Робърт Б. Паркър
Обетована земя — Моята библиотека

Джон, Дейвид и Даниъл

1

Бях попаднал в графата „разчистване на терени“ и натирен от кантората ми, се наложи да се преместя в покрайнините на града. Новият ми адрес беше на втория етаж на една двуетажна кръгла малка кула, която стърчеше на ъгъла на Мас авеню и Бойлстън стрийт, над един магазин за цигари. Предишният наемател е била някаква гледачка и аз стоях на прозореца, стържейки с ножче за бръснене разкривения позлатен надпис на фирмата й върху стъклото, когато го видях. Носеше бледозелен костюм и жълта риза с остра яка, разкопчана на шията и извадена над реверите на сакото. Сверяваше адреса от някакво листче хартия и гледаше унило към сградата.

— Ето го моят първи клиент в новата ми кантора — обявих аз, — или последният на Мадам Сососгрис.

Зад мене Сюзън Силвърман с отрязани джинси и блузка на сини и бели райета почистваше с препарат за миене и хартиена кърпа стъклото на вратата. Тя дойде до прозореца и погледна надолу.

— Не изглежда очарован от квартала — заключи тя.

— Ако бях в квартала, който би му харесал, нямаше да съм му по джоба.

Мъжът изчезна в малката врата до магазина за цигари и минута по-късно чух стъпките му по стълбите. Той се спря, последва чукане. Сюзън отвори вратата. Той погледна неуверено вътре. На пода имаше папки в кашони, на които пишеше „ФАЛСТАФ“, стените все още ухаеха на прясна боя, а върху един вестник вляво от вратата бяха струпани четки и кутии от боя. В кантората беше горещо и аз бях само по джинси, целите омацани с боя и с още по-окаяни на вид. спортни обувки.

— Търся човек на име Спенсър — рече той.

— Аз съм — казах. — Заповядайте, влезте.

Сложих ножчето за бръснене на перваза на прозореца и заобиколих бюрото, за да му подам ръка. Имах нужда от клиент. Обзалагам се, че Фило Ванс никога не е боядисвал сам кантората си.

— Това е мисис Силвърман — казах. — Тя ми помага в настаняването. Градските власти събориха предишната ми кантора. — Докато говорех, чувствах струйката пот, която се стичаше по гърдите ми. Сюзън се усмихна и поздрави.

— Казвам се Шепърд — представи се той. — Харви Шепърд. Имам нужда да поговорим.

— Аз ще изляза да си взема един сандвич — каза Сюзън. — Наближава обед. Искаш ли да ти донеса нещо на връщане?

Поклатих глава.

— Пий само една кола или нещо такова. Когато приключим с мистър Шепърд, ще те заведа някъде да се наобядваме хубаво.

— Ще видим — каза тя. — Беше ми приятно да се запознаем, мистър Шепърд.

— Вашата секретарка? — попита Шепърд, когато тя излезе.

— Не — отговорих аз. — Просто приятелка.

— Ех, бих искал и аз да имам такава приятелка.

— За човек, изтупан като вас — рекох, — не би трябвало да представлява проблем.

— Да, само че аз съм женен. И съм непрекъснато зает с работа.

Настъпи мълчание. Той имаше румено четвъртито лице и къдрава черна коса. Беше малко месест около челюстите и чертите му бяха леко размазани, но беше хубав мъж. Черноок ирландец. Имаше вид на човек, който е свикнал да говори, и невъзможността му да прави това сега го караше да се чувства неловко. Аз му подхвърлих сламката.

— Кой ви изпрати при мен, мистър Шепърд?

— Харв — рече той. — Наричайте ме Харв, всички ми казват така.

Кимнах.

— Познавам един репортер от нюбедфордския „Стандарт таймс“. Той ми даде вашето име.

— Вие от Ню Бедфорд ли сте, Харв?

— Не, от Хайанис.

— Смятате да се кандидатирате за президент и искате аз да ви бъда застъпник.

— Не — каза той със слаба, неуверена усмивка, — о, разбирам, Хайанис, ха.

— О’кей — казах аз, — няма да се кандидатирате за президент. Не искате да ви ставам застъпник. Какви са намеренията ви?

— Искам да намерите жена ми.

— О’кей.

— Мисля, че е избягала.

— Понякога го правят.

— Искам тя да се върне.

— Това не мога да ви гарантирам. Ще я намеря. Но аз не се занимавам с отвличания, дали ще се върне, си е работа на вас двамата.

— Тя просто ни напусна. Мене и три деца. Просто се махна от нас.

— Бяхте ли при ченгетата?

Той кимна.

— Те не подозират ли, ще извинявате за израза, нечиста игра?

Той поклати глава.

— Не, тя си събра нещата в един куфар и замина. Познавам лично Дик Слейд и той е убеден, че е избягала.

— Слейд ченге ли е?

— Да, в полицията в Барнстейбъл.

— О’кей. Сто на ден и разноските. Разноските включват стая в мотел и порядъчно ядене. Не ми се иска да пътувам всеки ден до Бостън и обратно.

— Ще платя, колкото струва. Искате ли нещо в аванс?

— Харв, ако все пак се кандидатираш за президент, аз ще ти бъда застъпник.

Той отново се усмихна със слабата си усмивка. Не успявах да отклоня ума му от неприятностите.

— Колко искате?

— Петстотин.

Той извади продълговат портфейл от вътрешния джоб на сакото си, взе от него пет стодоларови банкноти и ми ги подаде. Не можах да видя колко останаха в портфейла. Сгънах ги и ги пъхнах в джоба на панталоните си, като се постарах да изглежда така, сякаш там имаше още пари.

— Ще намина сутринта. Ще си бъдеш ли вкъщи?

— Да. Живея на Оушън стрийт, Оушън стрийт, осемнайсет. Кога смяташ, че ще можеш да стигнеш там? Имам да върша куп неща. Господи, ама че време избра да се махне от нас.

— Ще бъда там в девет часа. Ако имате нейни снимки, пригответе ги. Ще поръчам да направят копия. Ако имате някакви писма, сметки за телефон, разписки, неща от този род, пригответе ги. Ще искам да ги видя. Кочани от чекове? Списък на приятели или някое семейство, където би могла да отиде? Възможно ли е да има друг мъж?

— Пам? Не-е. Тя не се интересува много от секс.

— Може да се интересува от любов.

— Аз й я давам, Спенсър. В предостатъчна степен.

— Ами тогава, какво друго. А, децата? Може ли да говоря пред тях?

— Да, не крием нищо от тях. Те знаят, че се е махнала. Изобщо, достатъчно големи са, най-малкото е на дванадесет години.

— Те имат ли някакви догадки къде може да е майка им?

— Едва ли. Казват, че не знаят…

— Но ти не си сигурен.

— Просто не съм сигурен, че биха ми казали. Искам да кажа, че в последно време не съм им обръщал достатъчно внимание. Не съм много сигурен дали са искрени с мен. Особено момичетата.

— Аз имам непрекъснато това чувство по отношение на всички. Не го вземай навътре.

— На тебе ти е лесно.

— Да, прав си. Имаш ли да ми кажеш още нещо?

Той поклати глава.

— О’кей, ще се видим утре в девет.

Стиснахме си ръцете.

— Знаеш ли как да стигнеш дотам?

— Да — казах. — Познавам Хайанис много добре. Ще те открия.

— Ще откриеш ли нея, Спенсър?

— Да.

 

 

2

Когато Сюзън Силвърман се върна, тя ме завари седнал на бюрото, върху което лежаха петте стодоларови банкноти.

— Чий е образът на стодоларовата банкнота? — попитах аз.

— На Нелсън Рокфелер.

— Грешка.

— На Дейвид Рокфелер?

— Остави.

— Лорънс Рокфелер?

— Къде искаш да обядваме?

— Не трябваше да ми показваш парите. Бях готова да се примиря с пържола, гарнирана с чесън в кварталната кръчма. Но сега си мисля за нещо по-шик.

— Нещо по-шик ще е. Смяташ ли, че трябва да се преоблека?

— Избърши си поне потта от гърдите.

— Хайде, ще отскочим до вкъщи и ще се нагласим.

— Когато намериш клиент, започваш да кипиш от енергия, нали?

— Да, гос’ожо, премествам се веднага в най-близкия ресторант.

Закрепих пистолета на дясното си бедро, облякох си ризата, като оставих краищата й отвън, за да прикриват пистолета, и излязохме. Апартаментът ми се намираше на десет минути път пеша оттук, като през по-голямата си част минаваше през навалицата на Комънуелт авеню. Когато стигнахме, Сюзън влезе първа да вземе душ. а аз изпих една бутилка „Амстел“, докато се обаждах, за да резервирам места. Фактически изпих три.

