|	Емили Бронте
|	Брулени хълмове


A>
	Книгата разказва историята на една страстна любов — любов, която прекрачва всички граници, преминавайки дори отвъд смъртта. Съдбата се усмихва на малкото циганче Хийтклиф , когато попада в имението Кършоу. Детето, за чието минало никой нищо не знае, е прието в дома на милостивия господар. Дъщерята на г-н Кършоу и мургавото хлапе израстват рамо до рамо, което неизбежно ще доведе до множество проблеми в бъдеще. Двамата млади са влюбени, но различията между тях са прекалено много. Хийтклиф е принуден да замине, а Кати от мъка се омъжва за богатия Едгар Линтън. След години в странство Хийтклиф се завръща при любимата Кати и нищо не ще застане на пътя на влюбените…

	_Източник:_ http://segabg.com/online/article.asp?issueid=1486&sectionid=9&id=00004
A$

>	ПЪРВА ГЛАВА

	1801. Току-що се завърнах от едно посещение при моя хазаин — самотния съсед, който ще ми досажда. Местността наистина е прекрасна. В цяла Англия едва ли щях да намеря друго кътче, тъй напълно откъснато от празния светски шум — истински рай за един мизантроп; а двамата с Хийтклиф сме наистина подходяща двойка да царуваме в тая пустош. Знаменит човек! Той не можеше да си представи какво топло чувство изпълни сърцето ми, когато спрях коня си пред дома му и го видях как подозрително присви черните си очи и как раздразнено и решително мушна пръсти още по-навътре под жилетката, когато казах името си.
	— Господин Хийтклиф? — запитах аз.
	Той кимна вместо отговор.
	— Локууд, вашият нов наемател, господине. Чест е за мен да ви посетя веднага след пристигането ми, за да изразя надеждата, че не съм ви обезпокоил с настойчивите си молби да наема „Тръшкрос Грейндж“. Вчера научих, че сте се колебаели…
	— „Тръшкрос Грейндж“ е моя собственост, господине — прекъсна ме той и трепна. — Никому не бих позволил да ме безпокои, ако можех да предотвратя това. Влезте!
	Думата „влезте“ бе изречена през стиснати зъби и изразяваше „върви по дяволите!“. Дори и градинската врата, над която се бе надвесил, не помръдна в отговор на думите му; и струва ми се, че това обстоятелство ме накара да приема поканата. Бях изпълнен с любопитство към тоя човек, който изглеждаше дори по-прекалено сдържан и от мен.
	Като видя гърдите на коня ми да напират върху оградата, той най-сетне протегна ръка, за да откачи куката, после навъсено тръгна пред мен по застланата с камъни пътека, а на влизане в двора извика:
	— Джоузеф, вземи коня на господин Локууд и донеси малко вино!
	„Навярно с него започват и свършват домашните прислужници — мина ми през ума във връзка с тая двойна заповед. — Нищо чудно, че трева расте между плочите на пътеката и че само добитъкът подрязва живия плет!“
	Джоузеф беше възстар или по-право стар, може би много стар човек, но як и мускулест.
	— Господ да ни е на помощ! — измърмори си полугласно и с видимо недоволство, поемайки коня от мен, като в същото време се вгледа тъй мрачно в лицето ми, че благосклонно предположих, че ще му е нужна помощ свише, за да смели обеда си, и че набожното му възклицание няма никаква връзка с моята неочаквана поява.
	Жилището на господин Хийтклиф се нарича „Брулени хълмове“, като изразителното прилагателно „брулени“ означава в местното наречие яростната игра на въздушните течения, на които е изложено това място в лошо време. Наистина хората тук вероятно се радват по всяко време на здраво, ободрително проветряване! Човек може да получи известна представа за силата на северняка, който духа откъм предела, по прекомерния наклон на няколко недорасли ели встрани от къщата и от цели редици мършави тръни, проточили клони все на една страна, сякаш просят милостиня от слънцето. За щастие, архитектът е бил достатъчно предвидлив, за да направи сградата масивна. Тесните прозорци са вградени дълбоко навътре в стените и ъглите на зидовете са подсилени чрез едри, издадени навън камъни.
	Преди да прекрача прага, спрях да се полюбувам на многобройните чудати гравюри по лицевата стена и особено около главния вход, над който открих — между безброй ронещи се грифони* и безсрамни момченца — датата „1500“ и името „Хертън Ърншоу“. Искаше ми се да направя някоя и друга забележка и да помоля навъсения собственик да ми разкаже накратко историята на жилището, но неговото държане пред портата сякаш повеляваше или да вляза начаса, или веднага да се махна, а аз не желаех да го дразня, преди да съм разгледал къщата.
	[* Приказни чудовища с орлова глава и тяло на лъв. — Б. пр.]
	Една само крачка ни въведе във всекидневната стая на семейството, без никакъв междинен коридор или антре. Тук я наричат „къщата“. Тя обикновено съчетава и кухня, и приемна. Струва ми се обаче, че в „Брулени хълмове“ кухнята е била принудена да се оттегли в съвсем друга част от къщата — във всеки случай долових хорска глъч и тракане на готварски съдини далече навътре, а нямаше никакви признаци нещо да се пече или да ври в огромното огнище, нито пък видях блестящи медни тенджери и калаени цедки по стените. Наистина, единият ъгъл великолепно отразяваше не само светлината, но и топлината от дълги редици огромни сахани, между които имаше сребърни кани и половници, които се издигаха ред върху ред по полиците на огромен дъбов шкаф, до самия таван. Стаята открай време бе останала без таван и цялата структура на покрива се разкриваше пред любознателния поглед освен там, където бе закрит от една дъсчена рамка, натрупана с овесени питки и цели камари от говежди, овнешки и свински бутове. Над комина на огнището бяха закачени всевъзможни зловещи стари пушки и два пищова за седло, а по перваза на камината се мъдреха — поставени там за украса — три кутии за чай с ярки безвкусни рисунки по тях. Подът беше от гладки бели плочи, столовете — направени грубо, боядисани в зелено и с високи облегала, а в тъмните ъгли едва се виждаха едно-две тежки черни кресла. В една ниша под лавиците лежеше грамадна ръждивокафява кучка понтер, заобиколена от гъмжило квичащи кученца, а и други кучета се навъртаха в други затънтени кътове.
	Жилището и мебелировката не биха направили особено впечатление, ако принадлежаха на някой простодушен земеделец-северняк с упорито лице и дълги яки крака, добре очертани в панталони, опънати до под коляното, и с гамаши. Този тип често се среща в тази хълмиста околност. В близката околност можете да видите не един индивид от тоя род, седнал след вечеря в креслото с кана пенлива бира върху кръглата маса пред него. Но господин Хийтклиф представлява странна и рязка противоположност на жилището си и на своя начин на живот. По външен вид той е мургав циганин, а по облекло и държане е джентлемен — сиреч дотолкова джентлемен, колкото и мнозина едри земевладелци; може би малко развлечен, без обаче да прави лошо впечатление поради небрежността си, понеже има изправена стойка и хубаво телосложение. Той беше доста мрачен. Възможно е някои хора да виждат в държането му белези на просташка гордост; една благосклонна струна у мен ми подсказва, че неговата гордост съвсем не е такава. Чувствувам инстинктивно, че неговата сдържаност произлиза от отвращение към шумни външни прояви на чувствата и уверения във взаимно доброжелателство. Той ще люби и ще мрази еднакво скрито и ако бъде обичан или мразен в замяна, ще счита това за особен род нахалство. Впрочем аз избързвам твърде много. Прекалено щедро приписвам на него моите собствени качества. Подбудите на господин Хийтклиф да не подава ръка при среща с някой бъдещ познайник може да са коренно различни от моите. Ще ми се да вярвам, че като мен едва ли има друг. Моята мила майка обичаше да казва, че никога не ще свия уютен дом, и още миналото лято доказах, че съвсем не заслужавам да имам такъв.
	Като прекарах едномесечна почивка на слънце край морето, попаднах случайно в обществото на едно просто възхитително същество — истинска богиня в моите очи, докато не ми обръщаше внимание. „Не се признах в любов“* гласно; и все пак, ако очите могат да говорят, дори един идиот би могъл да долови, че съм влюбен до уши. Тя най-сетне ме разбра и отвърна с поглед — най-милия поглед, който можем да си представим. А какво направих аз? Признавам със срам — затворих се с ледена студенина в себе си, като охлюв в черупката си; при всеки поглед ставах все по-студен и недостъпен, докато накрая нещастното невинно същество започна да се съмнява в собствения си усет и объркана до смайване от предполагаемата си грешка, склони майка си да отпътуват. Тая странна особеност на моя нрав ми спечели прозвището на съзнателно безсърдечен човек; но аз най-добре зная колко незаслужено е то.
	[* По едно стихотворение на Уилиъм Блейк (1757 — 1827), озаглавено „Тайната на любовта“. — Б. пр.]
	Седнах в края на големия околовръстен камък на огнището, срещу мястото, към което се запъти моят хазаин, и запълних настъпилото мълчание, като се опитвах да погаля кучката, която бе оставила котилото си и се промъкваше като вълк зад краката ми, с извити бърни и с лиги по белите й зъби, готови да ме захапят. Милувката ми предизвика проточено гърлено ръмжене.
	— Я оставете кучето на мира! — изръмжа Хийтклиф в съзвучие и с ритник спря всяка по-свирепа проява от нейна страна. — Тя не е свикнала да я глезят; не я държим за галениче. — После той се запъти към една странична врата и отново се провикна: — Джоузеф!
