Дейвид Балдачи
Лотарията (16) — Моята библиотека

16

— Всичко ще е наред, Лу Ан — увери я Роджър Дейвис, красавецът, който бе водещ по време на тегленето на тиража. Погали ръката й. — Знам, че сигурно си притеснена, но аз ще бъда до теб. Ще го направим колкото е възможно по-безболезнено, давам ти думата си — обеща й той галантно.

Намираха се в помещение с тапицирани в плюш мебели в сградата на националната лотария, в непосредствено съседство с голямата зала, където репортери и обикновени граждани очакваха появата на победителя от лотарията. Лу Ан бе облечена в бледосиня рокля до коляното с подхождащи по цвят обувки, а прическата и гримът й бяха безупречни благодарение на старанията на персонала. Раната на брадичката й бе заздравяла достатъчно, тъй че вместо да слага лепенка, просто я бе прикрила с пудра.

— Прекрасно изглеждаш, Лу Ан — сподели Дейвис. — Не е имало досега по-красива победителка в лотарията, казвам ти го искрено. — Седеше до нея и коляното му докосваше нейното.

Лу Ан му отправи бърза усмивка, поотдръпна се леко и насочи вниманието си към Лиса.

— Не искам Лиса да се появява там. Всички тези прожектори и хора ще я уплашат до смърт.

— Но, разбира се, тя може да остане тук. Ще се погрижим да има някой, който да не откъсва очи от нея. При нас, както се досещаш, охраната е много засилена. — Помълча и отново огледа привлекателната й фигура. — Все пак ще съобщим, че имаш дъщеря. Точно затова твоята история е толкова впечатляваща. Млада майка и дъщеричката й спечелват цяло състояние. Сигурно си много щастлива. — Той я потупа по коляното и задържа там ръката си известно време.

Лу Ан отново се запита дали той също е замесен. Дали знаеше, че е спечелила огромното богатство с измама? Огледа го изпитателно и заключи, че е точно от този тип хора, които биха направили всичко заради парите. Представяше си колко добре му е платено, за да съдейства при тъй огромна машинация.

— Колко време има до излизането ни там?

— Около десет минути. — Той отново й се усмихна и уж мимоходом подхвърли: — Не сме съвсем наясно относно семейното ти положение. Дали твоят съпруг ще…

— Не съм омъжена — отвърна бързо Лу Ан.

— Дали бащата на детето ще присъства? — мигом се поправи той. — Трябва да го знаем с оглед на програмата. Лу Ан го погледна право в очите.

— Няма да присъства.

Дейвис се усмихна самоуверено.

— Да, разбирам. — Той направи колибка с дланите си и опря върха й до устните си за миг, после преметна небрежно ръката си над облегалката й.

— Не знам какви са ти плановете, но ако имаш нужда от някого да те разведе из града, аз съм на твое разположение денонощно, Лу Ан. Знам как се чувства човек в големия град, след като целия си живот е прекарал в тихата провинция. — Той вдигна другата си ръка към тавана с театрален жест. — Сигурно те зашеметява. Но аз го познавам като петте си пръста. Знам кои са най-добрите ресторанти, театри и магазини. Можем да си прекараме чудесно. — Той се примъкна по-близо до нея, а очите му поглъщаха очертанията на тялото й, докато пръстите му се прокрадваха към рамото й.

— Съжалявам, мистър Дейвис, може би сте си създали погрешна представа. Бащата на Лиса няма да присъства на пресконференцията, но ще дойде по-късно. Първо трябваше да си уреди отпуск.

— Отпуск ли?

— Той служи във флота. При „Тюлените“ е. — Поклати глава, сякаш налегната от стряскащи спомени. — Някои от нещата, които ми е разправял, направо ме уплашиха. По Франк е от тия, дето умеят да се пазят. Веднъж преби до безсъзнание шестима души в един бар, защото се опитваха да ме свалят. Може би щеше и да ги убие, ако полицията не го бе спряла, но трябваше да го държат петима полицаи, при това яки момчета.

Ченето на Дейвис увисна и той се дръпна от Лу Ан.

— Мили боже!

