Дейвид Балдачи
Лотарията (34) — Моята библиотека

34

— Благодаря ви, че ме приехте веднага, мистър Пембъртън.

— Джон, наричайте ме Джон, мистър Конклин. — Пембъртън стисна ръката на госта си и двамата седнаха до малката заседателна маса в офиса на агенцията за недвижими имоти.

— Аз пък съм Хари — заяви другият мъж.

— По телефона споменахте, че искате да купите къща, но не уточнихте района, нито пък цената.

Пембъртън дискретно огледа Хари Конклин. Около шейсет години, скъпи дрехи, високо самочувствие, несъмнено обича хубавите неща в живота. Пембъртън светкавично пресметна възможната комисиона.

— Препоръчаха ви мои добри приятели. Разбрах, че сте се специализирали в предлагането на скъпи имоти — усмихна се Конклин.

— Точно така. Роден съм тук, израснал съм тук. Познавам всички и всеки имот, заслужаващ внимание. Та в какъв ценови диапазон ще се движим? В горния край?

— Нека да ви разкажа нещо повече за себе си — настани се по-удобно Конклин. — Изкарвам си парите на Уолстрийт, и то доста добри пари, повярвайте ми. Но това е работа за млади хора, а аз вече не съм млад. Спечелил съм достатъчно. Имам разкошен апартамент на последния етаж в Манхатън, друг в Рио, къща на Фишър Айланд във Флорида и имение извън Лондон. Но сега искам да се отърва от Ню Йорк и радикално да опростя живота си. А тук е невероятно красиво.

— Напълно сте прав — вметна бързо Пембъртън.

— Често каня гости, така че къщата трябва да е просторна. Но искам и спокойствие. Нещо старо и елегантно, но ремонтирано. Обичам старините, но не и старата канализация, нали разбирате?

— Напълно.

— Предполагам, че наоколо има достатъчно места, които отговарят на тези изисквания.

— Разбира се. Със сигурност има — възкликна въодушевено Пембъртън.

— Вижте, аз вече имам нещо предвид. Чувал съм за него от баща ми. И той играеше на борсата. През двайсетте години. Направи цяло състояние и има късмет да се измъкне преди кризата. Идваше тук с един свой приятел, също борсов агент. Баща ми, бог да го прости, обичаше това място и аз реших, че би било логично синът му да го купи и да живее в него.

— Каква прекрасна идея. И ме облекчавате значително. Знаете ли как се казва къщата?

— Уикънс Хънт.

— Ооо! — Усмивката на Пембъртън бързо помръкна.

Той облиза устни и на лицето му се изписа отчаяние,

— Какво, да не е изгоряла или нещо подобно?

— Не, не. Чудесно място, напълно ремонтирано. За съжаление вече не се продава. — Пембъртън въздъхна дълбоко.

— Сигурен ли сте? — Тонът на Конклин беше доста скептичен.

— Абсолютно. Аз лично я продадох.

— По дяволите, и кога?

— Има вече две години, макар че новите собственици се нанесоха само преди няколко месеца. Трябваше да се прави основен ремонт.

— Дали ще искат да я продадат сега? — повдигна вежди Конклин. Лицето му придоби лукаво изражение.

Пембъртън моментално прецени откриващите се възможности. Да продаде такъв имот още веднъж в рамките само на две години? Какъв ефект би имало това върху портфейла му!

— Всичко е възможно. Познавам ги, всъщност единия, доста отблизо. Току-що закусвахме заедно.

— Става дума за семейство, нали? Възрастни, като мен. Къщата не е за хора, навлизащи в живота, така поне ми беше казал баща ми.

— Не, не са семейство. Той е много по-възрастен, но имотът не е негов. Неин е.

— Неин? — изненадано се наведе напред Конклин. Пембъртън се озърна, изправи се и затвори вратата. После седна до Конклин.

— Ще ви кажа нещо абсолютно поверително.

— Разбирам. Нямаше да оцелея толкова години на Уолстрийт, ако не можех да пазя тайна.

— Макар че в нотариалния акт се споменава името на някаква корпорация, истинската собственичка е една млада жена. Катрин Савидж. Явно е страхотно богата. Честно казано, не знам какъв е произходът на парите й, а и не ми е работа да питам. Живяла е дълги години в чужбина. Има дъщеричка на десет години. С Чарли Томас, възрастния мъж, сме се срещали няколко пъти. Направиха някои много щедри дарения. Тя не излиза много, но това е разбираемо.

