| Джон льо Каре | Събуждане за мъртвеца A> # За автора Джон льо Каре е псевдоним на Дейвид Джон Мур Корнуел, роден на 19 октомври, 1931 година в Пул, Дорсетшир, Англия. Военната си повинност отбива в разузнавателните служби. Учи в Бернския и Оксфордския университети. През 60-те години работи в дипломатическите представителства на Великобритания в Бон и Хамбург. Оттегля се от дипломатическа служба след огромния успех на „Шпионинът, който дойде от студа“, публикувана през 1963 г. „Събуждане за мъртвеца“ е първата му книга. След това се отдава изцяло на писателска дейност, живеейки известно време в Крит и Виена, за да се завърне в Англия. Женен е и има три деца. A$ > ГЛАВА 1 > Кратка история на Джордж Смайли Когато някъде към края на войната лейди Ан Съркоум се омъжи за Джордж Смайли, тя го представи пред удивените си приятели от богаташкия квартал Мейфеър като един главозамайващо обикновен човек. А когато две години по-късно го напусна заради някакъв автомобилен състезател от Куба, тя много загадъчно обяви, че ако не го стори сега, вероятно никога няма да го направи; висконт Соли пък си направи труда да отиде специално до своя клуб, за да види сам дали вече се е разчуло. Тази забележка, която, макар и за кратък период, се ползва с определена популярност, можеше да се проумее само от онези, които познаваха Смайли. Нисък на ръст, пълен и с кротък нрав, той като че ли притежаваше склонността да пръска много пари за наистина ужасни дрехи, които висяха по неговата тантуреста фигура като кожата на изсъхнала жаба. На венчавката Соли направо заяви, че „Съркоум е пристанала на жабок с пожарникарска шапка“. А Смайли, който и не подозираше, че особата му е заслужила подобно описание, се клатушкаше към олтара, за да получи целувката, която щеше да го превърне в принц. Какъв беше той — богаташ или бедняк, светец или пройдоха? Откъде го бе изнамерила? Несъмнената красота на лейди Ан още повече подчертаваше колко неподходящи бяха те един за друг; мистичността на двойката се подсилваше още повече и от явното несъответствие между фигурите на младоженеца и младоженката. Ала клюката повелява да вижда героите си само в черно и бяло, да ги окичва с грехове и мотиви, които лесно могат да виреят в телеграфния стил на подшушванията. И така Смайли, лишен от престижно училище, от подходящи родители, от военна служба или професия, с която да се гордее, без да е богат, нито беден, зае своето прескромно място в житейския влак, за да се превърне не след дълго в изгубен багаж, чиято съдба, след като разводът бе вече отминал, бе да остане, забравен от всички, върху прашния рафт на вчерашните вестникарски колони. Когато лейди Ан хукна след своята звезда към Куба, тя не забрави Смайли. Макар и малко неохотно, тя с възхита призна пред себе си, че ако в живота й трябваше да има само един мъж, то той би бил единствено Смайли. Връщайки се назад в мислите си, тя с удовлетворение отбеляза, че бе удостоила този факт със свещеността на законния брак. Обществеността далеч не се заинтересува от ефекта, който заминаването на лейди Ан произведе върху бившия й съпруг, защото обществеността никога не се е интересувала от това, което сензацията оставя след себе си. Все пак не би било безинтересно да се узнае какво биха сторили Соли и неговото обкръжение с реакцията на Смайли; с това пълно, очилато лице, сбръчкано от енергичните усилия, докато чете задълбочено по-второстепенните немски поети, с месестите влажни ръце, стиснати в юмрук в провисналите ръкави. Соли успя да се измъкне от случая с вдигане на рамене и с измърморването на „заминаването лекува“, като явно той не проумяваше, че макар лейди Ан да бе заминала току-що, нещо в Джордж Смайли бе вече безвъзвратно мъртво. Онази част от Смайли, която оцеля, бе в противоречие с външността му също както любовта или влечението към непризнати поети — това бе неговата професия, професията на офицер от разузнаването. Той обичаше работата си, а тя пък милостиво го даряваше с колеги, еднакво неразгадаеми както по характер, така и по произход. Даряваше го също така и с нещо, което бе обичал най-много в живота си — академични разходки в тайнствените дебри на човешкото поведение, изпълвани със съдържание от собствените му съждения, прилагани на практика. Когато някъде през двадесетте години Смайли напусна невзрачното си училище, за да затрополи, премигвайки, под сенчестите сводове на скромния си колеж в Оксфорд, той мечтаеше за стипендии и за живот, посветен на неизяснените моменти от литературната история на Германия от XVII век. Ала собственият му преподавател, който познаваше Смайли по-добре, умело го отведе далеч от почестите, които несъмнено биха му принадлежали. В едно свежо юлско утро на 1928 година Джордж Смайли, смутен и позачервен, редеше пред комисията на Презокеанския комитет за академични проучвания — организация, за която той, необяснимо защо, не бе чувал нищо. Джебъди (неговият преподавател) бе смутолевил няколко не много ясни думи, с които да го въведе в обстановката: „Пробвайте с тези хора, Смайли, може да ви наемат, а пък и плащат ужасно малко, за да ви осигурят свястна компания.“ Смайли обаче бе раздразнен и го заяви. Притесняваше го фактът, че Джебъди, известен със своята яснота, сега нещо шикалкавеше. С доста неохота той се съгласи да отложи отговора си до срещата си с „мистериозните хора“ на Джебъди в колежа Ол Соулс. Никой не му представи членовете на комисията, но той бе виждал половината от тях. Един от тях беше Фийлдинг, който преподаваше френска средновековна литература в Кембридж, там беше и Спарк, който се занимаваше с източни езици, както и Стийд-Аспри, който бе седял на масата за преподаватели в оная вечер, когато Джебъди бе поканил Смайли. Трябваше да признае, че бе впечатлен. Фийлдинг да напусне апартамента си, ла не говорим за Кембридж — това бе истинско чудо. По-късно Смайли винаги си спомняше за това интервю като за танц с ветрило — някакъв предначертан ход на следващи едно след друго действия, всяко от които сваляше още една преграда, за да разкрие нова част от едно мистериозно цяло. Най-накрая Стийд-Аспри, който навярно беше председател, вдигна и последната завеса и истината застана пред него в цялата си ослепителна голота. Предлагаха му работа в това, което, поради липса на по-подходящо име, Стийд-Аспри смутено описа като Сикрет Сървис. Смайли поиска време за размисъл. Дадоха му една седмица. Никой не отвори дума за пари. Същата вечер той отседна в хубав лондонски хотел и отиде на театър. Почувствува се странно главозамаян и това го притесни. Знаеше много добре, че ще приеме, че можеше да го направи още на самото интервю. Беше го възпряло само инстинктивната предпазливост, а може би и простимото желание до пококетира с Фийлдинг. След като прие, последва период на обучение: анонимни къщи извън градовете, анонимни инструктори, много пътуване и нещо, което се очертаваше все по-ясно — невероятната възможност да работи напълно самостоятелно. Първото му назначение беше относително приятно — двугодишно назначение като доцент по английски в провинциален германски университет; лекции върху Кийгс и ваканции в баварски ловни хижи с групи от ревностни и не дотам подредени немски студенти със сериозни изражения. В края на всяка дълга ваканция той довеждаше някои от тях в Англия, след като вече бе набелязал вероятните обекти и предал препоръките си по таен канал до един адрес в Бон; през всичките тези две години той не разбра дали препоръките му са били взети под внимание или не. Нямаше как да научи дори дали неговите кандидати са станали обект на внимание. Той дори не бе сигурен дали информациите му изобщо са стигнали до местопредназначението си; нямаше и контакт с Отдела по време на престоя си в Англия. Чувствата, които го обземаха, когато вършеше всичко това, бяха смесени и противоречиви. Интересно му беше да прави преценка от позицията на страничен наблюдател на това, което се бе научил да нарича „потенциала за агент“ на някое човешко същество; да измисля дребни изпитания за характера и поведението, които да го осветлят за качествата на евентуален кандидат. Тази част от него беше бездушна и безчовечна — в тази роля Смайли беше просто международният наемник в своя занаят, лишен от морал и други мотиви, освен тези на личното удовлетворение. И обратно — натъжаваше го, когато ставаше свидетел на постепенната смърт на собствената си естествена способност да изпитва удоволствие. Винаги затворен в себе си, той вече се улавяше как се отдръпва от изкушенията на приятелството и човешката преданост; пазеше се внимателно от прояви на спонтанна реакция. Със силата на интелекта си се принуждаваше да наблюдава човечеството с клинична обективност и понеже не беше нито безсмъртен, нито безпогрешен, ненавиждаше и се страхуваше от фалша на живота си. Ала Смайли беше сантиментален и продължителното изгнаничество подсили дълбоката му любов към Англия. Ровеше се жадно в спомените си от Оксфорд — неговата красота, благоразумното му спокойствие и зрялата неприбързаност на неговите преценки. Мечтаеше за почивка под поривите на есенния вятър в Хартлънд Кий, за дълги разходки по