	Джоузеф промърмори нещо неясно от дълбочината на избата, но с нищо не показа, че се качва нагоре и затова господарят му бързо заслиза при него, като ме остави лице с лице със злата кучка и два мрачни овчарски песа, които ревниво следяха ведно с нея всяко мое движение. Стоях мирно, понеже не изпитвах никакво желание да вляза в допир с техните резци, но като ми мина през ума, че те навярно не разбират негласни обиди, за беда си позволих да намигам и гримаснича към тройката. Някой израз на лицето ми дотолкова ядоса „госпожата“, че тя внезапно изпадна в бяс и се хвърли върху коленете ми. Отблъснах я и побързах да поставя масата между мен и нея. Постъпката ми разгневи цялата шайка. Половин дузина четириноги бесове, различни по големина и възраст, изскочиха от скрити бърлоги към общото средище. Усетих, че петите ми, а също и пешовете на дрехата ми са главен прицел на техните нападения; и докато отблъсвах по-едрите нападатели криво-ляво с ръжена, трябваше гласно да поискам помощ от някого в къщата, за да възстанови мира.
	Хийтклиф и неговият слуга се изкачиха по стълбището на избата с досадна мудност. Не мисля, че те се движеха с една секунда по-бързо от обикновено, въпреки същинската буря от джафкане и скачане край огнището. За щастие, някакъв обитател на кухнята прояви по-голяма бързина. Една жена с привдигната рокля, голи ръце и зачервени от огъня бузи се втурна между нас, размахвайки някакъв тиган. Тя използува това оръжие и езика си тъй, че бурята стихна като по чудо, и когато господарят й се появи на сцената, само тя стоеше посред стаята, задъхана като развълнувано море след силен вятър.
	— Дявол да го вземе, какво става тук? — попита той и ме загледа така, че едва понасях погледа му след този недружелюбен прием.
	— По дяволите, наистина! — промълвих аз. — Стадо бесни свини не биха могли да бъдат по-зли от тия ваши животни, господине. Все едно да оставите непознат човек с котило тигри!
	— Те не закачат хора, които не бърникат — забеляза той, като постави шишето пред мен и върна масата на предишното й място. — Добре правят кучетата, че са бдителни. Вземете чашка вино.
	— Не, благодаря.
	— Не сте ухапан, нали?
	— Ако бях, щях да наредя така кучето, че да ме помни цял живот.
	Лицето на Хийтклиф се отпусна и той се ухили.
	— Хайде, хайде — рече той, — развълнуван сте, господин Локууд. Да ви сипя малко винце. Гостите са такава рядкост в тоя дом, че аз и кучетата ми, трябва да си призная, просто не знаем как да ги посрещнем. За ваше здраве, господине!
	Поклоних се и отвърнах на наздравицата, схващайки вече, че би било глупаво да се цупя заради простъпките на шайка кучета; при това неприятно ми беше да дам на тоя човек друга възможност да се забавлява за моя сметка, защото сега той изпадна в такова настроение. Той, вероятно подтикнат от пресметливост, която му подсказваше колко глупаво ще е да докачи един добър наемател, поотпусна донякъде лаконичния си стил да изпуска местоименията и спомагателните глаголи и поведе разговор на една тема, предполагайки, че тя би могла да ме интересува — една беседа върху предимствата и несгодите на мястото, в което се бях уединил понастоящем. Той говори много интелигентно върху темите, които засегнахме, и аз се насърчих дотолкова, преди да си тръгна, че предложих да го посетя отново на другия ден. Той очевидно не желаеше да му се натрапвам повторно. И все пак ще отида. За учудване е колко общителен се чувствувам в сравнение с него.


>	ВТОРА ГЛАВА

	Вчера следобед застудя и падна мъгла. Дощя ми се да прекарам времето край огнището в работната си стая, вместо да газя калта в пустото поле до „Брулени хълмове“. Но като тръгнах към стаята си следобед (М. Б. — Обядвам между дванадесет и един часа. Домоуправителката — една възрастна дама, която получих като придатък към къщата — не можеше или не желаеше да разбере молбата ми да слага обеда в пет часа) и като заизкачвах стълбите с намерение да се отдам на леността си и влязох в стаята, заварих там младо момиче от прислугата, на колене и с четка и кофа за въглища до нея, да вдига невъобразим прахоляк, докато гасеше пламъците със сгурия. Тая гледка веднага ме пропъди. Взех шапката си и след като извървях четири мили, стигнах до градинската врата на „Брулени хълмове“, тъкмо навреме, за да избягна първите перести парцали на снежната виелица.
	По бруленото от вятъра голо теме на тоя хълм земята бе скована от студ и аз цял потреперах от резливия въздух. Понеже не можах да откача веригата, прескочих оградата и като изтичах нагоре по застланата с плочи пътека, обградена с неподрязани, разклонени храсти от цариградско грозде, напразно заудрях вратата, за да ми отворят, докато накрая кокалчетата на пръстите ми пламнаха от болка и кучетата започнаха да вият.
	„Жалки обитатели на тоя дом — възкликнах мислено, — вие заслужавате навеки да сте отделени от събратята си заради просташкото си негостоприемство. Аз поне не бих заключвал вратите на моя дом през деня. Няма значение, ще вляза въпреки всичко!“ Като взех това решение, аз сграбчих резето на вратата и силно го разклатих. Джоузеф подаде глава с кисело като оцет лице през едно кръгло прозорче на плевнята.
	— Какво ви е прихванало! — викна той. — Господарят е долу, в кошарата. Минете нататък, все по пътеката, ако искате да говорите с него.
	— Няма ли някой вътре, за да отвори? — провикнах се аз на свой ред.
	— Няма никой освен госпожата, а тя няма да ви отвори, та ако ще и цяла нощ да вдигате ужасна гюрултия.
	— Защо? Не можете ли да й кажете кой съм, Джоузеф?
	— Аз ли? Не се бъркам там! — промълви той и скри глава.
	Снегът започна да вее нагъсто. Грабнах дръжката, за да опитам още веднъж, но тъкмо тогава в двора зад мен се появи млад човек без връхна дреха, понесъл вила на рамо. Той ми извика да го следвам и след като преминахме през една пералня и някакво застлано с плочи пространство, с навес за въглища, помпа и гълъбарник, най-сетне пристигнахме в огромната затоплена и приветлива стая, където ме бяха приели преди. Тя светлееше приятно от светлината на грамаден огън, накладен от въглища, торф и дърва, а близо до масата, върху която бе сложена обилна вечеря, с доволство забелязах „госпожата“ — една личност, за чието съществуване не бях дори и подозирал. Поклоних се и зачаках с надежда, че ще ми кимне с глава да седна. Тя се вгледа в мен, облегната на стола, но не трепна и не продума.
	— Лошо време — подех аз. — Боя се, госпожо Хийтклиф, че вратата трябва да носи последствията от неголямото усърдие на вашите слуги. Поизмъчих се, докато ги накарам да ме чуят.
	Тя изобщо не отвори уста. Впих поглед в нея, а и тя се взря в мен. Във всеки случай тя не сваляше поглед от мен и ме гледаше хладно и безразлично, поставяйки ме в крайно неудобно и неприятно положение.
	— Седнете! — рече младият човек с груб глас. — Той скоро ще си дойде.
	Подчиних се и се поизкашлях, после повиках злата Юнона, която благоволи при тая втора наша среща да помръдне самия крайчец на опашката си в знак, че ме познава.
	— Красиво животно! — започнах отново. — Смятате ли да се разделите с малките, госпожо?
	— Не са мои — отвърна любезната домакиня, и то по-отблъскващо, отколкото самият Хийтклиф би могъл да отговори.
	— Значи, вашите любимци са измежду онези? — продължих аз, обръщайки се към един потънал в сянка одър, пълен с нещо подобно на котки.
	— Твърде странен избор на любимци! — презрително забеляза тя.
	За нещастие това бяха купчина мъртви зайци. Поизкашлях се още веднъж и пристъпих по-близо до огнището, после повторих забележката си за лошото време, което имахме тая вечер.
	— Не трябваше да излизате — каза тя, после стана и пресегна да вземе две от изписаните кутии за чай, поставени на полицата над камината.
	В предишното си положение тя бе в сянка, но сега можех да видя съвсем ясно цялата й снага и лицето й. Тя бе стройна и още можеше да мине за съвсем младо момиче; прекрасна фигура и най-изящното малко личице, което съм имал удоволствието да видя някога; дребни черти, но много хубави; жълти като лен или по-скоро златисти букли, падащи свободно върху нежния й врат; и очи, на които нямаше да може да се устои, ако имаха приятен израз. За щастие на моето податливо сърце, единственото чувство, което се излъчваше от тия очи, граничеше с презрение и някакво особено отчаяние, което човек не би очаквал да види в тях.
	Тя не можа да достигне кутиите за чай. Посегнах, за да й помогна. Тя се нахвърли върху мен, както би се нахвърлил скъперник, ако някой понечи да му помогне да преброи жълтиците си.
	— Не ми трябва помощта ви! — сопна се тя. — Мога сама да ги взема.
	— Прощавайте — побързах да отвърна.
	— Канен ли сте на чай? — попита тя, като навлече престилка върху спретнатата си черна рокля и застана надвесена над чайника с лъжичка чай в ръка.*
	[* При попарването на чая в Англия слагат по лъжичка чай на всяка чаша вода. — Б. пр.]
	— На драго сърце бих изпил една чаша — отвърнах аз.
	— Канен ли сте? — повтори тя.
	— Не — отвърнах почти с усмивка. — Тъкмо вие бихте могли да ме поканите.
	Тя запрати чая заедно с лъжичката обратно в кутията и седна нацупено в стола си. Челото й се сбръчка и алената й долна устна се издаде напред като на дете, готово да заплаче.
