Дейвид Балдачи
Лотарията (37) — Моята библиотека

37

На другата сутрин Лу Ан стана рано. Почти не беше мигнала. Сбогуването с дъщеря й бе безкрайно мъчително, но тя знаеше, че ще й бъде още по-трудно в деня, когато трябваше да разкаже на Лиса истината за живота й, за живота на майка й. Лу Ан се надяваше, че ще има възможност да го стори. И въпреки това бе усетила огромно облекчение, гледайки отдалечаващите се светлини на джипа предишната вечер.

Сега най-големият й проблем беше да се свърже с Ригс, без да пробуди отново подозренията му. Нямаше много време. Ако скоро не подадеше някаква информация на Джаксън, той щеше да се насочи към Ригс с пълна сила. Тя нямаше да позволи това.

Обзета от подобни мисли, Лу Ан дръпна пердетата на френските прозорци. Спалнята й беше на третия етаж и имаше прекрасен изглед към моравата и планините отзад. Дали Джаксън не беше влязъл през балкона? Обикновено включваше алармата, когато си лягаше, но сега явно трябваше да го прави по-рано, макар че едва ли някоя охранителна система би го затруднила. Този човек минаваше през стените.

Тя си направи кафе в малката кухничка до будоара си, после облече копринена роба и с чаша в ръка излезе на балкона. Там имаше маса и два стола, но тя предпочете да седне на мраморния парапет. Погледът й се плъзна в далечината. Слънцето изгряваше и лъчите в розово и златно обливаха в невероятни багри свежата растителност. Гледката беше толкова прекрасна, че настроението й неусетно се пооправи. Но след миг видя нещо, от което за малко не падна от балкона.

Матю Ригс беше коленичил в тревата близо до мястото, където тя искаше да построи студиото си. С растящо изумление Лу Ан видя как вади някакви чертежи и огражда земята. Тя се покатери на парапета и се изправи в цял ръст, опряла ръка на тухлената стена. Сега виждаше и коловете, забити на определено разстояние един от друг. Ригс разви кълбо канап и започна да очертава основите на някаква постройка.

Лу Ан се опита да извика, но той беше много далеч. Тя скочи от парапета и профуча през спалнята, без дори да нахлузи обувки. Вземаше стъпалата по две и след секунда отключи задната врата и хукна през росната трева. Копринената роба прилепваше към тялото й, очертавайки стройните й крака.

Дишайки тежко, тя стигна до мястото, където беше видяла Ригс, и се огледа. От устата й излизаше пара в хладната утрин. Тя потръпна и придърпа тънката роба около себе си.

Къде, по дяволите, беше отишъл? Нима си бе въобразила всичко? Коловете бяха там заедно с канапа. Лу Ан се взря в тях, като че ли те щяха да й разкрият къде е изчезнал той.

— Добро утро!

Тя се завъртя изненадано. Ригс се появи от горичката с голям камък в ръка и го постави тържествено в центъра на оградената площ.

— Каменният ти комин — обяви той с усмивка.

— Какво правиш? — запита изумено Лу Ан.

— Винаги ли тичаш в подобно облекло? Ще хванеш пневмония. — Той я изгледа и после дискретно сведе очи, защото слънчевите лъчи погалиха върховете на дърветата и превърнаха копринената роба в напълно прозрачна. А отдолу тя не носеше нищо. — Да не говорим за ефекта върху мен — промърмори Ригс под носа си.

— Обикновено не забиват колове в имота ми на зазоряване.

— Просто изпълнявам заповеди.

— Какво?

— Ти искаше студио, аз ти строя студио.

— Каза, че няма да има достатъчно време преди зимата. Освен това ти трябваха планове и разрешения.

— Ти нали хареса моите? Реших да ги използвам като начало. Така ще си спестим много време. Имам връзки в строителната инспекция и ще получим разрешенията доста бързо. — Той млъкна и я изгледа. Тя продължаваше да трепери. — Не бързай да ми благодариш.

— Не е това. Аз… — Тя потрепери отново при резкия повей на вятъра. Ригс свали дебелото си палто и го наметна на раменете й.

— Не би трябвало да стоиш навън боса.

— Не е необходимо да го правиш, Матю. Достатъчно време ти отнех. И търпение.

Той сви рамене и подритна един от коловете.

