Стивън Кинг
Мъртвата зона (11) — Моята библиотека

ГЛАВА VIII

1

Вечерта баща му и майка му дойдоха на едночасово свиждане и Вера му донесе купчина религиозни брошури.

— Ще останем до края на седмицата — каза Хърб. — След това, ако вървиш все тъй добре, ще се приберем в Паунъл, но ще идваме да те виждаме всяка събота и неделя.

— Искам да остана при сина си — викна Вера.

— По-добре недей, мамо! — Депресията го бе поотпуснала малко, но Джони помнеше бездънния й мрак. Ако в такова състояние майка му започнеше да говори за чудното бъдеще, отредено му от бога, той се съмняваше дали ще може да се удържи да не се разхълца в истеричен кикот.

— Аз съм ти необходима, Джон. Необходима съм, за да ти обясня…

— Първо трябва да се оправя — прекъсна я той. — Ще ми обясниш, когато се привдигна на крака, нали?

Тя не отговори. На лицето й се изписа едва ли не карикатурна опърничавост, само че в нея нямаше нищо смешно. Абсолютно нищо. „Нищо и никаква прищявка на съдбата. Пет минути по-рано или по-късно по това шосе и всичко щеше да е другояче. А виж как сме прецакани и тримата сега. И тя вярва, че по този начин господ ми отрежда велики бъднини. А може би тази вяра е единственото, което я предпазва да не полудее съвсем?“

Джони сложи край на мъчителната пауза.

— Какво стана, татко, преизбраха ли Никсън? Кой беше кандидатът от опозицията?

— Преизбраха го — отвърна Хърб. — Съперникът му беше Макгъвърн.

— Кой?

— Макгъвърн. Джордж Макгъвърн. Сенатор от Южна Дакота.

— Не беше ли Мъски?

— Не. Но и Никсън не е вече президент. Подаде оставка.

— Какво?

— Той беше лъжец — заяви Вера кисело. — Възгордя се прекомерно и господ го сложи на мястото му.

— Подаде оставка? — изуми се Джони. — Никсън?

— Трябваше да си иде, преди да са го изгонили — обясни Хърб. — Бяха на път да го подведат под съдебна отговорност.

Джони изведнъж разбра, че в американския политически живот е настъпила някаква дълбока промяна — положително в резултат на войната във Виетнам, — която той бе пропуснал. И за пръв път действително се pочувствува като Рип Ван Уинкъл. До каква степен са се променили нещата? Чак го хващаше страх да попита. Тогава го обзе съмнение, от което му настръхнаха косите.

— Агню… Агню ли стана президент?

— Форд — отбеляза Вера. — Един честен и почтен човек.

— Хенри Форд — президент на Съединените щати?!

— Не Хенри — поправи го тя. — Джери.

Той се взираше ту в единия, ту в другия, почти убеден, че или сънува, или му играят лоша шега.

— И Агню си подаде оставката. — Вера стисна побелели устни. — Този крадец. Казват, че приел подкуп направо в служебния си кабинет.

— Но не заради подкупа си отиде — намеси се Хърб, — ами заради дякаква стара история още в Мериланд. Изглежда, доста яко е сгазил лука. Никсън направи Джери Форд вицепрезидент. После Никсън се оттегли през август миналата година и Форд го смени. Той пък направи Нелсън Рокфелер вицепрезидент. Та това е положението сега.

— Един парясник — изсумтя Вера. — Моля се само да не ни стане президент някой ден.

— Но какво е направил Никсън? Велики боже, аз… — Джони мерна майка си, чието лице мигом помръкна и се поправи. — Искам да кажа, как е възможно да я докара дотам, че да трябва да го подвеждат под съдебна отговорност…

— Не е нужно да скверниш името господне заради някаква си долна сбирщина от политици — смъмра го Вера. — Падна заради „Уотъргейт“.

— „Уотъргейт“? Това операция във Виетнам ли беше, или нещо от този род?

— Хотелът „Уотъргейт“ във Вашингтон — поясни Хърб. — Някакви типове се вмъкнали там в щаба на Националния комитет на демократите и били хванати. Никсън знаел за тази работа и се опитал да я потули.

— Сериозно ли говориш? — едва успя да попита Джони.

— Довършиха го магнетофонните записи — допълни Вера. — И оня Джон Дийн^[1], дето побягна като плъх от потъващ кораб, щом усети дебелия край. За мене това си е най-обикновено доносничество.

