Артър Кларк
Профили на бъдещето
Изследване границите на възможното — Моята библиотека

На моите колеги от института за изследвания върху двадесет и първия век и особено на Хуго Гернсбек, който мислеше за всичко

 

Увод

На мнозина писатели се е удавало с по-голям или с малък успех да опишат технологическите чудеса на бъдещето. Жул Верн може да послужи като класически и по всяка вероятност неповторим пример — защото се е родил в една необикновена епоха и е съумял напълно да използува това преимущество. Живял е по времето на бързото развитие на приложните науки (1828–1905) и е бил съвременник както на първия параход, така и на първия самолет. Само един друг човек е надминал Жул Верн по смелост и точност в своите предсказания — това е американският издател и изобретател Хуго Гернсбек (роден в 1884 година). Макар и литературните му дарования да са били по-слаби от тези на великия французин, поради което и славата му не е тъй голяма, все пак влиянието, което той косвено упражнявал чрез издаваните от него списания, не отстъпва по нищо пред влиянието на Жул Верн.

Общо взето, учените изглежда са лоши пророци; това е доста изненадващо: въображението се смята за едно от задължителните качества на добрия учен. И все пак неведнъж и дваж изтъкнати астрономи и физици са изпадали в глупаво положение, заявявайки на всеослушание, че такъв и такъв научен проект е неосъществим. В следващите две глави аз ще имам удоволствието да посоча няколко великолепни примери, които могат да послужат като предупреждение. Най-голямата мъчнотия изглежда е да се намери човек, в който са съчетани дълбоки научни познания — или поне елементарен научен усет с гъвкаво въображение. Верн е отговарял отлично на тези изисквания, а също и Уелс — когато е пожелавал. Но за разлика от Жул Верн Уелс е бил същевременно и велик художник на словото (макар и често да е намеквал, че не се смята за такъв) и е постъпвал съвсем разумно, като не е позволявал на фактите да го оковават във вериги, когато тия факти се оказвали неудобни или ненужни.

Призовал веднъж великите сенки на Верн и Уелс, аз не твърдя, че само читателите и авторите на научно-фантастична литература са компетентни да разискват възможните перспективи на бъдещето. Днес вече не е необходимо, както преди няколко години, да се защищава този литературен жанр от нападките на невежи или, направо казано, злобни критици: общо взето, най-хубавите научно-фантастични произведения могат съвсем спокойно да се сравняват с всички, издавани в наши дни художествени произведения с изключение, разбира се, на най-бележитите^[1]. Но сега нас ни интересуват не литературните качества на научната фантастика, а само нейното научно-техническо съдържание. През последните тридесет години в десетки хиляди разкази и романи са били изследвани всички възможни и голяма част от невъзможните варианти на бъдещето; останали са малко неща, които по принцип могат да се случат и които не са описани в някоя книга или списание. Критичното — обърнете внимание на това определение — четене на научна фантастика представлява една необходима и съществена подготовка за всеки, който иска да гледа повече от десет години напред. Хора, които не знаят за какво е мечтал човек в миналото, едва ли могат да имат и най-елементарна представа за бъдещето.

Това твърдение може да възбуди негодувание особено между по-второстепенните дейци на науката, които често се присмиват на научната фантастика (аз никога не съм чувал първоразредни учени да вършат това, напротив, познавам неколцина, които сами пишат научно-фантастични произведения). Но неопровержима истина е, че всеки човек с въображение, което му позволява реалистично да оценява бъдещето, неизбежно ще почувствува влечение към този род литература. Съвсем не искам да кажа, че сред читателите на научна фантастика ще се намерят повече от един процент хора, способни да станат пророци, заслужаващи доверие, но аз действително смятам, че сред такива пророци почти сто процента ще се окажат или читатели на научна фантастика, или писатели фантасти.

Що се отнася до моята квалификация в тази професия, то нека написаните от мен книги сами говорят за това. Наистина, както и всички други пропагандисти на космичните полети, аз надцених необходимия срок и недооцених нужните разноски, ала тази грешка не ме съкруши. Ако знаехме тогава, през 1930 година, че създаването на космични кораби ще струва милиарди долари, ние щяхме напълно да се обезкуражим; в ония години никой не би повярвал, че някога би могло да се разполага с такива средства.

Бързината, с която днес се развиват космическите изследвания, тогава също би ни изглеждала невероятна. В своята рецензия върху книгата на Херман Оберт „Ракети за междупланетното пространство“ списанието „Нейчър“ (Природа) през 1924 година гръмко заяви: „В тези дни на безпрецедентни постижения едва ли някой би се осмелил да отрече, че дори и амбициозните замисли на хер Оберт няма да се осъществят, преди да изчезне целият човешки род“. А всъщност те бяха осъществени до голяма степен още преди да угасне животът на самия професор Оберт.

Лично аз мога да претендирам за донякъде по-големи успехи от рецензента на списание „Нейчър“. Прелиствайки първия си роман „Прелюдия към космоса“, написан през 1947 година, аз с усмивка забелязвам, че макар и да ми се е удало да извърша едно „точно попадение“, определяйки 1969 година като краен срок за изпращане ракета на Луната, аз съм отнесъл първия спътник с човек на борда към 1970 година, а кацане на Луната — към 1978. По онова време повечето читатели сметнаха тия прогнози за прекалено оптимистични, но ето че сега те свидетелствуват за моя вроден консерватизъм. Като още по-убедително доказателство за това може да послужи фактът, че през 1945 година аз дори и не се опитах да взема патент за съобщителен спътник (вж. глава 16). Разбира се, това едва ли би ми се удало; но ако аз бях дори сънувал, че първите експериментални спътници за свръзка ще влязат в орбита, преди още да навърша петдесетте си години, аз навярно бих се опитал да сторя това.

Така или иначе, в тази книга не се разглеждат мащабите на времето, а само крайните цели. При сегашния темп на прогреса невъзможно е да си представим каквото и да било техническо постижение, което да не може да бъде реализирано през идващите петстотин години — ако, разбира се, то изобщо може да бъде осъществено. Обаче за целите на настоящото изследване няма никакво значение дали идеята, за която става въпрос, ще бъде реализирана след десет години или след десет хиляди години. Сега нас ни интересува не кога, а какво може да бъде постигнато.

Ето защо много от прогнозите, изложени в тази книга, ще се окажат противоречиви. Така например една напълно съвършена система на съобщения може да бъде доста вредна за развитието на транспорта. По-малко очевидно е обратното положение: ако придвижването в пространството стане светкавично бързо, ще има ли някой нужда от съобщения? В бъдеще човек ще трябва да избира между множество постижения от най-висша степен, конкуриращи се едно друго; в подобни случаи аз съм разгледал всяка възможност поотделно, все едно, че другата не съществува.

По същата причина някои глави свършват с оптимистична нотка, други — с песимистична. В зависимост от заетата позиция, както неограниченият оптимизъм, така и неограниченият песимизъм във връзка с бъдещето са еднакво оправдани. В последната глава аз съм се опитал да примиря тези две положения.

Някой бе казал, че изкуството да се живее — това е да знае човек кога да спре и кога да отиде само малко по-далеч. В четиринадесета и петнадесета глава аз се опитвам да следвам този принцип, като разглеждам идеи, които почти безспорно се отнасят не към научните факти, а към научната фантастика. За някои хора сериозното разглеждане на такива проблеми като невидимостта или четвъртото измерение може да изглежда празно губене на време, ала при дадения контекст то е съвсем оправдано. Еднакво важно е да се открие какво може да се осъществи и какво не може да се осъществи, като последното е понякога значително по-забавно.

