Стивън Кинг
Мъртвата зона (25) — Моята библиотека

ГЛАВА XXII

1

Хърб Смит и Шарлен Маккензи сключиха брак, както си бяха решили, на втори януари 1977 г. следобед. Церемонията се състоя в църквицата на Саутуест Бенд. Булката бе доведена под венчило от баща си — осемдесетгодишен, почти сляп старец. Джони бе шафер на баща си и вещо подаде пръстена в нужния момент. Всичко мина прекрасно.

На сватбата дойде и Сара Хазлет с мъжа си и детето — вече момченце. Сара бе бременна и грейналото й лице бе образец на щастие и душевна удовлетвореност. Джони я погледна и с изненада усети как изневиделица ревността заби дълбоко ножа си в сърцето му и го стисна за гърлото като облак от задушлив газ. Не след дълго болката премина и на празненството след венчавката той отиде да поговори с тях.

Това беше първата му среща с мъжа на Сара. Той бе висок, представителен, с тънки мустачки и рано побеляваща коса. Кампанията му за място в Сената на Мейн бе завършила успешно и той сега се бе впуснал да обяснява истинската страна на президентските избори и колко трудно се работи с независим губернатор, а Дени напразно го дърпаше за крачола и повтаряше: „Дай още да пия, татко, дай още, още!“

Сара си мълчеше, но Джони усещаше, че го гледа с изумрудените си очи. Това донякъде го смущаваше, но не му беше неприятно. Като че ли малко го натъжаваше.

Алкохолът се лееше щедро и той двукратно превиши обичайната си максимална доза от две чаши — дали поради стреса от новата среща със Сара, този път в обкръжението на семейството й, или защото сияйното лице на Шарлен го караше да осъзнае по-ясно от всякога, че Вера Смит си бе отишла безвъзвратно. Така че когато се приближи до Хектор Маркстоун, бащата на булката, петнадесетина минути след като семейство Хазлет си бяха отишли, главата му приятно се маеше.

Старецът бе седнал в ъгъла до разрушените останки от сватбената торта и се подпираше с деформирани от артрит ръце върху дръжката на бастуна си. Носеше тъмни очила. От едната страна рамката им бе залепена с изолирбанд. До него имаше две празни и едно наполовина изпито шише бира. Той се взря в Джони.

— Ти си момчето на Хърб, нали?

— Да, сър.

Старецът го огледа още по-внимателно и каза:

— Никак не изглеждаш добре.

— Сигурно защото все много късно си лягам.

— Явно имаш нужда от нещо за подсилване. Нещо да понапълнееш.

— Вие сте участник в Първата световна война, нали?

На сакото си от син шевиот Хектор Маркстоун бе закачил цял ред медали, между които и Френския кръст за бойни заслуги.

— И още как! — Лицето на стареца светна. — Служих в Американския експедиционен корпус под командата на генерал Пършинг — Черния Джак — в 1917 и 1918 година.

Вятърът вей, тревата люлей

и бясно картечница трака.

През кал и говна

във страшна воня

момчетата стават в атака.

Гората Бело^[1], момчето ми. Сега това е само едно от имената в книгите по история. Но аз бях там. Видях как войниците умираха там.

През кал и говна

във страшна воня

момчетата стават в атака.

— И Шарлен каза, че вашият син… нейният брат…

— Бъди. Да. Щеше да ти стане сега вуйчо. Кръстихме го Джо, но той бе толкова обичлив, че всички започнахме да го наричаме по приятелски Бъди едва ли не от първия ден. Майка му не можа да преживее телеграмата за неговата смърт.

— Той загина във войната, нали?

— Да — потвърди замислено старецът. — В Сен Ло, хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година. Това е близо до Бело — поне по нашите стандарти. Вражески куршум отне живота на Бъди. Нацистки.

— Пиша един материал. — Алкохолът караше Джони да се чувствува много хитър, че бе успял най-сетне да докара разговора, докъдето му трябваше. — Надявам се да го приемат в „Атлантик“ или „Харпърс“…

— А, писател? — Тъмните очила блеснаха заинтригувано към Джони.

— Опитвам се да стана. — Джони вече съжаляваше за пиянската си словоохотливост. „Да, писател съм. Пиша по тефтерите си под прикритието на нощта.“ — Във всеки случай материалът е на тема Хитлер.