Ресторантът изниква над бреговата ивица. Употребявани тухли, стари греди и някакъв екскурзионен кораб от река Хъдзън, акостирал наблизо. Паметник на обедите по сметка, храм на деловите обеди. Един от костюмираните хлапаци на вратата паркира открит ата ми кола с озадачена физиономия. Повечето от колите на паркинга бяха по-нови и доколкото можах да видя, почти ни го една от тях нямаше толкова лепени кръпки по тапицерията.

— Онзи младеж като че ли се отнесе с презрение към колата ти — отбеляза Сюзън.

— Един от недостатъците на възпитанието — казах, — никакво уважение към възрастта.

Налагаше се да почакаме за нашата маса. Попитаха ни бихме ли желали по един коктейл във фоайето. Приехме. Минахме по оградения трап на екскурзионния кораб и седнахме, загледани в пристанището на Бостън. Сюзън си поръча коктейл „Маргарита“, а аз няколко бири „Хайнекен“. Никъде нямат „Амстел“. Дори и в такъв изискан ресторант като този.

— Какво иска от тебе клиентът ти?

— Да намеря жена му.

— Трудно ли ще е?

— Не. Изглежда, че просто е избягала. Ако е така, ще бъде лесно да се намери. Повечето съпруги, които бягат, не отиват много далече. Болшинството от тях, всъщност искат да бъдат намерени и да се върнат вкъщи.

— Това не ми изглежда особено либерално.

— Не е особено либерално, но така стоят нещата. За първи път броят на избягалите съпруги надхвърля броя на избягалите съпрузи. Прочетат два броя на списание „Мис“, зърнат Марло Томас в неговото шоу-събеседване и решават, че повече не могат да продължават така. После откриват, че нямат никакви способности за реализация. Десет или петнайсет години къщна работа са ги направили неспособни за нищо друго и завършват като миячки на чинии, сервитьорки или чистачки и започват да мечтаят да се отърват. Освен това много от тях се чувстват самотни.

— А не могат да се върнат вкъщи току-тъй — рече Сюзън, — защото се чувстват неудобно и не могат да се унизят да се върнат с подвита опашка.

— Точно така. По тази причина се шляят наблизо и се надяват някой да ги потърси.

— И ако някой наистина ги потърси, приемат това като своего рода акт на приобщаване. Един вид съпругът се е загрижил дотолкова, че се е постарал да я открие. Това, по някакъв странен начин, за тях е жест на привързаност.

— Отново си права. Само че, чувството за вина, особено ако имат деца, чувството за вина ги убива. И когато се върнат обратно вкъщи, обикновено нещата се оказват по-зле, отколкото са били, преди да се махнат.

Сюзън отпи от коктейла си.

— Съпругът се е сдобил с нов коз срещу нея.

— Да — кимнах аз. — И донякъде той е прав. Хей, кучко, може да й каже той. Ти ни заряза. Остави ме с децата на произвола на съдбата и побягна. Нямаш причина да се гордееш с това, скъпа. Ти си ни длъжница.

— Но — рече Сюзън.

— Разбира се, но. Винаги има но. Но тя е живяла живота си, като се е съобразявала с тях и се нуждае от шанс да го живее, съобразявайки се със себе си. Самостоятелно — свих рамене и допих остатъка от бирата си.

— Ти изкарваш всичко това толкова делнично.

— То си е делнично донякъде — казах. — Нагледал съм му се достатъчно. През шейсетте времето ми беше заето почти изцяло в търсене на избягали дечурлига. Сега — в търсене на избягали майки. Историята с майките не е много по-различна.

— Същевременно правиш всичко това да звучи, не знам как да кажа, банално. Или общоприето. Сякаш това не те засяга. Сякаш това са просто някакви бройки в твоята работа. Вещи, които трябва да търсиш.

— Не виждам много смисъл да говоря с трепет в гласа си. Достатъчно ме е грижа за тях, щом се наемам да ги търся. Правя го и заради парите, но пари не е трудно да се изкарат. Въпросът, поне в областта на моята работа, е да не се поддавам на много чувства. Това обикновено се отразява зле. — Направих знак на келнерката да ми донесе още една бира. Погледнах към питието на Сюзън. Тя отказа с поклащане на глава. Оттатък пристанището някакъв боинг 747 се издигна неправдоподобно от пистата в Лоуган и се понесе бавно нагоре, описвайки тромав кръг, преди да се насочи на запад. Към Лос Анджелис? Или Сан Франциско?

— Сюз — казах. — Ние с теб би трябвало да сме в него.

— В какво?

— В самолета, отлитащ на запад. Откъсвайки се от досадните земни връзки.

— Аз не обичам да летя.

— Приказки — казах. — Настъпих те на болното място.

— Защо смяташ така?

— По тона, бейби, по тона на гласа. По дължината на изречението, положението на главата. Не забравяй, че по професия съм следовател. Уликите са моят занаят. На какво си ядосана?

— Не знам.

— Добре е като начало.

— Не се подигравай с мен, Спенсър. Не знам точно. Ядосана съм ти на тебе или поне в тази връзка. Може би съм чела списание „Мис“, може би изразходвам прекалено много време да гледам Марло Томас с телевизионните му беседи. Била съм омъжена и съм се развела и може би знам по-добре от теб какво би могла да преживява съпругата на този човек.

— Възможно е — казах аз.

Управителят на ресторанта беше приготвил масата ни и ние мълчаливо го последвахме. Менютата бяха огромни и отпечатани с изискан шрифт. Цената на омарите беше дискретно пропусната.

— Но да кажем, че знаеш — подхванах прекъснатия ни разговор. — Да кажем, че по-добре от мене разбираш проблема й. Какво те ядосва?

Тя погледна в менюто си.

— Самодоволна — рече тя. — Това е думата, която търсех, има някакво самодоволство в глупавия, дребнав опит за бягство на тази жена.

Келнерката дойде. Погледнах към Сюзън.

— Охлюви — каза тя на келнерката. — И студени раци.

Аз поръчах мешани горещи ордьоври и пържола. Келнерката се отдалечи.

— Не съм съгласен със самодоволна — казах. — Нагла, може би, но не самодоволна.

— Снизходителен си — рече Сюзън.

— Не — казах аз. — Раздразнен може би, щом настояваш. Но не от нея, а от всичката глупост на света. Писнало ми е от движения. Писнало ми е от хора, които мислят, че една нова система ще се погрижи за всичко, Писнало ми е от хора, които поставят каузата пред човека. И ми е писнало от хора, независимо от пола им, които захвърлят децата си и побягват подир работа, пиене, секс, благосъстояние. Това е безотговорно.

Келнерката се появи отново с първото. Платото ми горещи ордьоври съдържаше една молюска, стрида „Рокфелер“, пържена скарида, маринована скарида и пълнена гъба.

— Заменям гъба срещу един охлюв — казах на Сюзън.

Тя хвана един охлюв с щипците за сервиране и го сложи в чинията ми.

— Не искам гъбата — рече тя.

— Няма нужда да правиш гладна стачка само защото си ядосана, Сюз. — Извадих охлюва от черупката му и го изядох. — Последен шанс за гъбата.

Тя поклати глава. Аз изядох гъбата.

— Ти не знаеш защо е избягала — рече Сюзън.

— НикоЕ от нас не чнае.

— Но ти допускаше феминстка причина.

— Не трябваше. Права си.

— Ще взема онази маринована скарида — рече Сюзън. Сложих я в чинията й с моята вилица.

— Ти знаеш, че най-много обичам тях — каза^[1] аз.

— И знам, че не си падаш много по гъбите — рече тя.

— Кучка.

Сюзън се усмихна.

— Пътят към разкаянието на мъжа минава през стомаха му — усмихна се Сюзън.

Усмивката го постигна, тя винаги го постигаше. Усмивката на Сюзън беше цветово с качествата на „Текникълър“, визуално — на „Синемаскоуп“ и стереофонична по звучене. Почувствах коремните ми мускули да се стягат, както ставаше винаги, когато тя се усмихнеше, както ставаше винаги, когато аз я погледнех истински.

— Къде, по дяволите, си била преди двайсет години? — казах аз.

— Омъжвах се за погрешния мъж. — Тя протегна дясната си ръка и докосна с показалеца си кокалчетата на лявата ми ръка, която лежеше на масата. Усмивката стоеше, но сега това беше сериозна усмивка. — По-добре късно, отколкото никога — каза тя.

Келнерката дойде със салатата.

