Дейвид Балдачи
Лотарията (52) — Моята библиотека

52

Едрият мъж оглеждаше скъпите жилища в Джорджтаун. Беше около петдесстгодишен, с бледа кожа и добре оформени мустаци. Той привдигна панталона си, напъха ризата си в него и позвъни на една входна врата.

Алиша Крейн отвори с тревожен и уморен вид,

— Кого търсите?

— Алиша Крейн.

— Да?

Човекът извади карта за самоличност.

— Ханк Ролинс от отдел „Убийства“ на окръг Феърфакс, Вирджиния.

Алиша се взря в снимката и името под нея.

— Не съм сигурна, че…

— Не сте ли позната на Томас Доиован?

Алиша стисна очи и прехапа долната си устна. Накрая повдигна клепачи и рече:

— Да.

Ролинс потърка длани една в друга.

— Имам няколко въпроса към вас, мадам. Можем или да отидем в участъка, или да ме поканите вътре, преди да съм се вкочанил. Избирайте.

Тя тутакси отвори широко вратата.

— Ама разбира се. Извинявайте.

Алиша го поведе по коридора към всекидневната. След като го настани на дивана, попита дали иска кафе.

— С голямо удоволствие, мадам.

Щом тя излезе, Ролинс се изправи и огледа стаята. Едно нещо веднага привлече вниманието му. Снимката на Донован, прегърнал през рамо Алиша Крейн. Личеше, че е правена наскоро. И двамата изглеждаха безкрайно щастливи.

Ролинс държеше снимката в ръцете си, когато Алиша се върна с поднос, на който имаше две чаши кафе, сметана и две сини пакетчета захарин на прах. Тя наведе подноса към масичката.

— Не можах да намеря захарницата. Камериерката е излязла и ще се върне след час. Аз обикновено не знам… — Очите й попаднаха на снимката. — Може ли да ми я дадете? — попита тя. — Остави подноса и протегна ръка.

Ролинс бързо й подаде снимката и седна на мястото си.

— Да започнем по същество, мис Крейн. Сигурно сте чели вестниците.

— Искате да кажете гнусните лъжи. — Очите й припламнаха гневно.

— Съгласен съм, че за момента това са най-вече предположения; но доста неща сочат, че Томас Донован е вероятният убиец на Робърта Рейнълдс.

— Отпечатъците и пистолетът ли?

— Разследването не е приключило, тъй че не мога да изнасям подробности, мис Крейн, но да, разни такива неща.

— Томас не би посегнал на никого.

Ролинс размърда едрото си тяло, взе чаша кафе и си наля малко сметана. Опита какво се е получило и после изсипа вътре пликче захарин. Чак тогава продължи.

— Но несъмнено е бил у Робърта Рейнълдс.

Алиша скръсти ръце и го изгледа студено.

— Така ли?

— Не ви ли е споменавал, че ще се среща с нея?

— Нищо такова.

Ролинс размисли над това.

— Мадам, чухме гласа ви, записан на телефонния секретар в апартамента му. Звучахте тревожно, бил се заел с нещо опасно. — Алиша не се хвана на тази въдица. — Освен това всичко е обърнато наопаки, записките и материалите му са изчезнали.

Алиша се разтрепери цялата и се вкопчи в облегалката на стола, за да се овладее.

— Пийнете малко кафе, мис Крейн, зле изглеждате.

— Нищо ми няма. — Все пак нервно отпи няколко глътки кафе. Щом казвате, че някой е тършувал в апартамента на Томас, значи трябва да е намесен друг човек. Постарайте се него да заловите.

— Права сте, но трябва да тръгна отнякъде. Едва ли е нужно да ви казвам, че Робърта Рейнълдс беше видна дама и много ни притискат да открием незабавно убиеца й. Вече говорих с един журналист от „Трибюн“. Той ми каза, че Донован пишел материал за спечелилите на лотарията. Като става дума за толкова пари, може би някой е имал мотив за убийство.

Алиша се усмихна за миг.

— Искате ли да ми кажете нещо?

Алиша пак стана сериозна и поклати глава.

— Мис Крейн, работя в отдел „Убийства“, откакто се роди най-малкият ми син, а сега и той вече има деца. Не ме разбирайте погрешно, но вие криете нещо от мен и се чудя защо. Става ли дума за убийство, шега не бива. — Той огледа изисканата дневна. — Убийците и тези, които им помагат, не завършват живота си на такива красиви места. Алиша облещи очи насреща му.

