Дейвид Балдачи
Лотарията (57) — Моята библиотека

57

Университетската болница във Вирджиния беше както учебна база на Медицинския факултет, така и здравно заведение, радващо се на отлична репутация сред обществеността. Травматологията беше на партера. Лу Ан хукна по коридора. Ригс щеше да паркира и да я последва. Мина й през ума, че това е първото й посещение в болница, и тя много бързо реши, че не й допада особено нито миризмата, нито атмосферата. Може би защото причината да дойде беше Чар ли.

Той беше в самостоятелна стая. Пред вратата стоеше полицай. Лу Ан профуча покрай него и понечи да влезе.

— Забранено е за посетители — заяви полицаят и й препречи пътя с масивната си ръка. Беше висок и як, на около трийсет години. Лу Ан се завъртя, готова за бой, но изведнъж отнякъде се появи Ригс.

— Здрасти, Били.

— Здравей, Мат. Как си? — поотпусна се полицаят.

— Не особено добре. За съжаление май няма да играем скоро баскетбол.

— Как стана? — Били погледна бинтованата ръка на Мат.

— Дълга история. Мъжът вътре й е чичо. — Ригс кимна към Лу Ан.

— Извинете ме. — Били явно се притесни. — Наистина не знаех. Казаха ми да не допускам посетители, но не знам дали имаха предвид и роднини. Нищо, влезте.

Лу Ан отвори вратата, следвана от Ригс, и се взря в проснатия на леглото Чарли. Той вдигна очи и по лицето му се разля широка усмивка. Беше блед, но погледът му шареше пъргаво наоколо.

— Е, това се казва приятна гледка! — възкликна той.

— Слава богу, че си добре. — Лу Ан стисна голямата му длан с двете си ръце.

Чарли тъкмо се канеше да каже нещо, когато вратата се отвори отново и се появи мъж на средна възраст с бяла престилка.

— Минавам на визитация — обяви той и влезе. Носеше медицински картони. — Аз съм доктор Рийс.

— Мат Ригс. А това е племенницата на Чарли, Катрин. — Ригс посочи Лу Ан, която стисна ръката на доктора.

Доктор Рийс прегледа набързо Чарли и продължи да говори:

— Имаме късмет, че Чарли е направил такъв добър турникет. Спрял е кръвотечението, преди нещата наистина да загрубеят.

— Значи ще се оправи? — запита плахо Лу Ан.

— Разбира се — погледна я над очилата си Рийс. — Преляхме му кръв, зашихме раната. Трябва му само малко почивка и ще се възстанови напълно. — Докторът отбеляза последните резултати в картона.

— Чувствам се много добре — поизправи се в леглото Чарли. — Кога ще ме изпишете?

— Ще трябва да поостанеш още няколко дни. Чарли очевидно не беше доволен от отговора.

— Ще дойда пак сутринта — каза д-р Рийс. — Не стойте дълго при него, нека да почива повече.

В мига, в който Рийс затвори вратата, Чарли седна в леглото.

— Има ли някакви новини за Лиса?

Лу Ан затвори очи. Едри сълзи се затъркаляха по бузите й. Чарли погледна Ригс за първи път.

— Смятаме, че той я е отвлякъл, Чарли — каза Ригс.

— Ясно ми е, че той я е отвлякъл. Казах на ченгетата всичко, което знам, щом дойдох в съзнание.

— Сигурен съм, че работят по въпроса — кимна Ригс, но думите му прозвучаха доста неубедително.

— Нищо няма да направят, по дяволите — удари Чарли с юмрук металната рамка на леглото. — Той отдавна е изчезнал. Ние, ние трябва да направим нещо. Не се ли е опитвал да се свърже с вас?

— Аз ще се свържа с него — отвори очи Лу Ан. — Но трябваше първо да те видя. Казаха… казаха, че може да не се оправиш. — Гласът й потрепери, а ръцете й стиснаха по-здраво дланта му.