— Естествено. Ако дойда при вас, няма да ме виждате със седмици.

— Точно така. Изглеждат добри хора, въпреки всичко. И май тук са щастливи. Много щастливи. Конклин въздъхна на свой ред.

— Е, явно нямат намерение скоро да се местят. Жалко. — Той се взря настойчиво в Пембъртън. — Наистина жалко, тъй като обикновено плащам още един хонорар върху обичайната комисиона за продажба.

— Така ли? — Пембъртън наостри уши.

— Нали нямате някакви морални съображения, които да ви възпират да приемете подобен стимул?

— Не се сещам — побърза да отговори Пембъртън. — И на каква сума би възлязъл новият хонорар?

— Двайсет процента от продажната цена.

Хари Конклин забарабани с пръсти по масата и с удоволствие видя как лицето на Пембъртън сменя няколко пъти цвета си.

— Когато искам нещо, съм установил, че най-добрият начин е да осигуря съответните стимули на хората, които ще ми помогнат да го осъществя. Но в този случай май няма да се получи. Ще опитам в Северна Каролина, чувал съм доста хубави неща за там. — Конклин понечи да се надигне.

— Почакайте малко. Моля ви, почакайте една минута. Конклин се поколеба, после бавно се отпусна на стола.

— Всъщност се появявате точно навреме.

— Защо?

Пембъртън се наведе към него.

— Напоследък се случиха някои неща, доста странни неща, които ни позволяват да се обърнем към тях с предложение за продажба.

— Щом току-що са се нанесли и изглеждат щастливи тук, какво толкова може да е станало? В къщата няма призраци, нали?

— Не, нищо подобно. Както ви казах, на закуска се видях с Чарли. Беше притеснен. Посетил ги някакъв тип. Искал пари.

— Какво от това? На мен непрекъснато ми се случва. И според вас ще си тръгнат заради някакъв досадник?

— Е, в началото и аз разсъждавах като вас, но колкото повече мисля по въпроса, толкова по-невероятно ми се струва. Искам да кажа, прав сте, богатите хора са непрекъснато обсадени от просяци, защо ще се тревожат толкова? Но те явно са разтревожени.

— Откъде знаете?

— Шарлътсвил е малък град, колкото и да не ни се иска да го признаем понякога — усмихна се Пембъртън. — Знам със сигурност, че Мат Ригс е бил въвлечен в някакво бясно преследване с друга кола, при което едва не е загинал.

— Кой е Мат Ригс? — поклати глава объркано Конклин.

— Местен предприемач. Мисис Савидж го е наела да построи ограда на цялото имение.

— Значи е преследвал някаква кола? И какво общо има това с Катрин Савидж?

— Един приятел тъкмо отивал на работа оная сутрин. Живее в същия район и работи в града. Канел се да излезе на главния път, когато покрай него префучало тъмносиво беемве. Движело се поне със сто и трийсет километра. Ако не бил спрял навреме, щяло да го смачка на пихтия. Толкова се стреснал, че не можал да помръдне половин час. И добре, че станало така, защото, докато си седял и се мъчел да не повърне, изневиделица изникнал и пикапът на Мат Ригс, залепен за калника на друга кола. Явно се гонели.

— Знаете ли кой е бил в беемвето?

— Никога не съм я виждал лично, но познавам хора, които са успели да я зърнат. Катрин Савидж е висока и руса. Хубавица. Приятелят ми мярнал много бегло шофьора, но казва, че била жена, млада и красива. А аз видях тъмносиво беемве пред голямата къща, когато уреждахме продажбата с Чар ли.

— Значи мислите, че някой я е преследвал?

— И Мат Ригс го е заковал отзад. Пикапът му е в сервиза с ударен калник. А Сали Бийчам, икономката на имението, го е видяла да си тръгва оттам сутринта доста разгорещен.

— Много интересно — поглади брадичка Конклин. — Вероятно няма начин да се разбере кой я е преследвал?

