Колин Декстър
Мръсницата е мъртва — Моята библиотека

ГЛАВА ПЪРВА

Мисълта е в абсолютна зависимост от стомаха, но въпреки това хората с отлични стомаси не са най-добрите мислители.

(Волтер, в писмо до Даламбер )

През целия ден във вторник периодично му се повръщаше. В сряда направо започна да повръща начесто. В четвъртък често му се повдигаше, но в действителност стигаше до повръщане само от време на време. Рано сутринта в петък — обезводнен, вял и безкрайно изтощен, той едва-едва намери сили да се добере до телефона и се опита да се извини на шефовете си от полицейското управление в Кидлингтън за почти сигурното си неявяване на работа в този късен ноемврийски ден.

Когато в събота сутринта се събуди, с радост установи, че се чувства значително по-добре и действително, седнал в кухнята на ергенския си апартамент в северната част на Оксфорд, облечен в пижама на раета, ярки и натрапливи почти колкото тези на шезлонгите в „Лидо“, той дори започна да разсъждава дали стомахът му е в състояние да се справи с една бисквита, когато телефонът иззвъня.

— Тук Морс — обади се той.

— Добро утро, сър! (приятен глас). — Ако може да изчакате за момент — началникът на полицейското управление би искал да говори с вас.

Морс зачака. Нямаше кой знае какъв избор, нали така? Никакъв избор нямаше всъщност, затова той се зае да разглежда заглавията във вестника, който пощальонът току-що пусна през отвора за пощата в тясното антренце — късно естествено, както всяка събота.

— Свързвам ви с господин началника — обади се същият приятен глас — един момент, моля!

Морс не каза нищо, но почти бе готов да отправи молба към Бога (голямо събитие за евангелистки атеист като него) Стрейндж да побърза към телефона и да съобщи, каквото има да съобщава… На челото му започнаха да избиват капки пот и с лявата си ръка той затърси в джоба на пижамата носна кърпа.

— А-a! Морс? Ало? Моите съболезнования, че си излязъл малко от строя, момче! Но не си единственият, да знаеш! Шуреят и той — чакай да си спомня кога беше?

— Преди една-две седмици като че ли. Не! Лъжа те — май преди три. Но то е все едно дали са две или три, нали така?

Потта пак бе избила на още по-големи капки по челото на Морс и той я избърса още веднъж, докато в отговор издаваше по задължение някакви одобрителни възклицания.

— Надявам се, че не съм те извадил от леглото?

— Не, не, сър.

— Добре! Добре! Аз просто реших да звънна да разменим една-две думи. Слушай… виж сега, Морс! (Очевидно Стрейндж бе стигнал до някакво решение).

— Днес няма нужда да идваш! Изобщо няма никаква нужда! Освен естествено, ако внезапно не се почувстваш много по-добре. Ние тук ще се справим някакси. То гробищата са пълни все с незаменими люде… Нали?

— Благодаря, сър. Много любезно от ваша страна, че се обадихте. Много съм трогнат… но аз по принцип тази събота и неделя не съм дежурен…

— Така ли? А! Ами много добре тогава! Това е… много добре, нали? Тъкмо ще полежиш малко.

— Сигурно, сър — отвърна Морс изтощено.

— Обаче казваш, си на крак, така ли?

— Да, сър!

— Виж какво, по-добре направо си легни, Морс! Така хубаво ще си починеш… в съботата и неделята, искам да кажа… нали? То на човек, като не е разположен, точно това му трябва — почивка в леглото, нищо друго. Той и онзи шарлатанин, докторът, това казал на шурея… чакай, кога беше…?

По-късно Морс помнеше, че бе приключил културно телефонния разговор — с изразена съответна загриженост за здравето на шурея на Стрейндж; помнеше също, че за трети път бе прокарал ръка по челото си — сега вече много мокро и ледено студено — и после бе поел един-два пъти дъх с все сила…, след което бе хукнал към банята…

Мисис Грийн, жената, която идваше да чисти вторник и събота сутрин, бе тази, която набра номера на „Бърза помощ“ и извика линейка. Тя бе намерила своя работодател седнал и облегнат на стената в антрето — в съзнание, видимо трезв и в относително приличен вид, като се изключат тъмнокафявите петна отпред по оная шарена пижама — петна, които на цвят и вид съвсем точно напомняха на утайката в машинка за кафе. А тя знаеше много добре какво означават те, защото онзи нетактичен, жесток доктор й бе дал да разбере (пет години бяха минали вече от този случай), че ако е бил повикан веднага, мистър Грийн може би все още щеше да е…

— Да, точно така, — чу се тя да казва, учудващо властно взела нещата в свои ръце, — точно от южната страна на колелото при Бенбъри Роуд. Да! Ще ви чакам.

В 10.15 часа същата тази сутрин Морс неохотно, но и без съпротива се съгласи да бъде настанен отзад в линейката, където, обут в домашни пантофи, облечен в чиста пижама и загърнат в бодливо сиво одеало, зае отбранителна позиция, седнал срещу една госпожа на средна възраст в бяла престилка, която очевидно бе приела отказа му да легне на носилката като персонална обида. Същата госпожа сега кисело и мълчаливо тикна едно бяло емайлирано легенче в скута му, когато той повърна отново — обилно и шумно, докато линейката се изкачваше по „Хедли уей“, после зави наляво към комплекса на болницата „Джон Радклиф“, за да спре накрая пред отделението „Спешни случаи, произшествия и злополуки“.

Докато чакаше изпънат (този път на болничната количка), Морс си даде сметка, че за това време можеше да си е отишъл поне пет-шест пъти, без никой да забележи кончината му. Но той по природа бе нетърпелив (особено в хотел, когато чакаше да му поднесат закуската), тъй че вероятно не бе минало чак толкова дълго време, докато облеченият в бяла престилка помощник-лекар го разхождаше, без да бърза, из въпросите на една анкета, която започваше с въпрос за името на най-близкия му роднина (в случая вече несъществуващ) и стигаше до религиозните му предпочитания (също така, уви, вече несъществуващи). И все пак, щом приключиха ритуалите по приемането — щом както се казва, влезе в братството и подписа молбата за членство — Морс се оказа обект на все по-засилващо се внимание. Отнякъде изпълнително се появи една млада медицинска сестра, с лявата си ръка измъкна часовник изпод твърдо колосаното капаче на джоба на престилката си, а с дясната му измери пулса. След което пристегна сковаващите го черни ремъци над лакътя му с ненужна (според Морс) жестокост и записа откритията си относно кръвното му налягане в един разграфен картон (надписан МОРС, Е.) така невъзмутимо сякаш искаше да покаже, че единствено крайно драматични отклонения от нормата биха могли да й дадат повод за тревога. Същата сестра най-сетне реши да обърне внимание на въпроса за температурата и Морс се озова легнал, чувствайки се донякъде като малоумен със стърчащия от устата му термометър, който впоследствие бе изваден, градусите отчетени, показанията очевидно намерени за незадоволителни, термометъра тръснат със сила още три пъти със замах като за бекхенд в мач по тенис на маса и поставен отново, все така дискомфортно, точно под езика му.

— Ще оживея ли? — осмели се да попита той, когато сестрата добави новите резултати към данните в картона.

— Имате температура — отговори неразговорливата девойка.

— Аз, кой знае защо, мислех, че всеки човек има температура — промърмори Морс.

Но в момента сестрата му бе обърнала гръб, за да се занимае със следващия пациент.

В отделението току-що бяха докарали едно младо момче с омазани в кал крака и тяло почти изцяло скрито под огромна фанела за ръгби на черни и червени раета; по диагонал през челото му минаваше ужасяваща рана, която му придаваше вид на циклоп. Но както се стори на Морс, момчето се чувстваше съвсем като у дома си, докато помощник-лекарят (същият) го разпита най-изчерпателно за подробности от живота му, религиозната му принадлежност и роднините му. И когато с неизменна непосредственост то изчака сестрата (същата) да събере данни за неговите ритми със слушалката, часовника и термометъра, Морс не можа да не завиди на фамилиарността, установила се незабавно между младия кавалер и също толкова младата дама. Внезапно — и едва ли не болезнено — Морс си даде сметка, че тя — младата дама, го е видяла — него, Морс точно такъв, какъвто е: един мъж, добрал се с борба до петдесетте, на път вече да изпита леко подронващите достойнството страдания от хернии и хемороиди, възпаления на пикочния тракт и — естествено — стомашни язви.

