Дейвид Балдачи
Лотарията (40) — Моята библиотека

40

Облечена в дълго черно кожено палто и шапка и с големи тъмни очила, Лу Ан стоеше пред „Кръчмата на Мичи“, историческа сграда от седемнайсети век на пътя за Монтичело. Беше обяд и тя започваше да се пълни с туристи, които се зареждаха с енергия за посещението си в дома на Джефърсън или пък, вече изтощени след визитата, сега унищожаваха огромни количества пържени пилета. В камината вътре гореше огън и Лу Ан, която бе пристигнала нарочно твърде рано, за да огледа мястото, се бе постоплила, преди да излезе да чака отвън. Когато мъжът се доближи до нея, тя вдигна глава. Позна го веднага, макар че сега нямаше брада.

— Да вървим — каза Донован.

— Да вървим къде? — погледна го тя.

— Карай след мен. Ще те гледам в огледалото. Ако видя, че някой ни следи, вдигам телефона и ти отиваш в затвора.

— Никъде не отивам. Не те познавам, не знам какво искаш. Каза, че трябва да се срещнем. Добре, ето ме.

Донован се огледа и кимна към тълпите от хора, влизащи в кръчмата.

— Имах предвид някое по-тихо място.

— Ти го избра.

— Права си. — Донован пъхна ръце в джобовете си и се взря в нея. Очевидно изпитваше неудобство.

— Слушай, имам едно предложение — наруши мълчанието Лу Ан. — Да се поразходим с моята кола. — Тя го изгледа заплашително и промърмори: — Но не се опитвай да ми погодиш някой номер, защото ще пострадаш.

Донован изхъмка нещо и млъкна. Някаква светлинка в очите й така го стресна, че той усети как по гърба му пролазват тръпки, и я последва безропотно до колата.

 

 

Лу Ан излезе на магистралата и включи на автоматично управление. Донован се обърна към нея.

— Преди малко ме заплаши с физическа разправа. Може наистина да си убила онзи мъж в караваната.

— Не съм убивала никого. Не съм направила нищо лошо в караваната.

Донован се взря в лицето й, после обърна глава. Когато заговори, тонът му беше по-спокоен, по-мек.

— Последните няколко месеца те търсих много упорито, Лу Ан, но не съм го правил, за да разбия живота ти.

— А защо тогава? — запита рязко тя.

— Кажи ми, какво се случи в оная каравана? Лу Ан поклати глава отвратено и не отговори.

— В много мръсотия съм се ровил през живота си и много добре мога да чета между редовете. Не вярвам, че си убила някого — продължи Донован. — Хайде, аз не съм ченге. Ако искаш, можеш да ме провериш, че не нося микрофонче. Изчел съм всичко, писано във вестниците. Искам да чуя твоята версия.

— Дуейн се занимаваше с наркотици — въздъхна дълбоко Лу Ан. — Не знаех нищо за това. Просто исках да се отърва от тоя живот. Отидох в караваната да му кажа, че го напускам. Някой го беше намушкал с нож, много пъти при това. Някакъв мъж ме стисна за гърлото, после се опита да ме заколи. Сборичкахме се. Ударих го с телефона и той умря.

— Просто го удари с телефона, така ли? — Донован изглеждаше искрено озадачен.

— Праснах го здравата. Сигурно съм му пукнала черепа.

— Той не е умрял от това — потри замислено брадичката си Донован. — Бил е прободен смъртоносно с нож.

Беемвето едва не излетя от пътя. Лу Ан се взря в спътника си с изцъклени от изумление очи.

— Какво? — изкрещя тя.

— Видях резултатите от аутопсията. Имал е рана на главата, но не е била смъртоносна. Умрял е от многобройни прорезни рани в областта на гърдите. Няма спор по този въпрос.

Не й трябваше много време да осъзнае какво всъщност се бе случило. Рейнбоу. Рейнбоу го бе убил. А после я беше излъгал. Тя потръпна цялата. Защо ли толкова се учудвам, запита се накрая сама.

— През всичките тези години си мислех, че аз съм го убила.

— Ужасна тайна си носила в себе си, Лу Ан. Радвам се, че сега можеш да се освободиш от нея.

— Полицията едва ли проявява вече интерес. Минаха десет години — сви рамене Лу Ан.

— За съжаление имаш лош късмет. В момента чичото на Дуейн Харви е шериф в Рикърсвил.

— Били Харви е станал шериф? — изненада се Лу Ан. — Та той е един от най-големите негодници в областта. Имаше сервиз за разглобяване на крадени автомобили. Контролираше нелегалния хазарт в баровете и се занимаваше с всичко, от което може да се спечели някой долар по нечестен път. Дуейн се опитваше да влезе в бизнеса с него, но Били знаеше, че Дуейн е глупав и на него не може да се разчита. Сигурно затова Дуейн се захвана да продава наркотици в Гуинет.