	В това време младият човек бе навлякъл някаква твърде оръфана дреха и сега, изправил снага пред жаравата, не погледна изкосо, сякаш ни разделяше някаква още неотмъстена кръвна вражда. Дрехите и говорът му бяха недодялани, без следа от превъзходството, което личеше у господин и госпожа Хийтклиф. Гъстите кестеняви къдри по главата му бяха невчесани и занемарени, бакенбардите му се спускаха разрошени към бузите и ръцете му бяха потъмнели, като на всеки общ работник. И все пак той се държеше свободно, почти надменно, и не проявяваше и най-малкото усърдие на слуга, който обслужва господарката на къщата. Понеже нямах никакви доказателства за неговото положение, реших, че ще е най-добре да не обръщам внимание на странното му поведение, а пет минути по-късно появата на Хийтклиф облекчи до известна степен неудобното положение, в което се намирах.
	— Ето че дойдох, господине, както ви бях обещал — възкликнах с бодър глас, — но се боя, че лапавицата ще ме задържи тук за половин час, ако можете да ме подслоните за такова време.
	— Половин час? — подзе той, като изтърсваше белите снежинки от дрехите си. — Чудя се как сте могли да тръгнете на разходка тъкмо в най-гъстата лапавица! Знаете ли, че има опасност да се загубите в блатата! Хора, които познават добре тия места, често объркват пътя в такива вечери, а мога да ви уверя, че засега няма никакви изгледи за промяна на времето.
	— Може би ще ми дадете един от вашите момци за водач, а той би могъл да дочака утрото в „Тръшкрос Грейндж“. Бихте ли могли да освободите едного от тях?
	— Не, не бих могъл.
	— Ах, значи, така! Тогава ще трябва да се доверя на собствения си усет.
	— Хм!
	— Ще попариш ли чая? — поиска да знае оня с дрипавото палто, измествайки свирепия си поглед от мен към младата жена.
	— И той ли ще пие? — запита тя, обръщайки се към Хийтклиф.
	— Хайде, приготви го! — беше отговорът, изречен така сурово, че се сепнах.
	Тонът на тия думи разкриваше един наистина лош нрав. Вече не бях склонен да считам Хийтклиф за прекрасен човек. Когато привършиха приготовленията за чая, той ме покани така:
	— Хайде, господине, дръпнете си стола малко напред.
	Всички, в това число и недодялания младеж, се наредихме около масата и сред настъпилото строго мълчание с охота се заловихме за яденето.
	Реших, че ако аз съм причината за тягостното настроение, мой дълг е да се опитам да го разсея. Те едва ли стояха всеки ден тъй мрачни и мълчаливи, а колкото и злонравни да бяха, невъзможно бе ежедневно да навличат тия начумерени маски на лицата си.
	— Странно е — подех аз в промеждутъка след изпиването на чаша чай и преди да получа другата, — странно е как навикът оформява вкусовете и мислите ни. Мнозина не биха предполагали, че може да съществува щастие в един дотолкова откъснат от света живот, какъвто водите вие, господин Хийтклиф; и все пак се осмелявам да кажа, че вие, заобиколен от членовете на семейството си и с вашата любезна жена като господарка на дома и сърцето ви…
	— Моята любезна жена! — прекъсна ме той с почти сатанинска усмивка. — Къде е тя, тази моя любезна жена?
	— Искам да кажа, госпожа Хийтклиф, вашата съпруга.
	— Тъй значи… Ах, вие искате да кажете, че нейният дух се е превърнал в ангел-пазител и бди над съдбините на „Брулени хълмове“ дори и когато тялото й не съществува? Нали така?
	Разбрал грубата си грешка, аз се опитах да я поправя. Трябваше да видя, че съществува преголямо несъответствие във възрастта на двамата, за да не гледам на тях като на съпруг и съпруга. Той беше на около четиридесет години — една възраст на духовен разцвет, в която мъжете нарядко лелеят надеждата млади момичета да се омъжат за тях по любов. Тая мечта ни остава за утеха в годините, когато ни налегне старостта. Що се отнасяше до жената, тя не изглеждаше и на седемнадесет години.
	Тогава през ума ми мина светкавична мисъл: „Тоя грубиян до лакътя ми, който пие чая си от паница и чупи хляба с немити ръце, може да е неин съпруг — Хийтклиф младши, разбира се. Ето последицата от това, да бъдеш жив заровен! Тя се е погубила с тоя простак, понеже не е могла да знае, че съществуват по-добри мъже. Жалко наистина! Внимавай да не предизвикаш у нея съжаление за избора й.“ Последната мисъл може да изглежда самомнителна, но в същност не беше така. Тоя съсед ми се стори почти отвратителен. Знаех от опит, че съм горе-долу привлекателен.
	— Госпожа Хийтклиф е моя снаха — каза Хийтклиф и с това потвърди предположението ми.
	Докато изричаше тия думи, той хвърли странен поглед към нея — поглед, пълен с омраза; освен ако мускулите на лицето му са съвсем особени и за разлика от тия на другите хора не могат да предават истинските му помисли.
	— Да, разбира се, сега вече ми е ясно. Вие сте щастливият притежател на благодетелната фея — забелязах аз, като се обърнах към моя съсед.
	Сега стана още по-лошо. Лицето на младежа доби тъмночервен цвят и той стисна юмруци с очевидното намерение да ме нападне. Изглежда обаче, че успя да се овладее и начаса потуши бурята с груба ругатня, смотолевена по мой адрес, но аз предпочетох да не й обърна внимание.
	— Не ви върви в догадките, господине — рече домакинът. — Ни един от двама ни няма щастието да притежава тая ваша добра фея. Нейният съпруг е мъртъв. Казах, че тя ми е снаха; следователно, тя трябва да е била омъжена за моя син.
	— И тоя млад човек…
	— Положително не е мой син.
	Хийтклиф отново се усмихна, сякаш би било твърде дръзка духовитост да му се приписва бащинството над тоя мечок.
	— Казвам се Хертън Ърншоу — изръмжа другият — и бих ви съветвал да почитате това име!
	— С нищо не съм проявил неуважение — отвърнах на свой ред и се засмях в себе си на достойнството, с което се представи момъкът.
	Той впи поглед в мен по-продължително, отколкото ми се щеше да се взирам в него, от страх да не се поддам на изкушението да му свия един в ушите или да не се засмея гласно. Започнах да се чувствувам не на място в тоя мил семеен кръг. Общото мрачно настроение ми тежеше много повече, отколкото ме радваше блестящата уютност на обстановката и аз реших добре да премисля, преди да се явя за трети път под дървените греди на тоя покрив.
	Като приключихме с яденето и понеже никой не начена някакъв общ разговор, аз се приближих до един прозорец, за да видя какво е времето. Тъжна гледка се разкри пред мен — тъмна нощ преждевременно се спускаше, а небето и хълмовете се сливаха в една шибаща и задушаваща снежна вихрушка.
	— Не мисля, че ще мога да се върна в къщи сега без водач — възкликнах неволно. — Пътищата трябва вече да са затрупани, а дори и да са открити, едва ли ще мога да виждам повече от една крачка напред.
	— Хертън, откарай ония десетина овце под чардака на плевнята! Снегът ще ги затрупа, ако останат цяла нощ в заградката. И сложи една дъска пред тях! — каза Хийтклиф.
	— А аз какво да правя? — добавих на свой ред с нарастващо раздразнение.
	Никой не отговори на въпроса ми; и като се огледах наоколо, видях само Джоузеф да внася кофа с овесена каша за кучетата и госпожа Хийтклиф, навела се над огнището, да се забавлява, като пали куп кибритени клечки, изпадали от полицата над камината, когато тя бе върнала чаената кутия на мястото й. Слугата остави кофата, огледа стаята с изпитателен поглед и с прегракнал глас забърбори:
	— Умът ми не побира как ти се седи тук да безделничиш, да не кажем нещо по-лошо, когато всички са навън! Негодница си ти и напразно си хабя думите; никога няма да се оправиш и право при дяволите ще отидеш, като майка ти едно време!
	За миг ми се стори, че тоя образец на красноречие е отправен към мен, и разсърден здравата, тръгнах към стария негодник с намерението да го изритам навън. Госпожа Хийтклиф обаче ме възпря с отговора си.
	— Ти, безсрамен стар лицемер! — отвърна тя. — Не те ли е страх, че дяволът ще те отнесе цял-целеничък, когато споменаваш името му? Предупреждавам те друг път да не се заяждаш с мен, защото ще го помоля да те отнесе ей тъй, за мой хатър! Стой! Виж какво, Джоузеф — и тя взе голяма тъмна книга от полицата, — ще ти покажа колко съм напреднала в магьосничеството. Скоро ще мога да се отърва от всички вас. Червената крава не умря току-тъй, случайно, а и твоят ревматизъм едва ли може да се счита за дар от провидението!
	— Проклета си ти, проклета! — промълви старецът. — Дано бог ни пази от злото!…
	— Не, грешнико! Ти си отрепка на обществото. Махай се или здравата ще ти напакостя. Ще накарам да ви изваят до един от восък и глина и първият, който премине определените от мен граници, ще… няма да кажа какво ще му се случи, но ти сам ще видиш. Отивай си! Хайде, гледам те!
	В хубавите очи на малката вещица блесна престорена злоба и Джоузеф, цял разтреперан от истински ужас, побърза да си отиде, като се молеше и мълвеше „проклета“ на излизане. Стори ми се, че тя се държи така поради някаква особена, тъжна шеговитост. Останал сам с нея, аз се помъчих да спра вниманието й върху злощастното си положение.
