Дейвид Балдачи
Лотарията (30) — Моята библиотека

30

— Ти го покани на обяд? — Чарли се взря недоумяващо в Лу Ан. На набръчканото му лице бяха изписани ярост и безсилие. — Ще ми кажеш ли защо го направи? Най-напред ще ми обясниш ли защо, по дяволите, си ходила там?

Бяха в кабинета на Чарли. Лу Ан стоеше до масивното бюро. Чарли бе развил целофана на дебелата пура и тъкмо се канеше да я запали, когато тя му бе съобщила за сутрешната си екскурзия.

Сега му се озъби предизвикателно.

— Не можех просто да седя със скръстени ръце.

— Казах ти, че аз ще се оправям. Не ми ли вярваш вече?

— Разбира се, че ти вярвам, Чарли. Не става дума за това. — Лу Ан смекчи предизвикателното си изражение, приседна на страничната облегалка на стола и прекара пръсти през отъняващата му коса. — Реших, че ако се добера до Ригс, преди да е направил нещо, и му се извиня, а после го накарам да се откаже, ще бъдем в безопасност.

Чарли поклати глава. Остра болка проряза лявото му слепоочие и той се намръщи, но пое дълбоко дъх и я прегърна през кръста.

— Лу Ан, тази сутрин имах много интересен разговор с Джон Пембъртън.

— С кого?

— С търговеца, който ни продаде къщата. Това не е важно. Важното е, че познава всички и всичко в този град. И сега ще се опита да открие мъжа в хондата. Заради нас.

— Да не си му казал. — подскочи Лу Ан.

— Измислих някаква история и той я глътна като шоколадова тортичка. Ние с теб май станахме царе на измислиците през тия години, а?

— Така се оказва — мрачно кимна Лу Ан. — Става все по-трудно да си спомня кое е истина и кое не.

— Поговорихме си и за Ригс. Накарах го да ми разкаже нещо повече за него, да мога да го преценя.

— Не е ченге. Попитах го и той ми каза, че не е, а ти твърдеше, че бил.

— Знам, подведох те, но Ригс ме заблуди.

— Какъв, за бога, е тоя човек тогава? И защо е цялата тайнственост?

— Виж кой пита! — Лу Ан заби шеговито лакът в кръста на Чарли, но усмивката й изчезна при следващите му думи.

— Пембъртън смята, че Ригс е таен агент. Шпионин на правителството.

— Таен агент? От ЦРУ, искаш да кажеш?

— Откъде да знам, по дяволите. Да не би да тръгне да тръби наляво и надясно за кого работи. Никой не знае със сигурност. Миналото му е доста мъгляво по думите на Пембъртън.

Лу Ан се сети колко бързо бе събрал информация за нея Ригс и потръпна. Нещата придобиваха смисъл. Но все още не беше убедена.

— И сега прави огради в щата Вирджиния. Не съм чувала някой таен агент да се е пенсионирал.

— Много криминални филми гледаш. Дори агентите си сменят работата или се пенсионират. Особено след края на Студената война. Има и много длъжности в областта на набиране на информация. Не всички предполагат дълъг шлифер, пистолет под мишницата и заговори за убийство на чуждестранни диктатори. Може да е бил просто канцеларски плъх, който цял живот е обработвал въздушни снимки на Москва.

Лу Ан си припомни срещата с Ригс в дома му. Как държеше пушката, колко наблюдателен са оказа, колко много знаеше за огнестрелните оръжия. И накрая самоувереното му и хладнокръвно държане.

— Не ми прилича на канцеларски плъх — поклати решително глава тя.

— И на мен — въздъхна дълбоко Чарли. — И как мина? Лу Ан се изправи и се облегна на вратата с ръце в джобовете на джинсите си.

— Вече беше изровил някаква информация за мен и хондата. Изпях подробно нашата версия, така че там няма да има проблеми.

— А нещо за хондата?

— Взета била под наем във Вашингтон — сви рамене Лу Ан. — Името му изглеждало фалшиво. Най-вероятно задънена улица.