— Не се и съмнявам. Но сега той е шериф, и това е факт. Вероятно е решил, че най-добрият начин да избегне неприятностите с полицията е сам да стане полицаи.

— Значи си говорил с него? Донован кимна.

— Той твърди, че цялата фамилия още не може да забрави Дуейн и отвратителния начин, по който се е простил с живота. Казва, че наркотиците са омаскарили доброто им име. А парите, които си им изпратила, само са посипали сол в раната. Възприели са го като подкуп. Не че не са ги похарчили, но не били щастливи, поне според благочестивия Били Харви. Както и да е, важното е, че разследването не е приключило и той нямало да се успокои, докато не изправи Лу Ан пред съда. Версията му е, че ти си била замесена в търговията с наркотици, защото си искала да избягаш от Дуейн и скучния живот. Дуейн е умрял, опитвайки се да те защити, а после ти си убила другия, който вероятно е бил твой партньор.

— Това са куп лъжи!

— Знам, но хората, които ще решат кое е вярно и кое не, ще са съдебните заседатели — твои съграждани от Рикърсвил, Джорджия. — Донован замълча и огледа скъпите й дрехи. — Или бивши твои съграждани. Не бих ти препоръчал да се появиш с тези дрехи пред съда. Хората могат да се ядосат, макар и да не са прави. Значи Дуейн служи за храна на червеите през последните десет години, докато ти си живееш като принцеса и се правиш на Джаки Онасис. Няма да го приемат ония хорица в Джорджия.

— Знам го и без теб. — Тя млъкна за миг. — Това ли е сделката, която предлагаш? Ако не проговоря, ще ме подхвърлиш на Били Харви?

— Може и да се изненадаш, но мен въобще не ме интересува какво е станало там — поглади таблото Донован. — Ако си го ударила, било е при самозащита.

— Тогава какво те интересува? — свали очилата си Лу Ан.

— Лотарията — наведе се към нея той и повдигна въпросително вежди.

— Какво те интересува за нея? — Тонът на Лу Ан бе равен и спокоен.

~ Ти си я спечелила преди десет години. Сто милиона долара.

— И?

— Как го направи?

— Купих си билет, който се оказа с печелившите числа. Как иначе се прави тая работа?

— Нямам предвид това. Нека да ти разкажа нещо. Без да навлизам в подробности, порових се внимателно в съдбите на много хора, спечелили от лотарията през последните години. Определен брой от тях винаги стигат до фалит. При това значителен брой. Девет от дванайсет всяка година. Раз-прас, направо можеш да си сверяваш часовника по тях. Изведнъж се натъквам на дванайсет души в рамките на една година, които всички са избегнали големия провал. И ти си точно в средата на списъка. Как е възможно това?

— Откъде да знам? — хвърли му бегъл поглед тя. — Наела съм си добри специалисти, които управляват парите ми. Може би и другите са направили така.

— Не си плащала и данъци върху доходите през девет от десетте години. Сигурно и това помага.

— Откъде знаеш?

— Нали ти казах, Лу Ан, човек може да се добере до всякаква информация. Просто трябва да знаеш къде да търсиш. А аз знам.

— Трябва да говориш с финансовите ми съветници. По онова време пътувах, може би доходите ми не са подлежали на облагане в Щатите.

— Съмнявам се. Писал съм достатъчно материали по въпроса и знам, че Чичо Сам е в състояние да обложи с данъци всичко, до което се докопа.

— Ами тогава се обади в Данъчното управление.

— Това не е материалът, върху който работя.

— Материал ли?

— Точно така. Забравих да споделя с теб причината, поради която съм тук. Казвам се Томас Донован. Може би не си чувала за мен, но аз съм журналист във „Вашингтон Трибюн“ от трийсет години и съм много добър, повярвай ми. Нищо, че сам се хваля в момента. Преди известно време реших да напиша материал за националната лотария. Лично аз мисля, че това си е чиста гавра. Собственото ни правителство се подиграва с най-бедните си граждани. Подхвърля какви ли не примамки, страхотни реклами, блазни хората да обръщат в пари купоните за социални помощи и да си купуват билети с надеждата да спечелят, макар че шансът е едно на милион. Извинявай, ако ти звуча сантиментално, но аз пиша само за неща, които ме вълнуват. Както и да е, първоначално възнамерявах да пиша за това как богатите изсмукват парите на бедните, ако случайно спечелят. Нали ги знаеш ония финансови акули, занимаващи се с инвестиране в какво ли не и правителството просто им разрешава да си развяват байрака, и когато печалбите се стопят почти изцяло, се намесват данъчните и тъй като все има нещо да не е платено, взимат и последния цент на нещастниците, оставяйки ги победни отпреди. Добър материал беше, чувствах, че хората имат нужда от него. Но докато правех проучванията, се натъкнах на едно съвпадение, засягащо всички спечелили през твоята година — не бяха загубили нито цент. Всъщност, съдейки по данъчните им декларации, са станали по-богати. Значително по-богати. Затова те открих и ето ме тук. Искам само едно — истината.