Когато пишех този увод, в ръцете ми попадна рецензията на една доста скучна книга върху двадесет и първия век. Известният английски учен, автор на рецензията, намира книгата за изключително смислена и всички екстраполации на автора — за доста убедителни.

Бих желал да се надявам, че подобни обвинения никога няма да бъдат отправени срещу мен. Ако тази моя книга се окаже напълно разумна и всички мои екстраполации — убедителни, това значи, че на мен не ми се е удало да надзърна достатъчно далеч в бъдещето. Защото единственото нещо, в което можем да бъдем сигурни, е, че то ще изглежда крайно фантастично.

 

 

1. Рискът да се предсказва: измяна на дръзновението

Преди да решим да станем професионални предсказатели на бъдещето, полезно е да видим какви успехи са постигнали в това опасно поприще другите, а още по-полезно е да се изясним къде именно те са се провалили.

С досадна монотонност мнозина от признатите за напълно осведомени хора на науката са провъзгласявали всевъзможни закони за това — кое е технически осъществимо и кое е неосъществимо и са грешили по най-жесток начин — нещо, което понякога се е откривало още преди да засъхне мастилото под техните пера. Едно по-внимателно изследване на подобни грешки ни позволява да установим, че те зависят от два фактора: или от недостиг на дръзновение, или от измяна на въображението.

Изглежда че недостигът на дръзновение е по-често явление; то се проявява всякога, когато бъдещият пророк дори и при наличността на всички необходими факти се оказва неспособен да види, че те водят само към едно неизбежно заключение. Някои от тези пропуски са просто невероятно смешни и могат да послужат за предмет на интересно психологическо изследване. „Те казват, че това е неосъществимо“ — тая фраза се среща в историята на всички изобретения. Не зная дали някой се е опитвал да разбере причините защо „те“ са казали така, и то често пъти със съвсем неоправдана злоба.

Днес е почти невъзможно да възстановим интелектуалната атмосфера от времето на първия локомотив, когато разните критици мрачно са заявявали, че всеки, който постигне страшната скорост от четиридесет километра в час, непременно ще умре от задух. Трудно е да се повярва, че само преди осемдесет години към идеята за електрическо осветяване на жилищата са се отнасяли с насмешка всички „експерти“, освен тридесетгодишния американски изобретател Томас Алва Едисон. Когато през 1878 година Едисон — вече внушителна фигура, с фонографа и въгленовия микрофон като свой актив, съобщил, че работи върху създаването на лампа с нажежаема жичка, акциите на газовите компании започнали катастрофално да спадат. Тогава английският парламент назначил комисия да разгледа този въпрос (що се отнася до излъчване на комисии, Устеминстър може да бие Американския конгрес със затворени очи).

Изтъкнатите специалисти доложили, за голямо удоволствие на газовите компании, че идеите на Едисон били „достатъчно добри за нашите приятели отвъд океана… но не заслужавали вниманието на учените и практични хора“. А сър Уйлям Прийс, главен инженер при Британското управление на пощите, категорично заявил, че „използуването на електрическата енергия за осветление е най-глупавата приумица“. И човек сега има чувството, че глупава е била не приумицата…

Интересно е, че към позорния стълб е била прикована като научна абсурдност не някоя причудлива, безсмислена идея от рода на вечния двигател, а скромната мъничка електрическа крушка, която ето вече три поколения хора ползуват, освен, разбира се, когато тя изгори и ги остави на тъмно. Но макар че по този въпрос Едисон се е оказал далеч по-прозорлив от своите съвременници, по-късно той сам е показал същото късогледство, от което е страдал Прийс, като се опълчил против въвеждането на променливия ток.

Най-известните и може би най-поучителните пророчески грешки, свързани с липсата на дръзновение, се отнасят към авиацията и космонавтиката. В началото на двадесетия век учените почти единодушно твърдели, че полетът на апарати, по-тежки от въздуха, е невъзможен и че всеки опит да се построи самолет е чисто и просто глупава работа. Великият американски астроном Саймън Нюкомб написал една много известна статия, която свършва с думите:

„Авторът смята за напълно доказано, доколкото това е възможно за което и да е физическо явление, че никакви възможни съчетания на познати вещества, на познати видове машини и познати форми на енергия не могат да бъдат въплътени в какъвто и да било апарат, практически пригоден за продължително летене на човек във въздуха…“

Странно е наистина, че същият този Нюкомб е имал достатъчно широки възгледи: той признал, че някакво съвсем ново откритие — например неутрализация на земната притегателна сила — може да направи полетите във въздуха осъществими. Ето защо Нюкомб не може да бъде обвинен в недостиг на въображение; неговата грешка се състои в опита му да се разпорежда със законите на аеродинамиката, без да има нужните познания в тази наука. Той не е могъл да си представи, че техническите средства за полет във въздуха са били вече налице — в това именно се изявява и неговата липса на дръзновение.

Защото статията на Нюкомб си извоювала голяма популярност по същото време, когато братята Райт, в чиято велосипедна работилница не са се намирали никакви антигравитационни устройства, започнали да прикрепят крила към бензиновия мотор. Когато новината за техния успех стигнала до астронома, той се посмутил само за миг. Да, летателни апарати може и да се появят като краен резултат на човешките технически възможности — съгласил се Нюкомб, — но те едва ли ще имат някакво практическо значение, тъй като е изключено да могат да носят допълнителен товар освен самия пилот…

Подобни откази да се приемат фактите, които днес са вече очевидни, продължават да се повтарят през цялата история на авиацията. Ще си позволя да цитирам друг един астроном — Уилям Пикеринг. Ето как той поучава непросветената публика само няколко години след като първите самолети започнали да летят:

„Въображението на хората често си представя гигантски летателни машини, които пресичат устремно атлантическия океан и носят на борда си множество пътници подобно на съвременните морски параходи… Може без колебание да се каже, че тези идеи са съвършено фантастични; и ако някаква машина прелети над океана с един-двама пътници, разноските по този полет ще бъдат приемливи само за капиталиста, който може да си има и собствена яхта. Друго разпространено заблуждение е очакването този самолет да развива голяма скорост. Трябва да се помни, че съпротивлението на въздуха расте пропорционално на квадрата на скоростта, а извършваната работа — пропорционално на куба… Ако с 30 конски сили ние можем да достигнем скорост от 64 километра в час, то за да имаме скорост от 160 километра в час, на нас ще ни трябва мотор с мощност от 470 конски сили… Съвсем ясно е следователно, че със средствата, с които днес разполагаме, авиацията не може да се състезава по скорост нито с локомотива, нито с парахода.“

Впрочем повечето от неговите колеги астрономи смятали, че Пикеринг притежавал премного разпалено въображение; например той бил склонен да приеме, че на Луната има растителност, а може би и насекоми. На мен ми е особено приятно да отбележа, че преди неговата смърт, в 1938 година, на осемдесетгодишна възраст, професор Пикеринг имаше възможността да види самолети, които летят със скорост 640 километра в час и които носят на борда си повече от „един-двама“ пътници.

По-близо до наши дни, в разцвета на космическата ера, предсказанията започнаха да се оправдават (и опровергават) в непознати досега мащаби и бързина. Тъй като и аз самият съм вземал участие в това и като всеки смъртен и аз съм способен да се откажа от удоволствието да се провикна: „Нали ви казах, че така ще стане!“ — тук бих искал да напомня няколко изявления относно космическите полети, направени в миналото от изтъкнати учени. Някой все трябва да стори това, за да поразтърси забележително взискателната памет на някои песимисти, които се хвърлят от една крайност към друга. Бързината, с която тия, които някога са се провиквали: „Това е неосъществимо!“, се отмятат и преминават към: „Аз винаги съм казвал, че това е възможно!“ — е наистина поразителна!