корнуелските стръмни скали, където да чувствува лицето си гладко и горещо на морския вятър. Това бе неговият таен, друг живот; постепенно намрази просташката намеса на новата Германия — маршовете и крясъците на униформени студенти, насечените, арогантни лица и техните евтини отговори. Ненавиждаше и начина, по който преподавателското тяло се погаври с предмета му — неговата любима немска литература. Имаше и една нощ, една ужасна зимна нощ на 1937, когато Смайли бе стоял до прозореца си и бе наблюдавал огромната клада в университетския двор — около него се бяха струпали стотици студенти, лицата им екзалтирани и лъщящи на танцуващите пламъци. Мятаха книги в огнените езици, мятаха ги със стотици. Знаеше чии са тези книги — на Томас Ман, на Хайне, на Лесинг и на много други. Смайли, затулил цигара с потната си шепа, наблюдаваше с омраза и същевременно ликуваше, защото бе познал своя враг. Хиляда деветстотин тридесет и девета го завари в Швеция като акредитиран представител на известен швейцарски производител на малокалибрено оръжие; за удобство, по документи връзката му с фирмата датираше достатъчно отдавна. И като че ли пак за удобство външността му се бе попроменила — Смайли бе открил в себе си талант, който надминаваше елементарната промяна на цвета на косата и появата на малък мустак. В продължение на четири години игра тази роля, пътувайки ту натам, ту насам през Швейцария, Германия и Швеция. Никога преди не му бе минавало през ума, че човек може да се страхува толкова дълго. Получи нервен тик в лявото око, който изчезна чак след петнадесет години; напрежението проряза с бръчки пълните му страни, челото му. Научи какво е да не спиш, да не се отпускаш, да усещаш денем и нощем неспокойните удари на сърцето си, да опознаеш крайностите на самотата и себесъжалението, внезапното, почти умопомрачаващо желание за жена, за алкохол, за раздвижване, за какъвто и да е лек, стига да премахне напрежението от живота му. Това бе картината, на чийто фон той провеждаше своята истинска търговска дейност и работата си на шпионин. С течение на времето мрежата се разрастваше, а и други страни започнаха да работят за отстраняване на пропуските си в това отношение. През 1943 го отзоваха. Не минаха и шест седмици и той вече изгаряше от желание да се завърне, ала не му позволиха: „Това е краят за теб — бе казал Стийд-Аспри. — Сега обучавай нови хора или си вземи отпуск. Ожени се, прави каквото искаш. Разпусни.“ Смайли направи предложение на секретарката на Стийд-Аспри, лейди Ан Съркоум. Войната бе свършила. Платиха му дължимото и той заведе красивата си съпруга в Оксфорд, за да се посвети на изясняването на немската литературна история от седемнадесети век. Ала две години по-късно Ан беше вече в Куба, а разкритията, които млад руски шифровчик направи в Отава породиха нова необходимост от хора с опита на Смайли. Работата бе нова, не съществуваше някаква конкретна заплаха и в началото той се трудеше с удоволствие. Пристигаха обаче по-млади мъже, които навярно притежаваха по-необременени умове. Смайли не влизаше в сметките за повишение и той постепенно разбра, че е прекрачил в средната възраст, без някога да е бил млад и че се бе озовал — при това по най-безболезнения начин — извън играта. Нещата се бяха променили. Нямаше го Стийд-Аспри — той бе избягал от новия свят, за да дири в Индия друга цивилизация. Джебъди бе мъртъв. Качил се на влак в Лил през 1941 заедно с радиотелеграфиста си, някакъв млад белгиец, и оттогава ни вест, ни кост от тях. Фийлдинг се бе „венчал“ за нова тема върху Ролан — останал бе само Мастън, Мастън кариериста, вербуван по време на войната и сега съветник на министъра по въпросите на разузнаването; „първият човек — бе казал Джебъди, — който играе силов тенис на Уимбълдън.“ НАТО, както и отчаяните мерки, замислени от американците, промениха цялата същност на службата на Смайли. Безвъзвратно бяха отминали дните на Стийд-Аспри, когато човек получаваше заповедите си на чаша портвайн в апартамента му в колежа Магдален; вдъхновеният аматьоризъм на шепа висококвалифицирани и нископлатени мъже бе изместен от експедитивността, бюрокрацията и машинациите на големия правителствен отдел, отдел, в който всичко зависеше от благословията на Мастън с неговите скъпи дрехи и благородническа титла, с открояващата му се сива коса и сребристи вратовръзки; Мастън, който помнеше дори рождения ден на секретарката си, чиито маниери бяха еталон за дамите от регистратурата; Мастън, който с извинителна усмивка разширяваше владенията си и с тъжно изражение се преместваше в по-високопоставени кабинети; Мастън, който даваше изискани приеми в Хенли и който правеше капитал от успехите на подчинените си. Бяха го докарали по време на войната — професионалния чиновник от някакъв цивилен отдел, човек, който трябваше да се справя с бумащината и да съчетае бляскавите умствени способности на хората от отдела с тромавата машина на бюрокрацията. Височайшите бяха спокойни от факта, че имат работа с някого, когото познават, с човек, който можеше да сведе всеки цвят до оттенъка на сивото, който познаваше господарите си и който можеше да се движи сред тях. И всичко това той го правеше много добре. Нравеше им се неговата скромност, когато се извиняваше за своето присъствие, неискреността му, когато защищаваше приумиците на подчинените си, гъвкавостта му, когато формулираше нови задачи. Нито пък пропускаше да се възползува от привилегиите на човек, обвързан с плаща и кинжала — плаща той пазеше за пред господарите си, а кинжала — за подчинените си. На пръв поглед положението му беше малко странно. Той не беше действителният шеф на Сикрет Сървис, а само Съветник на министъра по въпросите на разузнаването; Стийд-Аспри неизменно му прикачаше прозвището „Главния евнух“. За Смайли това бе един нов свят — свят на ослепително осветените коридори, на изисканите млади мъже. Чувствуваше се чужд и старомоден и копнееше за поолющената сграда с тераса в Найтсбридж, където бе започнало всичко. Външността му като че ли бе влязла в унисон с тези негови притеснения и последвалата физическа промяна го правеше да изглежда по-прегърбен, оприличавайки го на жабок повече от всякога. Премигваше все по-често и му лепнаха прозвището „къртицата“. Ала неговата току-що постъпила секретарка го боготвореше и неизменно се обръщаше към него с думите „моя скъп мечок“. Смайли беше вече твърде възрастен за работа в чужбина. Мастън се бе произнесъл съвсем ясно по този въпрос: „Е, приятелю, и без това вероятно сте разкрит след всичкото онова ровичкане по време на войната. По-добре си стойте тук, старче, и поддържайте огъня у дома.“ В общи линии това бе причината, поради която Джордж Смайли седеше отзад в едно лондонско такси в два часа сутринта на 4 януари, сряда, на път за Кембридж Съркъс. > ГЛАВА 2 > Ние никога не затваряме Таксито му вдъхваше сигурност. Усещане за сигурност и топлина. Топлината бе контрабанда — открадната от леглото му и скрита от влажната януарска нощ. Сигурността идваше от нереалността на всичко — всъщност само духът му кръстосваше лондонските улици и наблюдаваше нерадостните търсачи на удоволствия, които притичваха към чадърите на портиерите; виждаше проститутките, накичени с подарен найлон. Реши, че всъщност духът му бе изпълзял от кладенеца на съня, за да спре телефонния звън, идещ откъм масичката до леглото му… Оксфорд Стрийт… защо Лондон бе единствената столица в света, чиято самоличност изчезваше в нощта? Загъвайки се по-добре с палтото си, Смайли не можеше да се сети за друго място, от Лос Анджелиз до Берн, което така лесно да се отказва от ежедневната си битка за собствен облик. Таксито свърна към Кембридж Съркъс и Смайли бързо отдели гръб от облегалката. Спомни си защо звъня дежурният офицер и мисълта за това немилостиво прогони съновиденията му. Припомни си разговора дума по дума — умение, овладяно до съвършенство преди много години. — Дежурният офицер на телефона, Смайли. Момент да говорите със Съветника… — Смайли, обажда се Мастън. В понеделник сте разговаряли със Самюъл Артър Фенън във Форин Офис, нали не греша? — Да… разговарях. — Какъв беше случаят? — Анонимно писмо, обвиняващо го в членство в Партията, когато е бил в Оксфорд. Съвсем обикновено интервю, по искане на директора на сигурността. (Не е възможно Фенън да се е оплакал, бе си помислил Смайли; той разбра, че ще гарантирам за него. Не бе имало нищо нередно, абсолютно нищо.) — Имаше ли опит за постресване от ваша страна? Показахте ли някаква неприязън към него, Смайли? Кажете ми. (Господи, той наистина е подплашен. Фенън трябва да е насъскал целия министерски кабинет срещу ни.) — Не. Беше изключително дружелюбен разговор; струва ми се, че и двамата си допаднахме. Фактически малко надскочих пълномощията си, поне в известен смисъл. — Как, Смайли, в какъв смисъл? — Ами почти му казах да не се притеснява. — Казали сте му какво? — Казах му да не се притеснява; явно беше доста притеснен, затова и му го казах. — Какво точно му казахте? — Казах му, че аз лично нямам някаква власт, нито пък Сикрет Сървис; пък и не виждам причина да се занимаваме с него допълнително. — Това ли е