|	Шарлот Бронте
|	Джейн Еър


D>
	Посвещавам тази своя творба на почитаемия Уилям Мейкпийс Тъкъри в знак на уважение
@	Авторката
D$

>	ПЪРВА ГЛАВА

	Да излезем на разходка в този ден не беше възможно. Наистина сутринта скитахме цял час из голите шубраци, но следобеда (когато бе сама, мисис Рийд обядваше рано) студеният зимен вятър докара такива мрачни облаци и такъв силен дъжд, че бе немислимо да се излезе пак.
	Това ме радваше — никак не обичах дългите разходки, особено в мразовитите следобеди. Неприятно ми беше да се прибирам в къщи в студения здрач с премръзнали ръце и нозе, със сърце, огорчено от бавачката Беси, която непрестанно ме гълчеше, и с болката, че Илайза, Джордж и Джорджиана Рийд понасят по-леко студа.
	Споменатите Илайза, Джордж и Джорджиана сега бяха заобиколили майка си в гостната. Тя се беше изтегнала на един диван край камината и окръжена от любимците си (в момента те нито се караха, нито плачеха), имаше вид на напълно щастлив човек. Беше ме отпратила от групата с думите:
	— Съжалявам, че трябва да се отнасям сдържано с тебе, но докато не разбера от Беси, а и сама не се уверя, че се стараеш да се държиш дружелюбно и като нормално дете, по-приятно и по-весело — по-леко, по-свободно, по-естествено, — ти наистина ще ме принудиш да те лиша от предимствата, на които се радват само доволните, щастливите деца.
	— Какво казва Беси, че съм направила? — попитах аз.
	— Джейн, не обичам възраженията и излишните въпроси, а освен това неприлично е едно дете да се държи така с възрастните. Седни някъде; докато не се научиш да говориш учтиво, ще трябва да мълчиш!
	В съседство с гостната бе малката трапезария. Аз се вмъкнах там. В трапезарията имаше шкаф с книги; веднага взех един том, като се уверих, че е с много картинки. Качих се в прозоречната ниша, свих колене и седнах по турски; и тъй като бях дръпнала докрай червената плюшена завеса, усамотих се като в олтар.
	Надиплената червена драперия ми пречеше да виждам вдясно; вляво бяха чистите прозоречни стъкла, които ме запазваха, но не ме изолираха от навъсения ноемврийски ден. От време на време, като прелиствах книгата в ръцете си, аз се взирах навън в следобедната зимна картина. Надалеч се простираше бледа завеса от мъгла и облаци, по-наблизо — мокра морава и полегнал от бурята шубрак, обливани от непрестанен дъжд, който яростно плющеше, носен от упорития и навяващ тъга вихър.
	Книгата, която разглеждах, бе „Птиците в Англия“ от Биуик. Текстът не ме интересуваше много, но въпреки това имаше няколко встъпителни страници, които, въпреки че бях дете, не можех да отмина с безразличие. В тях се говореше за свърталищата на морските птици, за „усамотените скалисти острови и носове“, обитавани единствено от тях; за брега на Норвегия, осеян с острови още от южния му край, от Линеснес до Нуркап:
P>
	Там, дето Северният океан кипи
	край островите на далечна Туле
	и сините води на Атлантика
	се леят между бурните Хебриди…*
P$
	[* ЗАБЕЛЕЖКА: Стиховете в текста са превод на ЦВЕТАН СТОЯНОВ†]
	Не можех да отмина и краткото описание за неприветливите брегове на Лапландия, Сибир, Шпицберген, Нова Земя, Исландия, Гренландия, „необятния арктически район: затънтени, мрачни области — хранилища на сняг и мраз, където вечни ледници, натрупвани един връз друг в течение на векове от зими, блестят като верига алпийски върхове и обграждат полюса, събрал в себе си най-лютия студ“. За тези мъртвешки бели простори аз си създадох своя собствена представа, неясна както всички смътни представи, които витаят в детското съзнание, но необикновено силна. В съзнанието ми текстът на тези встъпителни страници се осмисляше с редуващите се след това илюстрации: скалата, стърчаща самотно сред море от вълни и пръски, разбитата лодка, изхвърлена на пустинния бряг, студената и призрачна луна, надничаща иззад ефирния облак към един потъващ кораб.
	Не зная какво чувство внушаваха самотният черковен двор с надписания надгробен камък, вратата, двете дървета, ниският хоризонт над този двор, очертан от порутената стена, и току-що изгрелият полумесец, който показваше, че е вечер.
	Двата кораба, притихнали в безжизненото море, ми приличаха на морски духове.
	Картината, на която сатаната отмъква вързопа на крадеца зад гърба му, отминах бързо — тя беше ужасна.
	Такава бе и картината, на която рогат черен дявол седеше на една скала и наблюдаваше далечната тълпа, наобиколила една бесилка.
	Всяка картина разкриваше по нещо, често пъти непонятно за още неразвития ми ум и неоформените ми разбирания, което все пак будеше дълбок интерес — като този, който будеха приказките на Беси в зимните вечери, когато тя биваше в добро настроение. Тогава тя пренасяше масата за гладене до камината в детската стая, позволяваше ни да насядаме около тази маса и докато гладеше роклите на мисис Рийд с дантелените волани и диплеше краищата на нощната й шапка, задоволяваше нашето напрегнато внимание с любовни приключенски епизоди, взети от стари вълшебни приказки и още по-стари балади или (както разбрах по-късно) от страниците на „Памела“ и „Хенри, граф Морландски“.
	С книгата на Биуик на колене аз бях тогава щастлива — щастлива поне по мой начин. Страхувах се само да не ме обезпокои някой и ето че това се случи твърде скоро. Вратата на трапезарията се отвори.
	— Хей, скуко! — викна Джон Рийд, сетне млъкна видя, че в стаята няма никой. — Къде, по дяволите, е тя? — продължи той. — Лизи! Джорджи (това бяха сестрите му), Джейн не е тук! Кажете на мама, че това мръсно животно е излязло на дъжда!
	„Добре, че дръпнах завесата“ — помислих си аз и горещо пожелах да не открие скривалището ми. Джон Рийд никога не би сторил това сам — той не бе особено досетлив и съобразителен; но Илайза само подаде глава през вратата и каза начаса:
	— Тя е в прозоречната ниша, Джони, сигурна съм. Излязох веднага, защото ме побиха тръпки при мисълта, че въпросният Джони ще ме извлече от скривалището ми.
	— Какво обичаш? — попитах плахо аз.
	— Кажи: „Какво обичате, господарю Рийд?“ — сопна се той, — Искал да дойдеш тук! — И като седна в едно кресло, Джон ми направи знак да се приближа и да застана пред него.
	Джон Рийд беше четиринадесетгодишен ученик — четири години по-голям от мен (аз бях десетгодишна), едър и силен за годините си, с мръсна, нездрава кожа, с едри черти и широко лице, с големи ръце и крака. На масата той винаги преяждаше, което го правеше злъчен, с подпухнали мътни очи и увиснали бузи. Сега би трябвало да е на училище, но майка му го бе прибрала в къщи за месец-два „поради крехкото му здраве“. Мистър Майлз, учителят му, твърдеше, че Джон ще се чувствува много добре, ако от къщи му изпращат по-малко кейкове и сладкиши; но майчиното сърце не можеше да се съгласи с подобна груба мисъл и бе по-склонно да възприеме по-деликатната идея, че болнавостта на Джон се дължи на претовареност и може би на тъга по дома.
	Джон не бе много привързан към майка си и сестрите си, а мене мразеше. Той ме тормозеше и биеше — не два-три пъти в седмицата, не и два-три пъти на ден, а непрестанно. Аз се боех от него с всеки нерв на тялото си и всяка моя клетка потръпваше, когато той ме приближеше. Имаше моменти, в които се обърквах от ужас, защото не намирах спасение нито от неговите заплахи, нито от неговите юмруци. Слугите не искаха да обидят младия си господар, като вземат моя страна, а мисис Рийд бе сляпа и глуха за всичко това. Тя все не забелязваше как той ме удря или обижда, въпреки че синът й често вършеше това и пред очите й, но по-често, разбира се, зад гърба й.
	Както винаги покорна на Джон, аз се приближих до стола му. Около три минути той ми се плези така, че ако изтеглеше езика си още малко, би го изтръгнал из корен. Знаех, че не след дълго ще ме удари, и докато очаквах плахо удара, мислех си за отвратителния и гаден вид на този, който ей сега щеше да го нанесе. Не зная дали Джон прочете това на лицето ми, но изведнъж, без да каже нещо, ме удари неочаквано и силно. Аз политнах, но успях да запазя равновесие и се отдръпнах на една-две крачки от стола му.
	— На ти, задето одеве отговаряше на мама така нахално и задето се криеше зад завесите, и задето ме гледаше тъй преди малко, глупачко!
	Свикнала с обидите на Джон Рийд, аз никога не помислях да му отвръщам; гледах само да издържа удара, който щеше да последва обидата.
	— Какво правеше зад завесата? — попита той.
	— Четях.
	— Покажи ми книгата. Отидох до прозореца и я взех.
	— Няма да пипаш нашите книги; мама казва, че ти си зависима от нас; нямаш пари, баща ти не ти е оставил нищо; трябва да просиш, а не да живееш тук сред деца на благородници, да ядеш, каквото ядем ние, и да носиш дрехи, за които мама плаща. Сега ще те науча как се рови в мойта библиотека; тя е _моя_; цялата къща е моя или ще бъде моя след няколко години. Върви до вратата, но далеч от огледалото и прозорците!
	Подчиних се, без да разбера отначало какво цели Джон с това; но когато го видях, че вдига книгата, готов да я хвърли по мен, инстинктивно се дръпнах встрани с тревожен вик, ала беше вече късно — книгата летеше към мене; тя ме улучи и аз паднах, ударих главата си о вратата и я спуках. От раната потече кръв, болката беше силна, но страхът ми понамаля, последван от други чувства.
