Реймънд Чандлър
Високият прозорец — Моята библиотека

1

Къщата се намираше на авеню „Дрезден“ в квартала Оук Нол в Пасадина — голяма, солидна, прохладна на вид, с виненочервени тухлени стени, с керемиди от теракота и цокъл от бял камък. Партерните прозорци на фасадата бяха обковани в оловни решетки. Горните бяха като на лятна вила, украсени с каменни орнаменти, имитация на стила рококо. От фасадата, в чиято основа бяха засадени цветни храсти, се спускаше с лек наклон към улицата мека зелена морава и се стелеше покрай огромен хималайски кедър като хладен зелен поток около скала. И тротоарът, и декоративната алея бяха много широки, а насред алеята свеждаха клони три бели акации, които си заслужаваха да ги погледаш. Тегнеше тежкият дъх на жежка, лятна утрин и всяко стръкче бе замряло неподвижно в морния въздух, слегнал се над Пасадина в подобни дни, наричани от местните жители приятно хладни.

За обитателите на къщата знаех само, че са някоя си мисис Елизабет Брайт Мърдок и нейното семейство и че тя иска да наеме благонадежден спретнат частен детектив, който да не тръска пепелта от пурата си на пода и да не носи повече от един пищов. Знаех още, че е вдовица на дърт глупак с бакенбарди на име Джаспър Мърдок, натрупал много пари, докато служел всеотдайно на обществото, и че всяка година на рождения му ден снимката му се поместваше в местния вестник, а под нея датите на раждането и смъртта, придружени с надписа: „Животът му бе посветен на ближните и всевишния“.

Паркирах колата си на улицата, минах по пътеката от каменни плочи, която прекосяваше зелената поляна, и натиснах звънеца на портала под островърхия навес. Ниска ограда от червени тухли, успоредна на фасадата, свързваща късото разстояние от входната врата до алеята за коли. В края на тази алея върху бетонен блок стоеше неголяма разрисувана фигура на негър в бял брич, зелен жакет и червено кепе. Той държеше камшик, а там, където бе кракът му, имаше желязна халка, очевидно за връзване на коне. Изражението на негъра бе малко тъжно, сякаш от дългото чакане бе започнал да се обезкуражава. Отидох до него и го потупах приятелски по главата, докато чаках да ми отворят.

След малко една кисела матрона на средна възраст с униформа на домашна прислужница открехна едва-едва входната врата и впери в мен едно лъскаво мънистено око.

— Филип Марлоу — казах аз. — Идвам при мисис Мърдок. Имаме уговорена среща.

Киселата матрона на средна възраст скръцна със зъби, неочаквано затвори очи, неочаквано ги отвори и изломоти с един от онези чепати продрани гласове, каквито сигурно са имали само пионерите преселници:

— Коя от тях?

— Какво?

— Коя мисис Мърдок? — почти изкрещя тя.

— Мисиз Елизабет Брайт Мърдок — отвърнах. — Не знаех, че имало повече от една.

— Сега знаете — отсече тя. — Имате ли визитна картичка?

Тя все още държеше вратата открехната едва на педя. Подаде през пролуката върха на носа си и една кльощава мускулеста ръка. Извадих портфейла си, взех една от картичките, на които бе изписано само името ми, и я тикнах в ръката й. Моментално ръката и носът изчезнаха и вратата се тръшна под носа ми.

Мина ми през ума, че може би е трябвало да позвъня на задната врата. Отидох отново до негъра и още веднъж го потупах по главата.

— Братко — рекох му, — сега сме двама.

Мина известно време, доста време. Пъхнах цигара в устата си, но не я запалих. По улицата премина синьобелият фургон на Пътуващия смешник, от който се носеха звуците на латерната му. Огромна пеперуда на златисточерни шарки залъкатуши и кацна върху хортензиевия храст досами лакътя ми, бавно изпърха с криле, сетне тежко хвръкна и залитайки, изчезна в омарата.

Входната врата се отвори отново и киселата матрона рече:

— Оттук.

Влязох. Помещението беше просторно, квадратно, закътано и хладно; излъчваше успокоителната атмосфера на погребален параклис и дори нещо от неговата миризма. Гоблени по белите, покрити с груба гипсова мазилка стени, железни решетки, имитиращи балкони зад големите стъкла на страничните прозорци, тежки столове с дървена резба и плюшени седалища, тапицирани облегалки и пискюли от потъмняла златиста сърма. В дъното — прозорец със стъклопис, голям, кажи-речи, колкото тенискорт. Под него остъклени врати със завеси. Стара, спарена, мухлясала, плесенясала, еснафска, чиста и потискаща стая. Нямаше вид на обитавано помещение, нито пък примамваше да стоиш в нея. Мраморни масички с вити крачета, позлатени часовници, миниатюрни статуетки от мрамор в два цвята. Сума боклуци, за които, ако речеш да избършеш праха, ще ти трябва цяла седмица. Сума пари, хвърлени на вятъра. Преди тридесет години в богатия, необщителен провинциален град, какъвто беше Пасадина, стаята може и да е изглеждала импозантна.

Излязохме от нея, тръгнахме по един коридор и след малко киселата матрона отвори една врата и ми даде знак да вляза.

— Мистър Марлоу — извести тя злобно през прага, след което си отиде, поскърцвайки със зъби.

 

 

2

Стаята беше малка и гледаше към задната градина. Застлана бе с грозен килим в червено и кафяво и бе пригодена за секретарски кабинет. В нея не липсваше нищо, което човек очаква да види в малка канцелария. Слабо, крехко, русоляво момиче с очила в рогови рамки седеше зад бюрото, на което имаше пишеща машина, а отляво лежеше току-що изваден от машината лист хартия. Тя бе поставила пръсти върху клавишите, но не бе сложила нов лист във валяка. Наблюдаваше влизането ми в стаята със скования глуповат израз на стеснителен човек, позиращ за снимка. Гласът й долетя ясен и мек, когато ме покани да седна.

— Аз съм мис Дейвис. Секретарка съм на мисис Мърдок. Тя иска да посочите имената на няколко поръчители.

— Поръчители ли?

— Да, изненадва ли ви това?

Поставих шапката си на бюрото й, а незапалената цигара върху периферията на шапката.

— Да не би да искате да кажете, че ме е повикала, без да знае нищо за мен?

Устната й трепна и тя я прехапа. Не разбрах дали е изплашена, или разтревожена, или просто й е трудно да бъде сдържана и делова. Във всеки случай не изглеждаше доволна.

— Един директор на Калифорнийската застрахователна банка й даде името ви. Но казал, че не ви познавал лично — отговори тя.

— Подострете молива си — казах й.

Тя го повдигна, за да ми покаже, че е подострен и готов за действие. Започнах:

— Първо, един от вицепрезидентите на същата тази банка Джордж С. Лийк. Можете да го намерите, като се свържете с дирекцията. После, сенаторът Хюстън Оугълторп. В момента може би е в Сакраменто или пък в кабинета си в сградата на държавното учреждение в Лос Анжелос. После, Сидни Драйфус от „Драйфус, Търнър и Суейн“ — адвокатска кантора към застрахователната фирма „Тайтъл-Иншурънс Билдинг“. Записахте ли?

Тя пишеше бързо и с лекота. Кимна, без да вдигне поглед. Слънчеви лъчи танцуваха в русата й коса.

— Оливър Фрай от корпорацията „Фрай-Кранц“ за оборудване на нефтени кладенци. Седалището им се намира на Девета източна улица в индустриалната зона. Освен това, ако искате, мога да ви дам имената и на няколко ченгета. Бърнърд Оулс от Областната прокуратура и лейтенант Карл Рандъл от Централното криминално бюро. Може би това ще е достатъчно.

— Не ми се подигравайте — каза тя. — Аз само изпълнявам нареждане.

— На последните двама по-добре не се обаждайте, освен ако знаете точно в какво се състои работата — отвърнах. — Не ви се подигравам. Ужасна жега, нали?

— За Пасадина не е кой знае каква — рече тя, сложи с мъка тежкия телефонен указател върху бюрото си и започна да рови в него.

Докато търсеше номерата и телефонираше тук и там, аз я огледах… Беше бледа, но някак естествено бледа и изглеждаше съвсем здрава. Меднорусата й като загоряла пшеница коса съвсем не беше грозна, но бе тъй безмилостно опъната назад върху тясното й теме, та чак не приличаше на коса. Веждите й бяха тънки, необикновено прави и по-тъмни от косата, почти кестеняви. Побелелите й ноздри издаваха, че е анемична. Брадичката й беше твърде малка, твърде остра. Нямаше друг грим, освен оранжевото червило, но и то не беше много. Очите й зад очилата бяха огромни, кобалтовосини, с големи ириси и разсеяно изражение. Клепачите й — малко дръпнати, така че очите й придобиваха леко ориенталски вид или пък внушаваха впечатлението, че кожата й е тъй естествено стегната, та чак придърпва ъгълчетата нагоре. Цялото лице излъчваше необяснимо невротично обаяние, на което липсваше само малко изкусен грим, за да стане поразително красиво.