всичко? Смайли бе замълчал за малко; за пръв път Мастън се показваше в такава светлина, за пръв път изглеждаше толкова уязвим. — Да, това е всичко. Абсолютно всичко. (Никога няма да ми го прости. С цялото му престорено спокойствие, с всичките му кремави ризи и сребристи вратовръзки, с изисканите му обеди с министри.) — Той твърди, че сте поставили под съмнение лоялността му, че сте провалили кариерата му във Форин Офис, че е жертва на платени доносници. — Моля? Трябва да е полудял. Много добре знае, че ще гарантирам за него. Какво още иска? — Нищо. Той е мъртъв. Самоубил се е снощи в десет и половина. Оставил писмо до министъра на външните работи. Полицията позвънила на един от секретарите му и получила позволение да отворят писмото. След това ни се обадиха. Ще има разследване. Смайли, вие сте сигурен, нали? — Сигурен в какво? — … няма значение. Елате тук по възможно най-бързия начин. Минаха часове, докато повика такси. Позвъни на три пиаци, но никой не му отговори. Най-сетне някой вдигна телефона на пиацата при Слоун Скуеър и Смайли зачака до прозореца на спалнята си, загърнат във връхното си палто, докато таксито намали ход и спря пред входа. Тази тревога с нереални очертания посред нощната тъма му напомняше въздушните нападения в Германия. Край Кембридж Съркъс той спря таксито на около стотина метра преди службата си, отчасти по навик, отчасти за да проясни главата си и да се подготви за трескавия разпит, който Мастън вероятно му готвеше. Показа пропуска си на охраната и бавно се запъти към асансьора. При появяването му дежурният офицер го поздрави с облекчение и двамата заедно се отправиха по ярко осветения коридор. — Мастън беше при Спароу в Скотлънд Ярд. Нещо не могат да се разберат кой полицейски отдел трябва да поеме случая. Спароу казва Специалния отдел, Ивлин казва Криминалния отдел, а пък полицаите в Съри още не могат да се свестят. Лошо като завещание. Ела да пийнеш чашка кафе в бърлогата на дежурния. Нес кафе е, но не е съвсем лошо. Смайли бе благодарен, че тази нощ дежурен беше Питър Гилам. Възпитан и внимателен, специалист по шпионаж със спътници, дружелюбен човек, който винаги имаше в себе си разписание на влаковете и джобно ножче. — От Специалния отдел позвъниха в дванадесет и пет. Съпругата на Фенън била на театър и го открила чак когато се върнала в единадесет без четвърт. После се обадила в полицията. — Той живееше някъде в Съри. — Уолистън, до околовръстния път край Кингстън. Точно извън градската част. Когато полицаите пристигнали, намерили на пода край тялото писмо до министъра на външните работи. Старшият позвънил на началника на полицията, той позвънил на дежурния офицер във вътрешното министерство, който позвънил на дежурния чиновник във външното министерство и най-накрая получили позволение да отворят писмото. След това започнало цялото това забавление. — Слушам те. — Началникът на личния състав във външното министерство се обади тук. Искаше домашния телефон на Съветника. Каза, че това било за последен път ние от Сигурността да се занимаваме с негови служители, че Фенън бил лоялен и талантлив служител, и така нататък, и така нататък… — Наистина е бил такъв. Наистина. — Каза как цялата тази афера доказвала само, че Службата по сигурността правела каквото си поиска — гестаповски методи, които не били смекчени дори от някаква реална заплаха, и така нататък… Дадох му номера на Съветника и го избрах по другия телефон, докато той бълваше змии и гущери. По някакво гениално стечение на обстоятелствата изпреварих онзи от Външното министерство, свързах се с Мастън и му казах каква е работата. Това стана в 12.20. Мастън довтаса тук към един часа и се намираше в състояние на напреднала бременност — утре сутринта ще трябва да докладва на министъра. Настана пауза, в която Гилам сипа кафе в чашите и наля гореща вода от електрическия чайник. — Какъв беше той? — попита Гилам. — Кой? Фенън ли? До преди няколко часа сигурно щях да ви отговоря. Само че сега не мога да кажа нищо за него. Още на пръв поглед се разбира, че е евреин. От нормално семейство, към което обаче явно по-охладнява в Оксфорд и става марксист. Проницателен, културен… свестен човек. Добре говори, изслушва те добре. Но и образован; факти колкото щеш. Оня, дето го е натопил, е имал основание; Фенън наистина е бил в Партията. — На колко години беше? — На четиридесет и четири. Всъщност изглеждаше на повече. — Смайли продължи да говори, докато очите му обикаляха стаята. — С чувствително лице, косата му бе като на студент — права и оставена по-дълга отгоре; имаше профил на двадесетгодишно момче, само че кожата му беше суховата и с тебеширен цвят. Беше и много набръчкана, във всички посоки — лицето му бе нарязано на квадратчета. Пръстите му бяха изключително тънки… С две думи — човек, който няма нужда от другите, саможивец. Ако е имал някакви удоволствия, не ги е споделял. Предполагам, че не е споделял и онова, което го е измъчвало. Мастън влезе и те се изправиха на крака. — А, Смайли. Елате. — Той отвори вратата и протегна лявата си ръка, подканвайки Смайли да мине пред него. Мебелировката на кабинета на Мастън не съдържаше нищо, което да принадлежи на правителството. Веднъж бе купил колекция акварели от деветнадесети век и част от тях висяха по стените. Смайли реши, че всичко останало е като че ли купувано от евтин магазин. Ако става въпрос, самият Мастън имаше такъв вид. Костюмът му беше малко прекалено светъл, за да внушава нужното уважение; верижката на монокъла му падаше върху неизменната кремава риза. Носеше светлосива вълнена връзка. Германците биха го нарекли flott, помисли си Смайли; шик, ето това беше той — истинският джентълмен в представите на бар-дамите. — Видях се със Спароу. Чисто самоубийство. Тялото е отнесено и като се изключат обичайните формалности, началникът на полицията не предприема никакви действия. След около ден-два ще има разследване. Постигнато е споразумение — и това е само меко казано, Смайли — че журналистите не бива да узнават нищо за проявения от нас интерес към личността на Фенън. — Ясно. (Опасен човечец си ти, Мастън. Слабохарактерен и подплашен. Всеки друг да обере калая, но да не си ти, зная го. Точно затова ме оглеждаш сега — да премериш колко въже е нужно за врата ми.) — Не мислете, че отправям някаква критика, Смайли. В края на краищата щом директорът на Службата за сигурност е одобрил разговора, вие няма от какво да се боите. — С изключение на Фенън. — Уви, така е. За съжаление директорът на Службата за сигурност е пропуснал да подпише доклада ви за разговора. Вероятно обаче е дал съгласието си устно, нали така? — Да. Сигурен съм, че ще го потвърди. Мастън отново изгледа Смайли с остър и изпитателен поглед; Смайли почувствува как в гърлото му се образува някаква буца. Съзнаваше, че се показва като неподатлив човек, съзнаваше, че Мастън го очаква да поомекне, да поддаде по някакъв начин. — Знаете ли, че ми се обадиха от службата на Фенън? — Да. — Ще се наложи да се проведе разследване. Навярно няма да успеем да предотвратим намесата на журналистите. Утре сутринта непременно трябва да се срещна с министъра на вътрешните работи. (Пак се опитваш да ме сплашиш, Мастън… Наистина годинките ми напредват, трябва да мисля за пенсия, почти невъзможно ще ми е да си намеря работа, но не, Мастън, няма да ме накараш да участвувам в лъжата ти.) — Нужни са ми всички факти, Смайли. Трябва да изпълня дълга си. Ако има нещо, което смятате, че е необходимо да ми кажете за този разговор, нещо, което е възможно да не сте отбелязали в доклада си, кажете ми го сега и оставете аз да преценя неговата важност. — В действителност няма какво да се добави към доклада ми и към това, което вече ви казах преди малко. За вас навярно ще е от полза (може би това „вас“ беше доста натъртено)… за вас навярно ще е от полза да знаете, че разговорът беше проведен при отсъствието на каквато и да е формалност. Обвинението срещу Фенън беше доста тъничко — членство като студент през тридесетте и мъгляви приказки за симпатизантство сега. През тридесетте половината кабинет бяха в Партията. — Мастън се намръщи. — Когато отидох в кабинета му във Форин Офис, оказа се, че там имаше твърде много народ — през цялото време все някой влизаше и излизаше, затова му предложих да се разходим из парка. — Продължавайте. — Така и направихме. Времето беше приятно — слънчево и студено. Гледахме патиците. — Мастън махна нетърпеливо с ръка. — Останахме там около* половин час, като през цялото време говори той. Стори ми се интелигентен човек, говореше добре и интересно. Само че беше малко нервен, което не е неестествено. Хора като него умират да говорят за себе си, а освен това бях убеден, че с удоволствие свали този товар от гърдите си. Разказа ми всичко от игла до конец — доста охотно споменаваше имена, — а после отидохме до някакво еспресо край Милкбанк, което посещавал често. — Къде сте ходили? — Кафене. Еспресото е вид кафе и го продават по шилинг чашката. Пихме по едно. — Аха. Значи при тези, как да кажа… значи на чашка сте му казали, че отделът няма да предприеме никакви действия срещу него. — Да. Често правим така, само че