	— Госпожо Хийтклиф — подех със сериозен тон, — моля да ме извините за безпокойството. Предполагам, че ще ме извините, защото съм сигурен, че с това ваше лице не можете да не бъдете добросърдечна. Покажете ми все пак някои отличителни знаци по пътя, който трябва да взема, за да се добера в къщи. Толкова мога да се оправя дотам, колкото и вие до Лондон.
	— Хванете пътя, по който дойдохте — отвърна тя и потъна в стола със свещ в ръка и голямата книга, отворена пред нея. — Кратък съвет, но по-добър не мога да ви дам.
	— Тогава, ако научите, че са ме открили в някое тресавище или в дупка, пълна със сняг, нима съвестта ви няма да ви подшушне, че сте отчасти виновна за това?
	— Откъде накъде? Аз не мога да дойда с вас. Те няма да ме оставят да отида дори до края на градинския зид.
	— Вие! Не бих ви помолил и прага да прекрачите в такава нощ заради мене — възроптах аз. — От вас искам да ми обясните пътя, не да ми го покажете, или пък да склоните господин Хийтклиф да ми даде водач.
	— Че кой? Тук сме той самият, Ърншоу, Зила, Джоузеф и аз. Кого ще изберете?
	— Няма ли момчета в чифлика?
	— Не, тия сме, други няма.
	— Тогава следва, че съм принуден да остана.
	— Това можете да уредите със стопанина на къщата. Нямам нищо общо с тази работа.
	— Надявам се, че това ще ви служи за урок друг път да не правите необмислени разходки по тия хълмове — дочух да казва строгият глас на Хийтклиф откъм вратата на кухнята. — Що се отнася до оставането ви тук, нямам удобства за подслоняване на посетители. Останете ли, ще трябва да спите в едно легло с Хертън или Джоузеф.
	— Мога да спя на стол в тази стая — отвърнах аз.
	— Не, не! Беден или богат, непознатият си остава непознат. Не ми изнася да позволявам на когото и да е да се шири в помещението, когато не съм там да бдя! — рече тоя невъзпитан човек.
	При тая обида търпението ми преля чашата. Промълвих нещо в знак на отвращение, щукнах край него и излязох в двора, сблъсквайки се с Ърншоу в бързината. Толкова тъмно бе, че не можах да видя външната врата и тъй, както бродех наоколо, дочух друг образец на учтивите им взаимни обноски. Отначало младият човек сякаш искаше да ме вземе под свое покровителство.
	— Ще отида с него до самия парк — рече той.
	— Ще отидеш по дяволите с него! — възкликна неговият господар или родственик — не зная точно какъв. — А кой ще се погрижи за конете?
	— Животът на един човек е от по-голямо значение, отколкото занемаряването на конете за една нощ. Някой трябва да отиде — промълви госпожа Хийтклиф с по-благ тон, отколкото очаквах от нея.
	— Не и по твоя заповед! — отвърна Хертън. — По-добре мълчи, ако държиш на него.
	— Тогава нека духът му да ви преследва и дано господин Хийтклиф не намери друг наемател, докато „Тръшкрос Грейндж“ не се превърне в развалини — троснато отвърна тя.
	— Чуйте, чуйте, тя ги проклина! — зашепна Джоузеф, към когото се бях насочил в тъмнината.
	Той седеше наблизо и доеше кравите при светлината на някакъв фенер. Най-безцеремонно грабнах фенера, после викнах, че ще го върна още на заранта и забързах към най-близката задна вратичка.
	— Господарю, господарю, той открадна фенера — викна старецът и се затича след мен. — Ей, Мурджо! Ей, куче! И ти, Вълчо, дръжте го, дръжте го!…
	Две космати чудовища скочиха към гърлото ми тъкмо когато отварях малката вратичка. Те ме събориха на земята и фенерът угасна, а дружният смях на Хийтклиф и Хертън сложи капак на гнева и унижението ми. За щастие, животните бяха сякаш по-склонни да протягат лапи, да се прозяват и въртят опашки, отколкото да ме разкъсат жив; но те не ми позволяваха да се изправя и аз трябваше да лежа на земята дотогава, докато злите им господари най-сетне благоволиха да ме освободят. След това, гологлав и треперещ от гняв, заповядах на извергите да ме пуснат да мина — и да носят последствията, ако смеят да ме задържат още дори минута, — като изрекох няколко несвързани заплахи за отмъщение, напомнящи крал Лир* по безкрайната им злост.
	[* Герой от едноименната трагедия на Шекспир. — Б. пр.]
	Тая чрезмерна възбуда предизвика обилен кръвоизлив от носа ми, а Хийтклиф все още се смееше и аз продължавах да ругая. Не зная какво щеше да сложи край на тази сцена, ако наблизо не се намираше една личност, която бе все пак по-разумна от мен и по-милостива от стопанина на къщата.
	Това бе Зила, яката домакиня, излязла най-сетне да разбере защо се вдига такава врява. Тя помисли, че един или друг от тях ме е нападнал, и като не смееше да се нахвърли върху господаря си, насочи словесната си артилерия към по-младия от двамата подлеци.
	— Хубава работа, господин Ърншоу! — възкликна тя. — Какво ли още ще ви хрумне да направите? Нима ще убиваме хора пред самия праг на къщата? Виждам, че тоя дом не е за мен. Та погледнете бедния момък, той почти се задушава! Хайде, хайде, не бива да си вървите в тоя хал. Влезте вътре, аз ще се погрижа за вас. Мирно, вие там!
	При тия думи тя внезапно изля половин литър ледена вода във врата ми и ме вкара в кухнята. Хийтклиф тръгна подир нас, но случайното му весело настроение бързо се смени с привичната му мрачност.
	Беше ми много лошо, виеше ми се свят и се чувствувах отмалял, тъй че трябваше по неволя да се съглася да нощувам под покрива на неговия дом. Той заръча на Зила да ми даде чаша коняк и влезе във вътрешната стая, а в това време тя взе да ме утешава за сполетялата ме беда и като изпълни заповедта му, с което се окопитих донякъде, поведе ме да си легна.


>	ТРЕТА ГЛАВА

	Докато ме водеше към горния етаж, Зила ме посъветва да скрия свещта и да не вдигам шум, защото господарят й гледал някак особено на стаята, в която щяла да ме настани, и винаги много неохотно позволявал да се нощува в нея. Попитах за причината. Тя каза, че не знаела нищо. Живеела тук едва от една-две години, а толкова много странни неща ставали в къщата, че не й оставало време да любопитствува за всичко.
	Бях твърде слисан, за да любопитствувам на свой ред, затова затворих вратата и с поглед потърсих леглото. Цялата мебелировка се състоеше от един стол, долап за дрехи и грамаден дъбов сандък с изрязани квадрати към горния край, наподобяващи прозорци на дилижанс. Приближих се до него, погледнах вътре и разбрах, че той представлява твърде особена старовремска кушетка, много подходящо измислена, с оглед да се избегне необходимостта всеки член на семейството да има отделна стая. В същност този сандък представляваше малък будоар, а первазът на поставения в него прозорец служеше за маса. Дръпнах встрани капаците от ламперия, влязох вътре със свещ в ръка, отново затворих капаците и се почувствувах защитен от бдителността на Хийтклиф и на всички останали.
	Няколко мухлясали книги бяха натрупани една върху друга в единия ъгъл на перваза, гдето поставих свещта. Навред по перваза личаха думи, изподраскани в боята. В същност това не бяха думи, а едно и също име, написано на много места с най-различни букви, едри и дребни — Катрин Ърншоу, на места изменено на Катрин Хийтклиф или пък на Катрин Линтон.
	С пълно безразличие опрях глава в прозореца и продължих да сричам името на Катрин Ърншоу-Хийтклиф-Линтон, докато накрая затворих очи. Но те не бяха отпочинали и пет минути, когато в мрака внезапно изплуваха с ослепителна светлина редица бели букви, живи като призраци — въздухът започна да гъмжи от Катрини. Като се надигнах да разпръсна натрапчивото име, видях, че фитилът на свещта опира до един от старите томове, а помещението бе изпълнено с миризма на опърлена телешка кожа. Скъсих фитила и понеже се почувствувах зле от студа и настойчивото гадене, седнах в леглото и разтворих повредената книга върху коляното си. Беше някакво евангелие с дребни букви, страшно вмирисано на мухал. Върху един празен лист личеше надписът: „Катрин Ърншоу, нейна книга“ и една дата от преди кръгло четвърт век. Затворих книгата и взех друга, после още една и още една, докато прегледах всички. Библиотеката на Катрин беше добре подбрана и лошото състояние на книгите показваше, че са били използувани добре, макар и не винаги съобразно с истинското им предназначение. Едва ли имаше глава в тия книги, останала без обяснителни бележки с мастило. Те запълваха всяко кътче, оставено празно от печатарите. Някои от тия бележки представляваха откъслечни изречения; други бяха части от редовно воден дневник, надраскан с още неоформен детски почерк. В горния край на една допълнителна страница (вероятно цяло съкровище, когато е била забелязана за първи път) видях една отлична карикатура на моя приятел Джоузеф, скицирана грубовато и все пак много сполучливо и със замах. В мен веднага се зароди любопитство към личността на незнайната Катрин и на часа започнах да разчитам нейните избелели йероглифи.
	„Ужасен неделен ден! — започваше следващият параграф. — Тъй ми се иска татко да бъде пак при нас! Хиндли е негов омразен заместник — отношението му към Хийтклиф е отвратително. Х. и аз ще се разбунтуваме — тази вечер направихме първата стъпка.