— Бързо действа тоя Ригс. Ти как разбра всичко това?

— Исках да поразгледам някои неща в кабинета му. Когато ме хвана, беше с пушка в ръка.

— Господи, Лу Ан, ако наистина е бивш агент, имаш късмет, че не ти е пръснал черепа.

— Тогава не ми изглеждаше толкова опасно. Какво пък, нали всичко свърши добре!

— Престани да поемаш глупави рискове. Наистина трябва да се намеся по-решително. И какво друго му каза?

— Признах, че преследването с колата ни тревожи и че вземаме мерки.

— И той го прие? Без повече въпроси? — Тонът на Чарли беше доста скептичен.

— Говорех истината, Чарли — заяви разгорещено тя. — Умирам от удоволствие, когато ми се удава случай, колкото и рядко да е това, да не изричам лъжи.

— Добре де, добре. Не исках да те дразня. Господи, държим се, сякаш сме женени от сто години.

— Ние сме женени от сто години, Чарли — усмихна се Лу Ан. — Просто имаме повече тайни от обикновените семейства.

Чарли запали пурата си.

— Значи смяташ, че Ригс е чист? И няма да души наоколо?

— Струва ми се, че е много любопитен и има право да бъде. Но ми каза, че няма да се бърка, и аз му вярвам. Не знам защо, но е така.

— И той ще дойде утре на обяд. За да го опознаеш по-добре, предполагам.

Лу Ан се взря в Чарли за миг. Имаше ли нотка на ревност в гласа му?

— Така можем да го държим под око, а и да понаучим нещо повече за него. Може би и той си има своите тайни. Поне така ми се струва — сви рамене тя.

— В такъв случай, ако всичко е наред с Ригс, ни остава да се тревожим само за оня с хондата. — Чарли издуха дима от пурата си право напред.

— Не е ли достатъчно?

— Едно зло ни стига за момента. А ако Пембъртън го открие, може и да си решим проблемите.

— Какво ще правиш, ако го открие? — погледна го нервно Лу Ан.

— Мислих доста по въпроса. Реших да играя открито, да го накарам да свали картите си и да видим какво, по дяволите, иска. Ако са пари, ще уредим нещата.

— А ако не иска само пари? — Трудно й беше да продължи. — Ако знае за лотарията?

Чарли извади пурата от устата си и се взря изненадано в нея.

— Не виждам откъде може да научи. Но дори и да е така, макар че става дума за шанс едно на милиард, можем да живеем на много други места, Лу Ан. Още утре може да ни няма тук.

— Пак ли да бягаме? — Гласът й беше тъжен и уморен.

— Представи си другия вариант. Не е много приятен.

Тя протегна ръка и измъкна пурата от пръстите му. После я стисна между зъбите си, пое дълбоко дима и бавно го издиша.

— Кога трябва да ти се обади Пембъртън?

— Не сме се уговаряли. Може да е довечера, може другата седмица.

— Кажи ми, като ти се обади.

— Вие първа ще научите, госпожо. Тя отвори вратата.

— А, между другото, аз поканен ли съм на обеда утре? — попита той.

— Разчитам на присъствието ти, Чарли — усмихна се кокетно тя и се отдалечи. Чарли се надигна и изпрати с поглед грациозната й фигура, после затвори вратата и седна зад бюрото. Пурата димеше в устата му.

 

 

Ригс беше с памучни панталони, а меката яка на ризата му се подаваше над карирай пуловер. Беше взел джипа на един съсед, защото пикапът му още бе на поправка. Пък и черокито повече подхождаше за това богаташко имение от очуканото му камионче. Преди да се изкачи по внушителните стълби, Ригс приглади току-що митата си коса. Напоследък не обръщаше кой знае какво внимание на облеклото. Сега беше решил, че сакото и панталоните с ръб ще бъдат прекалено официални. В края на краищата ставаше дума за обяд, нали така? Пък и знаеше ли човек какво да очаква? Господарката на дома можеше да го накара да свърши някоя и друга дърводелска работа.

