Робърт Джордан
Сърцето на зимата (1) — Моята библиотека

Ще отслабнат печатите, държащи черната нощ.

И ще се роди в сърцето на зимата зимно сърце.

Плач и ридания ще има, и скърцане на зъби,

че вран кон ще яхне сърцето на зимата,

а името му ще е смърт.

Из „Каретонския цикъл“

„Пророчествата за Дракона“

 

ПРОЛОГ
Сняг

Мигащата светлина от трите фенера стигаше да освети малката стая с бяло варосаните стени и таван, но очите на Сеайне не се откъсваха от тежката дървена врата. Знаеше, че поведението й е нелогично и глупаво за една Заседателка на Белите. Сплитът на сайдар, който бе провряла през пантата, донасяше до слуха й случаен и далечен шепот на стъпки из лабиринта на коридорите — шепот, който заглъхваше още щом се чуеше. Проста хитринка, която бе научила така отдавна като новачка от една своя дружка, но щеше да я предупреди много преди някой да се е приближил. Все едно, малцина слизаха толкова дълбоко, чак до второто подземие на Кулата.

Сплитът й долови далечно цвърчене на плъхове. Светлина! От колко ли време не бе имало плъхове в Тар Валон, и то в самата Кула? Дали не бяха шпиони на Тъмния? Сеайне облиза пресъхналите си устни. Логиката в тези неща не струваше пукната пара. Вярно. Макар и нелогично. Напуши я смях и тя с усилие се удържа на ръба на истерията. „Забрави за плъховете. Мисли за нещо друго. Нещо друго…“ В стаята зад нея отекна приглушен писък и заглъхна в жалък хленч. Тя се помъчи се овладее. „Съсредоточи се!“

Беше се озовала със спътничките си в тази стая отчасти защото главенстващите Аджите, изглежда, се срещаха тайно. Лично тя бе зърнала Феране Нееран да си шепне в едно затънтено кътче на библиотеката с Джеси Билал, една от най-високопоставените сред Кафявите, макар и не чак на върха. Смяташе, че положението й е по-високо от това на Суана Драганд от Жълтите. Така поне мислеше. Но какво тогава бе накарало същата Феране да си шушне със Суана в онази затънтена част в двора на Кулата, и двете загърнати в груби вълнени наметала? Заседателките на различните Аджи си приказваха открито, макар и хладно. И другите бяха забелязали подобни неща. Нямаше да издадат имена от собствените си Аджи, разбира се, но две бяха споменали Феране. Доста обезпокоителна загадка. Кулата напоследък се бе превърнала във врящ котел, всяка Аджа бе готова да стисне за гърлото всяка друга Аджа, и въпреки това главите им се срещаха по ъглите. Никоя извън отделните Аджи не знаеше със сигурност коя им е водачка, но главенстващите явно се знаеха една друга. Какво ли можеха да кроят? Какво? За жалост, не можеше просто ей така да спре Феране и да я попита. Колкото и да проявяваше Феране търпимост към чуждите въпроси, не смееше. Поне засега.

Колкото и да се бе съсредоточила Сеайне, не можа да задържи за дълго ума си върху този въпрос. Разбираше, че се е втренчила във вратата и си блъска главата над неразрешими загадки, само за да не се озърта през рамо. Към източника на този приглушен хленч и подсмърчане.

Сякаш самата мисъл за звуците я принуди бавно да извърне очи към спътничките си и докато главата й едва-едва се обръщаше, дишането й се учести. Високо горе над Тар Валон се сипеше обилен сняг, но в стаята бе неописуемо горещо. И тя се насили да погледне!

Серин, заметнала над лакти шала с дългите кафяви ресни, стоеше и опипваше дръжката на закривената, затъкната в колана й алтарска кама. Маслинената кожа на лицето й така бе потъмняла от хладния гняв, че белегът на челюстта й се открояваше като бяла резка. Певара на пръв поглед изглеждаше по-спокойна, но едната й ръка стискаше нервно бродираните й с червено везмо поли, а другата — гладкия бял цилиндър на Клетвената палка, като сопа. Нищо чудно. Певара беше далеч по-яка, отколкото предполагаше пухкавата й фигура, и толкова решителна, че пред нея и Серин изглеждаше страхливка.

От другата страна на Стола на разкаянието седеше и тръпнеше крехката Юкири, свила глава в ръце; дългите сребристосиви ресни на шала й потръпваха с нея. Юкири облиза устни и боязливо се озърна към стоящата до нея жена, Дезине, която приличаше по-скоро на хубаво момченце, отколкото на Жълта сестра с висок ранг, и външно не реагираше на това, което правеха. Всъщност тъкмо тя запридаше сплитовете, които пронизваха Стола, и тъкмо тя гледаше втренчено тер-ангреала, така съсредоточена над работата си, че на бледото й чело бяха избили капчици пот. Всички те бяха Заседателки, включително и високата жена, която сега се гърчеше на Стола.

Талене бе плувнала в пот. Златистата й коса се бе сплъстила, а ленената й долна риза — подгизнала и полепнала по тялото. Останалите й дрехи лежаха скупчени в ъгъла. Притворените й клепки мигаха и пороят от приглушени стонове и хленч, примесен с отчаяни молби, не секваше. Сеайне усети, че й прилошава, но не можа да отмести погледа си. Талене й беше приятелка. Доскоро.

Въпреки името си, тер-ангреалът изобщо не приличаше на стол. По-скоро — нищо и никакъв правоъгълен мраморен блок. Никой не знаеше за какво е създаден, но веществото му навсякъде бе твърдо като стомана, с изключение на вдлъбнатата горна стена. Изящната като статуетка Зелена седеше хлътнала в него и неизвестно как той се гънеше под тялото й, колкото и да се извърташе. Сплитовете на Дезине се стичаха в единствения отвор в „стола“ — правоъгълна дупка колкото човешка длан от едната страна, с малки клинообразни цепнатинки, разположени неравно около нея. Престъпниците, заловени в Тар Валон, ги докарваха тук, за да ги подложат на Стола на разкаянието и да изживеят грижливо подбраните последици от престъпленията си. А щом ги освободяха, до един бягаха от острова. В Тар Валон почти нямаше престъпления. Със свит стомах, Сеайне се зачуди дали всичко това има нещо общо с предназначението на Стола в Приказния век.

— Какво… вижда? — неволно прошепна тя.

Талене нямаше само да вижда. За нея всичко щеше да изглежда реално. Слава на Светлината, че си нямаше Стражник, нещо почти нечувано за Зелена. Твърдеше, че една Заседателка нямала нужда от такъв. Сега изглеждаше, че основанията й са били други.

— Бъхтят я проклетите тролоци, проклетницата проклета — отвърна дрезгаво Дезине. В гласа й се прокраднаха нотки от родното й кайриенско наречие. Рядко й се случваше, освен при стрес. — А като свършат… Ще види врящия над огъня тролокски казан, или някой мърдраал ще я погледне. Добре е отсега да го знае — или едното, или другото. Огън да ме изгори дано, ако не се прекърши тоя път… — Дезине отри раздразнено потта от челото си и вдиша хрипливо. — Я стига си ме дърпала за лакътя! Бездруго отдавна не съм го правила.

— Вече за трети път — промърмори Юкири. — И най-силният мъж ще се прекърши най-много на втория, ако е виновен! Ами ако е невинна? Светлина, та това е все едно да крадеш овци пред очите на овчаря! — Колкото и да трепереше, успяваше някак да си придаде властност, макар на говор да си беше все същата селянка. Изгледа навъсено останалите. — Законът забранява Столът да се използва на Посветени. Ще ни изхвърлят от Съвета! А ако и това не им стигне, може и да ни изгонят. Че и да ни напердашат преди това! Да ме изгори дано, ако грешим. Току-виж ни усмирили!

Сеайне потръпна. Последното поне щяха да избегнат, ако подозренията им се окажеха верни. Не, не подозренията: фактите. Трябваше да са прави! Но дори и да бяха прави, за другото Юкири казваше истината. Законът на Кулата рядко оправдаваше нарушенията в името на необходимостта или на каквото и да било предполагаемо висше благо. Окажеха ли се прави обаче, цената си струваше. Светлината дано да дадеше да са прави!

— Ти сляпа ли си, или глуха? — сопна се Певара и размаха Клетвената палка пред Юкири. — Тя отказа да преповтори Клетвата срещу изричане на лъжовна дума и след всичко, което вече й сторихме, това едва ли е заради глупавата гордост на Зелената Аджа. А когато я заслоних, се опита да ме намушка! Това да ти говори за невинност? А? Нея ако питаш, смятали сме само да си бъбрим с нея, докато ни пресъхнат езиците! Имала ли е причина да очаква нещо повече?

