Дейвид Балдачи
Лотарията (28) — Моята библиотека

28

Лу Ан спря колата си на алеята пред къщата. Никъде не видя пикапа. Мат Ригс вероятно бе излязъл с него по друга работа. Накани се да си тръгва, но простичката красота на неговия дом я накара да слезе от беемвето и да се приближи до дървените стълби. Грациозните линии на старинната сграда и очевидното старание и умение при възстановяването й събудиха у нея силно желание да разгледа къщата, макар собственикът й да отсъстваше. Мина по широката веранда, като прекарваше ръка по изящната резба. Отвори рамката с мрежа и почука на външната врата, но отговор не дойде. Поколеба се и натисна бравата. Беше отключено. Там, където бе отрасла, хората също не заключваха вратите си. Сега, след като самата тя толкова се грижеше за сигурността, с радост установи, че още са останали такива места на света. Отново се поколеба. Ако влезеше в дома на човека без знанието му, нищо чудно още повече да усложни нещата. И все пак той можеше да не узнае. Тогава щеше да получи полезна информация за него, която да й помогне да се спаси от надвисналата катастрофа.

Пристъпи вътре и тихо затвори вратата зад себе си. Дневната бе настлана с дъбови дъски с различна широчина, потъмнели от времето. Мебелировката бе проста, но грижливо подредена и с отлично качество. Лу Ан се запита дали Мат Ригс не е купил отделните мебели в лошо състояние и не се е заел лично с възстановяването им. Обиколи стаите, като тук-там се спираше да се полюбува на майсторството на собственика. От някои мебели все още се носеше мирис на лак. Навсякъде бе чисто и спретнато. Нямаше семейни снимки — нито на съпруга, нито на деца. Кой знае защо, това я озадачи. Стигна до кабинета му и надникна вътре. Приближи тихо до бюрото му и там спря, защото дочу шум от вътрешността на къщата. Сърцето й заби учестено и за миг й хрумна да побегне. Ала шумът не се повтори и тя успокоена седна зад бюрото. Първото, попаднало пред очите й, бе листът, на който Ригс бе нахвърлял бележките си. Името й и друга информация за нея. Погледна подробностите относно хондата, а после и ръчния си часовник. Ригс явно беше човек, който нямаше навик да стои със скръстени ръце. Освен това очевидно разполагаше с неофициални източници на информация. Това я разтревожи. Лу Ан надникна през големия прозорец към задния двор. Там имаше постройка, която приличаше на хамбар. Вратата бе открехната и на Лу Ан й се стори, че мярна движеща се фигура. Побърза да излезе от къщата, като пъхна ръка в джоба си и стисна дръжката на пистолета.

Първо се насочи към колата си, но любопитството й надделя, затова отиде до вратата на хамбара и надникна вътре. Пространството бе добре осветено от голяма лампа на тавана. По всичко изглеждаше, че служи като работилница и склад. По цялото протежение на две стени имаше тезгях и маси с всевъзможни инструменти. По другите две стени имаше лавици с дървен материал, грижливо подреден по видове и размери. Тогава забеляза стълбата в дъното. Убедена бе, че в миналото е водела към площадка, на която се е складирало сено. Ала не бе забелязала Ригс да притежава животни, които да имат нужда от сено. Питаше се какво ли има там сега.

Бавно се заизкачва по стълбата и като стигна горе, застина в удивление. Озовала се бе в нещо като малък кабинет и обсерватория с два шкафа за книги, протрито кожено кресло, ниско канапе и печка за дърва. В един ъгъл имаше старинен телескоп, насочен към прозореца. Лу Ан приближи да го разгледа и сърцето й подскочи — зад хамбара бе паркиран пикапът на Ригс.

Бързо се обърна, за да изтича надолу по стълбите, но се озова пред дулото на ловна пушка.

Когато Ригс видя кой е срещу него, бавно отпусна оръжието.

— Какво правите тук, по дяволите?

Тя се опита да мине покрай него, но Ригс я хвана за ръката. Тя обаче също тъй бързо успя да я освободи.

— Изплашихте ме до смърт — каза му.

— Съжалявам. И все пак какво търсите тук?

— Така ли имате навик да посрещате гостите си?

— Гостите ми обикновено влизат през предната врата, и то след като аз я отворя. А това със сигурност не е предната врата, нито пък имам спомен да съм ви канил.

Лу Ан се отдалечи от него, огледа пространството и отново спря очи на сърдитото му лице.

— Приятно място за размисъл. Не бихте ли желали да ми построите нещо подобно у дома?

Ригс се облегна на стената. Държеше пушката свалена, но в миг можеше да я насочи за стрелба.