Идеята за космически полети като реална възможност за пръв път стигна до широката публика през 1920 година, когато вестниците съобщиха за работата на американеца Робърт Годард и румънеца Херман Оберт (много по-раншните изследвания на Циолковски тогава бяха малко известни извън границите на Русия). Когато идеите на Годард и Оберт, изопачени както винаги от пресата, се промъкваха сред хората на науката, те бяха посрещнати с викове и присмех. Като пример на критическите нападки, с които е трябвало да се сблъскат пионерите космонавти, аз представям откъс от статията на някой си професор А. У. Бикертън, печатана през 1926 година. Препоръчвам той да бъде прочетен внимателно като ненадминат образец на арогантно невежество.

„Глупавата идея да се стреля към Луната е пример на абсурдната крайност, до която в резултат на ограничената до порочност специализация стигат учените, работещи изолирано в «непроницаеми за мисълта» кабинети. Нека се опитаме да анализираме критически това предложение. За да може снарядът напълно да преодолее силата на земното притегляне, той ще трябва да развие скорост от 11 километра в секунда. Еквивалентната топлинна енергия на един грам при такава скорост се състои от 15180 калории… Енергията на нитроглицерина — най-силното взривно вещество, с което разполагаме — е по-малка от 1500 калории на 1 грам. Следователно дори и ако не носи никакъв допълнителен товар върху себе си, самото взривно вещество разполага само с 1/10 от енергията, която му е необходима, за да се отскубне от Земята… От това става ясно, че предложението по принцип е неосъществимо.“

Възмутените читатели в Народната библиотека на град Коломбо започнаха сърдито да ми сочат табелката с надпис „Пазете тишина“, когато открих горецитирания бисер. Заслужава той да бъде разгледан по-подробно, за да установим как именно тази „порочна специализация“, ако можем да си послужим с неговия израз, е накарала почтения професор да се обърка толкова много.

Първата му грешка се крие в изречението: „Енергията на нитроглицерина — най-силното взривно вещество…“ А за всеки навярно е ясно, че от ракетното гориво ние очакваме енергия, а не избухливост, не нейното устремно освобождение; всъщност нитроглицеринът, както и подобните нему взривни вещества съдържат на единица тегло значително по-малко енергия, отколкото такива смеси като керосин и течен кислород. Това е било ясно изтъкнато от Циолковски и Годард много години по-рано.

Втората грешка на Бикертън е още по-непростима; нещо повече, тя е чисто и просто признак на тъпота. Какво от това, ако нитроглицеринът разполага само с 1/10 от енергията, необходима, за да се преодолее земното притегляне? Това само означава, че за изпращането в космоса на един килограм полезен товар ще трябва да се употребят поне десет килограма нитроглицерин.^[2]

Защото самото гориво съвсем не трябва да „избяга“ от Земята: то може да бъде изразходвано близо до нейната повърхност; цялата работа се състои в това: необходимата енергия да бъде предадена на полезния товар. Когато тридесет и три години след изявлението на професор Бикертън, че космическите полети са невъзможни, бе пусната станцията „Луна 2“, по-голямата част от няколкостотин тона керосин и течен кислород бяха изразходвани недалеч от повърхността на СССР, ала половинтонният полезен товар достигна Морето на дъждовете на Луната.

Като заключение на всичко казано дотук мога само да прибавя, че сред книгиге, написани от професор Бикертън, който бе активен популяризатор на науката, се намира и една със заглавие: „Бедствия, застрашаващи пионера“. Ала сред бедствията и опасностите, които очакват пионерите, трудно могат да се открият по-тежки и по-обезсърчителни бедствия, отколкото приготвените от подобни бикертоновци.

През цялото време от 1930 до 1940 година мнозина видни учени непрестанно се подиграваха с пионерите на ракетните полети. Всеки, който има достъп до някоя добре снабдена университетска библиотека, може да намери съхранена за потомствата върху страниците на януарския брой на „Философикъл магазин“ от 1941 година една статия, особено интересна поради известното име на нейния автор.

Това е статията на видния канадски астроном Дж. У. Кямпбел, професор в университета „Албърта“, озаглавена „Ракетен полет към Луната“. След като цитира няколко реда от един труд на Едмънд (1938): „…излитането на ракетата към Луната сега изглежда не тъй отдалечена възможност, каквато е била телевизията преди сто години“, професорът пристъпва към математическите анализи на този проблем. След няколко страници, пълни с изчисления, той стига до заключението, че за да се изведе в орбита 1 килограм полезен товар, теглото на ракетата при излитането й трябва да достигне няколко милиона тона!

Фактически при днешните примитивни горива и ниво на техниката това съотношение се равнява приблизително на един тон на фунт полезен товар. Наистина отчайващо съотношение, обаче съвсем не тъй лошо, както бе изчислил споменатият професор. И все пак неговите изчисления са били безупречни! Тогава къде се крие грешката му?

Преди всичко в неговите изходни предпоставки — безнадеждно далеч от действителността. За извеждане в орбита на своята ракета той избрал траектория, фантастически разточителна в енергийно отношение; той приел толкова малко ускорение, че по-голямата част от горивото трябвало да бъде изразходвано на малка височина за преодоляване гравитационното поле на Земята. Това е все едно при изчисляване конструкцията на автомобила да се предполага, че той ще се движи със затегнати спирачки. Нищо чудно тогава, че Кямпбел стигнал до следното заключение: „Макар че е винаги рисковано да се правят отрицателни прогнози, ние все пак смятаме за крайно оптимистично твърдението, че ракетният полет към Луната днес не е тъй далечна перспектива, каквато е била телевизията преди сто години“.

И аз съм убеден, че мнозина от абонатите на „Философикъл магазин“, когато са чели тези редове през 1941 година, са си помислили: „Е, сега вече ония смахнати ракетчици ще разберат къде им е мястото!“

А точните изчисления били публикувани от Циолковски, Оберт и Годард дълги години преди това. И макар че трудовете на първите двама автори по онова време не са били тъй лесно достъпни, то изследването на Годард „Метод за достигане на пределни височини“ е било смятано вече за класическо произведение и е било издадено от Смитсоновия институт — име, което се е ползувало с голяма известност. Ако професор Кямпбел го беше прегледал или поне разлистил, някои от работите на няколко автори, компетентни по този въпрос (а такива е имало дори и тогава, в 1941 година), той не би заблудил нито себе си, нито своите читатели. Нямаше също така да трябва да се помирява с доста саркастичния анализ на статията си, анализ, който аз публикувах в септемврийския брой на „Джърнъл ъв Бритиш Интерпланетари Сосаети“^[3] през 1948 година и който навярно доста го е огорчил. Ако той някога прочете тези редове, аз го моля да ме извини за грубостта, но не и за критиката ми.

Извлеченият от гореизложените примери урок е толкова важен, че неговото повторение никога няма да бъде излишно; за съжаление непосветените хора рядко могат да го разберат — те изпитват почти суеверно благоговение пред математиката. Но математиката е само инструмент, макар и да обладава необикновено голяма сила. Никакви уравнения, колкото сложни и внушителни да са те, не могат да се приближат до чистата истина, ако изходните предпоставки са неверни. Просто изумително е в какво крайно заблуждение могат да изпаднат някои консервативни учени и инженери, макар и да притежават дълбоки познания, ако пристъпват към дадена работа с предубеждението, че поставената пред тях задача е неразрешима. В такива случаи дори и най-осведомените хора биват заслепени от своите предубеждения и стават неспособни да видят това, което се намира буквално пред очите им. И още по-странно е, че те просто отказват да се учат от натрупания опит и упорито продължават да повтарят веднъж направените грешки.