обикновено не го споменаваме в доклада. — Мастън кимна. Точно от тези работи си има понятие, помисли си Смайли; господи, ама той наистина е отвратителен. Мисълта, че Мастън се оказа толкова неприятен, колкото и бе очаквал, го оживи. — Мога ли в такъв случай да допусна, че неговото самоубийство, както и писмото му, разбира се, за вас представляват истинска изненада? И че не можете да предложите никакво обяснение? — Ако можех, това щеше да бъде нещо невероятно. — Нямате представа кой може да го е злепоставил? — Не. — Бил е женен. — Да, зная. — Питам се… струва ми се близо до ума, че жена му би могла да запълни част от празнотите. Колебая се дали да го предложа, но вероятно някой от отдела би могъл да я посети и, в рамките на добронамереността, да й зададе някои въпроси. — Сега ли? — Смайли го изгледа с безизразно лице. Мастън стоеше до голямото си бюро и си играеше с дреболиите на бизнесмена — нож за хартия, цигарена кутия, запалка — целия неведом комплект на официалното гостоприемство. Изпод ръкава на сакото му се подават поне два-три сантиметра кремав маншет, помисли си Смайли, и сигурно се диви на белите си ръце. Мастън вдигна поглед. На лицето му бе изписан израз на съчувствие. — Смайли, зная как се чувствувате, ала въпреки трагедията трябва да се опитате да влезете в положението. Министърът ще иска възможно най-пълния доклад за случилото се и моя първостепенна задача е да му го представя. Особено що се отнася до информация, свързана с душевното състояние на Фенън непосредствено след разговора му с… с нас. Възможно е да е разговарял с жена си за това. По принцип не би трябвало, но се налага да бъдем реалисти. — Искате да отида там? — Някой трябва да го направи. А навярно предстои и разследване. Разбира се, това ще го реши министърът на вътрешните работи, ала в момента ние не разполагаме с фактите. Времето е кратко, а вие познавате случая, нали сте правили предварителните проучвания. Нямаме време да чакаме друг да се запознава с материалите. Ако някой трябва да отиде, това сте вие, Смайли. — Кога трябва да отида? — По всичко личи, че мисис Фенън е малко особена. Чужденка е. Освен това и еврейка и, доколкото ми е известно, доста е пострадала през войната, а това само прави ситуацията още по-деликатна. Тя е жена със силен характер и сравнително малко е разстроена от смъртта на мъжа си. Несъмнено това е само на повърхността. Но е свястна и общителна. От Спароу подразбрах, че е показала желание да ни помогне и навярно ще ви приеме веднага щом пристигнете там. Полицията в Съри може да я предупреди за идването ви и ще се видите още сутринта. Ще ви звънна там след известно време. Смайли понечи да си тръгне. — Смайли, вижте… — Почувствува ръката на Мастън върху лакътя си и се извърна. На лицето на Мастън цъфтеше усмивката, която обикновено пазеше за по-възрастните дами от службата. — Смайли, спокойно можете да разчитате на мен; разчитайте на моята подкрепа. Боже господи, помисли си Смайли; май наистина работиш без почивка. Също като някое денонощно кабаре: „Ние никога не затваряме“. После излезе на улицата. > ГЛАВА 3 > Елза Фенън Меридейл Лейн е едно от онези кътчета на графство Съри, чиито жители водят непримирима борба срещу всяка прилика с облика на краен квартал. Дървета, малко попренаторени и подлъгани да заживеят във всяка градина, полузакриват маломерните „еднотипни жилища“, които се гушат зад тях. Неградският вид на зоната се подсилва от дървените бухали, поставени на стража над табелките с имена на домовете, както и от ронещите се джуджета, стоящи неуморно до басейните за златни рибки. Обитателите на Меридейл Лейн не боядисват джуджетата си, причислявайки подобно нещо към типичните пороци на крайните градски квартали, нито пък, отново поради същата причина, лакират бухалите; в замяна на това те търпеливо очакват времето да надари тези съкровища с вида на антики, докато един ден дори и гредите на гаража могат да се похвалят с бръмбари и дървесни червеи. Уличката, въпреки уверенията на агентите от фирмите за недвижими имоти, не е точно „сляпа“; далечният й край откъм Кингстън се извива малко нервно, докато се превърне в чакълеста алея, която на свой ред пък деградира в нерадостна разкаляна пътечка, прекосяваща Мерис Фийлдс, за да отведе до друга уличка, която по нищо не се различава от Меридейл. Докъм 1920 година тази пътечка отвеждаше до енорийската църква, ала сега църквата стърчи на нещо като остров сред трафика на лондонския път, а някогашната пътечка, която на времето е отвеждала богомолците до храма, сега служи за не много надеждна връзка между обитателите на Меридейл Лейн и Кадоган Роуд. Незаетата земна площ, наречена Мерис Фийлдс, вече е придобила значимост, която далеч надминава и най-смелите й аспирации; тя се е вклинила така дълбоко в тялото на местната управа, разделяйки интересите на тези, които искат мястото да се развива, от интересите на онези, които държат да го съхранят непокътнато, при това толкова здраво, че веднъж целият механизъм на местните власти в Уолистън се наложи да преустанови нормалното си функциониране. В момента е установен някакъв естествен компромис — наличието на трите стоманени пилона, наредени на равни интервали един от друг не би могло да се разглежда нито като опит за развитие, нито пък и като опит за съхранение на непокътнатостта на мястото. Насред Мерис Фийлдс се намира една неугледна колиба със сламен покрив, носеща името „Военен мемориал Подслон“, издигната през 1951 година в знак на признателност към загиналите в две войни и за подслон на немощните и остарелите. На никого не му бе минало през ума какво ще дирят немощните и остарелите в Мерис Фийлдс, но поне паяците намериха подслон в покрива й, а като място за отмора на работниците, издигали пилоните, тя се бе оказала място с необикновени удобства. На Смайли му бяха необходими не повече от десетина минути, за да стигне там малко след осем часа сутринта, след като остави колата си пред полицейския участък. Валеше силно и дъждът беше толкова студен, че го усещаше като твърди сачми по лицето си. Полицията в Съри не се интересуваше повече от случая, но независимо от това Спароу беше изпратил в участъка офицер от Специалния отдел, който, ако се наложеше, щеше да бъде свръзка между Сигурността и полицията. Не съществуваше съмнение относно характера на смъртта на Фенън. На слепоочието му имаше прострелна рана от упор, направена от малък френски пистолет, произведен в Лил през 1957. Пистолетът бе открит под тялото. Всички обстоятелства сочеха към самоубийство. Номер 15 на Меридейл Лейн беше ниска къща в стил Тюдор, чиито спални се намираха в кулите, а до нея бе долепен гараж, наполовина изграден от греди. Домът изглеждаше малко занемарен, дори доста поизоставен от страна на грижи за него. В такъв дом биха могли да живеят художници. Фенън като че ли нямаше място тук. На Фенън повече му подхождаше Хампстед, както и онези млади момичета от чужбина, които идваха в Англия да прекарат месец-два с местни семейства. Той отвори портата и се отправи бавно по алеята към входната врата, като се опитваше да зърне някакъв признак на живот зад обрамчените с олово прозорци. Беше много студено. Той дръпна звънеца. Елза Фенън отвори вратата. — Позвъниха ми и ме попитаха дали имам нещо против. Не знаех какво да им отвърна. Заповядайте, моля. — Следа от немски акцент. Сигурно беше по-възрастна от Фенън. Крехка и смръщена жена на около петдесет, с много късо подстригана коса, боядисана до тютюнев цвят. Макар и слаба, тя внушаваше усещане за издръжливост и кураж, а погледът на кафявите й очи, които искряха на поизкривеното й, дребно лице, изненадваше със силата си. Лицето й бе повехнало, лице, преминало през мъки и лишения преди много време, лице на дете, израснало сред глад и изтощение, лице на вечната изгнаница, на концлагеристка, помисли си Смайли. Протегна чистата си, розова ръка към него — и той почувствува кокалестата й длан, когато я пое в своята. Смайли се представи. — Вие интервюирахте мъжа ми — каза тя. — За да проверите лоялността му. Отведе го в притъмнената гостна със снишен таван. Камината бе студена. Изведнъж Смайли се почувствува противно. Лоялност към кого, към какво? В гласа й не се долавяше неприязън. Той беше потисникът, но тя приемаше потисничеството. — Вашият съпруг ми стана много симпатичен. Щеше да бъде оневинен. — Оневинен? Оневинен от какво? — На пръв поглед имахме случай, който трябваше да се разследва. Случаят бе предизвикан от анонимно писмо и аз бях натоварен с него. — Замълча и й изгледа с истинска загриженост. — Преживяхте тежка загуба, мисис Фенън… сигурно сте уморена. Едва ли сте мигнала цяла нощ… Тя не откликна с нищо към съчувствието му. — Благодаря ви, но надали ще мога да дремна днес. Сънят за мен е лукс, който ми е отказан. — Тя погледна смръщено надолу към дребничкото си тяло. — С тялото ми се налага да се погаждаме по двадесет и четири часа на денонощие. Вече сме живели заедно по-дълго, отколкото мнозина други. А за ужасната загуба… Да, така е. Но знаете ли, мистър Смайли, години наред не съм притежавала нищо друго, освен четка за зъби, така че не успях да придобия