|	Робърт Лъдлъм
|	Документът на Матлок


A>
	Джеймс Матлок, професор по английска литература в Карлайлския университет, е вербуван от американското правителство да разследва широкомащабен бизнес с наркотици и проституция.
	Матлок има основание да приеме — по-младият му брат умира от свръхдоза хероин.
	Но би ли приел, ако знаеше колко душевни и физически страдания ще донесе на своята възлюбена Патриша? Би ли приел, ако знаеше колко ужас ще донесе на хората край себе си?
@	[[http://www.book.store.bg/c/p-p/m-515/id-1306/dokumentyt-na-matlok-robyrt-lydlym.html|Бард]]
A$

>	Първа глава

	Лоринг излезе от служебния вход на Министерството на правосъдието и се огледа за такси. Наближаваше пет и половина, беше пролет, петък, и задръстването по улиците на Вашингтон бе неописуемо. Лоринг застана на ъгъла и вдигна лявата си ръка с надежда да се случи чудо. Тъкмо смяташе да се откаже, когато едно такси, взело клиент стотина метра по-надолу, спря пред него.
	— На изток ли сте, мистър?
	— Няма проблеми.
	— Господинът не възразява.
	Лоринг винаги се смущаваше в подобни случаи. Дръпна несъзнателно дясната си ръка назад, за да може ръкавът да покрие тънката черна верижка, обвита около китката и заключена за дръжката на чантата.
	— Не, благодаря. От следващия ъгъл съм на юг.
	Изчака таксито да се влее в потока на движението и възобнови безплодните си опити.
	Обикновено при такива обстоятелства умът му беше нащрек, а сетивата — изострени. Очите му шареха и в двете посоки, изнамираха таксита, които се освобождаваха в момента, следяха ъглите на кръстовището за светещи четириъгълници на покривите на колите, които подсказваха, че ако се затича достатъчно бързо, ще успее да наеме таксито.
	Днес обаче Ралф Лоринг нямаше желание да тича. В този петъчен следобед умът му беше потиснат от една отблъскваща истина. Току-що беше станал свидетел как осъдиха един човек на смърт. Човек, когото не познаваше, но за когото знаеше много. Нищо неподозиращ мъж на трийсет и три години, който живееше и работеше в малък град в Нова Англия* на четиристотин километра от Вашингтон и който нямаше и понятие за съществуването на Лоринг, а още по-малко за интереса, проявен към него от Министерството на правосъдието.
	[* Щатите Мейн, Ню Хемпшир, Върмонт, Масачусетс, Роуд Айлънд и Кънектикът — Б. пр.]
	Мислите на Лоринг се връщаха към просторната заседателна зала с голяма правоъгълна маса, около която бяха насядали хората, произнесли присъдата.
	Беше противоречил ожесточено. Това бе най-малкото, което можеше да стори за човека, когото не беше виждал и който беше поставен с такава прецизност в съвършено неподлежащо на защита положение.
	— Смея ли да ви припомня, мистър Лоринг — каза заместник-министърът на правосъдието, бивш военен прокурор на флотата, — че определени рискове се поемат при всяка бойна обстановка. Допустим е известен процент жертви.
	— Обстоятелствата сега са съвсем различни. Човекът не е обучен. Той няма да знае нито кой е врагът му, нито къде е. Откъде да знае? Ние самите нямаме представа.
	— Точно там е въпросът — обади се другият заместник-министър, издигнат от юридическата служба на някаква корпорация, привърженик на комитетски съвещания, и както подозираше Лоринг, неспособен да взема решение без тях. — Нашият обект е извънредно разнолик. Погледнете психологическата му характеристика — „не без недостатъци, но способен да намери изход от всяко положение“. Точно така пише. Изборът му е логичен.
	— „Не без недостатъци, но способен да намери изход от всяко положение!“ Какво, за Бога, значи това? Мога ли да напомня на комитета, че от петнайсет години съм оперативен работник! Психологическите характеристики дават само общи насоки, случайни преценки. Не бих изпратил човек, когото не познавам отблизо, да проникне сред неприятели, както не бих поел отговорност за математическите разработки на НАСА.
	Председателят на комитета — професионалист от кариерата, отговори на Лоринг:
	— Разбирам вашата предпазливост и при нормални обстоятелства бих се съгласил с вас. Но сега обстоятелствата не са нормални. Разполагаме само с три седмици. Факторът „време“ надделява над обичайните мерки за сигурност.
	— Това е риск, който трябва да поемем — величествено заяви бившият военен прокурор.
	— Все пак не го поемате вие — отвърна Лоринг.
	— Искате ли да ви освободим от срещата? — Предложението на председателя на комитета беше напълно искрено.
	— Не, сър. Ще я осъществя. Неохотно. Държа това да се запише в протокола.
	— Още нещо, преди да привършим. — Адвокатът от корпорацията се облегна на масата. — Указание отгоре. Разбрахме, че обектът има свои лични основания да се включи в операцията. Това личи и от характеристиката му. Но трябва да е ясно също така, че всяка помощ, оказана на нашия комитет от страна на обекта, е безплатна и на доброволна основа. Тук е слабото ни място. Ние не можем, повтарям, не можем да поемем отговорност. Ако има възможност, бихме желали в протокола да се отрази, че обектът сам е дошъл при нас.
	Ралф Лоринг се извърна с отвращение.
	Движението се задръстваше все повече. Лоринг вече се беше приготвил да извърви пеша двайсетте и няколко пресечки до квартирата си, когато пред него се закова бяло волво.
	— Влизай! Имаш глупав вид с тази вдигната ръка.
	— А, ти ли си? Много ти благодаря. — Лоринг отвори вратата, намести се на малката предна седалка и нагласи чантата на коленете си. Вече нямаше нужда да крие тънката черна верижка около китката си. И Кренстън бе оперативен работник — специалист по задграничните маршрути*. Беше извършил голяма част от подготвителната работа по задачата, за която сега отговаряше Лоринг.
	[* На наркотиците. Споменатите по-долу служби и отдели са от Бюрото за борба с наркотиците към Министерството на правосъдието на САЩ — Б. пр.]
	— Съвещанието продължи доста дълго. Стигнахте ли донякъде?
	— Дадоха зелена улица.
	— Крайно време беше.
	— Добре, че бяха двамата заместник-министри и разтревоженото послание от Белия дом.
	— Чудесно. Отдел „Сухопътен“ получи тази сутрин последните доклади на „Средиземноморските сили“. Извършва се спешна и повсеместна смяна на маршрутите. Потвърдено е. Полетата в Анкара и Кония на север, обектите в Сиди Барани и Рашид, та дори и алжирските контингенти системно съкращават добивите. Това ще пообърка нещата.
	— Какво искаш, по дяволите? Мислех, че целта е да ги унищожим. Не може да ви се угоди.
	— И ти нямаше да си доволен. Можем да упражняваме контрол само върху известни маршрути, а какво, за Бога, знаем за места като Порто Белокрус, Пилкомайо — половин дузина труднопроизносими имена в Парагвай, Бразилия, Гвиана? Това е някаква съвсем нова дяволска игра, Ралф.
	— Включете агенти със специално предназначение. ЦРУ гъмжи от тях.
	— Изключено. Нямаме право да искаме от тях дори географски карти.
	— Това е тъпотия.
	— Те се занимават с шпионаж, а ние трябва да сме чисти. При държаме се стриктно към Интерпол, без мръсни номера. Мислех, че знаеш.
	— Знам — отвърна уморено Лоринг. — Но все пак е тъпотия. — Ти си гледай Нова Англия. Ние ще се справим с пампасите или каквото е там.
	— Нова Англия включва няколко щата и е същински микрокосмос. Точно това ме плаши. Къде останаха всички онези поетични описания на селски огради, духът на янките и обвити с бръшлян тухлени стени?
	— Това тук е нова поезия. Трябва да свикваш.
	— Съчувствието ти е трогателно.
	— Благодаря.
	— Изглеждаш обезсърчен.
	— Времето е недостатъчно…
	— Винаги е така.
	Кренстън вмъкна малката кола в скоростното платно само за да попадне в задръстването на ъгъла на Небраска и Осемнайсета улица. Нагласи лоста за скоростите на неутрално положение, въздъхна и сви рамене. Загледа се в Лоринг, втренчен безучастно в предното стъкло.
	— Поне имаш зелена улица. И това е нещо.
	— Разбира се. С неподходящ човек.
	— А… разбирам. Това той ли е? — Кренстън посочи с глава чантата на Лоринг.
	— Той. От деня на раждането му.
	— Как се казва?
	— Матлок. Джеймс Б. Матлок. Б-то е съкращение на Барбър — много старо семейство, по-скоро две много стари семейства. Джеймс Матлок, бакалавър на хуманитарните науки, магистър на хуманитарните науки, доктор по философия. Виден капацитет в областта на социалните и политическите въздействия върху литературата през епохата на кралица Елизабет. Какво ще кажеш?
	— Господи! Това ли е специалността му? И къде ще започне да подпитва? На факултетните чайове за пенсионирани професори?
	— Не. Поне в това отношение всичко е наред, много е млад. Квалификацията му е включена в това, което Службата за сигурност нарича „не без недостатъци, но способен да намери изход от всяко положение“. Прекрасен израз, нали?
	— Вдъхновяващ. Какво означава?
	— Предполага се, че характеризира човек, който не е съвсем чист. Може би е стъпил накриво в армията или е разведен. Допускам, че е по-скоро армията. Но въпреки това непреодолимо препятствие хората го харесват.
	— Вече и на мен ми харесва.
	— Там е лошото. И на мен.
	Смълчаха се. Явно беше, че Кренстън достатъчно дълго бе вършил оперативна работа и разбираше кога негов събрат професионалист има нужда да поразмишлява насаме. Сам да стигне до някои заключения или да осмисли нещата. В повечето случаи беше лесно.