	През целия ден валеше като из ведро. Не можахме да идем на черква, затова Джоузеф трябваше на всяка цена да събере богомолци в таванската стая; и докато Хиндли и жена му се грееха долу на хубав огън — заети с всичко друго, но не и с четене на Библията, в това съм повече от сигурна, — на Хийтклиф, мен и нещастното воловарче беше наредено да вземем молитвениците си и да се качим горе. Трябваше да се наредим един до друг върху чувал с жито. Пъшкахме, треперехме и се надявахме, че и Джоузеф ще трепери, та покрай него да минем с по-кратка проповед. Напразна надежда! Службата трая точно три часа; но като ни видя да слизаме, брат ми все пак има безочието да възкликне:
	— Как! Нима свършихте!
	По-рано ни позволяваха да поиграем в неделя вечер, стига да не вдигаме много шум; сега дори едно изкикотване е достатъчно, за да ни изпратят в ъглите!
	— Забравяте, че тук има господар! — казва тиранинът. — Ще пребия от бой първия, който ме разгневи! Настоявам да се държите съвсем сериозно и да пазите тишина. Хей, момче, ти ли направи това? Франсис, мила, дръпни му косите, когато минеш край него. Чух го да щрака с пръсти.
	Франсис здравата му издърпа косите, после отиде и се настани върху коленете на съпруга си; и тъй си стояха като две бебета и с часове се целуваха и си говореха глупости — празни приказки, от които ние бихме се срамували. Настанихме се под свода на кухненския бюфет толкова удобно, колкото ни позволяваха условията. Тъкмо бях завързала престилките ни една за друга, окачвайки ги като перде, и ето че пристигна Джоузеф, тръгнал насам по някаква работа от обора. Той раздърпа окачените престилки, удари ме по ухото и заграчи:
	— Господарят умря вчера, дето се вика, неделният ден още не е минал, а и думите на Евангелието още кънтят в ушите ви, пък вие си позволявате да играете! Засрамете се! Я седнете, лоши деца; не е да нямате добри книги, стига да ви се четат. Седнете и помислете за спасението на душите си!
	След тия думи Джоузеф ни накара да седнем така, че слаб лъч от далечния огън да идва до нас и да огрява текста на вехтите книги, които той пъхна в ръцете ни. Никак не ми се четеше. Хванах своя изпоцапан том за гърба на корицата и го запратих в колибата на кучето, като заявих, че ненавиждам хубавите книги. Хийтклиф изрита своята към същото място. Тогава се вдигна страшна олелия.
	— Господарю Хиндли! — викаше нашият пастор. — Господарю, елате насам. Госпожица Кати раздра корицата на «Шлемът на спасението», а Хийтклиф стъпка с крак първата част на «Широкият друм към гибелта»! Много лошо правите, дето ги оставяте да се държат така. Ех, старият щеше здравата да ги натупа, но нали си отиде!…
	Хиндли побърза да слезе на земята от своя рай край камината, хвана единия от нас за яката, а другия за ръката и изблъска и двама ни в задната кухня, където, както твърдеше Джоузеф, дяволът щял на всяка цена да ни прибере при себе си; и надлежно утешени, всеки един от нас потърси отделно кътче, в което да дочака пристигането му. Аз докопах тая книга и шише с мастило от полицата и по-открехнах вратата, за да стане по-светло, и вече прекарах двадесет минути от времето в писане, но моят другар няма търпение и предлага да вземем наметалото на млекарката, да се завием с него и да поскитаме из полето. Примамливо предложение; а после, ако случайно сърдитият старец влезе в стаята, той може да помисли, че предсказанието му се е сбъднало. Не вярвам да ни е по-студено и влажно в дъжда, отколкото тук.“
	Катрин трябва да е изпълнила намерението си, защото следващото изречение подхващаше друга тема. Личеше, че момичето бе изпаднало в сълзливо настроение.
	„Никога не ми е минавало през ума, че Хиндли ще може толкова да ме разплаче — пишеше тя. — Главата ме боли, та не мога и на възглавницата да я държа; и пак не мога да спра сълзите. Бедният Хийтклиф! Хиндли го нарича скитник и не му позволява да стои при нас, нито вече да се храни с нас; казва, че не трябвало да играем заедно и се заканва да го изпъди от къщи, ако не изпълняваме заповедите му. Все обвинява баща ни (как си позволява подобно нещо), че се отнасял прекалено благосклонно с Х., и се кълне, че ще го постави на място.“
	Започнах да клюмам над избледнялата страница. Очите ми шареха от писаното на ръка към печатния текст. Видях едно изписано в червено заглавие — „Седемдесет пъти по седем и първият от първите седемдесет. Религиозна беседа, произнесена от пастор Джейбс Брандеръм в параклиса на Гимърдън Съф“. И докато измъчвах мозъка си в това полусънно състояние с различни догатки за начина, по който Джейбс Брандеръм би развил темата си, аз се отпуснах в леглото и заспах. Уви! Колко нежелателни били последиците от лошия чай и лошото настроение! Какво друго би могло да бъде причина да прекарам една тъй ужасна нощ? Не си спомням друга нощ, която би могла изобщо да бъде сравнена с нея, още от времето, когато станах способен да страдам.
	Започнах да сънувам дори преди да загубя чувството за обстановката, в която се намирах. Стори ми се, че се е съмнало и че съм тръгнал за дома, с Джоузеф за водач. Дебел сняг, няколко метра дълбок, покриваше пътя; и докато газехме нататък, моят спътник ми додяваше с честите си укори, че не съм взел със себе си поклонническа тояга, като ме уверяваше, че без такава не съм можел да вляза в къщата, а в същото време гордо размахваше някаква мочуга, силно надебелена в горния край, която, както разбрах, се наричала тъкмо така. За миг ми се стори нелепо, че трябва да имам подобно оръжие, за да мога да вляза в собственото си жилище. После нова мисъл мина през ума ми. Аз изобщо не отивах у дома. Бяхме тръгнали, за да чуем прочутия Джейбс Брандеръм да държи проповед върху текста „Седемдесет пъти по седем“, при което или проповедникът Джоузеф, или аз бяхме извършили „първия от първите седемдесет“ и щяхме да бъдем публично изобличени и отлъчени от лоното на църквата.
	Дойдохме до черквата. Бях минавал два-три пъти край нея по време на разходките си. Тя се издига в една седловина между два хълма — една висока седловина близо до някакво мочурище, чийто влажен торф, казват, балсамирал отлично телата на няколко мъртъвци, погребани там. Покривът бе още напълно запазен, но понеже оскъдната заплата на свещеника възлиза едва на двадесет лири годишно, както и жилище от две стаи, заплашващи в скоро време да се превърнат само в една, то никой не желае да постъпи като пастор, особено — предвид на мълвата, че енорияшите биха го оставили по-скоро да умре от глад, отколкото да му увеличат доходите макар и с едно пени взето от техните джобове. Обаче в съня ми богомолците на Джейбс бяха многочислени и го слушаха внимателно, а проповедта му — боже господи, каква проповед! — бе подразделена на четиристотин и деветдесет части, всяка от тях дълга колкото едно обикновено слово от амвона и всяка отредена за разглеждане на отделен грях. Не мога да кажа откъде ги измисляше тия грехове. Той имаше свой собствен начин да тълкува фразата и изглежда, че бе необходимо човек да извършва различни грехове при всеки отделен случай. Те бяха от съвсем странно естество — особени прегрешения, за които нямах представа дотогава.
	Ах, колко много се отегчих! Как се въртях и прозявах, и клюмах, а после пак се съвземах! Как се щипех и убождах, и търках очи, и ставах прав, и отново сядах и посбутвах Джоузеф да ми каже дали изобщо ще свърши някога! Писано ми било да чуя всичко докрай. Най-сетне той стигна до „първия от първите седемдесет“. В тоя критичен момент ме обзе внезапно вдъхновение. Нещо ме подтикна да стана и да изоблича Джейбс Брандеръм като човек, извършил онзи грях, който никой християнин не е длъжен да прощава.
	— Господине — възкликнах аз, — тъй както стоя тук, между тия четири стени, без да мръдна от мястото си, изслушах четиристотин и деветдесетте глави на вашата беседа и ви простих за тях. Седемдесет пъти по седем грабвах шапката си и се канех да си вървя и седемдесет пъти по седем пъти вие неуместно ме заставяхте да седна отново на мястото си. Но четиристотин деветдесет и един пъти е вече прекалено много. Другари-мъченици, нахвърлете се върху него! Съборете го, смажете го на-прах, та това място, в което се е подвизавал досега, никога вече да не види неговия лик!
	— Ти си човекът! — викна Джейбс след кратко тържествено мълчание, облягайки се на възглавницата на амвона. — Седемдесет пъти по седем ти разкриви лицето си в прозявки, седемдесет пъти по седем аз се посъветвах с душата си. Ето, това е човешка слабост; и това също може да бъде простено! „Първият от първите седемдесет“ дойде. Братя, накажете го тъй, както е писано. Тая чест се пада на всички божии светци.
	При последната дума всички богомолци се втурнаха вкупом към мен, размахвайки поклонническите си тояги; и понеже нямах никакво оръжие, с което да се защитя, сборичках се с Джоузеф, най-близкостоящия и най-жесток измежду нападателите ми, за да му отнема тоягата. Понеже се стекоха толкова много хора, няколко мочуги се кръстосаха във въздуха; насочени към мен удари се стовариха върху други глави. Скоро целият параклис почна да кънти от удари и контраудари. Всеки вдигаше ръка срещу съседа си; и в нежеланието си да стои със скръстени ръце, Брандеръм изля цялото си усърдие в истински дъжд от силни удари по дъските на амвона, а те отекнаха тъй остро, че най-сетне се събудих, за мое най-голямо облекчение. И какво в същност ме бе накарало да сънувам тая невъобразима врява! Какво бе изпълнявало ролята на Джейбс в побоя? Само клончето на една ела, което се удряше в решетката на моя прозорец поради напора на виещия вятър и потрепваше по стъклото със сухите си шишарки! Ослушах се за миг, още обзет от съмнение, и открих причината, после се обърнах и задрямах, но пак почнах да сънувам — дори още по-неприятни неща, отколкото преди, ако това изобщо бе възможно.