Прислужницата, която му отвори, го отведе в библиотеката. Ригс се запита дали не го наблюдават със скрита камера. Дали Катрин Савидж и нейният партньор не седяха сега в някаква претъпкана с монитори стая?

Той огледа просторното помещение. Погледът му с уважение пробяга по безбройните томове на лавиците. Дали бяха само за показ? Беше посещавал подобни домове. Но тук нещо му подсказваше, че не е така. Очите му се спряха на снимките над камината. Имаше една на Чарли и малко момиченце, което много приличаше на Катрин Савидж. Но снимка на Катрин Савидж нямаше. Изглеждаше странно, но и жената беше странна, така че в това имаше някаква логика.

Вратата се отвори и той се обърна. Първата среща с тази жена в неговия преустроен хамбар не го беше подготвила за втората.

Златистата й коса се спускаше по изваяните рамене. Елегантната черна рокля стигаше до голите й прасци и очертаваше всяка линия на стройното й тяло. Мина му през ума, че на нея роклята би стояла еднакво добре както на селския панаир, така и на вечеря в Белия дом. Носеше подходящи ниски черни обувки. Ригс си представи, че към него се приближава гъвкава пантера. След секунда размишления реши, че жената е красива, но не съвършена. Че кой ли беше съвършен? Изникна още една забележителна подробност: макар че около очите й вече се бяха появили няколко бръчици, около устните й нямаше и помен от гънка. Сякаш тя никога не се усмихваше.

Странно, но малкият белег на брадичката й само подсилваше привлекателността й. Може би защото внасяше някакъв елемент на опасност, на приключение в нейното минало?

— Радвам се, че успяхте да дойдете — протегна му ръка тя и Ригс я стисна. Беше изумен от силата, която усети; дългите й пръсти като че ли погълнаха голямата му охлузена длан. — Знам, че строителните предприемачи са много заети през деня. Никога не разполагате с времето си. Обедът ще бъде готов след няколко минути. Сали ще ни сервира на задната веранда. Масата в трапезарията е за петдесет души, затова реших, че за трима ще е прекалено потискаща. Искате ли да пийнете нещо преди това?

— Не, благодаря. Това дъщеря ви ли е? — Той посочи снимката. — Или по-малката ви сестра?

Тя се изчерви и седна на канапето, преди да отговори.

— Дъщеря ми Лиса. На десет години е. Не мога да го повярвам, времето лети така бързо.

— Сигурно сте били много млада — погледна я изпитателно Ригс.

— По-млада, отколкото трябва, но не съжалявам. Не бих се отказала от нея за нищо на света. Вие имате ли деца?

— Не съм имал този късмет — поклати глава Ригс.

Лу Ан беше забелязала липсата на венчална халка, макар че някои мъже просто не носеха такива неща. Но беше решила, че човек, който си изкарва хляба с ръцете, може да я е свалил просто за да не се нарани.

— А съпругата ви…

— Разведен съм — прекъсна я той. — От близо четири години. — Ригс пъхна ръце в джобовете си и отново обиколи стаята с поглед. Усети, че тя го наблюдава внимателно. — А вие?

— Вдовица.

— Съжалявам.

— Беше отдавна — сви рамене тя. Но някаква метална нотка в гласа й подсказа на Ригс, че годините не са успели да изличат мъката от загубата.

— Мисис Савидж…

— Наричай ме Катрин, моля те — усмихна се закачливо тя. — Всичките ми приятели ми викат така.

Той се усмихна и седна до нея.

— А къде е Чарли?

— Тича по задачи. Но ще обядва с нас.

— И той ти е чичо? Лу Ан кимна.

— Жена му почина преди много години. Моите родители отдавна са мъртви. Той е единственият ми роднина.

— Доколкото разбрах, съпругът ти е имал доста успешен бизнес. Или пък ти. Не искам да обидя някого — ухили се Ригс. — Или е това, или някой от вас е спечелил на лотарията.