чувството да притежаваш, дори и след осем години брак. Освен това съм свикнала да понасям страданието без много шум. Кимна му в знак че може да седне, а самата тя, с някакъв странно старомоден жест подви полата под себе си и се настани срещу него. Стаята беше направо ледена. Смайли се чудеше дали да подеме разговор; не смееше да я погледне, затова рееше поглед пред себе си, опитвайки се отчаяно в мислите си да проникне зад повехналото лице на Елза Фенън. Мина като че ли доста време, преди тя да заговори отново. — Споменахте, че ви бил симпатичен. Явно обаче той не остана с това впечатление. — Не съм виждал писмото на съпруга ви, но чух за съдържанието му. — Сега вече Смайли бе обърнал към нея своето сериозно, малко подпухнало лице. — Просто не мога да проумея. Аз почти направо му казах, че… че предложението ни ще бъде този случай да не се разследва повече. Тя седеше неподвижно и го слушаше. Какво ли можеше да й каже той? „Съжалявам, че убих съпруга ви, мисис Фенън, но просто изпълнявах дълга си. (Дълг към кого, боже мой?) Преди двадесет и четири години е бил в комунистическата партия в Оксфорд; скорошното му повишение му е давало възможност за достъп до много секретна информация. Някой се е престарал, написал ни е анонимно писмо и ние нямахме друг избор, освен да предприемем нещо. Разследването е предизвикало силно меланхолични настроения в съпруга ви и го е довело до самоубийство.“ Само че не каза нищо от това, което премина през мислите му. — Това беше като игра — обади се тя внезапно, — някакъв нелеп опит за уравновесяване на идеи; нямало е нищо общо с него или с която и да е жива личност. Защо сте се заловили с нас? Вървете си в Уайтхол и търсете други шпиони там, където кроите плановете си. — Направи пауза и единственият признак за някакви емоции идеше от разгорещения поглед на тъмните й очи. — Вие страдате от старо заболяване, мистър Смайли — продължи тя, като извади цигара от кутията на масичката, — а аз съм виждала твърде много негови жертви. Умът се отделя от тялото, губи връзка с действителността, започва да властвува над някакво картонено кралство и безчувствено да крои гибелта на своите картонени жертви. Понякога обаче преградата между вашия свят и нашия не е толкова здрава — на папките им порасват глави, ръце и крака, а това вече е ужасното, нали? Освен досиета, имената имат и семейства, имат и човешки мотиви, за да обяснят тъжните папчици и измислените грехове, скрити между папките им. Не ви завиждам, когато се случва нещо подобно. Направи кратка пауза, после продължи: — Също като Държавата и Народа. Държавата и тя е нещо нереално, символ на нещо несъществуващо, празнота, ум без тяло, игра с облаци в небето. Но държавите започват войни, нали така, хвърлят и хора в затворите? Да занимаваш мислите си с доктрини — колко пречистено! Сега и двамата със съпруга ми сме пречистени, нали? Беше вперила поглед в него. Сега акцентът й се чувствуваше по-силно. — Вие се отъждествявате с държавата, мистър Смайли. Нямате място сред живите хора. Пуснахте бомба от вашето висине — сега не идвайте, за да видите кръвта или да чуете писъците. Не бе повишила тон. Гледаше над него, някъде далеч отвъд. — Имате шокиран вид. Предполагам, че трябва да плача, но вече нямам сълзи, мистър Смайли, очите ми са пресъхнали — рожбите на мъката ми са мъртви. Благодаря ви, че ме посетихте, мистър Смайли. Вече можете да си вървите, тук няма нищо повече за вас. Той седеше изпънат на стола, поставил пълните си длани върху коленете си. На лицето му бяха изписани едновременно притеснение и святост, също като на бакалин, който трябва да чете от Библията. Лицето му бе пребледняло и кожата му проблясваше по слепоочията и горната устна. Само под очите му се бе запазил някакъв цвят — морави полумесеци, прорязани от тежките рамки на очилата му. — Вижте, мисис Фенън, този разговор беше почти формалност. Струва ми се, че то се понрави на съпруга ви, дори си мисля, че с удовлетворение се отърва от този товар. Как може да говорите така, как можете, вижте… — Казвам ви, че е вярно. Ами че ние дори не го проведохме в някоя канцелария — когато го посетих, видях че през кабинета му се минава за две други стаи, затова излязохме в парка и така стигнахме до едно кафене. Едва ли някой ще нарече това инквизиция. Дори му казах да не се притеснява, наистина му го казах. Не мога да проумея писмото, то не… — Не ме притесни писмото, мистър Смайли. Притесни ме това, което той сподели с мен. — Какво искате да кажете? — Сподели, че е много притеснен от разговора. Когато се върна понеделник вечер, беше страшно отчаян, почти не можеше да говори. Строполи се в едно кресло и не искаше да се помръдне. Убедих го да си легне. Дадох му успокоително, което го държа половината нощ. На сутринта още говореше за това. Не излезе от ума му до самата му смърт. Откъм горния етаж се разнесе звънът на телефон. Смайли се надигна. — Извинете, но ме търсят от службата. Ще разрешите ли? — В предната спалня е, точно над нас. Смайли се запъти нагоре по стълбището в състояние на пълна обърканост. Какво ще каже сега на Мастън? Вдигна слушалката и механично изговори номера, изписан на телефона: — Уолистън 2944. — Обаждаме се от телефонната централа. Добро утро. Поръчали сте събуждане за осем и половина. — О… о, да, много ви благодаря. Постави слушалката обратно, благодарен за тази пауза. Хвърли кратък поглед на спалнята. Това беше спалнята на Фенънови, строга, но с удобства. Пред газовата камина имаше две кресла. Смайли си спомни, че Елза Фенън била прикована на легло в продължение на три години след войната. Сигурно навикът да седят пред камината вечер им бе останал от онова време. Нишите от двете страни на камината бяха пълни с книги. В далечния ъгъл имаше бюро с пишеща машина. В обстановката се долавяше нещо интимно и трогателно и може би за пръв път Смайли почувствува непосредствено ужаса на смъртта на Фенън. После пое надолу към гостната. — Беше за вас. Събуждане в осем и половина от телефонната централа. Почувствувал паузата, хвърли към нея поглед, в който нямаше любопитство. Ала тя се бе извърнала и стоеше до прозореца, загледана навън. Дребничкият й гръб бе прав и неподвижен, а острата й, къса коса се тъмнееше на утринната светлина. Внезапно той се втренчи в нея. На ум му дойде нещо, за което трябваше да се сети още докато беше горе в спалнята, нещо толкова неправдоподобно, че за момент мозъкът му отказа да го възприеме. Механично продължи да говори; трябваше да се махне оттук, да се махне от телефона й истеричните въпроси на Мастън, да се махне от Елза Фенън и нейния мрачен, тревожен дом. Да се махне и да помисли. — Прекалено дълго ви досаждах, мисис Фенън. Ще се вслушам в съвета ви и ще се върна в Уайтхол. Отново студената, крехка длан, промърморените думи на съчувствие. Взе палтото си от преддверието и излезе навън, където блестеше ранното утро. Зимното слънце току-що се бе появило за миг след дъжда, за да пребоядиса в бледи, влажни цветове дърветата и къщите на Меридейл Лейн. Небето бе все още тъмносиво, докато светът под него бе учудващо ярък, излъчвайки слънчевата светлина, която бе откраднал неизвестно откъде. Вървеше бавно по чакълестата алея и се страхуваше да не го повикат обратно. Върна се в полицейския участък, а главата му гъмжеше от обезпокоителни мисли. На първо място беше тази, че не Елза Фенън е поръчвала събуждането по телефона за тази сутрин. > ГЛАВА 4 > Кафе във „Фонтана“ Началникът на криминалния отдел в Уолистън беше едър и общителен мъжага, който измерваше професионалната компетентност с броя на прослужените години и не виждаше нищо лошо в този свой навик. Докато от друга страна инспекторът на Спароу, Мендел, бе дребен човечец с лице на невестулка, който говореше много бързо през единия край на устата си. Смайли скришом го бе оприличил на пазач на дивеч — човек, който познава територията си и не обича нарушители. — Обадиха се от отдела ви, сър. Трябва веднага да се свържете със Съветника. Местният началник посочи към телефона си с огромната си длан и излезе през отворената врата на канцеларията си. Мендел остана. Смайли го погледа глуповато известно време, като се мъчеше да разбере нещо за него. — Затворете вратата. Мендел отиде до нея и внимателно я притвори. — Искам да направя запитване за телефонната централа в Уолистън. Кой е най-вероятният контакт там? — По правило заместник-началничката. Самите началници винаги витаят из облаците. Работата се върши от заместниците. — Някой от Меридейл Лейн 15 е помолил да го събудят в осем и половина тази сутрин. Искам да знам кога е била дадена поръчката и от кого. Искам да знам дали подобна поръчка за събуждане е дадена за постоянно и ако е така, искам подробностите. — Кой е номерът? — Уолистън 2944. На името на Самюъл Фенън, струва ми се. Мендел се приближи до телефона и набра нулата. Докато чакаше да му се обадят, се обърна към Смайли: — Не искате никой да научава за това, нали? — В никакъв случай. Дори и вие не бива. Вероятно нищо няма да излезе от цялата работа. Ако се развикаме, че има убийство, ще… Мендел вече говореше с централата и искаше да го свържат със заместник-началника. — Обаждаме