Емайлираното легенче бе оставено под ръка и Морс отново повръщаше силно, макар и непродуктивно, когато един млад ординатор (вероятно наполовина от годините на Морс) застана до него и огледа данните от бързата помощ, администрацията и медицинския персонал.

— Нещо с корема ви изобщо не е наред — това ясно ли ви е?

Морс сви рамене.

— Всъщност още никой нищо не ми е обяснил.

— Но човек не е нужно да е Шерлок Холмс, за да изпита подозрение, че нещо с вътрешностите му генерално не е наред, нали?

Морс тъкмо бе на път да отговори, когато докторът продължи:

— А вие сте приет току-що, мисля? Ако мистър … Морс — така ли? — Ако почакате малко, ще се опитаме да ви обясним нещо повечко веднага щом сме в състояние. Съгласни ли сте?

— Аз всъщност съм добре — отговори главният полицейски инспектор, като лежеше по гръб и се опитваше да разпусне възела, затегнал се здраво някъде дълбоко в мускулите на рамото му.

— Боя се, че вие никак не сте добре! В най-добрия случай имате язва, която внезапно е решила да се спука и да предизвика кръвоизлив. — Някъде в диафрагмата си Морс изпита леко, но остро пробождане от тревога. — А в най-лошия — имате това, което наричаме „перфорирана язва“, и ако това действително се окаже така…

— Ако това се окаже така…? — повтори немощно Морс. Но младият лекар не пожела да отговори за момента и продължи в следващите няколко минути да побутва, натиска и мачка издутата плът в областта на корема му.

— Намерихте ли нещо? — запита Морс е тънка, малко изкуствена усмивка.

— Няма да е лошо да смъкнете някой и друг килограм. Черният ви дроб е увеличен.

— Стори ми се, казахте, че имам проблеми със стомаха!

— О, да, разбира се! Получил сте стомашен кръвоизлив.

— Това… това какво общо има с черния ми дроб?

— Пиете ли много, мистър Морс?

— Ами повечето хора пийват по нещо почти всеки ден, нали така?

— Пиете ли много! — (същите думи — половин тон по-ниско от раздразнение).

Дотолкова небрежно, доколкото му позволяваше надигащата се в гърдите му паника, Морс за втори път сви рамене:

— Е, не се отказвам от някоя и друга халба бира.

— Колко пиете седмично?

— Седмично ли? — изтъня гласът му и лицето му потъмня като на дете, на което току-що са задали сложна задача за умножение наум.

— Ами дневно тогава? — подсказа услужливо докторът.

Морс раздели вярната цифра на три.

— Ами, да речем, две или три.

— Концентрати пиете ли?

— От време на време.

— Какви концентрати?

Морс сви отново опъналите се от напрежение рамене.

— Скоч — понякога се почерпвам с по глътка „Скоч“.

— Една бутилка за колко време ви стига?

— Зависи колко е голяма.

Но Морс усети още на секундата, че опитът му за шега не се възприема и бързо умножи по три.

— Една седмица или десетина дни — горе-долу толкова.

— Колко цигари пушите на ден?

— Осем — може би десет… — отговори Морс. Започваше да свиква и този път без труд раздели на три.

— Нещо като спорт изобщо практикувате ли — разходки, бягане, велосипед, тенис…?

Но преди да успее да прибегне до собствената си аритметика, на Морс му се наложи да се пресегне за емайлираната съдинка, оставена така, че да му е под ръка. И докато повръщаше, този път ефективно, лекарят огледа с известно безпокойство подобните на утайка от кафе кафеникави парченца, примесени с издайнически ярко червените петна кръв — кръв, лишавана ежедневно от кислород от изобилните количества никотин и щедро размесвана е алкохол.

За известно време впоследствие Морс бе леко замаян. По-късно обаче той бе в състояние да си спомни как една сестра се навежда над него — същата младичка сестра отпреди; спомняше си красивите лакирани пръсти на лявата и ръка, които стиснаха отново часовника в шепа и бе в състояние едва ли не да разчете мислите й, когато, сбърчила чело, тя присви очи над сложната аритметика от броя на ударите на сърцето му за половин минута и тридесет секунди, отмервани от часовника й…

В този момент той усети, че ангелът на смъртта е разперил крила над главата му и го обзе внезапен вледеняващ страх, защото за пръв път в живота му до него стигна мисълта за края. И макар за миг само във въображението му се мярна хвалебствен некролог — думите, мечтани от всеки смъртник.

 

 

ГЛАВА ВТОРА

Знаете ли защо към мъртвите сме по-справедливи и честни? Защото не сме им задължени, не трябва да бързаме, можем да сместим отдаването на последна почит между един коктейл и посещението при всеотдайната любовница — тогава, когато имаме свободно време.

(Албер Камю, „Падението“)

Когато на следващата сутрин Морс се събуди, отляво през прозореца в малката болнична стая се виждаше сивкавата зора; отдясно на стената над сводестата врата — часовник, показващ 4.50 часа, а през вратата — стройна привлекателна сестра, която седеше обляна в светлина зад едно бюро и вписваше нещо в голяма книга. Дали, почуди се Морс, пише нещо за него. Ако е така, то почти нямаше какво да се измисли, защото след една много краткотрайна криза на повръщане в малките часове на нощта той бе започнал да се чувства много по-добре и не се бе наложило да вика повече никого. Маркучето, прикрепено към дясната му китка и проточило се до банката, окачена над леглото му, продължаваше да го придърпва неприятно през по-голямата част от времето, защото иглата бе забита малко накриво, но той бе решен да не повдига въпрос за такива дребни неприятности. Неудобното съоръжение го поставяше в принудителна неподвижност — естествено поне докато не усвоеше сръчността на младежа от съседното легло, прекарал предишната вечер във волни разходки из цялата болница (както изглеждаше), държейки банката на системата високо над главата си като етиопски атлет, понесъл факлата с олимпийския огън.

Морс бе изпитал изключително неудобство, когато обстоятелства, изцяло извън негов контрол, го бяха принудили да помоли за „бутилка“. Но засега все още му бе спестен унизителният ритуал по ненавистната подлога и той се надяваше, че непоемането на твърди храни през последните няколко дни ще бъде съпроводено от съответно бездействие от страна на червата му. Поне досега надеждите му се оправдаваха.

Сестрата разговаряше оживено с един слабичък розоволик млад лекар, чиято престилка стигаше почти до глезените му, а от десния му джоб стърчеше слушалка. И не след дълго двамата се запътиха бавно, без суматоха към отделението, където лежеше Морс, после изчезнаха зад паравана (разтворен предната вечер) около леглото диагонално срещу него.

Още отначало, когато го внесоха на носилката в отделението, Морс бе обърнал внимание на мъжа, заемащ това легло — горд на вид човек на около осемдесет години, с мустаци на офицер от индийския корпус и фина, снежнобяла коса. В онзи момент, при пристигането на Морс, за миг или два воднисто бледите очи на стария войн се бяха спрели върху лицето на новодошлия и сякаш бяха отправили към него някакъв едва доловим знак на надежда и дружелюбие. И действително умиращият старец би пожелал всичко най-добро на новодошлия, ако можеше само да облече в думи помислите си, но бурно разпространилото се отравяне на кръвта, което обгаряше в ярко розово восъчните му страни, му бе отнело изцяло способността да говори.