— Най-добре да видите как ще се справя с оградата ви, преди да ме наемете за друга работа, мисис Савидж.

Тя се престори на изненадана, когато той я назова по име, но очевидно не можа да заблуди Ригс.

— Намерихте ли нещо друго интересно в кабинета ми, освен сведенията относно вас?

Погледна го с нарастващ респект.

— Проявявам известна параноя относно намесата в личния ми живот.

— Забелязах. Затова ли носите пистолет?

Лу Ан погледна към джоба си. От него се подаваше дръжката на оръжието й.

— Наблюдателен сте.

— Трийсет и пет милиметровият пистолет няма да ви свърши много работа. Използвайте деветмилиметров, ако наистина държите на своята неприкосновеност и сигурност. Ето какво ви предлагам. Извадете пистолета си, като го хванете за дулото, за да се разделя и аз с пушката.

— Та аз няма да ви застрелям.

— Права сте, мисис Савидж, в никакъв случай — с равен глас изрече той. — А сега направете каквото ви казах, много бавно.

Лу Ан хвана пистолета за дулото и го измъкна.

— Сега извадете патроните и ги сложете в единия си джоб, а оръжието в другия. Ще броя до шест. Не се опитвайте да правите глупости.

Лу Ан изпълни каквото й бе казано и го погледна ядосано.

— Не съм свикнала да ме третират като престъпник.

— След като нахлувате в дома ми с оръжие, точно така ще ви третирам. Бъдете благодарна, че не реших първо да стрелям, а после да задавам въпроси. Тия едри сачми са доста болезнени.

— Не съм нахлула. Вратата беше отворена.

— Такова оправдание не минава в съда — парира я той.

Когато Ригс се увери, че е изпразнила пистолета, остави пушката си на една лавица. После скръсти ръце на гърдите си и отправи поглед към нея.

Леко притеснена, Лу Ан продължи обясненията си.

— Кръгът ми от приятели е много тесен. И когато някой се намеси в него, естествено е да проявя любопитство.

— Странно. Вие го наричате намеса, а по моя оценка онова, което направих тази сутрин, бе оказване на помощ. Лу Ан отмахна един кичур коса от лицето си.

— Слушайте, мистър Ригс…

— Приятелите ме наричат Мат. Не сме приятели с вас, но ви давам това право — сухо изрече той.

— Предпочитам да ви наричам Матю, за да не ви нарушавам правилата.

Ригс се стъписа за миг, но бързо се овладя.

— Все едно.

— Чарли каза, че сте били полицай.

— Не съм заявявал подобно нещо. Тя го погледна с нескрита изненада.

— А не сте ли били?

— Какъв съм бил не е ваша работа. И още не сте ми отговорили защо сте тук.

Тя потърка с ръка старото кожено кресло. Не отговори веднага, а Ригс не направи нищо, за да наруши мълчанието преди нея.

— Онова, което се случи сутринта, е по-сложно, отколкото изглежда — подхвана тя. — Вече съм взела мерки по този въпрос. — Помълча, после вдигна глава, за да срещне погледа му. — Високо ценя постъпката ви. Притекохте ми се на помощ, без да сте длъжен. Дойдох, за да ви благодаря.

Напрежението на Ригс изчезна донякъде.

— Добре, макар че не очаквах благодарност. Просто имахте нужда от помощ, а аз се случих там, за да ви я окажа. Като едно човешко същество на друго. Светът щеше да е много по-добър, ако всички се ръководехме от това правило.

— Дойдох също така да ви помоля за услуга. Ригс наклони глава към нея в очакване.

— Много ще ви бъда задължена, ако забравите за случката от тази сутрин. Както казах, двамата с Чарли ще се погрижим за това. Ако се намесите и вие, може да усложните положението ми.

Ригс поразмишлява над думите й няколко мига.

— Познавате ли човека?

— Не ми се иска да навлизаме в тази тема.

Ригс потърка брадичката си.

— Знаете ли, онзи мъж ме блъсна с колата. Няма как да не се чувствам намесен.

Лу Ан се приближи до него.

— Вярно е, че не ме познавате, но за мен ще означава много, ако просто престанете да се занимавате с това. Повярвайте ми.

Ригс се почувства привлечен към нея, макар че в действителност не бе помръднал и на сантиметър. Очите му бяха приковани в лицето й и дневната светлина, нахлуваща през прозореца, помръкна, сякаш наближаваше слънчево затъмнение.

— Ето какво ще направя. Ако онзи не ми създава други неприятности, ще забравя станалото.

От облекчението раменете на Лу Ан се отпуснаха.

— Благодаря ви.

Мина покрай него на път към стълбата. Ароматът на парфюма й го лъхна и той усети как кожата му леко настръхва. Много отдавна не бе изпитвал това чувство.