	Ралф Лоринг мислеше за човека, чийто живот лежеше, подробно описан, в чантата му, пресят от десетки източници на данни. Казваше се Джеймс Барбър Матлок, но личността зад името отказваше да се появи във фокус. А това безпокоеше Лоринг — животът на Матлок беше оформен от тревожни, дори бурни противоречия.
	Беше единствен син на възрастни, неимоверно богати родител които живееха в комфортно уединение в Скарсдейл, щата Ню Йорк. Образованието му съответствуваше на стандартите на Източните щати: Андоувър и Амхърст, със свойствените очаквания за професия, упражнявана в сърцето на Манхатън — банково дело, комисионерство, реклама. Нищо в досието от годините преди колежа и в началото на следването не говореше за някакво отклонение от тази насока. Дори напротив — бракът му с известно в обществото момиче от Гринич сякаш я утвърждаваше.
	И тогава с Джеймс Барбър Матлок бяха започнали да се случват неща, които Лоринг би искал да проумее. Най-напред в армията.
	Беше началото на шейсетте години и чрез простата изгода от шестмесечно удължаване на службата Матлок би могъл да си седи удобно зад бюрото като офицер по снабдяването, най-вероятно благодарение на семейните си връзки някъде във Вашингтон или в Ню Йорк. Вместо това служебното му досие беше достойно за хулиган — поредица от нарушения и неподчинения, които му бяха осигурили най-нежелателното разпределение — Виетнам, с разрастващите се там военни действия. Поведението му в делтата на Меконг, недостойно за един американски военнослужещ, му беше донесло две военни присъди.
	Тези негови действия бяха резултат преди всичко на лоша или по-скоро на липсваща способност за приспособяване към изискванията на армията.
	Връщането му в цивилния живот беше преминало под знака на неспирни затруднения — първо с родителите, а после с жена му. Поради необясними подбуди Матлок, чиито академични постижения бяха достойни за един джентълмен, но нищо повече, беше наел малък апартамент в Морнингсайд Хайтс в Ню Йорк и бе започнал аспирантура в Колумбийския университет.
	Жена му издържала три месеца и половина, след това поискала безшумно развод и бързо изчезнала от живота на Матлок.
	Следващите няколко години представляваха монотонен за разследване материал. Непоправимият Матлок се превръщаше в учения Матлок. Беше се трудил целогодишно и бе защитил научната си степен за четиринайсет месеца, а докторат бе получил две години по-късно. Постигнал беше някакво примирие с родителите си и назначение в Катедрата по английска литература на университета в Карлайл, щата Кънектикът. Оттогава Матлок беше публикувал редица книги и статии, донесли му завидна слава в академичните среди. Очевидно беше популярен — „способен да намери изход от всяко положение“ (дяволски глупав израз), заможен и вече без нито една от антагонистичните черти, демонстрирани през бунтарските му години. Разбира се, почти няма причини да бъде недоволен, мислеше Лоринг. Джеймс Барбър Матлок беше уредил добре живота си — бе осигурил всичките му флангове; като включително си бе намерил и момиче. В момента имаше дискретна връзка с аспирантката Патриша Балантайн. Живееха отделно, но според сведенията поддържаха любовни отношения. Доколкото обаче можеше да се предвиди, на хоризонта не се очертаваше брак. Момичето пишеше докторска дисертация по археология и го чакаха десетина стипендии от различни фондации. Стипендии, които водеха към далечни земи и неизвестни факти. Патриша Балантайн нямаше намерение да се омъжва, поне според тайно събраните сведения.
	А Матлок, чудеше се Ралф Лоринг. Какво говореха фактите за него? Биха ли оправдали избора му?
	Не го оправдаваха. Не можеха. Само обучен професионалист бе в състояние да отговори на изискванията. Проблемите бяха прекалено сложни и изпълнени с уловки за един любител.
	Ужасяващата ирония беше, че ако този Матлок правеше грешки и попаднеше в клопки, той би свършил работата много по-бързо от всеки професионалист.
	И междувременно би загубил живота си.
	— Защо смяташ, че ще приеме? — Кренстън наближаваше апартамента на Лоринг и любопитството не му даваше мира.
	— Какво? Извинявай, какво каза?
	— Защо смятате, че обектът ще се съгласи? Защо му трябва да приема?
	— Заради по-младия му брат. С цели десет години по-млад. Родителите са доста възрастни. Много богати, много незаинтересовани. Този Матлок се смята отговорен.
	— За какво?
	— За смъртта на брат си. Преди три години се вкарал в гроба със свръхдоза хероин.
	Ралф Лоринг караше бавно взетата под наем кола по широката, засадена с дървета улица, покрай големите старинни къщи, разположени зад безукорно поддържани морави. Някои принадлежаха на студентски организации, които обаче чувствително бяха намалели през последните десет години. Социалната им недостъпност през петдесетте и шейсетте години беше изчезнала. Някои рт най-големите сгради носеха нови имена: „Домът“, „Водолей“ (естествено)*, „Африканска общност“, „Уорик“, Зала „Лумумба“.
	Университетът в Карлайл, щата Кънектикът, представляваше едно от средно големите най-„престижни“ студентски градчета, които изпъстряха пейзажа на Нова Англия. Администрацията под ръководството на своя бляскав президент доктор Ейдриън Сийлфонт преобразяваше колежа, като се опитваше да го пренесе във втората половина на XX век. Налице бяха неизбежните протестни акции, разцветът на брадите и на предметите, изучаващи Африка, които уравновесяваха спокойното благосъстояние, клубните блейзъри и финансираните от бивши възпитаници регати. Хардрокът и факултетните чайове с танци търсеха начини за съжителство.
	[* Според убежденията на участниците в младежките движения на Запад през шейсетте години щастието ще настъпи в „Ерата на Водолея“. — Б. пр.]
	Като оглеждаше залятото със слънце студентско градче, Лоринг мислеше колко невероятно изглежда в такава общност да се таят истински проблеми.
	И най-малко от всичко проблемът, който го беше довел.
	А все пак той съществуваше.
	Карлайл беше бомба със закъснител, която при детонация щеше да вземе извънредно много жертви. Лоринг знаеше, че взривът е неминуем, А онова, което щеше да се случи преди него, беше непредсказуемо.
	И само той можеше да предизвика възможно най-благоприятния вариант. Ключът беше Джеймс Барбър Матлок, доктор по философия.
	Лоринг мина с колата покрай привлекателна двуетажна факултетска жилищна сграда, в която имаше четири апартамента, всеки с отделен вход. Смяташе се за една от хубавите къщи на факултета и обикновено се обитаваше от интелигентни млади семейства, още недостигнали равнището, необходимо за закупуване на собствена къща. Жилището на Матлок беше на първия етаж от западната страна.
	Лоринг бавно отмина блока и паркира на отсрещната страна на улицата, диагонално от вратата на Матлок. Нямаше време да чака дълго, въртеше се на седалката, оглеждаше изпитателно колите и пешеходците в неделната утрин и отбеляза със задоволство, че самият той не е наблюдаван. Това беше жизненоважно. Според досието, съставено въз основа на наблюденията над Матлок, в неделя младият професор обикновено чете вестници докъм обяд, а след това отива с колата в северната част на Карлайл, където в един от удобните апартаменти, запазени за аспиранти, живееше Патриша Балантайн. Ако тя, разбира се, не бе прекарала нощта при него. В такъв случай двамата редовно излизаха да обядват извън града, връщаха се в апартамента на Матлок или отиваха на юг в Хартфорд или в Ню Хейвън. Естествено имаше и вариации. Момичето и Матлок често заминаваха нанякъде в събота и неделя и се регистрираха като съпрузи. Но не и тази неделя. Службата за наблюдение го беше потвърдила.
	Лоринг погледна часовника си. Беше един без двайсет, но Матлок още си бе вкъщи. Времето изтичаше. След няколко минути Лоринг трябваше да се яви на Кресънт Стрийт. Кресънт Стрийт номер 217. Там следваше да смени за втори път колата си.
	Знаеше, че не е нужно да наблюдава Матлок. Нали беше изчел внимателно досието, разгледал бе десетките снимки и дори бе поговорил малко с доктор Сийлфонт, президента на Карлайл. Все пак всеки агент имаше свои методи на работа — неговите включваха наблюдение на обекта няколко часа преди осъществяване на контакта. Някои колеги в министерството твърдяха, че това му вдъхвало усещане за превъзходство. Лоринг знаеше само, че му вдъхва увереност.
	Външната врата на апартамента на Матлок се отвори и в слънчевата светлина се появи висок мъж. Носеше панталон в защитен цвят, мокасини и кафяв пуловер с висока яка. Лоринг забеляза, че е с приятна външност, с остри черти и сравнително дълга руса коса. Мъжът провери заключена ли е вратата, сложи си черни очила и зави по тротоара към мястото, където Лоринг предположи, че се намира паркингът. След няколко минути Джеймс Матлок се появи на улицата в малък спортен триумф.
	Лоринг си направи извода, че обектът му очевидно води доста приятен живот. Достатъчни доходи, никаква отговорност, любима работа и дори удобна връзка с привлекателно момиче.
	Лоринг се чудеше дали след три седмици всичко щеше да е същото за Джеймс Барбър Матлок. Защото светът му щеше да се срути.