— Сам човек трудно би се справил с твоя благоверен приятел — усмихна се Чарли. После отново стана сериозен. — Съжалявам за случилото се, Лу Ай. Онова копеле отвлече Лиса и вината е моя. Обади се посред нощ и се представи за Ригс. Гласът беше като на Мат, повярвай ми. Каза, че от ФБР са задържали Джаксън. Че трябва да дойда във Вашингтон и да се срещна с теб в сградата на Бюрото. И аз се подведох. Влязох право в капана. — Чарли поклати глава. — Господи, трябваше да заподозра нещо, но той говореше точно като Ригс.

— За бога, Чарли — прегърна го Лу Ан, — теб едва не те убиха заради нея. И заради мен.

Чарли я притисна до себе си. Ригс ги наблюдаваше с изненада, примесена с голяма доза уважение.

— Всичко с Лиса ще бъде наред, Чарли. — Всъщност Лу Ан съвсем не се чувстваше толкова уверена, но никой, и най-вече Лиса, нямаше да има полза, ако майка й изпаднеше в истерия.

— Ти много добре познаваш оня негодник, Лу Ан. Може да й стори всичко.

— Той иска мен, Чарли. Целият му свят се разпада. ФБР е по петите му, той уби Донован и Боби Джоу Рейнълдс, а вероятно и собствената си сестра. И според него аз съм причината за всичко.

— Това е лудост.

— Не е, щом той е убеден в него.

— Не можеш просто да се пъхнеш в ръцете му.

— Точно това мисля и аз — намеси се Ригс. — Не можеш просто да му се обадиш и да му кажеш: Не се притеснявай, идвам, та да ме убиеш.

Лу Ан не отговори.

— Той е прав, Лу Ан — заяви Чарли и се помъчи да стане.

— Какво, по дяволите, правиш? — запита тя рязко.

— Възнамерявам да се облека.

— Извинявай, не чу ли какво каза докторът?

— Стар съм и слухът ми започва да ме напуска. Затова и аз напускам.

— Чарли…

— Слушай — извика той ядосано и се залюля, опитвайки се да си вземе панталоните. Лу Ан го хвана за здравата ръка, а Ригс го задържа от другата страна. — Няма да лежа в това легло, докато Лиса е при оня негодник. Ако не го разбираш, това си е твой проблем.

Лу Ан кимна примирено и му помогна да се облече.

— Ти си един голям добър мечок, нали знаеш.

— Имам си една здрава ръка и искам да го стисна за врата с нея.

— Какво пък, двамата разполагаме с две здрави ръце — вдигна бинтованата си ръка Ригс. — И аз му дължа нещичко.

— Отвън има полицай — опита се да поохлади ентусиазма им Лу Ан.

— Аз ще се погрижа за него — заяви Ригс.

Лу Ан събра останалите вещи на Чарли, включително и клетъчния телефон, и ги напъха в пластмасова болнична торба. Когато Чарли беше напълно облечен, Ригс излезе навън и заговори Били:

— ХеЙ, приятел, би ли отишъл до бюфета за няколко кафета и нещичко за хапване? Бих го направил и сам, но не мога да нося нищо с тая болна ръка. — Той кимна към стаята. — А тя е в истерия. Не искам да я оставям сама.

— Не е разрешено да напускам поста си, Мат.

— Аз ще постоя вместо теб, Били, няма проблеми. — Ригс извади няколко банкноти. — Ето, купи си и ти нещо. Спомням си, че последния път, когато играхме на кегли, после изяде самичък цяла огромна пица. — Той огледа с уважение внушителното телосложение на Били. — Не искам да се стопиш на поста си.

— Знаеш как да спечелиш сърцето на човека, Мат — засмя се Били и взе парите.

Щом вратата на асансьора се затвори след него, Чарли, Лу Ан и Ригс се измъкнаха от стаята и тръгнаха към стълбите отзад. После бързо прекосиха паркинга. Вече притъмняваше, дъждът се усилваше и видимостта ставаше все по-слаба.