Някои от моите приятели са астрономи и на мен ми е много неприятно непрекъснато да хвърлям камъни в тяхната градина, но какво да се прави — като пророци те наистина са си спечелили ужасна репутация. И ако все още се съмнявате в това, аз ще си позволя да ви разкажа една история тъй невероятна, щото вие лесно можете да ме обвините, че сам съм я измислил. Но аз не съм чак такъв циник: всички факти са публикувани и всеки може да ги провери.

Много отдавна, още в тъмните векове… през 1935 година, основателят на Английското дружество за междупланетни съобщения И. П. Клитър беше достатъчно непредпазлив да напише и издаде първата английска книга върху астронавтиката. В неговия труд „Ракети в космоса“ бяха описани (и то по доста забавен начин) опитите, провеждани от германски и американски пионери в ракетната техника, както и техните проекти, днес станали вече обикновени неща: като гигантски многостепенни ракети носители и спътници на Земята. За голяма изненада меродавното научно списание „Нейчър“ помести една рецензия на тази книга — рецензия, която завършва със следното заключение:

„Трябва веднага да заявим, че целият процес, схематически разгледан в рецензираната тук книга, е съпроводен с трудности от такъв решаващ характер, че ние сме принудени да отхвърлим тази идея като неосъществима по начало въпреки настойчивите апели на автора да се отърсим от всички предубеждения и да си припомним, че летенето на машини, по-тежки от въздуха, също така се е смятало за невъзможно, докато то не било осъществено на практика. Подобна аналогия може да бъде съвсем погрешна и ние сме убедени, че такъв именно е и този случай.“

Днес обаче целият свят знае колко „погрешна“ е била тази аналогия, макар че рецензентът, известен само с донякъде необичайните инициали Р. в. д. У. по онова време, е имал, разбира се, пълно право на такова мнение.

Точно двадесет години по-късно — след като президентът Айзенхауер обяви американската програма за пускане на спътник — в Англия зае поста си новият кралски астроном. Пресата го помоли да изкаже мнението си по въпроса за космическите полети. И доктор Ричард ван дер Уули не намери никакви причини да промени мнението си след изтичането на цели две десетилетия. „Космически полети — заявил той презрително — това е чиста безсмислица.“

Вестниците не му позволиха да забрави тези свои думи, когато още през следващата година в космоса излетя Спътник-I. И сега — ето как наистина една ирония води след себе си друга! — доктор Уули по силата на своя служебен пост като кралски астроном е един от най-влиятелните членове на комисията, осведомяваща английското правителство върху проблемите, свързани с изследване на космоса. Не е трудно да си представим чувствата, изпитвани от тези, които в продължение на цяло едно поколение се опитваха да внушат на Англия интерес към космоса.^[4]

Дори и тези, които смятаха, че ракетите могат да се употребят за по-скромни, макар и много по-осъдителни цели, бяха обезгласени от авторитетните учени — освен в Германия и Русия.

Когато изуменият свят узна за съществуването на Фау-2 с далечина на полета около 300 километра, започнаха бурни обсъждания на проблемата за междуконтиненталните ракети. Но д-р Ваневър Буш, „цивилният“ генерал на научните военни изследвания в Съединените щати, решително прекъсна всички разговори от този род. Ето що казва той в своя доклад пред Сенатската комисия на 3 декември 1945 година:

„Напоследък много се говори за ракети с голям наклон на траекторията и с обсег до 5000 километра. По мое мнение създаването на подобни ракети ще си остане неосъществимо още за дълги години. Хората, които пишат за тия досадни неща, имат предвид ракети с атомен заряд, които ще могат да се изпращат от един континент на друг и ще притежават съвършена точност на попадение в предварително определена цел, например град.

Аз съм убеден, че никой на този свят не знае как може технически да осъществи подобно нещо, и се надявам, че то няма да бъде създадено за още дълго време… Смятам, че можем да отхвърлим всяка мисъл по този въпрос. Бих желал американците да престанат да мислят за това.“

Няколко месеца преди това, през май 1945 година, съветникът на министър-председателя Чърчил по научните въпроси, лорд Черуел, бе изказал подобни мисли по време на едни дебати в Камарата на лордовете. Друго не можеше и да се очаква: Черуел беше един крайно консервативен учен, човек с предубедени възгледи; именно той бе внушил на правителството че Фау-2 е само слух, пуснат с пропагандна цел.^[5]

По време на дебатите върху отбраната през май 1945 година лорд Черуел слисал своите колеги лордове с няколко главозамайващи устни изчисления, от които той с пълно право заключил, че повече от 90% от теглото на една ракета за свръхдалечно действие ще се състои от гориво, вследствие на което полезният товар ще бъде нищожен. Тия изчисления накарали неговите слушатели да стигнат до заключението, че подобно изобретение би било съвсем нецелесъобразно от практическа гледна точка.

През пролетта на 1945 година такъв един извод беше, общо взето, правилен — ала през лятото той вече не отговаряше на истината. Една от изумителните особености на този дебат в Камарата на лордовете бе небрежният начин, по който някои премного осведомени лордове си служеха с термина „атомна бомба“ — тогава, когато тя все още беше ревниво пазена военна тайна (до експерименталния взрив в Аламогардо имаше още цели два месеца!). Органите по безопасността трябва да бяха изпаднали в ужас, а лорд Черуел — който, разбира се, е разполагал с всички данни относно проекта „Манхатан“ — съвсем основателно апелирал към своите прекомерно любопитни колеги да не вярват на всички слухове, макар че в дадения случай това беше самата истина.

Когато през декември на същата година д-р Ваневър Буш излезе пред Сенатската комисия, единствената опазена важна тайна във връзка с атомната бомба беше нейното тегло — 5 тона. По тази цифра всеки можеше да пресметне наум, както направи и лорд Черуел, че ракетата за пренасяне на такава бомба от един континент на друг ще трябва да тежи около 200 тона, докато чудовищната за онова време Фау-2 тежеше само 14 тона!

Сред многото поуки, които трябва да извлечем от този период на най-новата история, аз бих желал да обърна особено внимание на следната — всичко, което е теоретически възможно, непременно ще бъде осъществено на практика въпреки всички технически трудности; за тази цел е нужно само силно желание. Фразата „Тази идея е просто фантастична!“ не може да служи като аргумент срещу какъвто и да е замисъл. Повечето от постиженията на науката и техниката през последните петдесет години са били фантастични; и само ако сме готови да приемем за изходна предпоставка, че те и занапред ще продължават да бъдат фантастични, ние можем да се надяваме да предугадим бъдещето.

За да постигнем това и за да избегнем такава слабост като недостиг на дръзновение — нещо, за което историята безжалостно наказва, — ние трябва да имаме смелостта да изведем всички технически екстраполации до техния логически край.

 

 

2. Рискът да се предсказва: измяна на въображението

В предишната глава аз изказах мисълта, че много от изявленията, отричащи осъществимостта на разните научни идеи, както и крупните провали на пророците от миналото при предсказване на бъдещето, което се е намирало пред самите им очи могат да бъдат обяснени с „Измяна на дръзновението“. Когато Саймън Нюкомб „доказал“, че летенето във въздуха е невъзможно, всички основни положения на аеронавтиката са били вече налице — в работите на Кейли, Стрингфелоу, Шанют и други. Нюкомб просто нямал смелостта да погледне фактите в лицето. Всички основни уравнения и принципи на космическите полети са били вече формулирани от Циолковски, Годард и Оберт — и то с години, често и десетилетия по-рано; а в това време изтъкнати учени се присмивали на хората, които „се чувствували“ бъдещи астронавти. Тук неспособността правилно да се оценят фактите е стояла не толкова на интелектуална, колкото на морална основа. Критиците не притежавали нужната смелост, която техните научни убеждения би трябвало да им вдъхнат. Те нямали куража да повярват в истината дори и тогава, когато тя е била начертана пред очите им на техния роден математически език. Всички познаваме този вид малодушие, защото от време на време и ние го проявяваме.

