Дулото на пистолета беше насочено право към гърдите му. Джаксън направи крачка назад.

— Е, най-накрая се срещнахме. Престъпникът Ригс. Искаш ли да обсъдим някои финансови възможности, които биха те направили много богат? — заговори Джаксън. Гласът му беше слаб и прегракнал от схватката с Лу Ан. Дланта му беше разкъсана, лицето му кървеше от ударите на Чарли.

— Не съм престъпник, глупако. Бях таен агент от ФБР и дадох показания в съда против един наркокартел. Затова попаднах в Програмата за защита на свидетелите.

— Бивш таен агент? — Джаксън се приближи до Ригс. — Тогава съм сигурен, че поне няма да ме застреляш най-хладнокръвно. — Той вдигна заплашително ръка. — Искам да ти е ясно, че ако аз се проваля, с мен потъва и Лу Ан. Ще кажа на бившите ти шефове, че тя ми е съучастничка във всичко, дори че ми е помогнала да го планирам. Така ще я подредя, че ще е доволна, ако се отърве с доживотен затвор. Адвокатите ми ще се погрижат за това. Но ти не се притеснявай, чувам, че в някои затвори разрешават съпружески посещения.

— Ти ще изгниеш в затвора.

— Едва ли. Мога само да си представям каква сделка ще сключа с Бюрото. Струва ми се, че твоите шефове ще са съгласни на всичко, само и само да не се разчуе истината. И когато тая история приключи, ние с теб ще се срещнем отново. Всъщност вече очаквам тази среща.

Подигравателният тон на Джаксън проникваше през всяка фибра от тялото на Ригс. Още по-вбесяващо беше, че нещата наистина биха могли да се развият и по този начин. Няма да го позволя, промърмори под носа си Ригс.

— Тук грешиш — заяви той високо.

— Къде?

— Че не мога да те застрелям най-хладнокръвно. — Ригс натисна спусъка. Но изстрел не последва и Ригс усети как изстива от ужас. От удара в дървото пистолетът бе засякъл. Той натисна спусъка отново, резултатът беше също толкова отчайващ.

Джаксън моментално измъкна своя пистолет и го насочи към Ригс. Мат пусна безполезното оръжие и направи няколко крачки назад, но спря, защото кракът му вече не опираше в земя. Той се обърна и видя дълбока пропаст. Някъде долу проблясваше бързо движеща се вода. Джаксън се усмихна и стреля.

Куршумът удари точно пред краката на Ригс и той отстъпи половин крачка, залюлявайки се на ръба.

— Я да видим как ще плуваш без ръце. — Куршумът прониза здравата ръка на Ригс. Той изохка от болка и се преви на две, опитвайки се да запази равновесие. После вдигна очи и видя пред себе си ухиленото лице на Джаксън. — Или посрещни куршума като мъж, или скачай. Но решавай бързо, нямам много време.

Ригс разполагаше само с един миг. Докато се навеждаше напред, простреляната му ръка се плъзна нагоре към превръзката — напълно естествено движение при тези обстоятелства. Врагът бе подценил изобретателността му. Джаксън не беше единственият, който живееше благодарение на съобразителността си и се беше измъквал от какви ли не ситуации с помощта на ума си. Сега Ригс щеше да направи нещо, което бе спасило живота му при една акция срещу банда наркотрафиканти. Е, тоя път нямаше да спаси живота му, но щеше да спаси живота на други хора, включително и на жената, която обичаше.

Той погледна от упор Джаксън. Яростта притъпяваше болката. Ръката му стисна дръжката на малкия пистолет, който обикновено носеше на глезена. Сега беше прикрепен под бинта. Дулото сочеше право в Джаксън, който беше само на няколко стъпки разстояние. Трябваше да го убие още с първия изстрел.

— Ригс! — изкрещя Чарли.

— Ти си следващият, чичо Чарли — заяви Джаксън, без да сваля очи от Ригс.

Мат Ригс никога нямаше да забрави изражението на това лице, когато куршумът се заби право в челото, преминавайки през слоевете пудра и изкуствени уплътнения и пръскайки мозъка след частица от секундата. Ригс продължи да натиска спусъка. Нямаше част от тялото на Джаксън, която да не е поразена: главата, гърдите, ръцете, краката. След дванайсет изстрела ударникът изщрака на празно. През цялото време изражението на Джаксън продължаваше да излъчва пълно недоумение. Кръвта се смеси с фалшивата коса и кожа, кремовете и пудрата започнаха да се стичат на алени вадички. Ефектът бе изумителен и страшен — този човек сякаш се разпадаше. Джаксън се свлече на колене, после падна по очи и не помръдна повече. Беше дал последното си представление.