— Хитлер? Какво за Хитлер?

— Ами… представете си… просто си представете, че влизате в някаква машина на времето и се връщате в хиляда деветстотин тридесет и втора година. Връщате се в Германия. И срещате Хитлер. Ще го убиете ли, или ще го оставите да си живее?

Изцъклените, тъмни стъкла върху лицето на Маркстоун бавно се вдигнаха към Джони и той веднага престана да се чувствува пиян, словоохотлив и хитър. Сега сякаш всичко зависеше от това какво ще каже този старец.

— Това да не е някакъв номер, момче?

— Не, няма шега.

Едната ръка на Хектор Маркстоун напусна дръжката на бастуна, мушна се в джоба на панталоните и се отдаде на безконечно ровене. Когато най-сетне отново се показа, в нея лежеше джобно ножче с кокалена дръжка, пожълтяла и огладена като слонова кост от годините на дълга употреба. Тогава се размърда и другата ръка и с невероятно деликатни движения, надвивайки артрита, отвори единственото острие. То злобно блесна под оскъдната светлина на скромната зала — това ножче, пътувало до Франция в 1917 г. с едно момче, момче — участник във войска от хиляди момчета, преизпълнени с готовност да се опълчат срещу мръсните шваби, които колят бебета и изнасилват калугерки, и същевременно да покажат туй-онуй на френските дамички. Ала момчетата ги бяха косили картечници, бяха ги морили дизентерия и грип, бяха ги тровили с иприт и фосген и когато излизаха от гората Бело те приличаха на подгонени плашила, видели с очите си самия дявол. И всичко бе напразно, всичко трябваше да бъде повторено отново.

Някъде свиреше музика. Хората се смееха. Хората танцуваха. За миг всичко пламна в яркото сияние на фотосветкавица. Някъде далеч. Джони се взираше в голия нож, втрещен, хипнотизиран от трепкащите отблясъци по наточеното острие.

— Виждаш ли го? — тихичко лопита Маркстоун.

— Да — прошепна Джони.

— Ще го забия в черното, предателско сърце на онзи убиец. Ще го забия до дъно… и после ще го завъртя. — Той бавно завъртя ножа, първо по посока на часовниковата стрелка и после обратно. Усмихна се и в устата му се откриха гладки като на бебе венци и един полегнал жълт зъб.

— Но първо — добави старецът — ще намажа острието с отрова за плъхове.

 

 

2

— Да убия Хитлер? — изпухтя Роджър Чатсуърт на малки, бели облачета. Двамата с Джони се разхождаха в заснежената гора зад къщата в Дърам. Наоколо цареше невероятна тишина. Макар да бе началото на март, те я усещаха плътна и мразовита като през януарските студове.

— Да, точно така.

— Интересен въпрос. Безсмислен, но интересен. Не, няма да го убия. По-скоро ще вляза в партията му. Ще се опитам да оправя нещата отвътре. Навярно би могло да бъде обявен за сектант или да бъде забъркан в някаква каша, разбира се, ако можехме да знаем предварително какво ни чака.

Джони си спомни подрязаните кийове за билярд, спомни си святкащите зелени очи на Съни Елиман.

— Би могло и сам да загинеш междувременно — възрази той. — Онези типове в хиляда деветстотин тридесет и трета не са си пели само песнички по бирариите.

— Да, вярно. — Роджър повдигна въпросително вежди. — Ами ти как би постъпил?

— Нямам представа.

Роджър смени темата.

— Как са прекарали вашите медения си месец?

Усмивката се разля по лицето на Джони. Напук на стачката на хотелските работници, младоженците бяха заминали на курорт в Маями Бийч.

— Шарлен каза, че се чувствувала като у дома си, понеже си оправяла сама леглото. Баща ми каза, че го било срам от хората да ходи с този тъмен тен през март. Но според мен и двамата са безкрайно доволни.

— А продадоха ли къщите?

— Да, и двете в един и същи ден. При това почти на цената, която им искаха. Сега, ако не бяха проклетите ми болнични дългове, щяха да си бъдат волни като птички.

— Джони…

— Да?

— Нищо. Хайде да се връщаме. Вкъщи имам бутилка „Чивас Рийгъл“, ако не възразяваш да се почерпим.