Другата слабост, присъща на мнозина ясновидци, е по-малко осъдителна, но и по-интересна. Тя се проявява при случаи, когато всички възможни данни са уточнени и подредени правилно, ала решаващите, ключовите факти още не са открити, а и самата възможност за тяхното съществуване не е допускана.

Широко известен пример на подобна слабост представлява философът Огюст Конт, който в своя „Курс по позитивна философия“ (1835) се е опитал да определи границите на научните познания. В главата, посветена на астрономията, (книга 2, глава 1), той написал за небесните тела следните редове:

„На нас ни е ясен начинът, по който можем да определим тяхната форма, тяхното разстояние, техния обем и тяхното движение, ала ние никога не ще узнаем нищичко за тяхното химическо и минералогическо устройство; а камо ли пък за същества, живущи на тяхната повърхност… Ние трябва ясно да различаваме представата за Слънчевата система от представата за Вселената и никога да не забравяме, че нашите действителни интереси са насочени само към първата. Само в границите на Слънчевата система астрономията се явява като висша и положителна наука, каквато ние искаме да я видим… Звездите служат на нашата наука само като ориентировъчни позиции, по които можем да следим и опишем движенията, извършвани вътре в нашата система.“

С други думи, Конт стигнал до заключението, че звездите винаги ще си останат за нас само някакви своего рода небесни ориентири и че няма да представляват никакъв съществен интерес за астрономите. Само от планетите ние можем да се надяваме да добием някакви що-годе определени познания, и то ограничени само в областта на геометрията и механиката. Конт вероятно не би се поколебал да заяви, че такава наука като „астрофизиката“ е просто немислима.

Но ето че само половин век след неговата смърт почти цялата астрономия стана астрофизика; и само малцина от професионалните астрономи запазиха някакъв по-значителен интерес към планетите. Твърденията на Конт бяха опровергани по решителен начин от изобретяването на спектроскопа, който не само че ни разкри „химическото устройство“ на небесните тела, но ни разказа за далечните звезди много повече, отколкото ние знаем за близките до нас планети.

Конт не трябва да се обвинява в това, че не е могъл да предвиди появяването на спектроскопа: никой човек на света не би могъл да си представи спектроскопа или още по-остроумните инструменти, постъпили напоследък в оръжейната на астронома. Неговият случай обаче трябва да ни послужи като предупреждение, което не бива никога да забравяме: дори и неща, безспорно неосъществими при дадено ниво на техниката, могат да станат напълно реални в резултат на нови, неочаквани научни открития. Поради самото им естество такива „пробиви“ в науката едва ли могат да се предвидят, но в миналото те са ни помагали да се справим с толкова много непреодолими препятствия, че никаква картина на бъдещето не може да се смята за правдоподобна, ако в нея не фигурират подобни възможности.

Друг един много известен случай на измяна на въображението се отнася до лорд Ръдърфорд, който повече от всеки друг спомогнал за разкриване вътрешната структура на атома. Ръдърфорд често се присмивал на ония ловци на сензации, които предсказвали, че рано или късно ние ще можем да обуздаем енергията, скрита в материята. Но ето че само пет години след неговата смърт (1937) първата верижна ядрена реакция бе осъществена в Чикаго. При цялата си изключителна прозорливост Ръдърфорд пропуснал да предвиди, че е възможно да се открие такава ядрена реакция, при която ще бъде освободена повече енергия, отколкото е необходима за нейното пораждане. За освобождаване на скритата в материята енергия е било нужно само едно нещо — ядрен „огън“, аналогичен на огъня при химическото горене; и разпадането на урана ни представи тази възможност. След това откритие обуздаването на ядрената енергия стана вече неизбежно, макар че без заплахите от война този процес можеше да продължи повече и от половин век.

Примерът на лорд Ръдърфорд показва, че най-надеждните прогнози за развитието на една или друга наука могат да ни дадат не само хората, които се явяват като всепризнати авторитети в дадена област. Премногото знания могат да спънат колелата на въображението. Аз се опитах да оформя тия основани върху наблюдения изводи като „закона на Кларк“, който може да бъде изразен по следния начин:

„Когато някой изтъкнат, ала вече навлязъл в годините учен заяви, че еди-каква си идея е осъществима, той е почти винаги прав. А когато същият този учен заяви, че еди-коя си идея е неосъществима, той по всяка вероятност греши.“

Може би определението „навлязъл в годините“ има нужда от пояснение. В полето на физиката, математиката и астронавтиката то означава повече от тридесет години, в другите науки старческото слабоумие настъпва понякога след четиридесетте години. Съществуват, разбира се, блестящи изключения; но както е известно на всеки изследовател, току-що напуснал университетската скамейка, по-възрастните от петдесет години учени ги бива само да заседават на научни конференции и трябва на всяка цена да се държат по-далеч от лабораториите.

Излишък на въображение се среща значително по-рядко, отколкото недостиг; когато това се случи, неговият нещастен притежател бива постигнат от всевъзможни беди и неуспехи — освен ако той е достатъчно благоразумен само да излага идеите си на хартия, а не и да се опитва да ги осъществи. Към първата категория се отнасят всички автори на научна фантастика, „историци“ на бъдещето, като Роджър и Франсис Бейкън.

Монахът Роджър Бейкън (1214–1292) успял да си представи оптически инструменти, самоходни плавателни съдове и летателни машини — тоест устройства, далеч надхвърляйки пределите на съществуващата и дори на логически предвидимата техника на неговото време. Трудно може да се повярва, че долните редове са били написани през XIII век:

„Може да се направят такива машини, с помощта на които и най-големите кораби, управлявани само от един човек, ще се движат с по-голяма скорост, отколкото ако са пълни с матроси. Може да се построят колесници, които ще се носят с невероятна бързина без помощта на никакви животни. Може да се създадат летящи машини, в които човек, седнал спокойно и размишлявайки над каквото му е приятно, ще пори въздуха с изкуствените си криле подобно на птица… а също и машини, които ще позволят на човек да ходи по дъното на морето…“

Сам по себе си този откъс представлява тържество на въображението над суровите факти. Всичко споменато в него вече се е сбъднало; и все пак по времето, когато е бил писан, той е бил по-скоро проява на вяра, отколкото на логика. Напълно възможно е, щото всяко дългосрочно предсказване, за да бъде точно, трябва да има такъв характер. Истинското бъдеще не подлежи на логическо предвиждане.

Великолепен пример на човек, чието въображение е изпреварило епохата, в която е живял, може да послужи английският математик Чарлз Бабедж (1792–1871). Още през 1819 година Бабедж разработил принципите, легнали в основата на автоматическите сметачни машини. Той разбрал, че всички математически изчисления могат да бъдат разложени на ред последователни операции, които, теоретически погледнато, биха могли да бъдат изпълнени от машини. Получил правителствена субсидия в размер от 17 000 лири — твърде значителна сума за онова време, — той се заел да построи своята „аналитична машина“.