>	Втора глава

	Матлок натисна педала на газта и ниската кола затрепери, когато стрелката на скоростомера достигна деветдесет километра в час. Не че бързаше — Пат Балантайн щеше да го чака. Просто беше ядосан. Всъщност не ядосан, а по-скоро раздразнен. Обикновено се дразнеше от телефонните разговори с родителите си. Времето не можеше да заличи това. Нито парите, ако въобще печелеше някакви пари, които баща му да сметне достойни за уважение. Това, което го дразнеше, бе вбесяващата снизходителност. Ставаше по-зле, колкото повече старееха майка му и баща му. Вместо да се примирят с положението, те постоянно разсъждаваха върху него. Настояваха Матлок да прекара пролетната си ваканция в Скарсдейл, за да може да ходи с баща си всеки ден в Ню Йорк. В банки, при адвокати. Да се подготви за неизбежното, когато и ако то настъпеше.
	— …Много неща ще трябва да преглътнеш, сине — с богоподобен глас бе казал баща му. — Знай, че не си подготвен.
	— …Ти си едничкото, което ни остава, мили — промълви и майка му с нескрита болка.
	Матлок знаеше, че те с наслада предвкусват своята мъченическа раздяла с този свят. Оставили бяха своя следа, поне баща му. Най-смешното беше, че родителите му бяха силни като стадо мулета и здрави като диви коне. Щяха да го надживеят с няколко десетилетия.
	Истината беше, че го искаха за себе си много повече, отколкото той тях. Особено през последните три години, след смъртта на Дейвид. Може би, мислеше Матлок, докато спираше пред апартамента на Пат, раздразнението ми се корени в моята собствена вина. Не беше си простил смъртта на Дейвид. И никога нямаше да го стори.
	Не искаше да стои в Скарсдейл през ваканцията. Не искаше да си спомня. Сега имаше кой да му помогне да забрави онези ужасни години на смърт, липса на обич и нерешителност. Беше обещал на Пат да я заведе в Сейнт Томас.


	Извънградската страноприемница се казваше „Чешърската котка“ и както подсказваше името й, беше в стил „английска кръчма“. Храната беше прилична, напитките обилни и тези фактори я бяха превърнали в любимо място на кънектикътските университетски среди. Матлок и Пат бяха изпили втория си коктейл. Поръчаха си говеждо печено и йоркширски пудинг. В просторния ресторант имаше около десетина двойки и няколко семейства. В ъгъла, сам на маса, седеше мъж и четеше „Ню Йорк Таймс“, чиито страници бяха прегънати вертикално, както правят пътници, пътуващи редовно с влак.
	— Вероятно е разярен баща, очакваш опозорилия го син. Познат тип. Всяка сутрин пътуват с влака за Скарсдейл.
	— Прекалено е спокоен.
	— Научават се да прикриват своята напрегнатост. Само техните аптекари знаят. Колко успокоителни средства им изписват!
	— Винаги обаче проявяват някакви признаци, а при този липсват. Изглежда направо самодоволен. Грешиш.
	— Просто не познаваш Скарсдейл. Там самодоволството е регистрирана търговска марка. Не можеш да си купиш къща без него.
	— Понеже стана дума, какво възнамеряваш да правиш? Наистина смятам, че трябва да отменим Сейнт Томас.
	— А аз не. Зимата беше тежка, заслужаваме малко слънце. Освен това те са неразумни в претенциите си. Машинациите на семейство Матлок никак не ме интересуват, само ще си загубя времето. Дори да се случи невероятното и те умрат, ще има кой да се заеме с делата.
	— Нали се разбрахме, че това е само предлог. Искат да поостанеш при тях. Струва ми се трогателно, че го правят по този начин.
	— Няма нищо трогателно, това са прозрачните опити на баща ми да ме изнуди… Гледай, нашият пътник се отказа да чака.
	Мъжът с вестника допи чашата си, като обясняваше на келнерката, че няма да поръчва обяд.
	— Обзалагам се, че си е представил коженото яке на сина си, дългата му коса, може би и босите му крака и го е обзела паника.
	— Като че ли го пожелаваш на горкия човечец.
	— Не. Дори му съчувствувам. Не мога да понасям упадъка, който съпътствува бунтарството. Получавам угризения на съвестта.
	— Много сте смешен, редник Матлок — отбеляза Пат, като намекна за безславната му военна кариера. — Искаш ли след обяда да идем в Хартфорд? Дават хубав филм.
	— Съжалявам, забравих да ти кажа. Днес не може… Сийлфонт ми се обади сутринта, че привечер ще има съвещание. Каза, че е важно.
	— За какво?
	— Не знам. Може би африканските течения му създават грижи. Онзи, когото привлякох от Хауърд, се оказа голяма работа. Мисля, че убежденията му са по-десни от тези на Людовик Четиринайсети.
	— Ужасен си — усмихна се тя. Матлок взе ръката й.


	Жилището на доктор Ейдриън Сийлфонт беше подобаващо внушително. Представляваше голям бял замък в колониален стил, с широки мраморни стъпала, водещи към тежка двойна врата, украсена с релефна резба. По дължината на фасадата се издигаха йонийски колони, които поглъщаха ширината й. След залез слънце на ливадата се включваха прожектори.
	Матлок се изкачи по стълбите към вратата и натисна звънеца. След трийсет секунди му отвори прислужница, която го поведе през вестибюла към задната част на къщата, в голямата библиотека на доктор Сийлфонт.
	Ейдриън Сийлфонт беше застанал в средата на стаята с още двама мъже. Матлок както винаги беше впечатлен от осанката му. Висок над метър и осемдесет, слаб, с изящни черти, той излъчваше топлота, която докосваше всички наоколо. Притежаваше неподправено смирение, което прикриваше изключителния му ум от онези, които не го познаваха. Матлок много го харесваше.
	— Здравей, Джеймс. — Сийлфонт му подаде ръка. — Мистър Лоринг, разрешете ми да ви представя доктор Матлок.
	— Как сте? Здрасти, Сам. — Последните думи Матлок отправи към третия присъствуващ — Самюъл Кресъл, декан на колежите в Карлайл.
	— Здравей, Джим.
	— Вече сме се срещали някъде, нали? — попита Матлок, без да сваля очи от Лоринг. — Мъча се да се сетя кога.
	— Ще ме поставите в неудобно положение, ако успеете.
	— Не се и съмнявам — засмя се Кресъл със своя язвителен, леко обиден хумор.
	Матлок харесваше и Кресъл — нетолкова заради самия него, а защото бе запознат с трудностите в работата му и с всичко, с което трябваше да се бори.
	— Какво искаш да кажеш, Сам?
	— Аз ще ви отговоря — намеси се Ейдриън Сийлфонт. — Мистър Лоринг работи в Министерството на правосъдието. Съгласих се да уредя тази среща между вас тримата, но не съм съгласен с това, за което току-що намекнаха Сам и мистър Лоринг. Очевидно мистър Лоринг е сметнал за уместно да ви държи… как се казва… под наблюдение. Изказах най-сериозни възражения.
	Сийлфонт погледна Лоринг в очите.
	— Държали сте ме под какво? — попита Матлок тихо.
	— Извинете — заговори Лоринг. — Това си е мое съображение и няма нищо общо с работата.
	— Вие сте пътникът от „Чешърската котка“.
	— Какво? — учуди се Сам Кресъл. — Човекът с вестника.
	— Точно така. Разбрах, че ме забелязахте днес следобед. Мислех, че ще ме познаете от пръв поглед. Не знаех, че приличам на пътник от влак.
	— Заради вестника. Нарекохме ви „разярен баща“.
	— Понякога съм такъв, но рядко. Все пак дъщеря ми е само на седем години.
	— Предлагам да започваме — обади се Сийлфонт. — Между другото, Джеймс, радвам се, че реагираш с такова разбиране.
	— Естествената ми реакция е на любопитство. И на доза страх. Да ви кажа честно, изплашен съм до смърт. — Матлок се усмихна неуверено. — За какво става дума?
	— Нека си пийнем, докато говорим. — Ейдриън Сийлфонт се усмихна на Матлок и се отправи към обкованото с мед барче в ъгъла на стаята. — Ти си почитател на бърбън с вода, нали, Джеймс? Сам е на двойно уиски с лед. А вие, мистър Лоринг?
	— И аз съм на уиски. Само с вода.
	— Джеймс, ела и ми помогни.
	Матлок отиде при Сийлфонт и се зае да му помага.
	— Смайваш ме, Ейдриън — каза Кресъл и седна в коженото кресло. — Как, за Бога, помниш какво пият подчинените ти?
	Сийлфонт се засмя.
	— Причината е лесно обяснима. И тя не се ограничава само с колегите ми. Събрал съм за този институт повече пари с помощта на алкохола, отколкото със стотиците доклади, подготвени от най-добрите умове на финансовите среди. — Ейдриън Сийлфонт млъкна и се подсмихна повече на себе си, отколкото на мъжете в стаята. — Веднъж държах реч пред Организацията на университетските президенти. Когато започнаха да задават въпроси, попитаха ме на какво се дължат даренията за Карлайл… Страхувам се, че отговорих: „На онези древни народи, развили изкуството на ферментацията на гроздето…“ Покойната ми жена избухна в смях, но после ми каза, че съм върнал постъпленията във фондовете с десет години назад.
	Тримата мъже се засмяха. Матлок раздаде напитките.
	— За ваше здраве — рече президентът на Карлайл и скромно вдигна чаша. Тостът обаче беше кратък.
	— Малко ми е неловко… Преди няколко седмици ми се обади началникът на мистър Лоринг. Покани ме да отида във Вашингтон за един въпрос от изключителна важност, засягащ Карлайл. Там ме осведомиха за нещо, което все още отказвам да възприема. Сведения, с които ще ви запознае мистър Лоринг. На пръв поглед изглеждат неопровержими. Но това е на пръв поглед. Слухове, безсмислени изявления — писмени и устни, изфабрикувани улики, които може би са лишени от съдържание. От друга страна, може и да съществуват известни основания. Именно затова се съгласих на тази среща. Трябва да подчертая обаче, че не мога да участвувам в нея. Нашият университет няма да участвува. Каквото и да стане в тази стая, ще го одобря само неофициално. Вие действувате като частни лица, а не като членове на факултета или служители на Карлайл. Ако наистина решите да действувате… А сега, Джеймс, ако и това не те уплаши, не знам кое ще те стресне.
	Сийлфонт се усмихна отново, но смисълът на думите му беше ясен.
	— Плаши ме — каза Матлок безизразно.
	Кресъл остави чашата си и се наклони напред.
	— Трябва ли да разбираме от това, което казахте, че не одобрявате присъствието на Лоринг тук? Нито онова, което той ще иска от нас?
	— Това е спорен въпрос. Ако обвиненията му са подплатени с факти, естествено, че не мога да им обърна гръб. От друга страна, никой президент на университет в наши дни няма да сътрудничи открито с правителствено учреждение единствено въз основа на предположения. Ще ме извините, мистър Лоринг, но твърде много хора във Вашингтон са използували академичните среди за свои цели. Имам предвид по-специално университетите Колумбия, Бъркли, колежа в Мичиган, а и не само тях. Обикновените полицейски дела са едно нещо, проникването… е нещо съвсем различно.
	— „Проникване“? Това е доста силна дума — отбеляза Матлок.
	— Може и да е. Ще оставя термините за мистър Лоринг.
	Кресъл взе чашата си.
	— Мога ли да попитам защо сте се спрели на нас — на Матлок и на мен?
	— И това ще бъде пояснено от мистър Лоринг. И все пак, Сам, тъй като аз отговарям за твоето присъствие, ще ти кажа какви са моите основания. Като декан си по-настроен на вълните на студентското градче от всеки друг… Освен това ще се усетиш, ако мистър Лоринг и колегите му превишат правата си… Мисля, че това е всичко, което трябва да кажа. Отивам на събрание. Тази вечер ще говори филмовият продуцент Строс и аз трябва да се появя.
	Сийлфонт остави чашата си на подноса върху барчето. Тримата мъже станаха.
	— Още нещо преди да тръгнете — каза Кресъл, смръщил чело. — Да предположим, че един от нас или и двамата решим, че не желаем да участвуваме в… работата на мистър Лоринг?
	— Тогава откажете. — Ейдриън Сийлфонт се отправи към вратата на библиотеката. — Изобщо не се чувствувайте задължени — държа това да е пределно ясно. Мистър Лоринг разбира. Приятна вечер, господа.
	Сийлфонт излезе във вестибюла и затвори вратата.