Облечена бе с ленена рокля с къси ръкави и нямаше никакво украшение. Оголените й ръце бяха покрити с лек мъх и тук-там с лунички.

Не се заслушвах в разговорите й по телефона. Това, което й казваха, тя стенографираше със сръчни и леки движения на молива. Щом свърши окачи обратно указателя на куката, изправи се, оправи роклята си на бедрата и каза:

— Почакайте, ако обичате, само за минутка… — и се запъти към вратата.

Вече бе направила една крачка, когато изведнъж се обърна и затвори рязко горното странично чекмедже на бюрото. После излезе. Вратата се хлопна. Стана тихо. Отвън жужаха пчели. Някъде отдалеч долиташе приглушеното бръмчене на прахосмукачка. Вдигнах незапалената цигара от шапката си, пъхнах я в устата си и станах. Заобиколих бюрото и издърпах чекмеджето, което тя се върна да затвори. Не ми влизаше в работата. Само бях любопитен. Не ми влизаше в работата и това, че вътре лежеше малък автоматичен „Колт“. Бутнах го и седнах отново.

Тя отсъствува около четири минути. Отвори вратата, спря на прага и каза:

— Мисиз Мърдок ще ви приеме сега.

Прекосих още коридори, тя дръпна едното крило на двойната остъклена врата и отстъпи встрани. Влязох и вратата зад мен се хлопна.

Вътре бе тъй тъмно, че в първия миг не различих нищо освен дневната светлина, нахлуваща през някакви гъсти храстовидни растения и паравани. Сетне разбрах, че стаята всъщност е слънчева веранда, безгрижно оставена да обрасне отвън с храсталаци. Беше обзаведена с тръстикови мебели и застлана с рогозки. До прозореца имаше голям тръстиков шезлонг. Облегалката му беше дъгообразна и бе отрупан с толкова възглавници, че можеха да подпрат и слон, а в него се бе изтегнала жена с чаша в ръка. Тежка алкохолна миризма на вино ме блъсна в ноздрите още преди да различа добре фигурата. После очите ми привикнаха с тъмнината и започнах да я виждам добре.

Лицето и брадичката й бяха внушителни. Косата с цвят на олово бе накъдрена безмилостно, имаше клюновиден нос и големи влажни очи със съчувствуващия израз на мокри камъни. Шията й бе обвита в дантели, но повече би й прилягал спортен пуловер. Облечена бе в рокля от сивкава коприна. Дебелите й ръце бяха оголени, целите в петна. На ушите си имаше клипсове от черен кехлибар. До нея се виждаше ниска масичка със стъклен плот, отгоре — бутилка портвайн. Тя отпиваше от чашата си, разглеждаше ме и нищо не казваше.

Аз стоях. Тя ме държа прав, докато пресуши чашата си, после я сложи на масичката и пак я напълни. Попи устни с носна кърпичка. Сетне проговори. Гласът й имаше тембъра на метален баритон и предупреждаваше, че няма да търпи глупости.

— Седнете, мистър Марлоу. Ако обичате да не палите цигарата. Страдам от астма.

Седнах в люлеещ се тръстиков стол и затъкнах все тъй незапалената си цигара в горното джобче на сакото си, зад носната кърпичка.

— Не съм имала вземане-даване с частни детективи, мистър Марлоу. Нищо не знам за тях. Препоръките, които ми дадоха за вас, ми се струват задоволителни. Колко вземате?

— Зависи от задачата, мисис Мърдок.

— Въпросът, естествено, е напълно поверителен. Няма нищо общо с полицията. Ако имаше, щях да повикам именно нея.

— Вземам по двадесет и пет долара на ден, мисис Мърдок. И, разбира се, разноските.

— Доста е. Сигурно добре печелите. — Тя отпи от портото. Не обичам портвайн в горещо време, но е мило, когато ти предоставят възможността да откажеш.

— Не — отвърнах. — Парите не са много. Разбира се, детективски услуги можете да получите на всякаква цена — също като при адвокатите. Или зъболекарите. Аз не съм организация. Работя сам, никога не се занимавам с два случая едновременно. Поемам рискове, понякога твърде големи, и не работя непрекъснато. Затова не смятам, че двадесет и пет долара са прекалено много.

— Ясно. А какво е естеството на разноските?

— Дребни неща, които постоянно изникват. Човек никога не знае.

— Предпочитам да знам — рече тя ехидно.

— Ще знаете. Ще получавате сметка черно на бяло. Ако не одобрите разноските, ще можете да възразите.

— А какъв аванс очаквате?

— Сто долара ще ми стигнат.

— Надявам се да ви стигнат — рече тя, изгълта портото и напълни чашата отново, без дори да изтрие устни.

— От клиенти с вашето положение, мисис Мърдок, мога и да не вземам аванс.

— Мистър Марлоу — натърти тя. — Аз съм властна жена. Не се оставяйте да ви сплаша. Защото ако ще се сплашвате от мен, няма да ми бъдете полезен.

Кимнах и оставих течението да отнесе думите й. Внезапно тя се изсмя, сетне се оригна. Мило леко оригване, не демонстративно, а изпълнено с непринудено безгрижие.

— Астмата ми — рече нехайно. — Това порто ми е като лекарство. Затова не ви предлагам.

Кръстосах крака. Надявах се това да не навреди на астмата й.

— Парите — продължи тя — всъщност са без значение. Една жена с моето положение винаги плаща прескъпо и свиква с това. Надявам се да ги заслужите. Ето каква е работата. Откраднат ми е предмет със значителна стойност. Искам да ми бъде върнат, но искам и нещо повече. Никой да не бъде арестуван. Крадецът е от моето семейство. — Тя завъртя чашата в дебелите си пръсти, усмихна се едва-едва в мъждивата светлина на затъмнената стая. — Снаха ми — поясни. — Очарователно момиче — и корава като дъбова греда. — Погледна ме с неочакван блясък в очите. — Синът ми е ужасен глупак. Но аз много го обичам. Преди година сключи идиотски брак без моето съгласие. Глупаво беше от негова страна, защото е напълно неспособен да припечелва прехраната си и няма никакви пари освен тези, които му давам, а аз не съм щедра. Дамата, която избра, или която го избра, е певица в нощен локал. Името й е Линда Конкуест^[1] — много й отива. Живееха тук, при мен. Не се карахме, защото не бих позволила никому да се кара с мен в собствената ми къща, но чувствата помежду ни не бяха особено дружелюбни. Плащах разноските им, подарих им по една кола, отделих й задоволително, но не и разточително перо за дрехи и други подобни. Несъмнено животът й се е струвал скучен. Несъмнено и синът ми й се е струвал скучен. Аз самата го намирам скучен. Във всеки случай тя се изнесе оттук съвсем внезапно преди около седмица, без да остави адрес или да се сбогува.

Закашля се, потършува за носна кърпичка и издуха носа си.

— Откраднатият предмет — продължи тя — е монета. Рядка златна монета, наречена Брашъров дублон. Гордостта на нумизматичната колекция на моя съпруг. Аз пет пари не давам за такива неща, но мъжът ми даваше. Пазя сбирката му непокътната, откак умря преди четири години. На горния етаж е, в огнеупорна стая, която се държи под ключ, в няколко огнеупорни сейфове. Застрахована е, но още не съм съобщила за изчезването на монетата. И не искам, стига да мога да го избегна. Убедена съм, че Линда я е взела. Монетата е оценена на повече от десет хиляди долара. Непускан в обръщение екземпляр.

— Но е много трудно да се продаде — обадих се аз.

— Може би. Не знам. Една вечер разбрах, че липсва. И тогава надали бих се усетила, тъй като изобщо не се доближавам до колекцията, но някой си Морнингстар от Лос Анжелос се обадил по телефона, казал, че е търговец на монети, и попитал дали Мърдоковият Брашър, както се изразил, се продава. Синът ми се случил на телефона. Казал, че не е чувал монетата да се продава и никога не е била обявявана за продан, но ако мистър Морнингстар бъде така любезен да се обади друг път, ще има възможността да разговаря лично с мен. В момента не беше удобно, тъй като си почивах. Онзи отговорил, че така и ще направи. Синът ми предал разговора на мис Дейвис, която ми докладва на мен. Казах й да се обади на човека. Бях леко заинтригувана.