— Имате красив дом — каза тя.

— Не може да се сравнява с вашия.

— Сам ли реставрирахте къщата?

— Почти изцяло е мое дело. Доста съм сръчен.

— Защо не се отбиете утре да поговорим за допълнителната работа, която смятам да ви възложа?

— Мисис Савидж…

— Наричайте ме Катрин.

— Катрин, не е нужно да купувате мълчанието ми.

— Към обяд, става ли? Ще хапнем заедно.

Ригс я погледна изпитателно, после сви рамене.

— Мога да се освободя.

Тя тръгна надолу по стълбите, но той я догони с думите:

— Само не си въобразявайте, че оня с хондата ще се откаже.

Тя се извърна и отправи красноречив поглед към пушката, преди да насочи очи към него.

— Отдавна съм престанала да си въобразявам каквото и да е, Матю.

— Каузата е благородна, Джон, а тя обича да подкрепя благородни каузи.

Чарли се облегна на креслото и отпи от горещото кафе. Седеше на маса до прозореца в ресторанта „Шопарска глава“ край Айви Роуд, малко на запад от университета на Вирджиния. Пред него и събеседника му имаше чинии с остатъци от закуска. Мъжът насреща му грейна.

— Не мога да изразя колко много означава това за града ни. Това, че тя е тук… че и двамата сте тук, е прекрасно.

Облечен в скъп двуреден костюм, с вратовръзка на едри точки и също такава кърпичка в джобчето, къдрокосият Джон Пембъртън бе един от най-преуспяващите търговци на недвижими имоти в района. Той бе също така начело на много благотворителни организации и местни комитети. Знаеше буквално всичко, което се случваше в града и околностите му, и тъкмо по тази причина Чарли го бе поканил на закуска. Комисионата за продажбата на дома на Лу Ан бе напълнила джоба на Пембъртън с шестцифрена сума, тъй че той бе техен приятел навеки.

Сведе поглед към скута си и когато го върна към Чарли, по лицето му бе изписана глуповата усмивка.

— Надявам се в някакъв момент лично да се запозная с мисис Савидж.

— На всяка цена, Джон. Тя също с нетърпение очаква да се срещне с теб. Само че няма да стане веднага. Води доста затворен живот.

— Да, разбирам. Тук наоколо е пълно с такива хора. Кинозвезди, писатели и прочие, които имат толкова пари, че не знаят какво да ги правят.

По устните на Пембъртън заигра неволна усмивка. Чарли отгатваше, че той си мечтае за огромните комисиони, които щеше да получи от пристигането на подобни хора в околността или от заминаването им оттук.

— Ще трябва за известно време да се задоволиш с моята компания — усмихнат заяви Чарли.

— А тя е много приятна — механично го увери Пембъртън.

Чарли остави чашата си с кафе и отмести настрани чинията. Ако още пушеше, тъкмо сега би си запалил цигара.

— Наехме Мат Ригс да ни свърши една работа.

— За оградата, знам. Без съмнение това е най-голямата му поръчка досега.

Като забеляза изненадания поглед на Чарли, той се усмихна леко смутен.

— Въпреки космополитния си вид Шарлътсвил на практика е малък град. Почти всичко, което се случва, много скоро се научава от повечето хора.

При тези думи Чарли изтръпна. Дали Ригс бе споделил вече с някого? Не допуснаха ли голяма грешка, като се заселиха тук? Не беше ли по-разумно да се установят в многомилионния Ню Йорк?

Отърси се с усилие от тези смущаващи мисли и продължи темата.

— Така е. Той представи чудесни препоръки.

— Работи отлично, а освен това е надежден човек и професионалист. Според местните стандарти е сравнително нов тук, дойде едва преди пет години, но никога не съм чул да се каже лоша дума за него.

— А откъде дойде?

— От Вашингтон. От самата столица, не от щата.

— Значи и там е бил строител? Пембъртън поклати глава.

— Не, получи лиценз за предприемач след пристигането си.

— Все пак може би там е учил занаята.

— Според мен той има вроден талант. Първокласен дърводелец е, но чиракува две години при Ралф Стийд, един от най-добрите местни строители. После Ралф почина и Ригс подхвана самостоятелен бизнес. Справя се много добре и работи здраво. Няма да съжалявате, че сте му поверили оградата.

— Сигурен съм. И все пак ми е чудно как тъй е дошъл в нов град и се е впуснал в нова област. За това се иска голям кураж. Видях се вече с него и няма вид като да е дошъл при вас направо от колежа.

— Не е така, наистина — отвърна Пембъртън и като огледа малкия салон, додаде с понижен глас. — Не си първият, който проявява интерес към миналото на Ригс.