>	Трета глава

	Тримата мъже останаха в стаята безмълвни и неподвижни. Чуха как се отвори и затвори външната врата. Кресъл погледна Лоринг.
	— По всичко личи, че е ваш ред.
	— Обикновено е така при подобни случаи. Но нека ви разкрия моето положение — то отчасти ще обясни тази среща. Първото, което трябва да знаете, е, че работя в Бюрото за борба с наркотиците към Министерството на правосъдието.
	Кресъл седна и отпи от чашата си.
	— Нали не сте пристигнали, за да ни кажете, че четирийсет процента от студентския състав употребява различни видове наркотици? Защото това не е ново за нас.
	— Не, не съм. Допускам, че тези неща са ви известни. Всеки ги знае. Все пак не съм сигурен в процента. Струва ми се занижен.
	Матлок допи питието си и реши да си налее още. Заговори, докато се приближаваше към обкованото с мед барче:
	— Занижен или завишен, но в сравнение с другите студентски градчета нямаме основание за паника.
	— Така е. Поне не в това отношение.
	— Нима има и нещо друго?
	— Доста неща.
	Лоринг отиде до бюрото на Сийлфонт и се наведе да вдигне чантата си от пода. Очевидно държавният служител и президентът на Карлайл бяха разговаряли преди идването на Матлок и Кресъл. Лоринг сложи чантата на бюрото и я отвори. Матлок седна пак на стола си.
	— Бих искал да ви покажа нещо.
	Лоринг бръкна в чантата и извади плътна сребриста напечатана страница, срязана по диагонал като с назъбена ножица. Сребристото покритие беше зацапано от често пипане и имаше мазни, прашни петна. Приближи се до стола на Матлок и му я подаде. Кресъл стана и отиде при тях.
	— Това е някакво писмо. Или известие. С цифри — каза Матлок. — Мисля, че е на френски… не, на италиански е. Не мога да го разчета.