Пръстите на Лу Ан се впиха в облегалката на стола.

— Съпругът ми беше блестящ бизнесмен и ми остави много пари — заяви тя небрежно.

— То се вижда — съгласи се веднага Ригс.

— А ти? Тук ли си живял цял живот?

— Хайде, хайде, вече бях решил, че след вчерашното ми посещение си ме проверила най-подробно.

— Боя се, че не разполагам с твоите източници на информация. Не знаех, че строителните предприемачи разполагат с такава мрежа за сведения.

— Заселих се тук преди пет години. Станах чирак при един местен строител, който ме научи на занаята. Умря преди три години и тогава отворих собствена фирма.

— Пет години. Значи жена ти е живяла тук близо година?

— Разводът приключи преди четири години — поклати глава Ригс. — Бяхме се разделили месеци преди това. Сигурно още е във Вашингтон. Вероятно цял живот ще си бъде там.

— Да не се занимава с политика?

— Адвокатка е. Съдружник в голяма фирма. Има много политици сред клиентите си. И наистина преуспява.

— Трябва да е много добра в професията си. Това си е още един чисто мъжки свят. Както много други.

— Умна е — сви рамене Ригс. — Умее да привлича клиенти. Струва ми се, че затова се разделихме. Семейният живот започна да й пречи.

— Разбирам.

— Не е особено оригинално, нали, но друго няма. Дойдох тук и никога не съм поглеждал назад.

— Значи ти харесва онова, което правиш?

— Има си и неприятните страни понякога. Като всяка работа. Но ми харесва да сглобявам разни неща. Това има терапевтичен ефект. И е много спокойно. Имах късмет, първите ми клиенти ме похвалиха и бизнесът върви добре. Както вероятно знаеш, наоколо има доста пари. Дори преди да дойдеш ти.

— Чух вече. Радвам се, че промяната в работата ти се е отразила добре.

Ригс се облегна назад и сви устни, преценявайки думите й. Дланите му се свиха в юмруци, но жестът не издаваше нищо заплашително. След миг той се засмя чистосърдечно.

— Чакай да отгатна, чула си отнякъде, че съм или бивш агент на ЦРУ, или наемен убиец, който изведнъж е решил да зареже всичко и да грабне чука и триона в една доста по-спокойна обстановка.

— Откровено казано, за убиеца не бях чувала.

И двамата се усмихнаха едновременно.

— Знаеш ли, ако просто кажеш истината, хората ще спрат да си измислят. — Не можеше да повярва, че точно тя изрича тези думи, но го погледна най-невинно. Поне така се надяваше.

— Мислиш, че ме интересува какво говорят хората за мен? Ни най-малко.

— Смяташ, че е под достойнството ти, така ли?

— Ако съм научил нещо в живота, то е, че не бива да се вълнуваш какво си мислят или говорят другите. Вълнуваш се за себе си и това е достатъчно. Иначе ще откачиш. Хората могат да бъдат и жестоки. Особено тези, които би трябвало да се интересуват от теб. Казвам го от опит, повярвай ми.

— Да разбирам ли, че разводът не е минал особено леко?

— Не искам да се сравнявам с теб — продължи с наведена глава той, — но понякога загубата на съпруг или съпруга не е толкова мъчителна или болезнена, колкото един развод. Всяко нещо боли по различен начин.

Думите му несъмнено бяха искрени и Лу Ан се почувства виновна, че всъщност не е вдовица. Е, поне не беше загубила богат и любещ съпруг. Сега Ригс разголваше раните си в замяна на нейната откровеност. А тя както обикновено лъжеше. Дали изобщо вече щеше да каже нещо вярно? Но как би могла? Истината би я унищожила, всички тези лъжи биха се срутили с гръм и трясък като взривена с бомба стара сграда.