— Благодарим ви и на двете — вметна сухо Серин, — че изтъквате очевидното. Много е късно да се връщаме назад, Юкири, тъй че по-добре да продължим. А на твое място, Певара, нямаше да крещя така на една от четирите жени в цялата Кула, в които съм сигурна, че мога да вярвам.

Юкири се изчерви и придърпа шала си, а Певара се позасрами. Малко. Макар всички да бяха Заседателки, Серин съвсем определено беше поела командата. Сеайне дори не знаеше как да го приеме. Само допреди няколко часа двете с Певара бяха стари приятелки, предприели сами твърде опасно начинание, равноправни и взели решението си заедно. Сега си имаха съюзнички. Трябваше да е благодарна, че не са сами. Но не се намираха в Залата и тук не можеха да претендират за правата си на Заседателки. Наложили се бяха йерархиите на Кулата, всичките онези скрити и не толкова скрити отлики — къде е мястото на всяка и на коя да се отдава дължима почит. Всъщност Серин беше стажувала като новачка и Посветена два пъти по-дълго от повечето от тях, но от четиридесет години бе Заседателка, по-дълго от всяка друга в Залата, и това се ценеше високо. Късмет щеше да има Сеайне, ако Серин я попиташе за мнение, камо ли пък за съвет, преди да вземе каквото и да било решение. Глупаво беше, но тази мисъл я жегна като трън в петата.

— Тролоците я влачат към казана — стресна ги с хрипливия си глас Дезине. От стиснатите зъби на Талене се изтръгна пронизителен стон и тялото й се разтърси силно. — Аз не… огън да ме гори, не знам дали ще мога да се принудя да…

— Разбуди я — разпореди се Серин, без дори да си направи труд да погледне някоя от тях, за да разбере какво мислят. — Стига си се цупила, Юкири, а се приготви.

Сивата я изгледа свирепо, но щом сплитовете на Дезине се стопиха и сините очи на Талене примигнаха и се отвориха, сиянието на сайдар обкръжи Юкири и тя, без думичка да промълви, заслони жената, тръпнеща на стола. Тук командваше Серин, всички го знаеха, и толкова. Много остър трън.

От засланянето като че ли нямаше нужда. Със сгърчено от ужас лице, Талене трепереше и дишаше учестено, сякаш бе пробягала десетина мили, без да спре. Продължаваше да седи върху меката повърхност, но без преливането на Дезине „столът“ вече не се гънеше под тялото й. Талене втренчи в тавана изцъклените си очи, затвори ги насила, но те отново се оцъклиха, сякаш сами. Споменът от преживяното бе толкова силен, че не можеше да го понесе.

Певара направи две крачки до Стола и заби Клетвената палка в гърдите на съсипаната жена.

— Отречи се от всички клетви, които те обвързват, и се презакълни в Трите клетви, Талене — рече дрезгаво тя.

Талене се дръпна от Палката като от отровна змия, сви се на другата страна и Серин се надвеси над нея.

— Следващия път, Талене, те чака казанът. Или грижовната обич на някой мърдраал. — Лицето на Серин беше безмилостно, за разлика от тона й — мек, та чак състрадателен. — И този път пробуждане няма да има. А ако и това не помогне, ще последва още веднъж и още веднъж. Колкото се наложи, дори да стоим тук до лятото.

Дезине отвори уста да възрази, но само сбърчи вежди и се отказа. Само тя от всички знаеше как да действа със Стола, но мястото й в групата не беше по-високо от това на Сеайне.

Талене продължаваше да гледа втренчено Серин. Големите й очи се напълниха със сълзи и тя захлипа неудържимо и безнадеждно. Пресегна се слепешком, зашари във въздуха и Певара тикна Клетвената палка в шепата й. Певара прегърна Извора и преля нишка на Дух. Талене стисна дебелата колкото женска китка палка така здраво, че кокалчетата на пръстите й побеляха, но само продължи да трепери и хлипа.

Серин се изправи.

— Боя се, че е време отново да заспи, Дезине.

Сълзите на Талене се удвоиха, но въпреки тях тя успя да изломоти:

— Отхвърлям… всички клетви… които ме обвързват. — На последната дума зави като ранена вълчица.

Сеайне неволно се сепна и преглътна с мъка. Сама бе изпитвала болката от отхвърлянето на една-единствена клетва и бе размишлявала каква ли агония ще е, ако отхвърлиш няколко наведнъж, но сега истината бе пред очите й. Талене запищя, докато не й остана дъх, след това вдиша дълбоко, само за да запищи отново, и Сеайне вече почти очакваше да дотичат хора от самата Кула. Високата Зелена се загърчи, замята ръце и крака, после изведнъж се изви в дъга, докато петите и главата й не докоснаха сивата повърхност с изопнати до предел мускули. Тялото й се тресеше неистово.

И също толкова внезапно, колкото бе започнал пристъпът, Талене се смъкна като мекотело и остана да лежи и хлипа като изоставено в нощта дете. Клетвената палка се изтърколи от отпусната й ръка на сивия под. Юкири замърмори някаква трескава молитва, а Дезине зашепна с разтреперан глас: „Светлина!… Светлина! О, Светлина!“

Певара вдигна палката и отново събра пръстите на Талене около нея. Капка милост нямаше за приятелката на Сеайне, не и за такова нещо.

— Сега изречи Трите клетви — изсъска тя.

За миг изглеждаше, че Талене е готова да откаже, но тя бавно повтори Клетвите, които правеха от всички тях Айез Седай и ги свързваха. Да не изричаш невярна дума. Никога да не създаваш оръжие, с което човек да убива друг човек. Никога да не използваш Единствената сила за оръжие, освен в защита на своя живот, този на Стражника си или на друга Сестра. Накрая заплака беззвучно и се разтресе. Навярно беше заради Клетвите, затягащи се около нея. Сигурно беше неприятно да ги изричаш наново. Кой знае.

После Певара й каза другата клетва, която очакваха от нея. Красивото личице на Талене се сбръчка, но тя промълви тихо и безнадеждно думите.

— Заклевам се да се подчинявам безпрекословно на петте. — Иначе продължаваше да гледа тъпо и безизразно в една точка и сълзите й мокреха бузите й.

— Отговори ми истината — каза й Серин. — От Черната Аджа ли си?

— Да. — Думата изскърца в гърлото на Талене, сякаш бе ръждясало.

Сеайне не беше очаквала, че тази простичка дума може така да я смрази. В края на краищата сама бе тръгнала на лов за Черната Аджа и вярваше в успешния си улов повече от всички. Посегнала бе на друга Сестра, при това на Заседателка, помогнала бе да овържат Талене с потоци на Въздух в пустите подземни коридори, нарушила бе дузина закони на Кулата, извършила бе сериозни престъпления, само за да чуе един отговор, в който бе почти сигурна още преди да се зададе въпросът. Ето, че го чу. Черната Аджа наистина съществуваше. Пред очите й стоеше Черна сестра, Мраколюбка, носеща шала. Убеждението се оказа бледа сянка пред живата истина. Само това, че стискаше с все сила челюсти, попречи на зъбите й да затракат. Напрегна се да се успокои и да започне да мисли разумно. Но как, след като най-ужасните кошмари се бяха разбудили и бродеха из Кулата!

Сеайне чу нечия дълбока въздишка и осъзна, че не е единствената, за която целият досегашен свят се обръща с главата надолу. Юкири се отърси и прикова очи в Талене, готова сякаш да задържи щита над нея само със силата на волята си, ако се наложи. Дезине ближеше устни и нервно приглаждаше тъмнозлатите си поли. Само Серин и Певара изглеждаха външно спокойни.

— Тъй — тихо каза Серин. „Тихичко“ май беше по-точно. — Тъй. Черна Аджа значи. — Вдиша дълбоко и продължи делово: — Нямаме повече нужда от това, Юкири. Талене, ти бездруго няма да се опиташ да избягаш, нито ще ни се съпротивляваш по какъвто и да било начин. Няма да можеш дори да докоснеш Извора без позволението на една от нас. Макар че според мен някой друг ще се заеме със случая, след като те предадем. Юкири?

Щитът над Талене се разсипа, но сиянието около Юкири си остана, сякаш не разчиташе много на въздействието на Палката над Черна сестра.

Певара се навъси.

— Преди да сме я предали на Елайда, Серин, държа да измъкнем от нея колкото може повече. Имена, места. Всичко, което знае!

Мраколюбци бяха избили цялото семейство на Певара и Сеайне беше убедена, че е готова да я пратят в изгнание, но лично да залови всяка Черна сестра.

Все така свита на Стола, Талене се изсмя горчиво и през сълзи.

— Направите ли го, всички сте мъртви. Мъртви! Елайда е Черна Аджа!

— Невъзможно! — избухна Сеайне. — Елайда лично ми го заповяда.