се от криминалния отдел в Уолистън, от канцеларията на началника. Искаме информация от вас… да, разбира се… на външния номер тук, Уолистън 2421. Остави слушалката и зачака да му се обадят пак. — Умно момиче — измърмори той, без да поглежда към Смайли. Телефонът иззвъня и той започна да говори веднага: — Разследваме обир на Меридейл Лейн, номер 18. Възможно е да са използували номер 15 като наблюдателен пункт, за да ограбят отсрещната къща. Можете ли да проверите дали са звънили от Уолистън 2944 или пък са им звънили на този телефон през последните двадесет и четири часа? Последва пауза. Мендел закри с длан слушалката и се обърна към Смайли с лека усмивка. Смайли си помисли, че човекът отсреща изведнъж му стана симпатичен. — Сега разпитва момичетата — каза Мендел, — а щяла да погледне и в тетрадките. Отново насочи вниманието си към телефона и започна да записва цифри в бележника на местния началник. Тялото му внезапно се изопна и той се приведе над бюрото. — О, да. — Гласът му бе спокоен, за разлика от стойката му. — Да знаете кога е помолила за това? — Последва нова пауза. — В 19.55 ли? Мъж ли е бил? Момичето е сигурно в това, нали? Аха, разбирам. Е, това обяснява всичко. Много ви благодаря все пак. Е, сега поне знаем откъде да започнем. Няма нищо, моля ви, много ни помогнахте… А, това е само една теория, нищо повече… Отново ще трябва да си понапрегнем мозъците, нали така? Е, много благодаря. Много мило, не го споделяйте с никого… Дочуване. Той остави слушалката, откъсна листчето от бележника и го пъхна в джоба си. Смайли бързо изрече: — Малко по-надолу има едно отвратително кафене. Искам да хапна нещо. Елате да пийнем по едно кафе. Телефонът зазвъня при последните му думи. Смайли почти можеше да почувствува Мастън на другия край. Мендел го изгледа и като че ли разбра. Оставиха го да звъни и след като напуснаха полицейския участък, се запътиха към главната улица. Кафенето „Фонтана“ (собственост на мис Глория Адам) се отличаваше с това, че ако трябваше да се мери с който и да е от своите събратя по отношение на стила Тюдор, конските сбруи и местен мед за по шест пенса, то нямаше да има равно на себе си. Самата мис Адам предлагаше най-противното кафе южно от Манчестър и говореше за клиентите си като за „моите приятели“. Мис Адам не търгуваше с приятели, тя просто ги ограбваше и това някак си подсилваше илюзията за изискания аматьорзъм, който тя така държеше да опази. Произходът й бе неясен, но тя често споменаваше покойния си баща като „полковника“. Сред приятелите на мис Адам, особено сред тези, които бяха платили прескъпо за приятелските си чувства, се носеше слухът, че полковническият чин му е бил даден от Армията на спасението. Мендел и Смайли се настаниха на ъглова масичка до камината и зачакаха за поръчката си. Мендел погледна Смайли позачудено: — Момичето ясно си спомня обаждането — било точно в края на смяната й, снощи в осем без пет. Молба за събуждане в осем и половина тази сутрин. Обадил се самият Фенън, момичето е сигурно в това. — Откъде е сигурна? — Явно този същият Фенън се обаждал на Коледа и пак това момиче било на смяна. Искал да пожелае на всички в централата весела Коледа. Станало й много приятно. Доста си поговорили. Момичето беше сигурно, че е бил същият глас, който се обадил за събуждането. „Много изискан джентълмен“, така се изказала тя. — Но в това не виждам никакъв смисъл. В 10.30 написва писмо, че се самоубива. А какво се е случило между 8 и 10.30? Мендел вдигна едно поочукано куфарче. Беше без ключалка — прилича повече на музикална кутия, помисли си Смайли. Извади от него обикновена папка и я подаде на Смайли. — Факсимиле на писмото. Началникът каза да ви дам едно копие. Оригиналът го пращат във Форин Офис, а друго копие замина право за Марлен Дитрих. — Коя, по дяволите, е пък тя? — Съжалявам, сър. Така наричаме вашия Съветник, сър. Гиздавия генерал в отдела, сър. Много съжалявам, сър. Колко прекрасно, помисли си Смайли, наистина колко прекрасно. Отвори папката и погледна факсимилето. Мендел продължи: — За пръв път виждам писмо на самоубиец, написано на машина. Освен това за пръв път виждам да е написано и времето. Макар подписът да изглежда о’кей. Проверих го в участъка, като го сравних с разписка за изгубена вещ, подписана от него. Всичко е наред. Писмото беше написано на машина, най-вероятно на преносим модел. И анонимното писмо беше написано на подобна машина. На листа, който държеше в ръцете си, стоеше ясният, четлив подпис на Фенън. Под адреса в горната част на страницата имаше дата, а под нея и час — 10.30 сутринта: L> Драги Сър Дейвид, След известно колебание реших да сложа край на живота си. Не мога да прекарам остатъка от годините си под облака на нелоялността и подозрението. Съзнавам, че кариерата ми е съсипана и че съм жертва на платен доносник. Искрено Ваш, Самюъл Фенън L$ Смайли го прочете няколко пъти, присвил съсредоточено устни и леко повдигнал вежди, сякаш се изненадваше от нещо. Мендел го извади от това състояние с въпроса си: — Как се добрахте до това? — До кое? — До това обаждане. — А, просто аз вдигнах слушалката. Мислех, че е за мен. Само че не беше — обадиха се от централата за събуждането. Дори и тогава нищо не ми прищрака. Допуснах, че е за нея. Слязох долу и й казах. — Долу? — Телефонът им е в спалнята. Стаята е нещо като спалня и дневна едновременно… била е на легло дълго време и предполагам, че оттогава не са променяли нищо. В единия край е като кабинет — има книги, пишеща машина, бюро и така нататък. — Пишеща машина ли? — Да, от тия преносимите. Сигурно на нея е писал писмото си. Само че докато говорех, съвсем ми изскочи от ума, че това събуждане не може да го е поръчала тя. — Че защо не? — Сама ми каза, че страда от безсъние. Даже се пошегува с това. Предложих й да си почине малко, а тя ми отвърна следното: _„С тялото ми се налага да се погаждаме по двадесет и четири часа на денонощие. Вече сме живели заедно по-дълго, отколкото мнозина други.“_ Добави и още нещо — че не била в състояние да се наслаждава на лукса да спи. За какво й е тогава да поръчва събуждане за 8.30? — Че за какво ще е притрябвало и на мъжа й, пък даже и на който и да е друг? Май вече наближава време за обяд. Господа да е на помощ на чиновническите душици. — Точно така. И мен това ме учудва. По принцип Форин Офис отваря късно, струва ми се чак в десет. Но дори и при това положение, ако Фенън не се е събудил до осем и половина, доста ще е трябвало да побърза, за да се облече, да се избръсне, да закуси и да хване влака, за да не закъснее. А освен това и жена му е можела да го събуди. — Сигурно малко се е поизхвърлила с тези приказки, че не можела да спи — каза Мендел. — Жените все такива ги приказват — за безсъние, за мигрени и тям подобни. За да карат хората да ги мислят за нервни и темпераментни. Повечето са измислици. Смайли поклати глава: — Тя не може да е поръчала събуждането, нали така? Прибрала се е след 10.45. Дори и да предположим, че е сбъркала кога точно се е прибрала, тя не е могла да отиде до телефона, без да види тялото на мъжа си. Надявам си не искате да ме убедите, че реакцията й при гледката на неговия труп е била да се качи горе и да помоли да я събудят сутринта? Пиха кафето си известно време в мълчание. — Има и още нещо — обади се Мендел. — Какво? — Жена му се върнала от театъра в единадесет без четвърт, нали така? — Така казва. — Сама ли е ходила? — Нямам представа. — Обзалагам се, че не. Обзалагам се, че й се е наложило да му каже истината и е написала часа на писмото, за да си подготви алиби. Мислите на Смайли се върнаха към Елза Фенън, към яростта й, към нейното смирение. Звучеше абсурдно да се говори така за нея. Не, не и Елза Фенън. Не. — Къде са намерили тялото? — попита Смайли. — В основата на стълбището. — В основата на стълбището ли? — Да. Проснат на пода. Револверът е бил под него. — А писмото? То къде е било? — На пода до него. — Нещо друго? — Да. Чаша какао в гостната. — Аха. Фенън решава да се самоубие. Помолва телефонната централа да го събудят в осем и половина. Приготвя си чаша какао и я оставя в гостната. Качва се горе и напечатва предсмъртното си писмо. Слиза пак долу, за да се застреля, като оставя какаото неизпито. Всичко пасва отлично. — Да, нали. Между другото, няма ли да е по-добре да звъннете в службата си? Изгледа Мендел с особен поглед. — С тези думи убихте едно прекрасно приятелство — каза той. Докато вървеше към вратата с надпис „Private“* дочу гласа на Мендел: „Бас ловя, че така разправяте на всички момчета.“ На лицето му цъфтеше усмивка, когато набираше номера на Мастън. [* Private — частен; тук в смисъл „Вход забранен“. Б.е.