— Ни най-малко не възразявам.

 

 

3

Те четяха вече „Невзрачният Джуд“ и Джони бе удивен колко бързо и естествено Чък навлезе в книгата (след като помрънка и попъшка над първите четиридесетина страници). Момчето си призна, че нощем чете напред и че смята да си вземе още нещо от Харди, като я свърши. За пръв път в живота си четеше за удоволствие. И подобно на младеж, току-що открил сексуалната наслада с помощта на някоя зряла жена, не можеше да мисли за нищо друго.

Ето и сега, макар и с кориците нагоре, книгата лежеше отворена в скута му. Отново седяха до басейна, но този път той бе празен, а те носеха леки якета. По небето плуваха меки, бели облачета, които правеха вяли опити да се слеят, за да докарат дъжд. Наоколо се чувствуваше някакво тайнствено очакване и сладко ухаеше. Идеше пролет. Беше шестнадесети април.

— Това отвличащ въпрос ли е? — попита Чък.

— Не.

— Ами ще ме хванат ли?

— Моля? — Никой досега не бе задавал този въпрос.

— Ще ме хванат ли, ако го убия? И ще увисна ли две педи над земята, обесен с главата надолу?

— Не знам — отвърна замислено Джони. — Навярно ще те хванат.

— Значи няма да мога да избягам с моята машина на времето в един съвсем различен, много по-хубав свят? В добрата стара хиляда деветстотин седемдесет и седма година?

— Не, няма.

— Все едно. Пак ще го убия.

— Няма да му мислиш?

— Разбира се. — Чък се поусмихна. — Ще си сложа изкуствен зъб, пълен със смъртоносна отрова, или бръснарско ножче в яката на ризата, или нещо подобно. Така че ако ме хванат, да не могат да ме мъчат. Но ще го убия. Защото в противен случай ще ме е страх, че милионите и милиони унищожени от него хора ще ме преследват до гроба.

— До гроба — повтори Джони с измъчен глас.

— Джони, какво ти е?

Джони направи усилие да се усмихне.

— Нищо. Изглежда, сърцето ми прескочи удар.

Чък отново подхвана „Невзрачният Джуд“ под леко заоблаченото небе.

 

 

4

Май.

Във въздуха отново се носеха ароматите на косена трева и на неизменните любимци — дъхавите орлови нокти, прахоляка и розите. В Нова Англия пролетта всъщност трае само една скъпоценна седмица и тогава по дискотеките и музикалните програми навсякъде измъкват неувяхващите хитове на „Бийч Бойс“, цялата страна бръмва от бясно хвърчащи „Хонди“ и върху земята тежко се стоварва нажежената преса на лятото.

В една от последните вечери на тази безценна пролетна седмица Джони си седеше в къщата за гости и гледаше в нежния, наситен мрак навън. Чък бе отишъл на пролетен бал в гимназията с най-новата си приятелка, доста по-интелигентно момиче в сравнение с последните пет-шест. „Тя много чете“ — бе доверил Чък на Джони като на мъж, който разбира от тези работи.

Нго бе напуснал. Бе получил поданство в края на март, бе се кандидатирал за управител на парка към един курортен хотел в Северна Каролина през април, бе ходил на среща с работодателите преди три седмици и те веднага го бяха наели. Преди да си тръгне, Нго се бе отбил да се сбогува с Джони.

— Не бива чак толкова да се тревожиш за тигри, които ги няма — бе му казал той. — Тигърът с неговите ивици се слива с околността и е невидим. Това кара неспокойния човек да го вижда навсякъде.

— Има тигър, има — бе настоял Джони.

— Има, има някъде. Само че междувременно ти слабееш.

Джони стана, отиде до хладилника и си наля пепси. Излезе с чашата в ръка на верандата. Седна, пийна и се замисли колко щастливи бяха хората, че е абсолютно невъзможно да се пътува във времето. Луната се подаде като оранжево око над боровете и прокара кървава пътека през басейна. Жабите закрякаха и зацамбуркаха във водата. Не след дълго Джони влезе в къщата и си добави една щедра порция ром в пепсито. И пак излезе, седна и продължи да отпива, загледан в луната, която се вдигна в небето и портокаловият й диск полека избледня до тайнствено, безмълвно сребърно.