— Трябва да е — изшепна плахо Дезине. — Талене отново изрече Клетвите. Издаде я!

Юкири закима енергично.

— Мислете с главите си — изръмжа Певара и поклати с укор своята. — Знаете не по-зле от мен, че ако вярваш на една лъжа, можеш да я изречеш все едно, че е истина.

— Така е — призна Серин. — Какви доказателства имаш, Талене? Виждала ли си Елайда на вашите… сбирки?

Стисна дръжката на камата си толкова силно, че пръстите й побеляха. За шала Серин се беше борила повече от всички други, за правото да остане в Кулата и прочие. За нея Кулата бе нещо повече от роден дом, повече от собствения й живот. Ако Талене отговореше утвърдително, Елайда можеше и да не доживее до съда.

— Те нямат сбирки — промърмори намусено Талене. — Освен Върховния съвет, предполагам. Но трябва да е Черна. Знаят за всяко донесение, което тя получава, дори тайните. Всяка дума, която й се казва. Знаят за всяко нейно решение, преди да е обявено. Дни преди това; седмици понякога. Как е възможно, ако не им го казва сама? — Приседна с усилие и направи опит да ги изгледа една по една, но очите й само пробягаха плахо по тях. — Трябва да бягаме, да се скрием някъде. Ще ви помогна… ще ви кажа всичко, което знам!… Те ще ни избият, ако не избягаме.

Странно, помисли си Серин, как набързо доскорошните дружки на Талене станаха „те“ и как се опитваше да ги убеди да я приемат за своя. Не. Отбягваше истинския проблем, и при това по най-глупавия начин. Наистина ли Елайда я беше пратила да издири Черната Аджа? Всъщност тя никога не бе споменавала името. Дали нямаше предвид нещо друго? Елайда винаги бе готова да стисне за гърлото всяка, която дори споменеше за Черните. Почти всяка Сестра щеше да стори същото. И все пак…

— Елайда доказа, че е пълна глупачка — заяви Серин. — Неведнъж съм съжалявала, че я подкрепих, но няма да повярвам, че е Черна. Не и без нещо по-убедително. — Певара стисна устни и кимна. Нали беше Червена, щеше да иска много повече.

— Може и така да е, Серин — рече Юкири, — но не можем да задържаме дълго Талене. Зелените ще започнат да се питат. Да не говорим за… Черните. Да решаваме бързо какво да правим, иначе все така ще си копаем на дъното на кладенеца, а през това време ще завали дъжд. — Талене дари Серин с плаха усмивка, която сигурно трябваше да мине за благодарност, но се стопи пред свъсеното лице на Кафявата.

— Нищо не бива да казваме на Елайда, докато не сме в състояние да прекършим Черната с един удар — заяви Серин. — Недей да спориш, Певара; логично е. — Певара вдигна ръце отегчено, но не продума. — Ако Талене е права — продължи Серин, — Черната знае за Сеайне или скоро ще разбере, така че на всяка цена трябва й осигурим безопасността. Няма да е никак лесно, след като сме само петте. Не можем да се доверим на никоя, преди да сме сигурни в тях! Най-малкото разполагаме с Талене и кой знае какво още ще научим, преди да се е прекършила? — Колкото до Талене, тя изглеждаше съвсем готова за прекършването, но никоя вече не й обръщаше внимание. Гърлото на Сеайне бе пресъхнало.

— Може пък да не сме съвсем сами — рече с неохота Певара. — Сеайне, кажи им за малката си интрижка със Зера и приятелките й.

— Интрижка ли? — рече Серин. — Коя е тази Зера? Сеайне? Сеайне!

Сеайне се сепна.

— Какво? О, да! Двете с Певара разкрихме малко гнездо на бунтовнички тук в Кулата — почна тя задъхано. — Десет Сестри, пратени да сеят раздор. — Серин искаше да се увери, че е в безопасност, така ли? Без да я попита дори. Тя самата бе Заседателка; от близо сто и петдесет години беше Айез Седай. Какво право имаше Серин или която и да е, да?… — Певара и аз се бяхме захванали да го ликвидираме. Вече бяхме принудили една от тях, Зера Дакан, да положи същата добавъчна клетва като Талене и й наредихме да доведе Бернайле Гелбарн в покоите ми днес следобед, но така, че да не събуди подозрението й. — Светлина, всяка Сестра извън тази стая можеше да е Черна. Всяка Сестра! — После ще използваме двете да доведат друга, докато всички ни се закълнат в покорство. Разбира се, ще им задаваме същия въпрос, който зададохме на Зера и на Талене. — Черната Аджа може би вече знаеше името й, сигурно знаеше вече, че е тръгнала да ги лови. Как щеше да я опази Серин? — Онези, които отговорят, че са, можем да ги разпитваме, а за които се уверим, че не са, могат донякъде да се отплатят за предателството си, като ловят Черната под наше ръководство. — Светлина, как?

След като свърши, другите взеха да спорят надълго и широко, което само означаваше, че Серин се колебае какво решение да вземе. Юкири настояваше веднага да предадат Зера и съюзничките й на закона… стига да можеше да стане, без да се издадат за Талене. Певара твърдеше, макар и неуверено, че трябва да използват бунтовничките; раздорът, който сееха, се въртеше около злобните приказки, свързани с Червената Аджа и Лъжедраконите. Дезине като че ли предлагаше да отвличат една по една всяка Сестра в Кулата и да ги принудят всичките да положат втората клетва, но другите не й обърнаха особено внимание.

Сеайне не взе участие в спора. Реакцията й към всички предложения бе единствено възможната според нея. Притича до най-близкия ъгъл и повърна.

 

* * *

 

На Елейн й се искаше да заскърца със зъби, но се постара да се овладее. Отвън поредната лапавица пердашеше над Кемлин и обедното небе бе толкова помръкнало, че лампите по стените на дневната бяха запалени до една. Силният вятър тресеше рамките на високите сводести прозорци. Мълнии святкаха в стъклата им и гръмотевиците тътнеха глухо. Гръмотевици и снеговалеж. Най-лошата възможна зимна буря. Най-свирепата. В стаята не беше чак студено, но… Макар да бе разперила пръсти пред пращящите цепеници в широката мраморна камина, тя усещаше студа през килимите, проснати върху плочките на пода, както и през дебелите си кадифени пантофки. Широката яка и маншети от черна лисича кожа по дебелата й вълнена червено-бяла рокля изглеждаха прелестно, но никак не беше сигурна, че топлят повече от перлите по ръкавите. Това, че отказваше на студа да я засегне, съвсем не означаваше, че не го усеща.

Къде все пак беше Нинив? И Вандийн? Мислите й се зъбеха също като времето. „Трябваше да са тук вече! Светлина! Аз съм готова и от съня си да се откажа, а те си прекарват някъде сладичко!“ Не, това не беше честно. Официалната й претенция за Лъвския трон бе заявена едва преди няколко дни и за нея засега всичко останало трябваше да отстъпи на втори план. Нинив и Вандийн си имаха други задачи. Други отговорности, както го разбираха самите те. Нинив до гуша беше затънала в кроежите си с Реане и останалите от Плетящия кръг как да измъкнат Родственичките от контролираните от сеанчанците земи, преди да са ги разкрили и окаишили. Родството бяха много добри в играта на криеница, но пред сеанчанците нямаше да минат за Дивачки, както пред Айез Седай. Вандийн все още беше потресена от убийството на сестра си, едва хапваше и не можеше да й предложи никакъв смислен съвет. Това за яденето си беше истина, но най-много я бе обладало желанието да намери убийцата. Правеше се, че уж обикаля из коридорите в непривични часове, потънала в скръб, но тайничко търсеше Мраколюбката. Преди три дни самата мисъл за това щеше да накара Елейн да тръпне от страх; сега това бе само една от многото опасности. Вярно, по-сериозна от повечето, но не от всички.

Двете изпълняваха важни задачи, одобрени и подкрепени от Егвийн, но въпреки това й се искаше да побързат, колкото и егоистично да изглеждаше. Вандийн можеше да предлага обилие от добри съвети, предимство на дългия й опит и обучение, а годините, прекарани от Нинив със Селския съвет и Женския кръг в Емондово поле, я правеха много практична, колкото и да го отричаше. „Да ме изгори дано, толкова грижи са ме затрупали, някои още тук, в двореца, имам ужасна нужда от тях!“ Ако зависеше от нея, Нинив ал-Мийра щеше да стане съветничката Айез Седай на следващата кралица на Андор. Имаше нужда от цялата помощ, която можеше да намери и на която да се довери.