 

 

3

Бях станал рано и вече пътувах към Хайанис преди часа на натовареното движение в Бостън. Шосе номер 3 до Сагамор бридж е суперавтомагистрала. Преди двайсет години нямаше подобно нещо и до полуостров Кейп Код се слизаше по шосе номер 28 през малките южни градчета като Рандолф. Този път беше бавен, но интересен и човек можеше да гледа хората и предните дворове на къщите, кафявите нечистокръвни кучета и да спре да вечеря с хамбургери, които се приготвяха пред очите му. Докато карах по шосе номер 3 тази сутрин, единственият човек, когото видях пред една кола, беше някакъв тип, който сменяше гума близо до табела, на която пишеше ПЛИ-МЪТ. Когато поех нагоре над канала Кейп Код при Сагамор бридж, шосе номер 3 премина в шосе номер 6. В централното платно и от двете страни на пътя имаше нискорасъл бял бор и тук-там някои по-високи дървета, от време на време случайно се мяркаше някой клен и понякога малки дъбове. По високите места на пътя и от двете страни можеше да се види океан, на юг — залива Бъзардс, на север — залива Кейп Код. Всъщност целият Кейп отекваше с усещането за океана — не непременно с гледката му и не винаги с уханието или звука му. Понякога просто усещането за огромно пространство от всички страни. За безграничен лазур, простиращ се надалече под слънцето.

Шосе номер 3 ме отведе до центъра на Хайанис. Разтоварващата възбуда от нискораслите борове и морския простор се смени с гледката на заведения на Макдоналдс и Холидей Ин, търговски улици и мотели на Шератън, както и на множество недотам подходящи места, където човек би могъл да преспи и да се нахрани в обстановка, която по нищо не се различава от домашната. Освен че на стената би могло да има провесена рибарска мрежа. Ако Бартоломю Госнолд беше стигнал до Кейп откъм тази посока, той би продължил по пътя си.

При кръговия разклон за летището аз се отправих към Мейн стрийт. Хайанис е изненадващо пренаселен и прилича на големите градове, когато навлезеш в него. Мейн стрийт е опасана с магазини, много от които са филиали на магазини в Бостън и Ню Йорк. Мотелът, в който отивах, се намира в източния край на града — голям, красив курортен мотел с оздравителен център и добър ресторант с викторианска обстановка. На голяма зелена табела при входа имаше надпис: „ДЪНФИС“. Бях отседнал там преди два месеца с Бренда Лоринг и бях прекарал чудесно.

В девет и трийсет вече бях наел стая и бях разопаковал багажа си. Телефонирах на Шепърд. Той си беше вкъщи и ме чакаше. Оушън стрийт е на пет минути път от мотела, едно продължение на Сий стрийт, изобилстващо със стари дъсчени покриви и сини кепенци. Домът на Шепърд не беше изключение. Голяма къща колониален стил с дъсчен покрив от бял кедър, старо сребро и сини кепенци на всички прозорци. Беше разположена на леко възвишение откъм океанската страна на Оушън стрийт. Отпред беше паркиран бял открит кадилак със смъкнат покрив. Виеща се тухлена пътека водеше към предната врата, а основите бяха обрасли с ниски вечнозелени растения. Предната врата беше синя. Позвъних на звънеца и чух как звънът му отекна във вътрешността. Вляво от къщата, където улицата завиваше, имаше някакъв плаж. Вдясно се виждаше висок жив плет, който скриваше от погледа къщата на съседите. Вратата отвори русо момиче с много малки лимоненозелени бикини. Изглеждаше може би на седемнайсет години. Предвидливо не се загледах в нея, когато казах:

— Името ми е Спенсър, идвам при мистър Шепърд.

— Влезте — каза момичето.

Влязох в антрето и тя ме остави да стоя там, докато отиде да извика баща си. Затворих вратата след себе си. Подът, в приемната беше облицован с каменни плочи, а стените, изглежда, бяха с кедрова ламперия. Имаше врати от двете страни и в дъното и стълба, която водеше нагоре. Таваните бяха бели и равномерно груби, с онзи вид таванска мазилка, която се пръска и не показва никаква следа от човешка ръка.

Дъщерята на Шепърд се върна. Огледах я крадешком иззад слънчевите си очила. Крадешком не значи натрапчиво. Възможно бе да е твърде млада, но беше трудно да се разбере.

— В момента татко ми е зает, каза, ако може, да почакате малко?

— Разбира се.

Тя си отиде и ме остави да стоя в приемната. Не настоявах да ме приютят в дневната, но да стоя в приемната ми изглеждаше малко хладно. Може би тя беше разстроена от изчезването на майка си. Не изглеждаше разстроена. Изглеждаше начумерена. Вероятно беше ядосана, че й се е наложило да отвори вратата. Може би се е канела да си лакира ноктите на краката, когато аз съм я прекъснал. Бедрата й обаче бяха страхотни. За едно малко дете.

Шепърд се появи от вратата на стълбите. С него беше висок чернокож мъж с плешива глава и високи скули. Беше облечен със синьозелен костюм и розова копринена риза с голяма яка. Ризата му беше разкопчана до кръста и гърдите и коремът му, които се виждаха, бяха твърди и гладки като абанос. Той извади от малкото джобче на сакото си широки слънчеви очила и докато ги слагаше, се взря в мен над рамките им, докато лещите им много бавно покриха очите му и той продължи да се взира в мене през тях.

Аз отвърнах на погледа му и казах:

— Хок.

— Спенсър.

— Познавате ли се? — рече Шепърд.

Хок кимна.

— Да — рекох аз.

— Помолих Спенсър да дойде тук, за да видим дали може да намери жена ми Пам — рече Шепърд на Хок.

— Обзалагам се, че може — каза Хок. — Той е истински шампион по откриването на всякакви веща. Би открил и игла в копа сено. Не съм ли прав, Спенсър?

— Ти също винаги си бил една от моите слабости, Хок. Къде си сега?

— Навъртам се покрай белите в Холидей Ин.

Хок се обърна към Шепърд.

— Ще държа връзка, мистър Шепърд — рече той.

Те се ръкуваха и Хок си тръгна. Шепърд и аз гледахме след него от предната врата, докато той отиваше към кадилака. Походката му беше грациозна и непринудена и въпреки това край него витаеше някакво усещане за напрегнатост, за навита докрай пружина, което създаваше впечатлението, че той е готов за скок.

Той погледна моя шевролет, модел 1968-ма, и се обърна към мен с широка усмивка:

— Все още втора класа до края, а драги?

Аз не обърнах внимание на закачката му и Хок се пъхна в кадилака си и замина. Нафукан.

— Откъде се познавате?

— От едни състезания по борба преди двайсет години. Случвало се е да тренираме на едни и същи места.

— Ама че интересно, и двайсет години по-късно се срещате случайно тук.

— О, виждали сме се през това време. Работата ни среща случайно от време на време.

— Така ли?

— Да.

— Знаете ли, почувствах, че двамата се познавате доста добре. Предполагам, инстинктът на търговеца за преценка на хората. Да влезем вътре. Желаеш ли чаша кафе или нещо друго? Предполагам, че още е доста рано за пиене.

Влязохме в кухнята.

— Нес кафе добре ли е? — попита Шепърд.

— Разбира се — отвърнах аз и Шепърд сложи да кипне вода в един червен порцеланов чайник.

Кухнята беше дълга, с преграда, разделяща площта за готвене от гази за хранене. В площта за хранене имаше грубо скована маса за пикник с пейки от четирите й страни. Масата беше в естествен дървесен цвят и красиво контрастираше на синия под и плотовете на шкафовете.

— Значи си бил борец, така ли?

Кимнах.

— От това ли ти е счупен носът?

— Да.

— Сигурно и белегът под окото ти е също оттам.

— Да.

— Изглеждаш в добра форма. Бас държа, че и сега можеш да изкараш няколко рунда, прав ли съм?

— Зависи срещу кого.

— Тежка категория ли си?

Отново кимнах. Водата за кафето завря. Шепърд сложи с лъжичка кафе от един голям буркан във всяка от чашите.

— Сметана и захар?

— Не, благодаря.

Той донесе кафето на масата и седна срещу мене. Бях се надявал да ми предложи поничка или някаква кифличка. Чудех се дали е предложил нещо такова на Хок.

— Наздраве — каза Шепърд и вдигна чашата си.

— Харв — казах аз, — твоите неприятности не се изчерпват с липсата на жена ти.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Искам да кажа, че познавам Хок. Знам с какво се занимава. Той е изнудвач от типа, за който хлапетата от махалата казваха кракотрошач. Работи като наемник, а напоследък работи предимно за Кинг Пауърс.