	— Зло, жестоко момче! — викнах аз. — Ти приличаш на убиец… на надзирател на роби… на римски император!
	Бях чела „Историята на Рим“ от Голдсмит и си бях създала собствено мнение за Нерон, Калигула и др. Правила си бях някои сравнения наум, но съвсем не мислех, че някога ще ги изразявам гласно.
	— Какво, какво? — извика той. — Чухте ли как ме нарече тя? Чухте ли я, Илайза и Джорджиана? Ще кажа на мама! Но първо…
	Джон се спусна стремглаво към мене; усетих, че ме хваща за косата и рамото. Но той се бе приближил до едно отчаяно същество. За мене Джон беше действително тиранин, убиец. Усетих как една-две капки кръв се стекоха по врата ми, изпитах непоносимо терзание. В момента то надделя страха и аз посрещнах тиранина с настървение. Не си спомням много добре какво направих, но той извика:
	„Глупачка! Глупачка!“ и силно зарева. Помощта беше наблизо — Илайза и Джорджиана се завтекоха да намерят мисис Рийд, която бе отишла на горния етаж; ето че тя се появи, следвана от Беси и камериерката си Абът. Разтърваха ни и чух думите:
	— Божичко! С каква ярост се нахвърли на господаря Джон!
	— Едва ли някой е виждал подобно настървение!
	А мисис Рийд добави:
	— Отведете я в червената стая и я заключете!
	Четири ръце тутакси се протегнаха към мен и ме помъкнаха нагоре.


>	ВТОРА ГЛАВА

	Докато ме мъкнеха, аз все се мъчех да се отскубна — нещо, което не очакваха и което в значителна степен утвърди лошото мнение на Беси и мис Абът за мен. Наистина, бях малко не на себе си или по-точно _вън_ от себе си, както казват французите. Съзнавах, че моментното ми избухване вече ме е изложило на всевъзможни наказания, и като всеки разбунтувал се роб, в отчаянието си реших да бъда готова на всичко.
	— Дръж ръцете й, мис Абът, тя е като бясна котка!
	— Срамота, срамота! — викаше камериерката. — Колко възмутително, мис Еър! Да ударите един млад благородник, сина на вашата благодетелка, вашия млад господар!
	— Господар?! Какъв господар ми е той? Да не съм прислужница?
	— Не, вие сте по-долу от прислужница, защото не се издържате сама. Сядайте тук и хубаво си помислете дали сте се държали добре!
	Вече ме бяха замъкнали в споменатата от мисис Рийд стая и ме тръшнаха на един стол. Опитах се да скоча като пружина, но ръцете им веднага ме задържаха.
	— Щом не стоите мирно, ще трябва да ви завържем — рече Беси. — Мис Абът, дайте ми вашите жартиери, тя ще скъса моите веднага.
	Мис Абът се обърна, за да освободи дебелия си крак от тъй необходимия за него жартиер. Подготовката за връзването ми — това ново унижение, което ме очакваше — отне малко от куража ми.
	— Не ги сваляйте — извиках аз, — ще стоя мирно.
	В подкрепа на думите си се хванах здраво за стола.
	— Мислете му, ако излъжете — каза Беси и когато се увери, че наистина съм се поумирила, престана да ме държи здраво; сетне тя и мис Абът застанаха със скръстени ръце, загледани мрачно и недоверчиво в мен, сякаш се чудеха дали съм нормална.
	— Никога преди не е правила такова нещо — рече най-после Беси, обръщайки се към камериерката.
	— Но винаги е била в състояние да го направи — беше отговорът. — Често съм казвала на госпожата моето мнение за това дете и тя се е съгласявала е мен. То е лукаво човече. Не съм виждала момиче на нейните години, което да е толкова прикрито.
	Беси не отговори; не след дълго, обръщайки се към мен, тя рече:
	— Трябва да имате пред вид, мис, че сте под опеката на мисис Рийд, тя се грижи за вас. Ако ви изгони, ще трябва да отидете в приюта за бедни.
	Не отговорих нищо; тези думи не бяха нови за мен? дори в спомените от най-ранното ми детство имаше намеци от подобен характер. Укорите за моята зависимост звучаха винаги като далечен монотонен припев в ушите ми: много болезнен и мъчителен, но възприеман смътно. И мис Абът се обади:
	— Не трябва да си мислите, че сте равна с госпожици** те и господаря Рийд, защото госпожата от доброта ви дава възможност да растете в тяхната среда. Те ще имат много пари, а вие — никак; вие трябва да бъдете покорна и да се помъчите да им се понравите.
	— Това, което ви казваме, е за ваше добро — добави Беси с мек глас. — Опитайте се да бъдете послушна и приятна, тогава може би ще останете тук; но ако сте невъздържана и груба, сигурна съм, че госпожата ще ви изгони.
	— Нещо повече — додаде мис Абът, — бог ще я накаже. Той ще й прати смъртта тъкмо когато се е разбесняла, и тогава къде ще отиде душата й? Хайде, Беси, да си вървим; за нищо на света не бих искала да имам нейната душа. Помолете се, мис Еър, когато останете сама, защото, ако не се покаете, някой зъл дух ще слезе през комина й ще ви отвлече.
	Те излязоха, затвориха вратата и я заключиха.
	Червената стая беше спалня за гости, която се използуваше много рядко, бих казала, дори никак, освен когато неочакван приток на посетители в имението Гейтсхед наложеше да се използуват удобствата й; и все пак това бе една от най-големите и най-разкошни стаи. Легло с масивни махагонови колони, със завеси от тъмночервена дамаска, стоеше в средата като някаква шатра; двата големи прозореца с винаги спуснати транспаранти бяха полузакрити от фестоните и диплите на червена драперия; килимът беше червен; масата пред леглото бе покрита с алена покривка; стените имаха топъл бежов цвят с лек розов оттенък; гардеробът, тоалетната масичка и столовете бяха от тъмно полиран стар махагон. Сред тази тежка, мрачна обстановка на леглото се открояваше и блестеше куп струпани един върху друг дюшеци и възглавници, покрит със снежнобяла марсилска кувертюра. Не по-малко изпъкваше едно голямо, също бяло кресло с възглавнички, поставено при задния край на леглото; креслото имаше столче за крака и ми напомняше някакъв светъл трон.
	Стаята беше студена (в нея рядко палеха камината), тиха (бе далеч от детската стая и кухните) и тържествена (там рядко влизаха хора). Само прислужницата идваше всяка събота, за да забърше огледалата и мебелите от лекия прах, събрал се през седмицата; мисис Рийд също идваше, но само за да провери съдържанието на някакво тайно чекмедже в гардероба, в което държеше разни документи, кутията със скъпоценностите си и миниатюра на покойния си съпруг — в тия последни няколко думи се крие тайната на червената стая — магията, която я държеше в самота въпреки величествеността й.
	Мистър Рийд починал преди девет години; в тази стая той издъхнал, тук били изложени за поклонение тленните му останки, оттук изнесли ковчега му, за да го погребат, и от този ден някакво чувство на мрачно благоговение карало всички да избягват червената стая.
	Беси и суровата мис Абът ме бяха оставили на един нисък стол до мраморната полица над камината; пред мен се възправяше леглото, вдясно бе високият, тъмен гардероб с убити, начупени отражения, които променяха блясъка на вратите му, вляво — прозорците със спуснати транспаранти, а едно голямо огледало между тях повтаряше празната величественост на леглото в стаята. Не бях съвсем сигурна дали Беси и мис Абът са заключили вратата и когато се реших да стана, отидох да проверя. Уви, да! Нямаше по-сигурна тъмница от моята. На връщане трябваше да мина покрай огледалото; омаяният ми поглед неволно се взря в глъбината, която то разкриваше. В тази призрачна бездна всичко изглеждаше по-студено и по-мрачно и малката странна фигурка, взираща се в мен с бледо лице, с ръце като две петна в мрака и бляскащи от страх очи, които единствени се движеха сред това мъртвило, приличаше на същинско привидение. Тази фигурка ми напомняше един от малките духове — нито добър, нито лош, — за които Беси ми разказваше вечер, че излизали от глухите, обрасли с папрат места сред блатата и плашели закъснелите пътници.
	Седнах отново на стола. Обзе ме суеверен страх, но часът за неговата пълна победа още не бе настъпил — кръвта ми беше все още топла, духът на разбунтувалия се роб все още гореше в мен със стихийна сила. Трябваше да възпра буйния стремеж на мисълта си към миналото, за да се съсредоточа върху печалното настояще.
	Жестоката тирания на Джон Рийд, гордото безразличие на сестрите му, неприязненото отношение на майка му, слугите, които вземаха тяхна страна — всичко това се надигна в тревожното ми съзнание като тъмна утайка в размътен кладенец. Защо винаги страдах, винаги ме заплашваха, виняха, коряха? Защо никому не можех да угодя? Защо бе безсмислено да се опитвам да спечеля нечие разположение? Илайза, която беше своеволна и егоистка, се радваше на снизхождение. Джорджиана — разглезена, зла, с подло и обидно държане — беше винаги покровителствувана. Хубостта й, розовите бузи и златните къдрици, изглежда, изтръгваха възторзите на всички и й носеха прошка за всяка простъпка. Джон, който вършеше каквото си иска, бе наказван много по-малко от мен, макар че извиваше шийките на гълъбите, убиваше малките паунчета, насъскваше кучетата по овцете, кършеше чепките на лозите в парника и късаше пъпките на най-хубавите растения в оранжерията; той наричаше майка си „старата“, често я оскърбяваше заради мургавата й кожа — а неговата не беше по-бяла, — грубо пренебрегваше волята н, често късаше и повреждаше копринените й дрехи и въпреки всичко си оставаше „милото ми момче“. А аз не смеех да се провиня в нищо, стараех се да изпълня всяко свое задължение и въпреки това всеки ден от сутрин до вечер ме наричаха непослушна, досадна, навъсена и подла.
