Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (54) — Моята библиотека

54

Рейчъл Крийд отмина знака, който гласеше „ИЗХОД 8 СВИЙТЕ ВДЯСНО ЗА ПОРТЛАНД УЕСТБРУК“, даде мигач и се насочи към изходната рампа. Недалече съзря светещата реклама на мотел от веригата „Холидей Ин“, която се открояваше на фона на тъмното небе. Ще се отпусне в хотелското легло и ще заспи. Ще забрави непрестанно измъчващото я напрежение. Ще забрави — поне за няколко часа — ужасното чувство на празнота, породено от смъртта на сина й. Бе открила, че мъката й напомня чувството, което изпитваше след изваждане на зъб: отначало болката е притъпена, но знаеш, че те дебне като котка, която размахва опашката си и е готова да се нахвърли върху тебе. Новокаинът престава да действа… и тогава се сбъдват най-лошите ти очаквания.

„Пасков казал на Ели, че е изпратен да ни пази, но няма право да се намесва. Казал и още, че бил близо до Луис, защото били заедно, когато душата му излетяла.

Джъд знае отговора, но не иска да ми го каже. Сигурна съм, че става нещо нередно, но какво?

Самоубийство? Не! Луис никога не би го сторил. Но все пак видях, че крие нещо от мен… забелязах го в очите му…по дяволите, беше изписано, на лицето му, сякаш искаше да разбера, че ме лъже… и да го спра… като че част от него изпитваше страх… безумен страх…“

„Страх ли? Но Луис НИКОГА не се бои от нищо!“

Изведнъж тя рязко изви волана наляво, колата подскочи и се подчини с бързината, типична за малките автомобили. Гумите изсвириха върху асфалта и за миг й се стори, че колата ще се преобърне. Но колелата отново стъпиха стабилно върху асфалта и автомобилът се понесе по магистралата, покрай изход № 8 и примамливата реклама на „Холидей Ин“. Вдясно от Рейчъл се появи нов знак и надписът, изрисуван с фосфоресцираща боя, призрачно проблесна в мрака: СЛЕДВАЩ ИЗХОД ШОСЕ № 12 КЪМБЪРЛАНД КЪМБЪРЛАНД ЦЕНТЪР ДЖЕРУСАЛЕМС ЛОТ ФАЛМУТ ФАЛМУТ СЕВЕР

„Джерусалемс Лот“ — какво странно име — помисли си Рейчъл. — Не знам защо, но ми се струва, че звучи зловещо… Ела да спиш в Джерусалем…

Но тази нощ Рейчъл нямаше да спи; въпреки съвета на Джъд бе решила да кара без почивка до Лъдлоу. Джъд знаеше какво става и бе обещал да й разкрие тайната, но все пак беше осемдесет и четири годишен старец, освен това бе загубил жена си само преди три месеца. В никакъв случай не бива да му се доверява. Всъщност не трябваше да позволи на Луис да я убеди да замине, но тогава все още тя бе зашеметена от смъртта на Гейдж. Преследваше я и измъченото личице на Ели, която не се разделяше със снимката на братчето си — приличаше на дете, по чудо останало живо след преминаване на тайфун или след ненадейна тежка бомбардировка. Понякога, през безкрайните безсънни нощи, Рейчъл бе изпитвала желанието да намрази Луис заради мъката, която й бе причинил и затова че й отказа утешението, от което тя така се нуждаеше (нито й позволяваше тя да го утеши), но така и не успя. Все още много го обичаше, а лицето му беше толкова бледо… толкова напрегнато… сякаш непрекъснато беше нащрек.

Стрелката на спидометъра се колебаеше около цифрата сто. Всяка минута колата изминаваше около километър и половина. Навярно ще са й необходими около два часа, за да стигне до Лъдлоу. Все още имаше шанс да изпревари зората.

Тя пусна радиото и въртя бутона, докато попадна на някаква портландска станция, която предаваше само рокендрол. Усили звука до максимум и запя с радиото, като се опитваше да не заспи. След половин час, когато станцията започна да заглъхва, настрои радиото на предавателя от Огъста, свали страничния прозорец и остави студеният нощен вятър да бие в лицето й.

Питаше се дали тази нощ някога ще свърши.