Бе 5.20 часа сутринта, когато лекарят се появи отново иззад паравана; в 5.30 извиканите без миг забавяне санитари изнесоха мъртвеца от стаята. И когато точно половин час по-късно всички лампи в отделението светнаха, параванът около леглото на покойния полковник Уилфрид Денистън, носител на кралската награда за отлична служба и кавалер на кръст за храброст, бе дръпнат настрани по обичайния начин и новите чисто изпрани чаршафи светеха, а сменените одеала бяха професионално подгънати в долната част. Ако Морс имаше дори най-малка представа, доколко покойният полковник не бе понасял и един макар акорд от Вагнер, вероятно щеше малко да се опечали, но ако пък му бе известно как полковникът бе запечатал в паметта си цялото поетично творчество на А. Е. Хаусман, това щеше да му донесе голяма радост.

В 6.45 часа Морс усети, че в непосредствена близост е отделението се развива оживена дейност, макар първоначално да нямаше видими признаци за такава — само гласове, потракване на вилици и лъжици, проскърцване на зле смазани колела — и най-сетне Вайълет, щастливо засмяна и доста пълна карибийка се показа на хоризонта, бутайки количка за храна. Това очевидно бе часът за чашата чай в тъмни зори и как само й се зарадва Морс! За пръв път от последните няколко дни той усещаше нескрито желание да яде и да пие, а вече бе огледал със завист каните с вода и бутилките сок, наредени върху шкафчетата на съседите си по легло, макар по някаква причина шкафчето на пациента непосредствено срещу него — мъж на име Уолтър Грийнъуей, да бе празно, а над леглото да висеше четириъгълна табелка с нерадостния надпис:

„НИЩО ОРАЛНО“.

— Чай или кафе, мистър Грийнъуей?

— Мисля, че ще си поискам единствено голям джин с тоник, ако нямате нищо против.

— Лед и лимон?

— Без лед, благодаря — той само разваля джина.

Вайълет отмести масивното си тяло към следващото легло и остави мистър Грийнъуей без лед, без нищо… Но напереният шестдесетгодишен шегобиец далеч не изглеждаше съсипан от факта, че е изключен от церемонията и намигна весело на Морс.

— Всичко наред ли е, шефе?

— На добро отива — отвърна предпазливо Морс.

— Хъ! И старият полковник точно това казваше — „на добро отива!“ Горкият човечец!

— Ясно! — отвърна Морс с известно притеснение. Когато погледът на Грийнъуей се избистри след замъгляването, отдаващо съответното уважение към напусналия ги завинаги полковник, Морс продължи разговора.

— Значи чай не ви се полага?

Грийнъуей поклати глава.

— Е, те знаят най-добре, нали така?

— Така ли?

— Страхотни са — лекарите тук са страхотни! А и сестрите също!

Морс кимна е надеждата това наистина да е така.

— Същите проблеми като мене ли? — попита заговорнически Грийнъуей.

— Моля?

— Стомаха, нали?

— Язва — така казват.

— Моята е перфорирана! — Грийнъуей обяви този факт с известна мрачна гордост и задоволство сякаш съчетанието от най-тежкото страдание и най-добрите лекари бе повод за особени поздравления.

— В десет часа ще ме оперират, затова не ми позволяват да пия, нали разбираш?

— О! — за няколко мига на Морс почти му се прииска да може да излезе е някакво контра твърдение за цял низ жестоки язви, които са не само перфорирани, но освен това и продупчени, и пръснати. Но за момента един по-важен въпрос налагаше да му се обърне внимание, защото Вайълет бе извършила завой на 360 градуса и се озова (най-сетне) до неговото легло. Тя поздрави новия си подопечен с жизнерадостна усмивка.

— Добро утро, мистър… ъ-ъ-ъ (поглед за справка към изписаното име на табелката), мистър Морс!

— Добро утро! — отвърна Морс. — За мен кафе, моля — с две лъжички захар.

— О, о! Две лъжици! Захар! — Очите на Вайълет почти изхвръкнаха от изсветлелите си орбити към тавана. После тя изви глава да потърси съпричастност от ухиления Грийнъуей.

— Вижте сега! — обърна се тя обратно към Морс. — На вас не ви се полага нито кафе, нито чай, нито захар, нито нищо. Разбрано? — Тя размаха кафявия си показалец към една точка някъде над главата му и извивайки врат, Морс успя да види зад стойката на системата четириъгълна табела с тъжния надпис:

„НИЩО ОРАЛНО“.

ГЛАВА ТРЕТА

Цветя, различни четива и книги са винаги добре дошли подаръци за пациентите, но ако имате желание да занесете нещо за ядене или пиене, моля питайте сестрата. Тя ще ви упъти какво е препоръчително да се носи

(Здравна служба — Оксфорд, Наръчник за посетители и пациенти)

Тази неделна вечер детективът сержант Луис влезе в отделението малко след седем часа, стиснал под мишница пластмасова торба от супермаркета „Сейнсбъри“ с вид на леко гузен пътник, минаващ през митницата; при появата на някогашния си сътрудник Морс се почувства много радостен и дори малко разчувстван.

— Как разбра, че съм тук?

— Аз съм детектив, сър. Не забравяйте това!

— Позвънили са ти по телефона, предполагам.

— Шефа. Каза, че сте звучали зле по телефона, когато се обадил вчера сутринта. Затова изпратил Диксън да се отбие при вас, но вас току-що ви била отнесла линейката. Та той ми се обади и каза, че може би ще пожелая да узная дали националната служба по здравеопазването все още е на ниво и да видя дали имате нужда от нещо.

— Като например бутилка „Скоч“, това ли искаш да кажеш?

Луис подмина шегата.

— Щях да дойда снощи, но ми казаха, че не може да ви посетя — пускали само близки роднини.

— Не е зле да разбереш, че аз не съм „сирачето Ани“, Луис. Някъде в Алнуик имам една пра-леля.

— Доста ще й се види пътя да ви посети, сър.

— Особено на деветдесет и седем години…

— Шефа… Стрейндж — не е лош човек, нали? — подхвърли Луис след кратка, малко неловка пауза.

— Предполагам да, след като го опознае човек — призна Морс.

— Вие бихте ли казал, че сте го опознали? Морс поклати глава.

— Е? — попита бодро Луис. — Как вървят тук нещата? Какъв е проблемът, какво казват докторите?

— Проблем ли? Проблем няма! Това е класически случай на сгрешена самоличност.

Луис се ухили.

— Не, кажете сериозно?

— Сериозно? Ами дават ми едни страхотно големи кръгли бели хапове, по две-три лири всеки — така казват сестрите. На теб ясно ли ти е, че на тази цена човек може да се сдобие с една много прилична бутилчица кларет?

— Ами храната — добра ли е?

— Храна? Каква храна? Освен хаповете не са ми дали нито троха.

— И нищо за пиене ли?

— Ти да не се опитваш да провалиш напредъка на лечението ми, Луис?

— Онова там — това ли означава? — Луис изкриви очи нагоре към съдбовното предупреждение над леглото.

— Това е само превантивно — рече Морс е неубедителна небрежност.

Очите на Луис се изкривиха отново, този път надолу, към найлоновия плик.

— Хайде, Луис! Кажи какво има в плика?

Луис бръкна в торбата и извади бутилка лимонов сок с отвара от ечемик и бе приятно изненадан от нескриваното удоволствие, изписало се по лицето на Морс.

— Ето… тук жената е пратила… нали разбирате, тя смяташе, че едва ли ще ви разрешат да пиете… нещо друго.

— Много мило от нейна страна. Предай й, че така, както е тръгнало, бих предпочел тая бутилка пред цял кашон уиски.

— Шегувате се, нали сър?

— Но не пречи да й предадеш какво съм казал, нали?

— А… ето и една книга — добави Луис, бъркайки още веднъж в торбата. — Заглавието й е: „Везните на несправедливостта — сравнително изследване на престъпленията и съответните наказания според архивите на Графство Шропшър, 1842 — 1852“.

Морс пое дебелия том и огледа странно дългото заглавие, но без кой знае какъв забележим ентусиазъм.

— Хм! Има вид на доста интересна творба.

— Пак се шегувате, нали?

— Не — отвърна Морс.

— Тя е нещо като семеен сувенир и жената мислеше, че може би…

— Кажи на прекрасната си жена, че съм останал много доволен.

