Дейвид Балдачи
Лотарията (13) — Моята библиотека

13

— Сигурна ли си, че искаш да отидеш там, Лу Ан?

— Да, мистър Джаксън, напълно — със сериозен тон отвърна тя в слушалката. — Винаги съм искала да отида в Швеция. Семейството на майка ми много отдавна се е преселило оттам. Много й се щеше да види тая страна, но не й се удаде възможност. Тъй че ще го направя един вид в нейна памет. Много ли ще ви затрудня?

— Всичко е затруднение, Лу Ан. Тук опира просто до степени на трудност.

— Но можете да го уредите, нали? Бих искала да отида и на други места, но ми се ще да започна от Швеция.

— Щом мога да уредя такава като теб да спечели сто милиона долара — изрече надуто Джаксън, — естествено, че ще ми е по силите да уредя и едно пътуване.

— Искрено съм ви благодарна — увери го Лу Ан и погледна Чарли, който държеше Лиса на ръце и си играеше с нея. — Много ти отива — усмихна му се.

— Какво каза? — попита Джаксън.

— Простете, говорех на Чарли.

— Дай ми го на телефона. Трябва да уговорим посещението ти в централата на националната лотария, за да потвърдят печелившия билет. Веднага след това може да се организира пресконференцията и след нея си свободна да заминеш.

— Условията, за които споменахте… — подхвана Лу Ан.

Джаксън я прекъсна.

— Не съм готов да обсъждам това точно сега. Дай ми Чарли, бързам.

Лу Ан подаде на Чарли слушалката и пое Лиса. Наблюдаваше го внимателно, докато той говореше с приглушен глас, гърбом към нея. Видя го да кима няколко пъти, после затвори телефона.

— Всичко наред ли е? — попита го тя тревожно. Той огледа стаята за миг и чак тогава очите му срещнаха нейните.

— Да, разбира се, всичко е тип-топ. Днес следобед трябва да се видиш с организаторите на лотарията. Мина достатъчно време.

— Ти ще дойдеш ли с мен?

— Ще те придружа с таксито, но няма да вляза в сградата. Ще се повъртя навън, докато свършиш.

— Какво трябва да направя?

— Просто да покажеш печелившия билет. Ще установят дали е редовно закупен и ще ти дадат официална разписка срещу него. Ще има свидетели и всичко, каквото се полага. Установяват автентичността на билета с лазерна технология. В хартията точно под цифрите има специални нишки като при банкнотите, за да се избегне фалшифициране. Изработването на дубликат е невъзможно, особено за толкова кратко време. Ще се обадят до мястото, където си купила билета, за да установят, че действително е продаден там. Ще искат да получат информация от теб коя си и каква си. Откъде си родом, родители, деца — неща от тоя род. Ще отнеме няколко часа. Не е нужно да чакаш. Ще се свържат с теб, когато проучването приключи. След това дават изявление за пресата, че победителят е известен, но няма да оповестят името ти до самата пресконференция, та да изострят интереса. Това е начин да се увеличават продажбите на билети за следващия тираж. Но и тогава не е нужно присъствието ти. Пресконференцията ще бъде на следващия ден.

— Ще се връщаме ли тук?

— Всъщност Линда Фрийман днес ще освободи стаята си. Ще идем в друг хотел, където ще се регистрираш като Лу Ан Тайлър — една от най-богатите гражданки на страната ни. Току-що пристигнала в града и готова да превземе света.

— Бил ли си преди на такава пресконференция? Той кимна.

— На няколко. Голяма лудница става понякога. Особено когато спечелилият води и семейството си. Парите вършат странни неща с хората. Но поне не продължава дълго. Задават ти куп въпроси и после си тръгваш. — Той помълча и добави: — Добре правиш, че заминаваш за Швеция в памет на майка си.

Лу Ан сведе поглед и се заигра с крачетата на Лиса.

— Надявам се. Поне ще е по-различно.

— Май наистина имаш нужда да промениш обстановката.