	— Отличен, професоре — рече Лоринг. — Смесица е от двата езика, без особени предпочитания към единия или другия. Всъщност това е писмената форма на корсиканския диалект. Използува се в южната, хълмистата част на острова. Подобно на етруския не се поддава на цялостен превод. Но кодовете, които се използуват, са толкова прости, че всъщност не са никакви кодове. Не смятам дори, че са замислени като такива: прекалено са малобройни. Тъй че това тук ни дава достатъчно сведения.
	— И какви са те? — попита Кресъл и пое от Матлок странния документ.
	— Най-напред бих искал да ви разясня как попадна у нас. Без това обяснение информацията е неразбираема.
	— Говорете.
	Кресъл подаде мръсния сребрист лист на Лоринг, който го отнесе при бюрото и внимателно го прибра обратно в чантата.
	— Един куриер — това е човек, който обикаля определени места, източници на наркотици, и пренася инструкции, пари, известия и тъй нататък — напусна преди шест седмици страната. Всъщност той беше повече от куриер и стоеше доста високо в йерархията на разпространението на наркотиците. В действителност си караше отпуската по Средиземноморието и пътем изпълняваше някои задачи. Може би е проверявал капиталовложенията… Във всеки случай бил убит от планинци в местността Торос Даглари в Турция, където има обширни макови полета. Та той закрил там всички операции и последвала разправата. Звучи правдоподобно — средиземноморските полета се закриват повсеместно и се местят в Южна Америка… Този документ бил намерен скрит в дрехите на трупа. Както сами видяхте, минал е през доста ръце. Бил е предмет на много наддавания от Анкара до Маракеш. Най-после го е купил таен агент на Интерпол и те ни го изпратиха.
	— От Торос Даг… как беше там… чак до Вашингтон. Голямо пътешествие е направила хартийката — отбеляза Матлок.
	— И доста скъпичко ни излезе — допълни Лоринг. — Само че сега не е във Вашингтон, а е тук. От Торос Даглари до Карлайл, щата Кънектикът.
	— Предполагам, че това не е случайно и означава нещо. — Сам Кресъл седна, като наблюдаваше неспокойно държавния служител.
	— Означава, че информацията в документа засяга Карлайл.
	Лоринг се опря на бюрото и заговори спокойно, без напрежение. Приличаше на преподавател, който обяснява на класа суха, но необходима математическа теорема:
	— В документа се казва, че след три седмици, на десети май, ще има конференция. Цифрите са географските координати на Карлайл — дължина и ширина спрямо Гринуич, с точност до една десета. Самият документ идентифицира притежателя си като един от поканените. Всеки или има допълващата го половина, или е изрязан по шаблон, с който трябва да съвпадне — просто допълнителна мярка за сигурност. Липсва обаче точното местоположение.
	— Чакайте, чакайте. — Гласът на Кресъл беше контролиран, но остър — той се вълнуваше. — Не избързвате ли, Лоринг? Давате ни несъмнено поверителна информация, преди да сте изложили исканията си. Управата на нашия университет не е заинтересована да бъде превърната в правителствен орган за разследване. Преди да навлезете във фактите, кажете какво искате от нас.
	— Извинете, мистър Кресъл. Дадохте ми думата и аз се възползувам от това, но явно зле.
	— Дяволски зле за опитен човек като вас.
	— Почакай, Сам. — Матлок вдигна ръка от ръчката на стола. Внезапната враждебност на Кресъл му се видя неуместна. — Сийлфонт каза, че имаме право да откажем всичко, което поискат от нас. Ако упражним това си право, както вероятно и ще постъпим, бих искал да е в резултат на обмислена преценка, а не на сляпа реакция.
	— Не ставай наивен, Джим. Получаваш поверителна или секретна информация и в момента вече си замесен. Не можеш да отречеш, че си я получил, не можеш да кажеш, че нищо не се е случило.
	Матлок погледна към Лоринг. — Вярно ли е това?
	— До известна степен, да. Няма да ви лъжа.
	— Тогава защо трябва да ви слушаме?
	— Защото е замесен тукашният университет, и то от години. Положението е критично. Толкова критично, че са ни останали само три седмици, през които да направим нещо въз основа на наличните сведения.
	Кресъл стана от стола, пое си дълбоко дъх и бавно издиша.
	— Създавате криза, без да ни дадете доказателства, и насилствено ни намесвате. Кризата отшумява, но документите сочат, че университетът е бил негласен участник в едно федерално разследване. Такъв беше случаят в университета в Уисконсин. — Кресъл се обърна към Матлок: — Помниш ли, Джим? Шест дни имаше бунтове в градчето. Половин семестър загубен за обяснения.
	— Но тогава беше замесен Пентагонът — отбеляза Лоринг. — Обстоятелствата бяха съвсем различни.
	— Смятате ли, че Министерството на правосъдието е по-лесно смилаемо? Прочетете някой студентски вестник.
	— За Бога, Сам, остави човека да говори. Ако не искаш да слушаш, върви си. Аз искам да чуя какво ще каже.
	Кресъл погледна Матлок.
	— Добре. Мисля, че разбирам. Говорете, Лоринг. Но помнете, не поемаме никакви задължения. И не сме длъжни да спазваме каквито и да било условия за поверителност.
	— Ще разчитам на здравия ви разум. — Дано не сбъркате.
	Кресъл отиде до барчето и напълни чашата си. Лоринг седна на ръба на бюрото.
	— Ще започна с въпрос. Чували ли сте някога думата „Нимрод“?
	— Нимрод е староеврейско име — отвърна Матлок. — От Стария завет. Потомък на Ной, владетел на Вавилон и Ниневия. Легендарни успехи като ловец, които засенчили по-важния факт, че е основал и изградил великите градове на Асирия и Месопотамия.
	Лоринг се усмихна.
	— Отново отличен, професоре. Ловец и строител. Имах предвид нещо по-съвременно обаче, когато ви попитах за Нимрод. — Тогава не, не съм чувал. А ти, Сам? Кресъл се върна на стола си с чаша в ръка.
	— Дори това, което ти току-що каза, не ми беше известно. Мислех, че Нимрод е вид блесна за риболов. Много добра за пъстърва.
	— Тогава ще ви дам малко основна информация… Не възнамерявам да ви отегчавам със статистически данни за наркотиците. Сигурен съм, че постоянно ви бомбардират с тях.
	— Да, постоянно — потвърди Кресъл.
	— Но има и една географска статистика, за която може би не знаете. Концентрирането на трафика на наркотици в щатите на Нова Англия нараства със скорост, надхвърляща темповете във всички други части на страната. Тенденцията е обезпокоителна. От хиляда деветстотин шейсет и осма година се забелязва системно нарушаване на юридическите процедури… Ще ви го обясня в географска перспектива. В Калифорния, Илинойс и Луизиана контролът на наркотиците поне позволява да се задържи равнището. Това е максимумът, който можем да постигнем, докато на международните споразумения им покарат зъби. Но не и в Нова Англия. В тази част нарастването става с бесни темпове. Това се отразява зле на колежите.
	— Откъде знаете? — запита Матлок.
	— Начините са много, но винаги научаваме твърде късно, за да предотвратим разпространението. Информатори, белязани списъци от средиземноморските, азиатските и латиноамериканските източници, проследяване на швейцарски влогове… това вече са поверителни данни.
	Лоринг погледна Кресъл и се усмихна.
	— Сега вече знам, че във вашия отдел сте луди — начумерено изрече Кресъл. — Според мен, ако можете да докажете тези обвинения, трябва да го направите публично. На висок глас.
	— Имаме си съображения.
	— Също поверителни, предполагам — каза Кресъл с лека неприязън.
	— Съществува и един вторичен проблем — продължи Лоринг, без да му обръща внимание. — В престижните университети на Източните щати — Принстън, Амхърст, Харвард, Васар, Уилямс, Карлайл — се учат много деца на важни личности. Синове и дъщери на хора от правителствените и промишлените кръгове. Това създава възможност за изнудване, която според нас се използува. Тези хора са болезнено чувствителни на тема „скандали с наркотици“.
	Кресъл го прекъсна:
	— Ако приемем, че сте прав, което аз не допускам, то ние имаме много по-малко неприятности от другите колежи в Североизточния район.
	— Знаем това. Дори смятаме, че знаем защо.
	— Това е твърде мъгляво, мистър Лоринг. Кажете точно какво имате предвид. — Матлок не обичаше игрите, които разиграваха някои хора.
	— Всяка мрежа за разпространение, която системно обслужва и контролира част от страната, трябва да има своя оперативна база. Централно учреждение, тъй да се каже, команден пост. Повярвайте ми, този команден пост на трафика на наркотици в щатите на Нова Англия е университетът в Карлайл.
	Самюъл Кресъл, декан на университета, изтърва чашата си на паркета.
	Ралф Лоринг продължи невероятния си разказ. Матлок и Кресъл не помръдваха от столовете си. На няколко пъти Кресъл се опита да го прекъсне и да му възрази, но убедителното изложение на Лоринг му отнемаше доводите. Нищо не можеше да се оспори.
	Разследването на университета в Карлайл започнало преди осемнайсет месеца. Началото било положено от залавянето на някакъв счетоводител по време на една от честите проверки за наркотици на френската Служба за сигурност в пристанището на Марсилия. Счетоводителят бил американски гражданин и веднага го изпратили във Вашингтон. В записките на счетоводителя често се срещали съчетанията на координатите „К-22°-59“, неизменно следвани от името „Нимрод“. Отбелязаните градуси обозначавали Северен Кънектикът, но не с точност до една десета. След проследяването на стотици възможни сухопътни маршрути от кейовете на атлантическите пристанища и летищата, имащи връзка с Марсилия, околностите на Карлайл били поставени под най-внимателно наблюдение.
	Като част от наблюдението било наредено да се подслушват телефоните на лицата, за които се знаело, че са свързани с разпространението на наркотици от Ню Йорк, Хартфорд, Бостън и Ню Хейвън. Записани били разговори и на лица от подземния свят. Всички разговори, засягащи търговията с наркотици в района на Карлайл били от улични телефонни автомати. Това затруднило подслушването, но все пак не било невъзможно. Отново тайни методи на Службите за сигурност.
	С набъбването на папката с информация станал очевиден един изумителен факт: групата в Карлайл била независима. Нямала никакви официални връзки с организираната престъпност, никому не била задължена. Тя ползувала услугите на някои престъпници, но не била използувана от тях. Представлявала здраво изградена групировка, обхващаща повечето университети в Нова Англия. И очевидно не се задоволявала само с наркотици.
	Имало доказателство, че групата от Карлайл е проникнала в хазарта и проституцията и дори намирала работа на защитили аспиранти. Освен това, изглежда, гонела някаква цел, излизаща извън рамките на печалбите, присъщи на незаконната дейност. Групата би могла да печели много повече и с по-малко усложнения, ако работела директно с известни престъпници и признати доставчици. Вместо това тя харчела собствени средства за създаване на своя организация. Сама си била господар, контролирала собствени източници и имала собствен пласмент. Но крайните й цели не били ясни.
	Била станала толкова могъща, че заплашвала водачеството на организираната престъпност в Североизточните щати. Поради тази причина водещите фигури от подземния свят били поискали среща с хората, отговарящи за операциите в Карлайл. Ключът към тях било лице или група, наречена „Нимрод“.
	Целта на срещата, доколкото можело да се определи, била да се постигне изглаждане на отношенията между Нимрод и повелителите на престъпността, които се чувствували застрашени от необикновеното му разрастване. На срещата щели да присъстват десетина знайни и незнайни престъпници от щатите на Нова Англия.
	— Мистър Кресъл — обърна се Лоринг към декана на Карлайл, но се поколеба. — Предполагам, че имате списъци на студенти, служители и технически персонал — хора, за които знаете или имате причини да подозирате, че се занимават с наркотици. Известно ми е, че повечето колежи имат такива списъци.
	— Няма да отговоря на този въпрос.
	— Което, разбира се, ми дава нужния отговор — отбеляза Лоринг кротко, дори със съчувствие.
	— Нищо подобно! Хората от вашия занаят имат навика да допускат онова, в което им се иска да вярват.
	— Добре, приемам укора. Но дори да бяхте казали „да“, целта ми не е да питам за тях. По-скоро целях да ви подскажа, че ние имаме такъв списък. Исках да го знаете.
	Сам Кресъл разбра, че се е хванал на въдицата, а искреността на Лоринг го ядоса още повече.
	— Не се и съмнявам.
	— От само себе си се разбира, че нямаме нищо против да ви предоставим екземпляр.
	— Не е необходимо.
	— Много си твърдоглав, Сам — обади се Матлок. — Защо се правиш на щраус?
	Преди Кресъл да успее да отговори, Лоринг рече:
	— Деканът знае, че може да промени решението си. Вече се разбрахме, че в Карлайл няма криза. Учудващо е колко хора чакат покривът да се срути над главите им, преди да повикат за помощ. Или да я приемат.
	— Но склонността на вашата организация да превръща трудните положения в бедствие е всеизвестна — парира го враждебно Сам.
	— Допускали сме грешки, не отричам.
	— След като разполагате с имена — продължи Сам, — защо не се заемете с тях? Нас оставете на мира, сами си вършете черната работа. Правете арести, предявявайте обвинения. Не се опитвайте да прехвърлите работата си на нашите плещи.
	— Ние и не целим това… Пък и повечето от доказателствата ни нямат юридическа сила.
	— И на мен ми хрумна същото — вметна Сам.
	— А какво печелим? Какво ще спечелите вие? — Лоринг се наклони напред, без да отмества поглед от очите на Сам. — Арестуваме неколкостотин наркомани и дребни пласьори. Не разбирате ли, че това не решава проблемите?
	— Което ни отвежда до онова, което искате, нали? — Матлок се облегна на стола, загледан внимателно в настойчивия държавен служител.
	— Да — отвърна Лоринг меко. — Ние искаме Нимрод. Искаме да знаем къде ще се състои срещата на десети май. Тя може да е навсякъде в радиус от петдесет до сто километра. Искаме да сме подготвени за нея. Искаме да пречупим гръбнака на операция „Нимрод“ поради причини, които се простират далече извън университета в Карлайл. Наред с наркотиците.
	— Но по какъв начин? — попита Джеймс Матлок.
	— Доктор Сийлфонт го каза. Проникване… Професор Матлок, вие сте известен като човек, който изключително лесно се приспособява към средата си. Добре ви приемат в най-различни, дори противоречащи си групи както във факултета, така и сред студентите. Ние имаме имената, а вие лесно се приспособявате. — Лоринг посегна към чантата и извади срязаната страница зацапана хартия. — Някъде там, навън, е информацията, която ни е нужна. Някъде съществува човек, който има такъв документ и знае онова, което трябва да знаем ние.
	Джеймс Барбър Матлок седеше неподвижно на стола, загледан в държавния служител. Нито Лоринг, нито Кресъл бяха сигурни какво мисли той, но и двамата се досещаха. Ако мислите можеха да се чуват, в стаята щеше да цари пълно съгласие. Мисълта на Джеймс Матлок се беше върнала три, почти четири години назад. Спомняше си русокосото, деветнайсетгодишно момче. Не много зряло за възрастта си може би, но иначе добро и мило. Момче с проблеми. Откриха го по същия начин, както бяха намирали хиляди като него в големи и малки градове на страната. Други времена, други нимродовци.
	Дейвид, братът на Джеймс Матлок, беше забил иглата в дясната си ръка и си бе инжектирал трийсет милиграма от бялата течност. В малка платноходка, в тихите води на залива на нос Код. Лодчицата беше заседнала в скалите близо до брега. Когато го открили, братът на Джеймс Матлок бил мъртъв.
	Матлок взе решение.
	— Можете ли да ми дадете имената?
	— У мен са.
	— Почакайте! — Кресъл се изправи и когато заговори, гласът му не беше ядосан, а изпълнен със страх — Разбирате ли какво искате от него? Той няма опит за такава работа. Не е обучен. Изпратете някой от вашите хора.
	— Няма време. Няма време за никой от нашите хора. Той ще бъде закрилян. И вие можете да помогнете.
	— Аз мога да ви спра!
	— Не можеш, Сам — обади се Матлок от стола.
	— Джим, за Бога, даваш ли си сметка какво искат от теб? Ако в думите на Лоринг има частица истина, той те поставя в най-лошото положение, в което може да се озове човек. Доносник!
	— Ако искаш, можеш да си тръгнеш. Няма защо моето решение да бъде и твое. Защо не си отидеш?
	Матлок се изправи и бавно тръгна към барчето с чаша в ръка.
	— Вече е невъзможно — каза Кресъл и се обърна към Лоринг. — И той го знае.
	Лоринг почувствува лека тъга. Този Матлок беше добър човек. Съгласяваше се, защото смяташе, че е негов дълг. А беше хладнокръвно, професионално предвидено, че ако се заеме със задачата, Джеймс Матлок по всяка вероятност щеше да умре. Тази вероятност беше ужасната цена. Но целта си заслужаваше. Срещата в Карлайл си заслужаваше.
	Нимрод си заслужаваше.
	Това беше заключението на Лоринг.
	И то правеше задачата му поносима.