— Чакай малко сега. Аз те наех да намериш жена ми. Каквито и отношения да имам с Хок, те са си моя лична работа. Тебе това не те засяга. Не ти плащам, за да си пъхаш носа в моите работи.

— Така е — казах аз. — Но щом си имаш работа с Хок, означава, че ще страдаш. Хок е бияч. Пари ли дължиш на Пауърс?

— По дяволите, не знам нищо за Пауърс. Не бери грижа за Пауърс, за Хок или за когото и да било другиго. Искам от теб да търсиш жена ми, а не да се ровиш в сметките ми, разбра ли?

— Да, разбрах. Но една голяма част от живота си съм се занимавал в своята работа с хора като Хок. Знам какво ще последва. Този път Хок е дошъл и е говорил с теб, доста любезно, казал ти е колко дължиш и колко си закъснял с плащането, и до кога трябва да се изплатиш.

— Откъде, по дяволите, знаеш за какво сме приказвали?

— И накрая ти е казал с достатъчно приятелска усмивка какво ще стане, ако не платиш. След това дойдох аз и той се сбогува учтиво, и си тръгна.

— Спенсър, ще продължаваш ли още да говориш за това или ще се захванеш с работата, за която съм те наел?

— Харв, Хок не се шегува. Хок е лош човек. Но той държи на думата си. Ако дължиш пари, плати ги. Ако не разполагаш с парите, кажи ми сега и можем да се опитаме да решим проблема. Но недей да ме заблуждаваш и недей да заблуждаваш себе си. Имаш ли работа с Хок, значи си много, много, страшно много загазил.

— Няма за какво да говорим. Толкова засега. Нямам какво повече да кажа по този въпрос.

— Може покрай теб да загазя дори и аз — казах.

 

 

4

Имах чувството, ако щете интуицията, че Шепърд не иска да разговаря за работите му с Хок или с Кинг Пауърс, или с който и да било друг. Искаше да разговаряме за жена му.

— Значи, малкото име на жена ти е Пам?

— Точно така?

— Моминско име? Може да е решила да използва него след като се е махнала.

— Пам Нийл — каза той.

— Живи родственици?

— Няма.

— Братя или сестри?

Той изглеждаше объркан.

— Братя или сестри? — повторих.

— Няма. Тя е единствено дете.

— Откъде е родом?

— От Белфаст, щата Мейн. Крайбрежието, близо до Сиърспорт.

— Знам го къде е. Има ли там приятели, при които би могла да отиде?

— Не. Махнала се е оттам след завършване на колежа. След това родствениците й починаха. Не се е връщала там от петнайсет години, сигурен съм в това.

— Кой колеж е завършила?

— „Колби“.

— В Уотървйл?

— Да.

— През коя година?

— Деветстотин петдесет и четвърта — и двамата. Ученическа любов.

— Някакви приятели от колежа?

— О, по дяволите, знам ли. Искам да кажа, виждаме се с много от хората, с които сме ходили на училище. Смятате, че може да е отишла на гости при някого от тях ли?

— Ами, след като е избягала, трябва да е избягала някъде. Работила ли е някога?

Той поклати енергично глава.

— По никой начин. Оженихме се веднага след като завършихме. Издържал съм я, откакто баща й спря да прави това.

— Някога пътувала ли е без теб — самостоятелни ваканции, неща от този род?

— Не, за бога, тя е в състояние да се загуби в телефонна кабина. Искам да кажа, тя се бои да пътува. Аз съм я водил навсякъде, където сме ходили.

— И така, ако ти беше на нейно място, без професия, без опит в пътуването, без друго семейство, освен това и избягаш, къде би отишъл?

Той сви рамене.

— Взела ли е пари със себе си?

— Не много. В понеделник й дадох парите за храна и за домакинството, а тя замина в четвъртък, при това вече беше напазарувала. Едва ли има повече от двайсет долара.

— И така, връщаме се отново на въпроса, къде би могла да отиде. Имала е нужда от помощ. Не можеш да направиш кой знае какво с двайсет долара. У кои приятели би могла да отиде?

— Ами, там е работата, че повечето от нейните приятели са и мои приятели, разбираш ли? Искам да кажа, аз се познавам със съпруга, а тя — със съпругата. Не мисля, че би могла да се укрива у някои от тези семейства. Някой от мъжете би ми казал.

— Някоя неомъжена приятелка?

— Ха, ето това е проблем. Мисля, че не познавам никоя, която да не е омъжена.

— А жена ти познава ли?

— Аз поне не знам. Но, дявол да го вземе, да не би да следя всяко нейно движение. Доколкото знам, имаше някакви приятелки от колежа, които май не са се омъжвали. При това някои от тях не бяха лоши.

— Можеш ли да ми дадеш техните имена, последните им известни адреси, неща от тоя род?

— Господи, не знам. Ще се постарая, но трябва да ми дадеш малко време. Всъщност аз наистина нямам особена представа с какво се е занимавала тя през деня. Искам да кажа, възможно е да е писала на някои от тях. Не знам.

— А някои, които живеят тук, наблизо?

— Просто не знам, Спенсър. Възможно е Мили да знае.

— Дъщеря ти ли?

— Да, тя е на шестнайсет години. Предполагам, че за тях това с достатъчна възраст, за да си имат приказка на женски теми. Може тя да знае нещо, което би могло да ти бъде от полза. Искаш ли да я повикам?

— Да, също така стари телефонни сметки, писма, неща от този род, биха могли да ни дадат някакви насоки за това къде може да е отишла. Освен това, ще имам нужда от една снимка.

— Да, добре. Най-напред ще доведа Мили и докато разговаряте с нея, ще потърся. — Не беше направил това веднага след като се е прибрал вкъщи, както аз му бях казал. Може би ми липсват лидерски качества.

Мили не изглеждаше щастлива от това, че трябва да разговаря с мен. Тя седна на масата, взе чашата за кафе на баща си и я завъртя в неспирен кръг пред себе си. Шепърд отиде да събира телефонни сметки и писма. Мили мълчеше.

— Имаш ли някаква представа къде би могла да е майка ти, Мили?

Тя поклати глава.

— Какво значи това — че не знаеш, или че не искаш да кажеш?

Тя сви рамене и продължи старателно да върти чашата за кафе.

— Искаш ли тя да се върне?

Тя отново сви рамене. Когато пусна чара си, започват да се топят като масло.

— Според теб, защо е избягала?

— Не знам — рече тя втренчена в чашата. Вече започваше да излива малкото си сърце пред мен.

— Ако ти беше на нейно място — попитах аз, — щеше ли да избягаш?

— Аз не бих оставила децата си — каза тя, леко наблягайки на СИ-то.

— Би ли оставила съпруга си?

— Бих го оставила — рече тя и стрелна главата си към вратата, през която беше изчезнал баща й.

— Защо?

— Той е негодник.

— Защо да е негодник?

Тя сви рамене.

— Миличка — казах аз, — когато някой нарече пред мен някого негодник, той трябва да обясни защо, особено ако става въпрос за някой от семейството.

— Много важно — рече тя.

— Това е едно от нещата, по които възрастните се отличават от децата.

— На кого му е притрябвало да е възрастен?

— Аз съм бил и едното, и другото и да си възрастен е по-добре, отколкото да си дете.

— Сигурно — каза тя.

— Коя е най-добрата приятелка на майка ти? — попитах аз.

Тя отново сви рамене. Прииска ми се да стана и да я изхвърля през прозореца. Мисълта за това ме накара за кратко да се почувствам добре, но хората сигурно биха ме нарекли убиец.

— Обичаш ли майка си?

Тя извъртя очите си към тавана и изпусна въздишка.

— Естествено — рече и се загледа отново в кръговете, които правеше с чашата за кафе. Може би нея бих могъл да изхвърля през прозореца за разнообразие.

— Откъде да знаеш дали не е в беда?

— Не знам.

— Откъде да знаеш, че не е отвлечена?

— Не знам.

— Или че е болна и се намира някъде, където няма кой да й окаже помощ.

Ах, това мое богато въображение. Може да е пленница на някой мургав, тайнствен граф в някоя крепост сред блатата на Англия. Дали да опиша пред хлапачката някаква зла участ, по-страшна и от самата смърт?

— Не знам. Баща ми просто каза, че е избягала. Не би ли трябвало той да знае?

— Не знае. Догажда се. И понеже е негодник, като такъв се старае да ти спести по-големи тревоги.

— Ами тогава защо не я намери?

— Ах колко умно, направо гениално. За какво, по дяволите, мислиш, че ме е наел мене?

— Добре де, защо вие не я намерите? — Беше спряла да върти чашата за кафе.