— Ще ми направите услуга, ако я оставите в библиотеката на болницата, като ви изписват.

Морс се засмя тихо, а Луис незнайно защо остана много зарадван от реакцията на шефа си и се усмихна на себе си.

Усмивката още не бе слязла от лицето му, когато една удивително хубава млада сестра е обсипано е лунички лице и коса с модерен махагонов оттенък се приближи до леглото на Морс, поклати предупредително пръст пред него и показа белите си, прекрасни правилни зъби в знак на безмълвно неодобрение, сочейки бутилката лимонов сок, който Морс бе поставил на шкафчето си. Морс от своя страна кимна с пълно разбиране и показа в отговор своите прилично равни, макар и не съвсем бели зъби, изговаряйки безгласно с устни „О’кей“.

— Коя е тази? — прошепна Луис, когато момичето отмина нататък.

— Това, Луис, е Красивата Фиона — прекрасна е, нали? Понякога се чудя как успяват лекарите да държат мръсните си лапи далеч от нея.

— А може би не ги държат далеч.

— Мислех, че си тук, за да ми повдигаш духа.

Но в момента добри поводи за бодър дух сякаш липсваха. Сестрата на отделението (която при влизането си Луис не бе забелязал — просто бе влязъл направо, както си мислеше, че прави всеки друг) очевидно не бе сваляла орловия си поглед от развоя на събитията като цяло и по-специално събитията около леглото, където лежеше главният инспектор. Към това легло сега тя се приближи с решителна крачка от наблюдателницата си зад бюрото, намиращо се на няколко крачки. Лявата й ръка светкавично сграбчи забранената бутилка върху шкафчето, а очите й се заковаха немигващи върху — нещастника Луис.

— В тази болница има правила — висят закачени отвън пред отделението. Така че ще се радвам да спазвате тези правила и да се обаждате на мен или на дежурния, когато решите да дойдете отново на посещение. Жизнено важно е тук да се спазва определен ред; опитайте се да разберете това! Вашият приятел е доста зле и ние правим всичко възможно той бързо да се възстанови. Как бихме могли да постигнем това, ако ще носите тук неща, които според вас ще му се отразят добре, а те са неподходящи? Сигурна съм, че ме разбирате.

Акцентът на тази мрачна личност със стиснати устни бе мек — шотландски; тъмносинята й униформа — пристегната от колан със сребърна тока, а Луис, в чието бледо лице бе придошла кръв, изглеждаше отчаяно притеснен. А сестрата се обърна… и изчезна. Дори Морс за няколко мига имаше необичайно смутен и притихнал вид.

— Тази коя е? — попита Луис (за втори път тази вечер).

— Ти току-що влезе в контакт с наскърбената душа на нашата старша сестра по отделение, заклела се в идола на лишената от хумор прилежност — нещо като последователна на Тачър, вярваща в калвинизма.

— И тя, каквото каже…?

Морс кимна.

— Тя, Луис, е старшата тук, както ми се струва, добре разбра.

— Но това не значи, че трябва да е толкова сприхава, нали?

— О, забрави за това! Сигурно има проблеми в любовните си отношения или нещо такова. Нищо чудно, с лице като…

— Как се казва?

— Тук й викат „Неси“.

— Близо до езерото „Лох Нес“ ли е родена?

— Вътре в езерото, Луис.

Двамата се засмяха леко, но независимо от това инцидентът бе неприятен и на Луис особено не му бе лесно да се отърси от спомена за него. Още пет минути той се опита да разпита Морс за другите пациенти и Морс му разказа за последното пътуване на бившия офицер от Индийския корпус в ранни зори. После още пет минути двамата си разменяха реплики за полицейския участък в Кидлингтън; за семейството на Луис; за далеч не светлите перспективи пред отбора на „Оксфорд юнайтид“ в текущото първенство по американски футбол. Но нищо не можеше да заличи факта, че „проклетата сестра“ (както Морс я наричаше) бе хвърлила мрачна сянка върху вечерната визита и определено бе помрачила настроението на Луис. А самият Морс се почувства внезапно сгорещен и потен и (да, ако трябваше да си признае) леко уморен от разговора.

— Ами аз най-добре да си тръгвам, сър.

— Какво друго носиш в тая торба?

— Нищо…

— Луис! За момента стомахът ми може да не е наред, но нищо подобно не може да се каже за ушите ми, по дяволите!

За Луис тъмните облаци бавно започнаха да се вдигат и когато след продължително дебнене реши, че старшата митничарка за момента се е разсеяла, той измъкна малка плоска бутилка, увита в тънка мека тъмносиня хартия, много подобна по цвят на униформата на Неси.

— Обаче едва когато разрешат официално — прошепна Луис, пъхайки крадешком бутилката в ръката на Морс под завивките.

— „Белс“ ли е? — попита Морс.

Луис кимна. За двамата това бе един щастлив миг.

За момента обаче вниманието на всички бе привлечено от един звън, разнесъл се незнайно откъде и посетителите започнаха да се изправят, приготвяйки се за тръгване: неколцина може би със симптоми на нежелание, но болшинството — с признаци на зле прикрито облекчение. Когато Луис също се надигна да си ходи, той бръкна отново в найлоновия плик и извади последния си дар — една книжка с меки корици, озаглавена „Синият билет“, с предизвикателна рисунка на символично облечена госпожица на корицата.

— Помислих си… помислих си, че може би ще ви е приятно да почетете нещо леко, сър. Жената не знае…

— Надявам се, че никога не те е хващала да четеш такива боклуци, Луис!

— Още не съм я чел, сър.

— Е, поне заглавието е по-късо от онова…

Луис кимни и двамата приятели се ухилиха щастливо.

— Боя се, че е време да тръгвате — усмихна им се Красивата Фиона, а най-вече се усмихваше (както изглежда) на Луис, за когото сега и последният облак внезапно изчезна от прогнозата на синоптиците. Що се отнася до Морс, той с удоволствие остана сам и когато отделението се освободи от последния си посетител, болничната система безшумно, неумолимо се пренастрои отново да лекува и да се грижи за болните.

И едва след поредните измервания на пулса и кръвното налягане и след раздаването на лекарствата Морс получи възможност (ненаблюдаван) да прочете корицата на второто литературно произведение (е, литературно до известна степен), попаднало в ръцете му.

Гмуркайки се във водата, младият Стив Мингела успява да извади момиченцето на борда на взетата под наем яхта и да приложи своя неловко изпълнен вариант на изкуствено дишане — животоспасяващата целувка. Като по чудо шестгодишното дете оживява и няколко дни поред яхт-клубовете по цялото крайбрежие на Флорида вдигат тостове в чест на Стив. При завръщането си в Ню Йорк той получава писмо, а вътре в плика — билет от бащата на малкото момиченце — плейбой и собственик на най-изисканото, най-скъпото и най-екзотичното нощно заведение в Ню Йорк, клуб, специализиран да удовлетворява и най-невероятните сексуални фантазии. Книгата започва как Стив плахо пристъпва по дебелия килим на този еротичен рай и показва на блондинката по монокини на рецепцията изпратения му билет — билет, оцветен във възможно най-тъмното синьо…

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Моите вечерни гости, ако не виждат часовника, би трябвало да отгатват времето по лицето ми.

(Емерсън, „Дневници“)

Половин час след посещението на Луис Фиона се приближи отново до леглото на Морс и го помоли да разкопчае долната част на пижамата си, да се обърне на лявата си страна и да оголи десния си хълбок. При факта на така изпълнената заповед (както имаше обичай да се изразява Морс, докато следваше класическа литература и история) мрачната Неси бе извикана да постави инжекция с безцветна течност в бута му. Тази процедура (Морс не виждаше нищо през дясното си рамо) бе изпълнена, както му се стори, е не дотам очевиден професионален финес и той се чу как изръмжа „О, господи!“ а тялото му потръпна неволно, когато нещо, наподобяващо железен шиш, бе намушкано в задните му части, след което усети натискането на буталцето.

