Стивън Кинг
Мъртвата зона (21) — Моята библиотека

ГЛАВА XVIII

Уорън Ричардсън излезе от неголямата сграда на кантората си както винаги в пет без петнадесет. Заобиколи паркинга, намести стокилограмовото си туловище зад волана на своя „Шевролет-Каприс“ и запали мотора. Всичко както обикновено, до най-малките подробности. За разлика от обикновено обаче в огледалцето пред очите му внезапно се появи лице с мургава кожа, четинясало, окръжено от дълги коси и украсено с очи, не по-малко зелени от тези на Сара Хазлет и на Чък Чатсуърт. От детските си години Уорън Ричардсън не бе се изплашвал така. Сърцето подскочи бясно и се разлюля в гърдите му.

— Куку! — каза Съни Елиман и се надвеси върху облегалката на предната седалка.

— Кой… — бе всичко, което Ричардсън можа ужасено да изшепти. Сърцето му биеше толкова силно, че пред очите му заподскачаха и се заразливаха в такт тъмни петна. Уплаши се, че ще получи инфаркт.

— Спокойно — изкомандува мъжът на задната седалка. — Успокой се, човече. Отпусни жилите!

И Уорън Ричардсън изведнъж се почувствува обладан от абсурдно чувство на благодарност. Този, който го бе изплашил до смърт, нямаше повече да го плаши. Той сигурно бе добър човек, сигурно бе…

— Кой сте вие? — най-после успя да попита Ричардсън.

— Приятел — отвърна Съни.

Ричардсън понечи да се обърне и тутакси потъналия му в лой врат бе стегнат сякаш в стоманени щипци. Болката бе непоносима. Той си пое въздух с мъчително изхълцване.

— Няма защо да се обръщаш назад, човече. Виждаш ме колкото трябва в огледалото. Загряваш ли?

— Да — простена Ричардсън. — Да, да, да, само ме пуснете!

Щипците се поразхлабиха и той отново усети, че го обзема парадоксалното чувство на благодарност. Ала вече не се съмняваше, че оня на задната седалка е опасен тип, който се е промъкнал в колата с определена цел, макар да не можеше да си представи защо някой би…

И в този миг Ричардсън изведнъж осъзна защо някой би се решил или поне би могъл да се реши на такова нещо. Подобна постъпка би могла да се очаква от някой обикновен кандидат в изборите, но Грег Стилсън не бе обикновен — Грег Стилсън бе луд, а освен това…

Уорън Ричардсън тихичко зарида.

— Имам да ти поговоря, човече — занарежда Съни. Гласът му бе благ и изразяваше съжаление, но в огледалцето зелените му очи святкаха от удоволствие. — Имам да ти почета малко конско.

— Това е работа на Стилсън, нали? Това е…

Щипците мигновено се затегнаха, пръстите на непознатия се вкопаха във врата на Ричардсън и той издаде пронизителен писък.

— Без имена. — Ужасният събеседник от задната седалка не промени благия си, изпълнен със съжаление тон. — Прави си сам изводите, мистър Ричардсън, но не произнасяй имена на глас. С палец съм натиснал вратната ти вена, а с другите пръсти — сънната артерия. Само да река, и за нула време мога да превърна мозъчето ти в лукова глава.

— Какво искате? — попита Ричардсън. Все още не стенеше, но беше на ръба. Никога преди не бе изпадал в такова състояние. Не можеше да повярва, че всичко това става на паркинга зад неговата собствена посредническа фирма за покупко-продажба на недвижими имоти в столицата на щата Ню Хампшир посред бял и дори много слънчев летен ден. От мястото му се виждаше часовникът върху червената тухлена кула към сградата на градската община. Показваше пет без десет. Вкъщи Норма сигурно вече слага във фурната апетитните свински пържоли, залети със специален сос, Шон сигурно гледа по телевизията поредния епизод от „Улица Сезам“, а тук зад гърба му седи човек, който го заплашва, че ще прекъсне притока на кръв към мозъка му и ще го превърне в зеленчук. Не, това не можеше да бъде истина, това трябва да бе някакъв лош сън. От онези кошмари, които те карат да стенеш в съня си.

— Аз нищо не искам — сряза го Съни Елиман. — Цялата работа е какво искаш ти.

— Не разбирам за какво говорите? — Ричардсън обаче ужасно се боеше, че разбира.

— Онези драсканици в тукашния „Джърнъл“ за някакви мръсотии при търговията с имоти — ти нещо много си знаел бе, мистър Ричардсън! Особено що се отнася до… определени хора.

— Аз…

— Например приказките по повод централния базар. Намеци за бутане на пари под тезгяха, за рушвети, купуване на мълчание и разни там „аз на тебе, ти на мене“. Що за клепаници! — Щипците отново се затегнаха около врата на Ричардсън и този път той наистина застена. Но нали името му не бе обявено в материала на вестника? Нали бе споменат само като „информиран източник“? Как бяха разбрали? Как бе разбрал Грег Стилсън?

Човекът отзад заговори като картечница в ухото му. Дъхът му го пареше и гъделичкаше.