	Главата още ме болеше и кървеше от удара и падането. Никой не упрекна Джон, задето ме бе ударил съвсем без причина, а понеже се бях защитила, за да не му позволя да продължи безразсъдната си жестокост, станах предмет на всеобщо презрение.
	„Това е несправедливо, несправедливо!“ — бунтуваше се съзнанието ми, тласкано от мъчителния импулс към този преждевременно узрял, макар и краткотраен порив, а решителността ми, също получила закалка, намери странно средство за спасение от непоносимия тормоз — да избягам или ако това се окаже неосъществимо, да престана да ям и да пия, та така да умра.
	Как се бе вцепенила душата ми в този печален следобед! Как бе развълнуван умът ми и как се бунтуваше сърцето ми! И при какъв мрак, при каква голяма неизвестност се водеше тази душевна борба! Не можех да отговоря на непрестанния въпрос, който звучеше в мен — защо страдам така; сега, след толкова години (не зная точния им брой), разбирам това съвсем ясно.
	Бях дисонанс в живота на имението Гейтсхед, не приличах на никого там, нямаше никаква хармония в отношенията ми с мисис Рийд, с нейните деца и с достойната за тях прислуга. Ако те никак не ме обичаха, аз също не ги обичах. Те не желаеха да се отнасят благосклонно към същество, което не приличаше на никого от тях, същество хетерогенно, различно по темперамент, способности и наклонности; същество безполезно, негодно да служи на техните интереси или да им доставя удоволствие; същество опасно, което таеше в себе си възмущение от отношението им и презрение към техните разбирания. Зная, че ако бях жизнерадостна, блестяща, безгрижна, изискана, красива и палава (макар че пак бих била зависима и самотна), мисис Рийд щеше по-леко да понася присъствието ми; децата й щяха да се отнасят с мен по-сърдечно; слугите щяха да бъдат по-малко склонни да ме правят изкупителна жертва за другите деца.
	Денят започна да гасне в червената стая; минаваше четири часът и облачният следобед се топеше в спускащия се здрач. Дъждът още продължаваше да чука по прозореца на стълбището, а вятърът виеше в горичката отвъд имението; стана ми толкова студено, че цялата вкочанясах и смелостта ме напусна. Обичайното за мен чувство на унижение, неувереност, самота и униние падна като роса върху гаснещите главни на моя гняв. Всички казваха, че съм била лоша — дали наистина не бях такава? И що за мисъл бе тази, да умра от глад? Нали това е престъпление? Пък и готова ли съм да умра? И нима гробницата под олтара на гейтсхедската черква е примамливо убежище? Бях чувала, че в подобна гробница е погребан мистър Рийд, и като си спомних това, размислих се и започна да ме обзема страх. Не го помнех, но знаех, че ми е вуйчо — брат на майка ми, — който ме е взел при себе си, когато съм останала сираче, и в последните мигове на живота си поискал от жена си да му обещае, че ще ме гледа и издържа като свое дете. Мисис Рийд сигурно смяташе, че е изпълнила обещанието си, и това бе така, доколкото природата й го допускаше; но как би могла да обича искрено едно чуждо, натрапено в семейството й момиче, което след смъртта на мъжа й не бе свързано вече с нея с никаква връзка? Сигурно е много досадно да си обвързана с насила изтръгнатото обещание да бъдеш като родител на дете, което не обичаш, и да го виждаш постоянно в семейния си кръг — неприятно и чуждо.
	Озари ме необичайна мисъл. Не се съмнявах ни най-малко, че ако мистър Рийд беше жив, щеше да се отнася с мен добре; и сега, както седях и гледах бялото легло и тънещите в полумрак стени, като от време на време обръщах смаяна поглед към мътния вече блясък на огледалото, започнах да си припомням какво съм чувала за мъртъвци, които, обезпокоени в гроба, чене са изпълнени последните им желания, се връщат отново на земята, за да накажат виновните и отмъстят за угнетените; мислех, че и духът на мистър Рийд, възмутен от несправедливото отношение към племенничката му, може да напусне убежището си — черковната гробница или неизвестният свят на покойниците — и да се яви пред мен в тази стая. Изтрих сълзите си и сподавих въздишките си, страхувайки се някоя проява на мъчителна скръб да не пробуди у някой задгробен глас желание да ме утешава или пък окръжено с ореол лице да се появи в мрака и да се наведе над мен, обзето от странно състрадание. Мисълта, че това може да ми се случи, бе утешителна, но и ужасна. Ето защо аз с все сила се опитах да се отърва от нея — опитах се да бъда твърда. Като отметнах коси от очите си, вдигнах глава и огледах смело тъмната стая. В този миг на стената блесна светлина. Дали това не беше лунен лъч, промъкнал се през някоя дупка на транспаранта? Не, лунната светлина е спокойна, а тази трептеше; докато я гледах, тя се плъзна към тавана и затрепка над главата ми. Сега съм готова да приема, че по всяка вероятност светлината е идвала от фенер — някой е вървял по моравата; но тогава в уплахата си, с опънати от вълнение нерви, помислих този игрив лъч за знак, че от онзи свят идва някой дух. Сърцето ми заби силно, кръвта нахлу в главата ми, а до ушите ми достигна шум на бързо движещи се криле; стори ми се, че някой се приближава към мен; почувствувах тежест в гърдите, нещо ме душеше, не можех да издържа повече — изтичах до вратата и отчаяно заблъсках бравата. Чуха се стъпки по коридора, ключът се завъртя и в стаята влязоха Беси и Абът.
	— Мис Еър, какво ви е? — запита Беси.
	— Какъв ужасен шум! Цялата настръхнах! — възкликна Абът.
	— Махнете ме оттук! Искам да отида в детската стая! — викнах аз.
	— Защо? Ударихте ли се? Или видяхте нещо? — запита отново Беси.
	— Ох! Видях светлина и помислих, че идва някой дух. — Бях сграбчила ръката на Беси; тя не я отдръпна.
	— Викала е нарочно — рече Абът и в гласа й долових отвращение. — И как викаше! Ако нещо я е заболяло силно, можехме да я извиним, но тя само е искала да ни докара всички тук — зная долните й хитрини.
	— Какъв е този шум? — попита един заповеднически глас и мисис Рийд се показа по коридора с развяващо се боне и гневно шумоляща рокля. — Абът и Беси, мисля, че казах Джейн Еър да стои в червената стая, докато самата аз не я пусна.
	— Мис Джейн викаше много силно, мадам — умолително рече Беси.
	— Оставете я — гласеше единственият отговор. — Пусни ръката на Беси, дете; бъди сигурно, че няма да успееш, ако мислиш да се отървеш по този начин. Ненавиждам хитрините, особено на децата; мой дълг е да ти покажа, че това няма да ти помогне. Сега ще останеш тук още един час и ще те пусна само ако проявиш пълно подчинение и послушание.
	— О, вуйно, имайте милост към мен! Простете ми! Не мога да понеса това; накажете ме с друго! Ще ме намерите убита, ако…
	— Млък! Тази твоя невъздържаност е просто отвратителна! — И няма съмнение, че мисис Рийд действително бе отвратена. В нейните очи аз бях цяла артистка и тя искрено вярваше, че съм съчетание на низки страсти, лош характер и страшно двуличие.
	Когато Беси и Абът си отидоха, мисис Рийд, изгубила всякакво желание да бъде свидетел на истеричните ми пристъпи и отчаяните ми хлипове, ме тласна грубо в стаята и ме заключи, без да каже нещо повече. Чух я как бързо се отдалечава и скоро след това припаднах — безсъзнанието скри всичко от очите ми.


>	ТРЕТА ГЛАВА

	Спомням си, че се свестих като след някакъв страшен кошмар; пред очите ми аленееше зловещо сияние, пресечено от плътни черни ивици. Чувах някакви гласове, но едва-едва, сякаш ги заглушаваше вятър или водопад; вълнението, неизвестността и най-вече силният страх бяха сковали цялото ми същество. Скоро обаче почувствувах как някой се докосва до мен, вдига ме и ме изправя да седна — и то така нежно, както не се бе отнасял още никой към мене. Склоних глава на възглавницата или на рамото на същия човек и ми стана хубаво, хубаво…
	Пет минути по-късно мъглата, забулила съзнанието ми, се разсея. Сега бях сигурна, че съм в детската стая, в леглото си, и че червеното сияние пред очите ми е огънят в камината. Беше нощ; на масата гореше свещ; Беси стоеше до кревата и държеше тас, а в едно кресло до възглавницата ми седеше наведен над мен някакъв господин.
	Изпитах неизразимо облекчение, благотворно чувство на спокойствие и сигурност, когато разбрах, че в стаята ми има външен човек — нито обитател на Гейтсхед, нито роднина на мисис Рийд. Като отвърнах лице от Беси (макар присъствието й да ми беше много по-малко неприятно, отколкото би било например присъствието на Абът), почнах да разглеждам внимателно лицето на седящия до леглото господин. Аз го познавах: това бе мистър Лойд, аптекарят; мисис Рийд заръчваше да го повикат винаги, когато се разболееше някой от слугите; за себе си и за своите деца тя викаше лекар.
	— Е, познавате ли ме? — запита той.
	Аз казах името му и му подадох ръка. Мистър Лойд я пое усмихнат и рече:
	— Лека-полека ще се излекуваме.
	После той ме сложи да легна и обръщайки се към Беси, й заръча много да внимава никой да не ме безпокои през нощта. Като й даде още няколко наставления и каза, че на другия ден ще дойде пак, за голямо мое съжаление той си отиде; аз се чувствувах съвсем сигурна и спокойна, докато седеше до леглото ми, но щом вратата се затвори зад гърба му, в стаята сякаш стана по-мрачно и сърцето ми се сви; в него легна като камък неизразима печал.
	— Защо не се помъчите да заспите, мис? — попита Беси необикновено кротко.