Чарли се наведе напред и двамата съвсем заприличаха на заговорници.

— Тъй ли? Да не напипах някоя местна интрига? — подхвърли Чарли, като се опита да придаде на тона си лековатост и безгрижие.

— Е, носят се слухове, а колко са верни, един бог знае. Но от няколко места чух, че Ригс имал важен пост във Вашингтон. — Пембъртън помълча за по-голям ефект. — Работел в разузнаването.

Скрит зад каменна маска, Чарли с мъка удържа току-що изядената закуска в стомаха си. Лу Ан наистина бе имала късмет да бъде сред избраниците на Джаксън, които да спечелят от лотарията, но пък и лошият й късмет си го биваше.

— В разузнаването, казваш? Какво, шпионин ли е бил? Пембъртън разпери ръце.

— Кой го знае? При такива хора тайната е неразделна част от живота им. И с мъчения няма да изкопчиш нито дума от тях. По-скоро ще си сдъвчат ампулката цианид и кротко ще се споминат.

Пембъртън очевидно имаше склонност към известен драматизъм, примесен със загадъчност и опасности, стига да ги съзерцаваше от разстояние.

Чарли разтърка лявото си коляно.

— Аз пък чух, че бил полицай.

— Кой ти го каза?

— Не си спомням. Някой го подхвърли между другото.

— Ако е бил полицай, лесно може да се провери. Виж, до списъците на шпионите няма достъп.

— Значи с никого не е споделял за миналото си?

— Само с най-общи фрази. Сигурно затова си чул, че е бил полицай. Хората сами си досъчиняват свои версии.

— Гледай го ти — измърмори Чарли и се облегна, като се стараеше да изглежда спокоен.

— И все пак като строител няма равен. Ще ви свърши добра работа. — Пембъртън се засмя. — Стига да не вземе да души наоколо. Ако наистина е бил шпионин, едва ли е изгубил старите си навици. Ето аз например съм водил съвсем почтен живот, но всеки си има кирливи ризи и не иска да излизат на показ, не съм ли прав?

Чарли се покашля, преди да отговори.

— При едни са по-малко, при други повече.

Чарли отново се наклони напред, скръстил ръце на масата. Бързаше да промени темата, при това щеше да осъществи и друга цел.

— Джон — понижи глас той, — ще те помоля за една малка услуга.

Усмивката на Пембъртън стана още по-широка.

— Само кажи, Чарли, и смятай въпроса за уреден.

— Оня ден в къщата дойде един човек да иска дарение за някаква благотворителна организация.

Пембъртън се смая.

— Как се казва?

— Не беше местен — побърза да каже Чарли. — Представи се, но не съм сигурен, че това е истинското му име. Изглеждаше ми някак подозрителен, нали разбираш?

— Напълно те разбирам.

— Човек в положението на мисис Савидж трябва да е много предпазлив, защото по света ги има всякакви.

— Аз ли не го знам. Много неприятно, наистина.

— Не ще и дума. Та човекът каза, че щял да остане известно време по тия места. Поиска повторна среща с мисис Савидж.

— Надявам се, че няма да се съгласиш с това.

— Още не съм му дал отговор. Остави ми телефонен номер, но не е местен. Позвъних и се обади служба за съобщения.

— А как се казва фондацията?

— Не помня точно, но беше нещо, свързано с медицински изследвания,

— Лесно е да скалъпиш такава измислица — с осведомен вид заяви Пембъртън. —Аз, разбира се, нямам опит с подобни измамници, но чувам, че доста са се навъдили.

— Оттам идват и опасенията ми. Та, с две думи, тъй като онзи каза, че ще поостане повечко, помислих си, че може би е наел жилище. Продължителният престой в хотел би му излязъл доста скъп, особено ако преживява с измами.

— Питаш дали съм в състояние да разбера къде може да се с настанил?

— Именно. Не бих те молил за това, ако не беше наистина важно. За такива неща никога не пестя усилия. Искам да знам с кого си имам работа, в случай че се появи отново.

— Разбира се — с готовност потвърди Пембъртън и отпи от чая си. — Непременно ще проверя. Аз също съм загрижен за мисис Савидж.

— Много ще сме ти благодарни за съдействието. Впрочем споменах пред нея за някои от другите ти благотворителни дейности и тя се отзова ласкаво за тях и твоя личен принос.

Пембъртън вече цял сияеше.

— Защо не ми дадеш описание на човека? Цялата ми сутрин е свободна и мога да предприема лично разследване. Ако се намира в периметър от осемдесет километра, с моите връзки няма как да не го открия.

Чарли описа човека, остави на масата пари за сметката и се изправи.

— Много сме ти задължени, Джон.