— Само не казвайте нищо за това на пресконференцията, мистър Дейвис. Работата на Франк е свръхсекретна и много ще ви се ядоса, ако споменете нещо за него. — Тя го гледаше от упор и забеляза как приятните му момчешки черти се изкривяват от страх.

Дейвис се изправи рязко.

— Не, разбира се, че не. Нито дума. Кълна се. — Дейвис облиза устните си и прокара трепереща ръка през грижливо обработената си с пяна коса. — Аз по-добре да ида да проверя някои неща, Лу Ан. — Успя да стъкми някаква усмивка към нея и несигурно вдигна палец във въздуха.

Тя му върна жеста.

— Много благодаря за разбирането, мистър Дейвис. — След като той излезе, тя се обърна към Лиса. — На теб никога няма да ти се налага да правиш това, кукличката ми. Съвсем скоро и на мама няма да й се налага.

Тя гушна Лиса до гърдите си и отправи поглед към часовника, като отмерваше с него всяка секунда.

 

 

Чарли оглеждаше препълнената зала, докато методично си проправяше път към сцената. Спря на място, откъдето можеше да вижда добре, и зачака. Би му се искало да е там, отпред, с Лу Ан, за да й даде така нужната морална подкрепа. Но и дума не можеше да става за това. Той трябваше да остане в сянка; предизвикването на подозрения не влизаше в длъжностната му характеристика. Щеше да се види с Лу Ан, след като пресконференцията приключи. Тогава трябваше да й съобщи решението си дали ще я придружи, или не. Проблемът бе, че той самият още не знаеше кое да избере. Бръкна в джоба си за цигара, но после се сети, че пушенето в сградата е забранено. Така копнееше за успокоителното въздействие на тютюна, че се замисли дали да не излезе за малко навън, ала вече нямаше време.

Въздъхна и широките му рамене се отпуснаха. По-голямата част от живота си бе прекарал в лутане, без някакъв обединяващ план или нещо, макар и далечно наподобяващо дългосрочна цел. Обичаше децата, а никога нямаше да има собствени. Печелеше добре, но парите, макар и да улесняваха физическото му съществуване, с нищо не допринасяха за истинско щастие. Бе наясно, че на неговата възраст за повече не може да мечтае. Пътеките, по които бе поел на младини, до голяма степен бяха обусловили курса на живота му. До този момент. Лу Ан Тайлър му бе предложила начин за промяна. Не си правеше илюзии, че тя проявява сексуален интерес към него, и сега, когато бе далеч от неподправено искреното й и все пак съблазнително излъчване, Чарли ясно си даде сметка, че и той самият не желае това. Предостатъчно щеше да му бъде нейното приятелство, добротата й — две неща, от които беше безмилостно лишен в живота си. Това отново го върна към дилемата. Дали да тръгне, или не? Ако се решеше, нямаше съмнение, че компанията на Лу Ан и Лиса ще му е безкрайно приятна, а освен това можеше да играе ролята на баща на момиченцето. Във всеки случай поне за няколко години. Но бе прекарал почти цялата нощ в мисли какво ще стане след тези първи няколко години.

Без съмнение красивата Лу Ан с нейното богатство и финеса, който то щеше да й донесе, щеше да е привлекателен обект за десетки най-достойни мъже. Тя бе много млада, имаше едно дете, а щеше да иска и още. Щеше да се омъжи за някой от тия мъже. Той на свой ред щеше да има претенции да стане баща на Лиса, а и така си бе редно. Той щеше да е мъжът на живота й, а къде тогава щеше да бъде място то на Чарли? В някакъв момент щеше да се наложи да ги напусне. Присъствието му щеше да се окаже неловко, защото не бе роднина, а чужд човек. И този момент щеше да е изпълнен с болка — далеч по-силна от болката, изпитвана на младини, когато бе използван като боксова круша. Бе прекарал едва няколко дни с Лу Ан и Лиса, а близостта, породила се помежду им, бе много по-голяма, отколкото в десетгодишното съжителство с бившата му съпруга. А как ли щеше да е, след като поживееше три-четири години заедно с тях? Дали щеше да е в състояние спокойно да си отиде от Лиса и майка й, без сърцето му да е безвъзвратно разбито и нервите разклатени? Той тръсна глава. Ядоса се на себе си, че се оказа толкова мекушав. Едва познаваше тия хора от Юга, а вече кроеше планове за бъдещето си с тях.