	Тоя път си спомних, че лежа в дъбовия шкаф и ясно чух фученето на вятъра и воя на фъртуната. Чух и еловото клонче да повтаря дразнещия си шум и го отдадох на истинската му причина. Но тоя шум толкова ми досаждаше, че реших да го спра, стига да мога; и ми се стори, че ставам и се опитвам да откача куката на прозореца. Куката беше пъхната в самия пръстен — една подробност, която бях забелязал още преди да заспя, но която бях забравил после. „Трябва все пак да спра тоя шум!“ — промълвих на себе си, забивайки юмрук в стъклото, после протегнах ръка да хвана досадното клонче, но вместо да напипат него, пръстите ми се свиха около пръстите на някаква малка студена като лед ръка! Обзе ме страшен ужас, като при кошмар. Опитах се да отдръпна ръката си, но другата се бе вкопчила в мен и един страшно меланхоличен глас простена:
	— Пуснете ме, пуснете ме да вляза!
	— Кой вика? — запитах аз, опитвайки се в същото време да се освободя.
	— Катрин Линтон — отвърна треперещият глас. (Защо ли си спомних именно Линтон? За всяко Линтон бях прочел на двадесет места името Ърншоу.)
	— Дойдох си у дома. Бях се загубила в пустото поле. Докато слушах тия думи, едно детско лице се открои неясно през стъклото на прозореца. Страхът ме направи жесток; и като се уверих колко безполезни са усилията ми да се освободя от това същество, дръпнах китката му към счупения ръб на стъклото и я разтърках насам-натам, докато шурна надолу кръв и накваси завивките на леглото.
	— Пуснете ме да вляза! — пак проплака малкото същество.
	То продължаваше упорито да стиска ръката ми и ме подлудяваше от страх.
	— Как да те пусна! — казах накрая. — Първо ти ме пусни, ако искаш да те пусна вътре.
	Пръстите се поотпуснаха, а аз изтеглих ръка през дупката, набързо натрупах книгите пред отвора и запуших уши, за да не слушам отчаяния зов. Трябва да съм държал ушите си запушени към четвърт час; но в същия миг, когато отново нададох ухо, пак дочух тъжното вайкане.
	— Махай се! — викнах аз. — Няма да те пусна да влезеш, та ако ще и двайсет години да ме молиш.
	— Има вече двайсет години — заоплаква се гласът. — Двайсет години… От двайсет години съм изоставено дете!
	При тия думи дочух леко драскане отвън и натрупаните книги се размърдаха, сякаш някой ги бутна напред. Опитах се да скоча, но не можах да се помръдна от мястото си и високо изкрещях в пристъп на страх. Смутих се, като разбрах, че не бях извикал само насън. Някой се приближаваше с бързи стъпки към вратата на стаята ми, разтвори я с енергичен тласък и малка светлинна заблещука през квадратите в горния край на леглото. Все още седях разтреперан в завивките и започнах да изтривам потта от челото си. Неканеният гост сякаш се колебаеше и промълви нещо на себе си. Накрая той запита почти шепнешком дали има някой в стаята, като явно не очакваше отговор. Реших, че ще сторя най-добре да издам присъствието си, защото познах Хийтклиф по гласа и се опасявах, че ще почне да търси навред, ако мълча. Именно с това намерение се обърнах и отворих капаците. Няма скоро да забравя как му подействува тази моя постъпка.
	Хийтклиф стоеше по риза и панталони близо до вратата с капеща свещ в ръка, а лицето му бе по-бяло от стената зад него. При първото изскърцване на дъбовите дъски той се сепна, сякаш бе разтърсен от електрически ток. Свещта отскочи от ръцете му и падна на няколко стъпки пред него, а той бе тъй развълнуван, че едва можа да я вдигне.
	— Аз съм вашият гостенин, господине — обадих се в желанието си да му спестя унижението, че е разкрил страхливостта си. — Имах нещастието да извикам в съня си поради ужасен кошмар. Съжалявам, че ви обезпокоих.
	— Ах, дявол да ви вземе, господин Локууд! Бих искал да сте в… — започна домакинът и остави свещта върху един стол, понеже не беше в състояние да я държи спокойно. — И кой ви настани в тая стая? — продължи той, забивайки нокти в дланите си и стискайки зъби, за да възпре треперенето на челюстите си. — Кой ви вкара тук? Иде ми да го изхвърля още сега от къщата!
	— Зила, вашата прислужница — отвърнах аз, после скочих на пода и почнах бързо да навличам дрехите си. — И да я изпъдите, все ми е едно, господин Хийтклиф, защото тя напълно си го заслужава. Предполагам, искала е за лишен път да се увери, макар и за моя сметка, че в тая стая витаят духове. А тя наистина гъмжи от привидения и таласъми. Уверявам ви — основателно я държите заключена. Никой няма да ви бъде благодарен за възможността да подреме в такава бърлога.
	— Какво искате да кажете? — запита Хийтклиф. — И какво правите сега? Легнете и изкарайте нощта, понеже и без това сте тук, но, за бога, не повтаряйте тоя ужасен вик. Нищо не би могло да ви извини, освен ако някой ви прерязваше гърлото.
	— Ако това малко демонче бе успяло да се вмъкне през прозореца, то сигурно щеше да ме удуши! — рекох в отговор. — Нямам намерение отново да се излагам на преследванията на гостоприемните ви прадеди. Нали преподобният Джейбс Брандеръм е бил ваш сродник по майчина линия? И оная кокетка Катрин Линтон, или Ърншоу, или каквото и да е било името й, тя трябва да е била много непостоянна малка проклета душичка! Тя ми каза, че броди по земята вече двайсет години — навярно справедливо наказание за нейните смъртни грехове.
	Едва що бях изрекъл тия слова и си спомних, че в книгата името на Хийтклиф бе свързано с името на Катрин, а това бе напълно щукнало из паметта ми, преди да бъда събуден по тоя начин. Изчервих се поради несъобразителността си, но с нищо друго не показах, че съзнавам грешката си, а после побързах да добавя:
	— Право да ви кажа, господине, прекарах първата част от нощта в…
	И не довърших мисълта си. За малко не казах „в прелистване на тия стари книги“, но това би показало, че съм запознат не само с печатното, но и с ръкописното им съдържание, затова се поправих и продължих:
	— …в сричане на името, написано върху перваза на прозореца; скучно занимание, на което се отдадох с надеждата да заспя, както когато човек брои или…
	— Какво собствено искате да кажете, като говорите по тоя начин с мен? — с дива ярост прогърмя гласът на Хийтклиф. — Как се осмелявате да държите тоя тон, и то в собствения ми дом! Господи, той трябва да е луд, за да говори така! — И той се плесна ядно по челото.
	Не знаех дали да се докача от неговия тон, или да продължавам с обясненията си; но той изглеждаше тъй силно развълнуван, че го съжалих и продължих да разказвам съня си. Подчертах, че дотогава не бях слушал името Катрин Линтон, но понеже го бях прочел много пъти, то бе оставило някакво впечатление, добило плът и кръв в момента, когато вече не съм бил в състояние да контролирам въображението си. Обаче по дишането му — неравномерно и на пресекулки — можах да разбера, че той се мъчеше да преодолее някакъв прилив на силни чувства. Понеже не исках да покажа пред него, че долавям белезите на тая борба, продължих да се обличам доста шумно, погледнах часовника си и казах нещо в смисъл, че тая нощ няма край.
	— Няма и три часа! — добавих аз. — Готов бях да се закълна, че е вече шест. Тук времето не тече. Трябва да сме си легнали в осем!
	— Винаги си лягаме в девет през зимата, а ставаме в четири — каза стопанинът на къщата с едва сподавено стенание и бързо избърса една сълза от очите си, както ми се стори по движението на сянката на ръката му; Господин Локууд — добави той, — вие можете да отидете в моята стая. Само ще пречите на другите, ако слезете долу толкова рано, а детинският ви вик съвсем прогони съня ми.
	— И моят сън отиде — отвърнах. — Ще се разхождам из двора, докато се развидели, и тогава ще си тръгна, а за вас вече няма опасност пак да ви се натрапя. Сега съвсем се изпари желанието ми да се забавлявам в обществото на хора — било в града, било вън от него. Един разумен човек би трябвало да може сам да си прави компания.
	— Прекрасна компания! — промълви Хийтклиф. — Вземете свещта и вървете, дето щете. След малко ще дойда при вас. Все пак не отивайте в двора, защото кучетата са отвързани, а Юнона стои на пост в хола. Не, можете да се разхождате само около стълбището и по коридорите. Хайде, вървете си! Ще дойда след две минути.
	Подчиних се или поне излязох от стаята, но понеже не знаех накъде водят тесните коридори, спрях се и станах неволен свидетел на една проява на суеверие от страна на стопанина на къщата, която опровергаваше по странен начин привидния му здрав разум. Той се качи на леглото и изкърти решетката на прозореца, избухвайки в неудържим плач, докато я теглеше.
	— Влез, влез — проплака той. — Кати, хайде ела! Ела поне още веднъж! Ах, любов моя! Най-сетне чуй ме поне тоя път, Катрин!
	Призракът прояви присъщия на всеки призрак каприз. Той с нищо не показа, че съществува, но снегът и вятърът бясно нахлуха през отворения прозорец и стигнаха дори до мен, като изгасиха свещта.