Придаде си външно спокойствие и обърна гръб на горящата камина. Тринадесетте високи кресла, украсени със скромна, но изящна резба, образуваха пред камината дъга с форма на конска подкова. Парадоксално, но почетното място, където трябваше да седи кралицата, ако приема тук, се намираше най-далече от огъня. Порядки. Гърбът й моментално се сгорещи, а отпред й стана студено. Навън се сипеше сняг, трещяха гръмотевици и бляскаха мълнии. В главата й — също. Спокойствие. Една владетелка имаше точно толкова нужда от спокойствие, колкото всяка Айез Седай.

— Трябва да стане с наемниците — каза тя, без да може да прикрие съжалението в гласа си. Ратниците от именията й със сигурност щяха да започнат да пристигат до месец — щом разберяха, че е жива — но това можеше да се проточи чак до пролетта, а мъжете, които Биргит набираше, щяха да й осигурят половин година или повече, докато нейните хора се научат едновременно да яздят и да размахват меч. — И Ловци на Рога, стига някой да подпише и да се закълне. — Лошото време бе хванало в капана си мнозина и от едните, и от другите в Кемлин. Прекалено много и от едните, и от другите, според повечето граждани. Гуляеха, вдигаха кавги и безпокояха жените, които не отвръщаха на задевките им. Най-малкото щеше да ги използва да прекратяват свадите, вместо да ги предизвикват. Само дето сама не можеше да се убеди в това. — Скъпо ни излизат, но ковчежниците ще го покрият. — Поне за малко. Трябваше да започне да получава доходи от владенията си колкото се може по-скоро.

Чудо на чудесата! Двете жени пред нея реагираха почти еднакво.

Диелин изсумтя раздразнено. Високата й яка бе стегната с голяма сребърна игла с таравинските сова и дъб — единствения й накит. Изява на гордост от Дома й, малко прекалена; Върховният трон на Дома Таравин беше общо взето горда жена. Сивина бе прошарила златистата й коса и тънки бръчици плетяха паяжина в ъгълчетата на очите й, но лицето й беше властно, а погледът — хладен и суров. Умът й режеше като бръснач. Или като меч. Жена, която се изразяваше простовато или поне така изглеждаше, и която не криеше мнението си.

— Наемниците си знаят работата — каза тя пренебрежително, — но трудно се държат под контрол, Елейн. Потрябва ли ти докосване с перце, те по-скоро действат като чук, а потрябва ли ти чук, склонни са да идат другаде и да грабят плячка. Верни са на златото, но само докато златото го има. И то ако не те предадат за повече злато. Сигурна съм, че в това поне нашата отскорошна лейди Биргит ще се съгласи с мен.

Скръстила ръце под гърди и застанала във войнишка поза с високите си ботуши за езда, Биргит се навъси както винаги, щом някой споменеше новата й титла. Елейн й беше дарила едно имение веднага щом стигнаха Кемлин, където това можеше да се впише в държавния регистър. Насаме Биргит ръмжеше непрестанно по този повод, както и заради другата промяна в живота й. Небесносините й панталони бяха със същата предпочитана от нея кройка — широки и прибрани на глезените, — но късото й червено сетре имаше висока бяла яка и широки бели маншети, обрамчени със златен ширит. Сега тя беше лейди Биргит Трахелион и капитан-генерал на гвардията на кралицата, и можеше да мърмори колкото си ще — стига да го прави насаме, разбира се.

— Съгласна съм — изръмжа неохотно тя и изгледа Диелин почти, но не съвсем накриво. Връзката на Стражника отново пренесе това, което Елейн бе чувствала целия предобед. Безсилие, раздразнение, но и упорство. Макар че част от всичко това можеше да е отражение на самата нея. Откакто се свързаха, двете бяха започнали да си приличат смайващо — не само в чувствата, а въобще. Само за малко повече от седмица беше започнала да се държи досущ като другата жена!

Неохотата на Биргит да приеме този почти железен аргумент бе почти толкова голяма, колкото неохотата й да се съгласи гласно.

— Проклетите Ловци не са кой знае колко по-свестни, Елейн — измърмори тя. — Положили са Ловджийската клетва, за да търсят приключения и място в сказанията, ако могат. Не да стоят на едно място и да пазят закона. Половината са надменни педанти и гледат на всички останали като на боклуци, а останалите не само поемат необходимия риск, те просто го търсят, колкото и да е ненужен. Само да се пусне приказка за Рога на Валийр, и късмет ще имаш, ако не започнат да бягат по повече от по двама-трима на нощ.

Диелин се подсмихна, все едно че беше спечелила по точки. Масло и вода нищо не беше в сравнение с двете. Всяка от тях се разбираше съвсем добре с всички останали, но кой знае защо, съберяха ли се наедно, можеха да спорят и за цвета на въглена. И не само че можеха, а го правеха.

— Освен това Ловците, както и наемниците, почти без изключение са чужденци. А това никак не се харесва нито на знатните, нито на простолюдието. Никак. Само бунт ти липсва.

Блесна мълния и освети за миг прозорците, последвана от доста як тътен, който само подсили думите й. За хиляда години седем кралици на Андор бяха сваляни с открит бунт, а двете оцелели сигурно бяха съжалявали много.

Елейн потисна въздишката си. На една от резбованите масички имаше сребърен поднос с чаши и висока кана с греяно подправено вино. Вече поохладняло. Тя преля мъничка нишчица Огън и от каната се вдигна облаче пара. Билките малко се вгорчаваха от презатоплянето, но си струваше заради топлината на сребърната чаша между дланите. Едва устоя на желанието да загрее и въздуха в стаята със Силата и пусна Извора; все едно, топлината нямаше да се задържи, освен ако не задържеше попридъците. Беше си надвила неохотата да го пуска всеки път, щом поемеше сайдар — е, донякъде — но напоследък желанието й да привлича нарастваше все повече и повече. На всяка Сестра се налагаше да се справи с тази опасна страст. Подкани с жест и двете да си налеят вино.

— Положението ви е ясно. Само глупак не би го нарекъл ужасно, а вие не сте глупачки. — Стражите им бяха като черупка — шепа що-годе приемливи мъже и още две шепи побойници и непрокопсаници, по-подходящи да изхвърлят пияниците от кръчмите или тях да ги изхвърлят. А след като салдейците се махнаха и айилците поеха назад към земите си, престъпността избуя като плевел напролет. Беше се надявала, че снегът ще я потуши, но всеки ден ставаха кражби, палежи и още по-лоши неща. Всеки ден положението ставаше все по-лошо. — Както е тръгнало, само след няколко седмици ще се изправим пред бунтове. Ако не и по-скоро. Ако не успея да възстановя реда в самия Кемлин, народът наистина ще се обърне срещу мен. — Ако не можеше да наложи ред в столицата, по-добре да обяви пред целия свят, че не я бива за владетелка. — Колкото и да не ми харесва, трябва да стане, така че ще стане. — Двете отново отвориха уста да възразят, но тя не ги остави. — Ще стане, и точка.

Биргит поклати глава и дългата й до кръста златна плитка се люшна, но през връзката се прокрадна неохотно съгласие. Представата й за връзката им като Айез Седай и Стражник бе доста чудата, но поне се беше научила да съобразява кога Елейн не бива да се притиска. Макар донякъде, но се беше научила. Имението, титлата и толкова. И командването на гвардията. И още няколко дреболии.

Диелин леко приведе глава и прегъна коляно; трябваше да мине за реверанс, макар че лицето й остана каменно. Не биваше да се забравя, че мнозина от онези, които не искаха Елейн Траканд на Лъвския трон, искаха вместо нея Диелин Таравин. Дотук жената проявяваше отзивчивост и много помагаше, но все още беше рано да се съди и понякога едно тънко гласче нашепваше свадливо в тила на Елейн. Дали Диелин просто не я изчакваше здраво да се издъни, преди да се намеси, за да „спаси“ Андор? Една достатъчно хитра, достатъчно коварна съперница можеше да избере този път и дори имаше шанс да успее.

Елейн вдигна ръка да разтрие слепоочието си, но вместо това само си оправи косата. Толкова много мнителност и толкова малко доверие. Играта на Домове бе заразила Андор след заминаването й за Тар Валон. Благодарна бе за месеците, изкарани при Айез Седай, и не само защото бе усвоила Силата. Даес Дай-мар за повечето Сестри бе като въздуха и хляба. Благодарна бе и за уроците на Том. Без тях и него едва ли щеше да оцелее толкова дълго при завръщането си. Светлината да дадеше дано Том да е жив и здрав, двамата с Мат и останалите да са се отървали от сеанчанците и да са тръгнали за Кемлин. Всеки ден, откакто напусна Ебу Дар, се молеше за безопасността им, но сега тази кратка молитва бе единственото, за което й оставаше време.