— Прав си — каза тя и погледна часовника си. — Обедът трябва да е готов. А като свършим, искам да погледнеш отзад в двора. Мисля да построим там едно малко студио. — Тя се изправи и Ригс я последва с облекчение. Добре, че този странен разговор най-после бе приключил.

— Разбира се, Катрин, с удоволствие. За мен работата е винаги добре дошла.

Чарли ги застигна, докато вървяха към задната веранда. Двамата мъже се здрависаха.

— Радвам се, че те виждам пак, Мат. Сигурно си гладен. Сали прави страхотни вкусотии.

По време на обеда се говореше само за екзотични ястия и напитки. Размениха се и някои местни клюки. Ригс установи, че между Катрин Савидж и Чарли съществува невероятно силна връзка. Какво пък, нали бяха роднини.

 

 

— Кога ще бъде готова оградата, Мат? — запита Чарли.

Двамата с Ригс бяха на терасата. Лу Ан бе отишла да вземе Лиса от училище. Беше помолила Ригс да я изчака да се върне, за да поговорят за студиото. Ригс се запита дали това не е съзнателна маневра, за да може Чарли да измъкне повечко информация, и реши, че трябва да бъде нащрек. И преди да може да отговори, Чарли му подаде пура.

— Пушиш ли такива неща?

— След такова ядене в такъв прекрасен ден, дори и да не пушех, щях да се изкуша.

Ригс взе пурата, отряза края й с ножичката, подадена от Чарли, и двамата замълчаха, отдадени на удоволствието.

— Смятам, около седмица за изкопните работи. Две седмици за почистване на терена, монтиране и поставяне, включително наливане на основите. Още една седмица за вратата и охранителната система. Общо един месец. Това съм посочил в договора.

— Знам, но понякога написаното на хартия не отразява реалността.

— Така е в строителството — въздъхна в знак на съгласие Ригс. — Но ще приключим преди студовете. Теренът не е толкова лош, колкото си мислех в началото. — Той млъкна за миг, после погледна Чарли право в очите. — След случилото се вчера днес ми се иска да пипна онова копеле. Сигурен съм, че и ти искаш същото.

Беше явна покана за разговор и Чарли не го разочарова.

— Седни, Мат. — Чарли посочи два бели метални стола до балюстрадата и се отпусна предпазливо на единия. — Тези чудесии са странно неудобни, а струват цяло състояние, все едно са от злато. Дизайнерът сигурно е получил луди пари за тях. — Погледът му се рееше в далечината. — Господи, колко е красиво тук.

— Една от причините да се установя на това място — кимна Ригс. — При това много важна.

— А какви бяха другите? — ухили се Чарли. — Шегувам се. То си е твоя работа. — Ригс добре забеляза къде постави ударението. Чарли се опита да се намести по-удобно на стола. — Катрин ми каза за вчерашния ви разговор.

— Така и предполагах. Не бива да се вмъква в чужди къщи все пак. Не е съвсем безопасно.

— Точно това й казах. Но тя е много упорита, макар да не личи от пръв поглед.

Двамата мъже размениха по една усмивка. Ех, тези жени.

— Благодаря ти, че си се съгласил да не се занимаваш повече със случая — заяви Чарли.

— Казах й, че докато онзи не ме притеснява, и аз няма да го притеснявам.

— Така и трябва да бъде. Убеден съм, че ситуацията ти е ясна — при това богатство Катрин е обект на всякакви инсинуации и явни заплахи. Безпокоим се и за Лиса. Стремим се да я пазим непрекъснато.

— Говориш май че от опит.

— Точно така. Това не е първият път. И няма да е последният. Не бива да им се обръща внимание. Искам да кажа, че Катрин би могла да си купи някой пустинен остров и никой да не може да се добере до нея. Но какъв живот ще е това? За нея и за Лиса?

— И за теб. Не ми изглеждаш престарял, Чарли. Май си готов да играеш в бейзболния мач в неделя, а?

При този комплимент Чарли просто засия от удоволствие.