— Какво намеквате?

— Нищо, за бога. Дойдох тук да търся факти. Чух гласа ви на телефонния секретар. Този глас ми подсказа две неща: първо, че се страхувате за Донован; и, второ, че знаете точно защо се страхувате.

Алиша започна да трие юмруци в скута си. Няколко пъти затваря и отваря очи. Ролинс чакаше търпеливо, докато тя се чудеше как да постъпи. После Алиша заговори на изблици. Ролинс измъкна бележника си и започна да пише бързо.

— Отначало Томас се зае с лотарията, защото беше убеден, че някои големи финансови фирми прибират парите на спечелилите и ги пропиляват или им вземат такива комисиони, че накрая ги разоряват. Томас наричаше тези фирми обирджийски. Той винеше и правителството, че оставя горките хора в ръцете на мошеници. Освен това мнозина не знаят как да се справят с данъците си, при което чиновниците им начисляват глоби и им прибират всичко. Дори повече от печалбата. С което ги съсипват.

— Как е стигнал до това заключение?

— Чрез фалитите — рече простичко тя. — Всички тези хора спечелват огромни пари и после обявяват фалит.

Ролинс се почеса по главата.

— Да, чел съм нещо такова тук-там. Мислех си, че спечелилите просто нямат парите за нищо. Нали знаете, харчат като луди, забравят да си плащат данъците, такива неща, както и вие казахте.

— Само че много скоро Томас откри и нещо друго. — Тя отпи глътка кафе и лицето й се озари при мисълта за пъргавия ум на Томас.

— Което беше… — подкани я Ролинс.

— Което беше фактът, че дванайсет поредни победители не са обявили фалит.

— И какво?

— И Томас се върна години назад в проучванията си. През всичкото това време процентът на фалитите е постоянен. И изведнъж, точно по средата, се появяват дванайсет процъфтяващи късметлии. Не само избегнали фалит, ами и забогатели много повече.

Ролинс потърка брадичка и я погледна озадачено.

— Но какво толкова може да означава това?

— И на Томас не му беше съвсем ясно. Но се приближаваше към обяснението. Постоянно ми се обаждаше от разни места да ме осведомява как вървят нещата, какво е открил. Затова се притесних толкова, като престана да се обажда.

Ролинс погледна в бележника си.

— Точно така, споменавахте за опасност в телефонното съобщение.

— Томас откри една от спечелилите най-много пари от лотарията. — Алиша се помъчи да си спомни името. — Лу Ан някоя си. Тайлър, точно така, Лу Ан Тайлър. Той каза, че е обвинена в убийство, извършено точно преди да спечели лотарията, след което е изчезнала. Беше я открил благодарение на данъчните регистри. И отиде да се срещне с нея.

— Къде стана това? — Ролинс отново се наведе над бележника си.

— В Шарлътсвил. Прелестно кътче със страхотни имения. Били ли сте там?

— С моята заплата много-много не пазарувам имения. И после?

— Той я притиснал.

— И?

— И тя почти се издала. Томас казва, че винаги можеш да познаеш това по погледа.

— Аха. — Ролинс я погледна с любопитство. — И каква беше неговата позиция?

— Моля?

— Позицията му. Какъв материал възнамеряваше да напише, та да се изложи на опасност?

— Ааа, ами тази жена беше убийца. Щом беше убивала веднъж, можеше да повтори.

— Разбирам — позасмя се Ролинс.

— Май не гледате на това сериозно.

— Гледам много сериозно на работата си, мис Крейн. Просто в случая не виждам връзката. Искате да кажете, че тази Лу Ан е убила Робърта Рейнъддс? Защо ще го прави?

Дори не сме сигурни, че двете изобщо са се познавали. Или може би намеквате, че е заплашила Донован?

— Не казвам, че Лу Ан е заплашила или убила някого. Просто нямам никакво доказателство.

— Тогава какво? — Ролинс се стараеше да не губи търпение.

Алиша погледна встрани.

— Аз… не, не знам. Всъщност не съм сигурна.

Ролинс се изправи и затвори бележника си.

— Е, ако ми потрябват други сведения, ще се обадя. Алиша продължаваше да седи с бледо лице и притворени очи. Ролинс се канеше да излезе, когато тя изрече:

— Лотарията е била фалшифицирана. Той се обърна бавно и отиде при нея.