Част от съзнанието му го подканваше: върви, щом ти се иска, не му мисли толкова. Догодина може да умреш от сърдечен удар, какво значение има? Но другата част, в която бе стаен страхът, се оказа по-силна. Знаеше, че би могъл да е приятел на Лу Ан до края на живота си, ала не бе сигурен дали ще е в състояние да прекарва всеки ден до нея със съзнанието, че всичко това може изведнъж да приключи. Изруга полугласно. Усещаше, че всичко се свежда чисто и просто до завист. Ако беше с двайсет… хайде, с трийсет години по-млад… Завист към мъжа, който в крайна сметка щеше да я спечели. Да спечели любовта й, за която той бе сигурен, че ще трае вечно, поне от нейна страна. А Господ да пазеше оня, който измамеше чувствата й. Тя бе способна на дива ярост, това се виждаше, а в същото време имаше златно сърце. Но тъкмо от съчетанието на тия противоположности бликаше неповторимият й чар.

Чарли рязко се отърси от мислите си и насочи поглед към сцената. Почувства как всички в публиката изведнъж се напрегнаха. После камерите защракаха, щом в полезрението им се появи Лу Ан — висока, царствена и спокойна. Чарли поклати глава в почуда и отново изруга. Тя бе направила избора му още по-труден.

 

 

Шериф Рой Уеймър едва не се задави с бирата си, като видя от телевизора да му маха не друг, а Лу Ан Тайлър.

— Бре да му се не види! — възкликна той поразен и се обърна към жена си Дорис, която сякаш щеше да пробие с поглед екрана.

— Ти я търсиш из целия окръг, а тя, хубостницата, била в Ню Йорк! — викна Дорис. — И виж я само колко пари спечели! — добави огорчено. В кофата за боклук в задния й двор имаше двайсет и четири скъсани лотарийни билета.

Уеймър надигна с труд масивните си телеса от фотьойла и се отправи към телефона.

— Звънях до околните железопътни гари и до летището в Атланта, но още нямам отговор. Не ми е минало и през ум, че ще тръгне за Ню Йорк. Не съобщих да организират за Лу Ан издирване, защото не вярвах, че може да напусне окръга, камо ли щата. Та тя и кола няма дори. Че и с това бебе… Рекох си, че сигурно се е покрила в къщата на някоя приятелка.

— Ей на, че ви се е изплъзнала — посочи му Дорис телевизора. — Но крива или права, рядко хубаво момиче е, това не може да се отрече.

— Ти знаеш, майко — отвърна той на жена си, — че тук не разполагаме с толкова хора като ФБР. А пък сега и Фреди е на легло, та имам само двама дежурни полицаи. В щатската полиция пък са затънали до гуша в работа, не могат да отделят ни един човек. — Той вдигна слушалката.

Дорис го погледна тревожно.

— Мислиш ли, че Лу Ан е убила Дуейн и другото момче?

— Лу Ан може да надвие доста мъже, които познавам — сви рамене Уеймър. — Дуейн поне като нищо би го надвила. Но другият беше здравеняк, тежеше към сто и петдесет кила. — Започна да набира номера. — Ала нищо чудно да го е нападнала изотзад и да го е цапардосала с телефона. Знае се, че се е борила с някого. Не един и двама са я видели с превръзка на брадата същия оня ден.

— Всичко е заради пустите наркотици — заяви Дорис. — Сърцето ми се свива, като си помисля как бебчето е било в караваната при всичката тая отрова.

— Така си е, да — кимна Уеймър.

— Гарантирам ти, че Лу Ан го е измислила всичко това. Сече й умът, нали си я знаем. Пък и колкото да се мъчеше да го скрива, личеше си, че не й е мястото сред нас. Искаше да се махне оттук, но нямаше начин. И е намислила да го стори с парите от наркотиците, помни ми думата, Рой.