>	Четвърта глава

	Нищо не можеше да се записва, инструктажът вървеше бавно, с непрекъснати повторения. Но Лоринг беше професионалист и знаеше ползата от паузите в напрежението, което съпътства усилията да се запомнят много факти за кратко време. През тези почивки той се опитваше да разговори Матлок и да научи нещо повече за човека, чийто живот с такава лекота беше поставен на карта. Наближаваше полунощ, Сам Кресъл си беше тръгнал преди осем часа. Не беше нито необходимо, нито желателно деканът да присъствува при разработването на задачата в подробности. Той беше свръзка, а не действуващо лице. Кресъл не възрази срещу решението му.
	Ралф Лоринг бързо схвана, че Матлок е затворен човек. Неговите отговори на невинно формулираните въпроси бяха кратки и повърхностни и не съдържаха нищо повече от самообвинения. След известно време Лоринг се предаде. Матлок се беше съгласил да изпълни задача, но не и да прави мислите и подбудите си публично достояние. Не бе нужно и Лоринг го разбираше. Това беше съществено. Може би щеше да е по-добре да не го опознае твърде отблизо.
	Докато запаметяваше сложната информация, Матлок на свой ред и на друго равнище мислеше за живота си, по своему се чудеше защо са се спрели на него. Беше заинтригуван от оценката, която го описваше като приспособим — каква ужасна дума бяха използували!
	И все пак знаеше какво означава това. Професионалните психолози не бяха сгрешили. Но той се съмняваше, че разбират причините за неговата… приспособимост.
	Академичният свят беше подслон, убежище. Не цел на дълготрайни амбиции. Беше прибягнал до него, за да спечели време, да организира живота си, който се разпадаше, да разбере. „Да си оправи главата“, както се изразяваха младежите около него.
	Постарал се бе да обясни на жена си — на хубавата си, интелигентна, остроумна и изключително празна жена, която реши, че той е полудял. Какво имаше за разбиране, освен страхотно хубава работа, страхотно хубава къща, страхотно приятен клуб и хубав живот в страхотно удовлетворяващия социален и финансов свят? За нея нямаше нищо друго за разбиране.
	Но за него този свят беше загубил смисъла си. Бе започнал да се отдалечава от същността му малко след като навърши двайсет години, през последната година на следването си. Разривът беше окончателен след военната служба.
	Отрицанието му не беше предизвикано от една определена причина. И самото отрицание не беше изразено като акт на насилие, въпреки че насилието имаше своето място в ранните дни на бъркотията в Сайгон. Всичко започна в дома му, където най-често се приема или отхвърля определен начин на живот, по време на враждебните сблъсъци с баща му. Възрастният джентълмен — твърде възрастен и твърде джентълмен, се чувствуваше в правото си да изисква повече от първородния си син. Да иска целенасоченост, каквато не съществуваше. Матлок старши принадлежеше към друга епоха, ако не и към друг век, и вярваше, че бездната между баща и син е дори желателна, като синът може да се остави без внимание, докато не се утвърди като личност. Освен това той трябваше да бъде и отстъпчив. В известен смисъл баща му приличаше на милосърден владетел, който след властването на редица поколения не можеше да се примири, че тронът няма да се заеме от законния престолонаследник. За Матлок старши нежеланието на сина му да поеме ръководството на семейния бизнес беше неразбираемо.
	Но за Матлок младши всичко беше пределно ясно. И за предпочитане. Не само че изпитваше неприятно чувство при мисълта за бъдеще в бащиното си поприще, а го беше и страх. Напрежението във финансовия свят не му носеше удоволствие, а го изпълваше с благоговеен ужас пред собствената му неспособност, подчертана от властната, всемогъща компетентност на баща му. Колкото повече наближаваше моментът да навлезе в този свят, толкова по-осезаем ставаше страхът му. Хрумна му, че наред с ползуването на луксозния подслон и ненужните лични удобства трябваше да върши и онова, което се очакваше от него, за да оправдае притежанието на тези вещи. По-добре да не живее в суперлуксозно жилище и да поограничи личните си удобства, отколкото да живее във вечен страх.
	Беше се постарал да обясни това на баща си. Но докато жена му заяви, че е загубил ума си, баща му го обяви за неудачник.
	Което съвпадаше с присъдата на армията.
	Армията.
	Катастрофа. Засилена от разбирането, че сам е бил виновен за всичко. Беше открил, че сляпата физическа дисциплина и безпрекословното подчинение са нетърпими за него. А беше достатъчно едър и силен и притежаваше нужния речник, за да направи неуместните си и незрели възражения публично достояние — разбира се, в своя вреда.
	Няколко дискретни хода на един негов чичо доведоха до уволнение преди официалното изтичане на службата му. За това наистина бе благодарен на влиятелното си семейство.
	И ето че животът на Джеймс Барбър Матлок се оказа много объркан. Безславно уволнен от армията, разведен, изоставен (поне символично, ако не действително) от семейството си, той беше обхванат от паника, че няма свое място, че няма мотиви и цели в живота.
	И така, укри се в сигурните граници на университета с надеждата да намери отговор. И като при любовна връзка, започнала на сексуална основа и прераснала в психологическа зависимост, той се ожени за този свят, откри това, което му беше убягвало близо пет жизненоважни години. Първото истинско обвързване, което изпита.
	Беше свободен.
	Свободен да се наслаждава на приятната възбуда от изпълнено със смисъл предизвикателство. Свободен да открие за себе си, че може да му откликне. Втурна се в този нов свят с въодушевлението на новопокръстен, но без неговата слепота. Избра исторически и литературен период, който преливаше от енергия, сблъсъци и противоречиви оценки. Подготвителните години изтекоха бързо, беше погълнат и приятно изненадан от собствените си дарби. Когато изплува професионално, внесе свеж въздух и в прашните архиви. Въведе поразителни новости в отдавна утвърдени изследователски методи. Докторската му дисертация върху дворцовата намеса в английската възрожденска литература отпрати в коша няколко неприкосновени теории за благодетелката на име кралица Елизабет.
	Беше учен от нов тип: неспокоен, скептичен, винаги търсещ и готов да сподели наученото. Две години и половина след като защити доктората си, стана доцент — най-младият преподавател в Карлайл, сключил такъв договор.
	Джеймс Барбър Матлок навакса изгубените ужасни години. Най-приятно от всичко беше може би съзнанието, че заразява околните с възбудата си. Бе достатъчно млад, за да се радва на споделения възторг, и достатъчно възрастен, за да направлява интересите на околните.
	Да, беше приспособим, и още как! Не можеше и не искаше да отхвърли никого, да го изолира поради несъгласие в мненията, дори поради неприязън. Дълбочината на собственото му доволство, на облекчението му, беше такава, че несъзнателно си обеща никога да не оставя без внимание тревогите на друго човешко същество.
	— Учудва ли ви нещо? — Лоринг беше приключил един раздел от материала, обхващащ проследените сделки с наркотици.
	— По-скоро искам пояснение — отвърна Матлок. — Традиционните клубове — предимно на бели и богати, получават наркотиците си от Хартфорд. Черните групировки като тази от „Лумумба“ ходят в Ню Хейвън. Различни източници.
	— Точно така, това е студентската ориентация. Главното е, че нито едните, нито другите купуват от доставчиците в Карлайл. От Нимрод.
	— Вие обяснихте това. Хората на Нимрод не искат да бият на очи.
	— Но те са тук. Използуват ги.
	— Кой?
	— Членове на факултетите и на техническия персонал — отговори Лоринг спокойно и прелисти една страница. — А това може да се окаже изненада. Мистър и мисис Арчър Бийсън…
	Матлок веднага си представи младия преподавател по история и жена му. Бяха самото олицетворение на духа на „Айви Лийг“* — високомерни, естетически издържани. Арчър Бийсън бе обхванат от академични амбиции, а жена му — съвършена факултетска дама, небрежно сексапилна, винаги възторжена.
	[* Събирателно название на осем известни колежа, където се учат предимно младежи от висшето общество — Браун, Колумбийския университет, Корнел, Дортмут, Харвард, Пенсилвания, Принстън и Йейл — Б. пр.]
	— Те са на ЛСД.
	— Велики боже! Никога не бих допуснал! Откъде знаете?
	— Твърде сложно е да се впускам в обяснения, пък и сведенията са поверителни. Ще опростим: те, тоест той преди е купувал от един пласьор в Бриджпорт. Контактът бил прекъснат и Бийсън не се появи в друг списък. Но продължава да употребява. Смятаме, че се е добрал до връзката в Карлайл. Нямаме доказателства обаче… Ето още един.
	Беше треньорът на университетския отбор по ръгби, преподаваше и физкултура. Неговите наркотици бяха марихуана и амфетамини, предишният му източник — Хартфорд. Минаваше за пласьор в студентското градче, а не за консуматор. Въпреки че вече не се обръщаше към източника си в Хартфорд, банковите му сметки, управлявани чрез подставени лица, продължаваха да набъбват. Извод: Нимрод.
	И още един. Този път Матлок се изплаши. Беше заместник-деканът по приема на студенти. Възпитаник на Карлайл, върнал се в университета след кратка кариера в търговията. Беше ярка, щедра личност, горещ привърженик на Карлайл. Обичан от всички ентусиаст в тези дни на цинизъм. И той бе разпространител, а не консуматор. Прикриваше се умело чрез второстепенни пласьори.
	— Предполагаме, че е върнат тук чрез организацията на Нимрод. Постът му е добър от негова гледна точка.
	— Но това направо ме плаши. Родителите мислят този кучи син за нещо средно между космонавт и свещеник.
	— Както казах, постът му е подходящ за целта. Помните ли? Споменах пред вас и Кресъл: хората на Нимрод имат интереси, надхвърлящи наркотиците.
	— Но не знаете какви.
	— Ще трябва да научим, иначе… Ето ги и младежите.
	Списъкът с имена на студенти се стори безкраен на Матлок. Бяха 563-ма от общо 1200. Държавният служител призна, че много от тях са включени не защото са наркомани, а поради връзките им в студентското градче. Клубовете и братствата бяха известни като центрове за събиране на средства за купуване на наркотици.
	— Нямаме време да проверяваме всяко име. Търсим връзките, каквито и да са, колкото и да са слаби. Трябва да открием всички пътища. Този списък има и друга страна, не знам дали я забелязахте.
	— Разбира се. Поне така мисля. Двайсет или трийсет имена в него са на деца на много влиятелни личности. В промишлеността, в правителството. Ето — посочи Матлок. — От кабинета на президента, ако не греша. Мисля, че не греша.
	— Виждате ли — усмихна се Лоринг. — Това има ли значение?
	— Не знаем. Възможно е. Пипалата на Нимрод бързо се разпростират. Затова се вдигна тревога. Неофициално казано, може да има последствия, каквито никой не е и сънувал…
	— Боже мой! — тихо каза Матлок.
	— Именно.
	Двамата чуха входната врата да се отваря и затваря. Като по рефлекс Лоринг спокойно издърпа книжата от ръката на Матлок и бързо ги прибра в чантата. Затвори я и направи нещо неочаквано. Безшумно, почти незабелязано дръпна назад сакото си и уви пръсти около дръжката на револвер в малък калъф, привързан към гърдите му. Матлок се изненада. Не можеше да откъсне поглед от скритата ръка.
	Вратата се отвори и в библиотеката влезе Ейдриън Сийлфонт. Лоринг нехайно извади ръката си изпод сакото. Сийлфонт заговори приветливо:
	— Толкова се старая. Честна дума. Мога да проумея обидните епитети, дори и сплетените с шнурове коси. Но враждебността ме смущава. Всеки човек, минал трийсетте години, е естествен враг на тези младежи.
	— Имате предвид Строс, нали? — запита Матлок.
	— Да. Някой му зададе въпроса за влиянието на „новата вълна“. Той отговори, че „новата вълна“ е древна история. „Праисторическа“, както се изрази… Няма да ви преча, господа. Все пак бих искал да знам за Кресъл, мистър Лоринг. Джеймс очевидно е приел.
	— Мистър Кресъл също, сър. Той ще действува като свръзка между нас.
	— Разбирам. — Сийлфонт погледна Матлок. В очите му се четеше облекчение. — Джеймс, вече мога да ти го кажа. Крайно съм ти задължен, че си решил да помогнеш.
	— Не смятам, че съм имал друг избор.
	— Нямаше. Най-много ме плашеше възможността за такова пълно въвличане. Мистър Лоринг, искам да ме уведомите веднага щом научите нещо конкретно. След това ще сторя каквото пожелаете. Искам единствено да ми предоставите доказателства и ще имате моето пълно, официално съдействие.
	— Разбирам, сър. Бяхте много отзивчив. Повече, отколкото се надявахме. Много ценим това.
	— Както каза Джеймс, нямаме избор. Но трябва да ви наложа ограничения — най-важното ми задължение е към този университет. Студентските градчета може да ви изглеждат спокойни, но мисля, че това е повърхностна оценка… Вие имате още да работите, а аз трябва да дочета нещо. Лека нощ, мистър Лоринг. Лека нощ, Джеймс.
	Матлок и Лоринг кимнаха за лека нощ и Ейдриън Сийлфонт затвори вратата след себе си.