	Такава мъка се долавяше в изблика на скръб, който съпровождаше това бълнуване, че от съчувствие не обърнах внимание на глупавото му поведение. Оттеглих се полуядосан на себе си, задето го бях подслушал, а също и раздразнен от това, че му бях разправил нелепия си кошмар, тъй като именно тая мисъл го терзаеше сега; а съвсем непонятно ми беше защо страда. Слязох предпазливо на долния етаж и се намерих в задната кухня, където можах да запаля отново свещта от няколко сбрани накуп искрящи въгленчета. Никой не бе станал освен една сива котка с пъстри петна, която пролази откъм огнището и ме поздрави с жално мяукане.
	Две полукръгли пейки почти заграждаха огнището.
	Изтегнах се върху една от тях, а на другата се настани старата котка. И двамата вече клюмахме глави, когато някой нахлу в убежището ни, а това се оказа Джоузеф, който се смъкна по една дървена стълба, чийто горен край се губеше в тавана пред някакъв отвор — вероятно вход за неговата мансардна стаичка. Той хвърли зловещ поглед към малкото пламъче, което с мъка бях успял да разпаля върху решетката на огнището, пропъди котката от пейката и като седна на опразненото място, започна да пълни с тютюн една малка лула. Той явно считаше присъствието ми в неговото светилище нахалство от моя страна, за което бе срамота дори да се говори. Мълчешком втикна лулата между устните си, скръсти ръце и засмука дима. След като издуха последното си колелце във въздуха, той въздъхна дълбоко, стана и си отиде също тъй тържествено, както бе дошъл.
	Сега влезе друг, с по-леки стъпки, и аз отворих уста за едно „добро утро“, но отново я затворих, недоизрекъл поздрава, защото Хертън Ърншоу казваше утринните си молитви полушепнешком, изсипвайки куп проклятия по адрес на всяка докосната от него вещ, докато тършуваше в един ъгъл за бел и лопата, за да изрине навеяния сняг. Той надникна зад облегалото на пейката, разтвори ноздри и толкова се сети да размени поздрав с мен, колкото и с котката, която ми правеше компания. От действията му разбрах, че ще ми бъде позволено да изляза, затова станах от твърдата пейка и понечих да тръгна подир него. Той забеляза това и с края на лопатата удари една вътрешна врата, подсказвайки ми с някакъв нечленоразделен звук, че трябва да отида тъкмо там, ако смятам изобщо да напусна кухнята.
	Тая врата водеше към хола, където жените бяха вече на крак. Зила с огромен мех изтласкваше огнени езичета нагоре по комина, а госпожа Хийтклиф бе приседнала край огнището и четеше някаква книга в светлината на пламъка. Тя бе вдигнала ръка пред очите си, за да ги пази от горещината, и изглеждаше увлечена в четивото, откъсвайки се от него само за да смъмри прислужницата, задето я обсипва с искри от огъня, или да отпъди от време на време някое куче, което пъхаше носа си прекалено дързостно в лицето й. Изненадах се, като видях и Хийтклиф там. Той стоеше с гръб към мен край огъня и тъкмо свършваше да се кара на нещастната Зила, която прекъсваше навремени работата си, за да прибере краищата на престилката си ида изпъшка от възмущение.
	— И ти, глупава… — викна той тъкмо когато влизах, обръщайки се към снаха си с един безобиден епитет, като гъска или овца, означаван обикновено чрез дълго многоточие. — Ето че пак безделничиш! Другите все пак си изкарват хляба, а ти живееш на мой гръб. Хвърли тая глупава книга и си намери някаква работа. Причерняло ми е да те гледам вечно пред очите си; и ти скъпо ще заплатиш за това. Чуваш ли, проклета нескопоснице?
	— Ще оставя книгата, защото сте в състояние да ме заставите насила, ако откажа — отвърна младата жена, като затвори тома и го захвърли на един стол, — но ще правя каквото си искам и нищо друго, та ако ще и езикът ви да се, изприщи от ругатни!
	Хийтклиф вдигна ръка и тя, очевидно запозната със силата й, отскочи на по-безопасно място. Понеже нямах никакво желание да се забавлявам, като гледам как се бият като куче и котка, пристъпих пъргаво напред, уж жадуващ да се порадвам на топлината на огнището и недочул нищо от прекъснатата кавга. И двамата имаха достатъчно благоприличие да преустановят враждебните действия. Хийтклиф пъхна юмруци в джобовете си, за да ги предпази от изкушение; госпожа Хийтклиф се нацупи и зае едно твърде отдалечено място, където удържа думата си, като играеше ролята на статуя, докато си отидох. А това стана скоро. Отказах да закуся с тях и при първото сияние на зората намерих сгоден случай да изляза на чист въздух, сега ясен, тих и студен като лед.
	Още преди да стигна до края на градината, стопанинът на къщата ми извика да спра и предложи да ме придружи през полето. Добре стана, че той предложи това, защото цялото теме на хълма приличаше на развълнуван бял океан, но гребените на вълните и падините между тях не сочеха съответни възвишения и падини по терена. Във всеки случай много трапища бяха запълнени догоре със сняг и редиците от могили, образувани от отпадъците на каменните кариери, бяха заличени от картата, която се бе отпечатала в ума ми след вчерашната разходка. От едната страна на пътя бях забелязал, отдалечени на шест до седем ярда един от друг, цяла редица изправени камъни, стигащи чак до другия край на пустото поле. Бяха ги поставили и варосали, за да служат като пътеводители в тъмнината, а също и когато някой подобен на тоя снеговалеж се случеше да изравни дълбоките блата от двете страни с по-твърдата пътека в средата; но като изключим по някоя по-тъмна точка, издигаща се тук-там, от тия камъни не бе останала дори и следа и моят спътник трябваше често да ме предупреждава да се движа малко по-надясно или по-наляво, и то когато ми се струваше, че следвам правилно извивките на пътя.
	Разменихме само няколко думи, докато вървяхме. Той спря пред входа на Тръшкрос парк и каза, че едва ли ще сбъркам пътя оттук нататък. Сбогувахме се само с кратък поклон и аз тръгнах напред, осланяйки се единствено на собствените си сили, защото още никой не живееше в къщичката на пазача. Разстоянието от входа на парка до „Тръшкрос Грейндж“ е две мили; предполагам, че успях да ги направя четири поради това, че се губех между дърветата и потъвах до гуша в снега — една неприятност, която може да бъде оценена правилно само от онзи, който е изпадал в подобно положение. Във всеки случай не знам колко съм се лутал, но часовникът удари дванадесет пъти, когато влизах в къщата, а това прави точно по миля на час за обикновения път от „Брулени хълмове“.
	Моята икономка и нейните сателити се втурнаха да ме посрещнат и почнаха развълнувано да ме уверяват, че вече не вярвали да ме видят отново. Всеки предполагал, че съм загинал предната нощ и всички се питали как да започнат издирването на тялото ми. Казах им да млъкнат сега, щом виждат, че съм се върнал, после се затътрих нагоре, съвсем вцепенен от умора. Преоблякох се и след като се разхождах насам-натам из стаята около половин час, за да възстановя топлината на тялото си, прибрах се в работната си стая по-немощен и от малко коте — дори прекалено преуморен, за да мога да се радвам на веселия огън и на димящата чаша кафе, която прислужницата бе приготвила за мен.


>	ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	Колко сме суетни и непостоянни! Аз, който бях решил да страня от обществото и бях благодарен на щастливата си звезда, задето най-сетне попаднах в едно място, където общуването с хора бе почти невъзможно — аз, безволевият окаяник, след като упорствувах до здрач в борбата си със самотата и лошото настроение, трябваше накрая да се предам; и когато госпожа Дийн ми донесе вечерята, аз я помолих да остане, докато се храня, под предлог, че искам да се осведомя за нуждите на домакинството ми, надявайки се от сърце, че тя ще се окаже истинска бъбрица и ще може да ме оживи с приказките си или пък да ме приспи.
	— Доста отдавна живеете тук — подех аз. — Шестнадесет години, доколкото си спомням, нали?
	— Осемнадесет, господине. Дойдох, когато се ожени господарката, за да й прислужвам. След смъртта й господарят ме задържа като икономка.
	— Разбирам.
	Настъпи мълчание. Тя, за съжаление, изглежда, не бе бъбрица, освен може би за личните си работи, а те едва ли биха могли да ме интересуват. Все пак, след като замълча, с подпрени на колене юмруци и потънало в размисъл румено лице, тя възкликна:
	— Ех, нещата много се промениха оттогава насам!
	— Да — съгласих се аз. — Предполагам, че сте видели много промени.
	— И промени, и неприятности — добави тя.
	„Да — помислих си, — ще насоча разговора към семейството на моя хазаин. Добра начална тема. И онова красиво овдовяло момиче, бих искал да науча неговата история — дали е тукашна или, което е по-вероятно, някаква пришълка, която намусените местни жители не искат да признаят за своя.“ С това намерение аз запитах госпожа Дийн защо Хийтклиф е дал под наем „Тръшкрос Грейндж“ и защо предпочита да живее в далеч по-лоша местност и не тъй хубаво жилище.
	— Нима не е достатъчно богат да поддържа имението в добро състояние? — запитах накрая.
	— Богат! — възкликна тя. — Сам той не знае колко пари има, а те се и увеличават с всяка година. Да, да, той е достатъчно богат, за да живее в много по-хубава къща от тая, но е доста… стиснат. Дори да е смятал да се мести в „Тръшкрос Грейндж“, щом се е явил добър наемател, решил е, че не може да пропусне случая да вземе още няколкостотин лири. Чудно е колко алчни могат да бъдат някои хора, макар и останали сами на света.
	— Струва ми се, че е имал син…
	— Да, само един, но той умря.
	— И оная млада жена, госпожа Хийтклиф, е негова вдовица, нали?