Тя зае стола в центъра на дъгата — стола на кралицата — и се постара да заприлича на кралица, с изправен гръб и небрежно отпусната на облегалката ръка. „Да приличаш на кралица не е достатъчно — често казваше майка й, — но ясният ум, проницателният усет за нещата и смелото сърце няма да струват нищо, ако хората не виждат в теб кралица.“ Биргит я наблюдаваше съсредоточено, едва ли не с подозрение. Понякога връзката ставаше много неудобна! Диелин вдигна чашата си към устните си.

Елейн вдиша дълбоко. Този въпрос го беше обмисляла от всички страни и друг начин не виждаше.

— Биргит, искам до пролетта гвардията да се превърне в армия, колкото могат да изкарат на бойното поле десет Дома.

Сигурно бе невъзможно за постигане, но опитът поне щеше да означава да се задържат досега включилите се наемници и да се намерят още, да запишат всеки, който прояви и най-малка охота. Светлина, какъв заплетен възел!

Диелин се задави, опули очи и тъмното вино пръсна от устата й. Измъкна дантелена кърпичка от ръкава си и отри брадичка.

По връзката откъм Биргит се стрелна вълна на паника.

— О, да ме изгори дано, Елейн, не искаш да кажеш, че… Та аз съм стрелкиня с лък, а не пълководец! Винаги съм била това, още ли не разбираш? Просто направих каквото трябваше, каквото ме принуждаваха обстоятелствата! Както и да е, вече не съм тя; просто съм си аз и…

И млъкна, усетила, че може би е казала твърде много. Не за пръв път. Диелин я изгледа с любопитство и лицето на Биргит пламна.

Бяха съчинили, че Биргит е от Кандор, където селските жени се обличаха почти като нея, но Диелин явно подозираше, че това е лъжа. А всеки път, щом Биргит изтървеше езичето си, за малко да изтърве и тайната си. Погледът на Елейн й подсказа, че ще си поговорят малко по-късно.

Едва ли бузите на Биргит можеха да почервенеят повече. Срамът изцеди всичко останало във връзката и така я обля, че Елейн усети как собственото й лице почервенява. Побърза да си придаде строго изражение, така че пламналите й бузи да минат за нещо друго, а не за страстен порив да се загърчи в стола заради унижението на Биргит. Този огледален ефект беше повече от неудобен!

Диелин обаче набързо приключи с Биргит. Пъхна кърпичката на мястото й, грижливо постави чашата на подноса и опря длани на бедрата си. Сега лицето й вещаеше гръмотевици.

— Гвардията винаги е била сърцевина на андорската армия, Елейн, но това… Светлина милостива, това е лудост! Така можеш да настроиш срещу себе си всички от река Еринин до Мъгливите планини!

Елейн се съсредоточи върху това да остане спокойна. Ако грешеше, Андор щеше да се превърне във втори Кайриен, в нова плувнала в кръв и изпълнена с хаос страна. И тя самата щеше да загине, разбира се — недостатъчно висока печалба за такава цена. Да не се опита беше немислимо и във всеки случай резултатът за Андор щеше да е същият като при провал. Хладнокръвна, сдържана и стоманено спокойна. Една кралица не може да се показва уплашена, дори когато е. Особено когато е. Майка й я беше поучавала да обяснява решенията си колкото може по-рядко; колкото повече се обясняваш, толкова повече обяснения са нужни, докато погълнат цялото ти време. Гарет Брин твърдеше, че трябва да обясняваш, ако можеш; хората ти се справят по-добре, ако знаят „защо“ и „какво“. Днес щеше да последва съвета на Гарет Брин. Много победи бяха спечелени с вслушване в съветите му.

— Има три предизвикателства към трона. — И навярно още едно, необявено. Макар с усилие, срещна погледа на Диелин. Без гняв; просто очите им се срещнаха. Или може би Диелин го взе за гняв, със стиснатата й челюст и изчервеното лице. Толкова по-добре. — Сама за себе си Аримила може да се пренебрегне, но Нейсин присъедини към нея Дома Керен и все едно дали е луд, или не, подкрепата му означава, че тя трябва да се вземе предвид. Неан и Еления са задържани, но ратниците им не са. Хората на Неан може да се дърлят помежду си, докато си намерят водач, но Джарид е Върховен трон на Саранд и ще рискува да подхрани амбицията на жена си. Домът Барин и Домът Аншар флиртуват и с едните, и с другите; най-доброто, на което мога да се надявам, е единият да тръгне със Саранд, а другият — с Араун. Деветнадесет Дома в Андор са достатъчно силни, за да ги последват по-малките, накъдето ги поведат. Шест вече са се обявили срещу мен, а аз разполагам с два.

Шест досега, и Светлината дано да дадеше съюзните й да са два! Нямаше да спомене за трите силни Дома, които почти се бяха обявили на страната на Диелин; най-малкото Егвийн засега ги задържаше в Муранди.

Махна с ръка към един от столовете до себе си и Диелин седна, като намести грижливо полите си. Буреносните облаци по лицето й вече ги нямаше. Изгледа Елейн, без ни най-малко да издава въпросите или заключенията, които се въртяха в главата й.

— Зная го не по-зле от теб, Елейн, но Луан и Елориен ще привлекат Домовете си към теб, и Абеле също, сигурна съм. — С много предпазлив глас при това, но взе да набира жар. — Тогава ще се вразумят и други Домове. Стига да не ги наплашиш безсмислено. Светлина, Елейн, това не е война за Наследството. Траканд наследява Траканд, а не друг Дом. Дори война за Наследството рядко е стигала до открит бой! Превърнеш ли гвардията в армия, рискуваш всичко.

Елейн отметна глава, но в смеха й нямаше и помен от веселие. Много добре се върза с трясъка на гръмотевиците.

— Рискувах всичко още когато се върнах у дома, Диелин. Твърдиш, че Норвелин и Тремейн ще минат към мен, както и Пендар? Чудесно. Тогава ще разполагам с пет срещу шест. Не мисля, че другите Домове „ще се вразумят“, както се изрази. Ако някои от тях се раздвижат преди да е станало кристално ясно, че Короната на розата е моя, то ще е срещу мен, а не за мен. — С повече късмет, тези владетели и владетелки щяха да се пазят от всякакви връзки с Гебрил, но тя не обичаше да разчита на късмета. Не беше Мат Каутон все пак. Светлина, повечето хора знаеха, че Ранд е убил майка й, и доста от тях го вярваха. „Лорд Гебрил“ се бе оказал един от Отстъпниците. Поправянето на щетите, които Рахвин бе нанесъл на Андор, можеше да отнеме целия й живот, дори ако успееше да живее дълго колкото Родственичките! Някои Домове щяха да се въздържат от подкрепата си заради безчинствата, които Гебрил бе извършил от името на Мургейз, а други — защото Ранд бе заявил, че възнамерява да й „даде“ трона. Обичаше го с цялото си естество, но да го изгори дано затова, че го бе огласил! Особено ако си мислеха същото, каквото се въртеше в главата на Диелин. И най-долният земевладелец в Андор щеше да грабне косата, за да смъкне една марионетка на Лъвския трон!

— Искам, ако мога, да избегна междуособиците в Андор, Диелин, но война за Наследство или не, Джарид е готов да се бие, макар Еления да е изолирана. Неан е готов да се бие. — Най-добре беше да се доведат и двете жени в Кемлин колкото се може по-скоро; твърде голяма бе възможността да пращат депеши и заповеди от Арингил. — Аримила е готова с хората на Нейсин зад гърба й. За тях това е война за Наследството и единственият начин да ги спра да се бият е да съм толкова силна, че да не посмеят. Ако Биргит успее до пролетта да превърне гвардията в армия, толкова по-добре, защото ако дотогава нямам армия, ще ми трябва такава. И ако това не стига, не забравяйте сеанчанците. Те няма да се задоволят с Танчико и Ебу Дар. Те искат всичко. Няма да им позволя да завладеят Андор, Диелин, така както няма да позволя и на Аримила.

Над главите им изтрещя гръмотевица.

Елейн се извърна леко, за да погледне към Биргит, а Диелин облиза пресъхналите си устни. Пръстите й неволно се впиха в полите. Малко неща можеха да я изплашат, но приказките за сеанчанците я плашеха. Но измърмори уж на себе си: „Надявах се да избегнем открита гражданска война“. А това можеше да означава всичко и нищо! Ако поровеше малко, може би щеше да разбере кое от двете.

— Гавин — рече изведнъж Биргит. Лицето й просветна, както и чувствата, протекли през връзката. Най-ясно изпъкваше облекчението. — Когато дойде, ще поеме командването. Ще бъде твоят Пръв принц на Меча.

