Дейвид Балдачи
Лотарията (31) — Моята библиотека

31

Чарли ги посрещна на задния вход. Изглеждаше възбуден и по блесналия му поглед Лу Ан отгатна причината; Пембъртън бе открил къде е отседнал мъжът с хондата.

Макар и да не го показа, Ригс усети флуидите, прехвърчащи между домакините му.

— Благодаря за обеда — каза той. — Сигурно си имате работа, а и аз съм насрочил няколко срещи за днес. — После се обърна към Лу Ай. — Катрин, обади ми се, като решиш за студиото.

— Добре. А ти ми се обади, ако решиш да пояздим заедно.

— С удоволствие.

Ригс си тръгна, а Лу Ан и Чарли се отправиха към кабинета му и затвориха вратата.

— Къде е нашият човек? — запита тя.

— Съсед ни е.

— Какво?

— Наел е малка къща, на пет-шест километра оттук. Доста изолирана. Нагоре по шосе двайсет и две. Спомням си, че обиколих района, като се чудехме къде да почнем да строим. Едно време е имало голямо имение, но сега е останала само къщичката на пазача. Скоро минахме оттам с колата, не си ли спомняш?

— Много добре си спомням. Често съм яздила в тази посока. Този човек може да ни е шпионирал от месеци.

— Знам. Точно това ме безпокои. Пембъртън ми даде подробни инструкции как да стигна до мястото. — Чарли остави листа с указанията на бюрото и посегна да облече палтото си.

Лу Ан се възползва от това да хвърли един поглед върху листа. Само след миг се вцепени от изумление. Чарли отключи чекмеджето на бюрото и извади пистолет трийсет и осми калибър. Докато го зареждаше, Лу Ан се нахвърли върху него.

— Какво смяташ да правиш?

Без да я поглежда, той провери предпазителя и сложи пистолета в джоба си.

— Както си говорехме, отивам да проверя.

— Идвам с теб.

— Дума да не става! — изръмжа сърдито той.

— Идвам, Чарли.

— Ами ако стане напечено?

— И го казваш на мен?

— Знаеш какво имам предвид. Нека първо да проверя, да видя какво иска тоя досадник. Няма да предприемам нищо рисковано.

— Тогава защо ти е пистолетът?

— Казах, че аз няма да предприема нищо рисковано. За него не знам.

— Не ми харесва тая работа, Чарли.

— Да не мислиш, че на мен ми харесва? Казвам ти, това е единственият начин. Ако нещо стане, най-малко ти ми трябваш там в бъркотията.

— Не съм очаквала от теб да водиш войни вместо мен.

— Не можеш да ме спреш — погали я по бузата той и се усмихна. — Искам ти и Лиса да сте в безопасност. В случай че не си забелязала, това ми е целта на живота. Така съм решил.

— Моля те, Чарли, бъди внимателен. — Тя го изпрати до вратата.

— Знаеш, че винаги съм внимателен — самоуверено заяви той и излезе.

Секунда след това Лу Ан хукна към стаята си, преоблече се в джинси и мека риза и нахлузи дебели ботуши.

— В случай че ти не си забелязъл, Чарли, моята цел е ти и Лиса да сте в безопасност.

Тя грабна едно кожено яке от гардероба и затича към конюшнята. Там оседла Джой и подкара в галоп по пътеката към отсрещните хълмове.

 

 

Щом Чарли излезе на главния път, Ригс потегли след него с джипа. Беше решил, че вероятността нещо да стане след тръгването му е петдесет на петдесет. Един приятел му беше казал, че е видял Пембъртън и Чарли да закусват заедно предишния ден. Беше добър ход от страна на Чарли, самият Ригс сигурно също би постъпил така, ако трябваше да открие натрапника с хондата. Тази среща и днешната възбуда на Чарли подсказваха, че става нещо. Какво пък, ако грешеше, нямаше да загуби много време. Роувърът на Чарли излезе на шосе 22. Не беше лесно да не те забележат на междуселски път, но Ригс беше уверен, че ще се справи със ситуацията. На седалката до него беше пушката му. Този път щеше да е подготвен.

 

 

Чарли се огледа внимателно и спря в сянката на големите дървета. Къщата се виждаше в далечината. Човек би се запитал кой ли би построил нещо в подобна пустош, но Пембъртън му бе обяснил, че това е било дом на пазача на огромно имение, което вече не съществува. Чарли стисна пистолета в джоба си и излезе от колата. Пробивайки си път през храсталаците, той се доближи към постройката отзад. Първо спря до някаква барака, разтърка мръсотията по стъклото и различи вътре черната хонда. Браво, за това дължаха на Пембъртън едно хубаво малко дарение. За каквото пожелаеше.

Чарли изчака около десет минути, приковал поглед във вратата на къщата. Никакво движение, ни сянка, ни звук. Мястото изглеждаше изоставено, но колата в бараката опровергаваше това впечатление. Чарли се запромъква предпазливо напред. И макар да се оглеждаше, не забеляза Ригс, който се бе свил зад гъст храсталак вляво от сградата.