След минути тримата пътуваха с колата по шосе 29. Чарли използва възможността да им разкаже онова, което се бе случило в мотела, както и факта, че Джаксън е имал спътник.

— И какво ще правим сега? — Колата подскочи при една дупка и той се намръщи от болка. Лу Ан спря на първата бензиностанция и измъкна някакво листче от джоба си.

— Ще му се обадя.

— И после? — запита Ригс.

— Ще го оставя той да реши — отвърна тя.

— Знаеш много добре какво ще ти каже — намеси се Чарли. — Ще иска да се срещнете само двамата. И ако отидеш, ще те убие.

— А ако не отида, ще убие Лиса.

— Той ще я убие при всички положения — избухна Ригс.

— Не и ако аз първа се добера до него — погледна го безстрастно Лу Ан.

Тя си спомни за последната си среща с Джаксън в къщичката на пазача. Беше по-силна от него. Не много, но определено имаше предимство. Но и той го знаеше. Беше го прочела в очите му. Това означаваше, че няма да се изправи повторно лице в лице с нея. Лу Ан не биваше да забравя това. Щом той можеше да се адаптира, и тя щеше да направи същото.

— Вярвам в силите ти, Лу Ан — каза Ригс, — но той не е обикновен човек.

— Прав е, Лу Ан — додаде Чарли.

— Благодаря ви за доверието, момчета. — Тя не ги изчака да отговорят, измъкна телефона от чантата си и набра номера. Преди да зазвъни, ги погледна сърдито. — И помнете, аз имам две здрави ръце.

Ригс плъзна длан под палтото си и усети успокояващата хладина на пистолета. Този път мерникът му трябваше да е значително по-точен. Е, надяваше се да не му попречи отново някой забит в ръката му нож. Двамата с Чарли наблюдаваха как Лу Ан диктува някому номера на клетъчния телефон и затваря, без да ги поглежда. След няма и три минути той иззвъня. И преди тя да може да отвори уста, Джаксън заговори:

— Имай предвид, моля те, че към телефона ми е прикачено устройство, което ще ми покаже дали се следи този разговор. В случай че се намираш в полицията например. Ако след пет секунди това се потвърди, ще затворя и ще прережа гърлото на дъщеря ти.

— Не съм в полицията и никой не проследява разговора ни.

Той не каза нищо в продължение на пет секунди. Тя си го представи как се взира в устройството си. Може би се надяваше тя да лъже?

— Възхищавам се на съобразителността ти — заяви Джаксън накрая. — Не си прибегнала до най-баналното решение. — Гласът му звучеше почти любезно.

— Кога и къде? — запита Лу Ан.

— Няма ли поздрав? Учтиви въпроси? Къде остана възпитанието ти? Нима скъпо струващата принцеса повехна така изведнъж? Като цвете без вода? Без слънце?

— Искам да говоря с Лиса. Веднага.

— Съжалявам за чичо Чарли — изрече бавно Джаксън. Седеше на пода в почти пълна тъмнина. Притискаше плътно телефона до устата си и говореше възможно най-спокойно. Искаше паниката да я обзема постепенно, да усети, че той владее изцяло ситуацията. И когато дойдеше времето, да дотича при него послушно и да получи наказанието си. Искаше тя да се изправи покорно пред палача си.

Лу Ан нямаше намерение да казва на Джаксън, че Чарли седи до нея и копнее да му извие врата.

— Искам да говоря с Лиса.

— Откъде си сигурна, че вече не съм я убил?

— Какво? — изпищя тя.

— Можеш да говориш с нея, но как ще познаеш дали е нейният глас? Знаеш, че съм отличен имитатор. Мамо, мамо, ела да ми помогнеш! Така че, ако искаш, можеш да говориш с нея, но това не доказва нищо.