— Сега малко ще ви се приспи — бе лаконичният коментар на страшилището от Лох Нес и Фиона, оставена сама, сипа някаква дезинфекционна течност на парче марля, с което енергично разтри около нараненото място.

— На тази жена в Бухенвалд щяха да й дадат най-висока служба! — обади се Морс. Но от неразбиращия израз по лицето на Фиона той изведнъж осъзна, че нацистките концентрационни лагери бяха толкова далеч в миналото за младата сестра, колкото и освобождаването на Мейфкинг за него самия. Това го накара да усети годините си. Вече четиридесет и четири лета бяха изминали от края на Втората световна война…, а тази младичка… сестра… не може да е на повече от… Морс се усети крайно уморен и изтощен.

— Искам да кажа… (той придърпа нагоре панталона на пижамата си с известен труд) — … тя е толкова… сприхава!

Да, точно тази дума бе употребил Луис.

— Вие разбрахте сигурно, че това ми е първата инжекция? Извинявайте, ако ви заболя — ще се науча.

— Аз пък помислих, че…

— Да, зная. — Тя му се усмихна и клепачите на Морс увиснаха натежали над уморените му очи. Неси бе казала, че ще се почувства малко… изтощен…

Главата му клюмна на гърдите и Фиона го нагласи отново на възглавницата, хвърляйки му мил поглед, замислена, за кой ли път в живота си, защо всички мъже, които я привличаха, бяха или отдавна, отдавна щастливо оженени, или пък безкрайно, безкрайно стари за нея.

 

 

Морс усети на дясната си китка нечия ръка е меки пръсти и отвори очи, за да се озове лице в лице с една изключителна наглед личност. Това бе една много дребна старица, може би на седемдесет и пет-осемдесет години, с побеляла на кичури коса, със силно набръчкано, некрасиво лице, със старомодно слухово апаратче, нагласено на лявото й ухо, чийто шнур се проточваше до приспособленията за батерията в джоба на една мръсна, развлечена сива вълнена жилетка. Тя, изглежда, блажено не осъзнаваше, че може би се налага да предложи някакво извинение, задето разбужда един изтощен пациент. Коя бе тази жена? Кой я бе пуснал да влезе? Според часовника в отделението часът бе 9.45 вечерта и дежурни през нощта бяха две сестри. Махай се! Махай се, глупава стара сврако!

— Мистър Хорс? Мистър Хорс, нали? — сълзливи-те очи се присвиха късогледо по посока на пластмасовата табелка и устата и с изкуствените си челюсти се разтегна в усмивка.

— Морс! — обади се Морс. — „М-О…“

— Знаете ли, струва ми се, че са написали погрешно името ви, мистър Хорс. Ще се помъча да не забравя да съобщя…

— Морс! М-О-Р-С!

— Да, но разбирате ли, това се очакваше. Те вече ми бяха съобщили, че на Уилфрид му остават само още няколко дни. А и ние всички сме пътници, нали? Приближаваме натам с всеки божи ден.

Да, да, изчезвай! Аз умирам от умора, не виждаш ли?

— Петдесет и две години, все заедно.

Морс със закъснение осъзна коя бе тя и сега вече кимна е повече съчувствие:

— Доста време!

— Знаете ли, на него тук му харесваше… Толкова бе благодарен на всички ви…

— Боя се, че аз… аз постъпих тук едва преди ден-два.

— Точно затова той искаше да благодаря на всички вас — всичките му стари приятели тук. — Тя имаше точен, стегнат изговор и дикцията на пенсионирана учителка по латински.

— Той бе фин човек… — започна Морс е известно отчаяние. — Много ми се иска да го бях опознал. Но както ви казах, аз съм тук само от един-два дни… проблеми със стомаха — нищо сериозно…

Слуховото апаратче запищя пронизително в отговор на някакъв невидим вътрешен контакт и възрастната дама започна да върти безрезултатно копчетата на апаратчето.

— Точно затова — (сега тя започна да натъртва думите) — ви нося тази малка книжка. Той бе толкова горд с нея. Не го казваше естествено — но се гордееше. Тя му отне много време и деня, в който я отпечатаха, бе за него един много щастлив ден.

Морс кимна с благодарност, когато тя му подаде тънката брошура с бутилковозелени корици.

— Много мило от ваша страна, защото, както ви казах, аз съм тук едва…

— Уилфрид щеше да е толкова доволен.

О, боже мой!

— И ще ми обещаете да я прочетете, нали?

— О, да, разбира се!

Старата дама повъртя още веднъж пукащото слухово апаратче, усмихна се безпомощно с вид на окован във вериги ангел, изрече „Довиждане, мистър Хорс!“ и се отправи да изрази неувяхващата си благодарност към пациента от съседното легло.

Морс хвърли незаинтересуван поглед към току-що подарената му тъничка книжка — тя съдържаше не повече от… колко? — може би двадесетина страници. По-късно непременно, както й бе обещал, ще я прегледа. Утре може би. За момента не можеше да помисли за нищо друго освен отново да затвори изтощените си очи и той постави „Убийство в Оксфордския канал“ от Уилфрид М. Денистън в шкафчето си върху „Везните на несправедливостта“ и „Синият билет“ — трите нови книги, с които днес се бе сдобил. Да, утре…

Почти незабавно потъна в дълбок сън. Сънуваше едно дълго надбягване на коне по полята на своето детство, където там някъде, при далечната линия на финиша седеше една блондинка по монокини с колан със сребърна катарама на талията, вдигнала в лявата си ръка намигаща му халба бира с яка от пяна.

 

 

ГЛАВА ПЕТА

Този тип писания понякога имат забавната способност да карат онези, които ги четат, да забравят да се запитат какво означават те, или всъщност дали изобщо значат нещо кой знае колко смислено.

(Алфред Остин, „Обяздването на Пегас“)

Ендоскопията, извършена с лека упойка в десет часа на следващата сутрин (понеделник), убеди хирурзите от „Джон Радклиф 2“, че в случая с Морс ножът може би е излишен. Освен това прогнозите им бяха умерено окуражителни, при условие че пациентът съумее да установи един малко по-предпазлив режим на въздържание и трезвеност в предстоящите месеци (и години). И още, в знак на техния приглушен оптимизъм същата тази вечер на пациента трябваше да се разреши да поеме половин купичка бульон и порция ванилов сладолед, а никой специалитет от менюто на най-изисканото заведение не би предизвикал у Морс възхищението, с което той посрещна горе известените ястия.

Луис се представи на сестра Маклийн в 19.30 часа и бе пропуснат през нейната митница с кимване, без усмивка, но и без да му се налага да декларира картичката с благопожелания (от секретарката на Морс), тубата ментова паста за зъби (от мисис Луис) и чистия пешкир (от същия източник). Доволни, двамата побъбриха за това-онова десетина минути и Луис остана с твърдото впечатление, че шефът му бързо се възстановява.

Красивата Фиона се появи за миг към края на визитата, оправи възглавниците на Морс и постави кана студена вода на шкафчето му.

— Хубавица — изкоментира Луис.

— Ти си женен мъж, забрави ли?

— Четохте ли нещо? — Луис кимна по посока на шкафчето.

— Защо питаш?

Луис се ухили:

— Ами жената… тя се чудеше дали…

— Преполовил съм я, предай й. Чете се на един дъх.

— Не говорите сериозно…

Морс се засмя — истински, безгрижно, без болка. Хубаво бе Луис да е наоколо. Донякъде озадаченият Луис се зарадва, че намира страдалеца в толкова добро настроение.

Внезапно досами леглото, в долния му десен край изгря касинката на сестра Маклийн.

— Кой донесе каната с вода? — попита тя с мекия си, но в същото време страховит глас.

— Всичко е наред, сестра — започна Морс — докторът каза, че…

— Сестра Уелч! — Зловещо тихите думи се чуха ясно в отделението и Луис се вторачи в пода, измъчван от притеснения, докато стажантката сестра Уелч се приближи предпазливо към леглото на Морс, където получи строга забележка от висшестоящата инстанция. Неограничено количество течности пациентът можел да получи едва следващата заран — но не преди това. Стажантката не е ли прочела назначенията? Не й ли е ясно, че никоя болница не може да функционира нормално при такава разпуснатост? И ако в този случай това не изглеждало чак толкова важно, не й ли било ясно, че в следващия може да бъде въпрос на живот и смърт?