— Приятно ми е да съм с теб, Катрин. — Той се изкашля притеснено и впери поглед в далечината. — Човек би могъл да прави къде по-неприятни неща.

Лу Ан поруменя и прехапа долната си устна. Ригс пъхна ръце в джобовете си и запристъпя от крак на крак. Двамата приличаха на ученици пред първата си среща.

— Значи ще бъде точно като твоята къща? — изви глава към ограденото място тя. — Казах ти, че ще ти платя въпреки всичко.

— Вярвам ти, но не съм свикнал да приемам пари за несвършена работа. Такъв съм си. Не се притеснявай, ще ти взема достатъчно. Като я построя, няма да искаш да излезеш от нея.

— Звучи много хубаво, но твърде невероятно.

— Май много пътуваш — погледна я косо той. — Естествено, за човек с твоите пари.

— Не е това. Но наистина пътувам често. — Тя въздъхна уморено. — Прекалено често.

— Хубаво е да видиш света — огледа се отново Ригс. — Но е хубаво и да се прибереш у дома.

— Говориш сякаш от опит — изгледа го с любопитство тя.

— Аз ли? — ухили се глуповато той. — Лз никъде не съм ходил.

— Но въпреки това искаш да се прибереш у дома. За да намериш покой — рече тя тихо, впила поглед в очите му.

Усмивката му изчезна и той я погледна с нарастващо уважение.

— Да — заяви той накрая.

— Какво ще кажеш да закусим заедно? Или поне по едно кафе? — Тя заставаше ту на единия си крак, ту на другия. Студът я пронизваше.

— Приемам кафето. — Ригс свали дебелите ръкавици и ги сложи в джобовете на панталоните си. После се обърна и се наведе напред. — Качи се на гърба ми.

— Моля?

— Качи се. — Той поглади гърба си. — Знам, че не съм як като коня ти, но ти се преструвай, че е така. — Той се обърна и я погледна насмешливо. — Хайде, не се шегувам за пневмонията. Освен това го правя непрекъснато с разни милиардерки, уверявам те.

Лу Ан се засмя, уви се в палтото му и скочи на гърба му, обвивайки врата му с ръце. Той сви ръце под голите й крака.

— Сигурен ли си, че ще издържиш? Далеч е, а аз не съм от най-дребничките.

— Мисля, че ще успея. Само не ме убивай, ако се строполя на земята.

Някъде по средата на пътя тя го пришпори игриво с колена.

— Това пък защо беше?

— Нали каза да се престоря, че яздя кон. Така че давай по-бързо.

— Не прекалявай — извика възмутено той и се усмихна.

 

 

В горичката близо до конюшнята Джаксън прибра специалния насочващ се микрофон и тръгна към колата, паркирана в един страничен път. Беше наблюдавал развеселено как Ригс носи Лу Ан към къщата. Беше забелязал и грубите основи на бъдещата постройка. Имайки предвид как е облечена тя, Джаксън си помисли, че Лу Ан и хубавият Ригс съвсем скоро ще се насладят на някои доста интимни моменти. Това беше добре, тъй като щеше да й позволи да измъкне повече информация от него. Джаксън бе записал гласа на Ригс, което можеше да се окаже твърде ценно след време. Той запали мотора и потегли.

 

 

Ригс отпи от чашата кафе. Лу Ан отхапа от препечената филия с масло, надигна се и си сипа още кафе. Ригс не можеше да откъсне поглед от нея. Тя не се беше преоблякла и прилепналата към тялото й роба го навеждаше на мисли, каквито не би трябвало да има. Лицето му почервеня и той извърна глава.

— Ако си купя друг кон, ще го нарека на теб — каза Лу Ан.

— Много, много благодаря. — Той се огледа. — Другите още ли спят?

— Сали има свободен ден. Чарли и Лиса заминаха на почивка. — Тя остави кафеника на кухненския плот и внимателно избърса едно петно.

— Без теб?

— Трябва да уредя някои неща. — Седна на стола и се облегна назад. — Може да се наложи скоро да отида в Европа. Тогава ще се срещнем и ще заминем някъде. Италия е много красива по това време на годината. Бил ли си в Италия?

— Само в италианския квартал в Ню Йорк.

— В миналия си живот ли? — Тя го погледна изучаващо над чашата с кафе.