Макар че посветил на това дело цялата останала част от живота си и не малка част от личното си състояние, Бабедж не успял да го завърши. Причината за това била, че точната обработка на детайлите, необходими за изработването на разните шайби и зъбчати колелета, тогава просто не съществували. Със своите опити той спомогнал за развитието на машиностроенето, така че в крайна сметка правителството си получило обратно своите 17 000 лири заедно с лихвите. В наше време това наистина се оказа доста проста задача — да се завърши машината на Бабедж, която днес е една от най-големите забележителности на Лондонския научен музей. Обаче докато бил жив, Бабедж успял само да демонстрира работата на сравнително малка част от цялата замислена от него машина. Десет — дванайсет години след смъртта на Бабедж неговият биограф писал: „Този необикновен паметник на теоретическия гений си остава и несъмнено завинаги ще си остане само една теоретическа възможност.“

Днес вече може малко да се каже в защита на това „несъмнено“. В наши дни хиляди сметачни машини работят по принципите, които Бабедж ясно формулирал още преди сто години — само че сега те решават задачи от такъв широк обсег и с такава бързина, за каквито той не е могъл дори и да мечтае. Случаят с Бабедж е особено интересен и трагичен именно поради това, че този учен изпреварил своята епоха не с една, а с цели две технически революции. Ако в 1820 година бе съществувало точно машиностроене, Бабедж би могъл да построи своята „аналитична машина“ и тя е щяла да работи много по-бързо от човека, ала много бавно според днешните стандарти: тъй като е щяла да зависи — в буквалния смисъл на думата — от скоростта на движението на разните зъбчати колела, валове шайби и храпови механизми.

Автоматическите изчислителни машини не можеха да станат такива, каквито са днес, докато електрониката не им осигури бързина на действието хиляди и милиони пъти по-голяма от бързината, възможна при чисто механичните устройства. Този етап на развитие в техниката бе достигнат едва през 1940 година и с неговото настъпване Бабедж беше тутакси реабилитиран. Неговото нещастие се състои не в недостиг на въображение, а просто в това, че се бе родил сто години по-рано.

Има само един начин да се подготви човек за предсказване на „невъзможни“ открития — той е да се опита да запази широк мироглед и пълна непредубеденост, нещо, което трудно се постига дори и от хора с най-силна воля. Наистина разум, който възприема абсолютно всичко, би си останал винаги пуст и липсата на всякакво предубеждение и на всякакъв предразсъдък представлява непостижим идеал. Все пак съществува един вид умствено упражнение, което може да послужи за добра начална тренировка на тези, които желаят да предсказват бъдещето. Всеки, който иска да вижда напред, трябва мислено да се върне назад — цяло едно поколение, да речем, към 1900 година — и да се запита каква точно част от съвременната техника би била не само невероятна, а и непостижима за най-способните хора на науката по онова време.

Хиляда и деветстотната година е удобна, кръгла дата: именно по онова време в науката започва да настъпва пълен хаос. Ето какво пише Джеймс Конънт по този въпрос:

„Някъде към 1900 година науката направила съвсем неочакван завой. В историята на науката са известни няколко теории, които са извършили истински научни революции; известни са също и доста много епохални открития. Но това, което се случило в периода между 1900 и, да речем, 1930 година, е нещо съвсем различно; то било провал на всеобщото мнение по въпроса — какво може с увереност да се очаква от експериментирането.“

П. У. Бриджмън е изразил същото нещо още по-силно:

„Физиците преживяха интелектуална криза, предизвикана от откриването на такива експериментални факти, каквито те не само че не са предвиждали преди това, но дори не са и предполагали, че съществуват.“

Сгромолясването на „класическата“ наука фактически започва с откриването на лъчите „Х“ през 1895 година от Рьонтген. Това беше първото ясно, достъпно за обикновения човек указание, че нашата обща представа за Вселената — представа, смятана дотогава за разумна, в действителност не е чак толкова разумна. Лъчите „Х“ — самото им название отразява объркването както на учените, така и на широката публика — можеха да проникват през твърдите тела така, както светлината прониква през парче стъкло. Дори и най-дръзкият пророк никога не си е представял, че ще може да се гледа вътре в човешкото тяло и че с това ще се извърши пълен преврат в терапията и хирургията.

Откриването на рентгеновите лъчи било първото крупно навлизане в област, където нито един човешки ум още не бе се осмелявал да проникне. И все пак това откритие представлявало само един незначителен намек за още по-далечните, още по-изумителните открития: радиоактивността, вътрешното устройство на атома, теория за относителността, квантовата механика, принципа на неопределеността…

В резултат на всичко това изобретенията и техническите уреди в нашия, съвременния свят могат да се разделят на две рязко отличаващи се една от друга категории. Към едната група се отнасят машини, чието действие би било напълно разбрано от който и да било голям мислител на миналото; към другата — машини, които биха смаяли и най-забележителните умове на древността. И то не само на древността: Едисон и Маркони биха могли да се побъркат, ако се опитаха да разберат принципите на действие на някои от техническите уреди, които днес влизат в строя.

Ще приведа няколко примера, за да подчертая тази своя мисъл. Ако вие покажехте, да речем, един съвременен дизелов мотор, един автомобил, една парна турбина или въртолет на Бенжамин Франклин, на Галилей, на Леонардо да Винчи или на Архимед — този списък покрива период от цели две хиляди години, — те всички без особени трудности биха разбрали как тия машини работят. Всъщност Леонардо би познал някои измежду тях от скиците в своите албуми. И четиримата биха останали смаяни от материалите и майсторското изпълнение на нещата, които биха им се сторили вълшебни по своята точност; но веднъж преживели тия първи минути на изумление, те биха се почувствували напълно у дома си, разбира се, ако само не се загледат много подробно в спомагателните електроснабдителни и контролни системи.

Ала нека предположим, че на тях им се случи да имат работа с някой телевизор, с електронна изчислителна машина, с атомен реактор или с радиолокационна инсталация. Независимо от сложността на всички тези устройства, самите елементи, от които те се състоят, биха си останали съвсем неразбираеми за всеки човек, роден преди настоящия век. Каквото и да бъде нивото на неговите знания и интелектуално развитие, самият негов мисловен апарат не ще му позволи да разбере какво представляват електронните лъчи, транзисторите, разпадането на атома, вълноводите и електроннолъчевите тръби.

Цялата мъчнотия, повтарям, съвсем не се крие в сложностите: най-трудно би било да се обяснят принципите на действие на някои от най-простите съвременни устройства. Един особено нагледен пример представлява атомната бомба (поне нейните първообрази). Защото какво може да бъде по-просто от удрянето на две метални парчета едно о друго? И все пак как бихте могли да обясните, да речем, на Архимед защо в резултат на това се появява разрушение, много по-опустошително от цялата Троянска война.

Да предположим, че вие се изправите пред който и да е учен от края на деветнадесетия век и му кажете: „Ето тук са две частички от веществото, наречено уран-235. Ако ги държите далеч едно от друго, нищо няма да се случи. Но ако изведнъж бързо ги приближите едно към друго, от тях ще се освободи такова количество енергия, каквото може да се получи при изгарянето на десет хиляди тона въглища.“ Колкото и прозорлив да бъде този ваш учен от миналия век, каквото и въображение да притежава, той би казал: „Вятър работа! Това е вълшебство, а не наука. В действителния свят подобни неща не могат да се случат!“ А към 1890 година, когато били положени (поне така се мислело тогава) основите на физиката и термодинамиката, вашият учен би могъл точно да ви обясни защо именно това е вятър работа.