	Към един часа главата на Матлок не побираше повече. Главните елементи — имена, източници, предположения — бяха заключени в паметта му, нямаше никога да ги забрави. Не че бе в състояние да издекламира всичко наизуст — това не беше нужно. Но при вида на определен човек от списъците паметта му щеше да задействува. Знаеше, че Лоринг е прав по този въпрос. Затова настояваше Матлок да повтаря имената на глас по няколко пъти.
	Сега имаше нужда от една нощ сън, ако можеше да заспи. Всичко трябваше да се подреди в главата му. А на сутринта щеше да започне да взема решения, да определя с кои лица да се свърже, да избере онези, за които вероятността да установят контакт помежду си беше най-малка. Това означаваше да завърже бързи приятелства с членове на факултета и със студенти въз основа на изолираните късчета информация извън данните на Лоринг. Досиетата на Кресъл, тези, за които беше отрекъл, че съществуват, щяха да му помогнат.
	Веднъж започнал разговорите, трябваше внимателно да опипва пътя си — да следи за знаци, погледи, издайнически жестове.
	Някъде с някого това все щеше да се случи.
	— Бих искал да се върна на един въпрос — каза Лоринг. — От основния материал.
	— Вече обсъдихме всичко. Може би наученото трябва да улегне.
	— Няма да ви отнема дори минута. Важно е. — Лоринг бръкна в чантата си и извади мръсния срязан документ. — Вземете го, ваш е.
	— Благодаря, макар че не знам за какво.
	Матлок взе лъскавата някога сребриста хартия и се загледа в текста на непознатия език.
	— Вече ви казах, че е написан на корсикански диалект и това е вярно с изключение на две думи. Най-отдолу, на отделен ред, ще видите фразата: „Venerare Omerta.“ Тя не е на корсикански, а на сицилиански. По-точно съкратената форма на сицилианския.
	— Виждал съм я.
	— Естествено. Тя се споменава във вестници, филми и романи. Но това не омаловажава значението й за онези, за които е предназначена. Никак дори.
	— Какво значи?
	— В груб превод: „Спазвай закона на Омерта.“ Омерта е клетва за вярност и мълчание. Да се наруши едното или другото, означава смърт.
	— Мафията ли?
	— И тя е замесена. Може да се каже, че е участник във втората част на клетвата. Трябва да имате предвид, че това малко съобщение е издадено съвместно от две групи, които се мъчат да постигнат съгласие. За Омерта няма граници, това се разбира и от двете.
	— Ще го имам предвид, но не знам защо.
	— Просто да знаете. — Добре.
	— И последен въпрос. Всичко, за което говорихме тази вечер, беше свързано с наркотиците. Но ако информацията ни е точна, хората на Нимрод действуват и в други области. Лихварство, проституция, хазарт… може би — не е сигурно — са в кметствата, в щатското законодателство и дори във федералното правителство… Опитът е показал, че наркотиците са най-слабото звено с най-висок процент на провали в сравнение с другите дейности и затова сме се съсредоточили върху тях. С други думи, дръжте под око наркотиците, но знайте, че съществуват и други пътища. — Това не е тайна.
	— За вас може и да не е. Но въпросът е неизяснен. — Няма ли да ми дадете телефон, на който да ви търся?
	— Не. Ще се свързваме чрез Кресъл. Ние ще му се обаждаме по няколко пъти на ден. Когато започнете да задавате въпроси, може би ще ви подложат на засилено наблюдение, Не се обаждайте във Вашингтон. И внимавайте да не изгубите корсиканската покана. Тя е най-силното ви оръжие.
	— Ще се постарая.
	Матлок наблюдаваше как Лоринг затваря чантата си, увива тънката черна верижка около китката си и щраква вградената ключалка.
	— Изглеждам съвсем като шпионин от филмите, нали? — засмя се Лоринг.
	— Впечатлен съм.
	— Няма защо. Този обичай води началото си от дипломатическите куриери, които са отнасяли със себе си в ада чувалите с пощата, но днес е просто защита от джебчии… От нас очакват само помощ.
	— Не вярвам на нито една ваша дума. В случаи като този се правят димни завеси, изпращат се радиосигнали и избухват бомби.
	— Прав сте. Дори много повече. — Лоринг взе чантата от бюрото. — Мисля, че ще е по-добре, ако си тръгнем поотделно. За предпочитане е единият да излезе от предната врата, а другият — от задната. През десет минути.
	— Мислите ли, че е необходимо?
	— Честно казано, не, но началниците ни държат на това.
	— Добре. Аз познавам къщата. Ще изляза десет минути след вас през кухнята.
	— Чудесно. — Лоринг протегна дясната си ръка с помощта на лявата, с която придържаше дъното на чантата. — Излишно е да ви казвам колко сме ви благодарни за това, което вършите.
	— Мисля, че знаете защо го върша.
	— Да. Откровено казано, разчитахме на това.
	Лоринг излезе и Матлок изчака да чуе външната врата да се отвори и затвори. Погледна часовника си. Имаше време за още една чаша.
	Към един и двайсет Матлок беше на няколко пресечки от къщата. Вървеше бавно на запад към апартамента си и се колебаеше дали да направи една обиколка из градчето. Често му се случваше да решава проблеми, докато се разхожда, знаеше, че след това ще спи добре. Задмина няколко студенти и членове на факултета и размени тихи поздрави с онези, които познаваше. Почти беше решил да тръгне на север по Хай Стрийт, в посока, обратна на апартамента си, когато чу стъпки зад себе си. Най-напред стъпки, а после дрезгав шепот:
	— Матлок! Не се обръщайте. Аз съм, Лоринг. Продължавайте да вървите и ме слушайте.
	— Какво има?
	— Някой знае, че съм тук. Колата ми е претърсена… — Божичко! Как разбрахте?
	— Бях сложил конци и други маркировки из цялата кола. Отпред, отзад и в багажника. Много професионална работа. — Сигурен ли сте?
	— Толкова съм сигурен, че нямам намерение да включа двигателя.
	— Господи! — Матлок почти спря.
	— Вървете. Ако някой ме е наблюдавал, а можете да сте сигурен, че е така, аз се направих, че съм си изгубил ключа. Запитах няколко минувачи къде има телефонна будка и изчаках да се отдалечите достатъчно.
	— Какво да направя? На следващия ъгъл има телефонна будка…
	— Знам. Не смятам, че ще се наложи да правите нещо, и заради двама ни се надявам, че съм прав. Като ви задминавам, ще ви блъсна доста силно. Изгубете равновесие, аз ще ви се извиня високо. Престорете се, че сте си изкълчили глезена или китката, важното е да спечелите време! Не ме изпускайте от очи, докато дойде да ме вземе кола и аз ви кимна, че всичко е наред. Разбрахте ли? Сега ще се обадя от автомата.
	— А ако още телефонирате, когато стигна будката?
	— Продължавайте да вървите, но и наблюдавайте. Колата е наблизо.
	— Но защо?
	— Заради чантата ми. Има само едно нещо, което Нимрод — ако това е Нимрод — иска повече от нея: документа в джоба на палтото ви. Така че внимавайте.
	Без предупреждение той се втурна към Матлок и го блъсна. — Извинявай, мой човек! Страшно бързам! Матлок го погледна от земята и си даде сметка, че не му се наложи да се преструва, че пада. Силата на удара беше премахнала тази необходимост. Той изруга, изправи се тромаво и бавно закуцука към телефонната будка, която беше на неколкостотин метра. Изразходва близо минута, за да си запали цигарата. Лоринг вече беше в будката, седнал на пластмасовата седалка, прегърбен над телефона.
	Матлок очакваше всеки момент колата на Лоринг да се зададе по улицата.
	Но нищо не се задаваше.
	Вместо това усети пробуждане на пролетни звуци. Полъх на вятъра през младите листа. А може би пукот на камъче под нечии крака или пък вейка, прекършена под тежестта на новите клони? Или само си въобразяваше? Не беше сигурен.
	Приближи се до будката и си припомни нарежданията на Лоринг: отмини и не обръщай внимание. Лоринг още беше сгушен над телефона, чантата бе на пода, виждаше се верижката. Но Матлок не чу разговор, не видя човека вътре да се движи. Вместо това чу звук, да, звук на свободна телефонна линия.
	Въпреки указанията Матлок приближи до будката и отвори вратата. Друго не можеше да стори. Лоринг дори не беше набрал номера.
	И в следващия миг разбра защо — човекът се беше свлякъл върху лъскавия сив метал на телефона. Мъртъв. Очите му бяха широко отворени, от челото му бликаше кръв. Малката кръгла дупчица, не по-голяма от копче за риза, заобиколена от ореол напукано стъкло, беше достатъчно красноречив свидетел за случилото се.
	Матлок не можеше да откъсне очи от човека, който го беше подготвял часове наред и с когото се беше разделил преди минути. Мъртвият, който му благодари, шегуваше се с него и накрая го предупреди. Стоеше като вкаменен, не беше сигурен какво трябва да направи, какво може да направи.
	Отстъпи от будката към стъпалата на най-близката къща. Инстинктът му подсказа да се отдалечи, но да не бяга. Там, на улицата, имаше някой. С пушка.
	Разбра, че думите са негови едва когато ги чу, но не знаеше кога е извикал. Бяха се откъснали несъзнателно:
	— Помощ!… Помощ! Там има човек! Застрелян!
	Втурна се по стъпалата и с все сила заблъска вратата. В къщите наблизо се запалиха светлини. Матлок продължи да вика:
	— За Бога, извикайте полиция! Там има мъртвец!
	Внезапно откъм сенките на гъстите дървета се чу рев на автомобилен двигател и писък на гуми. В средата на улицата се появи кола и се понесе напред. Той се хвърли към основата на стъпалата. Дългият черен автомобил изникна от мрака и се понесе към ъгъла. Матлок се опита да види номера, но като разбра, че е невъзможно, слезе едно стъпало, за да определи марката на колата. Внезапно беше заслепен. Лъчът на силно фенерче прониза пролетната нощ и се фокусира върху него. Той вдигна ръце да закрие очите си и чу тихия пукот, моментния полъх на вятъра, който беше чул и преди няколко минути.
	По него стреляха с пушка. Пушка със заглушител.
	Матлок се метна от стъпалата в храстите. Черната кола профуча край него и отмина.