	— Да.
	— От кой край е тя?
	— Че тя, господине, е дъщеря на покойния ми господар! Моминското й име беше Катрин Линтон. Аз съм я кърмила, бедната. Тъй ми се искаше господин Хийтклиф да я отстрани и тогава двете с нея можехме пак да се съберем.
	— Как? Катрин Линтон! — възкликнах изненадан, но размислих за миг и се убедих, че тя не би могла да бъде привидението от прежната вечер. — Значи — добавих след малко, — моят предшественик се е казвал Линтон?
	— Да.
	— А кой е тоя Ърншоу? Хертън Ърншоу, който живее у господин Хийтклиф? Роднини ли са те?
	— Не. Той е племенник на покойната госпожа Хийтклиф.
	— Значи, братовчед на младата дама?
	— Да. Мъжът й също беше неин братовчед, но по майчина линия, а другият е по бащина линия. Хийтклиф бе женен за сестрата на господин Линтон.
	— Видях името Ърншоу издълбано над входната врата на къщата в „Брулени хълмове“. От стар род ли са те?
	— Много стар, господине, и Хертън е последният от тях, както и нашата госпожица Кати е от нашия род — искам да кажа, от Линтовци. Наминахте ли към „Брулени хълмове“? Прощавайте, че ви питам, но много бих искала да зная как е тя.
	— Госпожа Хийтклиф ли? Изглеждаше съвсем добре и беше много хубава; и все пак струва ми се, че тя не е много щастлива.
	— Ах, милата ми, това съвсем не ме учудва. А как ви харесва господарят?
	— Бих казал, че е доста рязък човек, госпожо Дийн. Не съм ли прав?
	— Рязък и остър като ръб на трион и твърд като брус! Колкото по-малко се занимавате с него, толкова по-добре.
	— Животът му трябва да не е протекъл много гладко, за да го направи толкова мрачен и заядлив. Знаете ли нещо за миналото му?
	— Миналото му е като на кукувиче, господине. Зная всичко за него, освен къде се е родил, какви са били родителите му и как е спечелил парите си в началото. А Хертън е бил изхвърлен като новоизлюпено врабче. Нещастният момък! Само той в цялата енория не знае как е бил измамен…
	— Хайде, госпожо Дийн, направете ми тая добрина да ми разправите нещо за моите съседи. Чувствувам, че и да легна, няма да заспя, затова бъдете тъй добра да останете да си поприказваме един час.
	— Разбира се, господине! Ще отскоча за малко да си взема плетивото и после ще остана колкото ви се иска. Вие обаче сте настинали, видях, че треперите; и трябва да хапнете малко овесена каша, за да ви мине.
	Добрата жена побърза да излезе, а аз приклекнах по-близо до огнището. Главата ми пареше, но иначе чувствувах студ по цялото тяло. При това бях възбуден до крайност поради състоянието на нервите и мозъка ми. Това ме караше не толкова да се чувствувам зле, колкото да се опасявам (и още се боя от това) да не би да настъпят по-сериозни последици от днешните и вчерашните ми премеждия.
	Икономката не се забави. Тя донесе някаква димяща купичка и кошничка с плетивото си; и като сложи купичката върху поставката на камината, тя дръпна стола си по-напред, видимо доволна от моята общителност.
	„Преди да заживея тук — поде тя без друго подсещане да започне разказа си, — бях почти през цялото време в «Брулени хълмове», понеже майка ми бе кърмила господин Хиндли Ърншоу, бащата на Хертън, и аз навикнах да играя с децата. Освен това тичах по разни дребни поръчки, помагах при пластенето на сеното и се навъртах около чифлика, винаги готова да изпълня всичко, което ми кажеха. В едно хубаво лятно утро — помня, че беше в началото на жетвата — господин Ърншоу, предишният ни господар, слезе долу, облечен като за път; и след като нареди на Джоузеф какво да върши през деня, той се обърна към Хиндли, Кати и мен — защото бях седнала при тях, за да изям овесената каша — и каза на сина си: «Отивам в Ливърпул, момчето ми. Какво да ти донеса? Избери каквото си щеш, само гледай да не е нещо голямо, защото ще вървя пеш натам и насам. Шейсет мили на отиване и толкова на връщане — никак не е малко, нали?» Хиндли поиска цигулка, а тогава той запита госпожица Кати. Тя нямаше и шест години, но можеше да яха който и да е кон в конюшнята и затова си избра камшик. Той не забрави и мен, защото имаше добро сърце, макар и да бе доста строг понякога. Обеща да ми донесе пълен джоб с ябълки и круши, после целуна децата, сбогува се и тръгна на път. Тия три дни, когато го нямаше, се сториха на всички ни много дълги, а малката Кати честичко питаше кога ще се върне той. Госпожа Ърншоу го очакваше по вечеря на третия ден и на няколко пъти отлагаше с по един час слагането на софрата. Него обаче го нямаше никакъв и децата най-сетне се умориха да изтичват до вратата и да надничат навън. После се стъмни. Тя искаше да ги накара да си легнат, но те жално я замолиха да им разреши да останат; към единадесет часа резето на вратата се повдигна излеко и ето че господарят влезе. Той се тръшна на един стол и почна да пъшка и да се смее, но им рече да го оставят на мира, защото умирал от умора. Каза, че не би извървял тоя път дори да му дадат трите царства.*
	[* Англия, Шотландия и Ирландия. — Б. пр.]
	«И накрая да капна от умора — каза той и разтвори балтона си, който държеше сгънат в ръце. — Я виж, жено! Никога не съм се измарял тъй през живота си, но ти трябва да го приемеш като дар божи, макар и кожата му да е толкова тъмна, като че сам дяволът му е баща!»
	Всички го заобиколихме. Надникнах над главата на Кати и видях някакво мръсно, парцаливо, тъмнокосо дете, което можеше вече да ходи и говори. Впрочем лицето му изглеждаше по-старо от това на Катрин, но когато го изправиха на крака, то само се заоглежда наоколо и почна да повтаря някакви неясни думи, които никой не можа да разбере. Аз се уплаших, а госпожа Ърншоу бе готова да го изхвърли навън. Тя кипна и го попита какво го е прихванало, та да доведе това циганско голишарче в къщата, когато си имаха собствени деца, за които да се грижат и трудят; и какво смята да прави с него, и дали е с всичкия си. Господарят се опита да обясни работата, но беше наистина полумъртъв от умора и всичко, което можах да дочуя между сърдитите й забележки, беше някаква история както видял да умира от глад, без подслон и почти нямо, в една от улиците на Ливърпул, където го намерил и поразпитал хората чие е то. Той каза, че никой не знаел на кого е детето; и понеже нямал нито време, нито пари, намерил за по-разумно веднага да го вземе със себе си, вместо да влиза в излишни разходи из града, защото бил решил да не го оставя тъй, както го бил намерил. Господарката се тюхкаше и вайкаше, но накрая се успокои, а господин Ърншоу ме накара да го измия, да му дам чисти дрехи и да го сложа да спи при децата.
	Докато траеше неразборията, Хиндли и Кати предпочетоха да мълчат, но после и двамата почнаха да тършуват в джобовете на баща си за подаръците, които им бе обещал. Хиндли бе на четиринадесет години, но когато изтегли от балтона нещо, което някога е представлявало цигулка, ала сега бе изпочупено на парчета, той се разрева гласно; а когато Кати разбра, че господарят бе загубил камшика й, улисан в грижи около непознатото момче, тя изля гнева си, като почна да гримасничи и да заплюва малкото глупаво същество, и получи здрава плесница от баща си, та да се държи по-прилично занапред. И двамата решително отказаха да спят в едно легло с него или дори в една и съща стая, а и аз не проявих повече разум и го оставих върху площадката на стълбището с надеждата, че на следващата заран то ще си е отишло. По някаква случайност или може би привлечено от гласа на господин Ърншоу, то пролазило до вратата на неговата стая и господарят го намерил там на излизане. Разпитаха как е отишло там. Накараха ме да призная всичко и ме изгониха от къщата заради тази моя подла и нечовечна постъпка.
	Тъй стана въвеждането на Хийтклиф в семейството. Като се завърнах след няколко дена (защото не считах, че са ме изгонили завинаги), научих, че са му дали името Хийтклиф. Тъй се наричаше един техен син, умрял още като дете, и оттогава насам това е неговото лично и фамилно име. Кати и той много се бяха сприятелили, но Хиндли го мразеше, а и аз, право да си кажа, изпитвах същите чувства към него. Двамата с Хиндли го тормозехме и се държахме просто безобразно с него, защото аз не бях достатъчно разумна, за да си дам сметка колко несправедливо постъпвам, а и господарката нито веднъж не каза дори една дума в негова полза, когато виждаше, че го онеправдават.
	Той бе едно намусено, търпеливо дете, вероятно свикнало да се държат зле с него. Понасяше ударите на Хиндли, без да мигне или да пророни сълза, а ущипех ли го, само ахваше и поглеждаше с широко отворени очи, сякаш се бе ударило случайно и никой не бе виновен за това. Тая негова търпеливост разяри стария Ърншоу, когато разбра, че синът му измъчва нещастното сираче, както го наричаше той. Старият се привърза някак особено към Хийтклиф, вярваше на всяка негова дума (впрочем той говореше съвсем малко и обикновено казваше истината) и го глезеше далеч повече от Кати, която беше много непослушна и прекалено своенравна за любимка.
	И тъй, Хийтклиф внесе раздор в семейството още от самото начало; и при смъртта на госпожа Ърншоу — около две години по-късно — младият господар вече бе свикнал да счита баща си по-скоро като подтисник, отколкото като приятел, и да гледа на Хийтклиф като на натрапник, от