Тя отново сръбна от портвайна, тръсна кърпичката си и изсумтя.

— Защо бяхте заинтригувана, мисис Мърдок? — попитах, колкото да кажа нещо.

— Ако този човек беше търговец на монети, който поне малко разбира от работата си, би трябвало да знае, че монетата не се продава. Съпругът ми Джаспър Мърдок постави изрично условие в завещанието си, че никаква част от колекцията му не може да се продава, заема или ипотекира, докато съм жива. Нито пък да се изнесе от къщата, освен при такава повреда на сградата, която да прави изнасянето наложително, но дори и тогава — само чрез попечители. Съпругът ми — мрачно се усмихна тя, — изглежда, смяташе, че би трябвало да съм проявявала по-голям интерес към късчетата метал, докато беше жив.

Навън бе хубав ден, слънцето грееше, цветята цъфтяха, птичките чуруликаха. Коли профучаваха далеч по улицата с успокоителен шум. В мрачната стая с грубото масивно лице на стопанката и винената миризма всичко изглеждаше някак нереално.

— Говорих с мистър Морнингстар. Цялото му име е Илайша Морнингстар, а бюрото му се намира в Белфънт билдинг на Девета улица в центъра на Лос Анжелос. Казах му, че колекцията „Мърдок“ не се продава, никога не е била и доколкото зависи от мен, няма и да бъде, и че съм изненадана как може това да не му е известно. Той взе да хъка и да мъка и най-сетне ме попита дали може да види монетата. Казах, че не може, естествено. Той сухо ми благодари и затвори. Гласът му беше на стар човек. Аз пък веднага се качих горе да хвърля едно око на монетата — нещо, което цяла година не бях правила. Беше изчезнала от отделението си в заключения огнеупорен сейф.

Нищо не казах. Тя пак си напълни чашата и забарабани с дебелите си пръсти по облегалката на шезлонга.

— Вероятно се досещате какво си помислих тогава.

— Що се отнася до мистър Морнингстар, мисля, че да. Някой е предложил да му продаде монетата, а той заподозрял откъде продавачът се е сдобил с нея. Монетата, изглежда е много рядка.

— Това, което наричат непускан в обръщение екземпляр, е наистина голяма рядкост. Да, точно това ми мина през ума.

— Кой и по какъв начин би могъл да я открадне?

— Всеки в тази къща, при това много лесно. Ключовете държа в чантата си, а тя се подмята къде ли не. От просто по-просто би било за който и да е да ги измъкне и да ги задържи достатъчно дълго, та да отключи и стаята, и касата, и отново да ги върне на мястото им. За външен човек е трудно осъществимо, но всеки в къщата би могъл да я открадне.

— Ясно. А как установихте, че снаха ви е сторила това?

— Не съм установила — що се отнася до необорими доказателства. Но съм напълно сигурна. Прислугата се състои от три жени, които работят тук от дълги, дълги години — много преди да се омъжа за мистър Мърдок, което стана само преди седем години. Градинарят изобщо не влиза в къщата. Нямам шофьор, защото ме возят синът ми или секретарката. Синът ми не я е взел, първо, защото не е чак такъв глупак, та да краде от майка си, и, второ, ако я беше взел, съвсем лесно можеше да ми попречи да разговарям с мистър Морнингстар, търговеца на монети. Мис Дейвис? — Абсурд! Съвсем не е този тип. Прекалено е пъзлива. Не, мистър Марлоу, Линда е точно от онези жени, които биха го направили от чиста злоба, ако не за нещо друго. Знаете що за стока са тия, от нощните заведения.

— Хора като всички нас — отвърнах. — Следи от взлом няма, предполагам? Трябва да е много сръчен и тънък познавач, за да задигне една-единствена монета, така че изключваме тази възможност. Макар че е най-добре да огледам стаята.

Тя вирна масивното си чене, а мускулите на врата й се свиха на твърди буци.

— Току-що ви казах, мистър Марлоу, че снаха ми, мисис Лесли Мърдок, е взела Брашъровия дублон.

Вперих очи в нея, тя ми отвърна със същото. Нейните бяха твърди като тухлите на оградата пред къщата. Свих рамене и рекох:

— Ако предположим, че е така, мисис Мърдок, какво поточно искате от мен?

— Първо, искам да ми се върне монетата. Второ, искам развод за сина ми без издръжка за жена му. Защото не възнамерявам да хвърлям пари на вятъра. Предполагам, че знаете как се уреждат тези работи.

Тя пресуши текущата доза портвайн и се изсмя грубо.

— Може и да съм чувал как стават тези работи — отвърнах. — Казвате, че не оставила адрес. Означава ли това, че нямате представа къде е отишла?

— Точно така.

— Значи безследно изчезване. Синът ви все пак може да има някаква представа, която е пропуснал да сподели с вас. Ще трябва да се срещна с него.

Едрото сиво лице се втвърди в още по сурови линии.

— Синът ми нищо не знае. Дори и това, че монетата е открадната. И не желая нищо да разбере. Като му дойде времето, знам как да се оправя с него. Искам да не го закачате. Той ще прави каквото му кажа.

— Не винаги го е правил.

— Женитбата му — злобно изрече тя — бе моментно импулсивно действие. А след това се опитваше да се държи като джентълмен. Аз обаче не страдам от подобни скрупули.

— В Калифорния ви трябват три дни, за да осъществите подобно импулсивно действие, мисис Мърдок.

— Млади момко, желаете ли да се заемете с тази работа, или не?

— Желая, ако ми се съобщят фактите и ме оставят да действувам, както намеря за добре. И не желая, ако ще поставяте хиляди условия и правила, в които да се препъвам. Тя се изсмя продрано.

— Това е деликатен семеен проблем, мистър Марлоу. И трябва да се пипа деликатно.

— Ако ме наемете, ще получите всичката ми деликатност. Ако пък я нямам, тогава по-добре да не ме наемате. Подразбрах например, че не желаете снаха ви да бъде несправедливо обвинена. Не съм достатъчно деликатен за целта.

Лицето й доби цвета на варено цвекло и тя раззина уста да изреве. Сетне размисли, вдигна чашата и гаврътна още една яка доза лекарство.

— Ще ми свършите работа — рече сухо. — Как не ви срещнах преди две години, преди той да се ожени за нея.

Не знаех какво точно значи това, затуй оставих фразата без коментар. Тя се наведе на една страна, побърника клавишите на вътрешния телефон и щом й отговориха, изръмжа нещо.

Чуха се стъпки и меднорусото момиче влезе с лека походка в стаята, провесило брадичка, като че някой щеше да му посегне.

— Попълни на този човек чек за двеста и петдесет долара — изръмжа старият дракон. — И да си затваряш устата по този въпрос.

Момичето почервеня чак до шията.

— Знаете, че никога не разправям за вашите работи, мисис Мърдок — изблея то. — Знаете, че не говоря. И през ум не би ми минало.

Тя се извърна с наведена глава и избяга от стаята. Погледнах я, докато затваряше вратата. Малката й долна устна трепереше, но очите й бяха бесни.

— Ще ми трябват снимка на снаха ви и някои сведения — казах, след като вратата бе затворена.

— Вижте в чекмеджето на бюрото.

Пръстените й проблеснаха в полумрака, когато дебелият й сив пръст посочи бюрото.

Отидох, отворих единственото чекмедже на тръстиковото писалище и извадих снимката, която лежеше сам-самичка на дъното с лице нагоре и ме гледаше с хладни тъмни очи. Седнах отново с фотографията в ръка и се вгледах в нея. Тъмна коса с неравен път по средата, леко прибрана назад над внушително чело. Широки, студени, много надменни устни, които веднага ти се приисква да нацелуваш. Приятен нос, нито много малък, нито много голям. Хубава структура на лицето. Но нещо липсваше в изражението. Някога на това нещо са му викали добро домашно възпитание, но сега не знаех как да го назова. Лицето й изглеждаше прекалено знаещо и недоверчиво за възрастта й. Твърде много е било задиряно и твърде се е обиграло, надхитрявайки волностите. А зад лукавството прозираше простодушието на малко момиченце, което още вярва в Дядо Коледа.

Кимнах на снимката и я пъхнах в джоба си, като си помислих, че прекалено много заключения вадя от една фотография, при това на твърде слаба светлина.

Вратата отново се отвори и момичето с ленената рокля влезе с тлъста чекова книжка и автоматична писалка и подложи ръка на мисис Мърдок, за да тегли подписа си. Изправи се с напрегната усмивка, мисис Мърдок рязко махна към мен, то откъсна нека и ми го подаде. Задържа се очакващо до вратата. Нищо не му казаха, така че то излезе с лека стъпка и затвори.