	Едва се реших да й отговоря, понеже се страхувах след тези думи да не последват по-груби:
	— Ще се опитам.
	— Искате ли да пийнете или да хапнете нещо?
	— Не, благодаря, Беси.
	— Тогава аз ще си легна, защото вече минава дванадесет; но вие ме извикайте, ако ви потрябвам през нощта.
	Каква любезност! Тя ми вдъхна смелост и аз попитах:
	— Беси, какво ми е? Болна ли съм?
	— Станало ви е зле в червената стая, сигурно от плач; но сега скоро ще ви мине.
	И Беси отиде в стаята на прислугата, която бе наблизо. Чух я да казва:
	— Сеъра, ела да спим в детската. За нищо на света не бих останала сама с горкото момиче тази нощ. Ами ако изведнъж умре?… Колко чудно, че припадна… Бих искала да зная дали наистина е видяла нещо. Госпожата беше прекалено строга към нея.
	Тя се върна със Сеъра; двете си легнаха; но преди да заспят, си шепнаха половин час. Долових откъслеци от разговора им, от които разбрах ясно за какво става дума.
	— Нещо бяло минало покрай нея и изчезнало… А след него — грамадно черно куче… Три силни удара по вратата. В гробището — светлина, и то точно на неговия гроб… — и т. н.
	Най-сетне те заспаха; свещта и камината загаснаха. За мен часовете на тази дълга нощ се нижеха в мъчителна безсъница; страхът държеше в еднакво напрежение слуха, зрението и мисълта ми — страх, който изпитват само децата.
	Моето премеждие в червената стая мина благополучно, без да предизвика някаква сериозна или продължителна болест: яви се само сътресение на нервната система, следи от което останаха и досега. Да, мисис Рийд, колко ужасни душевни мъки сте ми причинили! Но трябва да ви простя, тъй като вие не сте съзнавали какво вършите: късайки струните на моето сърце, вие си мислехте, че с това само изкоренявате лошите ми наклонности.
	На другия ден по обед станах, облякох се и загърната в шал, седнах до камината. Чувствувах страшна слабост и отпадналост; много по-мъчителна обаче бе неизразимата душевна болка, която непрекъснато извикваше на очите ми тихи сълзи — още несварила да изтрия от бузата си една солена капка, на нейно място се стичаше друга. А трябваше да се чувствувам щастлива, тъй като братовчедите ми отсъствуваха от къщи — бяха отишли да се возят с майка си с каретата. Абът също не се мяркаше — тя шиеше в съседната стая и само Беси ходеше насам-натам, прибираше разхвърляните играчки и подреждаше чекмеджетата, като от време на време се обръщаше към мен с някоя необичайно нежна дума. Всичко това би трябвало да ми се струва същински рай, защото бях свикнала да живея под гнета на непрестанните укори и неблагодарната работа; но опънатите ми нерви бяха сега в такова състояние, че никаква тишина не можеше да ги успокои и никакви удоволствия — да ги възбудят приятно.
	Беси отиде долу в кухнята и ми донесе плодова торта в една порцеланова чиния с ярки цветове, на която бяха нарисувани райска птица и около нея — венец от повитица и напъпили рози; тази чиния обикновено изтръгваше възторга ми и аз неведнъж се молех да ми позволят да я подържа в ръце, за да я разгледам по-отблизо, но досега не ме бяха удостоявали с тази милост. И ето че скъпоценният съд се намери на коленете ми и Беси нежно ме увещаваше да изям лакомството в него. Излишно благоволение! То дойде твърде късно, както многобройни благоволения, които очакваме с голямо желание и които дълго ни се отказват! Не ми се ядеше тази торта, а перата на птицата и цветята ми се сториха странно избледнели; бутнах чинията настрана. Беси попита да ми даде ли някоя книга. Думата _книга_ предизвика у мен мимолетно оживление и аз я помолих да ми донесе от библиотеката „Пътешествията на Гъливър“. Винаги препрочитах тази книга с възхищение. Бях уверена, че там се разказва за действителни случки и изпитвах към нея по-голям интерес, отколкото към вълшебните приказки. Що се отнася до джуджетата, след като ги бях търсила напразно под листата на дядовия зъб и камбанката, под гуглите на гъбите и под бръшляна на старите стени, стигнала бях накрая до печалния извод, че всички те са напуснали Англия и са се заселили в някоя дива страна, където горите са девствени и по-гъсти, а населението по-малобройно; от друга страна, бях уверена, че лилипутите и великаните съществуват в действителност и твърдо вярвах във възможността да предприема някой ден далечно пътешествие, за да видя със собствените си очи миниатюрните ниви, къщи, дървета и малките човечета, крави, овци и птици в едното от тези царства, както и високите като гори ниви, гигантските кучета, огромните котки и големите колкото кули мъже и жени в другото царство. Но сега, когато взех отново в ръце любимата книга и прелиствайки страница след страница, търсех в чудните й картинки онова очарование, което по-рано винаги намирах в тях, всичко ми се стори ужасяващо и мрачно: великаните изглеждаха жалки джуджета, лилипутите — зли и отвратителни гадинки, а Гъливър приличаше на унил странник в ужасни и пълни с опасности места. Затворих книгата, която не смеех повече да чета, и я оставих на масата до недокоснатата торта.
	Беси свърши с бърсането на праха и разтребването на стаята, изми си ръцете и като отвори едно чекмедженце, пълно с красиви копринени и атлазени парцалчета, се зае да прави нова шапка на куклата на Джорджиана и да си пее:
P>
	В ония дни, когато скитахме безгрижно,
	в ония отлетели дни…
P$
	Често бях чувала тази песен и тя винаги ми доставяше голямо удоволствие — Беси имаше приятен глас или така поне мислех. Но сега, макар гласът и да звучеше все така приятно, стори ми се, че в тази мелодия има нещо неизразимо печално. От време на време, погълната от своята работа, тя повтаряше припева много тихо, много проточено и думите „в ония отлетели дни“ звучеха като пълен с трагизъм финал на погребален химн. После тя запя друга песен, още по-печал на:
P>
	Умора го мъчи, умора безмерна,
	безкраен е пътят, полето е ледно.
	Ще мръкне и скоро тъмата вечерна
	на път ще настигне сирачето бедно.

	Защо го прогониха лошите хора
	из тия скали, разпилени безредно?
	Умора го мъчи, безмерна умора,
	но ангели бдят над сирачето бедно.

	И ето че нежен ветрецът повява,
	сред мрака звездите изгряват победно.
	Бог в своята милост утеха му дава,
	с надежда дарява сирачето бедно.

	Дори и да падне от моста надвесен,
	да скита в блатата изгубено, бледно,
	дори и тогава бащата небесен
	не ще изостави сирачето бедно.

	И то продължава, върви със усмивка,
	макар и към своето утро последно,
	че горе, в небето, го чака почивка,
	че бог е баща на сирачето бедно.
P$
	— Не плачете, мис Джейн, не плачете — рече Беси, като изпя песента докрай. Тя би могла да каже по същия начин на огъня: „Не гори!“, но нима можеше да разбере каква болка терзае сърцето ми?
	Същата сутрин мистър Лойд отново дойде.
	— О, вече сте на крак! — възкликна той, като влизаше в детската стая. — Е, бавачке, как се чувствува тя?
	Беси отговори, че съм много добре.
	— Тогава би трябвало да е по-весела. Елате при мене, мис Джейн. Нали Джейн се казвахте? А?
	— Да, сър. Джейн Еър.
	— Виждам, че сте плакали, мис Джейн Еър; няма ли да ми кажете защо? Боли ли ви нещо?
	— Не, сър.
	— Тя сигурно е плакала, защото не е могла да отиде да се повози в каретата с мисис Рийд — намеси се Беси.
	— Едва ли. Тя е достатъчно голяма, за да плаче за такива глупости.
	И аз бях на същото мнение и тъй като това несправедливо обвинение засегна честолюбието ми, веднага отвърнах:
	— Никога не съм плакала за такива глупости. Не обичам да се возя на карета. Плача, защото съм нещастна.
	— О, засрамете се, мис Джейн! — каза Беси.
	Добрият аптекар изглеждаше малко озадачен. Стоех пред него и той ме гледаше втренчено. Имаше малки сиви очички, без особен блясък, но мисля, че сега бих ги нарекла проницателни. Лицето му беше грубовато, но добродушно. Аптекарят ме гледа дълго, после рече:
	— Защо се разболяхте вчера?
	— Падна — отново побърза да каже Беси.
	— Паднала ли? Та нали казахме, че е голямо момиче? Нима още не се е научила да ходи? Тя сигурно е осем-девет годишна.
	— Удариха ме, затова паднах — троснато отвърнах аз, изпитала отново чувство на оскърбена гордост; — но не от това се разболях.
	Мистър Лойд взе щипка енфие и я смръкна. Когато прибираше в джоба на жилетката си енфието, раздаде се силен звън, с който викаха слугите за обед; аптекарят знаеше за какво звънят.
	— Бавачке, това е за вас — каза той, — можете да слезете долу. А докато се върнете, ще си поговорим за нещо сериозно с мис Джейн.
	Беси с удоволствие би останала, но се налагаше да излезе, понеже слугите в имението Гейтсхед бяха длъжни най-строго да спазват установеното за обед и вечеря време.
	— Значи, вие сте се разболели не от това, че сте паднали. Тогава от какво? — продължи мистър Лойд, когато Беси излезе.
	— Оставиха ме заключена в стаята, където живее един дух, докато се мръкна съвсем.
	Мистър Лойд се усмихна и веднага след това се намръщи.
	— Дух ли? Е, вие, види се, сте съвсем дете. Страх ли ви е от духове?
	— Да, от духа на мистър Рийд; нали той е умрял в онази стая и там е лежал. Нито Беси, нито който и да е, смее да влезе там нощем, ако не се налага да стори това. Беше жестоко — да ме затворят там сама, в тъмното! Толкова жестоко, че никога няма да го забравя!
