Дейвид Балдачи
Лотарията (4) — Моята библиотека

4

В автобуса на път за вкъщи Лу Ан стискаше с еднаква сила Лиса и хартийката с телефонния номер. Изпитваше крайно неловкото чувство, че всички наоколо знаят какво й се е случило току-що и строго я осъждат. Старица с оръфано палто, с развлечени и изпокъсани три четвърти чорапи, здраво стиснала торбичките си с покупки, седеше и се взираше в Лу Ан. Дали наистина отгатваше тайната й, или просто й завиждаше, че е млада и хубава и има сладко бебче?

Лу Ан се отпусна на облегалката и умът й запрепуска напред, за да обмисли какво бъдеще я чака в зависимост от отговора, който дадеше на предложението. Отказът щеше да донесе последствия, всичките изплуващи с образа на Дуейн, съгласието пък щеше да създаде проблеми от съвсем нов характер. Ако наистина спечелеше лотарията и се сдобиеше с неизчислимо богатство, мъжът бе казал, че може да има каквото си поиска. Да отиде навсякъде! Да осъществи всичко! Господи! Мисълта за такава неограничена свобода, от която я деляха само едно телефонно обаждане и четири дни, по раждаше у нея желанието да затича, крещяща от радост, по тясната пътека в автобуса. Бе отхвърлила подозрението, че всичко е просто шега или примамка. Джаксън не й бе поискал пари, нито пък тя имаше, за да му даде. С нищо не бе подсказал, че очаква от нея сексуални услуги, макар че все още не бе разкрил условията изцяло. Но поведението му бе професионално и откровено. Ако беше луд, извънредно сполучливо бе успял да се престори пред нея на трезвомислещ човек. Освен всичко бе направил разходи по наемане на офис, секретарка и прочие. Дори Джаксън да бе освидетелстван, определено имаше и нормалните си моменти. Тя поклати глава. Та той бе назовал правилно всяко число още преди проклетите сфери да изхвърлят топките. Това нямаше как да отрече. Тъй че, ако той казваше истината, единственият спорен момент бе във факта, че деловото му предложение намирисваше на незаконност, на измама и още лоши неща, за които не й се и помисляше. Единствен, но пък силно спорен момент. Ами ако някак си я хванеха и цялата истина излезеше наяве? Щеше да иде в затвора, и то може би за цял живот. Какво щеше да стане с Лиса? Внезапно я налегна отчаяние. Като повечето хора, и тя често си мечтаеше да попадне на съкровище. Тази фантазия й бе помагала да преживее много безнадеждни мигове, когато я бе нападало самосъжаление. Ала в бляновете й за съкровището не се мяркаха белезници. „По дяволите“, промърмори тя на себе си. Ясен избор помежду рая и ада? Какви ли бяха условията на Джаксън? Не се съмняваше, че той ще поиска висока цена, за да я превърне от беднячка в принцеса.

И тъй, ако се съгласеше и наистина спечелеше, какво щеше да прави? Тъй лесно бе потенциалът на такава свобода да се види, вкуси, чуе, почувства. Практическият му израз бе нещо съвсем различно. Да обиколи света? Тя никога не бе напускала окръг Рикърсвил, който бе най-известен с ежегодния си панаир и вонящите кланици. На едната си ръка можеше да преброи случаите, когато се бе качвала на асансьор. Никога не бе притежавала къща или кола, както и. никаква друга собственост. Нито една банкова сметка не бе носила името й. Можеше да чете, пише и говори доста правилно, но очевидно бе далеч под средното социално ниво. Джаксън ка за, че може да има всичко. Но възможно ли бе наистина? Дали бе реално да се очаква, че ако извадиш жаба от някое затънтено блато и я пренесеш във френски замък, нещата ще потръгнат? Не бе длъжна да го прави — да промени коренно живота си и да се превърне в нещо чуждо на природата й. Тя потръпна.

Ала точно там беше въпросът. Тя отметна дългата коса от лицето си, наведе се над Лиса и прокара пръсти по челцето й с няколкото златисти косъмчета над него. Лу Ан вдиша дълбоко ароматния пролетен въздух през прозореца на автобуса. Въпросът бе, че отчаяно копнееше да е всяка друга, но не и тази, която беше. През по-голямата част от живота си бе мечтала, че един ден ще направи нещо, за да го постигне. С всяка изминала година обаче надеждата ставаше все по-безплътна, а един ден щеше да отлети и да я остави самотна в безличния й живот, докато загубеше дори спомена, че някога е притежавала мечти. С всеки ден мрачното й бъдеще ставаше все по-отчетливо — като на телевизор, на който най-сетне са закрепили антената.

А сега всичко внезапно се промени. Тя се взираше в листчето с телефонния номер, докато автобусът подскачаше по неравната улица и ги носеше с Лиса обратно към черния път, водещ към още по-черната за нея каравана, където ги чакаше Дуейн Харви, несъмнено в лошо настроение. Щеше да иска пари за бира. Ала изведнъж си спомни за банкнотите на Джаксън в джоба си и се ободри. Мистър Джаксън вече я бе облагодетелствал, като й даваше възможност да разкара Дуейн, за да премисли всичко на спокойствие. С два долара Дуейн щеше да се напие до безпаметност. Погледна през прозореца към света, който се пробуждаше от зимата. Пролетта вече бе тук. Ново начало. Може би и за нея също? И то щеше да започне в десет сутринта след два дни. Погледите им с Лиса се срещнаха, майка и дъщеря си размениха нежни усмивки. Тя отпусна глава върху малката, като не знаеше да плаче ли, или да се смее. Много й се искаше да направи и двете заедно.