Помахах с чека, за да изсъхне мастилото, сгънах го и го задържах в ръка.

— Какво можете да ми кажете за Линда?

— Кажи-речи нищо. Преди да се омъжи за сина ми, живеела в един апартамент с някоя си Лоуис Маджик^[2] — чудни имена си избират, не мислите ли? Също кабаретна артистка или нещо такова. Локалът, в който работели, се нарича „Клуб Айдъл Вали“, по посока на булевард „Вентура“. Синът ми Лесли прекалено добре е запознат с него. За семейството и произхода на Линда не знам нищо. Веднъж спомена, че е родена в Су Фолс. Предполагам, че има родители. Не се интересувах дотам, че да проверявам.

Не се била интересувала. Виждах я как рови бясно с две ръце, настървено, но си остава с пръст в устата.

— Не знаете ли адреса на мис Маджик?

— Не. Никога не съм го знаела.

— Дали синът ви не го знае — или мис Дейвис?

— Ще питам сина ми, като се върне. Но не вярвам. А мис Дейвис и сам можете да попитате. Сигурна съм обаче, че не го знае.

— Ясно. И не познавате други приятели на Линда?

— Не.

— Не е изключено синът ви да поддържа връзка с нея, мисис Мърдок, без да ви казва.

Тя отново взе да моравее. Вдигнах ръка и нахлузих успокоителна усмивка на физиономията си.

— В края на краищата една година са били женени — рекох. — Все трябва да знае нещо за нея.

— Оставете сина ми на мира — изръмжа тя. Свих рамене и изсумтях обезсърчено.

— Добре тогава. Предполагам, че си е взела колата. Тази, която сте й подарили. Каква беше тя?

— Стоманеносив „Меркури“, модел 1940 година, с две врати. Мис Дейвис ще ви даде номера, ако ви трябва. Не знам дали я е взела.

— А знаете ли колко пари, дрехи и бижута е отнесла със себе си?

— Парите не са много. Не повече от стотина-двеста долара. — Тлъста злобна усмивка очерта дълбоки бръчки около носа и устните й. — Освен, разбира се, ако не си е намерила нов приятел.

— Има и такава вероятност — рекох. — А бижута?

— Пръстен със смарагд и диамант, не особено ценен, платинен швейцарски часовник „Лонжин“ с рубини, много красива огърлица от пушен кехлибар, която имах глупостта лично да й подаря. Закопчалката й представлява ромб с двайсет и шест малки диамантчета. Имаше и други дреболии, разбира се. Никога не съм им обръщала внимание. Обличаше се доста добре, но не екстравагантно. Слава богу поне за това.

Отново си наля, отпи и пусна още няколко общителни оригвания.

— Това ли е всичко, което можете да ми кажете, мисис Мърдок?

— Не е ли достатъчно?

— Ни най-малко, но засега ще се задоволя с толкоз. Ако открия, че не е откраднала монетата, това прекратява разследването, поне що се отнася до мен. Нали?

— Пак ще говорим — сряза ме тя. — Тя я е откраднала. И нямам намерение да я оставя да се измъкне безнаказано. Хубаво го запомнете, млади момко. И се надявам да сте поне наполовина толкова нахакан, колкото се пишете, защото тези момичета от нощни заведения обикновено имат много лошави приятели.

Все така държах сгънатия чек за единия край между коленете си. Извадих портфейла си, прибрах го вътре, станах и се пресегнах да вдигна шапката си от пода.

— Такива ги обичам — казах. — Лошавите имат просто устроени мозъци. Ще ви докладвам, щом има нещо за докладване, мисис Мърдок. Мисля първо да преслушам този търговец на нумизматични ценности. Вижда ми се добра изходна диря.

Тя ме остави да стигна до вратата, преди да изръмжи зад гърба ми:

— Вие май не ме харесвате особено, а?

Обърнах се, поставил вече ръка на бравата, и се ухилих:

— А нима някой ви харесва?

Тя отметна назад глава, раззина широко уста и се заля в гръмогласен смях. Излязох и затворих вратата, заглушавайки грубите неженствени звуци. Тръгнах обратно по коридора и почуках на открехнатата врата на секретарската стая, после я бутнах и надникнах вътре.

Тя беше захлупила лице на бюрото. Плачеше. Извърна се и ме погледна с мокри от сълзи очи. Затворих вратата, отидох до нея и прегърнах крехките й рамене.

— Горе главата! — рекох. — По-скоро трябва да я съжаляваш. Има се за несломима и ще си строши врата, за да го доказва.

Момичето скочи на крака и се отдръпна от ръката ми.

— Не ме докосвайте! — изрече задъхано. — Моля ви! Не позволявам мъже да ме докосват. И не говорете такива ужасни неща за мисис Мърдок.

Лицето й бе порозовяло, мокро от сълзи. Без очила очите й бяха чудно хубави. Тикнах най-сетне дълго чакащата цигара в устата си и я запалих.

— Аз… такова… не исках да ви засегна — подсмръкна тя. — Ама тя така ме унижава… а пък аз само се старая заради нея…

Тя подсмръкна отново, извади от бюрото си мъжка носна кърпа, тръсна я, за да я разгъне, и си избърса очите. В единия ъгъл на кърпата видях избродирани в лилаво инициалите Л. М. Вгледах се в тях и изпуснах дима към дъното на стаята, по-далеч от косата й.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита тя.

— Трябва ми номерът на колата на мисис Лесли Мърдок.

— 2X1111, сив „Меркури“ с гюрук, модел 1940 години.

— Тя ми каза, че е с две врати.

— Това е колата на мистър Лесли. Двете са еднаква марка, модел и цвят. Линда не си взе нейната.

— Аха. А знаете ли нещо за мис Лоуис Маджик?

— Виждала съм я веднъж. Живееха в един апартамент с Линда. Дойде тук веднъж с някой си… мистър Ваниър.

— Кой е той?

Тя сведе поглед към бюрото.

— Аз… такова… Тя просто дойде с него. Не го познавам.

— Добре, как изглежда тогава мис Лоуис Маджик?

— Висока, приятна блондинка. Много… много привлекателна.

— Искате да кажете сексапилна?

— Е… — изчерви се тя ядосано. — По един изискан начин, ако ме разбирате.

— Разбирам ви. Но това доникъде не ме е довело.

— Вярвам ви — промърмори язвително.

— А да знаете къде живее мис Маджик?

Тя поклати отрицателно глава. Сгъна много грижливо носната кърпа и я пъхна в чекмеджето — в същото, където държеше пистолета.

— А като изцапате тази, може да задигнете друга — подхвърлих аз.

Тя се облегна назад, постави малките си добре оформени ръце върху бюрото и ме изгледа спокойно.

— На ваше място не бих прекалявала с нахаканите обноски, мистър Марлоу. Поне що се отнася до мен.

— Така ли?

— Да. И няма да отговарям повече на въпросите ви, освен ако нямам изрично нареждане. Работата ми тук е от поверително естество.

— Не съм нахакан, а мъжествен.

Тя взе молив и драсна нещо в бележника си. Усмихна ми се вяло, превърнала се отново в олицетворение на самообладанието.

— Може би не си падам по мъжествените мъже.

— Ти си куку — рекох й аз. — По-откачена жена от теб не съм виждал. Довиждане.

Излязох от стаята и затворих вратата решително, преминах през празния коридор и голямата смълчана, погребална всекидневна и излязох през входната врата.

Слънцето затанцува пред очите ми върху напечената морава. Сложих си тъмните очила, минах покрай негърчето и отново го потупах по главата.

— Братко, оказа се по-лошо дори от очакванията ми — оплаках се аз.

Напечените камъни на пътеката, която минаваше през моравата, пареха дори през подметките на обувките ми. Влязох в колата и потеглих.

От тротоара зад мен се откъсна малка кола с две врати, бежово-пясъчна на цвят. Нищо не си помислих. Мъжът зад волана носеше тъмна сламена шапка с плоско дъно, вирната периферия и ярка панделка, а очите му, както и моите, бяха скрити зад слънчеви очила.

Подкарах назад към града. След десетина преки, когато) спрях на червено, пясъчният автомобил беше все така зад мен. Свих рамене и обиколих няколко преки, колкото за номера. Колата ме следваше неотлъчно. Завих рязко в една улица, обточена с огромни вечнозелени дървета, чевръсто направих обратен завой и спрях на тротоара. Пясъчният автомобил предпазливо се подаде иззад ъгъла и влезе в улицата. Русокосата глава под шоколадената панамена шапка с пъстроцветен ширит дори не се обърна към мен. Колата плавно продължи напред, а аз се върнах обратно по посока на Аройо Секо и продължих към Холивуд. Няколко пъти се огледах предпазливо, но не видях малката кола.

