Стивън Кинг
Мъртвата зона (41) — Моята библиотека

11

„Здравей, Джони — прошепна тя и вятърът тихо се разходи из пламналите в злато и ръжда дървета. Едно кървавочервено листо плавно се залюля под яркото синьо небе и кацна незабелязано в косата й. — Ето ме и мен. Най-сетне дойдох.“

Някога тя би казала, че да си говориш на глас вече означава, че не си съвсем в ред, но да се обръщаш към мъртвец на гробищата значи направо да си луд. Ала чувствата нахлуха в нея с такава изненадваща сила, че гърлото й мъчително се сви и ръцете й се сплетоха и стиснаха до болка. А може би нямаше нищо лошо в това да му говори: в края на краищата бяха минали девет години и тук бе краят. Нататък следваха само Уолт, децата и безброй усмивки от стола зад ораторската трибуна на съпруга й, безкрайни усмивки на заден план и от време на време по някой очерк в неделните приложения на вестниците, ако спокойната увереност на Уолт, че ще направи главоломна кариера, се оправдае. Бъдещето щеше да й носи нови и нови бели кичури всяка година. Гърдите й щяха да провиснат и тя нямаше да смее да ходи без сутиен. Щеше да се наложи много повече да се грижи за грима си и да се занимава с аеробика в бангорската Асоциация на младите християнки. Бъдещето й щеше да премине в ходене на пазар, водене на Дени на училище и Джанис — на градина. Чакаха я новогодишни компании и клоунски шапчици от картон, докато животът неумолимо се търкаляше през подобното на научна фантастика осмо десетилетие на двадесетия век и заедно с това я пренасяше в онова особено, неподдаващо се на определение състояние, наречено „средна възраст“.

В нейното бъдеще нямаше място за провинциални панаири.

Първите парещи сълзи бавно се отрониха.

— О, Джони — промълви Сара. — Нали всичко трябваше да бъде иначе? Нали не трябваше да свърши така?

Тя сведе глава и запреглъща, ала не можа да се сдържи и избухна в ридания. Ярките слънчеви лъчи пред очите й се обагриха във всички цветове на дъгата. Вятърът, който допреди малко я сгряваше с дъха на циганското лято, по февруарски защипа мокрите й страни.

— Не е честно! — извика Сара в тишината, покрила като с наметало поколения смълчани Боуден, Марстен и Пилсбъри — мъртво множество слушатели, потвърждаващо истината, че животът бързо си Отива, а смъртта остава завинаги. — О, боже, не е честно!

И тогава тя усети, че някаква ръка докосва тила й.