Ригс свали бинокъла. И той като Чарли не бе открил никакви признаци за човешко присъствие, но това не значеше нищо. Оня можеше да е вътре и да чака Чарли да влезе. Първо стреляш, после питаш. Ригс стисна пушката и зачака.

 

 

Предната врата беше заключена. Чарли можеше да счупи стъклото и да отключи отвътре или просто да я рита, докато се отвори — не изглеждаше толкова здрава. Но ако в къщата имаше хора, ритниците можеха да провокират смъртоносен ответ. Ако пък нямаше никой, не искаше да оставя следи от влизането си. Чарли почука, стиснал с другата си ръка подаващия се от джоба пистолет. Почака малко, после почука пак. Никакъв отговор. Той пусна пистолета в джоба и се взря по-внимателно в бравата. Не му изглеждаше много проста, но щеше да се справи. Измъкна отвертка и специални клещи от вътрешния джоб на палтото си. Слава богу, артритът още не беше сковал пръстите му. След няколко минути ключалката прищрака, Чарли завъртя топката и вратата се отвори. Престоят в затвора отново вършеше работа. Наострил уши, той прибра инструментите си и се приготви да влезе. Съзнаваше, че вътре може би го очаква капан. Пръстите му стиснаха здраво пистолета. Ако оня му дадеше повод да го използва, Чарли нямаше да се поколебае. Последиците от подобно действие бяха прекалено многобройни, за да ги анализира подробно, но поне няколко бяха за предпочитане от това да бъде разкрита тайната им.

Планът на къщата беше прост. Коридорът, който водеше право към задната врата, разделяше долния етаж на две приблизително равни половини. Кухнята беше отзад вляво, малката трапезария беше отпред. Вдясно бяха холът и сервизно помещение зад него. Обикновено дървено стълбище водеше към спалните на горния етаж. Чарли едва ли забеляза всичко това, защото вниманието му бе насочено към хола. Той се взря с изумление в компютъра; принтера, факса, и купищата папки. На корковото табло на стената бяха накачени изрезки от вестници и снимки.

Той прочете на глас някои от заглавията. Лицето на Лу Ан се срещаше най-често в различните фотографии. Цялата й история бе извадена на показ: убийствата, Лу Ан спечелва лотарията, Лу Ан изчезва. Е, подозренията му се потвърдиха. Оставаше да открие кой е този мъж и още по-важно — какво иска от тях. Нищо в стаята не подсказваше подробности за самоличността на непознатия. Който и да беше, си знаеше добре работата.

Чарли се доближи до бюрото и дръпна едно чекмедже. Документите вътре не му разкриха нищо ново. С другите чекмеджета беше същото. За миг си помисли да опита с компютъра, но познанията му в тази област бяха практически нулеви. Тъкмо се канеше да претърси останалата част от къщата, когато погледът му се спря на някаква кутия в ъгъла. Защо пък да не погледне и там?

Вдигайки капака, Чарли неволно затрепери. Измърмори някаква ругатня под носа си, краката му омекнаха. Пред него лежеше един-единствен лист хартия, на който бяха изписани няколко имена. И името на Лу Ай фигурираше сред тях. Повечето бяха на хора, които Чарли познаваше: Хърман Руди, Уонда Трип, Ранди Стит, Боби Джоу Рейнълдс. Всичките бяха спечелили на лотарията. Чарли лично беше охранявал повечето от тях. Както Лу Ан. И всички бяха ударили големите пари с помощта на Джаксън.

Чарли се подпря с трепереща ръка на прозореца. Очакваше да попадне на доказателства, че мъжът знае за убийствата и участието на Лу Ан. Но изобщо не очакваше, че огромната манипулация с лотарията е разкрита. Космите на ръцете му настръхнаха.

Как? Как, по дяволите, е разбрал непознатият? И кой беше той? Чарли бързо затвори кутията, отправи се към вратата, пусна резето и я дръпна зад себе си. После с пълна газ се отдалечи.

 

 

Донован караше по шосе 29. Беше напуснал Вашингтон преди два часа и с нетърпение очакваше да тръгне отново на лов. Той несъзнателно натисна газта. Беше решил вече какви стъпки ще предприеме, за да принуди Лу Ан да отстъпи бързо. Най-хубавото беше, че всичко щеше да й дойде изневиделица. При тази мисъл по лицето му се изписа искрено задоволство. Вярна беше поговорката, че синджирът се къса на най-ръждясалото място. Ти си това слабо място, Лу Ан, каза си Донован. И няма да ми се измъкнеш. Той погледна часовника си. Скоро щеше да пристигне в къщата. На седалката до него лежеше малокалибрен пистолет. Донован не обичаше оръжията, но не беше и безразсъден.