— Копеле гадно!

— Искаш ли още да говориш с нея?

— Да — каза Лу Ан умолително.

— Я помоли възпитано.

Тя се поколеба за миг, пое си дълбоко дъх и се помъчи да се овладее.

— Моля те.

— Секунда. Къде ли съм го сложил това дете?

Ригс се опитваше да дочуе нещо от разговора. Вбесена, Лу Ан най-после отвори вратата и излезе от колата. Отчаяно се мъчеше да долови някакъв познат звук в слушалката.

— Мамо, мамо, ти ли си?

— Миличка, бебчо, аз съм, мама. Толкова съжалявам, пиленцето ми.

— О, извинявай, Лу Ан, все още съм аз. — Беше отново гласът на Джаксън. — Мамо, мамо, ти ли си? — изимитира гласа на Лиса той отново.

Лу Ан не можа да промълви и дума от изумление. Но след секунда чу отново истинския глас на Джаксън. Думите просто се забиваха в мозъка й.

— Ще ти позволя да си поговориш с нея, наистина да си поговориш. Ще ви разреша да си погукате с дъщеря ти. Но когато свършиш, ще ти кажа какво точно да направиш. Ако нарушиш по някакъв начин инструкциите ми… — Той не завърши. Нямаше нужда.

Двамата мълчаха и просто чуваха дишането си в слушалката. Бяха като два влака, излезли извън контрол, които щяха да се сблъскат всеки момент, независимо от разстоянието, което ги дели. Лу Ан се опита с всичка сила да се овладее, да възпре надигащия се в нея ужас. Знаеше какво прави той. Какво прави с разума й. Но отлично съзнаваше, че не може да стори нищо. Поне засега.

— Разбираш ли?

— Да. — Още докато произнасяше думата, го чу. Чу един звук, който я накара да се усмихне и намръщи едновременно. Тя погледна часовника си. Пет следобед. Усмихна се по-широко, в очите й проблесна пламъче. Искрица надежда.

Само след миг тя вече говореше с Лиса, като й задаваше въпроси, на които само момиченцето знаеше отговора. Двете копнееха да бъдат заедно, да забравят тъмнината, която ги разделяше. После Джаксън отново взе слушалката и продиктува инструкциите си. Къде и кога. Нищо в думите му не можеше да я изненада. Тя отново се помъчи да долови познатия звук в далечината. Джаксън привърши с указанията и рече закачливо:

— Ще се видим скоро.

Тя затвори и се върна в колата. Спокойствието й изненада двамата мъже.

— Трябва да му се обадя утре в десет сутринта. Тогава ще ми каже къде ще се срещнем. Ще пусне Лиса, ако отида сама. Ако има и най-малкото съмнение, че съм дошла с някого, ще убие Лиса.

— Значи ще размени Лиса за теб.

— Така ще бъде — погледна ги тя.

— Лу Ан…

— Така ще бъде — почти извика тя.

— Откъде знаеш, че ще я пусне? Не можеш да му се довериш — умолително се взря в нея Чарли.

— В този случай знам. Той иска мен.

— Трябва да има и друг начин — възкликна Ригс.

— Има само един начин, Матю, и ти го знаеш. — Тя го погледна тъжно, включи на скорост и потегли.

Скоро щеше да изиграе най-важната си карта. Но Чарли и Ригс нямаше да бъдат поканени да участват в играта. Вече бяха пожертвали прекалено много за нея. Джаксън едва не ги бе убил и двамата и тя нямаше намерение да му дава друга възможност. Той не би се поколебал. Затова сега всичко зависеше от нея. Тя трябваше да спаси дъщеря си. Така и трябваше да бъде, чувстваше го. През по-голямата част от живота си бе разчитала само на себе си и откровено казано, това й харесваше. Знаеше го и затова се почувства по-спокойна. Освен това знаеше и нещо друго. Знаеше къде се намират Джаксън и Лиса.