— Фалшифицирана?

— Обади се преди два дни и ми го каза. Накара ме да обещая никому думичка да не казвам. — От притеснение тя зачопли подгъва на роклята си. — Тази Лу Ан почти признала, че е било така. Томас звучеше… малко уплашен. Сега толкова се тревожа за него. Трябваше да позвъни, а никакъв го няма.

Ролинс пак отпусна едрото си тяло на дивана.

— Какво друго ви каза той?

— Че се е обадил на останалите единайсет спечелили, но само една от тях откликнала. — Устните й потрепнаха. — Робърта Рейнълдс.

— Значи Донован наистина се е срещнал с нея. — Тонът му бе обвинителен.

Алиша обърса една сълза от окото си и безмълвно поклати глава. Накрая заговори.

— Той работеше над този материал от много време, но чак напоследък започна да споделя с мен. Беше уплашен. По гласа му познавах. — Покашля се. — Каза, че се е уговорил с Робърта Рейнълдс за вчера сутринта. Оттогава не съм го чувала, а обеща да се обади веднага след срещата. О, боже, знам, че се е случило нещо ужасно.

— Каза ли ви кой е фалшификаторът?

— Не, но Лу Ан Тайлър го предупредила да се пази от някакъв човек. Искал да убие Томас и бил по следите му. Скоро щял да го намери. Бил много опасен тип. Сигурна съм, че той има нещо общо с убийството на тази жена.

Ролинс се облегна назад, изгледа я тъжно и допи кафето си. Алиша бе забила поглед в масата.

— Помолих го да отиде в полицията и да каже каквото знае.

Ролинс изопна гръб.

— И той отиде ли?

— Не, дявол да го вземе — яростно поклати глава тя. От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. — Умолявах го. Ако някой е нагласил лотарията и всичките тези печалби са… Искам да кажа, че за толкова пари са способни да те убият. Вие сте полицай, кажете права ли съм.

— Познавам такива, които ще ти прережат гръкляна и за петаче — отвърна смразяващо Ролинс и погледна празната си чаша. — Има ли още кафе?

— Какво? — стреснато попита Алиша. — А, да, кафеварката е почти пълна.

Ролинс пак извади бележника си.

— Добре, като се върнете, ще обсъдим някои детайли и после ще повикам подкрепления. Признавам, че сам не мога да се справя. Готова ли сте да дойдете в полицията?

Алиша кимна без ентусиазъм и излезе от стаята. Върна се след броени минути с дървената табла в ръце. Гледаше в чашите, стараейки се да не ги разлее. Когато вдигна поглед, очите й се облещиха от пълното изумление и тя изпусна таблата на пода.

— Питър?

Останките от детектив Ролинс — перука, мустаци, маска и гумени подплънки за плещите — бяха прилежно подредени на тежкото кресло. Джаксън, или по-точно Питър Крейн, по-големият брат на Алиша, стоеше и я гледаше угрижено, подпрял дясната си буза с длан.

Донован с право си бе помислил, че Боби Джоу Рейнълдс прилича на Алиша Крейн. Всъщност по-скоро Питър Крейн, наричан още Джаксън и маскиран като Боби Джоу Рейнълдс, много напомняше на Алиша Крейн. Приликата им бе изумителна.

— Здравей, Алиша.

Тя се вторачи в маскировъчните атрибути.

— Какво правиш? Какво значи всичко това?

— Мисля, че трябва да седнеш. Искаш ли да разчистя?

— Нищо не пипай. — Тя се хвана за дръжката на вратата, за да не падне.

— Не исках да те разстройвам — каза Джаксън с искрено разкаяние. — Просто при срещи с хората… очи в очи… се чувствам по-удобно в чужд образ, — Той се усмихна вяло.

— Не съм очарована. Едва не получих инфаркт.

Той бързо стана, хвана я през кръста и я поведе към дивана. Нежно погали ръката й.

— Съжалявам, Алиша, извини ме.

Тя отново се вторачи в останките от широкоплещестия детектив.

— За какво става дума, Питър? Защо ми задаваше всички тези въпроси?

— Защото трябваше да разбера доколко си осведомена. Необходимо ми е да знам какво ти е казал Донован. Тя бързо отскубна ръката си изпод неговата.

— Томас? Откъде знаеш за Томас? Не съм те виждала и чувала от три години.