— Ще ми обясниш ли подробно всичко, татко?

— Ще се опитам, макар че сигурно има още какво да излиза наяве. Ще ти донеса и книгите. Вече са написани към милион около този случай и сигурно ще се напишат още толкоз, преди да се свърши. В самото навечерие на изборите в 1972 година…

 

 

2

Часът беше десет и половина и родителите му си бяха отишли. Осветлението в отделението бе намалено за през нощта. Джони не можеше да заспи. Ужасяващата бъркотия от току-що наученото бушуваше в главата му. За този кратък период в света бяха настъпили просто немислими промени. Чувствуваше се не в такт и не в тон с времето.

Беше разбрал от баща си, че цените на бензина са се повишили почти двойно. До катастрофата човек можеше да купи бензин за осем-девет цента литъра. Сега струвал петнадесет цента и понякога се налагало да се чака на опашка пред бензиностанциите. В цялата страна било въведено ограничение на скоростта до деветдесет километра в час, което едва ли не предизвикало бунт срещу шофьорите на големи камиони.

Но това бе най-малкото. С Виетнам било свършено. Сложен бил краят на войната. В последна сметка комунистите взели връх. Хърб каза, че това се случило точно по времето, когато Джони започнал да дава признаци, че излиза от комата.

Президентът на САЩ посетил комунистически Китай. Не Форд, а Никсън — преди да подаде оставка. Не някой друг, а Никсън. Този макартист. Ако не беше го чул от баща си, Джони категорично би отказал да повярва.

Всичко това му идваше твърде много и го плашеше. Внезапно му се отщя да научава повече от страх да не полудее. Онази писалка на доктор Браун например — онзи „Замах“ — колко ли още такива неща се бяха появили? Колко ли стотици други дреболийки щяха да му напомнят постоянно, че е загубил част от живота си — почти шест процента, ако се вярва на статистиките, — че е изостанал от времето, че е пропуснал шансовете си.

— Джон? — попита някой тихо. — Спиш ли, Джон?

Той се обърна. В рамката на вратата се бе появил мъгляв силует. Дребен, топчест мъж. Уейзак.

— Не. Буден съм.

— Така си и мислех. Може ли да вляза?

— Да, заповядай.

Уейзак изглеждаше състарен. Той седна до леглото на Джони.

— Преди малко се обадих по телефона. Позвъних на „Справки“ в Кармел, Калифорния, и попитах за Йохана Боренц. Как мислиш, има ли такъв номер?

— Да, но може да не е публикуван в указателя — отвърна Джони.

— Има и ми го дадоха.

— Ммм… — Радваше се за Уейзак, но инак в това за него нямаше нищо ново. Нямаше нужда от доказателства, че е прав, защото си го знаеше — знаеше го със същата сигурност, както знаеше, че не е левак.

— Седнах и се замислих над всичко — продължи Уейзак. — Бях ти казал, че майка ми е умряла, но всъщност това бе само предположение. Баща ми загина при отбраната на Варшава. Майка ми просто изчезна безследно, нали разбираш? Логично бе да се предположи, че е била убита ири бомбардировките… по време на окупацията. Повече не я видяхме и това бе естественото предположение, нали? Амнезията… като невролог мога да твърдя, че постоянната, обща амнезия е много, много рядка. Може би по-рядка и от същинската шизофрения. Никъде не съм чел за документиран случай, който да е траял тридесет и пет години.

— Амнезията й е минала много отдавна — не трепна Джони. — Мисля, че тя просто потиска спомените си. Когато паметта й се е върнала, вече е била омъжена отново и майка на две деца… ако не и на три. Може би всяко връщане в миналото я е изпълвало с чувство за вина. Но тя те вижда в сънищата си: „Момчето е на сигурно място.“ Ти обади ли й се?

— Да. Направо набрах нейния номер. Знаеш ли, че това вече е възможно? Голямо удобство е. Набираш единица, после местния код, после номера. Единадесет цифри и можеш да се свържеш с което си искаш кътче на страната. Поразителна работа. Дори малко страшна. Някакво момче, не, младеж, вдигна телефона. Попитах го вкъщи ли е мисис Боренц. Чух го, че вика: „Мамо, за тебе.“ И „щрак“, слушалката изтрака по маса ли, писалище ли, кой го знае. Аз си стоя в Бангор, в щата Мейн, на има-няма шестдесет километра от Атлантическия океан и чувам как някакъв младеж слага на масата телефонната слушалка в град на брега на Тихия океан. Сърцето ми… така се бе разблъскало, че се изплаших. Чакането ми се стори цяла вечност. После тя вдигна телефона и рече: „Да? Ало?“

— А ти как се представи? Как й го поднесе?

