|	Асен Разцветников
|	Съдружие


	Един ден частите на тялото човешко, като им се видяло много тежко да работят едни за други, започнали да хвалят своите заслуги, а подир туй се запрепирали за нещо и свадили се най-накрай горещо.
	— Не щем да работим все ние двете самички! — започнали ръцете.
	— И ний не щем да носим всички! — добавили нозете.
	— Бре, чудо голямо! И ний за себе си ще гледаме веч само — откликнали очите, — че от всите за нас се пада работа най-тежка: да бдим и се въртим през целий ден на въртележка.
	— И нам не ни се никак вече слуша, че бе ни и без туй дошло до гуша! — рекли ушите. — Слухти през делничните дни и през нощите, а дойде ли неделя да починеш: хайде, върви да слушаш тъпани и гайди!
	— Та щури ли сме ний тогава да дъвчем за господня слава! — обадили се и устата.
	— Ех, щом ще е така, и аз ще ви река — откликнал се възрадвани стомах, — от днес не смилам вече ни трошица! А то се май превърнал бях на междуселска воденица.
	— Бе тая работа е малко опак и някак си не чини — въздъхнала главата, — но пък не ще е зле и моят мозък малко да почине.
	И тъй, от безразсъдството обзети, престанали да работят ръцете, престанали да ходят веч нозете, не гледали очите, не слушали ушите, мълчели и не дъвчели устата, стомахът не приемал веч храната, за никого не мислела главата.
	А изоставеното тяло безпомощно под ореха лежало — лежало си по гръб и тихо плачело от глад и скръб.
	И почнало то бързо да линее, да страда, да более, да слабее — а заедно със него и ръцете, а заедно със него и нозете, очите, ушите, стомахът, устата, главата.
	Изминал ден така. И два дори. И ето че на третия, в зори, ръцете се разшавали самички:
	— Събрахме тук за всички, събрахме цяла кривачка трошички, отронени от палави деца… Сдъвчете ги, о, златни устица!
	Ала, макар и гладни, там устата все още си стоели на ината:
	— Не щеме!
	— Сдъвчете ги, че дявол ще ви вземе! — обадила се кипнала главата. — Не виждате ли, че ще си измреме, че всички тук ще пукнеме от глад с туй несъгласие и тоз инат!…
	— Така е, право е! — рекли очите.
	— Самата истина! — добавили ушите.
	— Смилете се най-после и дъвчете! — примолили се тихичко нозете.
	— И аз се веч приготвих, хай почнете — рекъл стомахът.
	И ей: устата със усмивка плаха поели сухите трошици.
	И тъй от него час заработили пак ръцете, заприпкали нозете, започнали да гледат пак очите, започнали да слушат пак ушите, старателно задъвкали устата, стомахът мелел ден и нощ храната и мислела за всички пак главата.

I>
	©  Асен Разцветников

	Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

	__Издание:__
	Приказки от български писатели
	Издателство „Български писател“, 1981 г.
	c/o Jusautor Sofia

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/8890]
I$