 

* * *

 

Още едно неприятно изживяване. На Луис продължаваше да му нагарча, когато след няколко минути се сбогува с шефа си. Самият Морс бе останал мълчалив по време на случилото се и не проговори и сега. Никога, мислеше си той, никога не би се скарал така грубо на свой служител пред външни хора; но веднага с разкаяние си припомни, че доста често вършеше именно точно това… Все едно, той с удоволствие би разменил няколко думи със скастрената Фиона, преди да свърши смяната й.

В момента в отделението практически нямаше никой. Етиопският атлет обикаляше отново из болницата. Двама от другите пациенти бяха успели да стигнат някак до тоалетните. Само една жена на около тридесет — стройна, привлекателна русокоса жена (Морс допусна, че е дъщерята на Уолтър Грийнъуей, и се оказа прав), все още седеше до баща си. На влизане бе погледнала бегло Морс, но сега, когато се отправи към изхода и натисна копчето „Надолу“ на асансьорите от последния етаж, тя не даде вид да го забелязва. Единствено баща й заемаше мислите й и тя мярна съвсем мимоходом мъжа, чието име изглежда бе „Морс“ и чийто поглед, както бе забелязала, проследи с жив интерес фигурата й на излизане.

Часът беше 8.40 вечерта.

С едва доловимо чувство на вина, задето още дори не бе отгърнал корицата на безценната книга, поверена от мисис Луис в неговите ръце, Морс се пресегна към шкафчето и хвърли бърз поглед на първия параграф:

 

Констатирано е, че по-скоро разнообразието, а не еднаквостта е неизменен признак на моделите на престъпно поведение във всяко развито в техническо отношение общество. Затова абсолютно наложително е да се направи опит да се разрешат всички несъответствия или противоречия, които биха могли да възникнат в процеса на анализиране и тълкуване на подобни модели (вж. Приложение 3, стр. 492 и следв.), и неизбежната интерпретация на тези постоянно изменящи се данни е предоставила суровия материал на няколко съвременни изследвания относно причините, пораждащи престъпното поведение. И все пак възможността за конфликтни избори на стратегия в едни хетерогенни зони, безкрайно различаващият се морал, по-дълбоките знания за различни икономически условия, както и за физическите, физиологичните и физиогномични особености — всички тези фактори (както ще бъде разгледано по-долу) могат да предложат някои възможни линии на изследване, недокоснати от нито един от досегашните изследователи на криминалните хроники на Великобритания от деветнадесетия век.

— О, боже мой! — промърмори Морс (за втори път тази вечер). Преди някоя и друга година той вероятно би се замислил дали да не покаже настоятелност и да се пребори с тези неразбираеми глупости. Но днес вече не. Спирайки само за момент, за да се почуди на налудничавостта на издателя, позволил подобни помпозни многословия въобще да стигнат до печатницата, той затвори обемистия труд, твърдо решен никога повече да не го отваря.

Както се получи, той щеше да наруши това мигновено решение съвсем скоро, но за момента шкафчето му обещаваше нещо много по-привлекателно — порнографската книжка с меки корици, която Луис (Бог да го благослови!) бе вкарал тайно в отделението.

Една жълта светкавица през лъскавата корица обещаваше на читателя „изпепеляваща страст и първична чувственост“ и това твърдение бе подкрепено от снимката на една великолепна едрогърда красавица, правеща слънчеви бани на един златен плаж на някой от островите в южните морета, напълно гола, ако се изключи наниза туземни мъниста около врата й. Морс разгърна книгата и прегледа (този път малко по-бавно от предишния) още един параграф за вечерта. И незабавно вниманието му бе завладяно от решителния, кристален английски стил, който би спечелил палмата на първенството при всяка съпоставка с провлачените, замъглени социологически брътвежи, на които току-що се бе натъкнал.

Тя изплува от басейна и започна да разкопчава прилепналата о тялото си мокра блуза. И докато се занимаваше е нея, младите мъже наоколо до един затаиха дъх и в безмълвен, но оглушителен хор настояваха — умоляваха я да се съблече бързо и докрай, а очите им бяха приковани в кърминено обагрените върхове на тънките й чувствени пръсти, които сега се плъзнаха в блузата и тъй бавно, тъй възбуждащо откопчаха още едно копче…

О, боже мой! Морс употреби това възклицание за трети път тази вечер и този път то печелеше по сила на чувството. Той се облегна на възглавницата с усмивка на задоволство, запазил за себе си перспективата да прекара на другия ден един-два прекрасни, вълнуващи часа. Кориците лесно можеше да се огънат назад, а за него не би представлявало кой знае каква трудност да си придаде временно изражение на студент богослов, изучаващ стиховете на някои от по-малко известните пророци. Но каквото и да се случеше, шансът главният инспектор Морс изобщо нявга да се информира в подробности относно престъпленията и съответните наказания през XIX век в графство Шропшър падна под нулата.

За момента поне във всеки случай.

Той постави „Синият билет“ обратно в шкафчето, върху „Везните на несправедливостта“ — и двете книги сега лежаха върху дотук пренебрегваната „Убийство в Оксфордския канал“ — тъничката брошура, публикувана частно с благословията на Обществото за историята на Оксфорд и графството.

Докато Морс бе на път да задреме отново, мозъкът му бе зает с мисълта, дали в параграфа, който току-що бе прочел, имаше само една правописна грешка.

 

 

ГЛАВА ШЕСТА

Обичам да се възстановявам. Това е моментът, заради който си струва да се боледува.

(Дж.Б.Шоу, „Обратно в Метусала“)

В два часа през нощта неизбежното се случи, но за щастие Морс успя да привлече за миг вниманието на сестрата, докато тя прелиташе през тъмните отделения подобно на идола на милосърдието — Флорънс Найтингейл. Шумът от дърпането на завесите на паравана му се стори достатъчен да събуди дори и смъртник, но никой от останалите пациенти като че ли не помръдна, а сестрата — прекрасно момиче! — се справи идеално.

— Аз нямам представа изобщо как се пъха нагоре това нещо — призна Морс.

— Не нагоре, а отстрани — прошепна Айлийн (така се казваше момичето) и без ни най-малко притеснение му обясни как точно би се справил е подобна криза един опитен пациент. После, след като го остави с половин руло тоалетна хартия и твърдото обещание да се появи отново след десетина минути, тя изчезна.

Всичко приключи — с помощта на малко топла вода и бързо пръснат ароматен освежител за въздух. Уф! Благодарение на това неземно създание не бе и наполовина толкова неприятно, колкото се бе опасявал, и когато Морс й се усмихна е благодарност, му се стори, че очите й изразяваха нещо, което излизаше отвъд границите на служебните задължения. Но Морс би решил, че вижда подобен израз дори и да го няма, защото той бе от онзи тип мъже, за които малко фантазия е абсолютно необходима, така че въображението му последва стройната Айлийн, докато тя елегантно се отдалечаваше — ръст метър и седемдесет, доста височка всъщност, около двадесет и пет годишна, със зеленикави, бадемови очи, деликатни черти, високи скули, нито следа от пръстени по ръцете. Тя изглеждаше тъй добре, тъй здрава в бялата си униформа е тъмносиня гарнитура!

Хайде, заспивай, Морс!

В 7.30 часа сутринта, след като закуси с едно единствено сухарче и прекалено малко полумаслено мляко без захар, за да го натопи, Морс със задоволство отбеляза, че ембаргото „НИЩО ОРАЛНО“ е вече вдигнато и си сипа чаша вода с удоволствието на получил свободата си заложник. Същата сутрин го очакваха още рутинните измервания на пулса и кръвното, утринен тоалет с помощта на преносим леген, смяната на чаршафите, донасянето на кана с прясна вода, малък флирт с Фиона, купуването на вестник „Таймс“, чаша бульон от жизнерадостната Вайълет и (слава Богу!), никакви провинения пред болничната eminence grise^[1].