— Хайде пак за това минало. Не е толкова интересно, повярвай ми.

— Тогава защо не ми разкажеш за него?

— А аз какво ще получа насреща? И защо се интересуваш толкова?

Защото искам да ти спася живота и правя каквото мога, и ми прилошава всеки път, като си помисля как едва не те увиха заради мен.

Лу Ан се помъчи гласът й да прозвучи нормално въпреки мъчителната действителност.

— Просто съм си любопитна по природа.

— И аз съм такъв. Пък и имам усещането, че твоите тайни са къде-къде по-интересни от моите.

— Аз нямам тайни — помъчи се да изглежда изненадана тя.

— Не мога да повярвам, че го казваш сериозно — рече той и остави чашата си на масата.

— Имам много пари. Някои хора биха желали да ми ги вземат по всякакъв начин. Но това едва ли би шокирало някого.

— Значи според теб мъжът в хондата е имал намерение да те отвлече? Не ми се вижда много вероятно.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислих много по въпроса. Той приличаше на университетски преподавател. Беше наел къща наблизо и я беше обзавел. При опита си да те „отвлече“ дори не носеше маска. А когато на сцената се появих аз, вместо да изчезне веднага, той се опита да ме изблъска от пътя. Опитът ми подсказва, че тези, които се занимават с отвличания, не играят соло. Чисто организационно е трудно за сам човек.

— Опитът ли?

— Виждаш ли, разкривам ти тайните си.

— Може би се е опитвал първо да ме сплаши, преди да ме отвлече.

— Не мисля така. Защо да те предупреждава? При отвличанията най-важна е изненадата.

— Ако не е искал да ме отвлече, какво е искал тогава?

— Надявах се ти да ми кажеш. Чарли отиде в къщата му, после и ти. Какво намерихте там?

— Нищо.

— Това са глупости и ти много добре го знаеш.

— Не обичам да ме наричат лъжкиня — възмутено скочи на крака Лу Ан.

— Тогава престани да лъжеш.

Устните й потрепериха и тя рязко се извърна.

— Катрин, опитвам се да ти помогна. Добре де, в миналото съм се занимавал с доста престъпници. Притежавам някои знания и умения, които могат да се окажат полезни, ако просто ми кажеш истината. — Той се надигна и постави ръка на рамото й, после извърна лицето й към себе си. — Знам, че си уплашена. Също така знам, че имаш по-здрави нерви и дух от много хора, което значи, че си се сблъскала с наистина сериозен проблем. А аз искам да ти помогна. И ще ти помогна, ако ми разрешиш. — Той повдигна брадичката й с ръка. — Откровен съм с теб, Катрин. Наистина съм откровен.

Тя се намръщи леко, когато той повтори името й. Фалшивото й име. После погали леко пръстите му.

— Знам, Матю. Знам. — Лу Ан вдигна очи към него. Устните й бяха полуотворени. Погледите им се срещнаха, а между пръстите им пробегна електрически ток. Спонтанната реакция ги накара да застинат. Не за дълго.

Ригс преглътна с мъка, спусна ръце към хълбоците й и я притегли към себе си. Топлите й меки гърди прегаряха невидими дупки през дебелата му риза. Устните им се докоснаха, той дръпна робата и тя се плъзна на пода. Лу Ан простена и затвори очи. Главата й се залюля, а Ригс впи устни във врата й. Тя на свой ред вплете пръсти в косата му, после обгърна врата му с ръце, а той я повдигна във въздуха, заровил лице в гърдите й. Тя обви крака около тялото му.

Следвайки прошепнатите в ухото му указания Ригс се залюшка по коридора към малката гостна на първия етаж. Той блъсна вратата, а Лу Ан отскочи от него и се просна на леглото. Мускулите на дългите й крака потръпваха в очакване. Тя протегна ръце и го притегли към себе си.

— За бога, Матю, побързай! — Подсъзнателно Ригс усети южняшкия акцент, но беше прекалено отдаден на страстта, за да се занимава с това.

Тежките му ботуши изтрополиха на пода, последвани от панталоните. Тя разкопча трескаво ризата му, късайки няколко копчета. Не се церемониха със завивките, макар че Ригс успя да затвори вратата с ритник, преди да се обърне към Лу Ан.