— Нищо не съм й поднасял — усмихна се кисело Уейзак. — Затворих телефона. И ми се прииска да изпия нещо силно, но нямах какво.

— Убеден ли си, че беше тя?

— Що за наивен въпрос, Джон! В хиляда деветстотин тридесет и девета съм бил едва на девет години. Оттогава не съм чувал гласа на майка си. Навремето тя говореше само полски. Сега аз говоря само на английски… за срамотите почти съм забравил родния си език. Как бих могъл да съм сигурен тя ли е, или не?

— И все пак тя ли беше?

Уейзак бавно прокара ръка по челото си.

— Да. Тя беше. Това беше майка ми.

— Но ти не можа да говориш с нея.

— Защо да говоря? — поразсърди се Уейзак. — Нейният живот си е неин, не е ли така! И както ти каза: „Момчето е на сигурно място.“ Струва ли си да тревожа една жена, която тъкмо е навлязла във възрастта на заслужен покой? Мога ли да си позволя да разруша завинаги нейното равновесие? И онова нейно чувство за вина, за крето ти спомена… бива ли да му помагам да се разрази на воля? Или дори просто да рискувам да се случи това?

— Не знам — въздъхна Джони. Не бе по силите му да даде отговор на такива деликатни въпроси. Но чувствуваше, че Уейзак се опитва да обясни постъпката си, като ги задаваше. Въпросите, за които и сам нямаше отговор.

— Момчето е на сигурно място и жената в Кармел е на сигурно място. Цялата страна ги разделя и това е добре. Но какво ще стане с тебе, Джон? С тебе какво ще правим?

— Не те разбирам.

— Тогава ще ти го обясня с думи прости. Доктор Браун е бесен. Яд го е на мене, яд го е на тебе, яд го е и на себе си, предполагам затова, че донякъде е повярвал в неща, за които цял живот е смятал, че са бабини деветини. Сестрата, която присъствуваше, няма да си замълчи. Още тази нощ ще сподели с мъжа си в леглото и всичко може да свърши дотук, но мъжът й може да се похвали на шефа си и току-виж, утре вечер вестниците гръмнали: „Болен се събужда от кома като ясновидец.“

— Ясновидец… — повтори Джони. — Това ли е то?

— Не знам какво е. Не съм сигурен. Нещо парапсихическо? Пророчески дар? Удобни думи, зад които не стои нищо, съвсем нищо. Ти предрече на една от сестрите, че очната операция на сина й ще бъде успешна…

— Мари — промърмори Джони и леко се усмихна. Мари му бе симпатична.

— … и вече цялата болница говори за това. Наистина ли виждаш бъдещето? Това ли е, което се нарича „шесто чувство“? Не е ясно. Ти сложи снимка на майка ми между дланите си и разбра къде живее сега. Знаеш ли къде могат да се намерят изчезнали хора и вещи? Не е ясно. Можеш ли да четеш мисли? Да влияеш на предмети от материалния свят? Да изцеряваш чрез докосване на болното място? Това са все неща, наричани „парапсихически“. Всички те са свързани с идеята за „шесто чувство“. Това са неща, над които доктор Браун се надсмива. Надсмива? Не, не се надсмива. Той ги презира.

— Но ти не ги презираш?

— Аз си мисля за феномени като Едгар Кейси и Питър Хъркос. Опитах се да разкажа на доктор Браун за Хъркос, но той се изсмя пренебрежително. Не иска да чуе, не иска и да знае за това.

Джони не продума.

— Така че… какво ще правим с тебе?

— Необходимо ли е нещо да се прави?

— Мисля, че да. — Уейзак стана. — Ще те оставя сам да си го обмислиш. Но докато обмисляш, имай предвид следното: има неща, които е по-добре да си останат невидяни, и други, които е по-добре да си останат ненамерени.

Той му пожела „лека нощ“ и тихичко излезе. Джони се чувствуваше вече ужасно уморен, ала още дълго време не можа да заспи.