	— Глупости! За това ли се тревожите? И денем ли ви е страх?
	— Не, но нали скоро пак ще мръкне. А аз съм нещастна, много нещастна и заради други неща.
	— Какви други неща? Няма ли да ми кажете?
	Как ми се искаше да дам пълен отговор на този въпрос! Но ми беше трудно да намеря подходящи думи. Децата могат да изпитват силни чувства, но не са в състояние да ги анализират; а дори ако успеят отчасти да ги анализират в ума си, не знаят как да изразят това с думи. Аз обаче много се страхувах да не изпусна този пръв и единствен случай да облекча своята печал, като я споделя, и след неловко мълчание най-после можах да дам, ако не пълен, то правилен отговор:
	— Първо, аз нямам нито баща, нито майка, нито братя, нито сестри.
	— Ала имате добра вуйна и братовчеди! Отново замълчах, после смотолевих:
	— Но нали Джон Рийд ме удари така силно, че паднах, а вуйна ме заключи в червената стая!
	Мистър Лойд отново извади кутийката с енфието.
	— Нима не ви харесва имението Гейтсхед? — попита той. — Не сте ли благодарна, че живеете в такъв прекрасен дом?
	— Това не е мой дом, сър, а Абът казва, че прислугата имала по-голямо право от мен да живее тук.
	— Ами! Толкова ли сте глупава, че да искате да напуснете такава хубава къща?
	— Ако имаше къде, с радост щях да се махна оттук; но аз не ще мога да се махна от Гейтсхед, докато не стана голяма.
	— А може и да го напуснете, кой знае! Нямате ли други роднини освен мисис Рийд?
	— Мисля, че не, сър.
	— А по бащина линия?
	— Не зная: попитах веднъж вуйна и тя ми каза, че може би съм имала някакви бедни роднини с неблагороден произход, които носят името Еър, но не знаела нищо положително.
	— А ако наистина има такива, бихте ли искали да живеете при тях?
	Аз се замислих. Бедността плаши дори възрастните, камо ли децата: те не могат да си представят бедни хора, които изкарват прехраната си честно, с труд и прилежание; думата бедност поражда у тях единствено представата за дрипи, оскъдна храна и загаснало огнище, за грубост и низки пороци; за мен пък бедността бе равносилна на падение.
	— Не, не ми се иска да живея у бедни хора — отговорих аз.
	— Дори и да са добри към вас?
	Поклатих глава: не можех да разбера откъде ще се вземе у бедните доброта; и после — ще усвоя техния жаргон, техните привички, ще остана неука — с една дума, ще заприличам на онези жени, които виждах понякога пред техните схлупени къщурки в село Гейтсхед да бавят децата си или да перат — не, не бях способна на такъв героизъм, не исках да купя свободата си на такава висока цена.
	— Но нима роднините ви са толкова бедни? Работници ли са?
	— Не зная. Вуйна казва, че ако имам някакви роднини, те са сигурно просяци; а аз не бих искала да прося.
	— Бихте ли желали да ходите на училище?
	Отново се замислих: едва ли съм имала тогава ясна представа какво значи _училище_. Беси казваше, че това било място, където младите госпожици носели колосани якички, седели изправени на чиновете си и се учели на взискателност и добри маниери. Джон Рийд пък мразеше училището и хулеше учителя си; но вкусовете на Джон Рийд не бяха за мене закон и ако сведенията на Беси за училищната дисциплина (тя ги имаше от младите госпожици, в семейството на които бе живяла, преди да дойде в Гейтсхед) донякъде ме плашеха, разказите й за различните познания, придобити там от същите млади госпожици, ми изглеждаха много примамливи. Тя ги хвалеше, че умеели да рисуват красиви пейзажи и цветя, да пеят и да свирят на пиано, да плетат кесийки и да превеждат от френски; и ето че у мен се пробуди желание да стана като тях. Освен това училището обещаваше коренна промяна; дълъг път, пълно скъсване с Гейтсхед, начало на нов живот.
	— Много ми се иска да ходя на училище! — завърших гласно размишленията си аз.
	— Е, кой знае какво може да се случи — каза мистър Лойд, като ставаше. — Детето се нуждае от промяна на въздуха и мястото — добави той сякаш на себе си, — нервите му не са в ред.
	Беси се върна и в същия миг до ушите ми достигна шумът на пристигащата карета, чиито колела хрущяха по настланата с чакъл алея.
	— Дали това не е господарката ви, Беси? — попита мистър Лойд. — Бих искал да поговоря с нея, преди да си вървя.
	Беси го покани да мине в трапезарията и му показа пътя. Като имам пред вид това, което се случи после, мога да заключа, че аптекарят се е осмелил да посъветва вуйна ми да ме даде в училище; и този съвет е бил без съмнение приет много охотно, защото една вечер, когато лежах в леглото си, а Беси и Абът бяха също в детската стая и шиеха, Абът, мислейки, че вече спя, каза на Беси, с която говореха на тази тема:
	— Госпожата сигурно е много радостна, че ще се отърве от това досадно, невъзпитано дете, което сякаш следи всички ни и все крои нещо. — Изглежда, Абът ме смяташе за някой малък Гай Фокс*.
	[* Гай Фокс (1570 — 1605) — английски офицер, конспиратор, един от обвиняемите по делото на Барутния заговор (опит на католическата партия да вдигне във въздуха английския парламент). — Б. пр.]
	Сега за пръв път чух от устата на мис Абът, като разговаряше с Беси, че баща ми бил беден пастор; че майка ми се омъжила за него против съвета на близките си, които смятали този брак за неравен; че дядо ми бил много разгневен от нейното непокорство и я изгонил, без да й даде дори петак; че една година след сватбата баща ми заболял от тифус — заразил се, като ходел по домовете на бедняците в големия фабричен град, където бил ръкоположен и в който върлувала тази болест; че майка ми пък се заразила от него и месец след смъртта му го последвала в гроба.
	Когато чу всичко това, Беси въздъхна и забеляза:
	— Но нали трябва да ни е жал и за клетата мис Джейн, Абът?
	— Разбира се — отвърна Абът, — ако тя бе добро и хубаво момиче, може би щяхме да я съжаляваме, че е сам-самичка в света, но кой ще вземе да съжалява такова отвратително същество!
	— Вярно, малцина биха го сторили — съгласи се Беси. — Разбира се, че хубавица като мис Джорджиана на нейно място ще трогва много повече хората.
	— Да; аз обожавам мис Джорджиана! — възкликна възторжено Абът. — Милото дете! Такива дълги къдрици и сини очи, такава прелестна руменина — сякаш се е начервила!… Знаеш ли, Беси, много ми се яде тази вечер хляб, препечен със сирене и яйце.
	— И на мене, но с пържен лучец. Хайде да вървим долу.
	И те излязоха.


>	ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	От разговора, който водих с мистър Лойд, и от току-що споменатите думи на Абът аз почерпих нова надежда, достатъчна, за да се яви у мен желание да оздравея; изглежда, скоро щеше да настъпи промяната, към която се стремях и която мълчаливо очаквах. Обаче тази промяна се забави — минаха дни и месеци. Оздравях, но не чувах нито един намек за онова, което тогава ме интересуваше. Мисис Рийд често ме гледаше сурово, ала, много рядко казваше нещо. Откак се бях разболяла, тя бе поставила още по-рязка граница между мен и децата си: даде ми отделна стаичка, където спях сама, хранех се също сама и прекарвах всичкото си свободно време в детската стая, а братовчедите ми стояха все в гостната. Но мисис Рийд не казваше нито дума за постъпването ми в училище; въпреки това аз чувствувах инстинктивно, че тя няма да ме търпи дълго под своя покрив: когато погледът й се спреше на мен, той изразяваше по-силно от преди дълбока и непреодолима омраза.
	Илайза и Джорджиана, спазвайки онова, което очевидно им бе казано, се стремяха да разговарят с мен колкото може по-малко. Винаги, щом ме зърнеше, Джон издуваше с език бузата си и веднъж се опита отново да ме удари, но тъй като аз веднага се нахвърлих върху него, обзета от същото чувство на неудържим гняв и възмущение, което преди бе пробудило силите на злото у мен, Джон сметна за по-благоразумно да се откаже от намерението си, избяга, сипейки проклятия, и се развика, че съм му разбила носа. Аз наистина го ударих с юмрук по въпросната част от лицето колкото можех по-силно и когато видях, че този удар, а може би и яростният ми вид го изплашиха, изпитах непреодолимо желание да използувам докрай това предимство; но той избяга при майка си. Чух го, че разплакано започна да разправя как аз, „гадната Джейн“, съм налетяла върху него като бясна котка. Майка му строго го прекъсна:
	— Не ми говори за нея, Джон; нали ти забраних да общуваш с това момиче. То не заслужава никакво внимание. Не желая нито ти, нито твоите сестри да говорят с него.
	Но тук аз, като се наведох над перилата на стълбата, изведнъж, неочаквано и за самата себе си, извиках:
	— _Те_ са недостойни да говорят е мен!
	Мисис Рийд беше пълна жена, но чула тези странни и дръзки думи, като вихър се понесе по стълбите, сграбчи ме, замъкна ме в детската стая и тръшвайки ме на моето легло, ми заповяда строго до вечерта да не мърдам оттам и да не съм посмяла да си отворя устата.
	— Какво ли щеше да каже вуйчо, ако беше жив! — рекох аз почти неволно.
	Казвам _почти неволно_, защото езикът ми изпусна тези думи пряко моята воля — у мен заговори нещо, на което не можех да се противопоставя.
	— Какво?! — изсъска мисис Рийд. В сивите й очи, обикновено студени и „покойни“ се появи известен страх; тя пусна ръката ми и се втренчи в мен, сякаш искаше да разбере какво стои пред нея — дете или зъл дух. Нямаше връщане назад — трябваше да продължа в същия тон:
	— Вуйчо е на небето, той вижда всичко и знае какво мислите и вършите, татко и майка — също; те знаят, че ме затваряте по цели дни и искате да умра.