— Точно това се опитвам да направя. Защо не ми помагаш? Дотук твоят принос за нейното спасение се свежда до четири „не знам“ и шест свивания на рамене. Плюс, че ми каза, че баща ти е негодник, но не знаеш защо.

— Ами ако наистина е избягала и не иска да се върне обратно?

— Значи, няма да се върне. Вече почти никога не използвам белезниците си върху краката на жени.

— Не знам къде е.

— Според теб, защо се е махнала?

— Вече ме питахте за това… Баща ми й ходеше по нервите.

— По какъв начин?

— По какъв… Не знам. Ами, постоянно й се натрапваше. Ще я погали по задника или ще й поиска целувка, докато тя се опитва да почисти с прахосмукачката. Такива работи. На нея това не й харесваше.

— Двамата говорили ли са някога за това?

— Пред мене не.

— А за какво са говорили пред тебе?

— За пари. Тоест, старият говореше. Старата като че ли само слушаше. Старият през цялото време говори за пари и бизнес. Непрекъснато разправя колко много ще направи Негодник.

— Баща ти някога отнасял ли се е зле с майка ти?

— Искате да кажете, да я е бил или нещо такова?

— По какъвто и да е начин?

— Не. Всъщност той се отнасяше с нея като с някаква проклета царица. Точно това я подлудяваше. Беше я обсебил изцяло. Това бе прекалено. Лепнал се беше за нея като пиявица. Разбирате ли?

— Тя имаше ли някакви приятели, които не са приятели на баща ти?

Тя се намръщи леко и поклати глава.

— Мисля, че не. Не познавам такива.

— Излизала ли е някога с други мъже?

— Майка ми?

— Случва се.

— Не и майка ми. По никакъв начин.

— Мили, сещаш ли се за нещо, което би могло да ми помогне да открия майка ти?

— Не, нищичко. Мислите ли, че не бих искала тя да се върне? Налага ми се да върша всичката кухненска работа, да се грижа за брат ми и за сестра ми, да следя за жената, която идва да чисти, и още куп други неща.

— Къде са брат ти и сестра ти?

— На плажа са, блазе им на палавниците. А аз трябва да стоя вкъщи заради вас.

— Заради мене?

— Баща ми казва, че трябва да бъда домакинята и прочие, докато майка ми се върне вкъщи. Липсва ми.

— Животът е тежък понякога — казах аз.

Тя направи мрачна гримаса с уста. Замълчахме за малко.

— Състезанията продължават цяла седмица — рече тя. — Всички са там. Всички деца във ваканция, изобщо — всички.

— И те ти липсват — казах. — Наистина жалко.

— Така е. Всичките ми приятели са там. Това е най-забележителният момент от лятото.

Твърде млада е, за да е развила до такава степен чувството си за трагичност.

Шепърд се върна с голям картонен кашон, пълен с писма и сметки. Най-отгоре се виждаше студийна снимка с размери 20/24 в златна филигранна рамка.

— Ето, Спенсър. Това е всичко, което можах да намеря.

— Прегледа ли ги? — попитах.

— Не. Нали за това съм те наел. Аз съм търговец, а не детектив. Привърженик съм на принципа всеки да върши това, което може да върши най-добре. Прав ли съм, Мил?

Мили не отговори. Навярно си мислеше за състезанията.

— Хубаво е човек да има принципи — казах аз. — Знаеш къде да ме намериш, ако изникне нещо.

— В „Дънфис“, нали? Слушай, обади се от мое име на управителя на „Последното ура“ — ще ти предложи хубава маса.

Казах, че ще го направя. Шепърд ме изпроводи до вратата. Мили — не.

— Не забравяй това. Обади се там от мое име на Пол. Той наистина ще те посрещне добре.

Потегляйки, се помъчих да си представя какви състезания провеждат долу на плажа.

 

 

5

Разпитах в кметството как да стигна до полицейското управление. Жената зад гишето в канцеларията ми каза с английски акцент, че се намира на Елм стрийт по Барнстейбъл роуд. Освен това, тя ми даде погрешни указания как да намеря Барнстейбъл роуд, но какво би могъл да очаква човек от един чужденец. Някакъв мъж ми помогна да се ориентирам и малко преди обед пристигнах на паркинга срещу управлението.

То представляваше квадратна тухлена сграда с пирамидален покрив и два А-образни мансардни прозореца отпред. На паркинга пред нея имаше четири или пет полицейски коли: тъмносини с бели покривни бели предни капаци. Отстрани имаха надпис: БАРНСТЕЙБЪЛСКА ПОЛИЦИЯ. Знаех, че Хайанис е част от Барнстейбълското градство, но така и не съм успял да открия някой, който да знае какво значи градство.

Влязох и се озовах в една малка приемна. Вляво зад ниска желязна преграда седеше дежурният офицер пред командно табло и радиосъобщителни съоръжения. Вдясно имаше дълга скамейка, на която можеха да седят неудобно грешниците, престъпниците и просителите, докато чакат началника Всички полицейски управления имат началник, когото трябва да чакаш, щом си дошъл. Няма значение за какво става въпрос.

— Дик Слейд тук ли е? — попитах ченгето зад преградата.

— Началникът е зает в момента. Мога ли да ви помогна?

— Нс, искам да говоря с него.

Подадох му служебната си карта. Той я погледна без видимо оживление

— Седнете — рече той. като кимна към пейката. — Началникът ще ви приеме, когато се освободи. — Това е фраза, която научава! в полицейската академия. Седнах и се загледах в цветните снимки на пернат дивеч върху стената откъм моята страна на служебното помещение.

Беше ми втръснало да ги гледам, когато някъде към един и десет някакъв сивокос мъж подаде глава от вратата откъм моята страна на преградата и каза:

— Спенсър?

— Да — казах аз.

Той врътна главата си и каза:

— Влизай.

Врътването на главата е друг номер, който научават в полицейската академия. Отзовах се на този жест и влязох в скромна канцелария. Единственият прозорец гледаше навън към паркинга, където стояха колите. Пред него растяха редки люлякови храсти. В стаята имаше зелена метална картотека и сиво метално бюро с въртящ се стол в същия цвят. Бюрото беше отрупано с преписки листа и неща от този род. В един от ъглите му имаше надпис: КАПИТАН СЛЕЙД.

Слейд кимна към сивия метален прав стол откъм мойта страна на бюрото.

— Сядай — каза той.

Слейд подхождаше на обстановката в канцеларията си. Квадратен, спретнат и сив. Косата му беше къса и къдрава, лицето — квадратно като детско кубче, с видим загар и сивосинкав отблясък от гладко обръсната гъста брада. Беше нисък, може би един и седемдесет, и набит, като досаден пазач от някой малък колеж. От онзи тип мъже, които напълняват като наближат четиридесетте, но той не беше пълен.

— Какво има — каза той.

— Харв Шепърд ме е наел да търся жена му. Помислих си, че би могъл да ме насочиш в правилната посока.

— Разрешително?

Извадих портфейла, измъкнах от него пластмасовото фотокопие на разрешителното си и го сложих на бюрото пред него. Униформената му рубашка беше с къси ръкави и ръцете му бяха скръстени на гърдите. Той погледна разрешителното, без да помръдне ръцете си, след това погледна към мен и отново към разрешителното.

— О’кей — каза.

Взех разрешителното и го пъхнах обратно в портфейла си.

— Имаш ли разрешително за оръжия?

Кимнах, извадих и него от портфейла си и го сложих пред него. Той се отнесе с него по същия начин и каза „О’кей“. Взех си го, прибрах си портфейла и се облегнах на стола.

— Това, което аз мога да кажа, е че е избягала. Няма инсценировка. Не можем да намерим никакво доказателство да е заминала с някого. Взела е някакъв автобус от Алмейда за Ню Бедфорд и с това се изчерпват нашите разкрития. Колегите в Ню Бедфорд имат нейното описание и прочие, но в момента са претрупани с по-важни неща. Смятам, че ще се върне след седмица-две, подвила опашка.

— Да има замесен друг мъж?

— Вероятно е прекарала нощта преди да се махне с някакъв тип в мотел „Силвър сийз“. Но когато е взела автобуса, като че ли е била сама.

— Как се казва мъжът, с когото е била?

— Не знаем. — Слейд се облегна назад в стола си.

— И освен това не сте си размърдали задниците да се опитате да разберете.

— Не. Не е нужно. В случая няма никакво престъпление. Ако тръгна да се занимавам с всеки случай на извънбрачна връзка тук, би трябвало да хвърля в това целия си състав. На някоя мацка й писне от мъжа й, тръгне да се поизчука за известно време, после се чупи. Знаеш ли колко много такива случаи има? — Ръцете на Слейд продължаваха да стоят скръстени на гърдите му.