— Не знам колко дълго ще остана там.

— Остани колкото ти се ще, дори завинаги, ако искаш.

— Не съм много сигурна, че там ще се чувствам на място.

Той обхвана раменете й и я погледна в лицето.

— Слушай, Лу Ан, трябва да имаш повече вяра в себе си. Е, не можеш да се похвалиш с престижни дипломи, но си умна, великолепна майка си и имаш добро сърце. По мое мнение това те извежда пред деветдесет и девет процента от населението.

— Не знам дали щях да се справя, ако ти не ми помагаше. Той сви рамене.

— Нали ти казах, на мен това ми е работата. — Пусна раменете й и извади цигара от пакета. — Какво ще кажеш да обядваме набързо и после да идеш да си поискат наградата? Готова ли сте да станете безсрамно богата, мадам?

Лу Ан пое дълбоко дъх и едва тогава отговори;

— Готова съм.

 

 

Лу Ан излезе от сградата на националната лотария и пое по улицата към предварително уговореното място за срещата й с Чарли. Той бе останал да пази Лиса, докато тя приключеше вътре.

— Не пропусна нищо от онова, което ставаше покрай нея. Много будно дете е.

— Не след дълго ще има да я гоня насам-натам.

— Как ли не се опитваше да се измъкне от мен и да запълзи долу, ако щеш, вярвай. — Чарли се усмихна и постави възбудената Лиса обратно в количката й. — Е, как мина?

— Държаха се много дружелюбно. Оказаха ми внимание като на важна личност. „Искате ли кафе, мис Тайлър?“ „Желаете ли телефон, за да позвъните някъде?“ Една жена ми предложи да я наема като лична секретарка. — Тя се разсмя.

— Трябва да свикваш. Разписката у теб ли е?

— Да, в портмонето ми.

— За кога насрочиха пресконференцията?

— За утре в осемнайсет часа. — Погледна го изпитателно. — Какво има?

Докато вървяха, Чарли на няколко пъти бе погледнал крадешком назад през рамо. Той се обърна към нея.

— Не знам. Като бях в затвора, развих особено чувство, нещо като вграден радар, който ми позволяваше да усещам кога някой ме наблюдава по-внимателно от обичайното. И в този момент вътрешната ми аларма се обажда.

Лу Ан понечи да се огледа, но той побърза да я предупреди.

— Недей така. Върви си, сякаш няма нищо. Не се безпокой, регистрирах те в друг хотел. След една пресечка е. Ще ви настаня с Лиса и после ще се повъртя малко да огледам. Сигурно само си въобразявам.

Лу Ан обаче забеляза бръчици на тревога около очите му и заключи, че думите съвсем не изразяваха истинските му чувства. Инстинктивно стисна по-здраво дръжката на бебешката количка и продължиха пътя си.

 

 

На двайсетина метра зад тях от другата страна на улицата Антъни Романело се чудеше дали не са го забелязали. В този час навън бе пълно с хора, но нещо във внезапната скованост на двамата, които следваше, го накара да е нащрек. Посгуши се и увеличи разстоянието между тях и себе си с още десетина метра, като все така не ги изпускаше от поглед. В същото време постоянно следеше за най-близкото такси, в случай че те решаха да се качат на някое. Все пак имаше предимството, че те щяха да се позабавят, докато вкарат вътре бебешката количка. Това щеше да му даде възможност навреме да спре такси. Но те продължиха пеша, докато явно стигнаха мястото, където отиваха. Романело изчака няколко мига пред хотела, огледа улицата в двете посоки и се вмъкна вътре.

 

 

— Кога успя да ги купиш? — попита Лу Ан, загледана в комплекта куфари, наредени в ъгъла на хотелския апартамент.

Чарли се усмихна.