	Мисис Рийд бързо се окопити; тя с все сила ме раздруса, сетне ми зашлеви два плесника през ушите и си отиде, без да каже дума. Затова пък Беси цял час ми чете морал, доказвайки ми съвсем убедително, че съм най-злото и невъзпитано дете, което се е раждало някога на земята. Бях готова да й повярвам, защото съзнавах, че в гърдите ми бушуват само лоши чувства.
	Мина ноември, мина декември, мина и половината от януари. В Гейтсхед както винаги отпразнуваха весело Рождество Христово и Нова година; всички получиха подаръци, мисис Рийд даде обеди и вечери. Аз, разбира се, бях изключена от тези развлечения: участието ми в тях се ограничаваше с това всеки ден да гледам как се тъкмят Илайза и Джорджиана и как отиват в гостната, облечени във фини муселинени рокли, с червени шарфове и с грижливо навити къдрици; да слушам звуците на пианото или арфата, които долитаха отдолу, суетнята на лакеите, звъна на кристала и порцелана, когато се поднасяха закуските и напитките, глъчката на гостите, която се носеше от гостната при всяко отваряне на вратата. Изморена от това занимание, аз напусках площадката на стълбите и се връщах в тихата и пуста детска стая. Там, макар да ме обземаше тъга, не се чувствувах нещастна.
	Право да си кажа, нямах никакво желание да бъда в компания, тъй като хората много рядко ми обръщаха внимание; и ако Беси беше малко по-приветлива и по-общителна, бих предпочела хиляди пъти спокойните вечери с нея пред възможността да ме следи строгото око на мисис Рийд в стая, пълна с дами и господа. Но щом облечеше младите госпожици, Беси отиваше в кухнята или в стаята на икономката, вместо да скучае с мен, и почти веднага вземаше със себе си свещта. В такива моменти аз седях с куклата си на колене, докато гаснеше огънят в камината, и постоянно се озъртах да видя дали в полутъмната стая няма някое по-лошо от мен същество; и когато в камината оставаха да тлеят само тъмночервени въглени, бързо се събличах, дърпайки с всичка сила шнурчетата на роклята си, и търсех убежище от студа и мрака в леглото си. Винаги си лягах с куклата: всяко човешко същество изпитва нужда да обича нещо и понеже липсваха по-достойни обекти за това чувство, съумявах да намеря радост в привързаността си към вехтата, парцалива кукла, която приличаше повече на градинско плашило.
	Сега ми се вижда странна глупавата нежност, която изпитвах тогава към тази малка играчка, смятайки я едва ли не за живо същество, способно да чувствува. Не можех да заспя, ако не я загърнех в нощницата си; и когато тя лежеше до мен на топло и под моя закрила, бях сравнително щастлива и смятах, че трябва да бъде щастлива и тя.
	Дълги ми се струваха часовете, прекарани в очакване да се разотидат гостите и да чуя стъпките на Беси по стълбите; понякога тя идваше за напръстник или ножица или пък да ми донесе нещо за вечеря — козунак или питка със сирене; докато се хранех, тя седеше на края на леглото ми, а след това подвиваше добре завивките ми, целуваше ме два пъти и казваше: „Лека нощ, мис Джейн.“ Когато Беса биваше така нежна, тя ми изглеждаше най-доброто, най-хубавото и най-милото създание на света и аз горещо желаех винаги да е приветлива и блага и никога да не ме блъска, мъмри и обременява с излишна работа, както често се случваше. Сега мисля, че Беси Лий ще да е била природно надарен човек: всяка работа й спореше и тя умееше чудесно да разказва — за това съдя по впечатленията, останали у мен от нейните приказки. Беше и хубавичка — ако вярно си спомням чертите и фигурата й. В паметта ми изпъква стройна млада жена, чернокоса и тъмноока, с много правилни черти и свеж, здрав вид. Ала Беси имаше припрян и капризен нрав и много смътни представи за безпристрастие и справедливост; дори такава аз я предпочитах пред всички останали обитатели на имението Гейтсхед.
	Беше петнадесети януари, около девет часа сутринта. Беси бе отишла долу да закусва; братовчедките ми още не бяха извикани при майка им; Илайза си слагаше шапката и старото, топло палто, за да отиде да нахрани кокошките — вещо, което й доставяше голямо удоволствие. Тя с не по-малко удоволствие продаваше яйцата им на икономката и скътваше получените пари. Илайза бе страшна стипца и родена за търговка. Тя не само продаваше яйца и пилета, а и правеше големи пазарлъци с градинаря за разни коренчета на цветя, разсади и семена — мисис Рийд бе заставела този човек да купува от дъщеря й всичко, което тя отглеждаше в лехата си и което би желала да продаде. А Илайза би продала и косата си, стига това да й донесеше добра печалба. Тя криеше парите си по всички ъгли, завивайки ги в парцалчета или стари книжки, с които бяха навивали косата й; ала когато част от съкровищата й бе открита от камериерката, Илайза, страхувайки се, че един ден може да изгуби скъпоценното си имущество, се съгласи да го предаде на майка си за съхранение, но, разбира се, със страшна лихва — петдесет-шестдесет процента. Тази лихва тя събираше на всеки три месеца и с най-голямо старание вписваше сметките в специална тетрадка.
	Джорджиана седеше на високия стол пред огледалото и се решеше, вплитайки в къдриците си изкуствени цветя и избелели пера — намерила бе на тавана пълно чекмедже с такива украшения. Аз оправях леглото си, защото Беси ми беше казала много строго да свърша това, преди да се върне (напоследък тя често ме използуваше за своя помощница и ме караше да разтребвам стаята, да бърша праха по столовете и пр.). Като застлах леглото с одеялото и сгънах нощницата си, отидох до прозоречната ниша, за да прибера разхвърляните там книги с картинки и домакинските принадлежности на куклите, но рязкото предупреждение на Джорджиана да не пипам играчките й ме спря (малките столчета и огледала, чудесните чинийки и чашки бяха нейни); и тогава от нямане какво да правя, започнах да дъхам върху цветята, с които студът бе украсил прозореца, и като размразих малка част от стъклото, отправих поглед към скованата от суровия мраз градина, където всичко изглеждаше неподвижно и мъртво.
	От прозореца се виждаше къщичката на вратаря и настланата с чакъл алея и тъкмо когато успях да разширя зрителното си поле сред сребристобелите ледени цветя, пътната врата се разтвори широко и вътре влезе една карета. Гледах равнодушно как тя се приближава по алеята; в Гейтсхед често пристигаха карети, но с нито една от тях не идваха гости, които биха представлявали интерес за мен. Каретата спря пред вратата, раздаде се силният звън на входния звънец и новодошлият бе приет. Всичко това ни най-малко не ме засягаше и незаангажираното ми внимание скоро беше привлечено от по-интересна гледка — една малка гладна червеношийка, която долетя и зачурулика сред голите вейки на черешката, израсла до самия прозорец. Остатъкът от закуската ми — хляб и мляко — още стоеше на масата и като нароних трохи от хляба, задърпах с все сила рамката на прозореца, за да изсипя трохите на корниза; в този момент при мен дотича Беси.
	— Мис Джейн, сваляйте веднага престилката! Какво правите там? Михте ли си ръцете и лицето тази сутрин?
	Преди да отговоря, аз задърпах отново рамката на прозореца, защото исках непременно да хвърля трохите на птичката; успях да отворя и трохите се посипаха навън — едни от тях паднаха на каменния корниз, а други — на черешовия клон. Щом затворих прозореца, отвърнах:
	— Не, Беси, току-що забърсах праха.
	— Ужасно, небрежно момиче! А какво вършехте сега? Цялата сте червена, сякаш сте направили някоя пакост, Защо отваряхте прозореца?
	Спестих си труда да отговоря, защото Беси явно бързаше много и нямаше време да слуша обясненията ми; тя ме замъкна до умивалника, немилостиво, но за щастие бързо изми лицето и ръцете ми с вода и сапун, избърса ме с груба кърпа, приведе в ред косите ми с една остра четка, свали престилката ми, изтласка ме на площадката на стълбите и ми каза да вървя право долу, защото ме чакали в трапезарията.
	Искаше ми се да попитам кой ме чака и там ли е мисис Рийд, но Беси бе вече изчезнала, затръшвайки вратата на детската стая. Заслизах бавно по стълбите. Почти от три месеца мисис Рийд не ме бе викала при себе си; държеха ме все в детската стая, затова двете трапезарии и гостната вече ми вдъхваха страх и аз не се решавах да влизам там.
	Озовах се сама в безлюдния коридор; стигнах до вратата на трапезарията и спрях пред нея уплашена и разтреперана. Каква жалка страхливка бе направил от мен в онези дни страхът, породен от несправедливите наказания! Боех се да се върна в детската стая, боех се и да вляза в трапезарията; изминаха десет минути на вълнение и колебание, когато настойчиво звънене от трапезарията ме накара да се реша; _трябваше_ да вляза.
	„Кой би могъл да ме търси? — питах се аз, натиснала с две ръце мъчно подвижната дръжка на вратата, която една-две секунди не се помръдна въпреки моите усилия. — Кого ще видя сега освен вуйна? Мъж или жена?“ Дръжката поддаде, вратата се отвори и аз влязох, направих нисък поклон и като вдигнах очи, видях някаква черна колона или поне такова впечатление добих на пръв поглед от правата, тънка, облечена в черно фигура, застанала върху килима: мрачното й лице ми напомняше изсечена от камък маска — капителът на колоната.
	Мисис Рийд седеше както винаги до камината; тя ми даде знак да се приближа. Когато сторих това, тя ме представи на каменния непознат с думите:
	— Ето момичето, за което се отнесох към вас.
