Дейвид Балдачи
Лотарията (1) — Моята библиотека

На Колин, момчето на татко

ПЪРВА ЧАСТ

1

Джаксън оглеждаше дългия коридор на търговския център, наблюдавайки измъчените майки, които бутаха натоварени с продукти колички, и хората от третата възраст, обикалящи комплекса и заради разходката, и с желание да завържат разговор. Облечен в сив костюм на тънко райе, набитият Джаксън се взираше напрегнато към северния вход. Очакваше я да дойде оттам, тъй като спирката на автобуса бе точно отпред. А Джаксън знаеше, че тя не разполага с друго транспортно средство. Пикапът на приятеля й, с когото живееше, бе на паркинга за принудително вдигнати коли за четвърти път в разстояние на четири месеца. Помисли си, че сигурно вече й писва от неговите изпълнения. Автобусната спирка бе на главното шосе. Налагаше й се да извърви дотам повече от километър, но тя често го правеше. Какъв избор имаше? Бебето щеше да е с нея. Тя не би го оставила на приятеля си, Джаксън бе сигурен в това.

Макар името му винаги да си оставаше Джаксън при всичките му делови начинания, идния месец външността му щеше да се промени коренно в сравнение с едрия мъж на средна възраст, който представляваше сега. Чертите на лицето му, естествено, отново щяха да претърпят изменения; вероятно щеше да отслабне драстично, да увеличи или намали ръста си и да стори същото с косата. Мъж или жена? На зряла или младежка възраст? Често заимстваше изцяло самоличността на свои познати или пък съшиваше грижливо фината тъкан на новия образ от черти на различни хора. В училище любимият му предмет бе биологията. Хермафродитите — най-редките индивиди сред човешкия род — криеха за него безкрайно очарование. Усмихна се, докато поразмишлява за миг над тази най-силна физическа двойственост в природата.

Джаксън бе получил първокласно образование в елитно училище на Източното крайбрежие. Любовта му към актьорската игра, съчетана със склонност към природните и точните науки, му позволи да постигне рядката комбинация от две специалности — драматургия и химия. Утрото го заварваше прегърбен над страници сложни уравнения или зловонни смеси в университетската химическа лаборатория, а вечер енергично се впускаше в поставянето на някоя класическа пиеса от Тенеси Уилямс или Артър Милър.

Придобитите познания му вършеха отлична работа. Да можеха състудентите му да го видят сега.

В съответствие с днешния образ — мъж на средна възраст с наднормено тегло, отпуснат поради заседналия живот — по челото на Джаксън внезапно избиха капчици пот. На устните му се появи усмивка. Тази физическа реакция, която го зарадва неимоверно, бе подпомогната от подплънките, служещи да го направят по-едър и да прикрият собствената му жилеста фигура. Ала не бе само това. Той се гордееше с факта, че се вживява напълно във всяка нова личност, сякаш в зависимост от това на кого се преструваше, в тялото му протичаха различни химични реакции. Нямаше навик да посещава търговски центрове; личните му вкусове бяха далеч по-изискани. Ала клиентелата му се чувстваше като риба във вода в такава обстановка, а в неговата работа спокойствието бе важно съображение. Разговорите с него обикновено причиняваха вълнение у хората, понякога негативно. Няколко от събеседниците му бяха проявили прекомерна възбуда и го принудиха да реагира в движение. Тези спомени отново предизвикаха усмивка у Джаксън. В името на успеха бе готов на всичко. Досега ударите му попадаха в целта. Но дори само един неточен замах можеше да го провали. Усмивката му бързо угасна. Убийството в никакъв случай не бе приятно. То рядко бе оправдано, но когато беше, просто трябваше да се извърши и да бъде загърбено. По няколко причини се надяваше, че днешната среща няма да даде повод за такъв изход.

Джаксън грижливо попи с кърпичка потта на челото си и намести копчетата на ръкавелите. Приглади леко щръкналото кичурче в изрядно сресаната си перука от синтетично влакно. Истинската му коса бе прибрана под прилепваща гумена шапка.

Отвори вратата към офиса, който бе наел в търговския център, и влезе. Вътре бе чисто и подредено — дори прекалено, хрумна му внезапно, докато бавно оглеждаше обстановката. Липсваше атмосферата на истинско работно място.

Секретарката, седнала зад евтиното метално бюро във фоайето, вдигна поглед към него. В съответствие с инструкциите, които й бе дал, не направи опит да го заговори. Тя нямаше представа защо е там, нито кой е той. Беше й наредено да си тръгне веднага щом дойдеше особата, с която Джаксън имаше назначена среща. Съвсем скоро щеше вече да е в междуградския автобус с малко понатежало портмоне за сметка на минималните си усилия. Джаксън изобщо не я погледна; тя бе само статистка в последната му постановка.

Телефонът пред нея мълчеше, пишещата машина бездействаше. Да, прекалено добре подредено, заключи Джаксън с недоволна гримаса. Погледът му попадна върху купчинката хартия на секретарското бюро. С внезапно движение разхвърли няколко листа по плота. После леко кривна телефона и постави лист в пишещата машина.

Джаксън се отдръпна да прецени ефекта от намесата си и въздъхна. Не можеше да се мисли за всичко наведнъж.

После прекоси тясното пространство до малкия вътрешен кабинет, влезе и седна зад старото дървено бюро. От ъгъла срещу него се взираше тъмният екран на телевизор. Джаксън извади цигара от пакета в джоба си, запали я, облегна се на стола и се опита да се отпусне въпреки неспирния приток на адреналин. Поглади тънките си тъмни мустаци. Те също бяха от синтетично влакно, прикрепено върху тюлена материя, която пък се държеше за кожата му благодарение на специално лепило. И носът му бе значително видоизменен: от тънък и прав по природа, с помощта на подходящо оцветен с пудра пластелин той бе станал масивен и леко крив. Малката бенка при удебелената му основа също бе фалшива: смес от желатин, семена от детелина и топла вода. Правилните му зъби бяха скрити от пластмасово покритие, за да изглеждат криви и нездрави. Всички тези илюзии щяха да бъдат запомнени дори от най-случайния наблюдател, а когато бъдеха отстранени, той на практика изчезваше. Какво повече би могъл да иска човек, впуснал се с цялата си душа в незаконна дейност?

Ако нещата вървяха по план, скоро всичко щеше да започне отново. Всеки път бе малко по-различно, но тъкмо в тази неизвестност се криеше възбудата. Пак погледна часовника си. Да, съвсем скоро. Очакваше срещата му с нея да е изключително резултатна и най-вече — взаимно изгодна.

Имаше само един въпрос към Лу Ан Тайлър, простичък въпрос, от който произтичаха важни последствия. Въз основа на опита си можеше да бъде почти сигурен за реакцията й, но знае ли човек? Искрено се надяваше за нейно добро тя да отговори правилно. Защото „правилният“ отговор бе само един. А ако кажеше не? Тогава просто бебето нямаше да помни майка си, защото щеше да остане сираче. Плесна с длан по бюрото. Тя щеше да каже да. Всички други го бяха сторили. Джаксън енергично тръсна глава, докато набързо прехвърли плана в съзнанието си. Щеше да я накара да го проумее, да я убеди в желязната логика на необходимостта да му съдейства, в сигурната перспектива изцяло да промени живота си, да надскочи и най-дръзките си фантазии и надежди. Как би могла да откаже? На такова предложение никой не би устоял.

Стига да дойдеше само. Джаксън потърка буза с опакото на дланта си, дръпна бавно и продължително от цигарата си и впери невиждащ поглед към един гвоздей, забит в стената. Честно казано, тя нямаше как да не дойде.