— Не може да тръгнеш да пътуват без приличен багаж. А тия са от най-издръжливите. Не са като префърцунените скъпотии, дето се разпадат само като ги погледнеш накриво. Голямата чанта вече е пълна с неща, които ще са ти нужни за пътуването. Вещи за Лиса и разни дреболии. Една моя приятелка ми свърши тая услуга. Но днес пак ще трябва да идем на пазар, за да напълним и другите куфари и чанти.

— Боже мой, ти си просто невероятен, Чарли. — Тя го прегърна и леко го целуна по бузата.

Той смутено сведе поглед и се изчерви.

— Не съм направил кой знае какво. Ето, вземи. — Той й подаде паспорта.

Лу Ан го взе и мрачно погледна името вътре, като че истината за превъплъщението й я осеняваше едва сега, а всъщност така си и беше. Затвори малката синя книжка. Тя представляваше врата към друг свят — свят, в който с малко късмет скоро щеше да се втурне.

— Стягай се, Лу Ан, и обиколете цялата планета двете с Лиса. — Обърна се към вратата. — Отивам да проверя някои неща. Няма да се бавя.

Тя поглади корицата на паспорта и вдигна поруменялото си лице към него.

— Ти защо не дойдеш с нас, Чарли? Той бавно се извърна и я загледа смаян.

— Какво?

Лу Ан заразглежда ръцете си и изрече забързано:

— Мислех си… нали сега получих всички тия пари. А ти беше толкова мил с мен и Лиса. Пък аз, нали знаеш, никога досега не съм ходила никъде. Тъй че… ами с две думи, много ще се радвам да дойдеш с нас… тоест, ако искаш, естествено. Ще те разбера, ако откажеш.

— Това е много великодушно предложение, Лу Ан — промълви той. — Но ти всъщност не ме познаваш. Неразумно е да се обвържеш дотолкова с непознат човек.

— Познавам те колкото ми е нужно — упорито настоя тя. — Познавам те като добър човек, който положи големи грижи за нас. А и Лиса мигом се привърза към теб. По мое мнение това се брои за много точки.

Чарли се усмихна към момиченцето, после отново обърна поглед към Лу Ан.

— Защо не си дадем малко време да го обмислим, Лу Ан? И после ще говорим, съгласна ли си?

Тя сви рамене и отмахна няколко кичура от лицето си.

— Не ти правя предложение за брак, Чарли, ако това си мислиш.

— И слава богу, че то аз мога да ти бъда дядо — засмя се той.

— Но много ми се иска да си с мен. Не съм имала много приятели, още по-малко такива, на които да мога да разчитам. А на теб знам, че мога да разчитам. Ти си ми приятел, нали?

— Да — с дрезгав глас отвърна той, защото в гърлото му бе заседнала буца. После се прокашля и заговори делово: — Разбрах те какво ми каза, Лу Ан. Ще поговорим повече, като се върна. Обещавам.

Когато вратата се затвори зад него, Лу Ан приготви Лиса за следобедния й сън. Щом детето се унесе, тя закрачи нервно из хотелския апартамент. Погледна през прозореца тъкмо когато Чарли излизаше от сградата. Проследи го с очи, докато се изгуби по улицата. Не забеляза никой да го следи, но около него имаше толкова хора, че нямаше как да е сигурна. Въздъхна и после се намръщи. Не се чувстваше уверена без него. Искаше й се той вече да се е върнал здрав и невредим. Замисли се за конференцията, но като си представи как разни непознати един през друг й задават всякакви въпроси, се почувства притеснена и реши засега да забрави този проблем.

Чукането на вратата я стресна. Отправи се натам, без да знае какво да прави.

— Рум-сървис — обади се отвън един глас.

Лу Ан надникна през шпионката. Младежът, застанал отпред, наистина бе облечен в униформа на пиколо.

— Нищо не съм поръчвала — отвърна тя, като се опитваше да овладее треперенето на гласа си.

— Има бележка и пакетче за вас, мадам.

Лу Ан отскочи назад изненадана.

— От кого?

— Не зная, мадам. Един човек във фоайето помоли да ви ги предам.