 

 

3

Бюрото ми се намираше на шестия етаж на сградата „Кауенга“ — две малки стаички на гърба на зданието. Едната държах отключена, за да има къде да ме почака търпеливият клиент, ако се появеше такъв. На външната врата бе монтиран мъркащ звънец, който можех да включвам и изключвам от вътрешната стая — мястото ми за уединение и размисъл.

Надникнах в приемната. Празна, ако не се броеше застоялият дъх на прах. Отворих още един прозорец, отключих междинната врата и влязох в кабинета си. Три дървени стола и един въртящ се, бюро, покрито със стъкло, пет железни шкафа за документи, три от които празни, календар и разрешително на частен детектив в рамка на стената, телефон, мивка, монтирана в дървен долап, целия на петна, закачалка за шапки, килим, колкото да има нещо на пода, и два отворени прозореца с тюлени пердета, които течението ту всмукваше навън, ту издуваше навътре, като устните на заспал беззъб старец. Нищо не се беше променило тук от миналата, пък и от по-миналата година. Обстановка — нито красива, нито жизнерадостна, но за предпочитане пред опъната на брега палатка.

Окачих шапката и палтото си на закачалката, измих си лицето и ръцете със студена вода, запалих цигара и тръшнах върху бюрото огромния телефонен указател. Оказа се, че Илайша Морнингстар живее в Белфънт Билдинг, номер 824, който от своя страна се намира на Девета западна улица, номер 422, Записах си го, както и телефонния номер, и тъкмо сложих ръка на вилката, когато се сетих, че не съм включил звънеца в приемната. Посегнах към ръба на бюрото, щракнах копчето и засякох звънеца в момент на действие. Някой току-що бе отворил вратата на чакалнята.

Оставих разтворен надолу бележника си и отидох да погледна кой е дошъл. Слаб, висок, самодоволен тип в камгарен тропически сивосин костюм, бели обувки с черни бомбета, светла риза в цвят слонова кост, яркосиня връзка и кърпичка в същия цвят, затъкната в горното му джобче. В едната си ръка, върху която бе нахлузил елегантна ръкавица от бяла кожа, държеше дълго черно цигаре, бърчеше нос на старите списания, пръснати по масичката и столовете, вехтата постелка на пода и общата атмосфера на не особено печелившо предприятие.

Щом отворих той се извърна наполовина и впери в мен чифт безизразни бледи очи, разположени съвсем близо до ценовата на тънкия му нос. Зачервена от слънцето кожа, рижава коса, сресана назад и плътно пригладена върху тясното теме, а тънката ивица на мустаците му — значително по-червеникава от косата.

Огледа ме, без да бърза и без кой знае какво удоволствие. Деликатно изпусна дим и проговори през него с лека подигравка.

— Ти ли си Марлоу?

Кимнах.

— Малко съм разочарован. Очаквах по-скоро нещо с мръсни нокти.

— Влез — рекох. — Ще можеш да сипеш остроумията си седнал.

Държах вратата отворена, докато той бавно мина покрай мен, чукна със средния нокът на свободната си ръка пепелта от цигарата и я тръсна на пода. Сетне седна на стола за клиенти от другата страна на бюрото, свали ръкавицата от дясната си ръка, сгъна я с вече свалената и ги сложи върху бюрото. Измъкна с почукване фаса от дългото черно цигаре, ръчна изпадналото огънче с кибритена клечка, докато то спря да пуши, втъкна нова цигара в мундщука и я запали с широка, плоска махагоновочервена клечка. После се облегна назад с усмивката на отегчен аристократ.

— Всичко наред ли е вече? — попитах. — Пулсът и дишането нормални ли са? Да ти сложа студен компрес на челото или нещо друго?

Не сви презрително устни, защото ги беше свил още на влизане.

— Частен детектив — рече. — За пръв път виждам такъв. Нечистоплътна работа. Надзъртане през ключалки, ровичкане в мръсно бельо и други такива.

— По работа ли си дошъл, или да видиш как живее народът? Усмивката му беше фина като тлъста дама на годишния бал на пожарникарите.

— Казвам се Мърдок. Това трябва да ти говори нещо.

— Не си си губил времето, това не мога да ти отрека — казах аз и взех да си пълня лулата.

Той ме гледаше как върша това. Сетне бавно отрони:

— Разбрах, че майка ми те е наела за някаква работа. Дала ти е чек.

Донатъпках лулата си, поднесох към нея запалена клечка, дръпнах няколко пъти, за да поеме, и се облегнах назад, за да изпусна дим през дясното си рамо към отворения прозорец. Нищо не казах.

Той се наведе още по-напред и каза сериозно:

— Знам, че уклончивостта е част от занаята ти, но аз не налучквам. Едно червейче ми го каза, обикновено градинско червейче, често стъпквано, но съумяващо все пак да оцелее — също като мен. По някаква случайност карах зад теб. Това помага ли да си изясним нещата?

— Ъхъ — рекох. — При положение, че изобщо ме интересува.

— Подразбрах, че си нает да откриеш жена ми. Изпръхтях и му се ухилих над лулата.

— Марлоу — продължи той още по-сериозно, — ще положа всички усилия, но не мисля, че ще те обикна.

— Ах, недей! Късаш сърцето ми!

— И ако ми позволиш да говоря направо, никак не ти отива да се правиш на суров мъж.

— От твоята уста това звучи жестоко.

Той пак се облегна назад и впери в мен замислен безцветен поглед. Поразмърда се върху стола в желанието си да се настани удобно. Много хора са се опитвали да се настанят удобно на този стол. Някой път трябва аз да го опитам. Може би отпъжда клиентелата.

— Защо майка ми ще иска да открие Линда? — бавно произнесе той. — Тя я мрази до мозъка на костите. Искам да кажа, че майка ми мрази жена ми до мозъка на нейните кости. Линда се държеше съвсем човешки с нея. Какво мислиш за нея?

— За майка ти ли?

— Естествено. С Линда не си се срещал, нали?

— Положението на секретарката на майка ти виси на протрит косъм… Много плямпа. Той рязко поклати глава.

— Майка няма да разбере. Пък и не може без Мърл. Трябва да има кого да малтретира. Може да й крещи и дори да я плесне през лицето, но не може без Мърл. Та какво мислиш за нея?

— Много е сладка — по един такъв старомоден начин.

— Имам предвид майка ми — намръщи се той. — Мърл е едно малко момиченце и нищо повече.

— Твоите наблюдателни способности ме изумяват.

Той сякаш се изненада. Почти забрави да тръсне с нокът пепелта от цигарата си. Но не съвсем. Внимаваше все пак да не улучи пепелника.

— Ставаше дума за майка ми — повтори търпеливо.

— Стара бойна кобила. Със златно сърце, само че златото е заровено много надълбоко, и то завинаги.

— Но за какво й е Линда? Просто не разбирам. Че и пари плаща да я намери. Майка ми мрази да харчи пари. За нея те са част от кожата й. Защо иска да намери Линда?

— Знам ли? Кой каза, че иска?

— Ами ти намекна. И Мърл.

— Мърл е една романтичка. Измислила си го е. Та тя дори се секне в мъжка носна кърпа. Трябва да е някоя от твоите.

Той се изчерви.

— Това са глупости. Виж какво, Марлоу, моля те бъди разумен и ми кажи за какво става дума. Боя се, че нямам много пари, но ако двеста долара ще…

— Би трябвало да ти свия един. Освен това ми е наредено да не разговарям с теб. Заповед.

— Защо, за бога?

— Не ме питай за неща, които не знам. Не мога да ти дам отговор. И не ме питай за неща, които знам, защото няма да ти дам отговор. Да не си паднал от луната? Ако човек от моя бранш получи ангажимент, ще вземе ли да отговаря на въпросите на всеки любопитен, как мислиш?

— Сигурно имаш по-сериозни основания за ентусиазма си — язвително изрече той. — Инак човек от твоя бранш не би отказал с лека ръка двеста долара.

Дотук нищо не научих от него. Взех от пепелника плоската махагоненочервена клечка, която бе хвърлил, и я заразглеждах. Краищата й бяха тънки и жълти, а на широката страна се четеше: „Роузмънт X. Ричардс 3…“ — останалото беше изгоряло. Превих клечката на две, притиснах краищата един о друг и я запратих в кошчето.

— Обичам жена си — рече той внезапно и ми показа бялата ивица на острите си зъби. — Може да звучи старомодно, но е истина.

— Лихварите все още печелят добре.

Той продължи излиянието си с опънати назад устни:

— Тя не ме обича. Пък и няма за какво. Отношенията ни бяха обтегнати. Линда бе свикнала на динамичен живот. При нас беше доста скучновато. Не сме се карали. Тя е от спокойните жени. Но бракът й с мен не й донесе много радост.