— Има. Искам да кажа, че аз разбрах. Поне къде живее. Виждате ли, става все по-интересно. Казах ви вече, че Чарли ме покани на закуска. Тогава ми каза за мъжа, който бил отишъл при тях да иска пари, и ме помоли да му помогна да разбере къде е отседнал. Аз, естествено, се съгласих веднага. Тогава още не знаех за гонитбата.

— Казахте, че сте успели да откриете непознатия? Как го направихте? Човек лесно би се скрил по тия места — запита Конклин небрежно.

— Нищо не убягва от погледа ми, Хари — усмихна се тържествуващо Пембъртън. — Нали ви казах, че съм роден и израснал тук. Чарли ми даде описание на мъжа и колата. Обадих се на разни познати и след двайсет и четири часа го открих.

— Сигурно се е сврял някъде надалеч.

— Напротив — поклати глава Пембъртън. — Точно под носа им е. В малка къщичка. На десет минути с кола от имението. Но на много изолирано място.

— Я ми обяснете по-подробно. Не познавам още района. Близо ли е до Монтичело?

— Най-общо казано. Всъщност на север от магистралата и близо до шосе двайсет и две. Наел е къщата преди месец.

— Мили боже, а разбрахте ли как се казва?

— Том Джоунс — усмихна се доволно Пембъртън. — Явно фалшиво име.

— Е, собствениците сигурно са ви много благодарни. А този Ригс? Строителните предприемачи рядко се впускат в автомобилни ралита.

— Ригс невинаги се е занимавал със строителство.

— Така ли? — Изражението на Конклин беше непроницаемо. — Ама че работи стават при вас. И каква е неговата история?

— Колкото вие знаете, толкова и аз — сви рамене Пембъртън. — Той никога не говори за миналото си. Появи се при нас преди пет години, почна да се учи на строителство и оттогава не е мръднал оттук. Тайнствена работа. Чарли мисли, че е бивш полицай. Според мен е работил нещо специално за правителството и после са го пенсионирали. Така ми подсказва интуицията.

— Интересно. Значи е някой старец.

— О, не. Още няма четирийсет. Висок, силен, много способен. Има отлична репутация.

— Браво на него.

— Сега за нашето споразумение. Ако онзи мъж наистина ги следи, мога да говоря с Чарли и да разбера какво смятат да правят. Може би ще се съгласят да се преместят. Струва си да се попита.

— Слушайте, нека да помисля няколко дни. Ако реша окончателно, тогава ще действаме бързо. — Конклин се надигна рязко. — Ще ви се обадя скоро, Джон. Благодаря за съдействието.

— Ако те не се съгласят, мога да ви покажа поне още десетина имения. Ще ви свършат същата работа, уверявам ви.

— Непознатият преследвач наистина ме заинтригува. Дали пък случайно нямате точния му адрес?

— Да не би да искате да говорите с него? — изненада се Пембъртън. — Може да е опасен.

— О, аз мога да се грижа за себе си. А в моя бизнес съм научил, че човек никога не знае къде ще намери съюзник. — Конклин се взря в домакина си и по лицето на Пембъртън се изписа възхитено разбиране. Написа на един лист инструкциите как да се стигне до къщичката и ги подаде на Конклин. Той от своя страна извади от джоба си един плик.

— О, господи! — възкликна Пембъртън при вида на разсипалите се банкноти. — За какво е това? Още нищо не съм свършил.

— Дадохте ми информация, Джон — усмихна се Конклин. — Тя винаги струва много. Ще ви се обадя. — Двамата си стиснаха ръцете и Конклин си тръгна.

 

 

В хотела, където бе отседнал, Хари Конклин влезе в банята, затвори вратата и пусна водата. След петнайсет минути вратата се отвори и оттам излезе Джаксън, а остатъците от Хари Конклин бяха натъпкани в пластмасова торбичка, която той сложи в куфара си. Разговорът с Пембъртън се бе оказал много полезен. Срещата им не беше случайна. След пристигането си в Шарлътсвил Джаксън бе поразпитал дискретно из града и бе разбрал, че именно Пембъртън е продал имението. Сега той седна на леглото, отвори голяма и подробна карта на района и се опита да запамети максимално точно всички места и пътища, споменати от Пембъртън. После затвори очи и потъна в мисли. Трябваше да планира кампанията си срещу Лу Ан Тайлър и непознатия й преследвач.