— Знам.

— Ако мъжът й е паралия, наема някой като тебе да я търси. Онзи се помотае насам-натам някоя и друга седмица, навърти една добра сметка в някой мотел и през това време жената вземе че се върне сама, защото не знае какво друго да направи. Ти получаваш едноседмична почивка в Кейп и добър тен, съпругът получава данъчно облекчение, курвата продължава отново да се чука на местна почва.

— Често ли даваш брачни съвети?

— Не — поклати глава той. — Старая се да залавям хора, извършили престъпления, и да ги пращам в затвора. Ти някога бил ли си ченге? Имам предвид истинско ченге, не частно.

— Бил съм — казах. — Работил съм към прокурора на Федералния съдебен окръг в Съфолк.

— Защо си напуснал?

— Исках да върша повече от това, което вършиш ти.

— Социална работа — рече той.

Личеше, че изпитва отвращение.

— Знаеш ли да е имала някакви редовни приятели от мъжки пол?

Той сви рамене.

— Знам, че е преспивала с този или с онзи, но не мисля, че има някаква постоянна връзка.

— Отдавна ли ходи да спи с други мъже или прави това отскоро?

— Не знам.

Поклатих глава.

— Спенсър, искаш ли да видиш списъка с нарядите ми за дежурства? — рече Слейд. — Знаеш колко хора са ми на главата тука. Ясно ти е какво значи един уикенд, когато времето е хубаво и цялото семейство Кенеди тръгне на църква в неделя.

— Можеш ли да ме насочиш към някой в този град, от когото бих могъл да науча нещо, което да ми даде начален тласък? — казах аз.

— Иди в „Силвър сийз“ и поговори с бармана Руди. Кажи му, че аз те пращам. Той обръща внимание на много неща, а „Силвър сийз“ е място, където се излива много словесна помия. Пам Шепърд се навърташе там.

Станах.

— Благодаря, капитане.

— Ако имаш въпроси, на които мога да отговоря, обади се.

— Не искам да ти отнемам прекалено много време.

— Не се прави на интересен, Спенсър. Ще направя каквото мога. Но имам да следя за толкова много неща и Пам Шепърд е само едно от тях. Ако имаш нужда от помощ, обади ми се. В случай че е по силите ми, можеш да разчиташ на мен.

— Да, добре — казах аз.

Ръкувахме се и си тръгнах. Часът бе два и петнадесет, когато паркирах колата си пред мотел „Силвър сийз“. Бях огладнял и ожаднял. Докато вземам мерки в това отношение, бих могъл да поговоря с Руди, да сложа началото на онази солидна кръчмарска сметка. Възможно бе Слейд да е прав, но аз нямах намерение да злоупотребявам с парите на Шепърд, докато тя не се намери. Ако се намереше.

Има нещо особено в атмосферата на един бар в Кейп през деня. Яркостта на низината, заобиколена от океана, може би прави по-контрастен полумрака на оборудваното с климатична инсталация заведение. Може би там има повече хора и те са предимно летовници, а не от прослойката на безработните. Каквото и да беше, барът в мотел „Силвър сийз“ имаше нещо особено. И на мен това ми харесваше.

Мотелът „Силвър сийз“ беше двуетажен, с по една веранда, опасваща двата етажа отпред. Намираше се от крайбрежната страна на Мейн стрийт в средата на града, между един магазин за железария и друг, в който се продаваха пепелници от черупки на раковини и сини знаменца с надпис КЕЙП КОД. Барът се намираше вдясно, след фоайето, в единия край на столовата. Мнозина посетители обядваха, а неколцина само пиеха. Повечето от тях имаха вид на колежани, ако се съдеше по облеклото им — джинси и тениски, сандали и бюстиета. Декорът се състоеше от сърф и рибарска мрежа. На една от стените бяха кръстосани две гребла, а над огледалото зад бара висеше харпун, произведен вероятно в Хонг Конг. Барманът беше на средна възраст и с голямо шкембе. Правата му черна коса бе прошарена на места и стигаше до раменете му. Носеше бяла риза с черна папионка като някой корабен комарджия. Маншетите на ризата му бяха грижливо запретнати два пъти нагоре. Ръцете му бяха дебели, с дълги тънки пръсти с грижливо поддържан маникюр.

— Наливна бира? — попитах аз.

— Шлиц — рече той.

Имаше сплескан нос и тъмна кожа с меден оттенък. Индианец? Може би.

— Ще взема една.

Той я наточи във висока обикновена стъклена чаша. Никакви чаши от цветно стъкло, обемисти халби или нещо такова. Просто най-обикновена висока стъклена чаша, в съответствие със замисъла на бога на хмела. Барманът сложи една хартиена подложка и постави бирата върху нея, пъхна фиша в касовата машина, чукна сметката и сложи фиша на бара близо до мен.

— Какво имате за обяд? — попитах.

Той извади изпод бара един лист с менюто и го сложи пред мен. Отпивайки на глътки от бирата, зачетох менюто. Тренирах да пия на глътки. Напоследък Сюзън Силвърман непрекъснато ме упрекваше за склонността ми да изпразвам чашата на два дъха и да поръчвам нова. В менюто пишеше: змиорка с препечено хлебче. Сърцето ми заби по-силно. Не бях вкусвал змиорка от последния път, когато бях идвал тук. Поръчах две. И още една бира. Глът. Глът.

Мюзикбоксът свиреше нещо от Елтън Джон. Поне звукът не беше висок. Тук сигурно никога не бяха чували за Джони Хартман. Руди донесе сандвичите и погледна чашата ми, изпита на половина. Допих я — просто от учтивост, иначе трябваше да чака, докато свърша — и той напълни отново чашата.

— Чувал ли си за Джони Хартман? — попитах го аз.

— Да. Голям певец. Никога не би направил компромис и не би тръгнал да пее подобен боклук. — Той кимна към мюзикбокса.

— Ти ли си Руди? — попитах.

— Аз съм.

— Дик Слейд ми каза да намина да поговоря с теб. — Подадох му картата си. — Търся една жена на име Пам Шепърд.

— Чух, че била заминала.

— Имаш ли някаква представа къде?

Захапах голяма хапка от сандвича. Змиорката беше разполовена и изпържена и върху всеки сандвич някой бе сложил кръгче прясна зелена чушка.

— Откъде бих могъл да знам?

— Оказа се, че познаваш Джони Хартман, освен това слагаш зелена чушка на сандвичите, които правиш.

— Разбирам, но не знам къде е отишла. А сандвичите ги приготвя готвачът. Аз не ги харесвам със зелена чушка.

— О’кей, в такъв случай проявяваш добър вкус за музиката и лош вкус за готвенето. Мисис Шепърд често ли идваше тук?

— Напоследък, да. Идваше редовно.

— С някого?

— С кого ли не.

— По-специално с кого?

— Най-вече с млади мъже. В тъмното може да ти излезе късметът.

— Защо?

— Ами да кажем, че си прекалено стар, но имаш добро телосложение. Тя си падаше по мъже спортен тип, здравеняци.

— Беше ли тук с някого, преди да изчезне? Това трябва да е било преди една седмица, в понеделник. — Захапах втория си сандвич.

— Не държа такъв строг отчет. Но трябва да е било там някъде. Беше тук с някакъв тип на име Еди Тейлър. Механик.

— Преспаха ли тук?

— Не знам. Аз не съм на рецепцията. Аз съм барман. Но предполагам, че са преспали като имам предвид как му се натискаше.

Един от клиентите направи знак на Руди за още едно питие. Руди се отмести от бара, приготви питието, наля го в чашата, чукна сметката и отново се върна при мене. В това време аз доядох втория си сандвич. Когато той се върна, чашата ми с бира беше вече празна и той я напълни, без да го моля. Е, нямаше как да му откажа, нали. Както и да е, три бири с обяд са в рамките на приличното.

— Къде мога да намеря Еди Тейлър? — попитах аз.

— В момента работи в Котюит. Но обикновено свършва работа в четири и към четири и половина е вече тук, за да си изплакне устата.

Погледнах часовника зад бара — показваше три и трийсет и пет. Можех да почакам, докато пия бавно бирата си. Така или иначе, не можех да направя нищо по-добро от това.

— Ще чакам — казах.

— Нямам нищо против — рече Руди. — Все пак, трябва да ви предупредя, с Еди е малко трудно да се оправи човек. Той е едър и силен и се мисли за много печен. И освен всичко, е твърде млад.