— Толкова ли време мина? — каза той уклончиво. — Не се ли нуждаеше от нещо? Трябваше само да се обадиш.

— Чековете ти пристигат като по часовник — каза с лека горчивина тя. — Повече от това не ми е нужно. Щеше да е хубаво да те виждам понякога. Знам, че си зает, но все пак сме брат и сестра.

— Права си. — За миг той сведе поглед. — Винаги съм казвал, че ще се грижа за теб. И винаги ще го правя. Кръвта вода не става.

— Като казваш това, онзи ден говорих с Роджър.

— А, как е недостойното ни разхайтено братче?

— Трябваха му пари, както винаги.

— Надявам се, че не си му изпратила. Дадох му толкова, че да му стигнат за цял живот, дори му ги инвестирах. Единственото, което трябваше да прави, е да харчи малко по-разумно.

— Роджър няма капка разум, знаеш го. — Тя го погледна нервно. — Изпратих му някакви пари. — Джаксън понечи да каже нещо, но тя побърза да добави: — Помня какво ми каза преди години, но не можех да го оставя на улицата.

— Защо не? Той това заслужава. Не трябваше да живее в Ню Йорк. Много е скъп за него.

— Не може да се оправя сам. Той не е силен човек, не прилича на татко.

Джаксън прехапа език при споменаването на баща им. Сестра му така и не беше прогледнала през изминалите години.

— Забрави го, няма да си губя времето да обсъждам Роджър.

— Искам да ми кажеш какво става, Питър.

— Кога се запозна с Донован?

— Защо?

— Ако обичаш, просто ми отговори.

— Преди близо година. Беше написал дълга статия за татко и забележителната му кариера в Сената. Много вълнуващ материал, в който му отдаваше заслуженото.

Джаксън поклати глава в недоумение. Така виждаше нещата тя, в пълно противоречие с истината.

— Тогава се обадих на Томас да му благодаря. Поканих го на обяд, после вечеряхме заедно и… беше прекрасно. Изключително. Томас е благороден човек, с благородна мисия в живота.

— Като татко ли? — Джаксън подигравателно изкриви устни.

— Също като него — отвърна възмутено тя.

— Светът е малък. — Той поклати глава при тази ирония.

— Защо го казваш?

Джаксън се изправи и разпери ръце да покаже цялата стая.

— Алиша, откъде, мислиш, е дошло всичко това?

— От парите на семейството, разбира се.

— Парите на семейството? Такива нямаше. Всичко е било пропиляно преди много години.

— За какво говориш? Знам, че татко имаше някакви финансови затруднения, но после се оправи. Той винаги се е оправял.

Джаксън я погледна с презрение.

— Друг път! Никога един цент не е спечелил. Парите са били от много по-преди. Той само ги е пропилял. Моето наследство, твоето наследство. Всичко е отишло по дяволите от тъпата му мания за величие. Той беше позьор и неудачник.

Тя скочи и го зашлеви през лицето.

— Как смееш! Всичко на него дължим!

Джаксън потри мястото, където се отпечата плесницата. Истинската му кожа беше бледа и гладка, сякаш бе живял в будистки храм, което в известен смисъл бе така.

— Преди десет години фалшифицирах националната лотария — каза той тихо и черните му очи припламнаха, докато гледаха дребничкото й изумено лице. — Всичко, което имаш, е от тези пари. От мен, а не от скъпия ти татко.

— Какво говориш! Как можа да…

Джаксън я блъсна да седне на дивана и я прекъсна.

— Събрах близо един милиард от дванайсет спечелили па лотарията, същите, които Донован разследваше. Взех печалбите им и ги инвестирах. Помниш ли, че дядо познаваше елита на Уолстрийт? Виж, той наистина беше спечелил парите си. През годините поддържах тези връзки съвсем целенасочено. С парите, които събрах от лотарията и които Уолстрийт помисли за „семейните пари“, аз бях един от техните предпочитани клиенти. Уговарях най-добрите сделки, на мен пръв предлагаха акции от най-печелившите компании, където печалбата ти е в кърпа вързана. Това е добре пазена тайна на богатите, Алиша. Шансовете се предоставят първо на тях: акциите, които купувах по десет долара едната точно преди да излязат на пазара, за двайсет и четири часа стигаха до седемдесет долара, вече обявени на борсата. Продавам ги на простосмъртните, прибирам си шестстотин процента печалба и се заемам със следващия удар. Все едно имах печатница за пари. Всичко опира до това кого познаваш и какво залагаш на масата. Когато става дума за милиарди, повярвай ми, всички ти се кланят. Богатите стават по-богати, а бедните са за никъде.