— Едно време бях доста добър, играех Б полупрофесионален отбор. И сега гледам да не се запускам. А и Катрин се грижи за диетата ми. Разрешава ми да пуша от жал. Макар че напоследък годините ми натежават. Но си прав, не бих искал да съм на пустинен остров.

— Има ли нещо ново за оня с хондата? — запита Ригс.

— Работя по въпроса. Издирвам го по няколко канала.

— Не се обиждай, но ако го намериш, какво ще правиш?

— Какво би направил ти? — погледна го изпитателно Чарли.

— Зависи от намеренията му.

— Правилно. Така че, докато не го открия и не разбера какви са те, не знам какво ще направя. — В гласа му прозвуча враждебна нотка, но Ригс предпочете да не й обръща внимание.

— Катрин каза, че иска да построи малко студио. Знаеш ли къде?

— Не сме говорили за това — беше неочакваният отговор. — Струва ми се, че е някаква нова прищявка.

Ригс го погледна озадачено. Това нарочно ли беше? Сякаш Чарли му заявяваше най-откровено, че новата поръчка е чисто и просто отплата за това, че ще си държи устата затворена. Или имаше и друга причина?

— За какво ще го използва?

— Има ли значение?

— Всъщност да. Ако е за рисуване, трябва да има повече светлина. Тогава ще сложа капандури на тавана и вентилационна система за изпаренията от боите. Ако иска просто да чете или да спи там, ще го построя по друг начин.

— Разбирам — кимна замислено Чарли. — Не знам за какво иска да го използва. Но знам, че не може да рисува.

Двамата замълчаха. Накрая тишината бе нарушена от приближаването на Лу Ан и дъщеря й. Вратата се отвори и двете излязоха на терасата. На живо Лиса приличаше на майка си още повече, отколкото на снимката. Имаха една и съща походка, грациозна и овладяна, без загуба на излишна енергия.

— Лиса, това е мистър Ригс.

Макар и да нямаше много опит с деца, той се опита да бъде естествен и усмихнато подаде ръка.

— Викай ми Мат, Лиса, моля те.

Малката също се усмихна и възторжено стисна ръката му.

— Добре дошъл у нас, Мат.

— Е, това се казва стискане — изохка весело той и погледна Лу Ан, а после Чарли. — Трябва да е по наследство. Ако реша да идвам тук, ще си нося стоманена ръкавица.

Момиченцето се разсмя с глас.

— Матю ще ми построи студио, Лиса — каза майка й. — Там някъде.

Лиса погледна къщата с неприкрито изумление.

— Тя не е ли достатъчно голяма? — При тези думи възрастните избухнаха в смях.

— Защо ти е това студио? — попита Лиса.

— Изненада. Всъщност може да ти разреша понякога да го използваш.

— Само ако има добри бележки — намеси се Чарли. — Как мина контролното? — Тонът му бе строг, но беше ясно, че е само на шега. Ригс разбра, че този мъж обича малката колкото майка й, ако не и повече.

— Не ми писаха отличен — нацупи се момиченцето.

— Нищо, миличка — побърза да я успокои Чарли. — Сигурно аз съм виновен. Не ми върви много математиката.

— Ха-ха, получих отличен плюс — засия в усмивка Лиса, а Чарли я плесна закачливо по главата.

— Имаш чувството за хумор на майка си.

После Лиса отиде да обядва, Чарли се извини, че има работа, а Лу Ан и Ригс се отправиха към огромния двор отзад. Ригс беше обиколил веднъж имението и сега се насочи към равно сечище, откъдето имаше чудесен изглед към планините.

— Това място ми изглежда подходящо. При толкова много земя имаме разни възможности. Между другото, ако знаех за какво ще се използва, можех да избера нещо по-добро. Освен това имате достатъчно пристройки. Може да пригодим някоя от тях.

— Не, мисля, че се изразих достатъчно ясно. Искам нова сграда. Като твоята. На два етажа. На първия може да направим работилница — някой ден и аз ще имам хоби. Лиса рисува доста добре. Аз пък може да се захвана със скулптура. Изглежда ми доста успокояващо занимание. На втория етаж искам печка с дърва, телескоп, удобни мебели, лавици за книги, може би малка кухня, еркерни прозорци.