>	Пета глава

	Чакаше сам. Стаята беше малка, стъклото на прозореца — армирано. Полицейският участък в Карлайл гъмжеше от униформени и цивилни ченгета, извикани на работа — никой не знаеше какво означава убийството. И никой не пренебрегваше възможността за нови убийства.
	Нащрек. Характерният синдром на Америка в средата на века, мислеше Матлок.
	Беше запазил присъствие на духа, след като извика полицията, да се обади на Сам Кресъл. Кресъл, поразен, му каза, че ще се свърже някак си със съответните хора във Вашингтон и след това ще дойде с колата си в участъка.
	И двамата се съгласиха до второ нареждане Матлок да се ограничи само с показания как е открил трупа и видял колата. Излязъл на късна разходка и толкова.
	Нищо повече.
	Показанията му бяха записани: въпросите за часа, причините за местонахождението му в района, описанието на колата на „предполагаемия престъпник“, посоката й приблизителната й скорост бяха зададени формално и приети без коментар.
	Матлок усети неприятна утайка от категоричното „не“, с което се наложи да отговори на един въпрос. — Виждали ли сте някога покойния?
	Лоринг заслужаваше повече от тази обмислена, преднамерена лъжа. Матлок си спомни думите му, че има седемгодишна дъщеря. Съпруга и дете — един съпруг и баща убит, а той не можеше да признае, че знае името му.
	Не беше сигурен защо това го смущава, но бе факт. Може би, помисли той, защото зная, че е началото на дълга поредица от лъжи.
	Подписа кратките си показания и тъкмо щяха да го пуснат, когато в канцеларията, зад бюрото звънна телефон. Не на бюрото, зад него. След секунда изникна униформен полицай и произнесе високо името му, сякаш проверяваше дали не е напуснал помещението.
	— Да?
	— Налага се да почакате. Бихте ли ме последвали, моля?
	Матлок беше стоял в стаята близо час — бе два часът и четирийсет и пет минути през нощта и цигарите му бяха свършили, не беше време да остава без цигари. Вратата се отвори и влезе висок слаб мъж с големи сериозни очи. Носеше чантата на Лоринг.
	— Съжалявам, че ви задържах, доктор Матлок. „Доктор“ сте, нали?
	— „Мистър“ е достатъчно.
	— Да ви се представя. Наричам се Грийнбърг, Джейсън Грийнбърг от Федералното бюро за разследване. Трябваше да получа потвърждение от вас… Много неприятна история.
	— „Неприятна история“? Това ли е всичко, което можете да кажете?
	Агентът загледа насмешливо Матлок. — Това е всичко, което искам да кажа — рече тихо той. — Ако Ралф Лоринг беше успял да се обади, щеше да говори с мен. — Извинете.
	— Няма нищо. В момента не съм осведомен, тоест знам съвсем малко за Нимрод, но до сутринта ще науча каквото трябва. Между другото, Кресъл е тръ