Той би ви казал например следното: „Енергията не може да се създаде от нищо. Тя трябва да дойде от химическа реакция, от електрическа батерия, от навита пружина, от нагорещен и сгъстен газ, от въртящ се маховик или от някой друг определен източник. В дадения случай всички подобни източници са изключени; а дори и да не са — количеството енергия, споменато от вас, ще бъде просто абсурд. Ами че тя е милион пъти по-голяма от енергията, която може да се получи при най-мощната химическа реакция!“

Възхитителното в този случай е, че дори и тогава, когато съществуването на атомната енергия беше напълно признато — да речем, малко преди 1940 година, почти всички учени навярно биха се изсмели на идеята да се освободи тази енергия посредством събирането на две парченца метал. Тези, които вярваха, че атомната енергия рано или късно ще бъде освободена, с почти пълна сигурност си представяха, че това ще бъде извършено от сложни електрически уреди — от рода на „разложители на атома“ и т.н. В крайна сметка вероятно така и ще стане; изглежда, че на нас ще ни трябват такива машини за синтезиране ядрата на водородни атоми в промишлен мащаб. Но все пак — кой може да каже?

Съвсем неочакваното откритие на разпадането на урана в 1939 година направи възможни такива крайно прости (ако не на практика, то поне на теория) устройства като атомната бомба и ядрения реактор. Никой учен никога не би могъл да предвиди и предскаже тяхното създаване, а ако някой би сторил това, всички негови колеги щяха да му се присмеят.

За развитието на въображението е крайно поучително и полезно да се направи списък на предвидените и непредвидените изобретения и открития — нещо, което ще се опитам да сторя.

Всичко изброено в лявата колона е вече създадено или открито; всичките тия новости крият в себе си елементи на нещо неочаквано или съвсем изумително. Доколкото ми е известно, нито едно от тези изобретения или открития не е било предвидено дълго преди неговото появяване.

В дясната колона обаче са представени идеи, познати на човечеството отпреди стотици, дори хиляди години. Някои от тях са вече осъществени, други ще бъдат осъществени, а трети са може би неосъществими. Но кои именно се отнасят към третата категория!

Непредвидено	Предвидено
Рентгенови лъчи	Автомобили
Ядрена енергия	Летателни машини
Радио и телевизия	Парни двигатели
Електроника	Подводни лодки
Фотография	Телефони
Звукозаписи	Космически кораби
Квантова механика	Роботи
Терия на относителността	Смъртоносни лъчи
Транзистори	Трансмутация[6]
Мазери и лазери	Изкуствен живот
Свръхпроводници, свръхтечност	Безсмъртие
Атомни часовници, ефект на Мьосбауер	Невидимост
Определяне състава на небесните тела	Левитация
Установяване възрастта на материалите (С14 и др.)	Телепортация[7]
Откриване на невидими планети	Връзка с покойници
Йоносфера, радиационни пояси на ван Ален	Зрително проникване в миналото и бъдещето
	Телепатия

Дясната колона е умишлено провокационна; в нея наред със сериозните научни предположения е включена и чиста фантазия. Ала единственият начин да открием границите на възможното е да преминем малко неговите предели и да навлезем в областта на невъзможното. Именно това бих желал да сторя в следващите глави; и все пак аз много се страхувам, че от време на време и в мен ще се прояви недостиг на въображение, ако не на дръзновение. Защото, хвърляйки поглед надолу по лявата колона, аз ясно си давам сметка, че само преди десетина години много от изброените в нея новости аз сам бих смятал за неосъществими…

 

 

3. Бъдещето на транспорта

По-голямата част от енергията, изразходвана, откакто свят светува, е била използувана за преместването на предмети от едно място на друго. В продължение на хиляди и хиляди години скоростта на придвижванията е била крайно ниска — само около три-четири километра в час (скоростта на пешеходеца). Дори и опитомяването на дивия кон не увеличило значително тази цифра; защото, макар че един добър кон за надбягване може да за кратко време да се движи със скорост повече от шестдесет километра в час, все пак конете се използуват главно като бавнодвижещи се животни за пренасяне на товар и за теглене на превозни средства. Най-бързите впрегатни коне — тия, които теглили дилижансите, увековечени от Дикенс — рядко достигали повече от петнадесет километра на час по съществуващите до деветнадесетия век пътища.

Следователно в продължение на почти цялата световна история и предистория цялото житие-битие на човека е било ограничено в тесните граници на скоростния спектър от 1 до 15 километра в час. И ето че по времето на няколко само поколения скоростта на придвижването се увеличила буквално няколкостотин пъти. И наистина има достатъчно основание да се предполага, че относителният прираст на скоростта, достигнат към средата на XX век, никога вече няма да се повтори.

Голямата скорост обаче не е единствената характерна черта на транспорта, а в известни случаи тя дори е съвсем нежелателна — особено когато противоречи на удобството, безопасността и икономията. Що се отнася до придвижването по повърхността на Земята, ние по всяка вероятност сме достигнали вече (ако не и превишили) практичните предели на скоростта и по-нататъшните усъвършенствувания трябва да се отправят в друга насока. Никой не би желал да се движи по главните улици на Лондон със скоростта на звука и мнозина лондончани биха били щастливи, ако им се гарантира безопасно движение из тия улици със скоростта на дилижанса.

Съществуват много начини за класифициране на разните видове транспорт; най-естественият от тях се извършва според средната им скорост на придвижване по земя, море, въздух или космос. Тия подразделения обаче сега стават все по-произволни, тъй като вече се появяват видове превозни средства, които се движат ефикасно в две или в повече от тия зони на действие. За нашата цел най-удобната класификация представлява извършената според разстоянието на придвижването. Върху нашата планета с диаметър около 13 000 километра ние можем да установим четири категории за разстояния.

Само полицаите, лекарите и пожарникарите могат да се движат по необходимост на разстояния от първата категория — тоест много къси, със скорост повече от 80 км в час, и само те имат право да досаждат с такава скорост на околните.

Разстояние в км	Наименование на дистанцията	Начин на придвижване
		Пасажери	Товар
1–15	Много късо (местно, градско)	Пешеходец, кон, велосипед, моторолер, автомобил, автобус, метро, пътнически конвейер	Камион, тръбопровод, конвейер
15–150	Близко (околоградско, междуградско)	Автомобил, автобус, релсов транспорт, параход, пътнически конвейер	Камион, тръбопровод, релсов транспорт
150–1500	Средно (континентално)	Автомобил, автобус, релсов транспорт, кораб, самолет, АВВ[8], СВИК[9]	Камион, релсов транспорт, самолет, АВВ, СВИК
1500–15000	Далечно (междуконтинентално)	Релсов транспорт, самолет, параход, АВВ, реактивен самолет, ракета	Релсов транспорт, параход, самолет, АВВ, подводна лодка

Според мене, за такива разстояния идеалните средства за индивидуален транспорт биха били мотолерите (моторните скутери) или миниатюрните малолитражни автомобили. Нещо повече, по този въпрос аз бих желал да се проявя донякъде като консерватор и да напомня, че почти забравената привичка да се ходи пеша все още е доста полезна и за препоръчване — що се отнася до физическо здраве, душевна бодрост, а често пъти и до скорост, — с което ще се съгласи всеки, комуто се е случвало да попадне сред уличния трафик на големия град. Вероятно като единствено оправдание за отказа да ходим пеша може да послужи лошото време, а не след дълго и това оправдание ще изчезне. В градовете времето ще бъде под пълен контрол още преди да изминат и сто години; а вън от градовете, дори и ако не успеем да го контролираме, ние безспорно ще можем да го предвиждаме и съответно с това да планираме нашите разходки и екскурзии.