	_Той_ — тъй като това беше мъж — бавно обърна глава към мястото, където стоех: сивите му очи, които проблясваха под настръхналите вежди, се впиха изпитателно в мен и той каза важно, с басов глас:
	— Дребна е; на колко е години?
	— На десет.
	— Толкова много? — недоверчиво забеляза непознатият и продължи да ме разглежда внимателно, а малко след това попита:
	— Как се казваш, момиче?
	— Джейн Еър, сър.
	Като изрекох това, погледнах непознатия; той ми се стори много висок (нали бях толкова дребна!); чертите му бяха едри и в хармония с вида му — сурови и резки.
	— Е, Джейн Еър, ти добро дете ли си?
	Невъзможно бе да отговоря на този въпрос утвърдително: всички в малкия свят, в който живеех, бяха на противното мнение. Аз мълчех. Мисис Рийд отвърна вместо мен, като поклати изразително глава и рече:
	— Може би колкото по-малко говорим за това, мистър Брокълхърст, толкова ще е по-добре…
	— Много жалко. В такъв случай ще трябва да си поговорим с нея.
	Фигурата му се пречупи в кръста и той седна в креслото срещу мисис Рийд.
	— Ела насам — каза той.
	Прекосих килима пред камината; мистър Брокълхърст ме накара да застана точно пред него. Чак сега, когато той беше почти на еднаква височина с мен, видях добре лицето му. Какъв голям нос! Каква уста! Какви дълги, щръкнали напред зъби!
	— Няма по-неприятно нещо от непослушно дете, особено ако то е момиче — поде мистър Брокълхърст. — Знаеш ли къде отиват лошите хора, когато умрат?
	— В ада — последва моят предварително готов и правоверен отговор.
	— А какво представлява адът? Можеш ли да ми обясниш?
	— Той представлява бездна, пълна с жарава.
	— Искаш ли да паднеш в тази бездна и вечно да гориш там?
	— Не, сър.
	— Тогава какво трябва да правиш, за да не отидеш в ада?
	Не отговорих веднага; когато сторих това, отговорът ми не търпеше никаква критика:
	— Ще се помъча да бъда здрава и да не умра.
	— Как така? И по-малки деца от теб умират всеки ден. Само преди два-три дни погребах едно петгодишно дете — добро малко дете; душата му сега е в рая. Съмнявам се дали това ще може да се каже за теб, ако бог те призове.
	Тъй като не бях в състояние да разсея съмненията му, аз спрях поглед на големите му крака, проточени върху килима, и въздъхнах — искаше ми се да бягам от него през девет земи в десета.
	— Надявам се, че тази въздишка се изтръгна от сърцето ти и че се разкайваш, задето си причинила толкова неприятности на прекрасната си благодетелка.
	„Благодетелка! Благодетелка! — повтарях си аз. — Всички казват, че мисис Рийд е моя благодетелка. Ако е наистина така, «благодетелка» трябва да е нещо лошо.“
	— Молиш ли се сутрин и вечер? — продължаваше да ме разпитва моят следовател.
	— Да, сър.
	— Четеш ли Библията?
	— Понякога.
	— С удоволствие ли? Обичаш ли я?
	— Обичам да чета „Откровение“, книгата на пророк Данаил, „Битие“, пророк Самуил, малка част от „Изход“* и някои части от книгите „Царства“ и „Хроники“, както и книгите на Йов и Йоан.
	[* „Битие“ и „Изход“ — първите две книги от Библията. — Б. пр.]
	— А псалмите? Сигурно ги обичаш?
	— Не, сър.
	— Не? О, какъв ужас! Аз имам малко момче, по-малко от теб, но вече знае наизуст шест псалма и когато го попиташ какво предпочита — да изяде парче сладкиш или да научи стих от някой псалм, то отговаря: „Предпочитам, разбира се, стих! Нали ангелите пеят псалми! Аз искам още тук, на земята, да бъда малък ангел.“ Тогава синът ми получава две парчета сладкиш като награда за своето благочестие.
	— Псалмите не са интересни — забелязах аз.
	— Това показва, че имаш зло сърце и трябва да молиш бога да го промени, да ти даде друго, чисто; да ти вземе каменното сърце и да ти дари човешко, от плът.
	Тъкмо се готвех да попитам как ще бъде извършена тази операция на сърцето ми, мисис Рийд ме прекъсна, като ми каза да седна. След това тя продължи разговора сама.
	— В писмото, което ви писах преди три седмици, мистър Брокълхърст, струва ми се, загатнах, че това момиче не притежава характер и наклонности, каквито бих желала да има. И ако я приемете в Лоудското училище, много ще ви моля директорката и учителките да следят колкото може по-строго нейните прояви и да водят борба с най-големия й недостатък — склонността към лъжа. Нарочно казвам това пред тебе, Джейн, за да не се опитваш да мамиш мистър Брокълхърст.
	Не току-тъй аз се боех, не току-тъй мразех мисис Рийд! Тя постоянно ме засягаше жестоко. Никога не бях щастлива в нейно присъствие. Колкото и точно да изпълнявах онова, което ми казваше, колкото и усърдно да се мъчех да й угодя, мисис Рийд пренебрегваше всичките ми усилия и отговаряше на тях с изказвания като току-що споменатото. И сега това обвинение, хвърлено в лицето ми пред чужд човек, ме нарани дълбоко. Досещах се смътно, че тя иска предварително да ме лиши от вяра в новия живот, който ми бе отредила; долавях, макар че не бих могла да изразя това с думи, че тя сее омраза и жестокост към мен по пътя на бъдещия ми живот; виждах, че мистър Брокълхърст вече ме смята за лукаво и лошо дете. Но как можех да се боря с тази несправедливост?!
	„Разбира се, никак“ — реших аз, като се мъчех да сдържа плача си и бързо изтрих няколко сълзи, които издаваха моята безпомощност и мъката ми.
	— Притворството е наистина много неприятен недостатък у децата — заяви мистър Брокълхърст. — То е сродно на лъжата, а всички лъжци ще бъдат потопени в езеро от разтопена сяра. Във всеки случай, мисис Рийд, тя ще бъде под надзор. Ще говоря за това с мис Темпъл и с учителките.
	— Бих искала тя да бъде възпитавана в съответствие с бъдещото й положение — продължи благодетелката ми: — нека я научат да бъде скромна и полезна. Що се отнася до ваканциите, тях с ваше позволение тя ще прекарва в Лоуд.
	— Вашите решения, мадам, са много разумни — отвърна мистър Брокълхърст. — Смирението — тази висша християнска добродетел — е най-характерната черта на възпитаничките на Лоуд; затова аз изисквам тя да се развива у децата най-грижливо; проучвах въпроса как по-успешно да се подтиска у децата светското чувство на гордост и представете си, онзи ден успях да получа приятно потвърждение на постигнатите от мен успехи; по-малката ми дъщеря Огъста посети с майка си училището и като се върна в къщи, възкликна: „О, татенце, колко кротки и скромни са всички момичета в Лоуд — с косите, прибрани зад ушите, с дългите престилки и с празните торбички на кръста те приличат съвсем на бедни деца. Гледаха ни с мама така, сякаш никога не са виждали копринени рокли.“
	— Много ми е приятно да чуя това — рече мисис Рийд. — Дори да бях обиколила цяла Англия, едва ли щях да намеря по-подходяща възпитателна система за дете като Джейн Еър. Последователност, драги мистър Брокълхърст, последователност във всичко — ето какво обичам аз.
	— Първото задължение на християнина, мадам, е да бъде последователен. Що се отнася до Лоуд, там на този принцип е подчинено всичко: скромната храна и облекло, простичките условия на живот закаляват характера и приучват към твърдост — ето какъв е животът на питомците на Лоуд.
	— Съвсем правилно, сър. Значи, мога да разчитам, че момичето ще бъде прието в Лоуд и възпитавано в съответствие с неговото положение и изгледи за бъдещето.
	— Разбира се, мадам; ще я приема в този дом на избрани души. И се надявам, че ще бъде благодарна за неоценимото предимство, което й се дава.
	— Знайте, мистър Брокълхърст, че ще ви я пратя колкото може по-скоро, защото, уверявам ви, жадувам да се освободя от една отговорност, която стана напоследък твърде обременителна за мен.
	— Разбира се, разбира се, мадам! А сега довиждане! Ще бъда отново в имението ми Брокълхърст след една-две седмици: моят добър приятел, архидяконът, за нищо на света няма да ме пусне по-рано. Но аз ще уведомя мис Темпъл да очаква новата възпитаничка, тъй че няма да има никакви трудности при приемането й. Довиждане!
	— Довиждане, мистър Брокълхърст; поздравете от мен съпругата и голямата си дъщеря, както и Огъста, Тиъдор и младия господин Броутън Брокълхърст!
	— Непременно, госпожо. Момиче, ето ти книгата „Наставник на детето“; прочети я и се моли, особено при онази част, в която се дава „Описание на внезапната и ужасна смърт на Марта Дж., лошото момиче, предало се в плен на лъжата и измамата.“
	С тези думи мистър Брокълхърст ми подаде една тънка подвързана книжка и като позвъни да докарат каретата му, си тръгна.
	Мисис Рийд и аз останахме сами. Изминаха няколко минути в мълчание; тя шиеше, а аз я наблюдавах. Тогава трябва да е била на тридесет и шест — тридесет и седем години. Мисис Рийд бе добре сложена жена, със здрави плещи и силни ръце, нисичка и макар набита, не много пълна. Тя имаше едро лице с голяма и силно развита долна челюст; челото й беше ниско, брадичката — издадена напред, устата и носът — правилни; под светлите й вежди блестяха очи, в които нямаше ни капка състрадание. Кожата на мисис Рийд бе мургава, матова; косите — почти сламеножълти, здравето й — желязно: не знаеше какво е болест. Грижлива и добра стопанка, тя здраво държеше в ръцете си имението и арендаторите се бояха от нея, само децата й понякога не й се подчиняваха и й се присмиваха. Обличаше се с вкус и умееше да носи красивите си тоалети с достойнство.