— Добре, чух те, майко. Само дето вече не й трябват пари от наркотици — посочи към телевизора той.

— Побързай тогава, преди да се е измъкнала.

— Ще се свържа с полицията в Ню Йорк да я приберат.

— Мислиш ли, че ще го направят?

— Майко, че тя е заподозряна в убийството на двама души — отсече той авторитетно. — Дори нищо лошо да не е направила, най-малкото е важен свидетел.

— Смяташ ли, че ония полицаи янки ги е грижа за това?

— Полицията си е полиция, Дорис, било в Севера или в Юга. Законът си е закон.

Запазила съмнение към добродетелите на северните си сънародници, Дорис изсумтя презрително, после лицето й внезапно се озари от надежда.

— Ако я осъдят, няма ли да се наложи да върне парите, които спечели? — Тя погледна усмихнатото лице на Лу Ан, запълващо екрана, и се зачуди дали да не иде за всеки случай да си прибере скъсаните билети от кофата за смет. — И без това за какво са й пари в затвора, не е ли тъй, а?

Шериф Уеймър не отговори. Той се опитваше да се свърже с централата на нюйоркската полиция.

 

 

Хванала чека с баснословната сума, Лу Ан се усмихваше, махаше за поздрав към множеството и отговаряше на всевъзможни въпроси, с които я засипваха от всички краища на голямата зала. Образът й обхождаше целите Съединени щати, а и света.

Има ли планове за бъдещето? Ако е така, то какви са те?

— Ще узнаете — отвърна Лу Ан. — Просто трябва да изчакате, и сами ще видите.

Имаше и серия от задължителните глупави въпроси като: „Смятате ли се за човек с късмет?“

— Безспорно — отговори тя. — Късметът ми е по-голям, отколкото можете да си представите.

— Всичките пари на едно място ли ще похарчите? — — Малко вероятно е, освен ако не е някое наистина много голямо място.

— Ще помогнете ли на близките си?

— Ще помогна на всички хора, на които държа.

Три пъти й отправиха предложение за брак. Тя отговаряше на всеки от кандидатите по различен начин с учтив хумор, но подтекстът във всички случаи бе ясен — „не“. Чарли кипваше всеки път, когато се повдигнеше тая тема; накрая погледна часовника си и започна да си проправя път към изхода.

След още въпроси, още снимки и още смях пресконференцията най-после приключи и Лу Ан се оттегли от сцената. Върна се в гардеробната, където бързо се преоблече в джинси и блуза, изтри целия грим от лицето си, прибра косата си под каубойска шапка и взе Лиса. Погледна часовника си. Бяха изминали едва двайсет минути, откакто бе представена на света като новата победителка от лотарията. Предполагаше, че местният шериф вече се е свързал с полицията в Ню Йорк. Всички от родния й град гледаха тегленето на тиража с религиозно преклонение, включително шериф Рой Уеймър. Времето й бе много ограничено.

Дейвис подаде глава през вратата.

— Лу Ан, пред задния вход на сградата те чака кола. Ще пратя някого да те придружи, ако си готова.

— Напълно готова съм. — Той се извърна да си върви, но тя подвикна след него: — Ако някой пита за мен, ще бъда в хотела си.

— Очакваш ли някого? — погледна я студено Дейвис.

— Франк, бащата на Лиса.

Физиономията му се изопна.

— А къде си отседнала?

— В „Плаза“.

— А, да, естествено.

— Само не казвай на никой друг къде съм. Доста отдавна не сме се виждали с Франк. Беше на учение почти три месеца. Затова не желаем да ни безпокоят. — Тя палаво повдигна вежди и се усмихна. — Разбираш за какво става дума, нали?

Дейвис успя да пусне една фалшива усмивка и направи шеговит поклон.

— Можеш да ми имаш пълно доверие, Лу Ан. Каляската те чака.

Лу Ан се усмихна тайничко. Сега бе сигурна, че щом полицаите дойдат да я потърсят, по най-бързия начин ще ги препратят към хотел „Плаза“. Така щеше да спечели ценни мигове, за да напусне тоя град и страната. Наближаваше началото на новия й живот.