— А аз съм стара полицейска кримка, Руди. Ще го шашна с ум и изтънченост.

— Да, възможно е. Но не споменавайте пред него, че аз съм ви насочил по следите му. Не ми се иска да ми се наложи и аз да го шашвам.

 

 

6

Беше четири и двайсет, когато Руди каза „Здрасти, Еди“ на един едър, русокос хлапак, който влезе в заведението. Той носеше работни обувки, джинси и синя фланелка с червен кант. Беше тежкоатлет: пращеше от трицепси и прекалено развити раменни мускули. И се носеше така, сякаш беше закичен с медал. Би ми направил по-силно впечатление, ако нямаше тези десетина килограма тлъстини около кръста си.

— Е, Кемо Сабе, как върви работата? — рече той на Руди.

Руди кимна и без да са го питали, сложи едно уиски и чаша наливна бира на бара пред Еди. Еди изгълта уискито и отпи от бирата.

— Адски гот е, червенолики — рече той. — На бледоликия днеска му се съдра задникът от бачкане. — Той говореше високо, съзнавайки, че го слушат, като смяташе, че каубойският му индиански диалект е забавен за околните. Завъртя се на стола, подпря лакти на бара и огледа помещението. — Как е положението с мацките, Руди? — осведоми се той.

— Както винаги, Еди. Струва ми се, че обикновено ти нямаш никакви затруднения.

Еди гледаше към две девойки на студентска възраст, които пиеха някакъв коктейл. Аз станах, разходих се покрай бара и се настаних на стола до него.

— Ти ли си Еди Тейлър? — попитах.

— Кой се интересува? — каза той, все още зазяпан в девойките.

— Не ме познаваш — казах аз.

Този път той се обърна към мене.

— Кой си ти, по дяволите?

Извадих една карта от джоба на сакото си и му я подадох с думите:

— Търся Пам Шепърд.

— Къде отиде тя? — изтърси той.

— Ако знаех, щях да отида там и да я потърся. Чудех се дали ти не би могъл да ми помогнеш.

— Чупката — рече той и отново се обърна да гледа девойките.

— Както разбирам, ти си прекарал с нея нощта, непосредствено преди тя да изчезне.

— Кой казва това?

— Аз. Току-що го казах.

— И какво, ако съм го направил. Да не би да съм първият. Теб какво те засяга?

— Поезия — казах аз. — Като говориш, сякаш слушам чиста поезия.

— Вече ти казах веднъж: чупката. Чуваш ли ме. Ако не искаш да пострадаш, разкарай се.

— Бива ли я в леглото?

— Да, добра беше. Теб какво те засяга?

— Предполагам, че имаш доста опит тук, а аз съм нов на това място, разбираш ли? Просто питам.

— Е, да, случва ми се да сваля някоя от време на време тук, в Кейп. Тя беше добра. Искам да кажа, за мацка на нейната възраст, имаше хубаво стегнато тяло, нали разбираш. И, знаеш ли, страшно й се искаше. Помислих си, че ще ми се наложи да я изчукам още тук, в бара. Питай Руди. А, Руди? Кажи, онази мацка Шепърд, как ме беше награбила онази нощ.

— Ти го казваш, Еди — Руди почистваше нокътя на палеца си с картон от кибрит. — Аз никога не забелязвам какво правят клиентите.

— Значи наистина си прекарал нощта с нея? — казах аз.

— Да. Господи, ако не го бях направил, тя щеше да си свали гащите още тук, в бара.

— Това вече го каза.

— Ами, така е, драги, повярвай ми.

Еди изгълта още едно уиски и засмука втора чаша бирен разредител, които Руди беше донесъл, без да му ги поръчват.

— Познаваше ли я, преди да се свърже с тебе?

— По дяволите, аз не съм се свързал с нея, тя се свърза с мене. Аз просто си седях тука и се оглеждах наоколо, и тя просто дойде, седна при мен и ме заприказва.

— Е, добре, в такъв случай, познаваше ли я, преди тя да се свърже с тебе?

Еди сви рамене и посочи на Руди изпитата си чаша с уиски.

— Бях я виждал тука. Не се познавах с нея, но знаех, че се върти наоколо, разбираш ли ме, знаех, че е лесно достъпна, стига да поискаш.

Еди изпи чашата си веднага щом Руди я наля и когато я сложи обратно на бара, Руди я напълни отново.

— Тя отдавна ли е на пиацата? — попитах аз.

Двамата с Еди истински се бяхме разплещили — просто двама добри стари приятели, които си говорят по работа. Еди пресуши бирата си, уригна се шумно, изсмя се на уригването си. Може би нямаше да мога да го шашна с моята изтънченост.

— На пиацата ли? О, имаш предвид, да, разбирам те. Не, не много отдавна. Мисля, че до тази година не я бях забелязал, нито си спомням да съм чувал много за нея. Май някъде след Коледа я чука един тип, когото познавам. Това като че ли е първият случай, за който съм чувал.

Езикът му беше малко надебелял и с-тата му бяха започнали да стават неясни.

— Сбогуването ви приятелско ли беше? — попитах аз.

— А?

— Как изглеждаха нещата на сутринта, когато се събудихте и си казахте довиждане?

— Любопитно копеле си — рече той и отмести погледа си, загледан в двете студентки на другия край на помещението.

— Казвали са ми това.

— Е, сега аз ти го казвам.

— Да, чувам. При това го правиш красиво.

Еди обърна погледа си към мене.

— Ти какво, на умник ли се правиш?

— И това са ми го казвали.

— Да, ама аз не обичам умниците.

— Аз сякаш съм предвиждал това.

— Така че, да те няма или ще те търкалям.

— И сякаш съм предвиждал, че ти ще поставиш въпроса точно така.

— Ако си търсиш неприятности, драги, намерил си си майстора.

— Имам си предостатъчно неприятности — казах аз. — Това, което търся, е информация. В какво настроение беше Пам Шепърд на сутринта, след като беше с тебе?

Еди слезе от столчето пред бара и застана пред мен.

— Казвам ти за последен път. Махай се, или ще пострадаш.

Руди започна да се примъква към телефона. Аз огледах пространството пред бара. Беше около три метра. Достатъчно.

— Няма нищо — казах на Руди. — Никой няма да пострада. Само ще му покажа нещо.

Станах.

— Дебеланко — казах на Еди, — ако ме принудиш, мога да те вкарам в болницата и ще го направя. Но ти сигурно не ми вярваш, така че ще трябва да ти го докажа. Хайде. Удряй.

Той замахна да нанесе удар с дясната ръка, който мина покрай главата ми, когато се отместих. Последва друг — с лявата, който мина почти на същото разстояние, когато се отместих на другата страна.

— Ще издържиш около две минути да правиш това — казах аз. Той се втурна насреща ми и аз се извъртях покрай него. — Междувременно — казах, — ако искам, бих могъл да те ударя ето тук. — Потупах го с длан три пъти много бързо по дясната буза. Той налетя отново, а аз влязох малко в обсега на удара и го спрях с лявата си подлакътница. Втория го прихванах с дясната. — Или тук — казах аз и го шляпнах звучно с двете си ръце по бузите. Така, както някоя баба шляпва дете. Отстъпих вън от обсега му. Той вече беше започнал да се задъхва. — Нещо не си във форма, малкият. Скоро няма да можеш да си повдигнеш ръцете.

— Откажи се, Еди — обади се Руди иззад бара. — Той е професионалист, за бога, ще те убие, ако продължаваш да се блъскаш така.

— Ще му дам аз едно блъскане, копелето му с копеле — каза Еди и се опита да ме докопа.

Аз направих една крачка вдясно и му нанесох един ляв прав в корема. Въздухът му излезе с хрипаво грухтене и той неочаквано седна. С побеляло лице, останал без въздух, драпащ да възстанови дишането си. — Или там — казах аз.

Еди възвърна частично дишането си и се изправи на крака. Без да погледне никого, той се отправи с омекнали крака към мъжката тоалетна.

— Добър удар имаш — каза ми Руди.

— Това е, защото сърцето ми е чисто — отвърнах.

— Надявам се да не омаца всичко там с бълвоч — рече Руди.

Останалите хора в помещението, които се бяха умълчали, когато свадата избухна, възобновиха приказките си. Двете студентки станаха и си тръгнаха, оставяйки недопити чашите си и мислейки за потвърдилите се опасения на майките си. Еди се върна от тоалетната с бледо и мокро лице, сигурно се беше наплискал с вода.

— Познавам типове, които могат да ти го върнат — каза Еди. Когато каза това, в гласа му нямаше никакъв живец и той не погледна към мен.