„Чарли?“, мина й през ума. После попита:

— По име ли ме назова той?

— Не, посочи ви, когато отивахте към асансьора, и каза да ви го предам. Ще го приемете ли? — попита той търпеливо. — Ако не, мога да го оставя на рецепцията, да си го приберете после.

Лу Ан открехна вратата.

— Не, ще го взема.

Протегна ръка и пиколото постави в нея пакетчето. Тя веднага затвори вратата. Младежът остана там за миг, по-дразнен, че разкарването и проявеното търпение не му бяха донесли бакшиш. Но непознатият мъж вече го бе възнаградил щедро, тъй че пак не беше на загуба.

Лу Ан разкъса плика и разгъна писмото. То бе кратко, написано на хотелска бланка.

Драга Лу Ан,

Как се чувства Дуейн напоследък? Ами другият тип? С какво го фрасна впрочем? Мъртъв е като пън. Дано полицията не разбере, че си била там. Предполагам, че ще пожелаеш да научиш новини от родния град. Хайде да си побъбрим. След един час. Вземи такси до Емпайър Степт Билдинг. Това е забележителност, която заслужава да се види. Не води с теб оня високия и бебето.

Лу Ан разкъса кафявата амбалажна хартия и отвътре изпадна вестник. Вдигна го и го погледна. Беше „Атланта Джърнъл енд Конститюшън“. Една от страниците бе отбелязана с жълто листче. Отвори на нея и приседна на канапето.

Както бе развълнувана, щом видя заглавието, подскочи. Очите й жадно поглъщаха думите, като от време на време се отклоняваха към снимката, придружаваща репортажа. На нея караваната изглеждаше още по-окаяна, ако това изобщо бе възможно; сякаш бе пред разпадане и просто чакаше боклукчийската кола да я откара на бунището, а обитателите й — право на гробището. Колата с подвижния покрив също бе заснета. Предницата й с неприличния орнамент сочеше право към караваната като някой копой, подсказващ на ловеца къде е убитото животно.

Двама мъртви мъже, се казваше в материала. Замесени са наркотици. Когато Лу Ан прочете името Дуейн Харви, една сълза капна на страницата и размаза част от текста. Тя отново седна и положи цялото си старание да се овладее. Другият все още не бе идентифициран. Лу Ан продължи да чете бързо, докато стигна до собственото си име. Полицията я търсеше в момента; във вестника не се споменаваше, че е обвинена в някакво престъпление, но изчезването й вероятно бе засилило подозренията към нея. Потръпна, като прочете, че труповете са били открити от Шърли Уотсън. На пода в караваната бил открит флакон с киселина за батерии. Очите на Лу Ан се присвиха. Киселина за батерии. Шърли бе отишла да си отмъщава и точно с тая цел бе взела киселината, нямаше съмнение в това. Съмняваше се обаче, че полицията ще обърне внимание на неизвършено престъпление, когато налице бе двойно убийство.

Докато седеше и се взираше поразена във вестника, последва ново чукане на вратата и тя едва не получи инфаркт.

— Лу Ан?

Тя пое дълбоко въздух.

— Ти ли си, Чарли?

— Че кой друг?

— Един момент.

Лу Ан скочи, бързо откъсна статията и я сложи в джоба си, а писмото и останалата част от вестника напъха под канапето.

После отиде да му отключи. Той влезе в стаята и си съблече палтото.

— Идеята беше глупава. Като че ще забележа някого по тия пълни улици. — Той запали цигара и се загледа замислено през прозореца. — И все пак не мога да се отърся от мисълта, че някой ни следеше.

— Може някой да е искал да ни обере, Чарли. Тук нали често се случват такива неща. Той поклати глава.

— Вярно, че джебчиите станаха доста нагли напоследък, но ако случаят беше такъв, щяха да ни пребъркат и да побягнат. Естествено, няма да извадят оръжие и да ни кажат „горе ръцете“ пред милион хора. Имах чувството, че някой ни беше следил от доста време. — Той я погледна изпитателно. — Нещо необичайно не ти ли се случи на път за насам?