В 10.50 часа сутринта цяла кохорта генерали и редници в бели престилки наобиколи леглото му и се зае да изследва как напредва неговият обитател. Най-висшият генерал, след като хвърли бърз поглед по картона му, огледа пациента малко накриво.

— Как се чувствате днес сутринта?

— Струва ми се, че още няколко седмици ще поживея благодарение на вас — отвърна Морс с отблъскващо раболепие.

— Вие споменавате тук някои подробности за навиците си в пиенето — продължи консултантът, очевидно невпечатлен от щедрата признателност.

— Да?

— Пиете много. — Мнението бе поднесено като констатация.

— Считате, че това е много ли?

Консултантът затвори картона с въздишка и го върна на Неси.

— От дългия си стаж в медицинската професия, мистър Морс, съм научил, че съществуват два вида статистики, които могат да бъдат пренебрегнати по всяко време — статистиката за сексуалните подвизи на болните от диабет и капацитета за пиене на чиновниците от средния ешелон в страната.

— Аз не съм диабетик.

— Ще станете, ако продължавате да изпивате по бутилка уиски на седмица.

— Е, все пак не всяка седмица.

— Искате да кажете, че някоя седмица пиете по две. В погледа на генерала се появи леко пламъче и той махна ръка на свитата си да се отправи към леглото на немощния Грийнъуей, а самият той приседна на леглото на Морс.

— Вече опитахте ли го?

— Кое?

— Тази хартия е много издайническа, от мене да го знаете — онази, тънката.

— О!

— Днес вечерта недейте — разбрахме ли се?

Морс кимна.

— И още един съвет от мен. Изчакайте, когато старшата сестра не е на смяна!

— Тя жив ще ме одере! — промърмори Морс. Консултантът го изгледа някак особено.

— Е, след като го казвате вие, така е. Но аз съвсем не това имах предвид, не.

— Нещо по-лошо ли?

— Тя, може да се каже, е най-страховитата вещица в професията, но не трябва и да се забравя, че е родена на север.

— Не съм сигурен, че…

— По всяка вероятност (консултантът се наведе и зашепна) — по всяка вероятност тя ще дръпне паравана и ще настоява да делите наполовина!

Морс изведнъж се почувства щастлив в болницата и след двадесет минути, отделени на вестник „Таймс“ (изчетен до писмата включително, а кръстословицата — решена), той огъна с една ръка кориците на „Синият билет“ и като се настани удобно на възглавниците, започна „Първа глава“.

 

 

— Хубава ли е книгата?

— Горе-долу! — Морс небе усетил приближаването на Фиона и сви небрежно рамене, като стисна силно кориците с лявата си ръка.

— Как се казва?

— Ами… „Синият… Синият град“.

— Криминален роман, нали? Мисля, че майка ми май я чете.

Морс кимна с притеснение.

— А вие четете ли доста?

— Четях, когато бях млада и красива.

— Значи днес сутринта, така ли?

— Седнете!

Морс се наведе напред, докато тя оправи възглавниците с няколко леви крошета и десни прави и си замина.

— Прекрасно момиче, нали? — Този път очевидният факт бе съобщен не от Луис, а от Грийнъуей, сега вече доста възстановен, потънал в книга, чието заглавие не бе скрито за ничий поглед — „Векът на парата“.

Морс прибра своето четиво възможно най-незабележимо в шкафчето — то и без това не оправдаваше надеждите.

— „Синият билет“ — заглавието е „Синият билет“ — обади се Грийнъуей.

— Моля?

— Сбъркахте заглавието — „Синият билет“, не „град“.

— Така ли? О, да! То… аз въобще защо ли се мъча да го чета…

— По същата причина, поради която и аз вероятно. С надеждата да има тук-таме секс по страниците.

Морс се засмя победен.

— Но не оправдава много очакванията — продължи Грийнъуей с притеснително отчетлив глас. — Дъщеря ми носи понякога такива книжки.

— Тя ли беше жената… снощи?

Събеседникът му кимна.

— Библиотекарка е от осемнайсетгодишна — вече дванадесет години. Последните шест е все в библиотеката „Бодли“.

Морс изслуша търпеливо добре отрепетираните статистически факти относно дължината на книжните рафтове в подземията на библиотеката и вече започваше да запаметява части от биографичната справка за дъщерята, когато монологът бе прекъснат от чистачките, които доста безцеремонно разбутаха леглата и размахаха парцалите из кофите с въз-мръсна вода.

В 13.30 часа, след нещастно мизерен според него обяд Морс бе информиран, че този следобед по график го очакват посещения в различни отделения за изследвания и за тази цел системата временно ще бъде свалена. А когато един санитар най-сетне го настани удобно в болнична количка, Морс разбра, че очевидно е преодолял още едно-две стъпала по стълбата на възстановяването.

В отделението той бе върна едва след 15.30 ч., изморен, раздразнен и жаден — в обратна градация. Преди да си тръгне, безмълвната Неси грубо, но учудващо безболезнено нагласи на дясната му китка тръбичката, проточена от току-що закачената банка и тъй като погледът на бдящия Грийнъуей не слизаше от него, Морс реши, че вероятно сексуалните фантазии на Стив Мингела ще трябва да почакат малко. И когато една дребна жена с хитровато лице, дубльорката на Вайълет навярно, отсипа е черпака от гъстата течност едва колкото да покрие дъното на чинията за супа, обзелата го по-рано еуфория почти се изпари. Днес дори Луис нямаше да идва; както бе обяснил на Морс, щеше да води жена си да празнуват (не се уточни какво).

В 19.05 той успя да хване по радиото предаването „Семейство Арчърс“ и нагласи слушалките си. В 19.20 реши да отдели по-голямо внимание на произведението на покойния полковник. Докъм 19.30 така бе погълнат от книгата, че едва след като приключи „Част първа“, забеляза присъствието на Кристин Грийнъуей, русокосата красавица от „Бодли“.

 

 

ГЛАВА СЕДМА

Убийство в Оксфордския канал

Уилфрид М. Денистън,

носител на кралска награда за отлична служба, кавалер на кръст за храброст. Нито един откъс от тази книга не може да бъде възпроизвеждан, под каквато и да е форма, без писменото съгласие на притежателя на авторското право.

Авторът желае да благодари за помощта, която получи базвъзмездно от няколко места, но най-вече от библиотеката „Бодли“ в Оксфорд, от редакцията на „Публикации на Обществото за история на Северен Оксфорд“ и от отдела „Съдебни регистри“ на заседанията на съда в град Оксфорд — 1859 и 1860 година.

По-големи подробности относно съдебните процеси, споменати по-долу, могат да се намерят в списанието на Джаксън „Оксфордски дневник“ от 20 и 27 август 1859 година, и същото издание от 15 и 22 април 1860 година.

 

ЧАСТ ПЪРВА

Разюзданият екипаж

Този, който се захване да изследва страничните улички и тъмните сутерени на нашите големи градове, а също и на нашите малки градове, ще се сблъска (почти буквално може би) с печални паметници, скрити в занемарени черковни дворове — дворове, които изглеждат изцяло отделени от официалните религиозни храмове и които се изпречват пред очите ни съвсем случайно иззад зидове от червени тухли или се крият притиснати от високите сгради околовръст — изоставени, притихнали и забравени. До неотдавна един такъв църковен двор се намираше в края на малка красива уличка в Северен Оксфорд, наричана днес „Мидл уей“. Тя свърза редицата магазини в Самъртаун на улица „Саут парейд“ със скъпите и елегантни къщи на север по улицата „Скуитчи лейн“. Но в началото на шестдесетте години повечето от тези надгробни паметници, подредени в неправилни редици в общинското гробище в Самъртаун (това е официалното му име) бяха преместени от първоначалното им, надтелесно местоположение, за да отворят място на една не дотам меланхолична гледка за онези, които се канеха да платят вноските за апартаментите, строящи се на тези силно желани, макар и донякъде печални земи. Всеки от покойниците е бил положен нявга в тясната си килия, и там и ще остане, но след 1963 година едва ли някой със сигурност ще може да открие последната им обител.