— Аз също — рекох. — Познавам типове, които могат да им го върнат. Няма смисъл да обсъждаме това. Ти просто се напъха в нещо, от което аз разбирам повече от теб.

Еди изхълца.

— Разкажи ми как се разделихте на сутринта — поднових въпроса си. Бяхме седнали отново на бара.

— И какво ще стане, ако не кажа? — Еди гледаше малкото пространство от плота на бара между ръцете си.

— Значи няма да ми кажеш. Нямам намерение да продължа да те бия в корема.

— Събудихме се на сутринта и на мене ми се дощя да го направя още веднъж, нали разбираш, един вид чукане за довиждане, а тя не ми даде да я докосна. Нарече ме прасе. Каза, че ако я докосна, ще ме убие. Каза, че й се повръщало от мене. Преди това не говореше така. Половината нощ се бяхме чукали до самозабрава а на следващата сутрин ме нарече прасе. Е, не обичам такива мръсотии, нали ме разбираш. Цапардосах я и си излязох. Последното, което видях от нея, беше как лежи по гръб на леглото и реве та се къса като никаквица. Зяпнала в тавана и врещи. — Той поклати глава. — Ама че шантава кучка. Само четири часа преди това се чукаше с мен до самозабрава.

— Благодаря, Еди — казах аз. Извадих една двайсетдоларова банкнота от джоба си и я сложих на бара. — Прихвани си и неговото, Руди, и задръж остатъка.

Когато си тръгвах, Еди все още гледаше в плота на бара, ограден от ръцете му.

 

 

7

Вечерях агнешко задушено, полято с бутилка бургундско, след което се прибрах в стаята си, за да се заема с кутията сметки и писма, които Шепърд ми беше дал. Първо прегледах личната кореспонденция и установих, че тя е разпокъсана и не хвърля никаква светлина. Установил съм, че повечето хора изхвърлят личната кореспонденция, която съдържа някаква информация. Подредих всички телефонни сметки, направих списък на телефонните номера и проверих честотата на обажданията. След това ги сортирах по местонахождение. Извърших едно истинско проследяване, седнал по шорти в мотелското си легло, прехвърляйки имена и номера. През изтеклия месец имаше три обаждания на някакъв номер в Ню Бедфорд, останалите бяха местни. Събрах на едно място всички квитанции от чековата книжка за покупка на бензин. На два пъти през този месец тя беше купувала бензин в Ню Бедфорд. Останалите бяха от местни бензиностанции. Подредих останалите квитанции от чековата книжка. Имаше три сметки от някакъв ресторант в Ню Бедфорд. Всичките на стойност над трийсет долара. Останалите сметки бяха местни. Беше почти полунощ, когато приключих с всички материали. Взех си бележка за телефонния номер в Ню Бедфорд, за ресторанта в Ню Бедфорд и за името на бензиностанцията в Ню Бедфорд, после напъхах всички материали обратно в кашона, сложих ги в шкафа и си легнах. По-голямата част от нощта прекарах, сънувайки телефонни и ресторантски сметки и се събудих на сутринта недоспал.

Поръчах да ми донесат в стаята кафе и царевични кифлички и в девет часа и пет минути, дадох поръчка за разговор с телефонната служба в Ню Бедфорд. Обади се една от служителките.

— Здравейте — казах. — Обажда се Ед Макинтайър от телефонната служба в Бак Бей, Бостън. Трябва ми справка за телефон номер 555–3688, ако обичате.

— Да, мистър Макинтайър, един момент, моля…. абонатът е Алекзандър, Роуз, адресът е Сентръл стрийт 3, Ню Бедфорд.

Направих й комплимент за бързината, с която беше открила абоната, подхвърлих нещо за евентуална похвала пред управителя на тамошната служба, казах дочуване с усмихнати, приятни нотки в гласа си и затворих. Нямах грешка.

Взех си душ, избръснах се и се облякох. Шест часа ровене в разни сметки ме бяха довели до извода, до който ченгетата от Хайанис бяха стигнали, установявайки автобусната спирка, от която тя е заминала. Тя беше в Ню Бедфорд. Но аз разполагах с някакъв адрес, може би не нейния, но все пак — нечий. Струва си да вършиш работа с местните следствени служби. Изпитана марка.

Разстоянието до Ню Бедфорд по шосе номер 6 беше осемдесет километра и се изминаваше за около час през малки градчета като Уеърхам и Онсет, Марион и Матапойсет. Оттатък моста от Феърхейвън, като се пресече кръстовището на пристанището и река Акушнет, Ню Бедфорд се издигаше стръмно от доковете. Или това, което беше останало от него. Склонът на хълма от моста до билото приличаше на кадри от кинохроника за варшавското гето. Голяма част от центъра на града бе разрушена и нуждата от нейното обновяване беше крещяща. Пърчейс стрийт, една от главните улици на града при последното ми идване в Ню Бедфорд, сега беше превърната в пешеходна алея. Карах безцелно може би около десетина минути из изровената от булдозери пустош, преди да отбия в един разнебитен паркинг и да спра. Излязох, отворих багажника на колата си и извадих един справочник за улиците в Масачузетс.

Сентръл стрийт се намираше на гърба на китоложкия музей. Познавах хълма и завих наляво покрай градската библиотека. Пред нея все още стърчеше онази героична статуя на харпуниста в китоловния кораб. Мъртъв кит или разбит кораб. Изборът тогава е бил прост, макар и драстичен. Завих наляво, надолу по хълма, към океана, после нагоре, по Джони Кейк Хил и паркирах близо до китоложкия музей, пред моряшката сектантска църква.

Направих отново справка с картата на улиците и тръгнах покрай китоложкия музей към улицата зад него. Погледнах и тя се оказа Сентръл стрийт. Беше къса уличка, с не повече от четири-пет сгради и продължаваше от Норт Уотър стрийт, зад музея, до Фронт стрийт, които бяха успоредни на океана. Беше стара улица, буренясала и усойна. Номер три представляваше тясна двуетажна сграда със стени от сиви азбестови плочи и, сякаш готов да се разпадне, червен тухлен комин по средата на покрива. Плочите на покрива бяха стари и изпъстрени в разнообразни нюанси, сякаш някой го бе кърпил периодично с каквото е имал под ръка. Имаше нужда от още кърпеж. Тук-там се забелязваше избеляла зелена боя, а входната врата от дясната страна на лицето на сградата бе боядисана в червено. Приличаше на дърта курва, намазана с червило.

Надявах се, че тя не е там вътре. Исках да я намеря, но мисълта, че е излязла от просторната слънчева къща в Хайанис и е дошла да се зарови в тоя сокак на плъхове, ми беше омразна. Какво да правя сега? Никой не ме познава: нито Роуз Алекзандър, нито Пам Шепърд, нито, доколкото ми е известно, който и да било в Ню Бедфорд. Всъщност броят на местата, където бих могъл да отида и да остана напълно анонимен, безкрайно ме забавляваше. Бих могъл да вляза и да огледам наоколо, под какъвто и да било претекст. Или бих могъл да почукам на вратата и да попитам за Пам Шепърд. Най-безопасно беше да застана наблизо и да наблюдавам. Обичах да знам колкото е възможно повече, преди да вляза някъде, където не съм бил преди. Това щеше да ми отнеме време, но щеше да ми спести риска да подплаша някого. Погледнах часовника си: 12,15. Върнах се обратно към онова, което бе останало от търговската част на квартала и открих един ресторант. Поръчах си пържени молюски с кълцано зеле и две бутилки бира. После се разходих обратно надолу до Сентръл стрийт и застанах на пост около един и пет. На Норт Уотър стрийт някаква работна група от общината работеше нещо с кирка и някакви чукове, докато няколко типове с ризи и вратовръзки и жълти шапки се разхождаха наоколо и се съвещаваха. Никой не мина по Сентръл стрийт в нито една от двете посоки. Никой нямаше никаква работа на Сентръл стрийт. Номер три не издаваше никакви признаци на живот. Бях си взел един брой от нюбедфордския вестник „Стандарт таймс“ на връщане от обяда и се зачетох в него, облегнат на един телеграфен стълб на ъгъла на Норт Уотър и Сентръл стрийт. Изчетох всичко като поглеждах редовно над ръба на вестника, за да следя къщата. Прочетох за някаква вечеря с боб в Конгрегационалната църква в Матапойсет, за някаква среща по бейзбол между баща и син на игрището за юноши в Рочестър, за някакъв местен дебютантски бал в Уомсута Клъб. Прочетох хороскопа, некролозите, уводната статия, в която се застъпваше много твърда позиция срещу навлизането на съветски траулери в местни териториални води. Когато свърших вестника, сгънах го,