— Прекалено си скромен.

Очите му проблеснаха, но успя да запази лъскавите си маниери.

— Не е хубаво това, Марлоу. Дори не е оригинално. Слушай, виждаш ми се свястно момче. Знам, че майка ми няма да ти даде двеста и петдесет долара ей тъй, от приятелски чувства. Поводът може и да не е Линда. Може да е нещо друго. Може… — Той млъкна, а останалото изрече много бавно, вперил очи в моите: — Може да се отнася за Морни.

— Може — бодро се съгласих аз.

Той взе ръкавиците си, плесна с тях по бюрото и отново ги остави.

— Добре съм се оплел там — рече. — Но не мислех, че тя знае. Изглежда, Морни й се е обадил. А ми обеща да си трае.

Дотук беше лесно.

— С колко си хлътнал? — попитах.

Този път не беше тъй лесно. Той отново стана подозрителен.

— Ако се е обадил, значи й е казал. А тя щеше да ти каже на теб — едва издума.

— А може и да не се отнася до Морни — успокоих го аз и страшно ми се прииска да си пийна. — Може готвачката да е забременяла от разносвача на лед. И все пак, ако се отнася до Морни, колко?

— Дванайсет хиляди — измънка той, сведе поглед и почервеня.

— Заплахи имаше ли? Той кимна.

— Кажи му да се разкара — посъветвах го. — Що за тип е? Опасен ли е?

Лесли отново ме погледна, като се правеше на храбрец.

— Сигурно. Всички са такива. Той е бивш киноартист — играл е отрицателни герои. Хубавец е, по един такъв просташки начин, и голям сваляч. Само че не си втълпявай излишни неща. Линда само работеше там — като келнерите и оркестрантите. А ако търсиш нея, ще ти се стъжни животът, докато я откриеш.

— Защо така? Да не е заровена в задния двор?

Той скочи, в белезникавите му очи блесна гняв. Застана леко наведен над бюрото ми, стрелна нагоре дясната си ръка с <доста точен жест и измъкна малък автоматичен пистолет, около 25-калибров, с ръкохватка от орехово дърво. Сякаш беше двойник на оня, който зърнах в бюрото на Мърл. Насоченото в мен дуло имаше достатъчно зловещ вид. Не помръднах.

— Ако някой се опита да досажда на Линда, първо ще трябва да се справи с мен — процеди той.

— Няма да е много трудно. По-добре си намери нещо по-сериозно — освен ако не си решил да трепеш пчели.

Той прибра пистолетчето във вътрешния джоб на сакото си, дари ме с тежък заплашителен поглед, взе си ръкавиците и се запъти към вратата.

— Само си губя времето с теб — рече. — Дай ти да остроумничиш.

— Минутка! — спрях го аз и заобиколих бюрото. — Няма да е зле, ако премълчиш пред майка си за тази наша среща — ако не за друго, заради момичето.

Той кимна.

— Не си заслужава, като се има предвид колко научих от теб.

— Това за дванайсетте хиляди, които дължиш на Морни, вярно ли е?

Той наведе очи, вдигна ги, пак сведе поглед. — Оня, който успее да отмъкне дванайсет хиляди от Алекс Морни, трябва да е много по-ловък от мен Бях съвсем близо до него.

— Всъщност — казах — не мисля, че си разтревожен за жена си. Според мен знаеш къде е. Защото тя изобщо не е бягала от теб. Избягала е само от майка ти.

Вдигна поглед и нахлузи едната ръкавица. Нищо не каза.

— Може би ще си намери работа — продължих — и ще изкарва достатъчно, за да издържа и теб.

Той отново се загледа в пода, извърна се леко надясно и облеченият му в ръкавица юмрук описа къса стегната дъга. Отместих брадичка от пътя на юмрука му, хванах китката му, бавно я върнах до гърдите му, като се облегнах с цялата си тежест върху него. Той отстъпи крачка назад и задиша тежко. Китката му беше тънка. Обхванах я цялата и пръстите ми се срещнаха.

Стояхме така и се гледахме в очите. Той дишаше тежко като пиян, устата му беше разтворена, устните — опънати назад. Ситни яркочервени петна избиха по бузите му. Опита се да изтръгне ръката си, но аз така се бях облегнал отгоре му, че за да се задържи на крака, трябваше да отстъпи леко назад. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго.

— Как така татенцето не ти е оставило парици? — подметнах подигравателно. — Или вече си профукал всичко?

Той процеди през зъби, като все още се опитваше да се освободи:

— Ако това влиза в мръсната ти работа и ако имаш предвид Джаспър Мърдок, той не ми е баща. Баща ми се казваше Хорас Брайт, фалира по време на Голямата депресия и се хвърли от прозореца на кабинета си.

— Лесен си за доене, ама млякото ти е много рядко. Извинявай, дето казах, че жена ти ще те издържа. Исках само да те раздразня.

Пуснах му ръката и отстъпих. Той все още пъхтеше и трудно си поемаше дъх. Очите му бясно святкаха, но не повиши глас.

— Е, получи, каквото искаше. Сега, ако си доволен, ще си тръгна.

— Направих ти услуга — казах. — Човек, който размахва оръжие, не трябва тъй лесно да се докача. По-добре се отърви от пистолета.

— Това си е моя работа — каза той. — Извинявай, че посегнах да те ударя. Може би нямаше да те боли много, ако бях улучил.

— Няма нищо.

Той отвори вратата и излезе. Стъпките му замряха по коридора. Още един откачен. Почуквах по зъбите си с кокалчетата на пръстите си в такт със стъпките му, докато ги чувах. После се върнах при бюрото, погледнах в тефтера и вдигнах слушалката на телефона.

 

 

4

След три сигнала от отсрещния край през гъст филтър от странични шумове долетя тънък момичешки глас:

— Добро утро. Тук е бюрото на мистър Морнингстар.

— Старият господин там ли е?

— Кой се обажда, моля?

— Марлоу.

— Той познава ли ви, мистър Марлоу?

— Попитайте го иска ли да купи една от първите американски златни монети.

— Един момент, ако обичате.

Последва пауза, отговаряща на положението на по-високо-стояща личност, усамотена във вътрешен кабинет, чието внимание е привлечено, защото някой желае да разговаря с него. После се чу щракване и се обади мъжки глас — сух, дори ако щете, продран.

— На телефона е Морнингстар.

— Казаха ми, че сте се обаждали на мисис Мърдок в Паса-дина, мистър Морнингстар. Относно една монета.

— Относно една монета — повтори той. — Така. Е, и?

— Доколкото разбрах, искали сте да купите въпросната монета от колекцията „Мърдок“.

— Така ли? А вие кой сте, господине?

— Филип Марлоу. Частен детектив. Работя за мисис Мърдок.

— Така — рече той за трети път и внимателно се прокашля. — А за какво искате за говорите с мен, мистър Марлоу?

— За въпросната монета.

— Да, но ме осведомиха, че тя не се продава.

— Все пак желая да поговоря с вас. Лично.

— Да не би да искате да кажете, че тя е променила намерението си относно продажбата?

— Не.

— Боя се в такъв случай, че не разбирам какво желаете, мистър Марлоу. Какво имаме да си говорим с вас?

Този път ми прозвуча лукаво. Измъкнах асото от ръкава си и го изиграх леко и елегантно.

— Работата е там, мистър Морнингстар, че в момента, в който сте се обадили на мисис Мърдок, вие вече сте знаели, че монетата не се продава.

— Интересно — провлече той. — И как така?

— Вие сте професионалист и не може да не сте знаели. В тези среди е известно, че колекцията не може да се продаде приживе на мисис Мърдок.

— А-а-а — рече той. — А-а-а. — Последва мълчание. Сетне: — В три часа — изрече бързо, но не рязко — ще се радвам да ви видя тук, в кабинета ми. Вероятно знаете къде е. Удобен ли ви е часът?

— Ще бъда при вас в три.

Затворих, запалих отново лулата си и се загледах в стената. Лицето ми се беше схванало от мисли или може би от нещо друго. Във всеки случай беше вдървено. Извадих от джоба си снимката на Линда Мърдок, погледнах я и реших, че в крайна сметка лицето й бе твърде обикновено, и я заключих в бюрото си. Извадих от пепелника втората клечка на Мърдок и я огледах. Този път надписът гласеше: „Топ Роу У. Д. Райт’36“.

Пуснах я обратно в пепелника, чудейки се дали тази подробност беше от значение. Може би бе улика?