Малкото добре запазени паметници, които могат да се видят и до ден днешен, изправени почти вертикално край северната граница на гореспоменатия жилищен резерват, представляват едва около една десета от паметниците, издигнати някога тук през втората и третата четвърт на XIX век от роднини и приятели, чието искрено желание е било да увековечат имената на онези души, сега известни навярно само Богу, извървели своя земен път с вяра в Бога и страх от Него.

Един от тези паметници — позеленяла от мъх варовикова плоча (третата от края, откъм днешната магистрала), е с надгробен надпис, който все още може да се разчете от опитното око на търпеливия специалист по епиграфите.

Но побързай, ако искаш да разчетеш вече изчезващите знаци!

В памет на

ДЖОАНА ФРАНКС

съпруга на Чарлс Франкс от Лондон, която, след като бе жестоко и брутално нападната, бе намерена трагично удавила се в Оксфордския канал на 22 юни 1859 година на 38 години. Този паметник е издигнат от някои членове на Общинската управа в Самъртаун в памет на безвреме , починалата нещастна жена.

Господ да се смили над душата й. Почивай във вечен мир.

Requiescat in Pace Aeterna

Зад този прочувствен (макар и необичайно многословен) епитаф се крие една история на необуздани страсти и пиянска похотливост; историята на една злощастна и безпомощна млада жена, озовала се изоставена на милостта на груби, брутални лодкари без никакви задръжки по време на едно ужасяващо пътуване, извършено преди почти сто и двадесет години — пътуване, чиито подробности са предмет на настоящото ни изложение.

Джоана Франкс произхожда от Дерби. Нейният баща — Даниел Керик, бил достигнал поста представител на застрахователната компания „Нотингъмшър и Мидлъндс“ и в по-голямата част от семейния си живот изглежда е имал статут на относително преуспяваща и многоуважавана личност в родния си край. По-късно обаче — и определено през последните години преди трагичната смърт на единствената му дъщеря (семейството има по-малък брат, Даниел) — той изживява доста тежки времена.

Първият съпруг на Джоана е Ф.Т.Донаван, чието семейство произхожда от Каунти Мит. Неговите съвременници го описват като „ирландец с много качества“ и бидейки едър мъж, научаваме, че в приятелски кръг го наричали (закономерно) с прякора „Мечката Донаван“. По професия (или по една от професиите си) той бил илюзионист и се явявал на сцената на много театри и мюзикхолове както в Лондон, така и в провинцията. За да си спечели тъй необходимата му известност, в някакъв (неуточнен) момент той приел величествено претенциозната титла „Крал на всички илюзионисти“ и за негова собствена сметка отпечатал следния афиш, който предизвестявал за появяването му в музикалната зала в град Нотингъм в началото на септември 1856 година:

„Мистър ДОНАВАН, гражданин на света и Ирландия, уведомява с най-голямо смирение и почитание всички благородници с висши и по-низши титли, всички земевладелци и гражданите на историческата област Нотингъм, че с оглед на неговите върховни, неподражаеми умения в магията и илюзията той бе удостоен през настоящата година от Върховния Орден на Асамблеята на Висшите Илюзионисти с доживотна титла КРАЛ на всички илюзионисти, най-вече за невероятния номер, когато отряза главата на млад петел и после върна птицата обратно към живота. Същият този ДОНАВАН, най-великият мъж на света, забавляваше миналата седмица огромната си публика в Кройдън, като потопи цялото си тяло, здраво вързано и оковано във вериги, в един резервоар с крайно разяждаща киселина в продължение на единадесет минути и четиридесет и пет секунди, както бе прецизно установено с помощта на научен хронометър“.

Три години преди това Донаван написал (и намерил издател) за единственото си наследство, стигнало до нас — книга, озаглавена „Изчерпателен справочник за илюзионистките изкуства“. Но кариерата на великия мъж започнала все по-често да бележи неуспехи и до 1858 година не могат да се открият никакви следи от негови появявания на сцената. През тази година той, бездетен и огорчен, умира, докато бил на почивка с един приятел в Ирландия, където днес се намира последната му обител в едно гробище над залива „Бертнабой“. След известно време вдовицата му — Джоана, срещнала и се влюбила дълбоко в някой си Чарлс Франкс, кочияш от Ливърпул.

Подобно на първия, изглежда, че и вторият брак на Джоана е бил щастлив независимо от факта, че времената все още били трудни, а парите — все още оскъдни. Новата мисис Франкс си намерила работа като шивачка и манекен на моделиери на дрехи при мисис Ръсел от „Рънкорн теръс“, №34, Ливърпул. Но самият Франкс нямал такъв успех в търсенето на редовна работа и ндкрая решил да си опита късмета в Лондон. Тук неговите големи надежди скоро се сбъднали, защото той бил нает почти незабавно за кочияш в претрупаната от работа страноприемница „Джордж и дракона“ на „Еджуеър роуд“, където го намираме установен през пролетта на 1859 година. В края на май същата година той изпратил на жена си една гвинея (това е всичко, което можел да отдели) и я помолил да дойде при него в Лондон възможно най-скоро.

В събота сутринта на 11 юни 1859 година Джоана Франкс, понесла два малки куфара, се сбогувала с мисис Ръсел от „Рънкорн Теръс“ и се отправила с една баржа от Ливърпул към Престън Брук, северната крайна спирка на канала „Трент и Мърси“, който бил открит преди осем години. Тук тя взела една от експресните ( „летящи“)^[2] лодки на „Пикфърд и компания“, която заминавала за Стоук-на-Трент, и Фрадли и оттам по ковънт-рийския и оксфордския канал, следвайки основния воден път — Темза — до Лондон. Цената — шестнадесет шилинга и единадесет пенса, била значително по-ниска от цената на железницата Ливърпул — Лондон, пусната двадесетина години по-рано.

Джоана имала дребна, изключително привлекателна фигурка и била облечена в тъмносиня рокля с бяла кърпа около врата и жакардово копринено боне с ярка розова панделка. Дрехите й може да не са били съвсем нови, но не били евтини и в тях Джоана изглеждала наистина много спретната. А и също много съблазнителна, както скоро ще открием.

Капитанът на баржата „Барбара Брей“ бил някой си Джак „Кресльото“ Олдфийлд от Ковънтри. Според по-сетнешните показания на колегите му лодкари и други негови познати той поначало бил добра душа, непосредствен, гръмогласен самохвалко. Бил женен, но бездетен, четиридест и две годишен. Останалите членове на неговия екипаж били: тридесетгодишният Алфред Масън с псевдоним Алфред Брадъртън — висок, доста изпит мъж, женен, с две малки деца; Уолтър Таунс с псевдоним Уолтър Торолд — двадесет и шест годишен, неграмотен, син на работник във ферма, напуснал родния си град Бенбъри в Оксфордшър десетина години преди това, и един юноша — Томас Уутън, за когото до нас не са достигнали никакви сигурни данни освен вероятния факт, че родителите му произхождали от Илкестън в Дърбишър.

„Барбара Брей“ отпътувала от Престън Брук в 19.30 часа, събота, 11 юни. При Фрадли, в южния край на канала Мърси, тя успешно преминала шлюзите и в 22.00 часа в неделя, 19 юни тя заплувала безшумно в източната част на канала „Ковънтри“ и се установила на курс, почти изцяло в посока юг, който щял да я отведе в Оксфорд. Пътуването дотук било изненадващо леко и имало много малко или по-скоро нямало никакви предизвестия за трагичните събития, отредени на „Барбара Брей“ и нейната самотна пътница — дребната, стройна и привлекателна Джоана Франкс, чиито дни вече били преброени.

 

 

ГЛАВА ОСМА

Стилът е отпечатъкът на темперамента, положен върху всеки подръчен материал.

(Андре Мороа, „Изкуството да се пише“)

След като изчете тези няколко страници, Морс се улови, че си отбелязва наум няколко въпроса по един-два от по-маловажните пункта и че