р.] Мастън поиска да го види незабавно. Върна се до масата. Мендел бъркаше нова чашка кафе и това като че ли ангажираше цялото му внимание. Дъвчеше голяма кифла. Смайли застана до него. — Трябва да се връщам в Лондон. — Е, вълчо сега ще се намъкне в кошарата. — Невестулчото лице се извърна към него. — Или се лъжа? Говореше с предната част на устата си, докато задната продължаваше да се занимава с кифлата. — Ако Фенън е убит, нищо на света не може да скрие новината от журналистите — а на себе си добави: — А това никак няма да се понрави на Мастън. Ще предпочете да е самоубийство. — И все пак трябва да погледнем нещата в очите, нали така? Смайли се спря, а лицето му бе сериозно и смръщено. Вече дочуваше как Мастън иронизира подозренията му, как ги отхвърля с нетърпелив смях. — Не знам — каза той. — Наистина не знам. Обратно в Лондон, мислеше си гой, обратно в „идеалния дом“ на Мастън, обратно в онази лудница, където обвиненията се гонеха едно подир друго. И обратно към налудничавата нереалност да събереш една човешка трагедия в доклад от три странички. Пак валеше, този път топло и безспирно и за краткото разстояние от „Фонтана“ до полицейския участък успя да се намокри до кости. Свали палтото си и го метна отзад в колата. С облекчение напускаше Уолистън — макар и за Лондон. Когато завиваше по главния път, с крайчеца на окото си зърна фигурата на Мендел етически да тътри нозе по паважа към участъка, а меката му шапка бе обезформена и потъмняла от дъжда. Не му беше минало през ума, че Мендел може да иска да пътува до Лондон и се почувствува неловко. Мендел, без да се притеснява от ситуацията, отвори вратата и се вмъкна вътре. — Извадих късмет — каза той. — Мразя влаковете. До Кембридж Съркъс ли отивате? Ще ме оставите някъде по уестминстърския път, нали? Потеглиха и Мендел измъкна поизтъркана табакера и си сви цигара. Насочи я към устата си, после се поколеба и я предложи на Смайли, като му я запали с някаква чудновата запалка, от която изригна петсантиметров пламък. — Изглеждате доста притеснен — каза Мендел. — Така е. Настъпи пауза. Мендел се обади: — Винаги те мъчи онова, което не знаеш. След още седем-осем километра Смайли отби встрани. Извърна се към Мендел: — Имате ли нещо против, ако се върнем до Уолистън? — Добра идея. Да вървим да я попитате. Обърна колата и бавно подкара по посока на Уолистън, към Меридейл Лейн. Остави Мендел в колата и пое по познатата чакълеста алея. Тя му отвори и го покани в гостната, без да проговори. Носеше същата рокля и Смайли се попита как ли е прекарала времето си, след като я бе напуснал сутринта. Дали беше ходила из къщата или пък е седяла неподвижна в гостната? Или пък на горния етаж, в спалнята с кожените кресла? Как ли виждаше себе си в новото си положение на вдовица? Възприемаше ли го вече сериозно или се намираше в онова тайно приповдигнато състояние, което идва непосредствено след мъката от смъртта? Дали все още преследваше отражението си в огледалата, опитвайки се да съзре промяната, ужаса върху собственото си лице и да плаче, когато не можеше? Никой от двамата не седна — и двамата инстинктивно се стараеха да не се повтори сутрешната среща. — Има нещо, за което ми се стори, че трябва да ви попитам, мисис Фенън. Много съжалявам, че се налага отново да ви безпокоя. — Искате да ме попитате за обаждането, предполагам. Събуждането от телефонната централа. — Да. — Допуснах, че може да ви озадачи. Жена, която страда от безсъние, си поръчва събуждане по телефона. — Стараеше се да говори бодро. — Да. Наистина ми се стори странно. Често ли ходите на театър? — Да. Веднъж на две седмици. Член съм на Уейбриджския театрален клуб. Старая се да ходя на всичко, което поставят. Автоматично ми запазват място всеки първи вторник за новите представления. Във вторник съпругът ми работеше до късно. Никога не е идвал с мен; ходеше само на класически представления. — Но е харесвал Брехт, нали? Представленията на Берлинер Ансамбъл в Лондон му бяха направили голямо впечатление. Изгледа го за момент, а после внезапно се усмихна — за пръв път я виждаше да прави така. Усмивката й бе очарователна — цялото й лице грейна, сякаш беше дете. Смайли смътно си представи Елза Фенън като дете — източена и подвижна палавница като „малката Фадет“ на Жорж Санд — полужена, полумомиче, ведро и лукаво. Видя я като хитруващо момиченце, биещо се като котка само за себе си, видя я гладна и посърнала в концентрационен лагер, безмилостна в битката си за самосъхранение. Беше покъртително да видиш в тази усмивка зората на младенческата й невинност и закаленото като стомана оръжие на битката й за оцеляване. — Опасявам се, че обяснението ще ви прозвучи доста глуповато — каза тя. — Паметта ми е ужасна, наистина непоносима. Отивам на пазар и забравям какво съм тръгнала да купувам, уговоря си среща по телефона и забравям за нея още щом поставя слушалката. Каня хора на гости за края на седмицата, а когато пристигнат, нас ни няма у дома. От време на време, когато трябва да го запомня нещо, обаждам се в телефонната централа и ги моля да ми позвънят няколко минути преди важния момент. Все едно, че си връзвам възел на носната кърпичка, само че възелът не може да ви позвъни по телефона, нали? Смайли я гледаше, без да откъсва поглед. Почувствува гърлото си сухо и му се наложи да преглътне, преди да проговори: — И за какво беше обаждането този път, мисис Фенън? Очарователната усмивка проблесна отново: — Ето ви пак. Съвсем ми изскочи от паметта. > ГЛАВА 5 > Мастън и светлина на свещи Докато караше обратно към Лондон, Смайли като че ли забрави за присъствието на Мендел. Преди години имаше период, когато дори самото шофиране беше нещо като разтоварване за него; когато в нереалността на някое продължително, самотно пътуване бе намирал успокоение за тревожните си мисли, когато умората от няколкото часа на волана му бе позволявала да забрави мрачните си грижи. Това, че вече не успяваше да покори по този начин ума си, навярно беше един от все още смътно очертаните признаци на средната възраст. Сега прибягваше до по-безмилостни прийоми — от време на време се опитваше да планира наум разходка из някой голям европейски град: да си отбелязва магазините и сградите, покрай които минава, например в Берн, изминавайки разстоянието от катедралата до университета. Ала въпреки тези енергична умствена гимнастика призраците на настоящето не го оставяха на мира и прогонваха виденията му. Ан беше тази, която ограби мира му, Ан, която някога бе направила от настоящето нещо много важно и която го бе накарала да придобие навика за реалност, а когато го напусна, след нея не остана нищо. Не можеше да повярва, че Елза Фенън е убила съпруга си. Нейното инстинктивно начало бе да защищава, да опазва ценностите в живота си, да издига край себе си символите на нормалното съществуване. В нея нямаше агресивност, нямаше друга воля, освен тази да съхранява. Но кой ли можеше да е сигурен? Какво беше писал Хесе? „Странно е да се броди из мъглата, всеки е самотен. Дърветата не познават съседите си. Всяко е самотно.“ Нищо не знаем един за друг, нищо, мислеше си Смайли. Колкото и близо да живеем един до друг, през което и време на денонощието да огласяваме най-съкровените си мисли един на друг, не знаем нищо. Как да съдя за Елза Фенън? Струва ми се, че разбирам страданието й и родените от страха лъжи, но какво зная за нея? Нищо. Мендел сочеше към някакъв пътен знак. — …Ей там живея. Мичъм. Не е лошо местенцето. Беше започнало да ми се повдига от ергенски квартири. Купих една малка къщичка там. Когато се пенсионирам. — Когато се пенсионирате ли? Доста имате още. — Да. Три дни. Затова приех тази работа. Нищо работа, без усложнения. Дай я на стария Мендел и той ще я оплеска. — Хайде, хайде. Очаквам и двамата да сме без работа в понеделник. Закара Мендел до Скотлънд Ярд и продължи до Кембридж Съркъс. На влизане в сградата усети, че всички знаят. Издаваше ги видът им — отсянката на безразличие в погледите им, в тяхното отношение. Насочи се право към кабинета на Мастън. Секретарката му беше зад бюрото си и бързо вдигна очи към него, когато той влезе. — Вътре ли е Съветникът? — Да. Очаква ви. Сам е. Момент да почукам и да вляза. — Но самият Мастън бе вече отворил вратата и го викаше. Носеше черно сако и раиран панталон. Сега ще обяви някой кабаретен номер, помисли си Смайли. — Опитвах се да се свържа с вас. Не ви ли предадоха, че съм ви търсил? — попита Мастън? — Обадиха ми се, но нямаше как да говоря с вас. — Не ви разбирам. — Вижте какво, не ми се вярва Фенън да се е самоубил. Според мен той е бил убит. Не можех да говоря за това по телефона. Мастън свали очилата си и се вторачи в Смайли в пълно изумление. — Убит? Защо? — Фенън написва писмото си снощи в 10.30, ако приемем часа в писмото за верен. — Е? — В 7.55 се обажда в телефонната централа и ги помолва да го събудят в 8.30 на другата сутрин. — Откъде, за бога, сте научили това? — Бях там сутринта, когато телефонът иззвъня. Аз се обадих, защото помислих, че ме търсят от отдела. — Откъде сте сигурен, че именно Фенън е поръчал събуждането? — Проучих въпроса. Момичето от централата добре познавала гласа на Фенън. Беше сигурна, че е бил той и че е позвънил снощи в осем без пет. — Фенън и момичето се познавали, така ли? — Господи, не. Просто от време на време си разменяли любезности. — И как от това заключавате, че е бил убит? — Ами попитах жена му за обаждането… — И? — Тя излъга. Каза, че сама е поръчала събуждането. Представи се за много разсеяна и затова от време на време поръчвала да й се обаждат от централата — като възел на кърпичка, който да й напомнял