Извадих от портфейла си чека на мисис Мърдок, подписах се на гърба, попълних бланка за част от сумата, която щях да внеса на банковата си сметка, и друг чек, за да осребря пари за дребни разноски, извадих банковата си книжка от бюрото, сгънах всички хартийки, стегнах ги с ластиче и ги пъхнах в джоба си.

Лоуис Маджик не фигурираше в телефонния указател.

Разтворих служебния указател и извадих номерата на пет-шест театрални агенции, напечатани с по-едър шрифт, и ги набрах последователно. Всеки път ми отговаряше звънък жизнен глас, който ми задаваше куп въпроси, но никой от тях не знаеше или не искаше да ми каже нещо за мис Лоуис Маджик, предполагаема кабаретна актриса.

Хвърлих листчето с номера в коша за боклук и се обадих на Кени Хейст, криминален репортер от „Кроникъл“.

— Какво знаеш за Алекс Морни? — запитах го, след като привършихме с обичайните остроумия.

— Върти луксозно нощно заведение и игрален дом в Айдъл Вали, на около две мили от автострадата по посока на хълмовете. Едно време се подвизаваше в киното. Като актьор — кръгла нула. Изглежда, има солиден гръб. Не съм чувал да е застрелял някого на оживен градски площад посред бял ден. Или по друго време на денонощието. Но не бих си заложил главата.

— Опасен ли е?

— Бих казал, ако му се наложи. Всички тези типове са ходили на кино и знаят как трябва да се държат собствениците на нощни заведения. Има си и телохранител — рядък екземпляр. Казва се Еди Пру, висок е почти два метра и е слаб като безупречно алиби. Едното му око е неподвижно — последица от раняване по време на войната.

— А за жените опасен ли е?

— Ей, не бъди толкова старомоден. Жените това не го наричат опасност.

— Познаваш ли Лоуис Маджик, минава за актриса. Доколкото разбрах, висока пищна блондинка.

— Не. Но нямам нищо против да се запозная.

— Много си остроумен. А познаваш ли някой си Ваниър? Никой от тях не фигурира в указателя.

— Не. Но ако ми се обадиш малко по-късно, мога междувременно да попитам Гърти Арбогаст. Той познава всички асове на нощните заведения. Също и отрепките.

— Благодаря ти, Кени. Ще се обадя. След половин час добре ли е?

Той каза „да“ и разговорът ни свърши. Заключих кантората и излязох.

В дъното на коридора, точно в ъгъла, един младолик рус мъж в кафяв костюм и шоколадова панамена шапка с ярък банд в кафяво и жълто четеше вечерния вестник, подпрял гръб на стената. Като минах покрай него, той се прозина, затъкна вестника под мишница и се откъсна от стената.

Влезе в асансьора заедно с мен. Едва държеше очите си отворени, толкова бе изморен. Излязох на улицата, отидох до банката, която се намираше през една пряка, депозирах чека си и изтеглих известна сума за джобни пари. Оттам отидох в близкото барче, настаних се в тясно сепаре, изпих едно мартини и изядох сандвич. Човекът в кафявия костюм се инсталира в края на бара, пиеше кока-кола след кока-кола, изглеждаше безкрайно отегчен и издигаше отпреде си купчинки от монети, като старателно им подравняваше краищата. Отново бе сложил тъмните очила. Това го правеше невидим.

Дъвках сандвича си колкото може по-дълго, после се потътрах към телефонната кабина от вътрешната страна на бара. Мъжът в кафявия костюм извърна рязко глава, а сетне прикри любопитството си, като вдигна чашата. Набрах отново номера на „Кроникъл“.

— И тъй — рече Кени Хейст, — Гърти Арбогаст твърди, че Морни неотдавна се оженил за твоята пищна блондинка, Лоуис Маджик. Не познава Ваниър. Казва, че Морни купил имот някъде зад Бел-Еър — бяла къща по пътя за Стилуд Кресънт, около пет пресечки на север от Булеварда на залеза. Гърти каза, че Морни я купил от някакъв опандизен богаташ на име Артър Блейк Попъм, когото пипнали да фалшифицира пощенски записи. Инициалите на Попъм още били на портата. А според Гърти сигурно са изографисани и върху тоалетната хартия. Попъм бил точно от тия. Това май е всичко.

— Никой не иска повече. Много ти благодаря, Кени. Окачих слушалката, излязох от кабината, срещнах с поглед тъмните очила над кафявия костюм под шоколадената шапка и ги проследих как бързо се извръщат.

Завъртях се обратно, минах през летящата врата в кухнята, оттам се озовах направо на улицата, прекосих и излязох в задната част на паркинга, където бях оставил колата си.

Никакъв автомобил с пясъчен цвят не успя да се лепне за мен, когато поех към Бел-Еър.

 

 

5

Стилуд Кресънт се виеше на север от Булеварда на залеза, доста зад игрището за голф на клуба „Бел-Еър“.

От двете му страни се мяркаха оградени имения. Някои имаха високи стени, други — ниски, трети — красиви огради от ковано желязо, а тук-таме се виждаха и по-старомодни живи плетове. Тротоари нямаше. Никой не ходи пеша в този квартал, дори и раздавачът.

Следобедът беше горещ, но не като в Пасадина. Носеше се дремливото ухание на цветя и слънце, лекото свистене зад; оградите на автоматични поливачки и отмереното бръмчене на автоматични косачки, мъркащи приглушено по кротките морави.

Карах бавно нагоре по хълма и търсех с поглед един монограм върху порта. Артър Блейк Попъм беше името. А. Б. П. трябваше да бъдат инициалите. Съзрях ги почти на върха, позлатени, върху черен герб. Вратите на портата бяха разтворени навътре към покрита с черен асфалт алея.

Къщата беше ослепително бяла и изглеждаше току-що завършена, но добре оформеният „естествен“ парк говореше, че доста време е било работено върху него. За квартала къщата беше скромна — не повече от четиринадесет стаи и вероятно само един плувен басейн. Стената беше ниска, зидана от тухли, между които се бяха процедили капки хоросан, застинали и направо боядисани отгоре с бяло. Върху нея се виеше нисък железен парапет, боядисан в черно. Името А. П. Морни бе изографисано върху голямата сива пощенска кутия до черния вход.

Паркирах таратайката си на улицата и по асфалтираната алея стигнах до една странична врата, боядисана с искрящо бяла боя, върху която грееха шарени петна — отраженията на навеса от цветно стъкло над нея. Заблъсках със солидното месингова чукче. Отстрани зад къщата един шофьор миеше кадилак.

Вратата ми отвори филипинец с тежък поглед, бяло сако и презрително извити нагоре устни. Подадох му визитната си картичка.

— Търся мисис Морни.

Той затвори вратата. Изтече доста време — както всеки път, когато потърся някого. Водната струя звънко шибаше кадилака. Шофьорът беше дребосък, облечен в брич с гети и просмукана от пот риза. Приличаше на поизраснал жокей и докато се бъхтеше над колата, издаваше свистящи звуци, досущ като коняр, който разтрива коня си.

Една червеношийка се шмугна в аления храсталак до вратата, разлюля продълговатите чашковидни венчета на цветовете, стрелна се нагоре и се стопи във въздуха.

Вратата се отвори. Филипинецът ми подаде обратно визитната картичка. Не я взех. — Кво искаш?

Гласът беше сух, хрущящ, сякаш някой стъпваше на пръсти по купища яйчени черупки.

— Искам да говоря с мисис Морни.

— Не е в къщи.

— А ти не знаеше ли, че не е в къщи, като ти дадох картичката?

Той разтвори пръсти и остави картичката да изпърха на земята. Ухили се и изложи на показ резултатите от нескопосан зъболекарски труд.

— Знам, когато тя ми каже.

И затвори вратата под носа ми, не съвсем безшумно.

Вдигнах картичката и се запътих към шофьора, който обливаше лимузината със струи вода и бършеше мръсотията с голяма гъба. Имаше зачервени очи и гъсто руно сламеноруса коса. В ъгълчето на долната му устна висеше фас.

Хвърли ми бързия кос поглед на човек, комуто е много трудно да гледа само своята работа.

— Къде е господарят? — попитах аз.

Фасът в устата му се размърда. Водата продължи да шурти нежно по боята.

— Защо не питаш в къщата, мой човек?

— Питах вече. Но ми тръшнаха вратата под носа.

— Трогваш ме, мой човек.

— А мисис Морни?

— Същият отговор, мой човек. Аз само работя тук. Продаваш ли нещо?

Показах му визитната си картичка тъй, че да може да я прочете. Този път беше от служебните. Той остави гъбата на калника и пусна маркуча на цимента. Обиколи водната струя, отиде до входа на гаража, където висеше окачен пешкир, и избърса ръцете си. Порови в джоба си, измъкна кибрит, драсна една клечка и вирна глава, за да запали залепения на устната му угаснал фас.