— И ако не ти я кажа, ще завърша живота си в някой затвор в Джорджия, така ли? Поне това ми намекна по телефона.

Донован я изгледа сърдито.

— Спечелих две награди „Пулицър“, преди да навърша трийсет и пет. Бил съм във Виетнам, Корея, Китай, Босна, Южна Африка. Два пъти съм раняван. Целия си живот съм прекарал из горещите точки на планетата. И съм от най-добрите професионалисти. Няма да те изнудвам, защото не работя по този начин. Наговорих ти онова по телефона само за да те накарам да се срещнеш с мен. Ако шерифът Били те пипне, няма да е с моя помощ. Аз лично се надявам да не успее.

— Благодаря.

— Ако не ми кажеш истината, ще я открия по друг начин. И пак ще си напиша материала. Но ако не ми представиш своята гледна точка, не гарантирам доколко ласкателен ще бъде портретът ти вътре. Аз съобщавам фактите, други определят кой е виновен. Ако се съгласиш да говориш, ти гарантирам, че твоята история ще бъде чута. Ако си нарушила закона по някакъв начин, не мога да ти помогна. Не съм ченге, не съм и съдия. — Той млъкна и я погледна: — И така, какво решаваш?

Тя не реагира и продължи да се взира безизразно напред. Той усети, че вътре в нея се води борба. Накрая тя се обърна към него.

— Искам да ти кажа истината. Господи, искам да разкажа на някого истината. — Тя пое дълбоко дъх и потрепери. — Но не мога.

— Защо?

— Ти вече си в голяма опасност. Ако ти разкажа някои неща, с абсолютна сигурност те уверявам, че ще умреш.

— Я стига, Лу Ан, и преди съм бил на опасни места. Това си върви с работата. За какво става дума и кой стои зад всичко това?

— Искам да напуснеш страната.

— Моля?

— Аз плащам. Избери къде желаеш да отидеш, аз ще уредя подробностите. Ще открия сметка на твое име.

— Така ли си решаваш проблемите? Като ги изпращаш в Европа? Извинявай, но аз си живея тук.

— Точно за това става дума. Ако останеш тук, просто няма да живееш.

— Ще трябва да измислиш нещо по-убедително. Ако решиш да ми сътрудничиш, ще постигнем голямо нещо. Просто ми кажи истината. И ми се довери. Не съм дошъл да те плаша. Но не съм и дошъл да ме залъгват с празни приказки.

— Казвам ти истината. Ти си в голяма опасност!

Донован вече не я слушаше. Той потърка брадичката си и заразсъждава на глас.

— Един и същи произход. Всичките бедни, отчаяни. Страхотен интерес от страна на медиите. — Той я стисна за ръката. — Хайде, Лу Ан, някой ти е помогнал да напуснеш страната преди десет години. Станала си и още по-богата. Надушвам голямата сензация, но ти трябва да ми подскажеш откъде да започна. Тая история може да се сравни с отвличането на бебето на семейство Линдбърг или с убийството на Джон Кенеди. Трябва да науча, истината. Кой се крие зад всичко това, правителството ли? Измъкват милиарди от нас всеки месец чрез тази далавера. Данъци без всякаква отговорност. — Донован потри доволно ръце. — Ще стигнем ли чак до Белия дом? Моля те, кажи поне, къде се намираме?

— Нищо няма да ти кажа. И го правя, за да си в безопасност, повярвай ми.

— Да ти повярвам ли? Че ти не си ми казала нищо — изрева той.

— Ако ти разкажа каквото знам, все едно долепям пистолет до главата ти и сама дърпам спусъка.

— Тогава ме закарай до колата ми, Лу Ан — въздъхна Донован. — Очаквах повече от теб, ако трябва да съм откровен. Израснала си в абсолютна бедност, отгледала си сама детето си и изведнъж си извадила страшен късмет. Реших, че имаш и повече кураж.

Лу Ан включи на скорост и те продължиха мълчаливо напред. Тя го погледна веднъж, после още един път и заговори съвсем тихо, като че се страхуваше да не я чуе някой.