	Седнала на един нисичък стол на няколко крачки от нейното кресло, аз разглеждах внимателно фигурата и чертите на лицето й. В ръката си държех трактата за внезапната смърт на лъжкинята, който трябваше да ми служи като предупреждение. Това, което стана преди малко тук — думите, казани за мен от мисис Рийд на мистър Брокълхърст, целият тон на този разговор, — бе съвсем прясно в съзнанието ми и звучеше грубо и оскърбително; спомнях си всяка дума с такава болка, с каквато я бях чула, и у мен се надигаше страшно негодуване.
	Мисис Рийд вдигна глава: очите й срещнаха моите, пръстите й спряха ловките си движения.
	— Излез оттук, върви си в детската стая — рече заповеднически тя.
	Навярно погледът ми или нещо друго в мен й се е сторило предизвикателно, защото в думите й звучеше крайно, макар и сдържано раздразнение. Аз станах и отидох до вратата, после се върнах, прекосих цялата стая и се приближих до прозореца, а сетне до нея.
	_Трябва_ да й говоря: съвсем безжалостно ме гълчат и не мога да не отвърна на това. Но как? С какво да се противопоставя на врага си? Събрах сили и нанесох дръзко удара:
	— Аз не съм лъжкиня! Ако бях такава, щях да кажа, че ви _обичам_, но аз ви заявявам, че не ви обичам; след Джон мразя вас най-много от всичко на света! А тази книга за лъжкинята можете да дадете на дъщеря си Джорджиана — тя лъже, не аз!
	Ръцете на мисис Рийд все още лежаха върху ръкоделието й; леденият й поглед още бе впит смразяващо в моя.
	— Е, свърши ли? — попита тя с тон, с който човек се обръща към възрастен противник, а не към дете.
	Очите й, гласът й възбудиха още повече омразата ми към нея. Треперейки от глава до пети, обхваната от неудържимо вълнение, аз продължих:
	— Радвам се, че не сте ми кръвна роднина! Никога вече, докато съм жива, няма да ви кажа „вуйно“! За нищо на света няма да дойда да ви видя, когато порасна; и ако някой ме попита обичала ли съм ви и как сте се отнасяли с мен, ще кажа, че само като си помисля за вас, цялата настръхвам и че сте се отнасяли с мен ужасно жестоко!
	— Как смееш да говориш така, Джейн Еър?!
	— Как смея ли, мисис Рийд? Как смея? Смея, защото казвам _истината_. Мислите, че съм лишена от чувства и нямам нужда от обич, от ласки? Грешите! Не мога да живея така; а вие не знаете какво е милост. Никога не ще забравя как ме тикнахте в червената стая грубо и жестоко и ме заключихте там — докато съм жива няма да го забравя! Едва не умрях от страх, задавях се от сълзи, молех ви: „Имайте милост, имайте милост към мен, вуйно!“ А вие ме наказахте толкова жестоко само защото лошият ви син ме удари без причина и ме повали на пода. Сега ще разказвам това на всички, които ме попитат. Хората мислят, че сте добра жена, но вие сте лоша, коравосърдечна. Лъжкиня сте _вие_, не аз!
	Още не бях свършила и душата ми бе обзета от трепетно, непознато досега за мен чувство на свобода и тържество. Сякаш се разкъсаха някакви невидими окови и неочаквано, след упорита борба, се озовах на свобода. Не без причина се появи това чувство: мисис Рийд, както изглежда, се изплаши; ръкоделието се плъзна по коленете й и падна; тя вдигна ръце, люлеейки се в креслото си, и дори лицето й се изкриви, сякаш тя щеше да се разплаче.
	— Грешиш, Джейн! Какво ти е? Защо трепериш така? Искаш ли малко вода?
	— Не, мисис Рийд.
	— Може би все пак искаш нещо, Джейн? Уверявам те, желая да бъда твой приятел.
	— Не, това не е вярно. Вие казахте на мистър Брокълхърст, че имам лош характер и че съм склонна към лъжа; аз пък ще разкажа на всички в Лоуд каква сте и как сте постъпвали с мен!
	— Джейн, ти не разбираш причината за това: недостатъците на децата трябва да се изкореняват.
	— Не съм лъжкиня! — извиках аз със силен, яростен глас.
	— Но, Джейн, трябва да се съгласиш, че си невъздържана! Сега, мое момиче, върви в детската стая и си полегни малко.
	— Не съм ваше момиче и няма да лягам никъде! По-скоро ме пращайте в училището, мисис Рийд, всяка минута тук ми е омразна.
	— Наистина трябва по-скоро да я пратя там — каза мисис Рийд sotto voce* и като вдигна ръкоделието си, веднага напусна стаята.
	[* Полугласно (ит.). — Б. пр.]
	Останах сама — победителка на полесражението. Това бе най-тежката ми битка и първата ми победа: за миг останах неподвижна, стъпила върху килима, където бе стоял мистър Брокълхърст, и се наслаждавах самотна на победата си. Отначало се усмихвах и ликувах, но тази жестока радост стихна така бързо, както и ускорените удари на разтуптяното ми сърце. Никое дете не би могло като мен да се кара с възрастните, да даде воля на буйните си чувства и да не изпита след това угризение на съвестта й тръпки по цялото си тяло. За символ на душевното ми състояние в момента, когато обвинявах и заплашвах мисис Рийд, би могъл да послужи прекрасно планински хребет, обхванат от стихийни, ослепителни, поглъщащи всичко пламъци, и същият хребет, но черен, превърнат в пепел след стихването на пожара, би отразил не по-зле настроението ми, когато след половинчасово мълчание и размисъл разбрах колко безразсъдно е било моето поведение и колко лошо е да те мразят и да мразиш.
	За първи път изпитвах сладостта на отмъщението; като ароматно вино ми се стори то, приятно и възбуждащо, докато го пиех, но след това остави в устата ми металически и парлив вкус, който породи у мен чувството, че съм пила отрова. На драго сърце бих отишла при мисис Рийд да й поискам прошка, но знаех — отчасти от опит, отчасти инстинктивно, — че тя ще ме отблъсне с двойно по-голямо презрение и отново ще събуди в сърцето ми порив на буен гняв.
	Бях готова да се заема с нещо по-благородно от яростните излияния, да събудя в душата си по-нежно чувство от мрачното негодуване. Взех една книга — арабски приказки, — седнах и се опитах да чета. Но погледът ми само минаваше по редовете, а мислите ми ме носеха далеч, далеч от страниците, които друг път така ме завладяваха. Отворих стъклената врата на трапезарията; храстите бяха съвсем неподвижни — сухият мраз, без слънце и вятър, бе сковал всичко наоколо. Покрих глава и ръце с полите на роклята си и излязох да се разходя в най-уединената част на градината; но не ме радваха нито притихналите дървета, нито еловите шишарки, които падаха по алеята, нито мъртвите останки на есента — червеникавокафявите листа, които вятърът бе събрал на купчини, а студът — сковал. Облегнах се на пътната врата и погледнах към пустото поле, където вече не пасяха овци, където ниската, трева бе попарена и побеляла. Денят беше много мрачен; небето „на сняг“, цялото непроницаемо и забулено; прехвърчаха снежинки и се стелеха по заледената пътека и заскрежената морава. Аз, нещастното дете, гледах тази картина и непрекъснато си шепнех: „Какво да правя? Какво да правя?“
	Изведнъж чух ясно един глас:
	— Мис Джейн! Къде сте? Елате да закусвате! Знаех отлично, че това е Беси, но не мръднах от мястото си; след малко чух леките й бързи стъпки по пътеката.
	— Лошо момиче! — рече тя. — Защо не идвате, когато ви викат?
	При мислите, които ме бяха обзели, присъствието на Беси ме зарадва, макар че тя, както обикновено, бе малко сърдита. Но след конфликта с мисис Рийд и победата ми над нея краткотрайният гняв на бавачката не ме тревожеше много; почувствувах желание да се погрея на лъчите на младата й жизнерадост. Прегърнах я и казах:
	— Не бива, Беси, не ми се карайте.
	Никога досега не се бях държала така непринудено и без страх. Това някак си хареса на Беси.
	— Чудно дете сте вие, мис Джейн — рече тя, загледана в мен. — Малко, самотно скитниче. Наистина ли ще ви дават в училище?
	Аз кимнах.
	— А няма ли да ви бъде мъчно да се разделите с бедната Беси?
	— Какво я е грижа Беси за мен? Тя все ми се кара.
	— Кара ви се, защото сте такава особена, плаха и срамежлива. Трябва да бъдете по-смела.
	— Защо? За да ме бият повече ли?
	— Глупости! Но положението ви наистина не е леко! Когато майка ми идва миналата седмица да ме види, тя ми каза, че не би искала никое от децата й да бъде на ваше място… А сега да си вървим в къщи, имам за вас приятна новина.
	— Не вярвам, Беси.
	— Я гледай! Какво искате да кажете с това? Как тъжно ме гледате! Слушайте тогава: днес следобед госпожата, младите госпожици и младият господар са канени на чай, а вие пък ще пиете чай с мен. Ще кажа на готвачката да ви опече един малък кейк, а после ще ми помогнете да прегледам чекмеджетата ви — нали скоро ще стягаме вашия куфар! Госпожата смята утре — вдругиден да ви изпрати и вие можете да си изберете които искате играчки и да си ги вземете с вас.
	— Беси, обещайте ми, че докато замина, няма да ми се карате.
	— Добре, съгласна съм. Но и вие трябва да бъдете много добро момиче и тогава няма какво да ви е страх от мен. Не трепвайте, когато се случи да ви кажа нещо по-остричко — това ме дразни.
	— Мисля, че няма вече да се боя от вас, Беси, аз свикнах с вас; скоро ще трябва да се боя от други хора.
	— Ако се боите от тях, те ще ви намразят.
	— Като вас, нали, Беси?
	— Аз н