Ригс кимна и се огледа.

— Видях басейна. Искаш ли да направиш там някаква постройка? Или пък тенискортове?

— Другата пролет. Защо?

— Мислех си, че можем да ги обединим в общ план със студиото. Да използваме същите материали, да ги свържем по някакъв начин.

— Не — поклати глава Лу Ан. — Искам ги отделно. Ще направим голям павилион за гости до басейна. Лиса ще го използва най-вече, както и тенискорта. Те трябва да са близо до голямата къща. А студиото да е далеч. Някак си скрито.

— Добре тогава. Имаш достатъчно земя. — Той огледа наклона. — Ти не плуваш ли? А тенис?

— Като риба съм във водата, но никога не съм играла тенис и, откровено казано, нямам никакво желание да започвам сега.

— Мислех, че всички богати хора играят тенис. И голф.

— Може би, ако си се родил богат. Невинаги съм имала пари.

— Джорджия.

— Какво? — погледна го стреснато Лу Ан.

— Опитвам се да определя акцента ти. Лиса със сигурност е била на много места. Ти имаш едва доловим акцент. Явно си прекарала доста години в Европа, но, както се казва, момичето може и да се махне от Джорджия, но не и Джорджия от момичето.

Лу Ан се поколеба за миг, преди да отговори.

— Никога не съм била в Джорджия.

— Така ли? Изненадан съм. Обикновено не греша в тия неща.

— Никой не е съвършен. — Тя отметна един кичур от очите си. — И така, какво предлагаш?

Ригс я изгледа с любопитство и чак тогава отговори;

— Трябва да направим планове. За да станат нещата точно както искаш. В зависимост от размера и сложността може да ни отнеме от два до шест месеца.

— Кога можеш да започнеш?

— Не и по това време на годината, Катрин.

— Толкова ли си зает?

— Това няма нищо общо. Никой нормален предприемач не би започнал подобен проект сега. Трябват ни архитектурни планове и строителни разрешения. Земята скоро ще замръзне и тогава не се налива бетон. Времето тук наистина може да изиграе лоша шега. Определено трябва да се започне през пролетта.

Лу Ан изглеждаше искрено разочарована. Тя се взираше в поляната, като че ли виждаше вече готово своето ново скривалище.

— Пролетта ще дойде, преди да усетиш, Катрин — каза Ригс, за да я поуспокои. — Л през зимата ще направим чудесни планове. Познавам отличен архитект. Мога да ти уредя среща с него.

Лу Ан почти не го чуваше. Щяха ли да бъдат тук следващата пролет? Сроковете на Ригс бяха охладили ентусиазма й.

— Ясно. Благодаря.

Докато се връщаха, Ригс я докосна по рамото.

— Усещам, че не обичаш да отлагаш удоволствието. Ако можех да го построя сега, не бих се колебал. Някой безотговорен некадърник би ти взел парите и би вдигнал нещо, което до година-две ще падне. Но аз се гордея с работата си и искам да направя нещо хубаво за теб.

— Чарли каза, че имаш отлични препоръки — усмихна се тя. — Сега разбирам защо.

Минаваха покрай конюшнята. Лу Ан я посочи с ръка.

— Това може да мине за хоби, нали? Яздиш ли?

— Не съм кой знае колко добър, но няма и да падна.

— Трябва да пояздим някой ден. Наоколо има много красиви места.

— Знам — беше изненадващият му отговор. — Разхождах се насам, преди имотът да се продаде. Между другото, направила си чудесен избор.

— Чарли откри имението.

— Изглежда ми добър човек.

— С него животът е много по-лесен. Не знам какво бих правила, ако го нямаше.

— Хубаво е да имаш такъв човек до себе си. Тя го погледна крадешком. Двамата продължиха бавно към къщата.