Докато се намираме в такова „ретроспективно“ настроение, нека ми бъде позволено да направя още едно по-неочаквано предложение. Най-добрият личен транспорт, с който човек някога е разполагал — що се отнася до къси разстояния и при добро време, — е конят. Той притежава, така да се каже, автоматическо управление, способен е на самовъзпроизводство, никога не излиза от мода и освен това само двуетажният автобус може да се сравни с него по удобство за наблюдаване на околния пейзаж. Трябва да призная, че и тази идея си има своите недостатъци: издръжката на конете е скъпа, понякога те проявяват склонност към непослушание и общо взето, не са особено съобразителни. Но всичко това няма решаващо значение, защото един ден ние ще се научим да увеличаваме интелигентността на домашните животни и дори да развъдим съвсем нови породи с по-висок коефициент на умствено развитие.

Когато това се сбъдне, голяма част от местния транспорт — поне в селските области — отново ще стане по-немеханически, макар и не обезателно конен. В края на краищата конят може и да се окаже съвсем не най-добрият избор. Може би полските жители ще предпочетат нещо от рода на дребния слон поради неговата голяма ловкост (слонът е единственото четириного животно, способно да изпълни най-тънките и точни операции при преместването на всякакъв товар). Във всеки случай избраното животно трябва да бъде тревопасно: месоядните са много скъпи за изхранване, а може и да им допадне вкусът на техните ездачи.

Това, което имам предвид, е животно, достатъчно голямо, за да може със задоволителна скорост да носи на гърба си човек, и достатъчно интелигентно, за да се изхранва самостоятелно, да не причинява излишни главоболия и да не забравя пътя към дома. То би могло да се явява при човека за изпълняване на своите задължения в точно определено време или при повикване чрез някаква радиосигнална система и да умее да изпълнява ред прости поръчки само̀, без непосредствения надзор на човека. Струва ми се, че за животно от този род ще има доста голямо търсене, а когато има търсене, рано или късно се появява и предлагането.

А сега нека се простим с тези биологически мечтания и се върнем в света на машините. Тук, спокойно можем да отбележим, единствената новост в транспортните средства от категорията за много къси разстояния се явява конвейерът. Под този термин аз разбирам всички непрекъснато движещи се системи от рода на ескалаторите или „движещи се пътища“, описани от Х. Г. Уелс в романа „Когато спящите се пробудят“.

В Ню Йорк и Лондон са били разгледани и проведени вече няколко опита в малък мащаб във връзка с наложилото се ликвидиране на прочутите „тесни места“ между железопътната гара Грандсентрал и площада „Таймс“ (Ню Йорк), както и между Монумента на Английската банка (Лондон). Разумно построеният град, планиран от земята, та чак до самите му покриви за удобството на неговите обитатели, би трябвало да бъде пресичан надлъж и нашир от бавно движещи се тротоари, монтирани на различни равнища. Така например от север към юг биха могли да се намират „четните“ равнища, а от изток към запад — „нечетните“ с голям брой преходни мостчета помежду им.

Общият план на един такъв град с „конвейерни пояси“ би изглеждал доста еднообразен и механичен по съвсем ясни технически причини, макар и не толкова монотонно-правоъгълен, какъвто е планът на Манхатан.

Днес вече става по-ясно, че в големите градове скоро ще трябва да се откажем от всички други превозни средства освен обществения транспорт. Трябваше да мине доста време, докато осъзнаем тази необходимост: повече от две хиляди години изтекоха оттогава, когато растящата напрегнатост на уличното движение в Рим принудила Юлий Цезар да забрани минаването на коли из улиците през деня. А трябва да се признае, че положението се е влошило доста много от 46 година преди новата ера. Ако на частните превозни средства и занапред бъде разрешено да се движат в чертите на града, ние ще трябва да поставим всички сгради върху колони, за да може да се използува цялата земна повърхност за пътища и за паркинги… но по всяка вероятност дори и това няма да разреши въпроса.

Макар и да има основания да се предполага, че пешеходните конвейери ще се използуват само за придвижване на къси разстояния, съществуват определени възможности те да получат и по-широко приложение. Преди около двадесет години в своя разказ „Пътищата трябва да се търкалят“ Робърт Хайнлайн изказа предположението, че някой ден за придвижвания дори и на по-големи разстояния ще бъде използувана системата на конвейерни ленти — приемайки, че продължителната употреба на автомобилите ще отпадне дори заради увеличаващото се число на жертвите на „бензиновата война“^[10] Със свойствената нему педантичност Хайнлайн подробно разработил социологическите и техническите страни на „културата на движещите се пътища“. С помощта на въображението си той нарисувал картината на огромни многопоясни магистрали, чиято централна част ще се движи със скорост от 150 километра в час заедно с ресторанти и помещения за почивка.

Техническите проблеми, свързани със създаването на подобни системи, ще бъдат огромни, ала не трябва да се смятат за непреодолими (те едва ли биха могли да се сравнят с трудностите, които трябваше да бъдат преодолени при създаването на ядреното оръжие, макар и материалните разноски тук да се окажат по-големи). Според мен обаче, тия технически проблеми са толкова сериозни, че тяхното разрешение със средствата на съвременната техника не би си заслужавало труда. Самият Хайнлайн се е погрижил да ни покаже какво може да се случи, ако някой движещ се с шеметна (бързина) конвейер, носещ хиляди души върху себе си, изведнъж направи засечка…

Главният проблем, свързан с непрекъснато движещи се пътнически конвейери, се свежда до следното: как може безопасно да се стъпи на него? Всеки, който е наблюдавал как някоя нервна стара жена се тутка и мае, преди да стъпи на ескалатора, лесно ще разбере този въпрос. Аз не мисля, че обикновеният гражданин, особено ако е натоварен с покупки или с деца, може лесно да се справи с различни скорости, по-големи от осем километра в час. А това значи, че ако искаме да построим експресни пътища, чиято централна част да се движи с повече от 80 километра в час, ние ще трябва да предвидим редица граничещи една до друга ленти за преминаване.

Идеалната движеща се магистрала ще трябва да притежава плавно нарастващи скорости от краищата към центъра без никакви резки промени в движението. Ала твърдо вещество с подобни свойства не съществува и на пръв поглед тази идея изглежда неосъществима. Но така ли е наистина?

Такива именно свойства са характерни за течението на една река. Непосредствено до брега водата е почти неподвижна; по-навътре, към средата, скоростта на повърхностния слой постепенно нараства и сетне отново спада с приближаването на отсрещния бряг. В това можете да се убедите, като хвърлите въже с нанизани на него тапи през някоя река със сравнително плавно течение. Въжето скоро ще приеме формата на дъга, тъй като по средата тапите ще се движат по-бързо, отколкото на края. Природата е създала този образец на идеално движещ се път, от който обаче се ползуват само малките насекоми, които могат да ходят по водата.

В един от моите първи романи^[11] аз намекнах, наистина не много сериозно, че някой ден ние ще изобретим някакъв материал, достатъчно стабилен във вертикално направление, за да издържи тежестта на един човек, същевременно притежаващ достатъчна „гъвкавост“ в хоризонтално направление, за да могат неговите части да се движат с различни скорости. Съществуват твърде много вещества, които са до известна степен „анизотропни“ — тоест които притежават различни физически свойства в различни направления. Класически пример на такова вещество е дървото; всеки дърводелец знае, че по дължината на жилките то се „държи“ съвсем различно, отколкото напреко.

Може би локалното въздействие на магнитното, електрическото или някое друго поле върху известно прахообразно вещество или гъста течност да създаде желания ефект за анизотропност — припомнете си какво става с железните стърготини, попаднали в магнитно поле. Всъщност аз се опитвам да си представя следното (трябва да си призная, че това е просто едно опипване на пътя в мрака, който покрива техниката на бъдещето): достатъчно тънък слой на някакво вещество Х, нанесен въ