— Човекът, който те търси в момента, е наистина страшно опасен. Каза ми, че ще те убие, защото може би знаеш твърде много. И ще го направи. Ако не заминеш веднага, ще те намери със сигурност и играта ще загрубее. Този човек може да направи всичко. Всичко.

Донован изхъмка, после лицето му замръзна. Той бавно завъртя глава към нея, а в очите му се появи светлинна.

— Включително и да превърне една беднячка от Джорджия в богата принцеса?

Донован забеляза, че Лу Ан се стресна и потрепери цялата при думите му. Очите му се разшириха.

— Господи, това е тайната значи. Ти каза, че този човек може да направи всичко. Включително и да ти помогне да спечелиш на лотарията. Момиче на няма и двайсет години, бягащо от полицията, защото е убедено, че е извършило убийство… Спира да си купи билет и после случайно се оказва в Ню Йорк, където се тегли лотарията. И хоп, девойката спечелва сто милиона долара. — Донован удари по таблото с Длан. — Боже мой, националната лотария е била нагласена.

— Слушай, ти каза, че се отказваш.

— По никакъв начин. — Лицето на Донован беше алено от възбуда. — Да се откажа, как ли пък не! Знаех си, че не би могла да се оправиш с полицията и ФБР сама. Някой ти е помогнал. Цялата ти нова самоличност в Европа. Твоите „отлични“ финансови консултанти. Той уреди цялата работа, нали? Нали? — Лу Ан не отговори. — Божичко, не мога да повярвам, че не го разкрих по-рано. Сега всичко си идва на мястото. Обикалях в кръг месеци наред… — Той се извъртя към нея. — И ти не си единствената, нали? И останалите единайсет, които не са фалирали? А може би има и още. Прав ли съм?

— Спри, моля те.

— Той не го е направил безплатно. Получил е нещо от печалбите ви. Но, за бога, как е нагласил числата? Защо? Какво прави с всичките тия пари? Не може да е сам човек. — Донован изстрелваше въпросите си със светкавична скорост. Кой, какво, кога, защо, как? Той я стисна за рамото. — Добре, ще ти повярвам, че който и да се крие зад всичко това, е много опасен. Но не подценявай силата на пресата, Лу Ан. Разкривала е и по-големи мошеници от него. Можем да го направим, ако действаме заедно. — Когато Лу Ан не отговори, Донован пусна рамото й. — Моля те само да размислиш, Лу Ан. Само че нямаме много време.

Когато стигнаха до колата му, Донован слезе от беемвето и преди да затвори вратата, й подаде визитната си картичка.

— На този номер можеш да ме намериш винаги. — Лу Ан не я взе.

— Не искам да знам как да те намеря. Така ще си в по-голяма безопасност. — Лу Ан рязко стисна ръката му и той се намръщи от болка. — Моля те, вземи това. — Тя бръкна в чантата си и извади някакъв плик. — Вътре има десет хиляди долара. Вземи една чанта, иди на летището, качи се на някой самолет и се махни оттук. Обади ми се, когато пристигнеш, където и да си, и ще ти изпратя колкото поискаш пари за хотели и ресторанти.

— Не искам пари, Лу Ан. Искам истината.

Лу Ан с мъка потисна желанието си да изкрещи.

— По дяволите, опитвам се да спася живота ти, не разбираш ли!

— Ти ме предупреди и аз ти благодаря — хвърли картичката на седалката той. — Но ако не ми помогнеш, друг ще го направи. Ще напиша този материал, каквото и да ми струва. — Той я погледна сърдито. —Ако този човек е наполовина толкова опасен, колкото казваш, и ти трябва да се позамислиш. Май ще трябва да се махнеш първа. Главата ми може и да е застрашена, но все пак си е моята глава. А ти имаш дете. — Той млъкна за миг. — Надявам се да оцелеем, Лу Ан. И двамата. Искрено се надявам.

Донован прекоси паркинга, отвори колата си, запали мотора и потегли. Лу Ан се опита да се поуспокои. Джаксън щеше да го убие, ако тя не направеше нещо. Но какво? Например нямаше да каже на Джаксън за срещата си с Донован. Тя се огледа — наоколо нямаше и следа от него. Но каква полза? Джаксън можеше да се превъплъти във всекиго. Сърцето й подскочи. Ами ако беше решил да подслушва телефона й? Тогава вече знаеше за разговора й с Донован, както и за срещата им. Може би я беше проследил? И сега вече беше по петите на Донован. Тя удари с юмрук кормилото.

Макар Лу Ан да не знаеше, Джаксън не подслушваше телефона й. Но тя нямаше и понятие, че под седалката й е поставен миниатюрен предавател. Някой току-що бе чул целия й разговор с Донован.