— Къде е Томас? — едва чуто попита тя.

Джаксън погледна настрани и облиза пресъхналите си устни.

— Той не ставаше за теб, Алиша. Изобщо не ставаше. Беше един използвач, който харесваше най-вече твоето богатство. Всичко, което аз съм ти дал.

— Не ставаше, беше… — Алиша скочи, стиснала ръце до побеляване. — Къде е той? Какво си му направил?

Джаксън се вторачи в нея и отговори с прости думи:

— Убих го, Алиша.

Един миг тя стоя като замръзнала, после се строполи на пода. Той я грабна и я положи на кушетката, този път не толкова внимателно.

— Недей така сега. Ще има други мъже, повярвай ми. Можеш да обиколиш света, търсейки баща ни. Донован не беше като него, но съм сигурен, че ти ще намериш такъв. — Не криеше сарказма си.

Но тя не го чуваше. По бузите й се стичаха сълзи. Без да им обръща внимание, Джаксън продължи, сновейки пред нея като учител пред единствената си ученичка.

— Трябва да напуснеш страната, Алиша. Изтрих съобщението ти на телефонния му секретар, тъй че полицията няма следа, по която да тръгне. Но връзката ви е продължила година, сигурно е известна на мнозина. В някакъв момент ченгетата ще цъфнат тук. Ще ти уредя всичко. Доколкото си спомням, винаги си обичала Нова Зеландия. Или може би Австрия, а? Като деца ни водиха там няколко пъти и беше много приятно.

— Млъкни! Млъкни, чудовище!

Той се извърна рязко и я видя права.

— Алиша…

— Никъде няма да ида!

— Искам да съм ясен. Ти знаеш прекалено много, а нямаш никакъв опит в тия неща. Много лесно ще изтръгнат от теб истината.

— Прав си. Възнамерявам да им се обадя веднага и да им разкажа всичко. — Запъти се към телефона, но той й препречи пътя.

— Вразуми се, Алиша!

Тя го заудря с юмруци, изливайки цялата си ярост.

— Аз обичах Томас! Върви по дяволите! — изпищя Алиша насреща му.

— И аз обичах един човек — каза той, — Човек, който трябваше да отвърне на любовта ми и да ме уважава, но той не го направи. ~ Въпреки годините, изпълнени с болка, вина и смут, синът на Джак съхраняваше в себе си отдавна погребани чувства към стареца. Чувства, които не беше изричал, нито обмислял досега. Мощният емоционален водовъртеж го ожесточи. Той я сграбчи за раменете и грубо я тласна на дивана.

— Питър…

— Млък, Алиша! — Седна до нея. — Ти напускаш страната. И никакво обаждане на полицията. Разбираш ли?

— Ти си луд, ти си умопомрачен. О, божичко, не мога да повярвам, че това се случва.

— Точно сега съм абсолютно сигурен, че съм най-здравомислещият член на семейството. —Той се втренчи в очите й и повтори много бавно: — С никого няма да разговаряш, Алиша, разбираш ли?

Тя се взря в зениците му и се потресе до дън душа. За пръв път, откакто разбра всичко, гневът й бе изместен от ужаса. Отдавна не беше виждала брат си. Той по нищо не приличаше на момчето, с което лудуваше на воля и чиято зрялост и интелигентност я възхищаваха. Мъжът насреща й не беше нейният брат.

Тя внезапно смени тактиката и заговори колкото се може по-спокойно.

— Да, Питър, разбирам. Ей сега… ще си събера багажа.

Джаксън бе завладян от такова отчаяние, каквото не го бе спохождало от много години. Той прочете мислите й, страховете, така ясно изписани на тънкия пергамент от нежни черти. Пръстите му стиснаха голямата декоративна възглавница на дивана, която ги разделяше.

— Къде искаш да отидеш, Алиша?

— Все едно, Питър, където кажеш. В Нова Зеландия. Спомена за нея, може там.

— Нова Зеландия е красива страна. Или пък в Австрия, откъдето имаме хубави спомени, нали? — Джаксън стисна още по-здраво възглавницата. — Нали? — повтори той.