— Майчино мляко в чаша да пиеш! — сопна се Елейн и поредната мълния, блеснала в прозорците, само подсили ругатнята. Защо тази жена реши да смени темата точно сега? Диелин се сепна и лицето на Елейн пламна отново. По зяпналата й уста пролича, че знае колко груба е тази ругатня. Странно защо това толкова я смути; едва ли защото Диелин беше близка приятелка на майка й. Без да мисли, отпи дълбока глътка вино… и едва не се задави от горчивината му. Набързо потисна представата как Лини я заплашва да измие мръсната й уста и си напомни, че вече е голяма жена с цял трон, който трябва да спечели и удържи. Съмняваше се, че на майка й се бе налагало толкова често да се бори с чувството, че се държи глупаво.

— Да, ще стане, Биргит — продължи тя по-спокойно. — Когато дойде. — Трима куриери бяха тръгнали за Тар Валон. Дори никой от тях да не успееше да се промъкне покрай Елайда, Гавин все някак щеше да разбере, че е заявила правата си, и щеше да дойде. Имаше отчаяна нужда от него. Себе си изобщо не виждаше като пълководец, а Биргит толкова се притесняваше, че не може да дорасне до легендите за самата нея, че просто се боеше да опита. Да се възправи срещу армия — да. Но да я предвожда — никога!

Биргит беше съвсем наясно със заплетения възел в главата й. Точно в този момент лицето й бе замръзнало, но чувствата й бяха изпълнени с гняв към самата себе си и със смут, като първото се усилваше с всеки миг. Жегната от раздразнение, Елейн отвори уста да продължи със споменатата от Диелин гражданска война, преди да се е поддала на гнева на Биргит.

Но преди да изрече и дума, високите червени врати се разтвориха. Надеждата й, че ще види Нинив или Вандийн, набързо бе пометена от влизането на две жени от Морския народ — както винаги босоноги, въпреки студа.

Над главите им лъхна букет от тежки благовония, а самите те пристъпиха в пищна процесия от яркоцветен брокат и коприна на широките гащи и блузи, със скъпоценните камъни по дръжките на камите, затъкнати в поясите, и герданите от злато и слонова кост. И още накити. Правата черна коса с бяло на слепоочията почти скриваше десетте дебели златни пръстенчета на ушите на Ренайле дин Калон, но високомерието в тъмните й очи бе толкова явно, колкото украсената с медальон златна верижка, свързваща едната й обеца със златната халка на носа й. Лицето й бе стегнато и невъзмутимо и въпреки грациозното поклащане на бедрата си, тя изглеждаше готова да премине и през стена. Почти с една длан по-ниска от дружката си и по-тъмна от въглен, Зайда дин Парийд носеше по себе си близо два пъти повече златни медальони, които се полюшваха на лявата й буза, и излъчваше по-скоро власт, отколкото високомерие — пълна увереност, че всички са длъжни да й се подчиняват. Прибраните й в стегнат кок черни къдрици бяха прошарени със сиво, но въпреки това изглеждаше зашеметяващо — една от малкото жени, които с напредването на възрастта ставаха все по-красиви.

При появата им Диелин трепна и за малко да вдигне ръка към носа си. Съвсем обичайна реакция за хора, непривикнали с Ата-ан Миере. Елейн реагира с гримаса и не заради пръстените на носовете им. Дори си помисли дали да не изтърси още някоя ругатня, нещо още по-… люто. Ако се изключеха Отстъпниците, едва ли можеше да измисли имената на двама души, които толкова не й се искаше да види точно сега. Рийни уж трябваше да се погрижи това да не се случи!

— Извинете — каза тя и се надигна плавно, — но в момента съм много заета. Държавни проблеми, нали разбирате, иначе щях да ви приема, както се полага на сана ви. — Хората от Морския народ най-много от всичко държаха на церемониалността и достолепието, поне както те го разбираха. Сигурно се бяха промушили покрай Първата слугиня, като просто бяха пропуснали да я уведомят, че искат да се видят с Елейн, но като нищо можеха да се обидят, ако ги посрещнеше седнала преди да си е осигурила короната. А Светлината да ги изгореше дано, не можеше да си позволи да ги обиди. Биргит застана до нея, кимна сдържано и пое чашата от ръката й; през връзката на Стражника протече жилка на безпокойство. В присъствието на особи от Морския народ винаги ставаше предпазлива; беше си изпускала езика и пред тях. — Ще ви приема днес по-късно — довърши Елейн и добави: — Ако такава е волята на Светлината. — Освен всичко друго те много държаха на церемониалните обрати във фразата, а точно тази бе израз на галантност и предлагаше изход.

Ренайле обаче не се спря, докато не застана точно пред Елейн, и при това застрашително близо. Едната й татуирана ръка махна небрежно за разрешение да си седне. Разрешение!

— Отбягваш ме. — Гласът й беше дълбок за жена и не по-малко вледеняващ от снега, който се трупаше по покрива. — Не забравяй, че съм Ветроловка при Неста дин Реас Две луни, Надзорница на корабите на Ата-ан Миере. Все още ти предстои да изпълниш останалата част от сделката, която сключи от името на вашата Бяла кула. — Морския народ знаеха за разцеплението в Кулата, но Елейн не смяташе за подходящо да утежнява още повече положението си, показвайки открито на чия страна стои. Все още не. Ренайле привърши с властен, заповеднически тон: — Ще се разбереш с мен, и то сега! — Дотук с церемониалността и достолепието.

— Струва ми се, че тя отбягва мен, а не теб, Ветроловке. — За разлика от Ренайле, тонът на Зайда изглеждаше по-сговорчив. Вместо да закрачи по килимите, тя взе да обикаля с небрежна походка из залата. Спираше се тук-там да погали някоя висока ваза от тънкостенен зелен порцелан, после се изправи на пръсти, за да надникне в четворния калейдоскоп на високата стойка. Когато се обърна към Елейн и Ренайле, черните й очи блеснаха игриво. — В края на краищата, сделката беше с Неста дин Реас, щом стана дума за корабите. — Освен Надзорница на вълните на клана Кателар, Зайда бе и посланичката на Надзорницата на корабите. Посланичка при Ранд, а не в Андор, но пълномощията й даваха право да говори от името на самата Неста. Заряза поредния златостенен цилиндър и се вдигна на пръсти да надникне в следващия. — Ти обеща на Ата-ан Миере двадесет учителки, Елейн. Досега си ни осигурила само една.

Влизането им бе толкова неочаквано и бързо, че Елейн чак сега видя Мерилил да се обръща, след като бе притворила вратите. По-ниска и от Зайда, Сивата сестра изглеждаше елегантна в тъмносинята си вълнена рокля, обшита по краищата със сребриста кожа и с лунни камъни по корсажа, но двете седмици и нещо, през които й се бе наложило да учи Ветроловките, явно й се бяха отразили. Повечето от тях бяха силни жени с жажда за знание и бяха готови да изцедят Мерилил като грозде в пресата за вино, за да изстискат и последната капчица сок. Преди време Елейн я беше смятала за личност с невероятно самообладание, но сега очите на Мерилил бяха неизменно ококорени, устните й непрестанно леко отворени, сякаш бе наполовина шашната и очакваше скоро да се шашне и другата й половина. Скръстила ръце, тя остана да чака на прага и изглеждаше доволна, че не е център на внимание.

Диелин изсумтя шумно, стана и изгледа навъсено Зайда и Ренайле.

— Внимавайте как говорите — изръмжа тя. — Сега се намирате в Андор, а не на корабите си, а Елейн Траканд ще бъде кралицата на Андор! Вашата сделка ще се изпълни, като й дойде времето. Засега ни чакат по-важни неща.

— В името на Светлината, нищо не е по-важно — изръмжа на свой ред Ренайле и пристъпи заплашително към нея. — Сделката ще се изпълни, казваш? Значи го гарантираш. Да знаеш, ще виснеш за глезените от такелажа, ако…

Зайда щракна с пръсти. Само толкова, но Ренайле трепна, стисна златната кутийка с благовония, висяща от гердана на шията й, допря я до ноздрите си и вдиша дълбоко. Можеше и да е Ветроловка на Надзорницата на корабите, жена с голям авторитет и власт сред Ата-ан Миере, но за Зайда тя си беше… Ветроловка. Което страшно нараняваше гордостта й. Елейн беше сигурна, че трябва да има начин да използва това, за да ги държи по-настрана, но все още не беше го измислила. О, да; за добро или лошо, Даес Дай-мар вече се бе просмукала в костите й.

Плъзна се покрай безмълвно гневната Ренайле като покрай колона, като част от стаята, но не тръгна към Зайда. Ако някой имаше правото да се държи тук небрежно, то това бе самата тя. Не можеше да си позволи да даде на Зайда и косъмче предимство, иначе Надзорницата на вълните щеше да й обръсне главата до голо и да си направи от косата й перука. Застана пред камината и отново разпери пръсти над пламъците.