Лу Ан поклати глава и посрещна погледа му с широко разтворени очи, като се боеше да проговори.

— Не си ли забелязала някой да те е проследил до Ню Йорк?

— Никого не видях, Чарли, кълна се. — Лу Ан започна да трепери. — Така се страхувам.

Той преметна силната си ръка през рамото й.

— Няма страшно. Сигурно ме хваща параноя и правя въпрос от нищо. Но понякога е полезно да си параноичен. Не искаш ли да идем да напазаруваме едно-друго? Ще се почувстваш по-добре.

Лу Ан нервно попипа вестникарската статия в джоба си.

Сърцето й сякаш се бе качило в гърлото и щеше да се пръсне. Ала когато го погледна, лицето й бе спокойно и очарователно.

— Знаеш ли какво ми се иска всъщност?

— Какво? Само кажи, и ще го имаш.

— Искам да си направя косата, а може би и маникюра. Доста са запуснати. А след като пресконференцията ще се гледа в цялата страна, искам да изглеждам добре.

— По дяволите, как не се сетих за това?! Сега ще открием най-модния фризьорски салон в указателя.

— Има един във фоайето — побърза да каже Лу Ан. — Видях го, като влизахме. Правят прически, маникюр, педикюр, козметични маски, неща от този род. Много приятен изглеждаше.

— Още по-добре тогава.

— Би ли попазил тук Лиса?

— Най-добре да слезем с нея долу и да те почакаме.

— Чарли, как можа?

— Защо, какво казах?

— Мъжете не ходят по фризьорските салони да гледат какво се прави. Това си е женска тайна. Ако знаехте колко труд полагаме, за да изглеждаме хубави, нямаше да правим такова впечатление. Но и ти ще имаш задача.

— Каква е тя?

— Да ахкаш и охкаш, като се върна, и да ми повтаряш колко добре изглеждам.

Чарли се усмихна широко.

— Вярвам, че ще се справя с тази задача.

— Не знам колко ще се забавя. Може да не стане веднага. В хладилника има шише с приготвена храна за Лиса, когато огладнее. После ще иска да поиграе малко, а като й се доспи, сложи я да легне.

— Свърши си спокойно работата. Нямам други ангажименти днес. Една бира, кабелна телевизия и компанията на тази малка дама — той приближи до количката и пое на ръце Лиса, — и ще съм напълно щастлив.

Лу Ан си взе палтото.

— За какво ти е? — учуди се Чарли.

— Ще си купя някои лични неща. Отсреща има аптека.

— Можеш да си ги купиш от магазинчето в хотела.

— Ако цените са като в предишния хотел, предпочитам да прекося улицата и да си спестя пари.

— Лу Ан, та ти си една от най-богатите жени в света. Можеш да купиш целия хотел, ако искаш.

— Цял живот съм се опитвала да икономисам по някой цент, Чарли. Не мога да се променя отведнъж. — Тя отвори вратата и се обърна да го погледне през рамо, като се стараеше да прикрие нарастващата си тревога. — Ще гледам да се върна час по-скоро.

Чарли се приближи до вратата.

— Не ми харесва тая работа. Ако ще излизаш, редно е да те придружавам.

— Чарли, аз съм възрастен човек. Мога да се грижа за себе си. А и Лиса скоро ще трябва да спи, не можем да я оставим тук сама, нали?

— То се знае, че не, но… Лу Ан го прегърна леко.

— Грижи се за Лиса, пък аз ще гледам да не се бавя. — Тя целуна Лиса по бузката, а Чарли потупа нежно по рамото.

След като Лу Ан тръгна, Чарли извади бира от хладилника и се настани в едно кресло с Лиса в скута и дистанционното управление за телевизора в ръка. В миг погледът му спря на вратата и лицето му се смръщи. Сетне отново насочи вниманието си към телевизора и се постара да заинтригува Лиса със сменянето на каналите.