— Не знаеш ли, че с такива лайняни приказки можеш да докараш беля на нечия глава, а, мистър Ричардсън? Да кажем на хора, решили да се кандидатират за изборен пост? Да се кандидатираш за избори, е един вид като да играеш бридж и да си все в зона, загряваш ли? Това те прави уязвим. Всеки може да хвърля кал по теб и тя ще ти се залепи — особено в наше време. Вярно, че засега нищо лошо не се е случило. Приятно ми е да ти го съобщя, защото ако лошото се беше случило, сега щеше да си чоплиш зъбите от носа като курешки, вместо да си приказваш тъй мило с мен.

Въпреки че сърцето му се беше качило в гърлото, въпреки вледеняващия страх Ричардсън каза:

— Този… тази личност… млади човече, лудост е да смятате, че ще го опазите. Той се е уплел в собствените си машинации като пате в кълчища. Рано или късно…

Един палец се заби и задълба в ухото му. Болката бе страхотна, просто невероятна. Главата на Ричардсън думна в предното стъкло на колата му и той изкрещя. Опипом потърси с ръка клаксона.

— Само го натисни и ще те убия — изсъска гласът.

Ричардсън отдръпна ръката си. Палецът в ухото му го поотпусна.

— Ушите трябва да се чистят с памуче на клечка, човече — поучаваше гласът. — Целият ми палец е в ушна кал. Противна работа!

Уорън Ричардсън заплака като дете. Безсилен бе да се удържи. Сълзите се стичаха по дебелите му бузи.

— Много ви моля, недейте повече! Ужасно боли! — хлипаше той. — Моля ви, недейте! Моля ви!

— Нали ти казах — започна отново Съни. — Всичко зависи от теб. Няма да се безпокоиш какво щял да каже някой за тези… хора. Твоята работа е да внимаваш какво излиза от собствената ти уста. Твоята работа е добре да си помислиш какво ще говориш, когато онзи от „Джърнъл“ реши пак да те навести. Би могъл да поразмислиш например над това колко лесно е да се открие кой всъщност е така нареченият „информиран източник“. Би могъл да поразмислиш и над това как ще го загазиш, ако ти изгори къщата до основи. Няма да е лошо да помислиш и как ще платиш за пластична операция на жена ти, ако някой реши да плисне в лицето й акумулаторна киселина.

Мъжът зад Ричардсън запръхтя като див звяр в джунглата.

— Или пък, ако ме разбираш, би могъл да поразмислиш как няма нищо по-лесно от това някой да мине и да вземе сина ти на връщане от детската градина.

— Млъкни! — изкрещя прегракнало Ричардсън. — Млъкни, гнусно копеле!

— Само искам да ти обясня, че трябва да се позамислиш какво всъщност искаш. Изборите са празник за цяла Америка, разбираш ли? Особено в годината на двувековния юбилей. Всички трябва да се веселят. На никого няма да му е приятно, ако тъпи задници като теб започнат да дрънкат купища лъжи. Тъпи, завистливи задници като теб.

Ръката се махна съвсем. Задната врата на колата се отвори. „О, господи, благодаря ти, благодаря ти!“

— Просто трябва да се позамислиш — повтори Съни Елиман. — И така, разбрахме ли се?

— Да — едва чуто произнесе Ричардсън. — Но ако смятате, че Гр… че определена личност би могла да спечели изборите, като използува подобни методи, жестоко се лъжете!

— Не — отвърна Съни. — Ти се лъжеш. Защото всички си гледат веселбата. Гледай само ти да не останеш настрана от нея.

Ричардсън не отговори. Той седеше вцепенен зад волана. Вратът му пулсираше. Погледът му беше прикован в часовника на общината, сякаш това бе единственото разумно нещо, останало в живота му. Наближаваше пет и пет минути. Свинските пържоли трябва да са във фурната.

Човекът от задната седалка каза още нещо и си тръгна с бърза стъпка, без нито веднъж да се обърне назад. Краищата на дългите му коси се развяваха над яката на ризата му. Той зави зад ъгъла на сградата и изчезна от погледа на Ричардсън.

Последните му думи бяха „памуче на клечка“.

Цялото тяло на Ричардсън изведнъж неудържимо се затресе и трябваше да мине доста време, преди отново да бъде в състояние да кара кола. Първото му ясно изразено чувство бе гняв, ужасен гняв. Заедно с него дойде и поривът да кара право в столичното управление на полицията (което се помещаваше в сградата под часовника) и да съобщи за случилото се — за заплахите по адрес на жена му и сина му, за физическото насилие, упражнено върху личността му, както и от чие име бе извършено всичко това.

„Няма да е лошо да помислиш и как ще платиш за пластична операция на жена ти… няма нищо по-лесно от това някой да мине и да вземе сина ти…“

Но защо? Защо да рискува? Онова, което бе казал на онзи вагабонтин, си бе чистата истина. Всеки, който се занимава с недвижими имоти в Ню Хампшир, знае, че Грег Стилсън е затънал в нечисти машинации, че скубе бързи печалби и че това ще го докара до затвора, при това не рано или късно, ами рано и дори още по-рано. Изборната му кампания е формен идиотизъм. А сега на всичкото отгоре и бандитизъм! Никой в Америка не би могъл за дълго да си разиграва така коня — особено в Нова Англия.

Но нека друг да бие тревога.

Някой, който не рискува толкова много.

Уорън Ричардсън запали колата си и се прибра вкъщи при свинските пържоли, без да каже думица никому. Някой друг непременно щеше да сложи край на това безобразие.