за важни ангажименти. И още нещо — точно преди да се застреля си е направил чаша какао. Какаото е останало недокоснато. Мастън слушаше мълчаливо. Най-сетне се ухили и стана на крака. — Нещо се разминаваме с вас — каза той. — Аз ви изпращам да разберете защо Фенън се е застрелял, а вие се връщате и ми казвате, че не го е направил. Ние не сме полицаи, Смайли. — Не сме. Понякога се питам какво точно сме. — Научихте ли нещо, което засяга нас тук, нещо, което може да обясни постъпката му? Нещо в подкрепа на писмото му? Смайли се поколеба, преди да отговори. Очакваше това от доста време. — Да. От мисис Фенън разбрах, че мъжът й бил много разтревожен след разговора с мен. — Нямаше нужда да му спестява цялата история. — Мисълта за разговора не го напускала, не можал да спи след него. Наложило се да му даде успокоително. Думите й за реакцията на Фенън спрямо разговора ни напълно подкрепят писмото. — Замълча за минута, премигвайки глуповато пред себе си. — Това, което искам да ви кажа, е, че не й вярвам. Не вярвам, че Фенън е авторът на писмото, нито пък че е имал намерение да умира. — Обърна се към Мастън. — Нямаме право да пропускаме появилите се несъответствия. И още нещо — поде наново той, — не разполагам с мнението на експерт, но между анонимното писмо и писмото на Фенън има някаква прилика. Шрифтът изглежда един и същ. Знам, че е нелепо, но това е. Трябва да се обадим на полицията и да й предоставим фактите. — Факти? — попита Мастън. — Какви факти? Да допуснем, че е излъгала — вярно, че тя е особена жена, чужденка, еврейка. Един господ знае какво се крие в главата й. Научих, че е пострадала във войната, била е преследвана и така нататък. Във ваше лице може би вижда потисника, инквизитора. Усеща, че искате да изкопчите нещо, изпада в паника и ви казва първата лъжа, която й идва наум. Но това прави ли я убийца? — Защо тогава Фенън е поръчал събуждането? Защо си е приготвил чашата с какао? — Кой може да каже? — Гласът на Мастън бе вече по-мазен, по-убеждаващ. — Ако вие или аз, Смайли, сме доведени до този ужасен момент, когато вземаме решение да свършим със себе си, кой може да предскаже какви ще бъдат последните ни земни мисли? А какво да кажем за Фенън? Вижда кариерата си провалена, животът за него изгубва смисъл. Не е ли допустимо, че в момент на слабост или нерешителност е пожелал да чуе гласа на друго човешко същество, да изпита отново топлината на човешкия контакт, преди да умре? Навярно звучи изкуствено и сантиментално, но не и невъзможно за човек, който е бил толкова изтерзан, толкова преследван от определени мисли, че решава да се самоубие. Смайли трябваше да му отдаде заслуженото — представлението беше на ниво и той не можеше да се мери с Мастън, когато нещата опираха до подобни артистични изяви. Внезапно почувствува как вътре в него се надига паниката на отчаянието и как той не е в състояние да устои на силата й. С паниката дойде и необузданата ярост към този натруфен подлизурко, този противен жен-чо със сивеещи коси и благоразумна усмивка. Паника и ярост се надигнаха във внезапен прилив, който изпълни гърдите му и заля цялото му тяло. Лицето му почервеня, очилата му се замъглиха и в очите му се появиха сълзи, сякаш за да направят унижението му по-пълно. Мастън продължи, за щастие без да забележи нещо: — Не можете да очаквате от мен да заявя на Министъра на вътрешните работи въз основа на тези доказателства, че полицията е направила погрешен извод; знаете колко крехки са връзките ни с тях. От друга страна вие си имате подозренията — че, казано с две думи, снощното поведение на Фенън съвсем не е отразявало намерението му да се самоубива. Съпругата му явно ви е казала лъжа. Срещу това имаме мнението на опитни детективи, които не са открили нищо обезпокоително в обстоятелствата около неговата смърт, имаме и твърдението на мисис Фенън, че съпругът й бил разтревожен от разговора с вас. Съжалявам, Смайли, но това е положението. Настана пълна тишина. Смайли постепенно се съвземаше и излизането от това състояние го бе лишило от остротата на сетивата и членоразделността на речта му. Беше вперил късоглед поглед пред себе си, отпуснатото му, набраздено от бръчки лице все още розовееше, а долната му устна висеше глупаво. Мастън го чакаше да каже нещо, но той бе уморен и изведнъж го обзе пълно безразличие. Без да погледне Мастън, той стана и си излезе. Влезе в стаята си и седна зад бюрото. Механично прегледа какво му предстои да свърши. Кутията, в която му носеха входящите материали, беше почти празна — няколко окръжни писма и един плик, адресиран до Дж. Смайли, Министерство на отбраната. Почеркът беше непознат; отвори писмото и го прочете. L> Драги Смайли, Наложително е да обядваме утре в „Къмплийт Англър“ в Марлоу. Направете всичко възможно да дойдете там в един часа. Трябва да ви кажа нещо. Ваш Самюъл Фенън L$ Писмото беше написано на ръка и носеше датата от предния ден, вторник, 3 януари. Клеймото му беше от Уайтхол и часът на него беше 6 следобед. В продължение на няколко минути го гледа безучастно в непомръдващата си ръка, наклонил глава наляво. След това остави писмото, отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади лист хартия. Написа кратко писмо до Мастън, в което си подаваше оставката и прикрепи към него с кламер поканата на Фенън. Натисна звънеца за секретарка, постави писмото в кутията за изходящи документи и се отправи към асансьора. Както обикновено, асансьорът се намираше в мазето, заклещен от количката за чай на регистратурата и затова, след като почака малко, Смайли заслиза по стълбите. На половината път се сети, че е забравил шлифера си и някои дреболии в стаята си. Няма значение, помисли си той, ще ми ги изпратят. Седна в колата си на паркинга и се втренчи през влажното предно стъкло. Не му пукаше, ама никак не му пукаше. Не можеше да се отрече, че бе изненадан. Изненадан от това, че почти изгуби контрол над себе си. Разговорите като този с Фенън бяха играли огромна роля в живота на Смайли и още преди много години той бе решил, че е станал неуязвим срещу всички тях, независимо дали ставаше дума за дисциплинарни, образователни, медицински и религиозни. Прикритата му природа ненавиждаше целта на всички подобни „разговори“, тяхната потисническа близост, неизбежната им реалност. Припомни си една безумно весела вечеря с Ан в Куаглинос, когато й бе обрисувал системата „хамелеон-броненосец“, предназначена да сломи интервюиращия. Вечеряха на светлината на свещи; бяла кожа и перли — пиеха бренди — очите на Ан огромни и влажни, само за него; Смайли играеше ролята на любовник и се справяше прекрасно; Ан му отвръщаше с подобаващи чувства и бе в еуфория от тяхната хармония. — …и така отначало се научих да бъда хамелеон. — Искаш да кажеш, че си си седял там и си хълцукал, недодялани жабоко? — Не, всичко е въпрос на цвят. Хамелеоните менят цвета си. — Зная го много добре. Сядат си на някое зелено листо и самите те позеленяват. И ти ли си позеленявал, жабоко? Пръстите му погалиха леко връхчетата на нейните. — Слушай, палавнице, да ти обясня метода „хамелеон-броненосец“, който Смайли използува срещу по-нахалните „инквизитори“. — Лицето й беше близо до неговото и тя го гледаше с боготворящ поглед. — Методът се основава на теорията, че инквизиторът, който не обича никого другиго повече от самия себе си, ще бъде запленен от собствения си образ. Затова възприемаш точния социален, темпераментен, политически и интелектуален цвят на този, който те разпитва. — Надут жабок. Но интелигентен любовник. — Тихо сега. Понякога този метод се проваля поради идиотщината или злонамереността на инквизитора. Тогава се превръщаш в броненосец. — И запасваш колани с метални кабари, нали, жабок? — Не, просто го поставяш в толкова нелепо положение, че ти се оказваш над него. Подготвяха ме за одобрение от един пенсионирал се епископ. Аз бях цялото му паство и за половин почивен ден получих заръки колкото за цяла епархия. Но като оглеждах лицето на епископа и като си представях, че под погледа ми то обрасва с гъста козина, успях да удържа надмощието. От онзи момент нататък умението ми започна да нараства. Превръщах го в маймуна, затисках го между падащата част на прозорец и перваза, пращах го гол на масонски банкети, прокълнавах го като змията да лази по вечно корем… — Ах, какъв проклетник бил моят любим жабок. Така беше наистина. Но способността му да се дистанцира го бе напуснала по време на последните му срещи с Мастън; чувствуваше, че губи безпристрастността си. Когато Мастън направи първите си крачки, Смайли се оказа твърде уморен и отвратен, за да намери сили да се противопостави. Според Мастън убийството било извършено от Елза Фенън, която е имала някаква основателна причина да го стори и нищо повече не го интересуваше. Проблемът повече не съществуваше — подозрение, опит, вникване, здрав разум — Мастън не признаваше нито едно от всички тези неща за съставни части на фактите. За него факти бяха хартията, министрите, а един Министър на вътрешните работи вече беше неоспорим факт. Отделът не се главоболеше с мъглявите впечатления на един-единствен служител, когато те влизаха в противоречие с