— Неста дин Реас ни повярва, че ще изпълним сделката, иначе изобщо нямаше да се съгласи — заяви спокойно тя. — Вие си върнахте Купата на ветровете, но да се съберат още деветнадесет Сестри, за да са с вас, изисква време. Зная, че се безпокоите за корабите, оказали се в Ебу Дар, когато дойдоха сеанчанците. Накарайте Ренайле да отвори портал към Тийр. Там има стотици кораби на Ата-ан Миере. — Така твърдяха всички донесения. — Можете да научите каквото знаят и отново да се съберете с хората си. Те ще имат нужда от вас срещу сеанчанците. — А пък тя щеше да се отърве от тях. — Останалите Сестри ще ви ги пратим, когато се уреди. — Мерилил не помръдна от прага, но лицето й почти позеленя от паника заради възможността да остане сама при Морския народ.

Зайда престана да наднича в калейдоскопа и изгледа косо Елейн. По пълните й устни пробяга усмивка.

— Аз трябва да остана тук, най-малкото докато не поговоря с Ранд ал-Тор. Ако той изобщо дойде. — Въпросната усмивка се стегна за миг, преди да разцъфти отново. Ранд щеше доста да се озори с нея. — И засега ще задържа Ренайле и приятелките й. Шепа Ветроловки общо взето няма да са от голямо значение срещу тези сеанчанци, а тук, ако е волята на Светлината, ще могат да научат полезни неща. — Ренайле изсумтя, но тихо, само колкото да се чуе. Зайда се навъси и заопипва окуляра пред себе си. — Тук в палата ти има пет Айез Седай, като броим и теб самата — разсъди гласно тя. — Навярно някои от тях могат да дойдат да преподават. — И все едно че току-що й е хрумнало: — А колкото до това, ти, Елейн също би могла да помогнеш.

— Стига вече! — избухна Мерилил и пристъпи крачка напред, но после погледна Ренайле, смири се, бледото й кайриенско лице порозовя и тя се загърна в покорството си като във втора кожа. Биргит поклати удивено глава, а Диелин зяпна, сякаш за пръв път виждаше Айез Седай.

— Може да се уреди нещо, ако Светлината благоволи — отвърна предпазливо Елейн. Едва се сдържа да не потърка слепоочията си. Жалко, че не можеше да припише главоболието на непрестанните гръмотевици. Нинив щеше да кипне пред това предложение, а Вандийн най-вероятно щеше да пренебрегне заповедта, но с Кареане и Сарейта навярно щеше да е възможно. — Но за не повече от няколко часа дневно, нали разбирате. И то когато разполагат с време. — Постара се да не поглежда към Мерилил. Дори Кареане и Сарейта можеха да се разбунтуват, ако ги хвърлеха в пресата за вино.

Зайда докосна устни с пръстите на дясната си ръка.

— Договорихме се, в името на Светлината.

Елейн примига. Ужасно: явно в очите на Надзорницата на вълните току що бяха сключили нова сделка. Оскъдният й опит с Ата-ан Миере гласеше, че трябва да се радваш, ако те оставят да си идеш по долна риза. Е, този път щеше да е по-различно. Например какво щяха да спечелят Сестрите от това? В една сделка трябва все пак да има две страни. Зайда се подсмихна все едно, че знаеше какво си мисли Елейн и то я развеселява. Това, че една от вратите отново се отвори, дойде почти като облекчение — даде й повод да се извърне от жената на Морския народ.

Рийни Харфор се вмъкна в стаята почтително, но не и раболепно, със сдържан реверанс, както се полага на Върховния трон на могъщ Дом пред кралицата. Но пък и всеки Върховен трон, струващ поне колкото щипка сол, бе достатъчно благоразумен да се отнася с уважение към първата дама сред дворцовата прислуга. Сивата й коса бе прибрана като корона над главата й и върху червено-бялата си рокля беше навлякла жакет с главата на Белия лъв на Андор, извезана над огромния й бюст. Рийни не бе заявила предпочитанието си коя да седне на трона, но бе облякла официалните одежди още в деня на пристигането на Елейн все едно, че кралицата вече е тук. Кръглото й лице за миг се вкочани, като видя жените от Ата-ан Миере, които я бяха подминали, но това бе всичко, с което ги удостои. Засега. Скоро щяха да научат какво значи да предизвикат неприязънта на Първата слугиня.

— Мазрим Таим най-после пристигна, милейди. — Рийни го произнесе така, че да прозвучи почти като „кралице“. — Да му кажа ли да изчака?

„Не се е разбързал!“ — каза си наум Елейн. Извикала го бе преди два дни!

— Да, госпожо Харфор. Дайте му вино. И го уведомете, че ще го приема веднага щом…

Таим нахлу в стаята, сякаш палатът бе негов. Нямаше нужда да го представят. По ръкавите на черната му куртка от лактите до маншетите се виеха синьо-златни дракони, в подобие на драконите по ръцете на Ранд. Макар тя да подозираше, че това сравнение едва ли ще му допадне. Беше висок почти колкото Ранд, с клюнест нос и проницателни тъмни очи, излъчваше сила и стъпваше с вдъхващата смъртен страх гъвкавост на Стражник, но след него сякаш прииждаха сенки — все едно че половината лампи в стаята загаснаха. Не същински сенки, но някакво внушение за неизбежно зло, така ясно доловимо, че сякаш поглъщаше светлината.

Последваха го двама облечени в черно мъже — плешив тип с дълга проскубана брада и воднистосини очи и един по-млад, тънък като змия и тъмнокос, със зъбатата надменност, присъща на младежите преди опитът да ги вразуми. И двамата носеха на високите си яки знаците на сребърния Меч и червения емайлиран Дракон. Никой от тримата обаче не носеше меч на бедрото си. Мечове не им трябваха. Изведнъж дневната сякаш се смали и стана някак много претъпкано.

Елейн инстинктивно прегърна сайдар и посегна да се свърже. Мерилил закръжи небрежно; странно, но и Ренайле направи същото. Бърз поглед към Ветроловката потуши изненадата й. С посивяло лице, Ренайле стисна камата, затъкната в пояса й, толкова силно, че Елейн усети болката в кокалчетата й през връзката. Достатъчно бе престояла в Кемлин, за да е наясно какво представлява един ашаман.

Мъжете усетиха, разбира се, че някой прегърна сайдар, въпреки че не можеха да видят сиянието, обкръжило трите жени. Плешивият изсумтя, а стройният младеж стисна юмруци. Изгледаха ги с гняв. И със сигурност бяха докопали сайдин. Елейн взе да съжалява, че се е поддала на рефлекса, но нямаше да пусне Извора. Не и сега. Таим излъчваше гибел, както огънят излъчва зной. Тя привлече надълбоко през връзката до точката, откъдето неописуемото усещане за живот се превръщаше в остри, предупредително боцкащи трънчета. Дори те носеха… безмерна радост. С толкова много от Силата в себе си можеше да срине целия палат, но се зачуди дали ще е достатъчно, за да надвие Таим и другите двама. Страшно съжали, че не разполага с един от трите ангреала, които бяха намерили в Ебу Дар, заключени засега надлежно с останалите неща от склада, докато й остане време да поднови проучванията си.

Таим поклати презрително глава и по устните му пробяга нещо като усмивка.

— Отваряйте си очите. — Гласът му беше спокоен, но твърд. — Тук има две Айез Седай. Нима ви е страх от две Айез Седай? Освен това не искате да подплашите бъдещата кралица на Андор, нали? — Спътниците му видимо се отпуснаха и се опитаха да наподобят безподобно властната му самоувереност.

Рийни нищичко не разбираше от сайдар, както и от сайдин. Гледаше навъсено тримата още щом влязоха. Ашаман или не, тя очакваше от хората да се държат прилично. Измърмори нещо почти под нос. Почти, но не съвсем. Думичките „нахални плъхове“ се чуха съвсем ясно.

Първата слугиня се изчерви щом осъзна, че всички в стаята са я чули, и Елейн получи възможност да види поне веднъж Рийни Харфор смутена. Жената обаче моментално се овладя и заяви с елегантност и достолепие, на които можеше да завиди всяка владетелка:

— Простете, милейди Елейн, но ми казаха, че складовете са нападнати от плъхове. Твърде необичайно за това време на годината, и толкова много. Ако ме извините, трябва да ида да проверя дали са поставили капаните и отровите, както се разпоредих.

— Остани — отвърна спокойно Елейн. Спокойно. — С паразитите ще се оправяме, като му дойде времето. — Две Айез Седай. Не беше разбрал, че Ренайле може да прелива, и бе натъртил на „две“. Дали само три жени можеха да имат някакво предимство? Или трябваха повече? Явно Ашаман знаеха, че имат някакво предимство над жени по-малко от кръга на тринадесетте. Ще влизат при нея, без дори да кажат „с ваше позволение“, така ли? — Можеш да изведеш тези хора, когато свърша с тях. — Спътниците на Таим се навъсиха, но той само пак й се усмихна с една от своите полуусмивки. Сечеше му умът колкото да съобрази, че има предвид него, когато спомена за паразити. Светлина! Ранд сигурно бе имал нужда от този човек, но защо трябваше да го държи още, и то на толкова висок пост? Какво пък, тук постът му нямаше никакво значение.