— Как си със сметката за текущи разходи? — попита той тихо и предпазливо.

— Надебеляла е от неупотреба.

— За пет мога и да запея.

— Не бих искал да се минаваш толкоз евтино.

— А за десет ще пея като четири канарчета и китара.

— Не си падам по сложните оркестрации. Той наклони глава на една страна.

— Говори на английски, мой човек.

— Не искам да си изгубиш мястото, синко. Интересува ме само дали мисис Морни си е в къщи. Струва ли си повече от един долар?

— Не се грижи за мястото ми, мой човек. Никой не може ме помръдна.

— Морни ли те крепи така солидно, или някой друг?

— И това ли искаш за същия долар?

— Два долара. Той ме огледа.

— Да не работиш за него?

— Естествено.

— Лъжеш.

— Естествено.

— Дай ми двата долара — отряза той. Дадох му ги.

— Тя е в задната градина с приятел. Хубав приятел. Намираш си приятел, който не бачка, и мъж, който бачка, и си екстра, нали ме разбираш? — ухили се той цинично.

— В най-скоро време ще те открият в някоя канавка.

— Не и мен, приятелче. Не съм вчерашен. Знам да се оправям. Цял живот си имам работа с такива като тях.

Той потърка двете банкноти между дланите си, духна в тях, сгъна ги по дължина, сетне на ширина и ги затъкна в джобчето на брича си.

— Това беше само ордьовърът — рече. — А сега за още пет…

Възедричък кокершпаньол със златиста козина се стрелна около кадилака, подхлъзна се на мокрия цимент, ловко отскочи, блъсна ме в корема и бедрата с четирите си лапи, близна ме по лицето, падна на земята, обиколи краката ми, намести се между тях, изплези целия си език и взе да пъхти.

Прекрачих го, опрях се на колата и извадих носната си кърпа. Мъжки глас извика:

— Тук, Хийтклиф! Хийтклиф, ела веднага! Стъпки закънтяха по твърда настилка.

— Това е Хийтклиф — изрече кисело шофьорът.

— Хийтклиф ли?

— Божичко, кво се блещиш — така му викат на кучето.

— Като в „Брулени хълмове“?

— Пак взе да ги плещиш едни — нищо не разбирам! — сряза ме той. — Внимавай, пристига ни компания.

Вдигна гъбата и маркуча и отново се захвана да мие колата.

Аз се отдръпнах. Кокер-шпаньолът моментално се намести отново между краката ми, като едва не ме препъна.

— Тук, Хийтклиф! — извика гласът съвсем наблизо и под свода от желязна мрежа, обрасъл с пълзящи рози, се появи някакъв мъж.

Висок, тъмен, с чиста мургава кожа, искрящи черни очи и бляскави бели зъби. Бакенбарди. Тънки черни мустачки. Бакенбардите дълги, много дълги. Бяла риза с избродиран монограм на джобчето, бели панталони, бели обувки. Ръчен часовник, който покриваше почти половината от тънката мургава китка, закрепен със златна верижка. Жълто шалче около загорялата стройна шия.

Зърна клекналото между краката ми куче и не му стана приятно. Щракна с дългите си пръсти и изкомандува с ясния си сух глас:

— Тук, Хийтклиф! Ела веднага!

Кокер-шпаньолът дишаше тежко и не помръдна, освен дето се притисна още по-плътно към десния ми крак.

— Кой сте вие? — попита мъжът, като ме измери с поглед. Подадох му картичката си. Мургавите пръсти я поеха. Кучето леко се изниза назад между краката ми, промъкна се покрай колата и безшумно се изгуби в далечината.

— Марлоу — рече мъжът. — Марлоу значи? Какво е това? Детектив ди? Какво искате?

— Искам да говоря с мисис Морни.

Той ме изгледа от главата до петите — лъскави черни очи, които ме опипваха бавно, следвани от копринените ресни на дълги мигли.

— Не ви ли казаха, че я няма?

— Не.

— Това е мистър Ваниър — обади се шофьорът зад гърба ми с провлачения, прекалено любезен тон на преднамерена безочливост. — Мистър Ваниър е приятел на семейството. Честичко гостува тук.

Ваниър хвърли лют поглед през рамото ми. Шофьорът заобиколи колата и изплю фаса с небрежно презрение.

— Казах на ченгето, че господарят не е в къщи, мистър Ваниър.

— Ясно.

— Казах му, че вие с мисис Морни сте тук. Сбърках ли нещо?

Ваниър процеди:

— По-добре да си беше гледал работата!

— Брей, как не се сетих!

— Измитай се оттук, докато не съм ти превил кирливия врат! — изсъска Ваниър.

Шофьорът го изгледа спокойно, изчезна в мрака на гаража и взе да си подсвирква. Ваниър прехвърли парещия си вбесен поглед върху мен и отсече:

— Съобщено ви е било, че мисис Морни не е в къщи, но изглежда не разбирате от дума, така ли? Иначе казано, информацията не ви е задоволила.

— Ако трябва да използуваме неточни думи, и тези ще свършат работа.

— Ясно. А може ли да ви попитам какво толкова имате да обсъждате с мисис Морни?

— Бих предпочел да обясня лично на нея.

— Подтекстът е, че тя не желае да ви види. Шофьорът се обади иззад колата:

— Дръж под око дясната му ръка, мой човек. Може да има нож.

Мургавата кожа на мистър Ваниър внезапно доби цвета на сухи водорасли. Той се извъртя на пети и едва изрече с давещ се от ярост глас:

— Елате.

Тръгна по покритата с тухли пътека под тунела от рози и мина през бялата портичка в дъното. Отвъд се простираше опасана със зид градина с много цветни лехи, претъпкани с крещящи пъстри цветя, игрище за бадминтон, разкошна широка морава и малък, облицован с плочки плувен басейн, който гневно святкаше под слънцето. До басейна, върху покрита с каменни плочи площадка, бяха наредени градински мебели в синьо и бяло, ниски масички с мраморни плотове, шезлонги с огромни възглавници, а над всичко това бе разперен чадър в синьо и бяло, голям колкото палатка.

Дългокрака морна блондинка, типична кабаретна хубавица, се бе изтегнала удобно в един от шезлонгите, подпряла крака върху тапицирана табуретка, а досами лакътя й, недалеч от сребърната кофичка за лед и бутилката шотландско уиски, стоеше висока, изпотена от леда чаша. Тя отправи ленив поглед към нас, докато пресичахме моравата. От десетина метра създаваше впечатление за изискана дама. От три метра приличаше на нещо, което трябва да се гледа от десет. Устните й бяха твърде големи, очите — твърде сини, гримът — твърде силен, тънките дъги на веждите й бяха невероятно дълги и извити, а аркансилът бе тъй щедро посипан върху миглите й, че те приличаха на миниатюрни железни стоборчета.

Облечена бе в лек бял панталон, на босите си крака с алено-червени нокти имаше силно изрязани сандали в бяло и синьо, бяла копринена блуза и огърлица от зелени камъни, които не бяха смарагди. Косата й беше изкуствено помпозна като фоайето на нощно заведение.

На стола до нея имаше бяла сламена шапка с периферия, широка колкото автомобилна гума и с бяла сатенена панделка.

Върху периферията лежаха чифт зелени слънчеви очила със стъкла колкото понички.

Ваниър войнствено пристъпи към нея и отсече:

— Трябва да изхвърлиш оня отвратителен червеноок дребосък, шофьора ти, и то веднага! Инак може да му строша врата. Не ми се е случвало да мина покрай него, без да бъда жестоко оскърбен.

Русата леко се изкашля, повъртя носна кърпичка из ръцете си, без да я употреби, и каза:

— Седни и дай на сексапила си да отдъхне. Кой е твоят приятел?

Ваниър се огледа за визитната ми картичка, откри, че я държи в ръце и я метна в скута й. Тя я повдигна с безразличие, погледът й пробяга по нея, сетне по мене, въздъхна и почука с нокът зъбите си.

— Едър е, нали? Май няма да се справиш с него. Ваниър ми метна зъл поглед.

— Хайде, изплюй камъчето.

— Направо към дамата ли да се обръщам, или да говоря първо на вас, а вие ще превеждате на английски? — попитах аз.

Русокосата се засмя. Сребрист звънък смях, запазил естествената непринуденост на перачка. Малко езиче пробяга дяволито по устните й.

Ваниър седна, запали цигара с позлатен филтър, а аз стоях и гледах.

— Търся една ваша приятелка, мисис Морни — казах сетне. — Разбрах, че преди година сте живели заедно в един апартамент. Казва се Линда Конкуест.

Очите на Ваниър шареха нагоре-надолу, наго