В същия миг Ригс полетя назад. Откатът от пистолета беше нарушил напълно равновесието му и краката му не можаха да се задържат върху хлъзгавата червена глина. Докато падаше, на лицето му се изписа мрачно задоволство. Пропастта се приближаваше светкавично. Две безпомощни ръце, изтичаща от раните му кръв, дълбока и бърза ледена вода, нищо, за което да се хване. Всичко бе свършило.

Чу как Чарли изкрещява името му още веднъж, после спря да усеща каквото и да било. Не чувстваше болка, само успокоение. Тялото му се заби под ъгъл във водата.

Чарли се добра до ръба и тъкмо се канеше да скочи, когато нечие тяло се стрелна покрай него и полетя надолу.

Лу Ан се гмурна почти професионално и след секунда беше на повърхността, оглеждайки се трескаво. Водата я влачеше надолу.

Чарли се беше свлякъл по склона и сега си пробиваше път пред гъстите храсталаци покрай брега. Гласовете на полицаите и агентите от ФБР се чуваха все по-близо, но едва ли щяха да стигнат навреме, за да помогнат.

— Матю! — изкрещя Лу Ан. Никакъв отговор.

Тя се гмурна отново, претърсвайки методично от бряг до бряг. След двайсет секунди се показа на повърхността, за да си поеме въздух.

— Лу Ан! — извика й Чарли.

Тя не му обърна внимание, напълни дробовете си с въздух и се потопи пак. Чарли спря и се опита да си представи къде би могла да изплува. Не, нямаше да загуби и двамата.

Когато Лу Ан се показа, този път не беше сама. Беше стиснала Ригс здраво през гърдите. Течението ги носеше надолу. Той пое въздух, задави се и се опита да изплюе изгълтаната вода. Тя се помъчи да плува към брега, напряко на течението, но не успя. Замръзваше от студ. След минута хипотермията щеше да я скове. Ригс беше много тежък и тя усети как силите я напускат. Кръстоса крака около кръста му, така че само лицето му да е над водата, и продължи да натиска стомаха му, за да се прочистят дробовете му.

Лу Ан се огледа отчаяно, търсейки начин за спасение. Погледът й се спря на паднало дърво и което беше по-важно, на дебел клон, провиснал над водата. Можеше и да успеят. Преценявайки разстоянието и височината, тя напрегна цялото си тяло, замахна и се улови с две ръце за клона. После се опита да се изтегли нагоре. Вече бяха почти над водата. Помъчи се да се изтегли още по-нагоре, но не успя — Ригс беше прекалено тежък. Лу Ан наведе глава и видя, че той я гледа. Дишайки на пресекулки, Ригс се опита да се освободи от краката й.

— Матю, недей! Моля те! — изкрещя ужасено тя.

— Няма да умрем и двамата, Лу Ан — прошепнаха бавно посинелите му устни. Той я блъсна отново и сега тя се бореше с него и с течението, и със сковаващата умора в тялото си, и с всепроникващия студ. Устните й трепереха от ярост и безпомощност. Погледна надолу и видя как той се мъчи отчаяно да я освободи от тежестта си. Можеше да се пусне и да падне заедно с него, но какво щеше да стане с Лиса? Трябваше да направи избора си за секунди, но това всъщност вече не се налагаше. За първи път в живота й силите я напуснаха и тя полетя надолу.

Мощна ръка обгърна тялото й и след миг тя и Ригс бяха извън водата. Лу Ан отметна глава и видя лицето му.

Яхнал дънера и ръмжащ от болката в ранената си ръка, Чарли най-накрая ги издърпа на разкаляния бряг. Водата беше вече далеч. Краката на Лу Ан още бяха стиснали в желязна хватка Ригс. Тя лежеше с глава на гърдите на Чарли, който дишаше тежко. Лу Ан плъзна дясната си ръка към Ригс, който я притисна към бузата си. С лявата си длан тя стисна рамото на Чарли, а той похлупи вледенените й пръсти със своите. Никой не промълви нито дума.