Без да бърза, тя седна в креслото си и се захвана придирчиво да си оправя полите. Мъжете трябваше да заобиколят и да застанат пред нея като молители или да й говорят отстрани, след като тя отказваше да ги погледне. За миг си помисли дали да не прехвърли контрола над малкия кръг. Ашаман със сигурност щяха да насочат вниманието си към нея. Ренайле обаче все още изглеждаше пепелява, гневът и страхът се боричкаха в душата й. Като нищо щеше да ги удари, щом свръзката се озовеше в нея. Мерилил също изпитваше известен страх, едва сдържан и примесен с едно доста… настръхнало… усещане, което впрочем си личеше по опулените й очи и полуразтворените устни. Светлината само знаеше какво пък тя можеше да направи със свръзката.

Диелин изшумоля с полите си и застана до стола на Елейн, сякаш се канеше да я защити от ашаманите. Каквото и да таеше Върховният трон на Таравин, лицето й бе сурово и безстрашно. Без да губят време, другите жени се подготвиха колкото може по-добре. Зайда стоеше съвсем кротко до калейдоскопа и полагаше огромно усилие да изглежда незначителна и безопасна, но криеше ръце зад гърба си и камата й в пояса я нямаше. Биргит беше облегнала най-небрежно лявата си ръка на камината, но канията на ножа на колана й беше празна и ако се съдеше по лявата й ръка, притисната на хълбока й, беше готова да замахне отдолу. Връзката с нея донесе… съсредоточеност. Като заредена стрела, опряна до бузата и готова да полети.

Елейн не направи усилие да надникне зад Диелин към тримата.

— Първо, твърде много се забавихте на поканата ми, господин Таим, а след това се явявате съвсем внезапно. — Светлина, дали все пак държеше сайдин? Имаше и други начини освен засланянето една жена да се справи с преливащ мъж, но беше трудно, рисковано, а тя ги познаваше повече на теория.

Той наистина се изправи пред нея, но съвсем не приличаше на молител. Мазрим Таим знаеше кой е и знаеше цената си, макар че явно се поставяше по-високо и от небето. Мълнията, блеснала в прозорците, освети странно лицето му. Много жени щяха да изпитат пред него благоговеен трепет, дори без пищното му облекло и зловещата му титла. Тя обаче — не. Никога!

Таим потърка замислено брадичка.

— Доколкото разбирам, свалили сте Пряпорците на Дракона в цял Кемлин, госпожо Елейн. — В дълбокия му глас се долавяше насмешка, макар и не в очите му! Диелин гневно изсъска при това принизяване на Елейн, но той я пренебрегна. — Салдейците, чувам, са се оттеглили при легиона в стана на Дракона, а скоро и последните айилци също ще са в становете извън града. Какво ще каже той, когато го разбере? — Нямаше капка съмнение кой е „той“. — И след като ви е пратил дар при това. От юга. По-късно ще трябва да ви го поднеса.

— Ще съюзя Андор с Преродения Дракон, като му дойде времето — хладно отвърна тя, — но Андор не е завладяна провинция, не е негов, нито на никой друг. — Насили се ръцете й да останат спокойно отпуснати на облегалките на стола. Светлина, да уговори айилците и салдейците да напуснат бе най-голямото й постижение до този момент, и въпреки пламналата след оттеглянето им престъпност беше наложително! — Във всеки случай, господин Таим, не е ваша работа да ми вменявате какво трябва и какво не трябва да правя. Ако Ранд възрази, ще се оправям с него! — Таим повдигна вежда и странно дяволитата усмивчица пак се появи на устните му.

„Да ме изгори дано — помисли си тя възмутено. — Не трябваше да използвам името на Ранд!“ Този човек явно смяташе, че знае точно как ще се оправи с гнева на проклетия Прероден Дракон! Най-лошото бе, че ако можеше да вкара Ранд в леглото си, щеше да го направи. Но не и заради това, не и за да се оправи с него, а защото го искаше. Що ли за дар й беше изпратил?

Гняв втвърди гласа й. Гняв заради тона на Таим, заради Ранд, че толкова се бавеше. Заради самата нея, че се черви и си мисли за дарове. Дарове!

— Заградили сте си четири мили от Андор. — Светлина, това беше повече от половината на Вътрешния град! Колко ли от тези типове можеха да го удържат? Кожата й настръхна при тази мисъл. — С чие позволение, господин Таим? Не ми казвайте, че с това на Преродения Дракон. Той няма никакво право да разрешава каквото и да било в Андор. — Диелин до нея помръдна притеснено. Никакво право — да, но достатъчно сила можеше да измести правото. Елейн изгледа Таим в упор. — Отказали сте на гвардията на кралицата да влезе във вашето… владение. — Не че се бяха опитали преди тя да се завърне. — Законът в Андор се простира над цял Андор, господин Таим. Правосъдието ще бъде едно и също и за Господаря, и за селяка… и за Ашаман. Няма да твърдя, че мога насила да вляза в… — Той отново понечи да се усмихне. — Няма да се унизявам. Но ако кралските гвардейци не бъдат допуснати вътре, обещавам ви, че и един картоф няма да влезе през портите ви. Зная, че можете да Пътувате. Тогава нека вашите ашамани си прекарват времето в Пътуване, за да купуват храна. — Полуусмивката му повехна и този път неговите ботуши леко помръднаха.

Безпокойството обаче продължи само миг.

— Храната е малък проблем — отвърна спокойно той и разпери ръце. — Както казахте, хората ми могат да Пътуват. Докъдето им заповядам. Съмнявам се, че можете да ми попречите да купувам каквото си поискам дори на десет мили от Кемлин, но и да можехте, това няма да ме затрудни. Въпреки това съм готов да позволя посещения, когато помолите. Но под контрол и винаги с придружители. Тренировките в Черната кула са тежки. Почти всеки ден загиват хора. Не бих искал да станат злополуки.

Беше дразнещо точен за това докъде извън Кемлин са в сила декретите й. Но не повече от дразнещо. Дали подхвърлянията за Пътуването докъдето заповяда и за „злополуките“ не бяха прикрити заплахи? Разбира се, че не. Вълна на гняв я прониза, щом осъзна, че няма да я заплаши заради Ранд. Нямаше да се крие зад Ранд ал-Тор. Посещения под контрол? Когато помолела? На пепел трябваше да го изгори, на място!

Изведнъж си даде сметка какво иде към нея през връзката откъм Биргит: гняв, отражение на собствения й гняв, свързан с този на Биргит, отразен от Биргит към нея, подскачаше от нея към Биргит и обратно, самоподхранваше се и набъбваше като снежна топка. Ръката на Биргит с ножа затреперя от желание да го метне. А тя самата? Изпълни я ярост! Само косъмче още и щеше да пусне сайдар. Или да запердаши с него.

Успя да потисне гнева си в някакво подобие на спокойствие. Грубо и кипящо отвътре подобие. Преглътна и се постара да запази тона си невъзмутим.

— Гвардейците ще ви посещават всеки ден, господин Таим. — А как щеше да го уреди в такова люто време, представа нямаше. — Възможно е да ви навестя лично, с няколко други Сестри. — Ако и да се ядоса при мисълта за Айез Седай в неговата Черна кула, Таим не го показа. Светлина, та тя се опитваше да възстанови властта в Андор, не да го предизвиква. Набързо приложи едно от упражненията за новачки — реката, лениво течаща между бреговете, — за да намери спокойствието. Макар и слабо, но подейства. Сега й се искаше само да хвърли по него подноса с чашите за вино. — Ще приема предложението ви за ескорт, но нищо не бива да остава скрито-покрито. Не желая да се вършат престъпления, прикрити зад тайните ви. Ясно ли се изразих?

Поклонът на Таим беше присмехулен — присмехулен! — но в гласа му се долови напрежение.

— Напълно ви разбирам. Но разберете ме и мен. Хората ми не са селяци, които ще си строшат челата от кланяне, щом минете край тях. Притиснете ли прекалено ашаманите, ще разберете колко силен е законът ви.

Елейн отвори уста да му обясни точно колко е силен законът в Андор.

— Време е, Елейн Траканд — каза от прага женски глас.

— Кръв и пепел! — измърмори Диелин. — Целият ли свят е решил да влезе тук точно сега?

Елейн разпозна новия глас. Беше чакала този призив, макар да не знаеше кога ще дойде. Но знаеше, че трябв