— Да. — Тя наведе очи и проследи движенията му, опитвайки се да преглътне, но гърлото й бе съвсем пресъхнало. — Може да попътувам из Австрия и после да отлетя за Нова Зеландия.

— И нито дума на полицията, обещаваш ли? — Той вдигна възглавницата.

Когато Алиша видя приближаването на възглавницата, челюстта й затрепери неудържимо.

— Питър, Питър! Моля те, недей!

Думите му бяха изречени много отчетливо:

— Казвам се Джаксън, Алиша. Питър Крейн вече умря.

С внезапен скок я повали на дивана и затисна лицето й с възглавницата. Тя се съпротивляваше яростно, риташе, дращеше, извиваше тяло, но беше дребничка и толкова безсилна; той почти не усети, че Алиша се бори за живота си. Джаксън бе посветил години на закаляване на тялото си. А тя само бе чакала точното копие на баща им да влезе галантно в нейния свят, през което време мускулите и умът й бяха омекнали.

Свърши се скоро. Бесните движения се укротиха бързо и после съвсем замряха. Бледата й дясна ръка се изхлузи от дивана. Той отмести възглавницата и се насили да я погледне. Поне това бе заслужила. Устата й беше леко отворена, очите й — оцъклени. Той побърза да ги склопи, седна до нея и нежно загали ръката й. Не се опита да сдържи сълзите си. Това нямаше да му помогне. Помъчи се да си спомни кога за последен път е плакал, но не успя. Колко здравословни можеха да бъдат сълзите, след като дори не ги помпеше?

Скръсти ръцете й на гърдите, но после реши да прихлупи дланите й на кръста. Внимателно вдигна краката й на дивана и сложи под главата й възглавницата, с която я бе удушил, след което равномерно разпиля косата й по нея. Помисли си, че в смъртта е много красива, макар и неподвижна. Излъчваше някакво спокойствие, някакво умиротворение, което го утешаваше, сякаш стореното не беше чак толкова ужасно.

Поколеба се за миг, но после провери пулса й. Ако все още беше жива, той щеше да побегне от стаята, да напусне страната и да не я закача повече. Нямаше да бъде толкова груб. Сестра му беше все пак. Но тя бе мъртва. Джаксън стана и я погледна за последен път.

Не трябваше да се стига дотук. Сега единственият му роднина оставаше безполезният Роджър. Защо не отиде него да убие. Той трябваше да лежи тук вместо любимата му Алиша. Но Роджър не заслужаваше това усилие. Замръзна за миг при мисълта, която му хрумна. Брат му би могъл да играе поддържаща роля в спектакъла. Щеше да му се обади и да му направи предложение. Такова, на каквото по-малкият му брат нямаше да устои, тъй като то щеше да е кеш; най-силният наркотик, който изобщо съществуваше.

Той събра маскировъчните материали и старателно започна да се преобразява, като поглеждаше крадешком към мъртвата си сестра. Ръцете му бяха с тънко покритие, подобно на лак, и не се притесняваше, че ще остави следи от пръсти. Излезе от задната врата. Скоро щяха да я открият. Алиша бе казала, че камериерката е излязла да свърши някаква работа. Имаше голям шанс полицията да помисли, че Томас Донован е продължил да вилнее и е убил своята приятелка Алиша Морган Крейн. Некрологът й щеше да е дълъг, бе потомка на знатна фамилия. Имаше много, за което да се пише. В някакъв момент Джаксън трябваше да се върне, отново в истинския си образ, за да я погребе. На Роджър не можеше да се разчита. Съжалявам, Алиша. Не трябваше да се стига дотук.

Докато вървеше по улицата, все още замаян от стореното, мисълта му най-сетне успя да се съсредоточи върху единствената личност, която бе отговорна за това.

Лу Ан Тайлър щеше да си плати за всичко, което изпитваше сега той. Болката, която го прониза така жестоко, щеше да я измъчва стократно по-силно, докато не го замолеше да я довърши, да я умъртви, защото всяко поемане на дъх щеше да е адско мъчение, каквото никой човек не е способен да изтърпи. Дори тя.

А най-важното беше, че нямаше да се наложи той да я търси. Тя сама щеше да дойде. Щеше да долети при него с цялата бързина и сила, на която бе способно изключително жизненото й тяло. Защото той щеше да разполага с нещо, заради което Лу Ан би отишла навсякъде и би сторила всичко. С риск да загине. Така и ще стане, Лу Ан Тайлър, тиренце, Катрин Савидж.